Нан Райън
Под знака на звездите (32)

Глава 31

Даян гледаше невярващо усмихващата се стара индианка, като си мислеше, че тя трябва да не е доразбрала нещо. Как можеше Звездоброеца да не е индианец? Не, не може да бъде. Това не може да бъде вярно.

Веждите й се вдигнаха учудено и тя попита:

— Какво искаш да кажеш, Златна звезда? Нима се опитваш да кажеш, че…

— Звездоброеца е бледолик. Като теб самата. Кръвните му родители и двамата са бледолики — черните й очи се взряха в обърканата Даян. — Въпреки това — добави Златна звезда — той е мой внук. Винаги е бил и винаги ще бъде — усмихвайки се, старицата продължи: — Настани се по-удобно, чедо. Ще ти разкажа всичко за Звездоброеца.

Даян седна на пода край Златна звезда и изви крака настрани. Следващият половин час тя остана така, слушаше внимателно и задаваше много въпроси.

Индианката й каза за истинския произход на Звездоброеца. Разказа й как вождът Червената лисица спасил бялото бебе от огъня, в който загинали родителите му. Това се случило малко след като Дъщеря на звездите загубила току-що родения си син. Вождът занесъл осиротялото бебе на скърбящата си млада принцеса и малкото момченце спасило живота й. Тя приела детето като собствен син и го обичала като нейна рожба.

Златна звезда каза на Даян за белега, скрит под сребърната гривна на Звездоброеца и за неговото значение. Звездоброеца е бил отгледан като шошони, но сега живеел като бледолик. В света на бледоликите бил известен като Бен Стар. Бил богат, преуспяващ човек, натрупал състояние от добив на благородни метали.

— Звездоброеца има много богати златни и сребърни мини в Калифорния и Невада — с гордост каза Златна звезда. — Живее в една хубава къща в Невада и притежава висока административна сграда в Сан Франциско. Толкова висока, че стига чак до небето.

— Той… женен ли е? — попита Даян. Старицата отрицателно поклати глава. Даян изпита огромно облекчение, продължи да разпитва: — А, бил ли е? Бил ли е някога женен? — индианката отново поклати глава отрицателно. — Защо? — искаше да знае Даян. — Не може да не е имало жени, които…

— … са искали да станат негови съпруги? — завърши въпроса й Златна Звезда. Кимна и продължи: — Разбирам, че богатите, красиви мъже високо се ценят в твоя свят. В света на бледоликите.

Даян призна, че това е така.

— Така че, защо Звездоброеца никога не се е женил?

— Може би Апе е виновен? — каза Златна Звезда и думите й прозвучаха повече като въпрос, отколкото като становище. — Апе е създателят на вселената и на всичко, което е в нея. Кой знае? Може пък, Апе да е създал теб за Звездоброеца — усмихна се на Даян и потупа ръката й. — Надявам се да е така. Бих искала да имам правнук, преди да се отправя към Великата Тайна — прозя се и добави. — Мисля да е момче. Едно сладко малко момченце като… като… — тънките й като хартия клепачи се затвориха.

Златна звезда задряма.

Даян остана още известно време така, като се мъчеше да асимилира всичко, което старата индианка й бе разказала. После тихо се изправи на крака. Излезе от колибата на Златна звезда и се упъти направо при Звездоброеца. Високо извика името му още щом наближи колибата му. Отговор не последва. Решена да говори с него на всяка цена, Даян се шмугна вътре, като продължи да вика името му. Колибата бе празна и смълчана.

Разочарована, тя излезе обратно навън и едва не подскочи от изненада.

Точно пред нея бе спрял един конник. Чакаше. Среброкосият вожд Уашаки, възседнал едро петнисто пони, погледна надолу към нея и протегна ръка.

— Ела, Белоснежке. Ще те заведа при него.

Даян не попита откъде старият вожд знае, че тя търси Звездоброеца, или откъде знае къде да го намери. Тя кимна, пое протегнатата ръка на уважавания вожд и бързо се метна на коня зад него.

Вождът Уашаки обърна понито обратно и в лек галоп се отдалечиха от лагера. Той веднага насочи кончето нагоре към назъбените планински върхове и те започнаха да се изкачват. Само след няколко минути вече бяха доста високо над нивото на долината.

Вождът Уашаки подхвърли през рамо:

— Има едно място в тези планини, където Звездоброеца ходи, когато нещо го мъчи. Това е домът на Тамапах, Бащата Слънце. Звездоброеца идва тук горе сам, за да говори с него.

Обвила нежните си ръце около кръста на вожда, Даян попита:

— Няма ли да се ядоса за това, че го прекъсваме? Ако нещо го мъчи…

— Ти си неговата мъка — вождът дръпна юздите на пръхтящото пони. Обърна посребрената си глава и погледна Даян. — Време е вие двамата да си поговорите.

Показа й с жест, че трябва да слезе. Тя кимна, спусна се на земята и погледна въпросително нагоре към него. Той вдигна ръка и й посочи пътя. Без да продума, обърна коня и я остави сама.

Даян стоеше самотна, високо над разпръснатите индиански селища и единственият звук бе въздишката на вятъра, който шумеше сред боровете. И ударите на сърцето й. Тя се подвоуми, зачуди се дали да не си тръгне, без да търси Звездоброеца. После изпъна крехките си рамене и се обърна към високата кула от камънаци, която вождът й бе посочил.

Тръгна нагоре по тясната опасна пътечка и се изкачи до една приказна, смълчана и сенчеста клисура. Задъхана, тя най-накрая зави зад масивната гранитна колона и рязко се закова на място.

Звездоброеца седеше върху един плосък камък двадесетина крачки по-нататък. Цялата клисура тънеше в дълбока сянка. Но не и той. Бляскав сноп слънчеви лъчи се промъкваше през една пролука между надвисналите високи зъбери и къпеше Звездоброеца в ярка струя светлина.

Ръката й импулсивно се стрелна към гърлото. Страх и възхита обзеха Даян при вида на смълчания неподвижен мъж, седнал на камъка, облян в нажежените до бяло слънчеви лъчи, докато всичко наоколо тънеше в сянка. Мургавото му красиво лице бе обърнато нагоре, без да трепват очите му се взираха право в слънцето.

Даян тихо го повика. Звездоброеца като че ли излизаше от транс. Той бавно извърна глава и погледна към нея. Не пророни нито дума. Тя внимателно се приближи към него, без да е сигурна какво точно ще му каже.

След като се спусна по каменните стъпала и застана точно над него, все още в сянката, тя попита:

— Мога ли да седна?

— Ако искаш — бе хладният му отговор. Присвитите му очи се откъснаха от нея и се насочиха обратно към слънцето.

Даян пое леко въздух, пристъпи извън дълбоката, хладна сянка и седна до него, под парещите слънчеви лъчи. Премигна под ярката светлина и рече:

— Погледни ме, Звездоброецо — той бавно изпусна въздух, обърна се и погледна право в нея. В очите му се четеше познатата й вече смесица от топлота и хлад. — Най-после — меко каза тя — научих кой си ти.

— Така ли?

— Да. Ти си се преструвал. Ти си също толкова бял, колкото и аз.

Тънките му устни се изкривиха в усмивка, но очите му останаха студени. Той протегна мургавата си ръка и я постави до нейната, толкова близо, че нагрятата му от слънцето кожа почти я докосна.

— Не съвсем.

— Нямам предвид цвета на кожата ти — каза тя.

— Нито пък аз — той отдръпна ръката си. — Да бъдеш индианец не е въпрос само на цвят на кожата. Аз съм много повече индианец, отколкото бледолик. И винаги ще бъда — гласът му бе презрителен.

— Хайде бе, така ли? Чудя се, защо тогава не живееш тук с твоите…

— И какво да правя? — прекъсна я той. — Да седя по цял ден пред сградата на агентите заедно с другите и да се чудя какво да правя? — очите му проблеснаха.

— Не, но…

— Защо не се огледаш? Това, което някога беше нашето царство се превърна в наша клетка — тъжно каза той. Вдигна ръка и с жест обшари околността. — Не много отдавна цялата тази страна, цялата Америка, принадлежеше на червенокожите. Имаше място за всички племена и те бяха щастливи и свободни — едно мускулче заигра по скулата му. — Но тогава дойдоха белите, изтикаха ги, избиха ги и ги наблъскаха в резерватите като животни. Като в този резерват.

— Всичко това го знам, Звездоброецо — каза тя. Изкушаваше се да го обвини, че толкова егоистично е зарязал любимата си стара баба тук, в мястото, което той самият наричаше клетка. Защо не се бе погрижил за нея и не й бе позволил да живее с него в хубавата му къща в Невада? — Знам това.

— Знаеш ли? Знаеш ли, че през целия си живот старият вожд Уашаки се е държал приятелски с бледоликите? Знаеш ли, че той им позволи да прокарат път през свещените му ловни земи, всъщност им помогна и сам той ги преведе, за да могат безопасно да преминат? Знаеш ли, че никога не е вдигнал ръка срещу тях?

— Не. Не знаех това.

— Вярно е. Но, познай защо? И да беше го направил, това нямаше да промени нищо. Той, както и другите, бе натикан в един ъгъл, на една малко парче земя, като затворник, охраняван от мъже с пушки.

— Съжалявам — каза Даян искрено. — Наистина съжалявам, Звездоброецо, но аз нямам вина за това.

— Знам това — призна той. — Просто искам да разбереш, че аз съм индианец. Тези хора са моят народ. Видях ги да страдат. Видях как изгубиха желанието си да живеят и това къса сърцето ми — той тъжно поклати глава. — Ти и всичките ти бели приятели вярвате, че индианците по природа са издръжливи и безчувствени. Това не е вярно. Но, след толкова години на постоянен тормоз и присмех, мнозина от веселите и безгрижни индианци станаха безчувствени и мълчаливо търпяха униженията на белите.

— Като теб, когато са ти отрязали плитките в университета? — каза Даян.

Очите му гневно проблеснаха и се впиха в нея.

— Не. Като мен, когато ти и любовника ти се гаврихте с мен и ме измъчвахте, когато бях прикован с вериги в онази проклета животинска клетка.

— Да, заслужих си го — отвърна Даян. — Бях жестока и зла и съжалявам за това.

Той горчиво се изсмя.

— Значи сега съжаляваш? Дали не е заради това, че наскоро си разбрала, че аз може би съм един от вас?

— Не — отговори тя. — Съжалявам, защото се отнесох много лошо с друго човешко същество. Още тогава се почувствах виновна, сега също. Моля те да ми простиш.

— Простено ти е — тонът му бе пренебрежителен. — Е, сега съвестта ти е чиста, така че защо не си тръгнеш и…

— Искам да остана тук с теб — каза тя напълно искрено. — Искам да остана тук, докато и ти стоиш. И после, когато тръгнеш оттук, искам да дойда с теб обратно в дома ти. Искам да остана там с теб. И никога да не си тръгна, освен ако ти не тръгнеш. Искам… да те обичам, Звездоброецо.

— И защо? — тъмните му очи се присвиха. — Няма да я има тръпката, не мислиш ли? Или забрави, че съм бял?

Крехките й рамене се свиха.

— Това, което се случи между нас е много повече от една преходна тръпка. Поне за мен.

— Истина ли е това?

— Да. Да, самата истина — теменужените й очи, вперени в мургавото му мрачно лице, излъчваха нежност и обич.

— Как не. То означаваше толкова много за теб, че ти едва изчака да заспя и хукна да бягаш — осветеното му от слънчевите струи лице бе застинало като от камък. — Но, това е в реда на нещата. Аз те разбирам. Ти се срамуваше от себе си и кой можеше да те упрекне за това? Кой ли не би се чувствал нещастен, след като се е любил с един въшлив дивак? С един див звяр?

— Това не е честно, Звездоброецо — сълзи пареха на очите й. — Аз никога…

— Моля те, Красавице — прекъсна я той. — Паметта ти не може да е толкова къса, та да не си спомняш как ме наричаше дивак, и животно, и Звяр, и…

— Но, аз се страхувах от теб! Ти си този, чиято памет е къса. Може би си забравил, че ме отвлече! Боже мой, та аз бях ужасена. Едва ли мога да бъда отговорна за всички глупости, които съм казала. А, да, преди да си го казал, нека да те уверя, че ако бях отвлечена не от теб, а от някой „бял мъж“ щях да бъда също толкова изплашена!

Студеното му изражение леко се смекчи.

— Съмнявам се в това, но няма значение — тежко въздъхна и добави: — Поведението ми беше непростимо и съжалявам за това. Ако можех, бих променил всичко отначало.

Тя посегна и докосна ръката му.

— Но не можеш. И аз не мога — усмихна му се с надежда. — Така че, хайде да продължим оттук нататък.

Той не се усмихна в отговор.

— Защо дойде тук? Какво е това, което искаш от мен, Красавице?

— Аз не искам нищо от теб, Звездоброецо — тъмните му очи трепнаха, когато тя произнесе името му. — Аз искам да ти дам нещо.

— Няма нищо, което ти можеш да ми дадеш, Красавице.

— Не, има. Мога да ти дам приятелството си, обичта си и уважението си… и… и… любовта си.

Видя как предницата на светло синята му риза се изопна над мускулестите му гърди, когато той дълбоко пое дъх. Видя как красивите му очи промениха изражението си. Простичките й думи бяха попаднали в целта и Даян се изпълни с надежда, на сърцето й олекна. Ако само й дадеше възможност, тя щеше да му покаже, че го обича като човешко същество, като личност, като мъж.

Наранен от миналото, недоверчив, Звездоброеца не беше убеден в искреността й и остана дистанциран. Не искаше да рискува да го наранят, затова саркастично подметна:

— Ех, Красавице, Красавице. Аз те познавам по-добре отколкото ти самата се познаваш.

— Ти изобщо не ме познаваш — бе твърдият й отговор.

— О, не, познавам те — гласът му бе обвиняващ. — Познавам те прекалено добре. Виждал съм доста такива красавици като тебе.

— Не, нищо не знаеш, проклет да си! — ядно отвърна Даян. — Няма друга като мен! — впи очи в неговите. — Ако не ми вярваш, дай ми възможност да ти го докажа!

Той се вгледа в гневните й очи. Тя със сигурност бе най-милото творение, което Бог някога бе създавал. Ако се бяха срещнали при други обстоятелства, може би за тях щеше да има някакъв шанс. Но обстоятелствата бяха тези. И за тях нямаше никакъв шанс. И ако тя бе забравила в момента за големия рус Черокий Кид, той не беше.

— Ще те изпратя до колибата на Златна звезда, преди да се е стъмнило — каза Звездоброеца.

— Не! Мога и сама да намеря пътя — тя скочи на крака.

Той кимна с глава и без да я поглежда рече:

— Утре напускаме Уинд Ривър.

Сърцето на Даян посърна.

— Напускаме Уинд Ривър? Но аз мислех, че искаш да останем докато… да чакаме…

— Твоят любовник да ни настигне? Да исках, но…

— Той не ми е любовник!

Звездоброеца присви широките си рамене и не обърна внимание на думите й.

— Промених решението си. Време е да се върнеш при твоите и да бъдеш в безопасност. Има един влак, който тръгва от Ландър утре сутринта и прави връзка за Сан Франциско в Солт Лейк Сити. Ще пътувам с теб до Вирджиния Сити.

— Прибираш се в къщата си в Невада?

— Да, прибирам се вкъщи. Сега те моля да ме оставиш сам. Прибери се в селото, преди да е залязло слънцето.

— Кога… кога ще тръгнем утре?

— Ще тръгнем от Уинд Ривър малко след изгрев-слънце. Бъди готова.

Неуверена в гласа си, Даян кимна с глава. Но Звездоброеца отново бе впил очи в снишаващото се оранжево слънце.

 

 

Беше си обещала, че няма да плаче.

Но сега, докато седеше пред колибата на Златна звезда и гледаше за последен път изгрева на слънцето над Уинд Ривър, познатата буца заседна в гърлото й и очите й запариха.

Златна звезда излезе от колибата, дойде до нея и обгърна със старческите си ръце нежното й рамо. Даян я погледна, преглътна с мъка и се опита да се усмихне.

Старата индианка съчувствено притисна посивялата си глава към рамото на Даян и меко каза:

— Не се отказвай толкова лесно, чедо. Пътуването до Вирджиния Сити е дълго. Кой знае какво може да се случи? Ти си млада жена, която умее да постига своето.

Даян потупа сбръчканите длани на старицата, но не продума.

Отново проехтя безгрижният, детски смях на Златна звезда. После тя поверително й каза:

— От векове насам жените са променяли решенията на мъжете. Защо не промениш решението на Звездоброеца относно теб?

— Но как? — най-сетне проговори Даян.

— Ами, по същия начин, но който жените винаги са правили това — старицата погледна нагоре към нея и дяволито й намигна.

Преди Даян да успее да отговори се появи Звездоброеца.

— Готова ли си? — попита с равен, хладен глас.

Даян изправи нежните си рамене, усмихна се лъчезарно и отвърна:

— Повече от готова. А ти?

Звездоброеца не отговори. Той се обърна към баба си, обгърна с ръка раменете й и каза:

— Май няма смисъл да те питам пак дали ще дойдеш с мен.

Златна звезда широко се усмихна, потупа го по гърдите и поклати отрицателно глава. Обърна се към Даян:

— Моят внук е много упорит човек. Всеки път, когато дойде в Уинд Ривър, ме моли да напусна дома си. Иска да отида в Невада и да живея с него.

Изненадана, Даян насочи погледа си от Звездоброеца към Златна звезда. Тя се бе възмущавала колко неблагодарно и егоистично от негова страна бе да не позволява на баба си да живее при него, а се оказа, че Златна звезда бе тази, която не иска.

— Но, защо не отидеш? — попита тя усмихнатата индианка. — Сигурна съм, че той ще се грижи добре за теб и…

— Аз сама се грижа за себе си — каза гордо Златна звезда. После гласът й се смекчи и тя добави с едва забележима въздишка: — Ние изживяхме своето време, вождът Уашаки, аз и останалите старци. Също като бизоните. Бъдещето принадлежи на теб, Белоснежке. И на моя внук, Покровителя на звездите — усмихна се и додаде: — Тук е моят дом. Тук горе е въздухът, който дишат ангелите. Никога не бих могла да напусна това място.

— Ти забрави да споменеш и една друга причина — нежно й подсказа Звездоброеца.

— Ако си тръгна оттук — тържествено се обърна Златна звезда към Даян, — няма да мога да виждам стъпките от мокасини в небето, които ще ме упътят към Голямата тайна — погледна нагоре към високия си внук. — Не искам да изгубя пътя.

— Знам, скъпа моя — отвърна той, наведе се и нежно целуна набръчканото й чело. После притисна посивялата й глава към гърдите си.

Тя се сгуши в него и попита:

— Ще дойдеш ли пак да ме видиш?

— Разчитай на това — отвърна той и я пусна. Старицата веднага се обърна към Даян. Когато младата жена я прегърна Златна звезда каза:

— Ще дойдеш ли да ме видиш пак?

— Разчитай на това — прошепна Даян с увереност, която много й се искаше да чувства наистина.

Пусна я. Златна звезда бързо се обърна настрани. Прегърбените й рамене потрепваха. Плачеше.

Когато смълчаната двойка напусна резервата Уинд Ривър, Даян бе убедена, че никога няма да го види отново. Нито Златна звезда. По обяд се качиха на влака в Ландър. Седнала до прозореца, Даян погледна назад към заснежените върхове на планината Уинд Ривър, които се извисяваха в безоблачното небе над Уайоминг.

Прилепи челото си към хладното стъкло на прозореца и остана загледана във все по-отдалечаващите се величествени планински масиви.

Вниманието на Даян бе привлечено от нещо, което се движеше близо до влака. Тя се наведе напред, вторачи се навън и видя голямата пума да бяга редом с движещия се влак. Лека усмивка повдигна кранчетата на устните й. Гледаше гигантската котка и си мислеше, че това е най-прекрасният див звяр от всички. С перфектна конструкция и елегантност на движенията, която бе уникална. Величественият планински лъв бягаше с плавен ритъм през гъстия шубрак на храсталаците без изобщо да забави скоростта си.

После изчезна.

Даян притисна два пръста първо към устните си, после към стъклото, като мълчалив прощален поздрав. Обърна се да погледне към Звездоброеца, но той бе скръстил ръце на гърдите си и бе затворил очи.

Наближиха прелез и локомотивната свирка изпищя пронизително. Даян въздъхна, облегна се назад и затвори очи. Наоколо бе тихо, с изключение на ритмичното потракване на стоманените колелета по релсите.

Колелетата на влака, който бързо я отнасяше на запад.