Нан Райън
Под знака на звездите (6)

Глава 5

Новината бързо се разнесе.

След час всички, като се започне от полковника и се стигне до последния надничар, говореха само за това. Всички изгаряха от желание да видят Червенокожия от Планините.

Включително Даян Бюканън.

Когато тя влезе в столовата с Кейт Тексас този обед, всички оживено коментираха новината. Носеха се легенди за това как горе в планините Кид се откъснал от групата и как там кръвожадният дивак го нападнал по най-брутален начин. Като се има предвид, че атаката го заварила неподготвен и невъоръжен цял късмет било, че успял да се измъкне жив. Даян бе не по-малко любопитна от останалите. Тя набързо довърши обяда си и остави Кейт Тексас да си дояде ябълковия сладкиш. Излезе навън, огледа се и понечи да попита някой от изпълнителите къде държат червенокожия. Но това не беше нужно. Нужно беше просто да следва тълпата.

Така и направи.

Всички се бяха запътили към северния край на арената, където бяха конюшните и клетките за животните. Даян се затича, за да ги настигне и налетя на дядо си.

— Даян — рече той, докуцука до нея и я хвана за ръка, — почакай за минутка. Накъде си тръгнала?

— А ти как мислиш? — задъхана попита тя. — Да видя създанието.

Старият шоумен поклати бялата си глава и леко я дръпна настрани.

— Дете мое, стой настрани от червенокожия. Той е див, абсолютно нецивилизован и много опасен. Никой не знае какво би могъл да стори на хубава млада жена като теб.

— Не е ли окован? — ядоса се Даян.

— Да, и ръцете и краката му са в окови, но няма никаква гаранция, че няма да ги счупи. Силен е като звяр и е просто неразумно, човек да се върти около него. Чуваш ли ме? Да не съм те видял близо до него.

— Няма.

 

 

Малко по-късно през същия следобед Даян крадешком се промъкна. Обутите й в мокасини крака стъпваха напълно безшумно по прашната арена. Захапала долната си устна Даян предпазливо се промъкна към нищо неподозирания индианец.

Беше с гръб към нея. Сигурна бе, че не я вижда, нито пък е чул приближаването й. По начина, по който бе отпуснато тялото му тя съдеше, че той и не подозира, че някой е близо до него. Мускулестите му ръце бяха вдигнати. Пръстите му стискаха решетката. На широкото му рамо висеше дълга плитка със завързана на края боброва опашка. Другата плитка се спускаше по гърба му.

Даян на пръсти се промъкна до него. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. Устата й бе пресъхнала. Очакваше всеки момент той да усети присъствието й. Стигна до него. Бе на близо един фут разстояние. Бавно и предпазливо тя вдигна ръце. После бързо закри с пръсти очите му, с което напълно го изненада.

За част от секундата стреснатият индианец не направи нищо. Не трепна нито един мускул по тялото му. Не издаде и най-малкия звук.

После от широките му гърди се изтръгна силен смях, който разтърси набитото му тяло. Даян също се разсмя и свали ръце. Той се обърна в зарешетената будка за продажба на билети и широкото му набръчкано лице грейна от радост.

— Малката сърничка! — радостно възкликна Стари очи и грамадните му ръце я поеха в стоманената си прегръдка. — Как си. Малка сърничке?

Засмяна, Даян се сгуши в стария вожд, който винаги я наричаше така. За него тя не беше Даян. Беше Малката сърничка. Познаваше Стари очи откак се помнеше. Седнала на коляното му, тя с часове бе слушала невероятни разкази за времето, когато е живял сред своя народ. За щастливите дни, когато бил млад и силен и кръстосвал суровата Сияйна планина горд и свободен като орел. И див и необуздан като ветровете, които стенат около планинските върхове.

Даян със сила се освободи от крепката му прегръдка и каза:

— Аз съм добре, а ти?

Стари очи я пусна. Широка усмивка все още озаряваше лицето му. Черните му очи блестяха.

— Аз съм стар човек. Мога ли да съм добре? — после сви рамене.

— Ти никога няма да остарееш — рече тя. — Какво правиш тук, в будката за билети? Търсиш ли нещо?

Той се усмихна.

— Гледах да не би случайно някой да е оставил малко тютюн или пък някоя цигара. Да имаш малко тютюнец, Малка сърничке?

Даян се разсмя.

— Не, но ще ти помогна да си намериш. Хайде — тя го хвана за ръка и го поведе към строящите се трибуни. По пътя срещнаха един от Коравите ездачи. Даян забеляза, че от джоба на ризата му се подава връзка на кесия за тютюн и даде знак на Стари очи.

Така че когато се разделиха с услужливия Ездач, Стари очи щастливо си опъваше от една свита набързо цигара. Продължиха към трибуните. Там поседнаха в следобедната горещина и дълго си приказваха и се смяха също като деца, които не са се виждали отдавна.

Стари очи постоянно разпитваше за Вашингтон. Веднъж, преди много години той посетил този далечен град заедно с вожда Урей. Там се срещнал с Великия бял баща Андрю Джонсън. Затова я разпитваше за новия Велик бял баща, така че тя отговори на всичките му въпроси.

И едва след това и тя му зададе въпрос.

— Кажи ми сега за червенокожия — Даян погледна стария индианец в очите. И забеляза, че в тях премина някаква сянка, стори й се, че устните му едва забележимо се свиха.

— Какво има? Какво се е случило?

— Нищо. Нищо не се е случило.

Но Даян остана с впечатлението, че нещо тревожи стария вожд. Нещо, за което не желае да говори. Нещо, което е свързано с Червенокожия от Планините.

Даян не искаше да засяга чувствата му и вече съжаляваше, че повдигна въпроса. Затова веднага смени темата. Попита го дали иска да гледа, докато тя обучава жребеца си Чамп.

— Ако не внимава Малка сърничка счупи глупав врат — предупреди я Стари очи.

— Забрави ли кой ме е учил?

— Кой?

— Ти!

Старият индианец глуповато се ухили.

— Аз стар човек. Много забравям.

Но Даян забеляза гордостта, която блестеше в очите му и разбра, че той далеч не бе забравил.

 

 

Безмилостното августовско слънце най-сетне започна да се скрива зад първия хребет на Скалистите планини. Въздухът бе все още горещ, но вече се дишаше по-леко.

Даян Бюканън, след няколко неуспешни опита да види червенокожия, сега бе твърдо убедена, че този път никой няма да й попречи. Тя предвидливо бе решила да направи последния си опит по време на вечерята.

В шоуто „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“ се сервираше храна три пъти на ден в специално обзаведени за целта железопътни вагони. Часовете за хранене бяха установени и се спазваха точно. Изпълнителите трябваше да са в столовата в точния час. В противен случай просто не се хранеха.

Даян бе решила да пропусне това хранене. Докато останалите се събираха за вечеря, тя се измъкна от вагона, който деляха с Кейт Тексас, бързо се запъти в посоката, противоположна на столовата и скоро, като заобиколи овалната арена, се насочи към конюшните.

 

Разговорите и смехът, които долитаха от столовата, заглъхнаха и скоро вече не се чуваха. Угаснаха последните слънчеви лъчи. Даян тръгна между отделенията на конете. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-тъмно ставаше. Конете подаваха глави, цвилеха и възбудено пръхтяха. Тя по инерция постави пръст пред устните си и рече:

— Шшшт!

Високите и темпераментни коне свиха уши назад и отказаха да се успокоят. Вдигнаха такъв шум, че Даян се уплаши Мъника и неговите хора да не ги чуят от столовата.

Те не ги чуха. Но друг ги чу.

Най-сетне Даян зърна края на тесния проход между отделните конюшни и си отдъхна. Ускори крачка. И едва измина два-три фута, когато някой запали клечка кибрит. Тя спря на място. Рязко вдигна очи и съзря някакъв мъж, който се подпираше на стената. Пламъчето хвърляше оранжеви отблясъци по лицето му.

Тя пристъпи напред. Той протегна крак, опря го на третата пречка на отсрещната конюшня и й прегради пътя. После облегна ръка на бедрото си и се наведе така, че да се вижда лицето му.

Усмихна й се.

— Фил Лоуъри, мис Бюканън. В програмата фигурирам като Кид Черокий. Така ме знаят и повечето в шоуто. Надявам се, че не съм ви уплашил.

Даян не загуби самообладание. Тя погледна усмихнатия мъж в очите и каза:

— Не се плаша толкова лесно, мистър Лоуъри. А сега, ако обичате, ме пуснете да мина.

— Къде отивате. Може би ще отидем там заедно.

— Едва ли, мистър Лоуъри.

— Кид — поправи я той. — Наричайте ме Кид. Та къде бяхте тръгнала?

— Това изобщо не е ваша работа — тя диво изгледа крака му, който й преграждаше пътя също както вратите на конюшните преграждат пътя на животните.

Кид не го свали.

— Тук не сте права — погледът му многозначително се плъзна от лицето към стройното й тяло. — Никак не сте права — погледът му бавно се върна на лицето й. — Ти си много красива жена, Даян. Може ли да те наричам Даян… нали така се казваш?

Тя гневно издиша през зъби.

— Не бях тръгнала в никаква конкретна посока, мистър… Кид. Просто се разхождах.

— Разбирам — той кимна и си опъна от цигарата. — Дядо ви никак няма да се зарадва ако разбере, че се разхождате тук сама — най-после свали крака си. Взе ръката й. — Знаете ли какво има там? Диви животни и още по-диви мъже.

— И доколкото виждам вие сте един от тези диви мъже — язвително рече тя, за да му даде да разбере, че няма да я уплаши лесно.

Кид се усмихна и я изведе навън.

— Може и така да е? — каза той. — Искате ли сама да проверите?

— Ни най-малко.

— Не? Не ви вярвам. Според мен ще ви бъде интересно да разберете.

— Въобразявате си — рязко отвърна тя.

Но той не обърна внимание на сарказма й.

— Ще ви изпратя до покоите ви — пръстите му все още държаха ръката й над лакътя. — Докато стигнем дотам, може и да промените решението си.

— Не се и надявай — той едва ли си даваше сметка колко ядосана бе тя. Сякаш цялата трупа бе направила някакъв заговор, за да не й позволят да види червенокожия.

Но когато раздразнението й се поуталожи, тя откри, че Кид е доста приятен компаньон. А и бе доста по-разговорлив от стария индианец, когато стана въпрос за червенокожия. Открито си призна, че дивакът му изкарал акъла и че му се е наложило да се бори за живота си.

Когато стигнаха до вратата й, тя се обърна с лице към него да го разгледа по-добре. В меката светлина, която се процеждаше от вратата, тя видя, че той е не само висок и силен, но и доста симпатичен.

Косата му бе тъмноруса. Очите му бяха зелени. Носът бе прав, а устните плътни. Брадичката издаваше волеви характер. Бе гладко избръснат. Бялата му риза беше чиста. Бежовите му панталони бяха безупречно изгладени, а ботушите — лъснати. Очевидно бе решил да излезе в града.

— Е, лека нощ, Кид. Уморена съм. Оттук отивам направо в леглото — после реши да го подразни и добави: — А ти? И ти ли отиваш направо в леглото?

— Да — бързо отговори той. — Всъщност точно там отивам.

И не излъга.

 

 

Четвърт час след като се раздели с Даян Кид влезе през главния вход на Къщата на огледалата, чиято съдържателка беше Джени Роджърс. Тя наричаше заведението си „най-лустросания бардак от реката Мисури до Западния Бряг“.

В просторния салон на втория етаж група млади и красиви жени бяха насядали по пищните дивани от сиво кадифе. Усмихнат негър свиреше на тъмен орехов роял „Птица в златна клетка“, докато Кид стоеше на прага и разглеждаше жените.

Знаеше какво търси. Почти веднага избра една елегантна млада жена, чиято гарвановочерна коса се спускаше по раменете и по гърба до кръста.

— Ето тази — каза той на Мадам и Джени Роджърс направи знак на екзотичната Шерилин.

— В апартамента на кралицата, Шерилин — нареди Мадам, когато чернокосата красавица дойде при тях.

Шерилин кимна, отметна прекрасните си коси от лицето, хвана Кид за ръка и го поведе през един притихнал коридор към асансьор, който външно напомняше позлатена клетка за птици. Вътре едва се събираха двама души. Бе невъзможно да не се докосват. Самата Джени Роджърс бе измислила този малък асансьор. Искаше клиентите й да са готови още преди да са се качили в стаите.

Точно така стана и с Кид. Тръпнеше в очакване да вкара брюнетката в леглото.

— Исусе Христе! — възкликна той, когато Шерилин го въведе в една просторна стая, където имаше само една мебел, чието предназначение не можа да отгатне.

На мраморния под имаше дълга червена пътека, която водеше до подиум. Върху подиума бе поставен бляскав позлатен трон с висока облегалка. От тавана идваше сноп светлина, която обливаше трона в призрачно сияние.

Кид бе изумен.

— Това за какво е?

— За сбъдване на мечти — обясни Шерилин. — Ако клиентът желае, може да се престори, че е васал, който моли да му бъде позволено, да му бъде заповядано да люби кралицата си.

Кид се ухили.

— Хайде да опитаме.

Минута по-късно той, облечен само в сивите си панталони, тръгна по червената пътека към подиума. Шерилин седеше на позлатения трон. Бе облечена в златиста рокля и наистина имаше царствен вид. Роклята бе с дълги и тесни ръкави, корсетът бе стегнат и подчертаваше формите й. Полите бяха тъй пищни, че преливаха от двете страни на трона.

Изискано наметало от златно ламе, подплатено с хермелинова кожа бе закопчано на врата й и се спускаше от едната страна на трона. На главата й имаше златна корона, украсена с полускъпоценни камъни. В дясната си ръка държеше златен скиптър.

Проговори с нисък и властен глас.

— Ела тук, робе, и кажи защо искаш аудиенция при кралицата си.

Кид пристъпи към подиума. Ниско се поклони.

— Ваше Кралско Височество, мой дълг и мое най-горещо желание е да правя любов с вас. Коленопреклонно ви моля, дарете ме с тази чест. Изпълнете единственото желание на вашия жалък роб.

— Ела по-близо — заповяда кралицата.

Робът се изкачи по стъпалата на подиума и застана пред кралицата. Тя вдигна златния си скиптър, докосна издутината в панталоните му и каза:

— Ако селяшкото ти тяло откликне на повелята на моя жезъл, символ на властта ми и покаже, че е във вид, достоен да проникне в кралската плът, тогава желанието ти може да бъде изпълнено.

Той се поклони. Палавата коронована особа прокара скиптъра между краката му, прокара го нагоре, после надолу по все по-очебийното свидетелство на желанието му, а Кид несъзнателно свиваше и отпускаше юмруци от напрежение. Беше много възбуждащо да стои изправен пред Нейно Кралско Височество, докато тя използва скиптъра си тъй умело, че той почувства, че скоро ще експлодира.

Кралицата видя, че доказателството на страстта му вече не се побира в тесните панталони и облиза червените си устни с върха на езика си. И се смили над него.

Постави скиптъра на косматите му гърди и рече:

— Никой благородник не може да се похвали с такава изумителна ерекция. Ела и изпълни дълга си. Тази кралска плът е твоя.

За част от секундата Кид се измъкна от панталона си, хвана я за ръка, измъкна я от трона, сам седна на него и опъна дългите си крака. Придърпа я към себе си, вдигна полите на роклята й и с удоволствие откри, че отдолу не носи бельо. Елегантно облечената кралица яхна треперещия от възбуда гол роб. Под призрачната светлина големият гол роб изпълняваше дълга си, любеше великолепно облечената кралица с наметката от хермелин и златната корона, седнал в позлатения кралски трон. Благодарният роб с ритмични тласъци проникваше в горещата влажна плът, която усещаше, но не можеше да види заради пищните поли на роклята.

Благосклонната коронована особа бе впила пръсти в дебелия врат на голия селянин и изкусно въртеше голото си дупе и примираше от удоволствието, което й носеше коравата мъжка плът, която чувстваше как прониква все по-нагоре, но която не можеше да види заради пищните поли на роклята.

Бе страхотно, до самия свършек на кралската особа. Кид толкова много хареса играта, че я изиграха още веднъж, но с разменени роли. Този път той боравеше със скиптъра. Накрая Нейно Височество се отпусна на мокрите му гърди, близна кафявото му зърно и каза:

— В другата стая има прекрасно меко легло. Искаш ли да отидем там?

— На всяка цена, Краличке — каза той и се ухили като дворцов шут. — Обещах на една нова приятелка да отида право в леглото.

 

 

Даян едва изчака Кид да се скрие от погледа й. После се измъкна и в сгъстяващата се тъмнина забърза към конюшните. Но този път премина през тях с пълна скорост, без да обръща внимание на възмутеното цвилене и пръхтене на конете.

Тръгна към клетките. И не след дълго откри каквото търсеше. Намери червенокожия там, където очакваше да го намери. И точно така, както очакваше да го намери.

Затворен като животно.

Точно срещу неговата клетка имаше друга, в която бе затворена едра пума. Примряла от страх тя се приближи към клетките. Застана между тях и погледът й зашари между човека и звяра.

И двамата неуморно обикаляха клетките си.

И двамата я гледаха и приглушено ръмжаха. В очите им искреше дива омраза. В стройните им тела играеха и се преплитаха мощни мускули.

Даян потрепери.

Кой бе по-опасен? Човекът или животното?

Приближи се до клетката на пумата. Тя вдигна глава и Даян забеляза, че точно под долната й челюст цвета на козината й е много по-тъмен. Звярът изръмжа и пъргаво се хвърли напред, като едната лапа със светкавично движение се промуши през решетките и Даян видя разперените и остри като бръснач нокти. Тя ахна и отскочи назад.

Когато пулсът й се успокои, тя пристъпи към клетката на червенокожия. Той спря на място, разкрачи крака и впи поглед в нея. Изражението му бе неподвижно като скала, прикованите в нея очи бяха черни и заплашителни. Имаше високи скули и малко крив нос, сякаш е бил чупен и зараснал неправилно. Устните му бяха пълни, но изглеждаха жестоки. Заплетената му коса стигаше почти до раменете, а на слепоочията бе леко прошарена.

На кръста бе препасал парче еленова кожа, а на врата му имаше ремък, с нанизани на него амулети и това бе цялото му облекло. Ръцете му бяха дълги и мускулести. Босите му крака бяха здраво стъпили на земята. Бляскавите му черни очи сякаш я предизвикваха да се приближи още малко.

Даян храбро изправи рамене и пристъпи към полуголия дивак. После изкрещя, когато червенокожият, бърз като мълния, скочи и протегна ръка през решетките, за да я хване. Тя отстъпи, сърцето й лудо биеше, а очите й бяха приковани в извитите пръсти, в тъмната китка, на която имаше широка сребърна гривна, която проблясваше в нощта.