Сандра Браун
Връщане към живота (2)

Пролог

Това бе водещата новина във вечерните информационни емисии.

Нещастието се случило в планина в Северна Италия. Висока и скалиста, респектираща дори професионалните алпинисти. Пропадането в близо тридесетметровата пропаст било достатъчно опасно, за да увреди сериозно гръбначния стълб на Адам Каванот и да стане водеща новина в емисиите на всички медии, като предизвика паника сред стотиците хора, работещи за него по целия свят.

Тед Рандолф не изпадна в паника. Но съобщението в телевизионните новини определено го накара да се замисли. Остави настрана предавателя, който синът му Мат го бе помолил да поправи, и рязко нареди на него и на сестра му Меган да млъкнат. Пресегна се към копчето на портативния телевизионен приемник, поставен върху кухненския плот, и увеличи говора.

„… единственият оцелял. Той току-що бе транспортиран със самолет до Рим, където сериозността и характерът на неговите наранявания ще бъдат установени и — както се надяваме — оповестени по-късно тази вечер. Другите участници в планинската алпинистка експедиция били френският автомобилен пилот Пиер Готие и английският банков магнат Алегзандър Арингтън. Според досегашната информация и двамата са загинали на местопроизшествието. Мистър Каванот, световноизвестен магнат, е собственик на хотелската верига «Каванот». Той е…“

— Хей, това е мястото, където работи мама! — възкликна Мат. — За Адам, когото ние познаваме, за него ли говорят?

— Да — мрачно каза Тед. — Шшшт.

Репортажът се излъчваше на живо от мястото на събитието в Рим. Водещият от студиото в Ню Йорк попита репортера:

— Лекарите коментират ли състоянието на мистър Каванот?

— Не, напротив. Медицинските власти отказват да направят каквото и да е изявление, преди да станат известни резултатите от пълните медицински изследвания на мистър Каванот и да бъде установено неговото състояние. Единственото, което ни информираха, е, че неговото нараняване — или наранявания — са засегнали гръбначния стълб и както изглежда, са опасни.

— Беше ли в съзнание, когато пристигна?

— Нямаме официално потвърждение за това, въпреки че както изглежда, не е бил в съзнание. Още с кацането на хеликоптера той веднага бе откаран в болницата. Ще получим допълнителна информация…

Тед рязко се пресегна към телевизора и намали звука докрай. Изрече думи, които децата му знаеха, че трябва да забравят и че им е забранено да ги повтарят. Те никога не го правеха, страхувайки се от наказание, което не изглеждаше особено логично, защото майка им никога не наказваше Тед за това, че ги изрича, но те не можеха да не изпълнят желанието му. Не и когато думите буквално излетяха със съскане от устните му:

— Проклет глупак.

— За кого става въпрос? — Елизабет Рандолф влезе в кухнята през задната врата и остави върху масата куфарчето и дамската си чанта.

Тримата едновременно се обърнаха към нея.

— Мамо! Познай за кого говореше чичкото от телевизията?

— Мат, Меган, излезте! — бързо нареди Тед. Вдигна ръка и посочи вратата, водеща към вътрешните стаи на къщата.

— Но, татко…

— Хайде. Оставете ни да си поговорим с майка ви.

— Но тя…

Протестите заглъхнаха още преди да стигнат до устните им, когато върху челото на баща им се появи дълбока бръчка. Това означаваше, че разговорът ще е делови. След като Тед Рандолф се бе оженил за Елизабет Бърк, през годините съвместен живот нейните деца бяха го обикнали и бяха започнали да го уважават. Той бе свикнал с тяхната буйност и лудории, а те — с неговите настроения и особености. Бяха се привързали силно един към друг — децата с готовност се бяха съгласили да бъдат осиновени от него по съдебен ред. Но сега лицето му беше приело изражение, което обикновено означаваше: „никакви глупости“, т.е. възраженията щяха да бъдат не само безполезни, но и неблагоразумия. Децата тихичко се изнизаха навън.

— Тед? Какво става?

Той се приближи до нея и постави ръце на раменете й.

— Не искам да се тревожиш.

— Твоето изражение вече ме разтревожи. Какво става? Защо е всичко това? Какво се е случило? Нещо ужасно, знам. Мама? Татко? Лайла?

Елизабет бе загубила първия си съпруг при ужасяваща автомобилна катастрофа, причинена от неправомерно отнемане на предимство. Знаеше как се чувства човек, когато неочаквано му бъде съобщено най-лошото. Отново усети силната пареща болка под лъжичката, също както през онази сутрин, когато бе отворила вратата на двамата полицаи с погребални лица и шапки в ръце. Уплашена, тя сграбчи Тед за раменете.

— Кажи ми!

— Адам.

— Адам? — Нервно облиза устните си. Лицето й пребледня.

Елизабет лично познаваше и поддържаше делови отношения с Адам Каванот. В началото отношенията им бяха изцяло делови. Но професионалното им познанство се бе задълбочавало пропорционално с разрастването на нейната търговска верига „Фантазия“ във фоайетата на притежаваните от Каванот хотели. До този момент те наброяваха вече пет, с перспектива за разкриването на нови магазини. Елизабет и Адам поддържаха близки приятелски отношения, които някога предизвикваха ревност у Тед. Но след като се убеди, че красивият млад милионер не е негов съперник за любовта на Елизабет, Тед прие Адам за свой приятел.

— Нещо се е случило с Адам? — попита Елизабет с изтънял от тревога глас.

— Подхлъзнал се е и паднал по време на планинска експедиция в Италия.

— О, божичко! — Притисна пръсти върху устните си. — Мъртъв ли е?

— Не. Но е тежко ранен. Транспортирали са го в Рим.

— Тежко ранен? Колко?

— Не са сигурни за степента на…

— Тед.

Той въздъхна отчаяно.

— Засегнат е гръбначният стълб.

Сълзи напълниха очите на Елизабет.

— Има ли прекъсване на гръбначния мозък?

— Не знам. — Когато тя го изгледа недоверчиво, той повтори: — Кълна се, не знам. Съобщенията по новините са неясни. — След това й предаде разказаното от репортера. — Струва ми се, че е сериозно.

Елизабет се облегна тежко върху гърдите на съпруга си. Той я прегърна.

— Адам с такова нетърпение очакваше тази експедиция — започна тя, притиснала глава в ризата на Тед. — Когато ми каза, че ще изкачва онази планина, му отвърнах, че според мен е луд да рискува живота си, занимавайки се с толкова опасен спорт. — Тя подсмръкна, за да спре сълзите си. — Но тогава само се пошегувах. — Вдигна рязко глава към Тед. — Щеше да бъде с двама свои приятели. Какво се е случило с тях?

Тед прокара пръсти през косите й и отново притисна главата й към гърдите си. След това започна да я гали.

— Загинали са при злополуката, Елизабет.

— О! — изстена тя. — Ще е ужасно за Адам.

— Според съобщенията единият от тях се е подхлъзнал и пропаднал в ледената пропаст, повличайки и останалите двама след себе си.

— Като познавам Адам, той ще поеме цялата вина върху себе си, независимо дали грешката е била негова или не. — След няколко секунди тя се отдели от Тед и го погледна в очите: — Какво трябва да направим?

— В този момент не можем да направим нищо.

— Аз трябва да направя нещо, Тед.

— Трябва да помислиш за себе си. И за бебето. — Той положи длан върху долната част на корема й, която бе силно заоблена от напредналата бременност. Елизабет беше навлязла в седмия месец. — Адам не би искал да застрашиш по някакъв начин неговия бъдещ кръщелник.

— Бих могла да помоля мисис Алдер да се грижи за децата, а ние да хванем нощния полет от Чикаго за Рим.

— Ъъъ — отвърна той, като поклащаше решително глава. — Ти няма да летиш за Рим.

— Не мога просто да стоя тук и да не правя нищо — изплака нервно Елизабет.

— Ще имаш достатъчно работа през следващите дни. Трябва да се погрижиш за милион и една малки подробности. Навсякъде ще цари пълен хаос до официалното оповестяване на резултатите за здравословното състояние на Адам. В такъв момент той ще разчита на твоето благоразумие и на способността ти да преценяваш трезво нещата. Ще бъдеш много по-полезна тук, като поемеш телефонните разговори и отклоняваш вниманието на тълпите любопитни, отколкото ако крачиш нервно из коридорите на някаква римска болница, където не можеш да помогнеш с нищо.

Тя унило се облегна на него.

— Предполагам, че имаш право. Разбирам, че аргументите ти са основателни. Но се чувствам толкова излишна.

Тед не го каза, но той си мислеше колко силно ще е чувството за безпомощност при Адам Каванот, когато дойдеше в съзнание — да не дава Бог противното! — и научеше, че е преживял гръбначномозъчна травма, която е причинила обездвижване на крайниците.

— Горкото копеле — промърмори на себе си той и притисна утешително Елизабет в обятията си.