Сандра Браун
Връщане към живота (10)

Осма глава

Когато Лукреция забеляза, че Лайла стои на прага, се наведе и целуна нежно Адам по устните.

— Ще се видим по-късно, скъпи.

Враждебният поглед на Лайла я проследи, докато излезе от стаята. Когато обърна глава да погледне Адам, видя, че той също гледа унесено към вратата, през която току-що се бе изнизала Лукреция. Но лицето му бе тъжно и изпълнено с копнеж.

— Какво направи? Изпрати сигнали за помощ ли? — раздразнено попита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не я ли призова по телепатичен път да дойде и да те освободи от моите жестоки лапи?

Той се премести от леглото в инвалидната количка без нейна помощ.

— Никога не се уповавам на други хора, още по-малко на жени, да ме спасяват от трудни ситуации. Идването на Лукреция е съвсем неочаквано за мен.

— Често ли постъпва така? Просто се появява някъде, неканена и неочаквана?

— Тя е независима жена. Прави онова, което й харесва. — Повдигна очи към лицето й и добави: — И знае, че поканата остава открита.

— По-добре бъди по-предпазлив с откритите покани, Каванот. Лукреция някога може да разкрие истинската си същност и да те постави в доста затруднено положение.

— Като например?

— Като те изненада, докато си с друга жена в леглото, лековернико.

— Е — измърмори мрачно той, докато се нагласяваше върху терапевтичната маса, — този път такава опасност не беше възможна дори хипотетично, нали?

Лайла постави краката му върху специалната поставка пред масата.

— Прав си, не.

— Тогава какво те тормози?

— Изтормозена ли изглеждам?

— Така прозвуча.

— Не ме интересува дори да държиш цял харем от наложници тук, които да те галят и да те глезят. Просто изчиствай терена от леки жени, когато стане време за възстановителните упражнения.

— Една лека жена едва ли прави цял харем.

— Една или петдесет, независимо колко, но във времето, определено за терапия, ще трябва здравата да се изпотиш, за да приключим с всичко това, след което аз се връщам у дома. Прохождаш отново и аз се махам. А дотогава, ако Снежанка не ми пречи да си върша работата, ще си живеем чудесно.

— Снежанка?

— Няма значение.

— Аз кой съм, принцът ли?

— Ти си Доупи.

— Е, вече е лесно да се досети човек за твоята роля. Ти си Гръмпи.

Както се очакваше, тя не пропусна да забележи:

— Мускулите и ставите ти са обездвижени.

— Оох! Престани с това.

— Нито дума за болката, Каванот. Сам си си виновен. Последица от двудневното ти лежане и пълно безделие. Сега трябва да възстановим степента на подвижност, която бяхме постигнали, преди да решиш, че трябва да станеш абсолютен ленивец.

През останалото време почти не си говориха. Лайла не намали броя на физическите упражнения, въпреки че натоварването бе голямо за човек, прекарал два дни в пълен покой.

— Можеш да натискаш по-силно от това, Адам. — Следобедният терапевтичен сеанс вече бе към своя край, когато тя наруши мълчанието с това остро обвинение. Обикновено двамата се шегуваха по време на най-болезнените упражнения, разменяха си цветисти епитети и сексуални задявки. Мълчанието бе започнало да я изнервя. Усещаше, че е необходимо да възстанови поне в известна степен приятелските отношения, на които двамата се бяха радвали преди целувката, ненавременното пристигане на Лукреция и осъзнаването от нейна страна, че зад професионалната й загриженост за Адам се таи едно много по-дълбоко чувство. — Казах да натиснеш.

— Това правя, по дяволите! — Бе стиснал зъби и по челото му вече блестяха малки капчици пот.

— По-силно.

— Не мога.

— Можеш. Хайде! — Адам повтори усилието. — Така е по-добре. Чудесно. Малко по-силно, Адам. По-високо.

— Когато някоя жена ми казва да натискам по-силно и по-високо, обикновено извличам далеч по-голямо удоволствие от това действие.

Погледите им се срещнаха, сякаш привлечени от магнит. Под въздействието на неговия поглед Лайла задиша учестено. Отпусна ръцете си, които противодействаха на неговия натиск, и бавно постави крака му върху масата.

— В сравнение с онова, упражненията не са много приятни, нали? Съжалявам, че не мога да ти осигуря по-забавно прекарване на времето.

Той продължаваше да я гледа в очите и повдигна рамене.

— Не е твоя вината, че пропаднах в онази пропаст.

Когато заговореше за злополуката, лицето му помръкваше и върху него се изписваха разкаяние и самообвинение. Лайла винаги се трогваше до сълзи, защото знаеше, че той продължава да скърби за смъртта на своите приятели.

— Вложи много енергия и усърдие в днешния сеанс и заслужаваш награда.

— Масаж? — обнадеждено попита той.

— С балсам.

— Фантастично.

— Свали спортните гащета и легни по корем.

Беше се упражнявал в това действие и сега го направи с лекота. Похвали го, докато го покриваше с чаршаф. Горд от себе си, той положи ръце под главата си и я проследи с поглед, докато тя отиваше към банята.

— Знаеш ли, ти вбеси Лукреция.

— Защо?

Донесе влажна кърпа от банята и започна да разтрива ръцете, краката и гърба му с нея. След като подсуши кожата му, нанесе малко ароматизиран лосион за тяло и започна да го втрива в задната част на бедрата му с опитни движения на пръстите. Той изстена от удоволствие. Очите му се затвориха.

— Мисли за отпускането на мускулите си. Какво казва Лукреция за мен? — вмъкна въпроса непринудено в разговора с надеждата, че той няма да долови в него възбуденото й любопитство.

— Очаквала е, че моят физиотерапевт ще има набита фигура, дебели пръсти, късо подстригана коса. Колосана бяла престилка. Полукецове с мека подметка. Не е очаквала да попадне на дълги крака в къси спортни гащета, буйна руса грива и лакиран в червено педикюр.

— Ако имам право на мнение, искам да кажа, че съвсем определено предпочитам второто описание. — Сега масажираше мускулите в задната част на бедрата и хълбоците. Въздишките му взеха да стават по-дълбоки, по-чести, по-възбудени.

— Лайла, вярваш ли в прераждането?

— Не съм убедена. Защо?

— Защото мисля, че току-що си представих каква си била в своя предишен живот.

— Каква?

— Не съм сигурен, че искаш да го чуеш.

Тя се надвеси над него и го побутна по рамото. Той отвори очи.

— Имат ли нещо общо моите занимания в предишния ми живот с плътски грехове?

Погледът му обгърна косите й, които сега падаха свободно върху неговото рамо.

— Точно с такива.

— В такъв случай радвам се, че съм била там.

— Безсрамница — измърмори той през смях и затвори очи.

Лайла харесваше начина, по който неговите дълги мигли падаха върху скулите му. Всъщност тя харесваше всяка черта от лицето му. Тайно му се любуваше, докато пръстите й нанасяха лосион по кожата на гърба му. Лайла притискаше и отпускаше всеки мускул между пръстите си с точно премерена сила. Докосването до кожата му бе вълнуващо. Неговата жизненост и енергия можеха да бъдат почувствани при съприкосновението с всяко изваяно мускулче по тялото му. Бе толкова съсредоточена върху работата си, че не забеляза кога Лукреция е влязла в стаята. Лайла припряно покри гърба на Адам с чаршафа.

— Ще трябва да дойдеш малко по-късно — сухо каза тя. — Все още не сме приключили. В момента правя масаж за отпускане на мускулите.

— Виждам това — въпреки казаното от Лайла, Лукреция се приближи към тренировъчната маса. — Мисля, че мога да му предложа нещо, което ще го отпусне по-добре от масажа. Мартини, скъпи? Точно както го харесваш.

Адам се облегна на лакът и протегна ръка, за да поеме чашата с питието.

— Благодаря. — Отпи една глътка. — Ммм! Прекрасно е.

Усмихнаха се един на друг, след това многозначително погледнаха към Лайла. Тя реши да отстоява своето, обърна се към Адам и каза:

— Ще ти е необходима помощ, за да стигнеш до инвалидната количка.

— Убедена съм, че мога да му помогна за това.

Лайла мълчаливо погледна Адам. Той отпиваше на малки глътки от мартинито като истински ценител на добре приготвените коктейли. Изпитваше желание да избие с удар чашата от ръката му и да изличи усмивката върху глупаво ухиленото му лице.

— Чудесно. — Отправи се към вратата. — Ще се видим отново преди лягане, Адам.

— Това също няма да е необходимо — каза Лукреция с онзи добре заучен в швейцарския колеж глас, който Лайла бе започнала да ненавижда. — Аз ще нощувам при Адам. Ще бъда на негово разположение, в случай че има нужда от нещо през нощта. Ще ви събудим, ако имаме нужда от вас. В противен случай Адам ще ви види отново по време на сутрешната терапия. Приятна вечер, мис Мейсън.

Лайла хвърли изпепеляващ поглед към своя пациент, после затръшна шумно вратата.

 

 

— Какво е това?

— На какво прилича?

— Изглежда ми като стойка за успоредка.

— Поздравления! — каза Лайла на Адам. — Току-що даде правилен отговор на въпроса. Като награда имаш право да избираш между цирконовия пръстен, комплекта неръждаеми кухненски прибори и безплатен уикенд на островите Озаркс!

— Сигурно си професионална комедиантка.

— Именно талантът ми да разигравам кратки комични диалози ми помогна да спечеля клас „F“ на изпита по социални контакти. — Лайла постави стойките на избраното от нея място и отстъпи назад, за да прецени резултата от своята работа. — Готово.

— За какво служи тя?

— Ами вероятно, не за да изпълнявам акробатични номера за твое развлечение.

— Тогава за какво?

— Предназначена е за теб, за да изпълняваш номера за мое забавление.

Адам изглеждаше изненадан и изплашен.

— Не е ли още твърде рано? Защо я монтираш в стаята ми точно днес?

— Защото е време да започнеш да се упражняваш да ходиш между лостовете на успоредката.

— Както вече казах, оставаш си непоправима шегобийка.

— Не се шегувах.

— Нито пък аз — рязко отговори той. Оглеждаше уреда така, сякаш бе творение на самия дявол. — Не мога да го направя.

— Можеш да се опиташ.

— Ще бъда най-големият глупак дори ако само опитам.

Лайла изръмжа отегчено.

— Ще ми спестиш ли всичко това, Каванот? Казваш същото всеки път, когато донеса някакъв нов уред. Въжетата, инвалидната количка, тренировъчната маса. Чувала съм всичко това и по-рано и вече наистина започва да ми омръзва. Размърдай си задника. Ставай от леглото и — в количката!

— За количката не възразявам. Дори и за тренировъчната маса няма да възразя. Но не очаквай от мен да стоя на собствените си крака. Не мога.

— Предизвиквам те.

— Какво?

Тя се наведе, докато лицето й почти се изравни с неговото.

— Предизвиквам теб, скапан страхливецо. Обзалагам се, че те е страх дори да опиташ.

Видя как ирисите на очите му се присвиха около зениците. Той се взря изпитателно в нея, после отново хвърли подозрителен поглед към успоредката. Прокара нервно език по долната си устна.

— Добре. Ще опитам — колебливо се съгласи той. — Но ако се проваля…

— Ще опиташ отново.

Той отиде с количката до единия край на успоредката, спря и погледна въпросително към Лайла. Тя застана между лостовете на успоредката. Обви колан около кръста му и с негова помощ го изправи от инвалидната количка. В същото време, като използваше ръцете си, той се хвана за лостовете и се задържа прав. Лайла коленичи бързо и постави предпазни наколенки на краката му.

Когато отново се изправи, попита:

— Стегнат ли си? Коремът ти, Каванот, става дума за корема ти. Искаш ли да ти сложа еластичен колан?

В очите му проблеснаха игриви пламъчета.

— Пипни го и виж сама колко е стегнат.

— Обзалагам се, че предлагаш същото на всички жени — отвърна му тя със същата многозначителна усмивка.

Приела негласното му предизвикателство, Лайла положи длан върху неговия корем. Мускулите под топлата, осеяна с малки косъмчета кожа се присвиха при допира на ръката й. Застанали съвсем близо един срещу друг, и двамата почувстваха искрата, припламнала при това докосване. Тя притисна върховете на пръстите си към кожата. Мускулите на корема му мигновено се присвиха и стегнаха, потвърждавайки онова, което тя искаше да разбере. Терапевтът у нея остана доволен. Но жената у нея копнееше за още. Лайла неохотно отдръпна ръката си.

— Достатъчно стегнат е — с пресипнал глас каза тя.

— Да. Последното нещо, от което се нуждая, е стимулиране за тази цел.

Погледите им се срещнаха и останаха приковани един в друг, докато техните сърца забързано отмерваха секундите. С усилие на волята си Лайла бавно измести очи встрани.

— Да започваме.

— Покажи ми какво да правя.

Лайла го заплашваше, даваше му указания, увещаваше го. Той й крещеше. Тя му отвръщаше с викове. Двамата си разменяха цветисти ругатни. Но преди края на терапевтичния сеанс той вече можеше да влачи краката си в някакво подобие на пристъпване, като се опираше с ръце на успоредните лостове.

— Великолепна работа, Ейси. Започваш да…

— О, мили боже!

Писъкът на Лукреция стресна Адам и той изгуби контрол върху мускулите на ръцете си. Щеше да се свлече на пода, ако Лайла не бе успяла да го прихване навреме. Поела цялата тежест на тялото му върху себе си, тя го повдигна и след това внимателно го спусна в инвалидната количка. После гневно се обърна към Лукреция.

— Напуснете веднага! Как се осмелявате да прекъсвате работата ни по време на терапевтичен сеанс!

— Вие не можете да ми заповядвате в този дом, мис Мейсън.

— Разбира се, че мога. Аз нося отговорността за състоянието на мистър Каванот. Докато сме в тази стая, вниманието му трябва да бъде концентрирано единствено върху мен и върху онова, което правим.

— Фактът, че отговорността за състоянието на мистър Каванот лежи изцяло върху вас, може да бъде променен — отвърна заплашително Лукреция с глас, който би могъл да изстуди до заскрежаване мартинито, което с толкова нежност приготвяше за Адам. — Смятам да поставя този проблем на вниманието на неговия личен лекар. Всъщност много е възможно вече да се ползваме от съветите на друг лекар. Смятам, че това, което правите на Адам по съветите на доктор Арно, причинява по-скоро вреда, отколкото някаква полза. Повече от очевидно е, че той изпитва болка.

Лайла веднага се обърна и видя, че лицето на пациента й изразява непресторена болка.

— Адам? — Коленичи пред инвалидната количка и започна да масажира мускула на прасеца. Той беше се стегнал във възел с големината и формата на бейзболна топка.

Лукреция застана до количката и попи потта от челото му с носна кърпичка с извезан на нея монограм.

— Оставете го на мира, мис Мейсън. Не мислите ли, че е достатъчно за тази сутрин?

— Аз ли? Не аз нахлух в стаята, където присъствието ми не бе желано, нито пък съм искала или накарала да изгуби концентрацията си.

Отне няколко минути, но накрая мускулът възвърна обичайното си състояние. Изкривените от болка черти на лицето му се отпуснаха. Но Лайла бе сигурна, че психическите поражения, причинени от падането, бяха не по-малки от физическата болка. В това си състояние тя като нищо можеше да удуши Лукреция, защото само за няколко секунди бе опропастила онова, което двамата с Адам бяха постигнали след почти час изтощителни усилия. Падането бе засегнало гордостта му и наранило неговото чувство за самопреценка. Самочувствието му бе сериозно наранено. Когато отново му предложеше да се упражнява на успоредката, трябваше да започне от самото начало, да го убеждава в собствените му възможности. Проклета жена!

— Бъдете така добра да излезете — студено каза тя.

— Времето за сеанса изтече.

Лайла погледна часовника върху нощното шкафче.

— Не познавате ли часовника? Разполагаме с още петнадесет минути.

— Сигурно не възнамерявате отново да го накарате да стои изправен.

— Не, ще направим няколко серии от упражнения за отпускане на мускулите.

— В такъв случай ще остана и ще гледам.

— Няма да го направите. Това засяга само моя пациент и мен. Адам, нали не желаеш тя да остане тук?

Лукреция сложи ръка на рамото му.

— Не мислиш ли, че би било добре да се науча да правя сама всичко това?

При тези думи търпението на Лайла преля.

— В момента не говорим за това как се налива чай, Снежанке. Не можете да се научите да „правите това“ за един следобед. Необходими са години обучение и практика с ръцете, за да се получи сертификат за упражняване на тази дейност.

— Не може да е толкова трудно — каза Лукреция с тих подигравателен смях. — Трябва да се науча как го правите, за да мога да провеждам сама терапевтичните упражнения, когато двамата се оженим.

Сърцето на Лайла сякаш падна в краката й. Тя изгледа втренчено първо Лукреция, после Адам.

— Да се ожените? — със свистене попита тя.

— Не знаете ли? — Лукреция нежно зарови пръсти в косата на Адам. — Всъщност Адам ми направи предложението едва вчера, макар че бе много близо да го направи при последната ни среща, която бе само дни преди злополуката.

Когато погледна към него, лицето й изразяваше неприкрита мъка и отказ да повярва.

— Направил си й предложение да стане твоя жена?

— Сериозно обмисляхме тази възможност.

— Наистина ли искаш да се ожениш за нея? Защо?

— Моля? — засегнато каза Лукреция. — Адам…

— Замълчи, Лукреция! — рязко я прекъсна той. — Искам да чуя какво ще ми каже Лайла. — Очите му не я изпускаха. Те упорито се взираха в нея изпод гъстите вежди, но изражението му не беше сурово. — Защо смяташ, че не трябва да се оженя за Лукреция? С нея се познаваме вече няколко години.

— Дори малко повече, скъпи — намеси се Лукреция.

Адам я изгледа предупредително, за да разбере, че трябва да мълчи. След това отново се обърна към Лайла.

— Лукреция проявява разбиране към сегашното ми състояние. Каквото и да стане, тя ще приеме да живее с мен.

— Какво имаш предвид с „каквото и да стане“?

— Вероятността да остана сексуално непълноценен.

— Налага ли се наистина да обсъждаме нещо толкова лично с временно наетия персонал? — с раздразнение попита Лукреция.

Адам отново я изгледа сурово, за да я накара да замълчи.

— Ще правя каквото пожелая, Лукреция. Ако не можеш да мълчиш, излез навън.

Тя предпочете да остане, но начервените й устни се присвиха нацупено.

— Лукреция е готова да се омъжи за мен въпреки неспособността ми да оставя потомство — започна с тих глас Адам. — Тя е мила и несъмнено красива. Образована и приятна жена. Кой мъж, особено мъж в моето състояние, не би подскачал от радост, ако тя приеме да стане негова съпруга?

Лайла вирна гордо брадичката си и отметна предизвикателно назад коси.

— Ако си решил да направиш най-голямата грешка в живота си, то не моят нос ще бъде ожулен.

Лукреция пак отвори уста, за да протестира, но Адам я стрелна с такъв заплашителен поглед, че съвършените й ослепителнобели зъби изтракаха ядно.

— Защо мислиш, че бракът с Лукреция ще бъде непоправима грешка?

— Запомни, че ти зададе въпроса — предупреди го.

— Ще запомня.

— Добре — каза Лайла, поемайки си дълбоко въздух. — Тя не прави това, което е най-доброто за теб. Глези те, угажда ти, дундурка те, изобщо — отнася се с теб като с детенце.

— Какво лошо има в това?

— Всичко.

— Не смяташ, че съпрузите трябва да бъдат глезени?

— Не и съпрузите в твоето състояние, а още по-малко на този етап от лечението ти. Когато отново се върнеш към нормалното си състояние, тогава може да те носят и на гръб, дори и аз ще дам зелена светлина на всяка жена, достатъчно глупава да прави това заради мъж. Но точно сега имаш нужда да бъдеш окуражаван, дори заплашван и непрекъснато подтикван…

— С други думи трябва да се отнася към мен по същия начин като теб.

— Точно така! Сегашното й отношение би било чудесно, ако си съгласен да се излежаваш непрекъснато и да пиеш мартинито, което тя ти поднася, а също и да се храниш от лъжицата, която тя ти подава. Ако това е животът, към който искаш да се върнеш, далеч съм от мисълта да оспорвам решението ти. Ако си съгласен да наблюдаваш безпомощно как стегнатите мускули на корема ти се покриват с тлъстини, как краката ти се превръщат в безсилни съсухрени придатъци, как бицепсите ти се отпускат и залиняват от бездействие, да не говорим за красивата брадичка и гръдния кош, то тогава — добре. Заведи я пред олтара и кажи „Да“. Но ако искаш да бъдеш Адам Каванот, ако искаш отново да ходиш, да тичаш за здраве, да се спускаш със ски и да изкачваш планински върхове, за което, според собствените ти думи, мечтаеш, тогава ще е по-добре да я държиш на разстояние от себе си или изцяло да се отървеш от нея.

— Адам!

Лайла се престори, че не е чула яростното възклицание и продължи да излага своите аргументи.

— Преди да вземеш окончателно решение, помисли също и за това. Когато настъпи сезонът за ски и всички нейни приятели и познати заминат за Сейнт Морис, какво мислиш, че ще стане? А? Аз ще ти кажа: ще останеш сам. Изоставен. Защото тя също ще замине за Сейнт Морис. И ти сам ще настояваш да го направи, воден от чувството си за вина, че тя е пожертвала толкова много заради теб. Ще стоиш затворен в някоя потискаща хотелска стая, обслужван от още по-потискаща прислуга, която ще ти се присмива и ще те презира заради твоята безпомощност и злорадо ще се бави всеки път, когато натиснеш копчето на звънеца, монтирано върху нощната ти масичка. Докато твоята зашеметяващо красива съпруга се наслаждава на снега по планинските писти — а вероятно и на неколцина ски учители, защото дотогава благородният порив, подтикнал я към този жест, ще бъде изхабен и тя вече ще гледа на брака си като на лоша сделка — ти ще си лежиш в леглото, ненужен и безпомощен. Ще се измъчваш от непрестанни подозрения с кого е тя в този момент и какво прави там. С горчивина ще си спомняш за миналите дни, когато си флиртувал с мацките по пистите, а вечер си ги водел у дома, за да се гушнете. Ще скърбиш за времето, когато си бил начело на международна корпорация с филиали по цялото земно кълбо и си карал хората да тичат задъхано след теб. Накрая тя ще започне да те оставя сам все по-често, защото ще прекарва уикенда на някоя яхта или на лов за яребици, или на среща с любовник, а после ще дойде денят, когато вече няма да е „шик“ да си омъжена за паралитик и тя ще подаде молба за развод и ще те напусне, отнасяйки със себе си няколко от твоите милиони, които според нея ще е заслужила напълно заради времето и вниманието, които ти е отделяла.

— От всичко… Няма да остана тук и да…

— Можеш да си тръгнеш по всяко време, Лукреция — с учтива ирония каза Адам.

— Какво? Не бих и помислила дори, че мога да те изоставя тук сам с тази извратена особа. Тя очевидно е психически неуравновесена.

— Не съм такава — отвърна Лайла. — А колкото до това, че ще остана сама с него, аз прекарах тук седмици преди вашето появяване.

Лицето й стана мораво.

— Адам, какво иска да каже с това тя?

— Напрегни въображението си, Лукреция.

— Значи вие двамата наистина сте замесени… във… във…

— Не само във флиртове. Не можете ли да се опитате да го изречете? — присмя се Лайла. — Той ме целуна. Не само веднъж.

— Не само я целунах, но и ми беше приятно — тихо добави Адам. — Изключително приятно.

Лукреция остана слисана от дълбокото чувство зад неговите тихо прошепнати думи. Също и Лайла. Тя прикова очи в Адам и едва след няколко минути успя да продължи:

— Което отново ни връща към въпроса за секса.

— Наистина ли? — Върху лицето му грейна същата усмивка, онази покоряваща и обезоръжаваща усмивка, която му придаваше пиратски вид.

— Нали точно затова се изговориха всички тези неща? — попита реторично Лайла, сякаш двамата бяха сами. — Страхуваш се, че ако не впримчиш първата срещната жена, готова да прояви разбиране и съчувствие към твоето състояние, никога вече няма да имаш жена, Адам — разпалено продължи Лайла. — Ако вярвах, че е искрена, сама щях да окача медал за саможертва на гърдите й. Но ако бях на твое място, щях да преценя добре какви са мотивите й така бързо да се откаже да има деца.

И двамата пренебрегнаха яростното възклицание на Лукреция.

Лайла продължи безмилостно:

— Допускал ли си някога, че това може би идва като облекчение за нея? Може би дори се радва, че ще има съпруг, който няма да настоява тя да изпълни своя естествен дълг и да го дари с наследници. Съмнявам се, че тя би пожертвала фигурата или времето си заради едно дете. Просто не изглежда родена, за да кърми дете или да сменя пелени. Ако това може да го върши някоя дойка, тя със сигурност няма да го прави.

— Кърменето не е от жизнена необходимост — с тих глас й напомни той.

— За мен би било.

— Наистина ли?

Лайла усети потрепване в долната част на корема.

— Не в това е въпросът. Отклоняваш ме от темата. Не мисля, че ще имаш проблем в брачното си ложе, нито във възпроизводително или еротично-хедонистично отношение. За всяка жена, която истински те обича, това не би било от значение. Но аз знам, че то е от значение за теб. Затова ако наистина си толкова разтревожен заради този проблем, по-скоро ще се съглася да проверим твоята мъжественост върху мен, вместо да продължаваш да изпитваш съмнения, които да те доведат до брак със Снежанка.

Всички мълчаха смаяни. Но най-смаяна от всички бе Лайла. Чу собствените си думи, но не можеше да повярва, че ги е изрекла. Казала ги бе импулсивно. Макар че сега, когато разполагаше с време да ги прецени, осъзна, че те бяха истина и отразяваха нейните най-съкровени чувства.

Не се тревожеше какво щеше да си помисли Лукреция за нейното откровение, но се тревожеше как ще реагира Адам. В този момент не би имала сили да срещне погледа му. Очите му издаваха единствено дълбочината и силата на неговата реакция. Но самата реакция оставаше неразгадаема.

Завъртя се на босите си пети и излезе от стаята. Изминаха няколко минути на неловко мълчание, преди Лукреция тактично да се прокашля и да заговори.

— Можеш ли да повярваш, че някой от персонала се осмелява да говори така открито за неща, които изобщо не го засягат? Какво ли непоносимо изпитание е била за теб. — Потрепери от отвращение. — Учудена съм, че си я търпял толкова дълго, скъпи. Ще се погрижа да си опакова багажа и да напусне къщата, преди да се е стъмнило.

Адам хвана ръката й, когато тя премина край инвалидната количка. Тя наведе очи към него, изненадана от силата, с която я стисна.

— Лайла няма да опакова нещата си. Това ще направиш ти.

Лицето й пребледня.

— Не говориш сериозно, Адам. Убедена съм, че не си повярвал на нито дума от онова, което тази глупачка наговори, нали? Не би го направил. Твърде интелигентен си, за да се хванеш.

— Аз съм много интелигентен. Затова винаги се информирам добре за всички свои познати, приятели и врагове. — Направи пауза, след това добави: — И любовници. — Пусна ръката й и се облегна назад в количката. — Лайла не каза нищо, което аз самият не знаех. — Усмихна се замислено, сякаш за миг се бе пренесъл другаде. — Нищо ново, поне що се отнася до теб.

Когато вниманието му отново се насочи към Лукреция, лицето му пак стана сериозно.

— Зная за кредиторите, които вече те преследват.

— Нетактично е от твоя страна да говориш за финанси, Адам.

— Не бих говорил за финанси, ако те не бяха причината да дойдеш тук — продължи, изпреварвайки нейното несъстоятелно възражение. — Известно време прекарвахме добре заедно, Лукреция.

— Искаш да кажеш, правехме добър секс.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Той бе толкова леснопостижим, че ставаше безинтересен още преди да сме стигнали до леглото.

— Ти…

С повдигане на раменете Адам изрази своето безразличие към нейните злобни обиди.

— Всъщност никога не съм обмислял възможността се женя за теб. Не сериозно. Още от мига на първата ни среща знаех защо ме преследваш така неумолимо.

— Влюбих се от пръв поглед — изкрещя тя.

— В банковата ми сметка.

— Това не е вярно. Дълбоко съм привързана към теб. Дойдох тук да…

— Да постигнеш онова, което Лайла предположи. Искаше да ме приласкаеш със своите всеотдайни любвеобилни грижи, докато накрая се съглася да се оженя за теб от признателност. И бракът щеше да бъде сделка и за двама ни. Аз щях да имам съпруга, която търпеливо приема моята непълноценност. А ти щеше да имаш съпруг, достатъчно състоятелен, за да те спаси от кредиторите. Но си пропуснала да предвидиш нещо важно — продължи той. — Че няма да се примиря да бъда зависим като малко дете до края на живота си. Винаги съм правил всичко сам. Отказвам да приема, че това отстъпление от принципите ми може да бъде друго, освен временно. Може да съм принуден да ръководя корпорацията си от инвалидна количка, но никога няма да бъда прикован към леглото инвалид, съгласен мозъкът му да атрофира от бездействие, докато моята съпруга се възползва от мен.

— Струваше ми се, че ти е приятно да бъдеш инвалид през последните два дни — студено отбеляза тя.

— Ти пристигна, когато имах почивен ден — тъжно отвърна той. — Бях в лошо настроение, защото Лайла ме бе отблъснала. Освен това исках да видя колко далеч ще стигнеш. Таях надежда, че греша относно теб. Знам, че е изтъркано, но аз ти дадох въже и ти сама се обеси.

— Подложил си ме на някакъв глупав тест, това ли искаш да кажеш?

— Не, в действителност тестът беше за Лайла. Тя преодоля изпитанието с гордо развети знамена. Ти се провали.

Лукреция презрително сви устни.

— Щом ще говорим с клишета, твоята привързаност към тази вулгарна особа е сантиментална и достойна за присмех. Всеки мъж в твоето състояние би си въобразил, че е влюбен в рехабилитаторката си.

— Това е почти дословен цитат на нейните думи. Но смятам, че и двете грешите.

— И ти се хвалиш със своя интелект — язвително продължи тя. — Нима не разбираш, че тя е единствената жена, която е достъпна за теб?

— Ти също беше достъпна, Лукреция — тихо й напомни той. — Но аз не те поисках, нали?

— Копеле.

Адам си придаде възмутено изражение.

— И ти наричаш Лайла вулгарна?

— Облича се като проститутка.

— Ти бе тази, която искаше да се продаде.

— Не мога да повярвам, че наистина я желаеш.

— О, можеш да не се съмняваш — отвърна той и върху лицето му грейна усмивка. — И смятам да се възползвам от нейното предложение.

 

 

От прозореца на своята стая Лайла видя как Пийт отвори вратата за задната седалка на намусената Лукреция. Когато тя се качи, той заобиколи и седна зад волана. Горкият Пийт! Беше принуден да изтърпи пътуването до летището в компанията на Лукреция. А тя, изглежда, не беше в най-доброто си настроение.

Що се отнасяше до Лайла, нейното сърце плачеше с кървави сълзи.

Беше се справила с всички трудности по нелекия път към неговото оздравяване, с първоначалната му ярост, с хлапашкото му влюбване в нея, с неговата състрадателна приятелка. Обикновено винаги се появяваше приятел или роднина, който да постави под съмнение правилността на провежданото от рехабилитатора лечение. Въпреки че действията им бяха подбудени от любов и съчувствие, те бяха пагубни за възстановяването на пациентите.

Но двамата с Адам за последен път виждаха Лукреция фон Елзингхауер. От тук нататък щяха да плават в спокойни води.

Тя изчака, докато светлините на стоповете се изгубят във вечерния полумрак, след това отиде до стаята на Адам и почука на вратата. Получила покана, влезе безшумно вътре, но спря до вратата, обзета от внезапен неприсъщ за нея свян.

— Тя си отиде.

— Прав й път.

Лайла недоумяващо поклати глава.

— Не си ли разстроен?

— Неизразимо облекчен.

— Ще ми обясниш ли?

— Не.

— Водихте сериозна битка, нали?

— Ням съм като риба.

— По дяволите! Надявах се да науча всички пикантни подробности.

— Съжалявам, че ще те разочаровам — отвърна Адам с широка усмивка, — но ще отложа обяснението за друг път. Научих за Лукреция повече, отколкото бих могъл да понеса, в рамките само на един ден.

Преизпълнена с удоволствие от думите му, Лайла каза:

— Цялата къща отекваше от ругатните й, докато опаковаше и се приготвяше за път. Реших да отложа терапевтичния ти сеанс до нейното заминаване.

— Предчувствах, че това е причината за закъснението. Но сега, когато си тук, можем ли да опитаме отново с онова упражнение на успоредката?

Лайла присви длан около ухото си.

— Правилно ли чух? Не си ли същият пациент, който вдигна такава олелия за успоредката тази сутрин?

— Сърцето ми омекна.

— И аз си помислих същото. Добре…

— О, почакай. Къде ми е плакатът? Онзи, който Лукреция нарече „болестотворен дразнител за окото“, сквернящ стените на стаята ми.

— Подла твар! — възмути се Лайла, слагайки ръце на хълбоците си. — Казала е това за моя плакат? Какво лошо е видяла в снимката на жена с кошница плодове?

— Мисля, че не възразяваше срещу плаката като цяло, но не харесваше близостта на дамата и банана.

— Някои хора изобщо нямат вкус.

— Къде е той? — попита Адам, като се усмихваше на нейното раздразнение.

— В моята стая. Наредила на Пийт да го изхвърли, но той го донесе на мен.

— Донеси го тук.

С нацупено изражение, но всъщност изключително доволна, Лайла отиде до стаята си и се върна с плаката. Отново го окачи на гвоздея, забит в стената от самата нея. Тогава Адам каза:

— Ето. Така е много по-добре. А сега можем да започваме.

Отидоха при успоредката. Сега ръцете му служеха по-добре в сравнение с предобедния сеанс и той използваше по-активно краката си. Наложи се тя да го увещава да прекъснат тренировката:

— Адам, съвсем ще се изтощиш.

— Още пет минути.

— Каква ще е ползата да се пренатоварваш сега, когато утре няма да си в състояние да направиш нищо?

— Не съм изтощен, вдъхновен съм.

Накрая тя успя да го придума да се върне в инвалидната количка.

— Хайде да пропуснем упражненията за гимнастическата маса. Връщаш се в леглото. Ще те масажирам в него. Мисля, че не би се отказал и от една баня.

Едва след като бе обтрила тялото му с влажна хавлиена кърпа, приключила с масажа и вече му пожелаваше „лека нощ“, той повдигна очи към нея и попита със съблазняващ глас:

— Ами другото?

— Другото?

— Възпроизводителните и еротично-хедонистичните умения за брачното ложе, които трябваше да усвоя до съвършенство с твоя помощ. — Гласът му премина в дрезгав шепот: — Кога започваме да работим по този проблем?