Нан Райън
Под знака на звездите (33)

Глава 32

Влакът навлезе в гарата заедно с мъглата, която се стелеше над залива.

Беше рано следобед, когато Боз, машинистът, подаде глава от прозорчето на локомотива. С железничарското си кепе с лентички, килнато назад към тила и с покритите си с прах защитни очила вдигнати на набръчканото му чело, Боз не сваляше присвитите си очи от червената сигнална светлина, която го насочваше през гъстата мъгла към безопасния коловоз на страничния терминал на гара Оукланд, Калифорния.

Когато рискованата маневра бе успешно завършена и влакът на трупата спря в страничния коловоз, Боз попи потта от челото си с червената си бандана. Обърна се към локомотива си, като че ли беше живо същество.

— Пфу! — изпуфтя той на висок глас, бършейки лицето си. — Това бе доста сложничко, момичето ми, но успяхме — ухили се, като мислено поздравяваше себе си и верния си стар локомотив за добре свършената работа.

Боз се опита да не мисли за това, че може би за последен път преведе старото си „момиче“ през един от влаковите терминали с най-оживен трафик в Америка. Не искаше да мисли за това. Нещо трябваше да се случи. Нещо трябваше да спаси шоуто. И влака.

Боз скочи долу от кабината на локомотива и се здрависа с железничаря, който го бе насочвал със сигналния фенер. Вниманието им бе привлечено от двама мъже в бели манти, които стърчаха перона в сгъстяващата се мъгла.

Униформената двойка бързо се качи на влака. Малко след това отново слязоха от влака, свалиха носилката със Стари очи, преминаха коловозите и я отнесоха до чакащата линейка. Мъника Джоунс, с висяща между устните цигара и мачкайки „Стетсън“-а си в ръце, ги следваше по петите.

— Внимателно, момчета — предупреди ги Мъника, когато стигнаха до теглената от коне линейка. — Качвайте го много внимателно — погледна надолу към състареното лице на Стари очи. — Не се тревожи, вожде. Аз идвам с теб. Ще внимавам да се отнасят добре с теб.

Слаба усмивка се появи на устните на стария индианец.

— С мен — успя да промълви и Мъника закима усърдно с глава, като се усмихваше.

— Можеш да се обзаложиш — рече кльощавият звероукротител, като се надяваше, че след време старецът ще се оправи от сърдечния удар, който едва не го уби.

Стари очи бе излязъл от комата още в Солт Лейк Сити и сега дори бе в състояние да казва по някоя и друга дума, да разбира част от това, което ставаше около него. Но не помнеше нищо от деня, когато сърдечната атака го повали, нито от събитията, които доведоха до удара.

Всички изчакаха да свалят от влака Стари очи. Когато той бе вече на път за Оукландската главна болница, останалите от уморената трупа се изсипаха от влака, понесли куфари и чанти. Момчетата на Мъника започнаха да разтоварват клетките за животни и да ги приготвят за пренасянето до близките обори.

Всички се опитваха всячески да поддържат доброто си настроение, да гледат оптимистично на бъдещето си и бъдещето на шоуто. Не им беше никак лесно.

Откакто внучката му бе отвлечена и Стари очи се бе разболял, полковник Бък Бюканън вече не беше предишният жизнерадостен старец. Той бе превъзмогнал болката си и като истински артист, предан на изкуството си до самия край, бе играл пред малобройната публика, която посети представленията в Солт Лейк и Сакраменто, но обичайните игриви пламъчета бяха изчезнали от изразителните му сини очи и тези, които го познаваха добре, се съмняваха дали някога ще се появят отново.

Гъстата мъгла, стелеща се над крайбрежния град в хладния септемврийски следобед, още повече допринасяше за тъжното им настроение. Дрезгавият смях на Кейт Тексас не прокънтя под високите сводове на чакалнята както обикновено. Не й беше до смях. Дори не й се говореше.

Заедно с повечето от останалите членове на трупата тя се качи на омнибуса, който щеше да ги откара наблизо, в тяхната зимна квартира. Гледаше през прозореца към залива, който едва се виждаше през мъглата.

Кейт Тексас знаеше, че е време да помисли за несигурното си бъдеще. Знаеше, че шоуто на полковник Бък Бюканън, „Дивият Запад“ е на прага на фалита. Рут Бюканън й бе доверила, че ако полковникът не намереше достатъчно средства, преди да е дошло време за пролетното турне, шоуто щеше да престане да съществува.

Тръпка премина по едрото й тяло.

Какво щеше да прави тя, ако шоуто го няма? Да се върне в Тексас? Мисълта, че ще трябва да се върне в самотното малко ранчо, я накара да потрепери отново. И тогава, за първи път, тя разбра, че не иска да се върне вкъщи, в Тексас. Никога. Тук беше нейният дом! Това пътуващо шоу от Дивия запад бе единственият й дом. Тези хора бяха нейното семейство. Тези талантливи, изключителни артисти, които се усмихваха дори, когато са тъжни, които играеха, дори когато са болни, които обичаха и живееха единствено заради любовта си към представлението. Отзивчиви, верни, издръжливи люде, чийто начин на живот обикновените хора смятаха за тежък и неблагодарен.

Е, обикновените хорица просто не знаеха истината! Не, те просто нямаха представа какво е да застанеш в светлината на прожектора. Да пристъпиш пред стотиците възхитени, нетърпеливи почитатели и да ги вдигнеш на крака, с възторжени викове на уста! Този, който никога не го е преживявал, не може да знае как поздравите и овациите на ликуващата тълпа, сгряват сърцето!

Боже милостиви, мълчаливо се помоли Кейт, много те моля, не оставяй Полковника да изгуби шоуто! Не ме оставяй и аз да го загубя! То е единственият дом, който имам!

Дългият керван от таксита и омнибуси, който превозваше трупата на Полковника, започнаха да пристигат едно по едно пред четири етажната сграда, която щеше да бъде техен дом през зимата.

Не беше като местата, където обикновено отсядаха навремето. В славните отминали дни щяха да се качат на ферибота веднага щом слезеха от влака. Щяха да пресекат неспокойните води на залива и щяха да се настанят в някой от най-добрите хотели, които можеха да се намерят в лъскавия, вълнуващ Сан Франциско.

Но, не и тази година.

Сега бяха щастливци, че изобщо имат покрив над главите си. Нямаше нищо величествено или внушително в голямата дървена сграда, която се нуждаеше от пребоядисване. Нито пък адресът на сградата представляваше някакъв интерес. Намираше се само на няколко пресечки от терминалите на гарата. Наоколо гъмжеше от шумни кръчми, един вонящ целодневен пазар за риба, една ковачница, една дърводелница и няколко други пансиона. Уличката бе тясна и шумна. Скитници в прокъсани дрехи се шляеха по тротоарите под фенерните стълбове.

С по един тежък куфар във всяка ръка Кейт Тексас прекрачи прага на душната, оскъдно мебелирана стая, предназначена за нея. Единственият прозорец на отсрещната стена на стаята бе здраво залостен, извехтелите дантелени пердета плътно го покриваха. Кейт пусна багажа на пода, прекоси стаята, дръпна пердетата, кашляйки от вдигналия се прахоляк, и вдигна прозореца.

Подаде глава навън. Нямаше нищо особено за гледане, освен задната тухлена стена на отсрещната сграда, на не повече от петнайсет стъпки — едва толкова бе широка уличката. Кейт въздъхна и се обърна, за да огледа сенчестата си стая на третия етаж — железен креват, малка нощна масичка, върху нея лампа с опушено стъкло, един очукан скрин и два стола с прави облегалки.

Кейт си каза, че всъщност стаята не е чак толкова лоша. Просто изглеждаше малко потискаща, може би заради мъглата. Така че, щом разопаковаше багажа, нагласеше личните си вещи тук-там и слънцето се покажеше, стаята щеше да стане доста уютничка.

Кейт отново въздъхна.

Не й се разопаковаше точно сега. Не й се щеше дори да запали единствената лампа. Уморено се затътри към леглото. Стигна до него и замръзна. Това бе широко двойно легло, а не единично, с каквото бе свикнала. Поради големината си то изглеждаше някак празно и самотно. Това бе легло за двама, не за сам човек. Легло, което трябваше да бъде споделяно с някого. Кейт приседна на крайчеца на широкото легло, чу пружините да проскърцват под тежестта й и този звук й се стори като скръбно, самотно стенание.

Кейт Тексас почувства някаква тежест в гърдите си. Пареща буца заседна на гърлото й. Месестата й брадичка се отпусна. Наведе глава. Не бе плакала от почти трийсет години, но сега, в този сумрачен, мъглив, потискащ следобед й се искаше да ревне с глас.

Силното чукане по вратата я изтръгна от мрачните мисли. Преди да успее да отговори, чу гласът на Мъника, който не можеше да се сбърка, да я вика от другата страна на вратата.

— Отвори, Кейт. Аз съм, Мъника. Трябва да поговорим.

Кейт Тексас премигна, преглътна и скочи от леглото. Прокара пълничките си пръсти през посивяващите си кестеняви къдрици, напъха отпуснатите краища на блузата си в колана, приглади намачканата си кафява пола и отиде до вратата.

Веднага щом натисна дръжката на вратата, Мъника я отвори широко, пристъпи вътре и я затвори след себе си. Очите на Кейт се разшириха от учудване, когато той пусна резето и заключи вратата.

— Сядай долу, Кейт — нареди Мъника, свали „Стетсън“-а си и го хвърли върху очукания скрин.

— Защо? Случило ли се е…

— Казах „сядай долу“, жено — Мъника посочи един от столовете.

Зяпнала от учудване, Кейт заотстъпва назад, после се обърна и забърза към стола. Когато тя се настани на стола с прибрани в скута ръце, Мъника отиде до малката масичка, загаси цигарата си в тенекиения пепелник, върна се и застана точно пред нея. Остана разкрачен, с поглед вперен право в нея. Придърпа нагоре изтърканите си „Ливайс“ и пъхна палци в кожения си каубойски колан.

Като се чудеше какво, по дяволите, си е наумил, Кейт зачака с леко безпокойство.

— Кейт, писна ми от твоите глупости — със спокоен, авторитетен тон започна Мъника.

— Глупости ли? — повтори като ехо Кейт и очите й се разшириха неразбиращо.

— Точно така. Време е да им се сложи край и точно това възнамерявам да направя — присви очи и стисна зъби.

— Струва ми се — започна Кейт, — че отиваш малко твърде далеч — накани се да се изправи.

Бърз като мълния, той протегна ръка, постави я върху рамото й и я бутна обратно на стола.

— Казах да си седиш на мястото.

Дъхът й секна от учудване. После се усмихна нервно, кимна и промърмори:

— Да, сър. О кей, Мъник, щом искаш така.

— Така искам — увери я той, все още с ръка върху рамото й. — Трябва да ти кажа нещо и ти ще ме изслушаш — рязко дръпна ръка от рамото й. — Не искам да ме прекъсваш, ясно?

— Ясно.

— Добре — Мъника се изкашля ненужно, прочисти гърлото си и започна по същество: — Знам, че обичаше Теди Рей Уърдингтън. Знам и че няма на света мъж, който може да го замени. Но, разбери, Кейт, той е мъртъв. Съпругът ти е мъртъв вече повече от трийсет години и нищо…

— Предполагам…

— Тихо. Не съм свършил още. Уърдингтън бе убит в Гражданската война. Ако не е бил убит, той, разбира се, щеше да се върне в Тексас при теб веднага щом войната свърши. Няма мъж, който не би се върнал при теб, Кейт. Но той не се върна и никога няма да се върне. Това е светата истина, Кейт.

— Така е… знам. Предполагам, че отдавна съм го знаела — Кейт се изненада от себе си. Не й стана мъчно, като говореше за това. Теди Рей Уърдингтън — сладкото, нежно момче, за когото се бе омъжила, когато и тя самата бе още почти момиче — беше мъртъв. Беше мъртъв от повече от трийсет години. Сега тя дори не можеше точно да си спомни как е изглеждал. — Теди Рей загина във войната. Знам това, Мъник.

Мъника протегна ръка и докосна с грубите си пръсти бузата й.

— Скъпа, той е мъртъв, но ти не си. И аз не съм — нежно погали бузата й с длан. — Аз те обичам, Кейт Уърдингтън. Обичам те много отдавна. Ти си моята първа и последна любов. Не мога да чакам още дълго.

Гласът и очите му се смекчиха, когато добави:

— О, скъпа, не разбираш ли? Та ние не сме деца. Нямаме още много щастливи години пред себе си. Нека да не губим още от тях.

— Мъник, аз…

— Знам, скъпа, знам. Имаш нужда от малко време, за да обмислиш нещата. Разбирам това. Не можеш да погребеш мъжа си следобед и да си вземеш друг още същата вечер — усмихна й се. — Започни да се сбогуваш с Теди Рей, скъпа Кейт. И когато кажеш последно сбогом, е, аз ще дойда за теб и ние просто ще слезем долу при свещеника и ще се оженим — все така усмихнат, той се наведе и я целуна. Целуна я право в устните.

— Само ако можеше да си представиш колко пъти ми се е искало да направя това — каза Мъника и очите му искряха от щастие.

Все още сащисана от неочакваната целувка, Кейт Тексас поруменя до коренчетата на сиво-кестенявата си коса, когато Мъника внезапно й намигна, наклони глава настрани и добави:

— Омъжи се за мен, скъпа, и аз ще ти покажа, че в живота има и по-хубави неща от това да стреляш по летящи стъклени топки.

— Как смееш, Мъника Джоунс! — цялата се изчерви и усети как стомаха й се преобърна. — Така ли се говори в присъствието на една дама?

— Така говоря аз в присъствието на моята дама — отвърна той. — Ще ти бъда добър съпруг, Кейти. Не мога да ти обещая, че ще ни е много лесно. И двамата знаем, че шоуто има проблеми, но каквото и да стане, ще ни бъде по-лесно да го понесем, ако сме заедно.

Кейт Тексас кимна и се усмихна. Сълзи напираха в очите й. Объркана, щастлива, развълнувана тя каза:

— Да, заедно ще понесем всички трудности. Ние двамата. Заедно.

После се усмихна свенливо и попита:

— Мъник, може ли вече да стана?

Мъника се засмя.

— Скъпо мое момиче, ти можеш да правиш всичко, което си пожелаеш — изправи я на крака, обви тъничките си ръце около пълната й талия и я притисна толкова силно, че тя се изкикоти със странно задоволство.

Кейт Тексас обви с ръце врата му и двамата затанцуваха щастливо из стаята, като двойка безгрижни хлапета. Когато най-после им се зави свят и те се облегнаха на стената, за да си поемат дъх, Кейт видя, че мрачната следобедна мъгла се е вдигнала. Стаичката й бе залята от ярките жизнерадостни слънчеви лъчи.

Сърцето й също.