Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in the Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нан Раян. Под знака на звездите

ИК „Бард“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Николова

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Даян изкрещя.

Но нямаше кой да я чуе.

С Даян на рамото Червенокожия се приземи и за секунди вече бе на петдесет метра от линията.

След първоначалния шок умът на Даян отново заработи с обичайната си бистрота и безпристрастност. Тя напълно си даваше сметка, че е отвлечена от диво и примитивно същество и на всяка цена трябва да бъде спасена.

Затова изкрещя с пълно гърло, подпря се с ръце на гърба му и повдигна глава. Вдигна ръка и диво я размаха с плахата надежда, че някой ще я види. Поне един човек от трупата щеше да се случи да гледа през прозореца, да я види как маха и да разбере, че Червенокожия я е отвлякъл.

Но това не се случи.

Влакът на трупата се отдалечаваше все повече и повече пред ужасения й поглед. Скоро влакът се скри, а с него и всяка надежда за спасение.

Даян продължи да крещи, но вече не за да привлече вниманието на евентуални спасители. Крещеше от страх. Изведнъж Червенокожия свали Даян от рамото си, постави едната си ръка под коленете й, а другата под кръста, и я притисна към гърдите си толкова силно, че тя едва си поемаше дъх. Лицето й беше на сантиметри от неговото. Очите й неволно се взряха в неговите.

Индианецът не я гледаше. Погледът му бе насочен право напред, прикован в хоризонта на запад. Тичаше през долината на елегантни дълги скокове, без да обръща внимание на това, че тя крещеше почти обезумяла от ужас. А от това Даян се разгневи още повече. Ненавиждаше го за това, което стори и искаше да му причини болка. Сви юмруци и започна да го налага по голите гърди и гладките рамене.

Но от ударите по коравите като скала мускули скоро я заболяха ръцете и тя бе принудена да спре. Но не се отказа от мисълта да му причини болка по някакъв начин, затова диво го одра, заби пръсти в гладките му бронзови гърди и с някакво сатанинско удоволствие усети как острите й нокти раздират плътта му. Потече кръв и тя усети как леко й се завива свят от опиянение.

Но не за дълго.

Червенокожия изобщо не реагира и това още повече я вбеси. Започна да се извива и да се дърпа с надеждата, че ще наруши ритъма на крачките му. Заблъска с пети коленете и бедрата му, за да го извади от равновесие. И отново не успя. Дивакът се носеше все така плавно, без да забави ритъма на крачките си.

Даян продължи да крещи, да рита и да се моли. Но дълбоко в себе си бе убедена, че всички това бе напълно безполезно. Похитителят й не бе човек, а животно. Див, нецивилизован звяр, без разум и логика. Свиреп, безмилостен дивак без сърце и съвест.

Накрая Даян се отпусна на гърдите му. Погледна отново мрачното му лице и се почуди какви ли мисли се крият зад него.

— Правиш голяма грешка — високо го уведоми тя. — Аз те освободих. Аз ти отключих клетката. Аз те пуснах на свобода — гласът й се извиси в писък. — Аз те спасих, по дяволите. Не разбираш ли това? Нищо ли не разбираш?

Никаква реакция от Червенокожия. Каменното му лице не трепна. Смразяваща мисъл мина през главата на Даян. Със същата безчувственост той можеше и да я убие. Потрепери. Тя пъхна дясната си ръка между телата им и заби лакътя си в корема му, за да е колкото може по-далече от него. Изви глава напред, твърдо решена повече да не го гледа.

Даян се вгледа в хоризонта, тъмните, насечени планински върхове, които се очертаваха на фона на пурпурното небе и ледената ръка на страха сграбчи сърцето й. Дивакът я отнасяше към Скалистите планини. Ако успееше да я завлече в планинското си леговище, съдбата й щеше да е решена. Тя никога нямаше да успее да се върне в долината.

— Милостиви Боже — тихо се молеше тя, — помогни ми, много те моля, помогни ми.

В миг я завладя отчаяние и тя безпомощно се разплака. Сълзи потекоха по горещите й страни. Крехкото й тяло се разтърси от хлипания.

А безсърдечният червенокож не забави крачката си нито за миг.

През сълзи Даян забеляза, че до един храст пред тях проблясват очите на някакво диво животно. Тя премигна, за да проясни насълзените си очи и видя как една огромна пума скочи от земята на висока канара точно пред тях. Тя позна планинския лъв, когото бе освободила.

Котката бе замряла неподвижна на върха на скалата и ги очакваше. Даян се ужаси при мисълта, че Червенокожия може да не е забелязал дебнещата ги опасност. Бързо се огледа. Каменното лице и студените очи на индианеца не издаваха нищо. Но той не промени посоката. Тичаше право към каменния обелиск.

Примряла от ужас пред новата опасност Даян обви ръка около врата му и се сгуши на широките му гърди. Зарови глава в рамото му и когато приближиха дебнещата пума, тя затвори очи. Отчаяно стисна зъби, очакваше всеки момента да усети пронизващата болка, когато ноктите на звяра се впиеха в крехката й плът.

Чу ниско треперливо ръмжене и неволно отвори очи. Погледна нагоре. Бяха точно под скалата. Очите на котката проблясваха на последните слънчеви лъчи.

После я подминаха.

Невредими.

Даян внимателно надникна над рамото на Червенокожия. И видя как великолепния звяр скочи от канарата, втурна се след тях, подмина ги на елегантни, дълги подскоци и изчезна в гъстия храсталак.

Изтощена физически и психически Даян оброни глава на гърдите на похитителя си. Вече нямаше сили да вика, да рита и да се съпротивлява. Отчаянието и безпомощността я бяха лишили от последните й сили. Най-после прие факта, че е победена. В момента бягството бе невъзможно. И не й оставаше нищо друго, освен да запази малкото й останала сила и яснота на ума.

За разлика от индианеца, който не показваше никакви признаци на умора, тя бе уморена до смърт. Той продължаваше да бяга със същата равна крачка. И сякаш можеше да продължи така до безкрайност. Вече излизаха от равнините и се изкачваха в предпланините западно от Денвър. Бързо набираха височина. С грацията на диво животно индианецът безпогрешно избираше пътя, прескачаше камъни и дълбоки клисури, навеждаше се под по-ниските клони и елегантно заобикаляше хвойновите храсти.

Отнесе я високо в гористите склонове, докато накрая не се озоваха в гъста гора от борове и ели. Обви ги призрачен сумрак и Даян отново потрепери. Но непроницаемият индианец продължи със същата уверена крачка, сякаш можеше да вижда в тъмното като животно.

Тя затвори очи. Отпусна глава на рамото на Червенокожия. Усети допира на каишката на врата му и леко отмести глава. Зарови лице в извивката на врата му и за пръв път долови неговия аромат, деликатен, мъжествен, учудващо чистоплътен и далеч не неприятен. Със затворени очи останалите й сетива се изостриха. Досега не бе забелязала, че дишането му е шумно, но въпреки това дълбоко и бавно въпреки физическото напрежение. А гарвановочерната му коса, която се докосваше до бузата й, бе копринено мека, също като нейната. Издълженият гръб, за който се държеше, бе гладък и съвършено оформен.

Даян премигна, когато внезапно излязоха от гората на висока планинска поляна. В душата й припламна надежда, когато видя тесен черен път да се вие нагоре през моравата. Този път все трябваше да води нанякъде. Може би някое малко планинско селище. Или пък някоя отдалечена хижа. Сърцето й подскочи от радост, когато Червенокожия пое нагоре, успоредно на пътя. И тогава тя разбра. Червенокожия щеше да иска откуп за нея. Щеше да я размени за пари. Как не се сети по-рано! Точно така! Нямаше друго обяснение. За какво иначе му беше нужна?

Със сърце, разтуптяно от вълнение и надежда, Даян бързо изтри очи с опакото на дланта си. Тъй като Червенокожия нито говореше, нито разбираше английски тя трябваше да проведе преговорите. И тя се зае да репетира какво точно ще каже на хората, с които той смяташе да се пазари. Щеше да ги увери, че ако платят на индианеца да я освободи, тя после ще се погрижи да бъдат щедро възнаградени.

Превалиха един хълм и наистина, на петдесетина метра видяха просторно имение. Всички прозорци светеха. Даян най-после си отдъхна. Нямаше никакво съмнение, че там живее голям и силен фермер с вярната си съпруга и децата си, част от които вече са големи.

Даян така се бе унесла в гледката на голямата и гостоприемна на вид къща, че не забеляза кога индианецът се отклони от пътя и заобиколи ранчото. В мига, в който си даде сметка, че намеренията му са други, тя понечи да закрещи, но твърдата длан на индианеца беше вече върху устните й. Той внимателно я постави на земята. И тъй като не можеше да издаде звук, тя неразбиращо завъртя очи, одра ръката му и зарита с крака.

Издължено, мускулесто бедро притисна коленете й към земята. Без дори да я поглежда Червенокожия притисна лявата ръка на Даян под себе си. После опъна дясната й ръка към тялото и я притисна с коляното си.

На Даян й се стори, че цяла вечност лежи така неподвижна до него. Ранобудната луна се издигна над боровете, а пронизващият нощен вятър извести първите дни на настъпващата есен. Бе кошмарно, че докато тя лежи безпомощна, спасението е само на стотина метра, в осветената къща.

Но нямаше как да им даде знак. Дългите пръсти на индианеца не се отделяха от устните й. Силното му тяло се притискаше към нея и тя усещаше топлината, която то излъчваше. Лежеше по гръб. Индианецът бе легнал настрани до нея опрян на един лакът, а коляното и бедрото му бяха преметнати през тънката й снага.

Хрумна й, че той не ще може дълго да издържи в това положение. Със сигурност не му беше удобно. Рано или късно щеше да му се наложи да се премести и може би тогава тя щеше да успее да се измъкне.

Но Червенокожия не помръдна.

Даян се гърчеше, мяташе глава, а индианецът лежеше съвсем неподвижен, без да помръдне и един мускул. Не показваше никакви признаци на нервност или умора. Не личеше да му е неудобно.

Изминаха дълги минути.

Час.

В отчаянието си Даян безпомощно заизвива глава. От мястото, където лежаха, не можеше да вижда къщата, но съзря в мрака блестящите очи на пумата. Смразяващите очи, които искряха на границата на гората, сякаш не бяха неподвижни. Голямата котка неспокойно обикаляше напред-назад. Даян неспокойно я гледаше. Знаеше, че ги наблюдава и се чудеше кога ще се спусне през поляната и ще ги нападне. С глава извита към хипнотизиращите горящи очи тя се почуди дали да каже на индианеца за планинския лъв. Как? Не можеше да произнесе и един звук.

Тя въздъхна и отново насочи вниманието си към Червенокожия.

И с невярващи очи се втренчи в него. Главата му не бе помръднала и на стотна от сантиметъра. Тя изумена се взря в изсечените черти на лицето му, в острия профил, посребрен от лунната светлина.

Обсидиановият му поглед бе прикован към осветената къща. Той не поглеждаше Даян, макар тя да бе сигурна, че по някакъв начин усеща погледа й. Дългите му черни мигли не трепваха. Почти не мигаше. Жестоките устни бяха твърдо свити в тясна резка. И нито веднъж не го видя да преглъща.

И въпреки че бе неподвижен като статуя в него имаше някакво животинско напрежение. Тя бе убедена, че той би усетил всякакъв опит за бягство много преди да го е замислила. Не трябваше да забравя, че си има работа не с нормален разумен човек. Това създание, което можеше в продължение на часове да лежи в едно и също неудобно положение, бе свиреп и кръвожаден дивак, който можеше да я скалпира и да я убие, без да му мигне окото.

Примряла от страх Даян премести погледа си от огряното му от луната лице към бронзовото му тяло. Премигна, когато видя раните, които е оставила по гърдите му. Няколко дълбоки бразди се спускаха до твърдия му корем. Бяха покрити със засъхнала кръв. Почуди се дали все пак му е причинила болка. И дали изобщо нещо може да му причини болка.

И докато разглеждаше дълбоките белези, тя забеляза лекото, едва доловимо помръдване на бицепса му. В следващата секунда тя бе на крака и Червенокожия все още държеше устата й.

Очите й трескаво потърсиха голямата къща, а сърцето й замря. Светлините бяха угаснали.