Сандра Браун
Връщане към живота (9)

Седма глава

— Винаги ли спиш гола?

— Ммм?

Лайла се изтегна лениво под сатенените чаршафи. След това се прозя широко. Клепачите й бавно се повдигнаха. В началото. След това очите й едва не изскочиха от орбитите си.

— Адам?!

— Спомняш си името ми? Поласкан съм.

Лайла отметна назад падналите върху лицето й кичури, придърпа сатена върху гърдите си и се подпря на лакът.

— Какво правиш в моята спалня? Как се озова тук?

— Все още не си отговорила на моя въпрос.

— Какъв въпрос?

— Винаги ли спиш…

— Да! Сега ми кажи как подкупи Пийт, за да те пусне тук.

— Пийт не знае, че съм тук. Стигнах до стаята ти съвсем сам.

Озадачена, Лайла подаде глава над ръба на леглото. Адам беше в своята инвалидна количка.

— Станал си от леглото си и си се качил в количката съвсем сам, без ничия помощ?

— Гордееш ли се с мен?

— Разбира се. — Дари го с ослепителна усмивка, която изчезна така бързо, както се бе появила. — Но това не дава отговор на моя въпрос. Какво правиш в моята спалня?

— Нарушавам уединението ти.

— Вярно. Би ли напуснал! — Но друга мисъл проблесна в главата й: — Как разбра, че съм гола?

— Надникнах под завивките. — Тя го гледаше с отворена уста, невярваща на ушите си, а той се разсмя. — Всъщност сутиенът ти е на земята, а върху раменете ти не се виждат презрамки на нощница.

— А сега, мистър Каванот, ще бъдеш ли така добър — кимна студено с глава към вратата, — защото бих искала да взема душ и да се облека.

— Донесох ти нещо. — Беше видяла цветята, но до този момент не бе се досетила за тяхното предназначение. Проумя го едва сега, когато Адам промуши гирлянда от цветя през главата й и го занаглася около врата й, докато най-накрая остана доволен. — Добре дошла на Хаваите, Лайла!

— Закъснял си с няколко седмици, не смяташ ли?

— Какъв човек си, педантичен до най-малката подробност.

Лайла сведе очи към изящните ароматни цветове и ги докосна с възхищение. Усещаше ги като хладен полъх върху кожата си, защото бяха мокри от утринна роса.

— Благодаря, Адам. Красиви са.

— Нали знаеш какво се получава срещу гирлянда?

Тя бързо повдигна глава. Очите на Адам проблясваха дяволито.

— Аха! Виждам, че знаеш.

— Ще си спестим тази част от традицията.

— Благодарение именно на тази част, традицията е просъществувала толкова дълго време. Освен това аз никога не нарушавам традициите.

Взе главата й в дланите си, притегли я към себе си и положи ленива целувка върху устните й.

— Не се прави така — каза тя, когато разделиха устни. — Традицията изисква да ме целунеш само по бузите, нали?

— Обикновено — да.

— Мислех, че винаги спазваш традициите.

— Освен когато са намесени твоите и моите устни. — Успя да я целуне още веднъж, преди тя да успее да го изгони навън.

Най-накрая Лайла събра достатъчно воля у себе си, за да каже:

— Изчезвай! Време е да ставам и да се обличам.

Очите му се сведоха към чаршафа, който не можеше да скрие великолепните й гърди.

— Мисля, че си страхотна. Затова, моля те, не се обличай заради мен.

— Именно заради теб трябва да се облека. Струвало ти е много усилия и енергия да станеш сам от леглото. Необходимо е да затвърдим това твое умение.

— Имам по-добро предложение. Хайде днес да си почиваме и да отпразнуваме моя напредък.

— По какъв начин?

Той прокара пръст по устните й.

— Като останем в леглото. — След това повдигна покоряващо очи към лицето й. — В общо легло. В това легло. Така несъмнено ще запомним завинаги този голям ден.

В първия миг Лайла едва не се поддаде на въздействието на очарователния пресипнал глас и на изкусителното предложение. Но здравият разум се върна твърде бързо у нея. Когато отговори, гласът й издаваше силно раздразнение.

— Не бъди глупав. Освен това днес нямаш почивен ден. Същото се отнася и за мен.

Нейният отказ не помрачи доброто му настроение и той отдалечи инвалидната количка от леглото.

— Това няма да помогне, Лайла.

— Кое?

— Да се преструваме, че снощи не се е случило нищо. Но съм прегладнял, затова засега се оттеглям, за да закуся. — Обърна количката и я подкара към вратата. Когато стигна до нея, спря и обърна глава назад. — И наистина погледнах под завивките.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Блъфираш, Каванот.

— О, така ли? Влюбих се в онази малка бенка точно под линията, до която стига слънчевият загар — с провлачен глас отвърна той.

Преди тя да успее да намери отговор, той вече беше излязъл. Лайла отхвърли чаршафите и тичешком прекоси стаята. Затвори шумно вратата и превъртя ключа така, че и двете действия да бъдат чути. След това се затвори в банята и развъртя крановете на душа.

Адам й се присмиваше заради нейното отношение към случилото се през предишната нощ. Намираше, че тя е излишно свенлива и сякаш не й вярваше. Последната нощ може би бе уталожила техните сексуални потребности, но тя бе предизвикала огромен скок напред, що се отнася до възвръщането на неговата подвижност и самостоятелност. Именно последното, а не любовната авантюра, трябваше да бъде неговият движещ мотив. Всичко зависеше от това тя да успее да се наложи отново като негов терапевт, а не като негова любовница. Крайно време бе да предприеме решителни мерки.

Когато влезе в стаята му час по-късно, той хвърляше баскетболната топка към коша, който Пийт бе монтирал на стената по негово нареждане.

— Двадесет и осем точни попадения още от първия ден — похвали се той.

Лайла ходеше скована като в колосана риза и изтръгна топката от ръцете му.

— Достатъчно с игрите. Можеш да се забавляваш през свободното си време. А следващите деветдесет минути са време за моите упражнения.

Отиде до стереоуредбата и я изключи. Гласът на Уитни Хюстън замлъкна по средата на изпълнението.

— Какво ти става? — попита Адам. — Да не би да си неразположена?

— Дори да е така, това изобщо не те засяга, нали мистър Каванот?

— Или лошото ти настроение се дължи на липса на активен полов живот.

— Ще се престоря, че не съм чула.

— Не можеш. Не повече, отколкото можеш да забравиш миналата нощ. Къде е гирляндът от цветя, който ти донесох?

— В хладилника в моята стая. Разсъждавай трезво. Не мога да го нося по време на съвместната ни работа.

— Тогава кога?

— Не знам.

— Може би ще го сложиш за вечеря?

Беше време да премине направо към целта.

— Виж, Адам, реших, че напоследък прекарваме твърде дълго време заедно. Терапевтът трябва да предначертава целите, понякога може да изслушва пациента, но никога не трябва да бъде…

— Сексуален партньор.

— Не исках да кажа това.

— О, така ли?

С усилие на волята си наложи да не избухне.

— Не можем да бъдем толкова близки, Адам.

— Никога не целувам така близките си.

— Дори не сме интимни приятели.

— Точно така. Отдавна сме преминали този етап. Всъщност отдавна преминахме периода на платоничното ухажване. Готови сме за истинската, пълноценната любов.

Предизвикателните му думи събудиха приятна тръпка по цялото й тяло. Опитвайки се да не им обръща внимание и да не признае пред себе си тяхната истинност, тя се прокашля, за да прочисти гърлото си, и строго каза:

— Ако това продължава, скоро ще загубиш всякакъв респект към моя професионализъм. За последен път те моля да престанеш веднъж завинаги с тези хлапашки сексуални задявки. Днешният ден поставя едно ново начало. От тук нататък ще става все по-трудно.

Докато тя говореше, неговото лице постепенно помръкна. Едва се бе сдържала да не избухне, но неговият гневен изблик изглеждаше неизбежен. Когато Лайла завърши своето изявление, свитите му в юмруци ръце потропваха ритмично по страничните облегала на инвалидната количка.

— По-трудно от преди? Какво по-тежко може да съществува от непрекъснатите ти укори по мой адрес, от това постоянно да ме тласкаш към неща, които не мога да направя?

— Никога не съм казвала, че ще бъде лесно.

— Е, добре! — изкрещя той. — Защото повече от сигурно е, че не е.

— Стига с този хленч. Да започваме — с недопускащ възражение глас каза тя.

Сутрешната терапия бе истинска катастрофа. Караше го да прави серия упражнения, предназначени да тонизират мускулите, които до този момент бяха отпуснати. В най-добрия случай можеше да се каже, че Адам полага половинчато усърдие. Когато го укори в леност, той започна да се претоварва и последицата от прекаленото старание бе мускулен спазъм, който тя трябваше да отстрани чрез продължителен масаж, докато той непрекъснато ругаеше болката и нея. Лайла му помогна да стигне до леглото, като движеше инвалидната количка от безопасно разстояние, с което си спечели още по-цветисти епитети.

Напоследък бе оставала при него през часовете между техните занимания. Гледаха телевизионни игри и сапунени опери, слушаха музика, играеха карти или просто разговаряха. Днес Лайла не дойде в стаята му, преди да настъпи време за следобедната терапия.

Тя премина по-катастрофално и от сутрешната. Нервите й се опънаха от мига, когато влезе и той заяви:

— Никога вече не оставяй инвалидната количка извън моя обсег.

Докато накрая се изопнаха до краен предел, когато той равнодушно отказа да изпълни едно упражнение за раздвижване на колянната става с думите:

— Вече няма да правя това.

— Чудесно! — Отдръпна ръката си, поддържаща неговото коляно. С глух звук кракът му тупна върху килима. — След като продължаваш да се държиш по този начин, мисля, че ще ти позволя почивен ден, както поиска сутринта. Това ме подсеща, че и аз не съм имала почивен ден, откакто пристигнах.

Час по-късно Лайла излезе от своята стая, оставяйки след себе си ухание на парфюм. Беше облечена в червена трикотажна рокля без презрамки, която разкриваше слънчевия загар на раменете й. Закопчаващият се отстрани тоалет прилепваше към тялото й. Страничните цепки разкриваха дълги, изящно оформени бедра при всяка стъпка на обутите й в сандали от плетена кожа крака. Косите й бяха прибрани зад ушите и се придържаха от широка барета, килната кокетно на една страна. Венецът от цветя искреше на шията й.

Когато влезе в кухнята, двамата мъже останаха заслепени от красотата й.

— Не ме чакай, Пийт. Вероятно тази вечер ще се върна доста късно.

Адам седеше в инвалидната количка край масата и ядеше студената вечеря, приготвена от Пийт. Лайла се престори, че не го забелязва. Помаха грациозно с ръка на иконома и заднишком излезе през вратата.

Докато шофираше по лъкатушещия планински път, Лайла се запита дали не бе постъпила твърде жестоко.

Не. Адам не бе възприел сериозно нейните думи, когато му бе заявила, че е немислимо да повтарят целувките от предишната нощ. Ако искаше да успее да му помогне да проходи отново, той трябваше да продължи да мисли за нея единствено като за рехабилитатор. Личен шофьор — да. Компаньон и треньор — да. Но не трябваше да я възприема като другарче за игри и обект на своите сексуални потребности.

Невинните флиртове бяха нещо нормално. Те стимулираха неговото самочувствие. Дръзките словесни престрелки поддържаха духа му. Но колкото и разтегливо да бе това понятие, случилото се предишната нощ не можеше да се нарече невинен флирт.

Лайла вечеря сама в изискан ориенталски ресторант, като си поръчваше ястия, които не харесваше, за да удължи колкото можеше вечерята. Учтиво отклони поканата на двама моряци, които я пресрещнаха на улицата, предлагайки й пари и една нощ на незабравими и опияняващи преживявания. Взе си билети и изгледа два филма. Първият бе посредствен, а вторият едва не я приспа.

След като се бе шляла достатъчно дълго, подкара колата към вилата. С тихи стъпки се отправи към къщата. Спря пред входната врата, събу сандалите си, взе ги в ръка и тръгна към стълбището.

Инвалидната количка на Адам неочаквано се появи откъм всекидневната и едва не я бутна. Лайла извика уплашено.

— Защо не внимаваш с проклетата бричка? — гневно попита тя. — Едва не прегази крака ми.

— Добре ли прекара?

— Изтощена съм.

— Къде беше?

— В Лахаина.

— Лахаина! Сама си шофирала чак до Лахаина?

— Шофирам сама от деня, в който навърших шестнадесет години, Адам. Когато отивам някъде, почти винаги пътувам сама.

— Не бъди толкова самоуверена.

— А ти не ставай ревнив. Да, отидох до Лахаина, защото никога преди не съм била там. Между другото мястото си струваше дългия път. Разгледах великолепни забележителности, вечерях чудесно и добре се позабавлявах. Нуждаех се точно от такова разтоварване. Но то ме изтощи напълно, затова отивам да спя. Лека нощ.

— Само минута. Къде беше?

— Вече ти казах.

— Исках да кажа, къде „се забавлява добре“?

— Не си спомням. — По-скоро би умряла, отколкото да му каже, че е прекарала вечерта сама в някакъв киносалон.

— Да не би паметта ти да е обременена от алкохол и наркотици?

— Сега пък твоето въображение се развихри. Не помня името на заведението. Какво значение има? Доколкото си спомням, имаше сламен покрив. — Опита се да си спомни името на локала, край който бе минала на излизане от туристическото градче. — Не знам каква си колиба.

— „Захарната колиба“? Отишла си сама в „Захарната колиба“?

— Старата песен на нов глас.

— Това е най-долнопробното свърталище на острова. Там можеш да получиш всичко — от кокаин до венерическа болест.

— Това са думи на човек, който говори от личен опит ли?

Адам я изгледа свирепо.

— Но ти чудесно се вписа сред тази измет, нали? Дори се облече като жена от някой бордей. Незабелязано си се вляла в тази тълпа, чийто девиз е да се опитва от всичко, да се прави всичко, независимо от последствията.

Тя наклони глава на една страна и предизвикателно каза:

— Да поставим нещата така, татенце: позабавлявах се добре, но не срещнах никого, с когото да установя сериозна връзка.

— Легна ли с някого?

Лайла почервеня цялата — първоначално от смущение, а след това от обзелата я ярост. Бе прекалено възмутена, за да може да говори, затова Адам се възползва да посипе сол върху раната, която бе отворил само преди миг.

— Точно с такава цел излезе, нали? — Протегна ръка и постави длан върху извивката между бедрата й. — За да намериш някой, който да угаси огъня, разпален тук от мен през предишната нощ.

Като хвърляше убийствени погледи към него, Лайла се отдръпна извън неговия обсег. Свали гирлянда от цветя и го хвърли в скута му. Едва тогава забеляза чашата за шампанско в неговата ръка.

— Ти си пиян. Затова ще забравя за кръстосания разпит и за обидните думи. Но просто за твоя информация държа да те осведомя, че дори да съм излязла, с цел да „легна с някого“, както вулгарно се изрази, това изобщо не те засяга. — Когато стигна до края на стълбите, хвърли последен поглед назад. — Бог да ти е на помощ утре, когато те налегне махмурлукът.

 

 

Но Бог не беше милостив.

Когато на следващата сутрин Лайла влезе в стаята на Адам, той се беше облегнал на високите възглавници с прежълтяло лице и изражение, което недвусмислено говореше, че в този момент предпочиташе да е мъртъв.

— Не играеш баскетбол? — попита тя с висок бодър глас. — Не слушаш Уитни Хюстън?

Адам я изгледа заплашително изпод гъстите си вежди.

Тя направи несполучлив, но вълнуващ пирует, след това каза:

— Аз съм в отлична форма! Утрото наистина е прекрасно. Вече опита ли специалитета на Пийт? Омлет със ситно нарязана шунка. — Адам изръмжа. — Истински деликатес. С много сирене. Буквално се топи в устата, докато…

— Млъкни, Лайла! — процеди заплашително той през зъби.

— О, но какво има? — Присви устни и ги издаде напред. — Да не би Адам да страда от болки в стомаха?

— Махни се оттук, по дяволите, и ме остави на спокойствие.

Лайла се усмихна.

— Аз те предупредих. Не можеш да ме обвиняваш за състоянието си. Какво пи, джин ли? Водка? Скоч? Бренди? — Той изстена жално и се хвана за корема. — Бренди значи. Доста скъп гуляй си си устроил. Но защо не, щом можеш да си го позволиш, нали така, кралю Мидас?

— Идва ми да те убия.

— Първо ще трябва да ме хванеш, Каванот. А никога не ще успееш, ако продължиш да седиш на задника си. Хайде, ставай, време е да започваме. — Хвана ръката му и се опита да го издърпа. Той остана залепен за възглавницата. — Хайде, не ни е до шеги. Трябва да започваме.

— Няма да помръдна от това легло.

С ръце, поставени на хълбоците, Лайла го изгледа с отвращение.

— Една-две таблетки аспирин ще помогнат ли?

— Не. Но смъртта би могла.

— Доколкото ми е известно, никой не е умрял от махмурлук, макар че, убедена съм, милиони хора по света са призовавали смъртта в твоето състояние. — Гласът й все още запазваше бодрото си настроение. — Помоли се още веднъж, докато ти донеса аспирина… в случай че Бог обърне глухото си ухо и те остави да живееш.

Отиде до банята и само след минута се върна с три таблетки аспирин и чаша вода.

— Ето, вземи.

— Не искам този глупав аспирин.

— Ще се чувстваш значително по-добре по време на терапията, ако го изпиеш.

— Тази сутрин няма да правя никакви упражнения. Чувствам се като глупак.

— И чия е вината? — Търпението й се изчерпваше. Сега в гласа й се доловиха остри, язвителни нотки. — А сега престани да се държиш като малко дете и изпий аспирина.

Разтвори пръстите на ръката му и пусна таблетките в шепата му. Той ги захвърли яростно. Те паднаха на пода с тихо тупване, като малки бомби, улучили целта и експлодирали в същия миг. Нервите на Лайла не издържаха и тя пусна пълната с вода чаша в скута му. Това го накара да се отдели от възглавницата. Той се изправи рязко в леглото, зяпнал от изненада, изруга ожесточено и втренчи невярващи очи в стичащата се по бедрата му вода. Преди да има време да се съвземе от изумлението, звънът на входния звънец оглушително се разнесе из цялата вила.

Пийт бе отишъл да напазарува до близкото градче, затова Лайла трябваше да отвори вратата. След като изгледа гневно Адам, излезе от стаята и изтича надолу по стълбището. Разтвори широките крила на входната врата. Бе трудно да се каже коя от двете жени е по-силно изненадана да срещне другата.

Гостенката първа възвърна способността си да говори и попита:

— Коя сте вие?

— Не се нуждаем от нищо.

— А именно?

— От това, което ще предложите, мадам.

Брюнетката изправи гордо гръб. Кожата върху отговарящото на представата за класическа красота лице се изопна. Дамата каза с леден глас:

— Не отговорихте на въпроса ми, млада госпожице.

— Сега аз задавам въпросите. Коя сте вие?

Но Лайла вече знаеше отговора. Куфарите с багаж, оставени зад жената, струваха повече от колата на Лайла. Не бе необходимо човек да види етикетите на нейните дрехи, за да разбере, че струват доста пари. Жената имаше млечнобяла кожа, сини очи, абаносовочерни коси и сочни червени устни.

— И това ако не е Снежанка — измърмори Лайла.

— Моля?

— Нищо. Заповядайте.

Лайла се отдръпна встрани и направи път на жената да влезе във фоайето. Тя прихвана внимателно полата си, да не би да се докосне до голите глезени на Лайла — превзетост, която развесели момичето.

— Къде е Пийт? — попита гостенката.

Значи бе идвала тук и преди.

— На пазар.

— А Адам?

— Горе в стаята си.

— И за последен път — коя сте вие?

— Лайла Мейсън.

— Лукреция фон Елзингхауер. — Лайла не каза нищо. Очевидно очакваха от нея да падне на колене и да моли за извинение. Тя само втренчи равнодушно очи в жената и не отстъпи пред строгия й поглед. — Какво правите тук, мис Мейсън?

Лайла бавно притвори единия си клепач в многозначително намигване.

— Не искате ли да знаете твърде много? — Доставяше й удоволствие да наблюдава как се изопват напрегнато чертите на това съвършено лице. — Успокойте се, Лукреция. Аз съм личният терапевт на Адам.

Студените сини очи се плъзнаха по тялото на Лайла, спирайки се последователно върху босите й стъпала, после върху оскъдните спортни гащета и памучната тениска без ръкави, чийто надпис рекламираше една специализирана за рокмузика радиостанция, и двете несиметрични обеци.

— Искам да видя Адам. Незабавно — подчерта тя.

— Да ви заведа ли при него? — услужливо попита Лайла.

— Мога да отида сама.

— Така и предполагах. — С широк жест посочи към стълбището.

Лукреция прехвърли през рамо дамската си чанта от колекцията на Луис Вюитон и се заизкачва. Когато достигна до втория етаж, Лайла й извика отдолу:

— О, може би трябваше да ви предупредя. Току-що му се случи нещо неприятно в леглото. — Повдигна изразително рамене, почти до нивото на ушите си. — Ех, случват се такива неща.

 

 

— Не хубаво за господар — умислено каза Пийт, като клатеше глава. — Тя казва: „Почисти това“. Господар цял вода. Аз почиства. Сменя завивки. Тя казва: „Сега напусне“. Аз излиза. Не хубаво за господар.

— Престани да го повтаряш. — Лайла взе едно грахово зърно от салатата, която азиатецът приготвяше, и го лапна. — Не е необходимо да ми разясняваш личните качества на мис Фон Елзингхауер. Сигурно е потомка на Хитлер. — Пийт поднови обичайния си ритуал с пляскането по бедрата, което означаваше, че намира казаното за неописуемо забавно. — Не го казах като шега, а напълно сериозно.

От мига, когато бе отворила вратата на Лукреция, Лайла бе разбрала, че нейното пристигане не вещаеше нищо добро за никого от тях. Може би не бе обективна в преценката си, но тя не смяташе, че греши. Жената бе под този покрив едва от няколко часа и вече бе успяла да преобърне всичко с главата надолу.

След като Пийт бе донесъл мокрите чаршафи на долния етаж и Лайла бе предоставила достатъчно време на Адам и Лукреция да подновят своята връзка, тя се качи горе и почука на неговата врата. Отвътре се чу гласът на Лукреция:

— Влезте.

За първи път след пристигането на Лайла във вилата, стаята на Адам приличаше на болнична стая. Щорите на прозорците бяха спуснати и затворени, скривайки от погледа прекрасния изглед към планината, и сега през тях се процеждаше съвсем оскъдна слънчева светлина. Вместо обичайната високо звучаща рокмузика, предпочитана от нея и от Адам, от стереоуредбата се носеше меланхолична оркестрова мелодия. Плакатът на нашумяла попгрупа, купен от нея по време на една от обиколките й по магазините и поставен на стената срещу неговото легло, сега беше свален. Атмосферата беше погребална.

— Май ще се наложи да потърся жива вода, ако трябва да оставя пациента си в такава тъжна среда — духовито забеляза Лайла, докато приближаваше към леглото. — Какво, по дяволите, ти има сега? — Достигнала до леглото му, забеляза, че той лежеше, облегнат на възглавниците, поставил торбичка лед върху челото си.

— Адам не се чувства добре. — Лукреция изникна от мрака като възвръщащ материалната си обвивка фантом.

— Това трябваше да се очаква. Снощи се напи като прасе. Има махмурлук, който една „Кървава Мери“ и няколко аспирина бързо ще излекуват.

— Не мисля, че трябва да взема медикаменти, преди да сме се консултирали с личните му лекари.

— Медикаменти? Става въпрос само за три безобидни аспирина.

— Лайла, моля те — изстена Адам. — Понижи височината на гласа си поне до пищене.

Тя се наведе над него.

— Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво става тук. Време е за възстановителната ти терапия, а ти разиграваш сцената с болния на смъртно легло.

Той закри лицето си с длани и притисна пръсти около слепоочията си.

— Мили боже, главата ми ще се пръсне!

— Много лошо, Ейси. Време е за упражнения.

Лукреция застана между Лайла и леглото.

— Вероятно не очаквате от един болен човек да изпълнява възстановителни упражнения.

— За ваша информация, мис Фон не знам каква, повечето от моите пациенти страдат. А сега моля да извините мен и моя пациент. Очаква ни работа.

— Очевидно имате ограничена практика в избраната от вас професия, а също така сте прекалено ентусиазирана в изпълнението на професионалните си задължения.

Лайла стисна зъби.

— Аз съм професионалист с огромна практика в работата както с болни хора, така и със справянето с техните приятели, близки и любовници, които може би им желаят доброто, но които не разбират за какво, по дяволите, говорят, когато става въпрос за възстановителна терапия.

— Хвалите се с професионализъм, но вашето облекло и обноските ви биха накарали човек да се усъмни в него. Не намирате ли?

— Същият този човек може да си опакова багажа и да се озове в най-близкия мотел наоколо, ако не разкара елегантния си задник от пътя ми. Адам — рязко се обърна тя към него, — кажи й да напусне стаята, докато приключим терапията.

Той уморено свали торбичката с лед от челото си. Погледна първо едната, после другата жена, но погледът му се задържа върху Лайла.

— Наистина не се чувствам добре, Лайла. Не можем ли да я отложим за следобед?

Кръвта лудо запрепуска във вените й със скорост, пропорционална на нарастващия й гняв. Изгледа го с безгрижно презрение, пренебрегна самодоволното изражение на Лукреция и разярена изхвърча навън, затръшвайки вратата с такова ожесточение, че всички стъкла във вилата задрънчаха.

Сега, седнала в кухнята в очакване на следобеда, тя все още трепереше от гняв всеки път, когато си припомняше сцената. Наложи се Пийт няколко пъти да повтори думите си, преди да успее да я изтръгне от мислите й.

— Извинявай, какво каза?

— Обед готов.

— Добре. Ще отида да ги извикам.

— Това няма да е необходимо, мис Мейсън — каза Лукреция, застанала на прага на кухнята. — Дойдох да взема храната му на поднос. Адам предпочита да обядва в стаята си.

— Добре, но какво предпочита Адам и какво ще прави Адам са две различни неща — студено отвърна Лайла, докато ставаше от плота, и се изправи срещу другата жена. — Вече няколко седмици той се храни тук, на долния етаж. Не е ял в стаята си, откакто се научи сам да се качва в инвалидната количка. Има нужда от движение. За него е добре да не се залежава, да става и да се движи сам, без чужда помощ. И да бъда проклета, ако му позволя да лежи горе, докато вие го храните със занесения на поднос обяд и с вашето състрадание.

— Не искам да подлагам на съмнение вашата компетентност…

— Бъдете сигурна, не бива да го правите!

— … но Адам ми изглежда напълно изтощен. Възнамерявам да позвъня на доктор Арно днес следобед и да го попитам от какво според него се нуждае Адам. Пийт, защо не приготвите обяда на Адам?

— Райра казва не.

— О, приготви й глупавия поднос — рече гневно Лайла и минавайки край Лукреция, излезе от кухнята.

 

 

— Сигурен ли си, че те е разбрала?

— Напълно — отвърна по телефона доктор Арно. — Обясних на мис Фон Елзингхауер какво забележително подобрение е настъпило в състоянието на Адам, откакто ти се зае с неговата терапия. Казах й, че ако лечението продължава да протича така, само след няколко седмици той отново ще бъде нормален или почти нормален, но че от решаващо значение е да не се прекъсва изпълнението на възстановителната терапия и че трябва да се запазят високият дух и оптимизмът на болния.

За първи път, откакто бе отворила вратата на ослепително красивата Лукреция, Лайла почувства, че напрежението я напуска.

— Благодаря, Бо. Мисля, че без теб трябваше да водя битка на живот и смърт с цялото воинство европейски аристократи.

— Готов съм да се обзаложа в твоя полза, че ще победиш във всяка битка, която се наложи да водиш, Лайла — каза той през смях. — Ако възникнат усложнения, моля те, телефонирай ми. Но мисля, че току-що предотвратихме една сериозна криза.

— Още веднъж — благодаря за подкрепата.

Веднага след като постави слушалката обратно, изтича от спалнята си и се отправи към стаята на Адам. Но устремът й бе пресечен от онова, което видя, когато влезе там.

Лукреция бе седнала на края на леглото. Беше се преоблякла и сега носеше три четвърти памучни панталони, но всеки косъм бе прибран безупречно на мястото си и цялата й външност бе твърде далеч от представата на Лайла за „небрежно“. Тя притискаше ръката на Адам между своите длани. Лайла остана като ударена от мълния, когато откри какво покоряващо обаяние излъчва лицето му, когато се усмихва по този начин. С изненада откри колко много й бе липсвал той. Бяха прекарали толкова малко време заедно през последните два дни. И го бяха прекарали в непрекъснати спорове и противоречия.

Бе поразена от откритието, че изпитва непреодолимо желание да издере с нокти очите на Лукреция фон Елзингхауер не само заради намесата й в лечението на Адам.

Лайла ревнуваше. От Лукреция. О, по дяволите, беше се влюбила!