Нан Райън
Под знака на звездите (41)

Глава 40

— Стар — развълнувано посочи Даян към тлеещия западен хоризонт. — Виж! Орел!

Стар едва-едва извърна глава. Присви очи срещу пурпурния залез и видя приказната птица да се рее величествено на линията на хоризонта.

— Крилатите вълци, така са ги наричали нашите братя ацтеките.

Слънцето залязваше.

Двамата седяха на широката веранда пред къщата. Даян седеше в единия край на дълъг мек диван. Стар се бе излегнал по гръб и положил глава в скута й. Изтощени от следобедната си разходка до минералния извор, те почиваха отпуснати и се любуваха на приказния невадски залез.

Не бяха говорили много, откакто се настаниха на верандата. Не беше някакво напрегнато мълчание, а просто и двамата бяха потънали в мислите си. Дълго време тишината бе нарушавана единствено от далечния рев на планинския лъв.

Десет минути мълчание. Накрая той проговори:

— Утре е последният ни ден.

Даян въздъхна.

— Знам. Как бързо лети времето — тя отново въздъхна, вдигна ръка и докосна малкия бял белег под лявата вежда на Стар.

— От къде ти е този белег?

— Битка — безизразно отвърна той.

Даян се намръщи. Прокара пръст по очертанията на далеч не равния му нос.

— А това?

— От различни битки — отвърна лениво.

Тя проследи с пръст линията на устните му. Стар внезапно сграбчи дланта й и я притисна към устните си.

— Имаш дълга линия на живота — каза той, като я проследи с върха на езика си.

Даян взе ръката му в своята и разгледа дланта.

— Ти също.

Той отдръпна ръката си и я прегърна през гърба.

— Значи всичко е наред. И двамата ще живеем дълго. Това обаче не променя факта, че ни остава само още един ден тук.

— Трябва ли да говорим за това? — попита Даян.

Стар притисна лицето си към стомаха й.

— Не, няма смисъл. Но си мислех, че трябва да организираме нещо специално за утре. Нали…

— … ни е последен ден — завърши тя вместо него. — Какво по-хубаво от това можем да измислим?

— Нищо. Освен, може би, една прилична вечеря.

— Ха така, оплаквай се — поклати тя глава, — въпреки че по цял ден слугувам край кухненската печка.

Стар се засмя и нежно я стисна.

— Какво ще кажеш утре вечер да слезем във Вирджиния Сити, да вечеряме в хубав ресторант и после да отидем на театър в Пайпърс Оупър Хауз?

— В никакъв случай.

— Защо?

— Няма да те деля с никого точно в последната ни нощ. Забрави за това.

— Този отговор ми харесва — широко й се усмихна той. — Хрумна ми друга идея.

— Я да чуем.

— Отивам утре следобед в града, взимам билетите ни за влака до Сан Франциско, купувам ти някакви прилични дрехи и поръчвам да ни приготвят вечеря в ресторанта на хотел „Тимбърлейн“, която после донасям тук.

— Да! Чудесно! — Даян веднага се ентусиазира. — Ще вечеряме на свещи и ще пием шампанско и… и… о, Стар, това наистина е великолепна идея — теменужените й очи заискриха от вълнение, въображението й веднага се зае да чертае планове за великата нощ.

Стар плъзна ръка нагоре по стройния й гръб и я постави на тила й.

— И ще ти купя, скъпа, модна вечерна рокля.

Даян погледна надолу към него изненадана.

— Не ставай глупав, скъпи. Много се съмнявам, че ще намериш такава рокля във Вирджиния Сити. А дори и да намериш, как ще я избереш така, че да ми стане? Освен ако и аз не дойда.

— Прекалено много се тревожиш — погледна я той в очите. — Остави всичко на мен. Обещавам ти, че по това време утре вечер ще носиш великолепна вечерна рокля и тя ще ти приляга така, сякаш е шита специално за теб.

— Аз наистина обичам да нося хубави дрехи — призна си Даян с очарователна усмивка.

— А аз обичам хубавите жени — каза й той, — които носят хубави дрехи. Но повече ги обичам без дрехи.

Тя се засмя, наведе се и го целуна. Понечи да се изправи, но той не й позволи. Притегли лицето й към своето, нежно ухапа горната й устна и я засмука в устата си.

Така започна целувката.

Ако не бяха толкова погълнати един от друг, може бе щяха да забележат натрапниците, които се изкачваха нагоре по склона на планината. Но те не ги забелязаха.

Никой от двамата не подозираше, че вече не са сами, докато пропукването на съчка под нечий тежък ботуш не накара Стар да отвори очи разтревожен. Той веднага пусна Даян, скочи на крака и пресече широката веранда.

Трима мъже се приближаваха насреща му на фона на есенния залез. И тримата бяха едри и въоръжени до зъби. Единият беше Кид Черокий.

— Влез в къщата — нареди й Стар, но тя не се подчини и с туптящо сърце застана до него.

— Горе ръцете, индианецо! — каза Кид и насочи пушката си в гърдите му.

Стар вдигна ръце.

— Сигурен ли си, че това е той, Кид? — попита Дейви Ледърууд. — Май пипнахме не този, когото трябва.

Безупречно облеченият мъж изобщо не приличаше на дългокосия дивак с препаска на кръста, който бяха хванали в Скалистите планини през онзи горещ летен следобед. Той ли е, чудеше се Кид. Всички във Вирджиния Сити познаваха Бен Стар. И знаеха точно къде могат да го намерят. Всички ги упътиха насам към тази усамотена планинска къща.

— Той е, няма съмнение — отвърна Кид. — Виж му само злобните очи. И тая проклета сребърна гривна.

— Аз съм този, когото търсите — спокойно и гордо каза Стар, решен стоически да посрещне смъртта, като истински вожд на шошоните. Но не и смъртта на жената, която обича. — Твой съм, Кид, но заведи мис Бюканън жива и здрава обратно при семейството й.

— О, да, ще взема мис Бюканън с мен — отвърна Кид и премести погледа си на Даян. — Ела тук, скъпа. Сега си в сигурни ръце.

Даян премисли бързо. И реагира бързо. Без колебание тя пристъпи напред и тръгна към Кид.

— Кид — каза тя задъхана, — благодаря на Бога, че най-после дойде. Надявах се да дойдеш — застана точно пред вдигнатия „Уинчестър“ на Кид.

— Дръпни се настрана, Даян — каза Стар с нисък заповеден глас.

Кид наведе карабината.

— Вече съм тук, скъпа — каза той на Даян. — А това копеле ще умре — той посегна към Даян, придърпа я от едната си страна и отново вдигна карабината.

— Е, добре, хайде застреляй го и да си обираме крушите — каза Дани Ледърууд. — Искаш ли аз да го пречукам?

— Остави си пищова на мира, братко — нареди му Дейви Ледърууд. — Тая работа си е между тях двамата.

— Кид, не го застрелвай — каза Даян на Кид. — Не ти трябва оръжие, за да го убиеш — тя вдигна ръка и стисна с длан мощния му бицепс. — Използвай ръцете си.

Идеята се видя много добра на братята Ледърууд.

— Да, бе! Иди го смачкай, Кид! — каза Дани.

— Пребий го — насърчи го и Дейви. — Строши му кратуната!

Кид погледна Даян.

— Да, скъпа, така е — каза й. — Не ми трябва оръжие.

— Разбира се, че не ти трябва — отвърна Даян, усмихна се и бавно протегна ръка към „Уинчестър“-а. Но той още не й вярваше достатъчно, за да й даде карабината. Пусна я, отдалечи се няколко метра назад и внимателно положи карабината на земята. Като се надяваше, че е постъпила правилно, Даян хвърли тревожен въпросителен поглед към Стар.

Но Стар не гледаше към нея.

В мига, в който Кид остави оръжието и се обърна, Стар се хвърли към него с огнен блясък в очите. Бързината му бе така изумителна, че завари Кид неподготвен. Ръката му се стрелна като атакуваща кобра и юмрукът му се стовари в челюстта на Кид.

Жестоката битка започна.

Даян изтръпна, когато масивният юмрук на Кид подпря брадичката на Стар и отметна главата му. Двамата бяха равностойни противници. Стояха един срещу друг и си разменяха страховити удари. Продължиха цяла вечност. Най-накрая Стар вкара един ъперкът, който просна Кид на земята. Паднал по гръб, той заопипва наоколо за камък.

Даян притисна длани към гърдите си. Трябваше да очаква, че Кид няма да се бие честно.

Тя затаи дъх.

Кид се изправи.

Стар пристъпи и опита ляво кроше. Дясната ръка на Кид се стрелна напред, за да размаже главата на Стар. Той се наведе встрани. Камъкът го удари точно над дясното ухо, толкова силно, че го запрати на земята.

Остана да лежи замаян и беззащитен. Даян изтръпна от страх. Кид избърса уста с опакото на ръката си, изплю се и се приготви да довърши Стар.

Накани се да пристъпи напред, когато един гръмогласен рев го накара рязко да обърне глава. Погледна нагоре и видя един огромен планински лъв да скача върху една скала съвсем наблизо. Пумата изви назад величествената си глава и нададе нов рев.

Сърцето на Кид лудо заблъска в гърдите.

Веднага позна ромбоидното петно тъмна кожа на врата на животното. Пумата от колорадската пустош! Същата, която той бе затворил в клетка и пребил. Господи Боже, дали котката го помни?

Отговорът не закъсня.

Замръзнал от страх, Кид Черокий стърчеше като каменна статуя, докато планинският лъв се изгърби, изсъска и козината му настръхна.

Изръмжа, присви златистите си очи и оголи острите си зъби. Братята Ледърууд още се суетяха с пистолетите си, когато пумата се сниши към скалата и вирна опашката си. Изсъска и се стрелна надолу.

Идвайки в съзнание, Стар бе бърз и гъвкав като самата котка. Отърколи се, скочи на крака, изкрещя някаква заповед и вдигна дясната си ръка.

Атаката бе отменена.

В средата на полета си гигантската пума изви тялото си и меко се приземи на лапи точно до Стар.

Кид знаеше, че не бива да се опитва да бяга. Котката щеше да го настигне за част от секундата. Той не се помръдна, но извика към братята Ледърууд:

— Застреляйте я. Застреляйте проклетата котка!

— Не ги съветвам да го правят — каза Стар с безизразен, овладян глас. Втрещени, братята не смееха да стрелят срещу звяра, нито срещу човека, който имаше силата да го контролира.

Стар се обърна към Кид:

— Днес съм много великодушен, Кид. Ще те оставя да живееш — пристъпи по-близо. — Ако някога посмееш да се приближиш към мен, Даян или шоуто на дядо й, ще те убия. Не… Ще те оставя на пумата. Сега бавно се обърнете, върнете се при конете и се махайте.

Кид погледна първо Стар, после огромната котка до него. Бавно и нервно заотстъпва назад, препъна се и изкрещя от страх, когато пумата нададе страховит рев. Но животното остана на мястото си, така че Кид се обърна и бавно се отдалечи надолу.

Двамата Ледърууд стояха втрещени с извадени пистолети.

Необезпокояван, Стар бавно отиде и вдигна карабината на Кид от земята. Даян застана до него. Стар се обърна към братята:

— Махайте се от моята собственост, или ще ви съдя като нарушители. И гледайте да вървите много бавно. Моята пума е гладна.

Двамата уплашени здравеняци, все още с револвери в ръце, се обърнаха и се блъснаха един в друг в стремежа си да изпълнят заповедта му. Строполиха се на земята един върху друг. Пистолетът на Дейви гръмна, но куршумът безобидно се удари в един камък. Дани изпусна своя револвер.

Стреснати, те с мъка се изправиха на крака и тръгнаха надолу по алеята, като се потупваха, препъваха се и се озъртаха.

Стар и Даян стояха сред настъпващия мрак и се смееха на двамата братя, които се насилваха да вървят бавно надолу по планинския склон и накрая се скриха от поглед.

— Скъпи — Даян се извърна, за да го погледне, — добре ли си? — когато той не отговори, тя нежно каза:

— Стар?

— Никога вече — предупреди я той, като се обърна да я погледне все още широко усмихнат — не заставай между мен и заредено насочено оръжие.

— Така ли направих? — попита го тя и му се усмихна. — Е, значи заслужавам да ме напляскаш.

— Май наистина заслужаваш — намигна й той. — Хайде да се качваме горе.

Даян се засмя, когато той я вдигна на ръце и я отнесе вътре в къщата.