Нан Райън
Под знака на звездите (31)

Глава 30

Късно същия ден, при залез-слънце, Звездоброеца седеше сам върху една издатина на високия бряг над реката. Всяко мускулче в стройното му тяло бе напрегнато. Чувстваше се така, като че ли ще излезе от кожата си. Намръщен, за хиляден път си повтаряше, че не е трябвало да отвлича Даян Бюканън от влака. Сега повече от всякога му се искаше да не беше го направил.

Дълго се взира в залязващото слънце, докато някакво бързо раздвижване сред дърветата от другата страна на реката не привлече вниманието му. Видя как едрата изящна котка се покатери на една върба и оттам елегантно скочи върху висока, назъбена скала, надвиснала над реката. Могъщото тяло на пумата се открои на фона на залеза. Тя изви глава и нададе нисък, плачевен вой, после се отпусна на задните си крака и не помръдна повече. Звездоброеца разбра огромният самотен звяр и тъжно се усмихна.

Двамата с пумата бяха другари по нещастие. Гърдите му се стегнаха. Само след една-единствена нощ, прекарана заедно, могъщото привличане между него и Даян бе станало още по-силно и неопровержимо от преди. Сега той я желаеше с всепоглъщаща страст. Почувства, че няма да издържи дългата, самотна нощ, без да я притисне в ръцете си.

Звездоброеца тихичко се прокле. Прокле и Даян. Не я харесваше, но копнееше за нея. Не можеше да стои далеч от нея. В този момент до болка му се искаше да отиде в колибата на баба си, за да може поне да зърне красавицата с теменужените очи.

Но Звездоброеца не помръдна от мястото си.

Той нямаше да отиде в колибата сега, нито пък утре, нито в следващите дни. Никога не се бе оставял някой да го води за носа. Нямаше да се остави и на Даян Бюканън. От друга страна, обаче, нямаше да я отпрати, ако тя дойде при него отново. Имаше такава вероятност. Беше му се случвало и преди. Любопитна бяла жена, която иска да преспи с индианец само веднъж, после се връща за още. После пак се връща, после пак.

Можеше и така да стане с префърцунената мис Даян Бюканън. Този следобед до реката почти го беше направила. Та тя го искаше почти толкова, колкото и той нея. Само ако бяха сами в колибата му…

Звездоброеца се изправи.

Точно по това време миналата нощ Даян бе дошла в колибата му. Сърцето му заблъска в гърдите. Една тайничка надежда се роди в него и бързо порасна. Той скочи от скалата и се затича. Бягаше бързо, дългите му крака правеха гигантски крачки.

Очите му се насълзиха от вятъра, разпуснатата му черна коса се развяваше след него. Звездоброеца нетърпеливо препускаше към отдалечената си колиба, сърцето му биеше лудо, дишането му бе учестено.

След минути достигна дома си и с облекчение откри, че я е изпреварил. Втурна се вътре, протегна ръце над главата си, сграбчи ризата си и с едно плавно движение я изхлузи през главата.

Изми се, обръсна се, среса косата си, сложи си чисти дрехи и зачака, крачейки неспокойно нагоре-надолу пред колибата си.

Но Даян така и не дойде.

Тя искаше да дойде.

Докато Звездоброеца я очакваше нетърпеливо, Даян седеше сама пред колибата на Златна звезда и наблюдаваше как звездите изгряват на небето. Прегърнала коленете си с ръце, извила нагоре глава, Даян гледаше как звездите една по една проблясват за живот на фона на черното нощно небе.

Усмихна се, когато забеляза Млечния път. Златна звезда й бе казала, че строгите закони на шошоните са причината да се появят искрящите звезди в небето. Даян не можеше да си спомни цялата легенда. Беше нещо свързано с някаква черна мечка, която била прокудена и като се изкачвала по едно дълго дърво до Вечните ловни полета. По пътя отръсквала снежинките от краката си и така оставила сребристата пътека след себе си.

Накрая старицата бе понижила глас и бе казала на Даян съвсем искрено:

— Белите снежинки винаги ще бъдат в небето при ясно време, за да осветяват пътя към Земята на душите, а хората ще продължават да ги наричат Млечния път.

Даян въздъхна и сведе очи. Как можеше да гледа загадъчните омайни звезди и да не си спомни за загадъчния омаен Звездоброец? Положи чело върху коленете си. Почувства се виновна и нещастна, но едновременно с това я завладя силно желание. Чувстваше се ужасно виновна за това, което бе сторила предишната нощ. Нещастна за това, че позволи да се случи. Но, ох, как й се искаше отново да се озове в силните ръце на Звездоброеца.

Вдигна глава. Само така можеше да се поуспокои малко. Почти се беше поболяла от желание по красивия шошони. Изкушаваше се да се отдаде на страстното си желание, да притича през селото към колибата на Звездоброеца. Да се хвърли на врата му и да го моли да я люби.

Даян остана на мястото си.

Тя нямаше да отиде при него тази нощ, нито следващата, нито по-следващата. Никога нямаше да отиде там отново. Не се бе оставяла никой досега да я води за носа. Нямаше да го позволи и на Звездоброеца. От друга страна, беше вече късно да се върне назад това, което се е случило, така че нямаше смисъл да му отказва, ако той я пожелае отново. А тя знаеше, че той ще го направи. Той вече го направи. Начинът, но който я целуна днес следобед край реката. Ех, ако бяха сами в неговата колиба…

Даян се изправи.

Беше по това време, когато миналата нощ отиде при него. Дали и той си спомня? Дали и той я желае, както тя желае него? Дали щеше да дойде за нея тази нощ? Дали пък нямаше да се появи всеки момент, надявайки се тя да отговори с „Да“?

Даян бързо се шмугна в колибата и припряно изхлузи взетата на заем кожена рокля през главата си. Изми се, среса дългата си гарвановочерна коса, облече току-що изпраните си бяла блуза и пола и изскочи навън да го чака нетърпеливо.

Звездоброеца така и не се появи.

Следващите няколко дни в резервата Уинд Ривър бяха изпъстрени със странна смесица от истинска радост и нарастваща печал. И за Даян и за Звездоброеца.

Колкото повече Даян наблюдаваше безупречно учтивия и любезен Звездоброец сред неговите хора, толкова повече му се възхищаваше и уважението й към него растеше. Доставяше й удоволствие да го наблюдава тайно, когато той не я забелязва.

Например в горещите следобеди, когато седеше с възрастните мъже пред сградата на агентите и с внимание слушаше разказите им за отминалите дни. Толкова почтителен беше към тях и толкова задълбочен в разговорите, че не забелязваше Даян, която минаваше покрай тях на път за ежедневната си разходка до магазина, откъдето купуваше изстудена кока-кола за Златна звезда. Или пък, в слънчевите утрини, когато играеше с топка заедно с буйните малчугани, смееше се и изглеждаше почти толкова по детски безгрижен, колкото и те самите.

Ако на Даян й доставяше удоволствие тайничко да наблюдава Звездоброеца, то същото важеше и за него. Той се радваше на уважението и почитанието, с което Даян се отнасяше към баба му и многобройните й възрастни приятелки. Доста често виждаше как набръчканото лице на някоя стара шошони се озаряваше от усмивка, когато Даян се наведеше, за да я прегърне топло, или да я потупа по старческия гръб, или да се осведоми как е със здравето.

Улови се, че неволно се усмихва, когато се спираше да види босата, смееща се Даян да играе на гоненица с кикотещата се групичка малки индиански момиченца. Тя самата приличаше на малко момиче. И се държеше като такова. Пищеше и търчеше по поляната, полите на бялата й рокля се развяваха, запретнати над коленете, а разпуснатата й коса се развяваше зад нея.

Но ролята на дете веднага се сменяше с ролята на загрижен родител, когато някое крехко, малко момиченце паднеше по очи на земята и започнеше да реве. На секундата Даян спираше, обръщаше се и се втурваше обратно към падналото дете. Коленичеше на тревата, вдигаше плачещото дете от земята, сгушваше го в скута си и започваше да му шепне успокоително и нежно да целува пострадалата главица.

Наблюдавайки такава сцена на нежност, за него беше много лесно да си представи, че красивата млада жена стиска в прегръдките си собственото си дете. Неговото дете. Тяхното дете.

Звездоброеца стисна зъби и се обърна.

Минаха четири дни от нощта, която прекараха заедно в колибата на Звездоброеца.

Беше късен следобед. Златна звезда, Даян и Звездоброеца се намираха в гробището на шошоните в Уинд Ривър. Двамата слушаха мълчаливо, докато Златна звезда им посочваше гробовете на отдавна починалите.

Тук почиваше и съпругът на Златна звезда. Тичащият елен. И Дъщеря на звездите. И обичаният Сакагауе. И много други. Старицата продължаваше да споменава близки и приятели, чиито гробове гледаха към долчинката на реката Уинд Ривър.

— Когато дойде времето да се отправя към Голямата тайна, ще легна тук до Тичащият елен — каза Златна звезда, изправена пред мястото на последната му почивка. Тя вдигна глава, усмихна се и тихо добави: — Старият Сакагауе вярваше, че белите цветя, които растат тук горе, където се задържа снегът, са душите на малките деца, които са ни напуснали, но се връщат всяка пролет, за да радват живите по пътя им — рязко се обърна. — Уморена съм. Трябва да вървя.

Звездоброеца ги изпрати до колибата на Златна звезда, но не влезе вътре. Даян помогна на старицата да се приготви за следобедната си дрямка. Когато се изтегна в постелята си от кожи, индианката взе ръката на Даян в своята и каза:

— Има една легенда, Белоснежке, за едно езеро на север оттук. Казват, че понякога една красива индианска принцеса, която се е удавила във водите му, изплува от глъбините. Тези, които живеят наблизо разправят, че измамния любовник на принцесата я зове със скръбния вой на вятъра.

— Това е тъжно и красиво — каза Даян. — Коя е била тя? Тази красива принцеса?

— Моята майка — отвърна Златна звезда. — Звезден прах.

— Но, аз…

— Един красив трапер открадна любовта на Звезден прах от баща ми и от мен.

Потресена, Даян каза:

— О, Златна звезда, съжалявам.

— Ах, дете, когато сме млади всичко е замъглено от желанието така, както димът покрива огъня и прахът покрива огледалото.

— Да — призна Даян. — Страхувам се, че това е вярно.

— Ако можехме да знаем защо един човек избира друг, точно определен, от цялото множество, всичко би било възможно — Старата индианка се усмихна немощно. — Но ние не можем да не обичаме този, когото обичаме — черните й очи се спряха на Даян с разбиране. Като че ли чакаше Даян да каже това, което тя вече знаеше, че ще каже.

— Аз трябва да говоря с теб, Златна звезда — припряно изстреля Даян.

— Знам, дете, знам.

— Наистина ли?

— Да. Ти желаеш моя внук.

— Да. О, да, така е — Даян смутено сведе очи. — Искам да кажа, че аз го обичам така, както една жена обича един мъж и… сигурно ме смятате за ужасна — почувства как лицето й поруменя.

Старицата се усмихна и отвърна:

— Нас всички са ни учили, че любовта се появява само след дълго и силно приятелство — детинският й безгрижен смях последва искреното й признание: — Това не е вярно, Белоснежке. Аз се влюбих в Тичащия елен още в момента, в който той пристигна в моето село. Беше толкова строен, силен и красив. Единственото нещо, което знаех за него беше, че исках да падна в прегръдката му — продължи да се усмихва. — Приятелството и любовта ни се засилваха с годините, но в началото беше желанието.

— Златна звезда, ти си толкова мъдра, разбираш всичко — гласът на Даян бе нежен. — Аз се влюбвам все повече и повече в Звездоброеца, а това е много глупаво от моя страна.

— Аз не мисля, че е глупаво.

— О, не, глупаво е. На Звездоброеца не му трябва бяла жена. Ние двамата… за нас не може да има бъдеще. Никога — очите й се наляха със сълзи. — Какво да правя, Златна звезда? Влюбена съм във внука ти, а знам, че е безнадеждно.

Златна звезда се усмихна:

— Може пък да не е толкова безнадеждно, колкото си мислиш — черните й очи проблеснаха закачливо. — Звездоброеца е роден в семейство на бледолики.