Нан Райън
Под знака на звездите (8)

Глава 7

До залез-слънце новопостроените трибуни на арената бяха препълнени до крайност. Подредиха още пейки, за да могат да приемат всички желаещи да видят шоуто. Сякаш не само Денвър, а и населението на целия щат Колорадо се бе събрало, за да види премиерата на шоуто „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“.

С наближаването на началния час изпълнителите започнаха да стават неспокойни. Но тази сценична треска бе нещо, с което бяха свикнали, нещо, което ускоряваше пулса и учестяваше дъха, но не притесняваше изпълнителите. Трупата бе опитна и напълно уверена във възможностите си. И въпреки това изпълнителите изгаряха от нетърпение да излязат пред огромната тълпа и да покажат на какво са способни.

Всичко бе готово.

Репетициите бяха преминали без проблеми. Осветлението бе изпробвано безброй пъти. Прашната арена бе напръскана с вода.

И сега, когато лятната нощ се спускаше над Денвър, Краля на Скалистите планини каубойският оркестър на полковник Бък Бюканън призова последните зрители да заемат местата си. В програмата на шоуто в последния момент бе направена една промяна. И тя не бе отбелязана в проспектите. Една изненада, която далеч надхвърляше очакванията на нетърпеливата тълпа.

Време беше.

Кръглата арена бе абсолютно тъмна. Тълпата по трибуните бе притихнала в мрака. Тук-там проблясваха светлинни от клечки кибрит и оранжевите огънчета на цигарите. Отдалеч напомняше огромно сборище на светулки. Приглушеният шум от разговорите от време на време надделяваше над маршовите мелодии изпълнявани от оркестъра. И тогава…

Изведнъж оркестърът поде гръмовна музика. Избухнаха карбидни огньове и в ослепителната им светлина над арената се спуснаха пъстроцветни флагове. Всички разговори секнаха. Всички очи се приковаха към южния вход на арената.

Мощни аплодисменти посрещнаха достолепния джентълмен, полковник Бък Бюканън, който излетя от вратата в галоп, яхнал великолепния си бял жребец. Конят и ездачът представляваха впечатляваща гледка.

Полковникът бе облечен от глава до пети в снежнобял габардин. Ризата и панталонът бяха богато извезани в сребро. Панталоните бяха напъхани в ръчно изработени кожени ботуши, а носовете на ботушите бяха обковани със сребро. Ръцете му бяха в бели ръкавици, а на главата му бе килната бяла шапка „Стетсън“.

Великолепният му бял жребец, Капитан, бе също тъй великолепно пременен в бяло и сребърно. Дългата му бяла грива бе сплетена на плитки със сребърни конци. Седлото и поводите бяха богато инкрустирани със сребро.

А усмивката, грейнала на лицето му, бе по-ослепителна от карбидните лампи. Полковникът изправи Капитан на задните му крака и поздрави публиката със свалена шапка. Тълпата обсипа с аплодисменти жребеца, който се въртеше на място на задните си крака, и изправения по военному ездач.

Полковникът направи една обиколка на ринга и върху него и Капитан се посипаха безброй цветя. С една ръка хванал юздите и с шапката в другата полковникът поздрави ликуващата тълпа. Белият жребец сякаш танцуваше в лекия ритъм на музиката.

Публиката бе тъй впечатлена от изпълнението на обиграния стар шоумен, че измина цяла минута преди да осъзнае, че на арената след полковника са излезли и други изпълнители.

Така, с представяне на изпълнителите започна шоуто „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“. Приказният спектакъл остави тълпата без дъх. Един по един артистите излизаха в центъра на арената в галоп и спираха конете си току пред претъпканите трибуни. Някои коне се изправяха на задните си крака също като Капитан. Други се покланяха. Трети елегантно танцуваха на място.

Усмихнатите артисти правеха по една обиколка пред трибуните и после се скриваха в тъмнината, за да направят място на следващите.

Показа се каруцата с позлатената лъвска клетка. Вътре пумата обикаляше в кръг и ръмжеше. Последваха я още каруци, понесли клетки с диви животни и украсени с огледала и позлата.

После излязоха индианците, начело със Стари очи, облечен в бойни одежди и с вдигнато над главата копие. Окичени с пера и изрисувани с боите на войната индианци юте, поуни и апахи дефилираха под лампите, яхнали неоседланите си понита.

След тях излязоха дузина мексикански вакероси в ярки и шарени серапета и огромни сомбрера. После бяха Косаките и Бенгалските копиехвъргачи, облечени в националните си костюми. После Коравите ездачи и Чаросите. Изведнъж широката арена се изпълни с каубои, които, на коне или пешком, караха стадо от коне, бизони и мулета.

Виковете на ездачите, плющенето на камшиците, цвиленето, рева и пръхтенето на животните, скърцането на седлата, колоритните костюми и музиката създаваха едно незабравимо изживяване. В невероятен синхрон стотиците хора и животни обиколиха арената и се скриха там, откъдето излязоха.

По петите ги последва една по-особена каруца. В нея бе седнала прославената дама на револверите, Кейт Тексас. Тя усмихната махаше на публиката и се наслаждаваше на овациите. Прошарената й кестенява коса се къдреше от двете страни на лицето й. Бе облечена в богато извезана риза, джинси и ботуши. Гърдите й бяха обсипани с отличия за точна стрелба.

Каруцата спря в центъра на арената. Кейт Тексас слезе на земята понесла револвер, карабина и ловджийска пушка. Винаги тя откриваше програмата. Още преди години полковникът така бе подредил програмата, че напрежението равномерно да се покачва с всеки следващ номер. И тъй като си даваше сметка, че изстрелите и виковете могат да стреснат жените и децата, той винаги поставяше номера на Кейт в началото на програмата.

Кейт започна съвсем леко, със стрелба с пистолет. Всичко мина перфектно. Децата и жените виждаха на сцената усмихната, безобидна жена и не се притесняваха. И когато Кейт Тексас спечели доверието им, тя взе карабината и не след дълго над трибуните ехтеше същинска канонада. Тя умело подготви публиката за всички очакващи я изненади.

В продължение на половин час талантливата Кейт Тексас представи пред смаяните зрители нещо, което те не бяха си и представяли, че е възможно. Свистяха куршуми, мишените се пръскаха на парчета, а Кейт продължаваше да поразява неподвижни, движещи се и летящи цели. Дори би собствения си рекорд като уцели четиридесет и девет от петдесет подхвърлени във въздуха стъклени топки. От тридесет стъпки улучваше поставена в профил карта за игра. Без грешка успяваше да продупчи подхвърлена във въздуха десетцентова монета.

Завърши с любимия номер на тълпата. Слабичкият асистент на Кейт, който караше каруцата, подхвърляше стъклените топки и монетите и подреждаше картите, излезе напред и размаха пакет цигари. Двама сценични работници избутаха зад него защитна тухлена барикада.

Мъника Джоунс не бе артист в истинския смисъл на думата, но асистираше на Кейт при номера й. По две причини. Първо, никой друг от трупата не се съгласяваше. И второ, Мъника използваше всяка възможност да бъде по-близо до Кейт. Той бе тайно влюбен в Кейт от повече от десет години. Той никога не беше й казвал, но тайно подозираше, че тя знае. Но проблемът бе в това, че тя изобщо не му обръщаше внимание. Тя все още чакаше своя мъж. И Шорти знаеше, че никога не ще може да се мери с изчезналия Теди Рей Уърдингтън.

Мъника прилепи гръб към издигнатата тухлена барикада, измъкна една цигара от пакета, пъхна я в устата си и я запали. Кейт Тексас взе револверите си със седефени дръжки и се отдалечи на петнадесет метра. После се обърна и произведе десет изстрела с невероятна бързина, първо с едната ръка, после с другата, като с всеки следващ откъсваше по една микроскопична част от цигарата на Мъника.

Всичко свърши толкова бързо, че публиката дружно изрева за още. Понесоха се оглушителни аплодисменти, но Кейт Тексас се качи на каруцата, помаха на зрителите и се оттегли.

Аплодисментите постепенно утихнаха.

Тишина.

От трибуните се разнесе мъжки вик.

— Къде е тази Красавица? Изкарайте Красавицата!

От другия край на трибуните подеха вика.

— Красавицата! Искаме красавицата! Красавицата и Звярът.

— Красавицата и Звярът! — подеха вика и останалите. — Красавицата и Звярът! Красавицата и Звярът! Красавицата и…

На арената изведнъж се изсипаха каубои и вакероси с вик на уста, необяздени коне и диви бизони, които заглушиха рева на тълпата и приковаха вниманието й. Във въздуха полетяха ласа и обвиха краката, вратовете, ушите и дори опашките на пощръклелите животни. Пъргавите вакероси скачаха от кон на кон, от коня на земята и от земята пак на коня.

После излязоха Коравите ездачи начело с русия Кид Черокий, яхнал пръхтящия си лешников жребец. Това бяха истински мъже, кораво племе, останките от едно поколение, което бавно отмираше под натиска на прогреса и цивилизацията. Излязоха на арената с гръм и трясък, с подскачащи в ръцете револвери и уплашиха както животните, така и публиката.

Финалната сцена бе, когато ездачите обединиха силите си с вакеросите и показаха как се отделя едно животно от стадото, заловиха го, повалиха го на земята и го белязаха. И скоро след това изчезнаха сред облак прахоляк.

Когато прахът се уталожи и овациите позатихнаха се открои глух барабанен бой. Под звуците на барабаните на сцената излязоха гордите червенокожи. С вдигнати над главите копия и облечени в пищни бойни премени с безброй боядисани пера и амулети племенните вождове и техните бойци изиграха ритуален танц под бурните овации на тълпата.

Но очарованието на тълпата от изпълнението на индианците бе кратко. Защото индианецът, който искаха да видят, не танцуваше под звуците на барабана. Той изобщо не бе на арената. Червенокожия от Планините не се виждаше никъде.

Индианците изчезнаха от погледа сред облак прах, барабанният бой постепенно утихна и секна.

Отново се възцари тишина. После карбидните светлини също угаснаха и над арената се спусна непрогледен мрак. Изминаха няколко секунди на напрегната тишина. И внезапно в самия център на тъмната арена се появи бледа синя светлинка. Започна да расте. И още. Бавно се откроиха кон и ездач. Елегантна чернокоса жена и строен черен жребец. И двамата напълно неподвижни. И ако тихият бриз леко не развяваше буйната коса на жената и пищната грива на жребеца, човек би ги помислил за съвършена скулптурна група.

Тълпата няколко секунди се взира в гробно мълчание и когато на бледото изящно лице на жената се изписа ослепителна усмивка, скочи на крака и избухна в овации.

— Красавицата! — гръмко крещяха те. — Красавицата, Красавицата — носеха се виковете към красивата жена, яхнала великолепния чер жребец. Даян бе просто изумителна. Облечена в черна копринена риза и впити черни кожени панталони, тя бе същинска кралица на Запада. Обект на завист за всяка една жена от публиката, мечта за всеки един мъж. Тя незабавно започна номера си.

Шумът секна, когато тя леко се наведе, прошепна една-единствена дума в ухото на Чамп и той полетя във вихрен галон. И когато достигна пълната си скорост, Даян пъргаво скочи на крака.

В следващия половин час Даян бе приковала вниманието на зрителите с невероятните си умения в ездата и хвърлянето на въже. Скачаше на земята, както черният жребец летеше с пълна скорост, после отново пъргаво се мяташе на гърба му. Увисваше под врата му, спускаше се по опашката му, яздеше едрото животно, тъй както никой от публиката не бе мислил, че е възможно.

После взе ласото си и показа умения, които бяха не по-малко впечатляващи от дръзката й езда. Улови врата на жребеца, после го опаса през корема, улови ухото, после опашката му. После изписа името си с въжето, като последователно изобразяваше буквите с умели хвърляния. И когато накрая хвърли ласото си в публиката, тълпата бурно я аплодира и затропа с крака. Тя се метна на Чамп, възви наляво и изпълни последния си номер, салто в пълен галон.

Последваха мощни овации и викове „Браво, Красавице! Браво Красавице!“. Тя триумфално се насочи към изхода на арената. После слезе, подхвърли юздите на един от конярите и изпрати с поглед жребеца.

В полумрака тя отстъпи крачка назад и се блъсна в нещо, обърна се и видя, че това е клетката на червенокожия. За момент погледите им се срещнаха. Той диво я изгледа и тя потрепери. И докато работниците изтикваха клетката му, той не свали очи от нея. Даян стоеше като вкаменена, и въпреки, че разбираше колко глупаво е това, примираше от страх.

Ревът на тълпата привлече вниманието й към арената. Те крещяха „Червенокожия! Това е Звярът! Звярът! Червенокожия от Планините“.

Даян леко въздъхна, поклати глава и си тръгна. Но след секунда реши друго. Тя бързо се обърна и ловко се изкатери по оградата на арената, за да види номера. Това, което видя, я отврати.

Набитите братя Ледърууд бавно тикаха клетката на червенокожия пред трибуните. На всеки няколко метра те спираха и призоваваха всеки, който би се осмелил, да се приближи до кръвожадния звяр, да заповяда на арената.

Даян с изумление откри, че повечето от тези, които бързо скачаха от местата си и се тълпяха около клетката, бяха жени. Тя с отвращение присви теменужените си очи при вида на жените, млади и стари, грозни и красиви, които се тълпяха около червенокожия, кудкудякаха, ахкаха и нервно се кикотеха. Очевидно полуголият звяр не им се струваше отблъскващ.

Докато гледаше как жените се тълпят и се боричкат, за да се приближат до червенокожия, усети как по гръбнака й преминава лека тръпка. В красивото диво създание се съчетаваха сексапила и загадъчността и именно това привличаше всички тия глупави жени около клетката. Даян бе отвратена.

Но не си тръгна.

Остана на дървената ограда, докато изтикаха клетката на червенокожия около арената. Възбудените денвърски жени все тъй пърхаха наоколо и Даян не можа да повярва на очите си, когато видя, че дори и красиви момичета от изискани семейства сваляха панделки от косите си и ги хвърляха в клетката на дивака. С писклив кикот те го замеряха с дантелени кърпички и свежи цветя.

Даян ахна, когато една глупава руса хубавица откъсна едно от перлените копченца на лятната си рокля и му го подаде през решетките. Даян притихна в очакване дивакът да сграбчи ръката й и да я притегли към решетките с всичка сила, вече си представяше ужасната сцена, виждаше нараненото момиче.

Но червенокожия не помръдна.

Той не посегна към русата жена. Нито пък взе предложеното копче. Бе впил поглед в глупавата жена, а в очите му се четеше силна омраза. Клетката продължи покрай трибуната. Момичето му хвърли копчето и се върна на мястото си.

Най-после Даян си пое дъх.

Клетката вече затваряше кръга. Отново бе пред входа на арената. От мястото, където бе седнала на оградата над входа, Даян виждаше червенокожия в клетката. Изглеждаше бесен, сякаш ненавиждаше мисълта, че го излагат на показ като животно.

Даян неволно сведе очи. Щеше й се да побързат и да изтеглят клетката му от осветената арена. Но защо се бавеха? Защо стояха там, насред арената?

Тя скоро разбра защо.

Дейви Ледърууд отключи клетката и пусна червенокожия. За негова голяма изненада, а и за изненада на публиката индианецът се нахвърли върху му с голи ръце. С бързината на нападаща змия стройният индианец с лекота се справи с едрия як бял мъж и го повали на земята. Стовари юмрука си в лицето на Ледърууд. Пръсна кръв.

Разнесоха се женски писъци и мъжки викове. Дани Ледърууд бързо изтегли индианеца от брат си и се усмихна към публиката тъй, сякаш това бе част от представлението. Но усмивката му бързо изстина, когато Червенокожия се отскубна от хватката му, обърна се и му нанесе един прав удар в брадичката, от който Дани Ледърууд безпомощно се отпусна на колене.

И преди братята да успеят да дойдат на себе си, Червенокожия си плю на петите. Полуголият дивак се понесе по прашната арена по пътя си към свободата, а от тълпата се разнесоха викове на страх и вълнение. И почти бе достигнал северната ограда, когато Кид Черокий и Коравите ездачи, въоръжени, с грохот се появиха на арената.

Червенокожия нямаше никакви шансове.

Коравите ездачи го заловиха, но преди това си поиграха с него така, както котка си играе с мишка. Принудиха побеснелия червенокож да бяга от единия до другия край на арената, като всеки път му даваха такава преднина, че за малко да им се изплъзне и всеки път го настигаха в последния момент.

Накрая го заловиха. Бе изтощен и останал без дъх, дългите му крака и широките му гърди блестяха от пот. Кид Черокий, без да слиза от коня, го залови с ласото си. А гневните братя Ледърууд вече се приближаваха към индианеца.

— Хайде удари ме сега, червено копеле — прошепна Дани Ледърууд, за да не чуе публиката, пристъпи напред и вирна брадичка.

Червенокожият, чиито ръце бяха пристегнати към тялото, с рязко движение замахна с глава и захапа ухото на Дани Ледърууд. Той диво изпищя и притисна длан към разкъсаното си кървящо ухо. Тълпата ахна и се зае да коментира случилото се.

Кид Черокий се спусна на земята с елегантно движение. И докато братята Ледърууд държаха дивака, Кид щракна белезниците на ръцете и краката на кръвожадния индианец и го замъкна в клетката му.

Даян сякаш бе замръзнала на мястото си на оградата.

Прилоша й.

Но тълпата изпадна в див възторг.