Владимир Карпов
Да се залови жив (9)

А в друг, по-просторен блиндаж, край маса, скована от сандъци за снаряди, седяха командирът на полка Караваев и комисарят на батальона майор Гарбуз.

По външност Караваев приличаше повече на политработник: среден на ръст, общителен, русокос й синеок. Лицето му изразяваше някаква домашна мекота. Гарбуз, напротив, беше висок, широкоплещест, с високо чело и обръсната глава. Имаше оглушителен глас, сякаш беше роден за командир.

Но ако се вгледаш човек по-внимателно, можеше да забележи строга студенина в очите и упоритост в устните на Караваев. А Гарбуз беше олицетворение на добрина и сговорчивост.

Преди войната Караваев беше служил в специалния Белоруски военен окръг, беше минал два краткосрочни курса и беше командувал последователно взвод, рота, батальон. През четиридесет и първа година неговият батальон неведнъж беше попадал в обкръжение, но умело се беше измъквал, при което на Караваев понякога се бе налагало да замества по-старши началници, загинали в боевете. Край Вязма той беше извел от обкръжение остатъците от стрелкови полк, който попълни в Москва и поведе отново в бой сега вече в качеството си на законен командир на частта, назначен на този пост със заповед. А за комисар политуправлението на фронта изпрати Гарбуз. В мирно време той беше втори секретар на районния комитет на партията в Алтай, а от август вече воюваше и също бе успял да вкуси горчивината на отстъпленията, а после радостта от първите победи.

Сега и Караваев, и Гарбуз бяха настроени весело — току-що ги беше похвалил командирът на дивизията. Без да подозира, лейтенант Ромашкин беше донесъл радост на много началници със своята находчивост.

Но донесенията за отпора, който беше дал на немците взводът на Ромашкин, вървяха отдолу на горе и някъде по средата на пътя името на лейтенанта отпадна от тях. Тук, разбира се, нямаше зла умисъл — никой не искаше да си присвоява неговата слава. Просто майор Караваев каза на командира на дивизията, като докладваше:

— При мене се отличи първи Журавльов. Отблъсна едно нощно нападение, хвана трима пленници.

Командирът на дивизията, на свой ред доложи на командира на корпуса:

— Моят Караваев добре започна Новата година изпращам пленниците.

А командирът на армията бе информиран в още по-обобщена форма:

— При Дорохотов е имало нощен бой, в резултат на който са хванати пленници.

После по същия път тръгна обратната вълна и сутринта стигна най-после до Ромашкин. Беше му заповядано, като се стъмни, да се яви при командира на полка.

Блиндажът на командира на полка приятно учуди Ромашкин. Тук човек можеше да стои изправен и до тавана оставаха две шапки разстояние. Върху масата от сандъци имаше ярка газена лампа с прозрачно тумбесто шише, алуминиеви канчета, а не направени саморъчно от консервени кутии, истински купешки чаши с поставки и чаени лъжички. В ъгъла на блиндажа имаше дървен миндер, застлан със сиво памучно одеяло, и даже възглавница с бяла калъфка. И което беше съвсем невероятно, добре осветена от лампата се виждаше чинийка с половинка жълт лимон, кой знае откъде попаднал в такова време на фронта. Василий видя лимона и веднага усети неговия вкус и даже мириса на бонбони, макар че бонбони на масата нямаше…

Като се стараеше да не обърка реда на думите в рапорта, той доложи за своето пристигане.

— Я се покажи, герой — весело каза Караваев и тръгна насреща му.

Василий се изчерви, като си мислеше за изтъркания си шинел: в него така се беше набила земя от траншеята, че изобщо не можа да изчисти мръснокафявите петна. Той прибра и без това хлътналия си корем, напрегна крака, вдигна по-високо брадичката, си, за да прилича поне по стойка на герой.

— Юнак! — похвали го майорът и здраво стисна ръката му.

Комисарят Гарбуз също откровено разглеждаше Ромашкин.

— Събличай се, сваляй шинела — дружески му предложи комисарят.

Ромашкин се смути още повече. Той не предполагаше, че ще го приемат така. Мислеше, че ще му благодарят — и толкова. А сега изведнъж — събличай се! Та той не се беше събличал почти половин месец! Вярно е, че през цялото време ходеше с полушубка. Когато се приготвяше за щаба на полка, Василий реши да облече шинела си. Струваше му се, че с шинел ще бъде по-строен и по-спретнат. И като се преобличаше, видя с отвращение колко измачкана беше рубашката му. Струваше му се невъзможно да застане сега с нея пред командира и комисаря на полка.

— Може би да поседя, така? — измънка Ромашкин.

— Ще се свариш, при нас е топло — възрази командирът. — Събличай се!

Наложи се да се подчини. Василий непрекъснато опъваше войнишката си рубашка, но тя отново се бръчкаше и като че ли нарочно се измъкваше от колана.

— Хайде, не се смущавай — ободри го командирът на полка. — От предната линия си дошъл, не от някъде другаде. Сядай тук, до масата.

И едва Василий успя да седне, отново гръмна гласът на Гарбуз:

— Я разкажи за себе си, юнак. Ние, за наш срам, малко те познаваме…

— Почакай, Андрей Данилович — удържа го Караваев. — Защо веднага започваш за работа? Дай да почерпим лейтенанта със сто грама, че идва от студа. И Новата година трябва да му честитим, и да му благодарим за успешните действия.

— Съгласен съм, Кирил Алексеевич.

— Гулиев, манерката!

Ординарецът с черни вежди и горещи кавказки очи в същия миг се озова до масата и наля в чашите.

— Пий, герой, стопляй се — каза Караваев.

Василий си спомни какво недопустимо провинение беше в училище „употребата на спиртни напитки“. А сега майорът сам му предлагаше сто грама. И той, лейтенант Ромашкин, сега ще вземе и ще ги изпие пред очите на командирите…

От вълнение Василий не усети нито силата, нито паренето на водката.

Командирът му побутна чинията с парчета салам и сланина.

— Вземи си мезе. И хайде, разказвай.

— То няма какво да се разказва — повдигна рамене Ромашкин. И отново си помисли колко ужасна е войнишката му рубашка, а отгоре на всичко на места имаше косми от полушубката.

— Е, ясно е, че скромността краси героя — поощрително се усмихна Гарбуз. — Но все пак ни разкажи, лейтенанте, къде си живял, учил кога си дошъл в полка.

Василий разказа за родния Оренбург, за училището, за групата, с която беше пристигнал тук отначало, за раняването и за завръщането му в полка след оздравяването.

— Значи освен всичко останало, ти си и наш ветеран! — възкликна Гарбуз. — Ето, Кирил Алексеевич, как проучваме ние кадрите: лейтенантът е в полка от деня на формирането му, енергичен момък, а за нас всичко това е новост.

— Да имаше повече такива новини — сдържано каза Караваев. — Патриот на полка — това е похвално.

Василий сведе очи. Да знаеше само командирът какъв „патриот на полка“ е той! От резерва на командния състав всички се стремяха да се върнат в своите части. А на Ромашкин, като си спомни как в първия бой бяха убити тук другарите му от училище и си представи, за миг свирепия ротен Куржаков, му се отщя да се връща тук. Но в отдел „Кадри“ един възрастен майор, попита, като погледна Ромашкин с уморени очи:

— Сигурно и ти искаш да се върнеш в своята част? — И без да дочака отговор, му обеща: — Ще уредя. Няма да се наложи да търсиш полка си — той е на две крачки от тук. Ела следобед за предписанието.

Ето така той попадна отново в ротата на Куржаков. И сега това се отчиташе като негова заслуга. Но той не възрази нищо — не искаше да обиди командира.

— А преди войната какъв беше животът ти като цивилен? Какви са баща ти, майка ти? Какъв искаше да станеш? — продължаваше да го разпитва Гарбуз.

Той отговори на тези въпроси с въздишка:

— Баща ми работеше в градския изпълком по строителството. Наскоро загина. Тук, край Москва. Мама преподава история. Аз исках да стана летец, но не ме приеха заради зрението, една десета не ми достигна. Занимавах се също така с бокс…

— Имаше ли успехи в бокса? — прекъсна го командирът. — Имаш ли разряд?

Василий се усмихна:

— Бях шампион на „Спартак“ в средна категория.

— Слушай, Ромашкин, та ти си просто съкровище! — възхити се Гарбуз. — Ние с командира вече ти бяхме подбрали хубава длъжност. Съдехме само по нощния бой, а се оказва, че ти си цяла находка за тази длъжност. — Той погледна Караваев и замълча в очакване — беше редно командирът на полка официално да направи на Ромашкин предложението.

— В полка има разузнавателен взвод — започна Караваев. — Командува го лейтенант Казаков. Отдавна го командува, заседя се на тази длъжност, време е да го повишим в ротен. Но нямаше подходяща замяна. Там ни е нужен специален човек — енергичен, находчив, ловък. Вие имате всички тези качества.

— И даже повече! — убедено каза Гарбуз.

— Освен това — продължи спокойно Караваев — вашите боксьорски постижения… Всеки спортист — борец, самбист, гимнастик, боксьор — е потенциален разузнавач. Само че имайте пред вид, другарю Ромашкин, силата на разузнавача е не само в юмруците му. На него му трябва глава, при това — през цялото време.

Предложението беше съвсем неочаквано и Василий се усъмни:

— Дали ще се справя?

— Вече се справи — гръмогласно го увери Гарбуз. — Хвана три „езика“ наведнъж. Какво е нужно още?

На Василий му се стори, че майорът се намръщи. Гарбуз също забеляза това:

— Извинявай, Кирил Алексеевич, аз май те прекъснах.

И Караваев усети, че май е обидил комисаря с неволната си гримаса? Побърза да обясни защо се е намръщил.

— Ти, Андрей Данилович, си свикнал да говориш много гръмко в алтайските простори.

— Имам такъв грях — съгласи се Гарбуз.

— А опасенията на лейтенанта са основателни. Службата в разузнаването изисква обучение. Но нищо, ще му помогнем. Казаков ще му предаде опита си. Ще го заведе един-два пъти на задание. Заедно ще си изясните нещата. — Караваев погледна часовника си, после погледна въпросително комисаря. — Време беше да пристигне вече…

— Да, забави се — каза Гарбуз.

Василий помисли, че Казаков се е забавил. Но в този момент се раздаде конски тропот, изскърца шейна. Командирът и комисарят грабнаха шапките си и се хвърлиха към вратата, без да обличат шинелите си. Но закъсняха: в блиндажа заедно с кълбета пара влизаше, привеждайки се, генерал. Караваев отдаде чест и отчетливо започна да му докладва:

— Другарю генерал, деветстотин двадесет и шести стрелкови полк се намира в отбрана на предишните позиции. През изтеклото денонощие няма никакви произшествия, освен доложеното ви през нощта.

— Здравейте, другари! — с глас, още по-мощен от този на Гарбуз, каза генералът.

Той беше с висок астраганен калпак, със сив, много дълъг, добре ушит кавалерийски шинел.

„На мене биха ми се скарали за такъв шинел — помисли си Василий, — на нашего брата се полага по-къс.“

— Е, къде е вашият нощен герой? — попита генералът, като разкопчаваше бавно шинела си.

— Ето го — кимна Караваев към Ромашкин.

Генералът, без да се огледа, метна шинела си в ръцете на Гулиев, който вече стоеше зад него. Огледа Ромашкин, без да пуска ръката му от своята корава от студа ръка, и произнесе тържествено:

— Поздравявам те с наградата, лейтенанте. От името на Върховния съвет ти връчвам медал „За бойни заслуги“.

Красив висок старши лейтенант подаде на командира на дивизията червена кутийка.

— Дайте ножче или ножица — поиска генералът.

Майор Караваев се сети за какво е нужно това и бързо подаде един добре подострен молив.

— И това става — одобри генералът и разкопча копчето на ужасната, сякаш сдъвкана войнишка рубашка на Ромашкин. Той провря молива, направи дупка в нея и вкара винта на медала. После пъхна ръката си в пазвата на Василий, завинти бурмичката и каза, като го тупна по рамото:

— Носи го със здраве, синко. Заслужи го!

Оглушен от всичко, което ставаше, Василий не можеше да разбере какво му подсказваше Гарбуз незабелязано от другите. Най-после се опомни и викна с голямо закъснение:

— Служа на Съветския съюз!

Гарбуз въздъхна с облекчение, а генералът го похвали.

— Юнак!

Адютантът разгърна на масата карта. Командирът на дивизията се приближи до нея и повика Караваев и Гарбуз.

Ромашкин остана сам в средата на блиндажа. Не знаеше какво да прави. Първото, на което се реши, беше да облече шинела си, за да не вижда никой отвратителната му войнишка рубашка. Вярно е, че на нея сега сияеше новичък медал, който много му се искаше да пипне. Но до вратата стоеше Гулиев и на Ромашкин му беше неудобно да покаже своята слабост пред войника. Той попита шепнешком ординареца:

— Къде е шинелът ми?

— Тук е, другарю лейтенант — отговори Гулиев, който, без да мърда от мястото си, внимателно разглеждаше медала. — Разрешете да го видя, другарю лейтенант.

— Любопитствувай — милостиво разреши Ромашкин.

Гулиев внимателно повдигна медала с два пръста.

— Тежък е. Сигурно е сребърен?

— Разбира се — убедено каза Ромашкин. Той усещаше как се успокоява и придобива увереност от този разговор.

Той се облече, но постоя още известно време в средата на блиндажа. Не се решаваше да се обърне към приведените над картата старши началници. Най-едър между тях, кой знае защо, изглеждаше генералът, макар че в действителност не беше по-висок от Караваев и беше много по-нисък от Гарбуз.

Когато командирът на полка най-после се обърна, Ромашкин тихо каза:

— Разрешете да си вървя.

Караваев направи крачка към него и също тихо отговори:

— Вървете при началника на щаба. Той ще повика Казаков и ще ви даде необходимите указания. Той е в течение.

Началникът на щаба майор Колоколцев посрещна Василий приветливо. Само че имаше много работа и не можеше да разговаря с лейтенанта. А знаеше всичко: и за назначението на лейтенанта, и за награждаването му с медала, и за това, че трябва да срещне Ромашкин с Казаков.

— Сядайте, изчакайте. Казаков сега ще дойде — обеща майорът и започна да пише нещо. От време на време поглеждаше към разгърнатата карта, където с цветни моливи беше нанесено положението на нашите и противниковите войски, а с флагчета бяха обозначени щабовете.

Ромашкин се огледа. Блиндажът на началника на щаба беше по-малък от този на командира на полка, но може би бе по-уютен и по-удобен за работа — масата беше по-широка и добре осветена от две лампи, които стояха на полички зачукани на стената отляво и отдясно: при такова осветление на картата не се появяваха сенки.

Началникът на щаба пишеше бързо с едър красив почерк. Лицето му изглеждаше жълтеникаво — може би от лампите, може би от умората. Когато бръмчеше телефонът, майорът вдигаше слушалката, продължаваше да пише и говореше със спокоен глас: „Да, командирът разрешава.“ Или: „Не трябва, не се обръщайте към командира. Забранявам!“ И все пишеше, пишеше, ред след ред, които, както и гласът му, бяха отчетливи и равни.

Ромашкин за първи път наблюдаваше как работи началник на щаба на полк и много неща го поразиха. Откъде майорът знае с какво ще се съгласи и какво ще отхвърли командирът? Защо той така уверено, без колебания, без да се съветва с Караваев, дава разпореждания от негово име? Даже забранява да се обръщат към него! Ромашкин не беше предполагал, че началникът на щаба има такива права и власт.

Тези размишления се прекъснаха с появата на Казаков. Той беше с килната на тила шапка, изпод която стърчеше тъмният му перчем. Имаше вирнати мустачки, а в очите му искреше весело лукавство.

В доклада на Казаков прозвуча някаква волност:

— Аз пристигнах, другарю майор.

— Влизай, Иван Петрович, запознай се — ето ти смяната — също някак свойски му отговори началникът на щаба, без да се откъсва от работата си.

Ромашкин с удоволствие стисна здравата ръка на Казаков и от първата минута се влюби в разузнавача. Имаше в неговото държане нещо открито, готовност за дружба, добродушие.

— Намери ли се? — намигна му Казаков. — Много хубаво… Ние да вървим, другарю майор?

— Почакай — спря го Колоколцев, дописа фразата и се обърна към лейтенантите. — Значи така, Иван Петрович ти не само предай взвода на Ромашкин, а го понаучи, заведи го един-два пъти за занятия, запознай го с хората. Поддържай го, че нали сам знаеш що за хора са твоите орли.

— Всичко ще бъде наред, другарю майор — със сияйна усмивка го увери Казаков. — Момчетата ще приемат лейтенанта, не се съмнявайте. Нали ме повишават.

— Надявам се на теб, Иван Петрович. А докато Люленков се излекува, ще поработиш и заради него. — И като се обръщаше вече към Ромашкин, поясни: — Раниха помощника ми по разузнаването, капитан Люленков. Сега е в медсанбата.

Казаков енергично възрази:

— Аз се подготвих за рота, другарю майор, а вие ми говорите за замяна на Люленков. На лейтенанта ще помогна, ще го обуча, а за ПНЩ не мога да работя. От тези книжа — разни сводки и карти — нищо не схващам.

— Ще замениш Люленков временно.

— И временно не мога, не схващам.

— Това е. Заеми се с Ромашкин.

— Разбрано. Да вървим, лейтенанте — разбърза се Казаков, опасявайки се да не би началникът на щаба да измисли още нещо.

В дола, по който вървяха към жилището на разузнавачите, Казаков отначало сърдито мълчеше, а после започна да мърмори:

— „Временно“!… А после Люленков ще продължи да боледува и ще се заклещя за постоянно! Притрябвала ми е тази щабна работа, колкото на заека бакенбарди!

И чак като спря да мърмори, се обърна към Ромашкин: — Хайде, братле, разкажи нещо за себе си.

Той слушаше Василий внимателно и накрая обобщи:

— В разузнаването главното е да не се смущаваш. Никога не бързай, но винаги бъди бърз. Ти виждаш всички, а тебе не те вижда никой. Разбра ли? — Казаков се засмя. — Всичко ще бъде наред, Ромашкин. Сега ще те запозная с нашите момчета. Вярно е, че са орли! От самия Берлин ще ти домъкнат „език“… Влизай в нашия дворец.

Жилището на разузнавачите наистина се оказа хубаво — цяла стая от греди беше спусната под земята. Точно под тавана бяха вградени две рамки за прозорци. Край стените бяха наредени дървени нарове, върху тях имаше ароматно сено, застлано с плащ — палатки. Над главите им бяха окачени на куки автомати, гранати и манерки. Между наровете имаше маса с вестници и списания, домино в консервна кутия, шах в едно немско канче, парафинови немски свещници.

„Богато си живеят“ — помисли си Ромашкин. Той все още не вярваше съвсем, че всичко това ще бъде негово „стопанство“.

Разузнавачите почиваха. Няколко души лежаха на наровете. Двама чистеха автоматите си. Един четеше до прозореца оръфана книга.

— Внимание! — високо каза Казаков и когато всички се обърнаха към него, заяви сериозно: — Казвал съм и пак ще ви кажа, че суровото мляко е по-хубаво от преварената вода! Твърдял съм и пак ще твърдя, че врялата вода на всички гари се раздава безплатно!

Разузнавачите се засмяха и започнаха да стават от наровете.

— Какви новини има, Петрович? — попита един здравеняк, който гледаше с обич, по детски командира си.

— Тъкмо новини ви съобщавам — продължи Казаков. — Представям ви новия командир — лейтенант Ромашкин. Той е боеви фронтовак, вчера през нощта е заловил трима фрица наведнъж. Не съветвам никого да му противоречи, защото той е боксьор, шампион и може да ви научи на ум и разум по всички правила на изкуството.

Разузнавачите някак мимоходом, без да проявят интерес, какъвто очакваше Ромашкин, го погледнаха и седнаха до масата.

— Значи, отиваш си? — тъжно произнесе същият здравеняк. — Изоставяш ни?

— Как ще ви изоставям? — отговори Казаков, който се стараеше да изглежда весел. — Та нали ще служим в един и същи полк, в едни и същи боеве ще се бием.

— Там какво, заплатата ли е по-голяма? — попита друг!

— С една стотачка е по-голяма.

— Че ние две ще ти съберем.

Ромашкин разбра. Това не беше само шеговит разговор, а горчива раздяла на разузнавачите с любимия им командир. На Казаков му вярваха, бяха ходили неведнъж на смърт с него и неведнъж той им беше спасявал живота със своята находчивост. И сега те оставаха без него. А Казаков се опитваше да смекчи тази горчивина с шеги:

— Работата не е в парите, момчета. Не мога цялата война да бъда взводен. От къщи получавам писма: съседът Никола вече командува батальон, Тимофей Бащдиков — рота, Никита Луговой — също батальон. Че какво, да не съм по-лош от другите? Ако се върна взводен, тъщата жив ще ме изяде. Ух, каква тъща имам, по-лоша от шестцевна минохвъргачка! Искате ли да ви разкажа как съм решил да се върна в къщи?

Ромашкин виждаше колебанието на разузнавачите. Те се опитваха да изглеждат обидени — един вид, не е време за шеги. Но погледът на момчетата се смекчи.

— Какво пък, разкажи, Петрович! — помоли някой.

Казаков седна до масата и започна:

— Ето, представете си, че се връщам в къщи капитан. На гърдите ми — ордени, в мешката — подаръци. Жената, разбира се, веднага тича към мене. Тъщата вади баници, всякакви мезета. А аз казвам: „Не, почакайте, скъпи роднини. Преди всичко ще ви разкажа какво нещо е войната, ще ви покажа нагледно каква е тя. Ако обичате, да излезем всички на двора или по-добре ей там, в градината. Всеки да хване по една лопата. «На всеки ще отмеря по три метра.» Копайте! Дълбочината да бъде в пълен профил — метър и половина, значи.“ Е, ще започнат те да копаят, ръцете им ще се покрият с кървави мазоли и ще ми се примолят: „Пусни ни, Иван Петрович“. — „Не — ще им кажа аз, копайте.“ А когато изкопаят окопа, ще донеса за всекиго по две кофи вода, ще ги излея на главите им и ще заповядам: „Седете в тази яма мокри една нощ.“ Те пак ще започнат да ме молят: „Пусни ни Иван Петрович.“…

Казаков помълча, като даваше възможност на слушателите да си представят всичко това, после пое дъх и продължи:

— Сетне, разбира се, ще ги пусна, ще км кажа само: „Ето, вие и една нощ не издържахте в такива условия, а аз изкарах две години. А сега помислете с какво уважение трябва да се отнасяте към мене.“ Предполагам, че след този пример тъщата ще ходи край мене на пръсти.

Разузнавачите съвсем се развеселиха.

— Добре, Петрович, стани капитан…

Шегите са си шеги, но и те самите разбираха: не бива цялата война добрият им командир да остане лейтенант. А щом е така, вниманието им веднага се прехвърли върху Ромашкин. Той усети това, спомня си за своя медал и реши: „Я да се съблека, нека видят.“ Скришом огледа разузнавачите — никой от тях нямаше награди.

— Топло е при вас — каза Ромашкин, разкопча шинела си и се огледа къде да го окачи.

— Извинявай, приятелю, не ти предложих веднага да се съблечеш — виновно каза Казаков. — Ето, там е моят ъгъл. Закачи го там. Там ще спиш с мене, старшината ще ти сложи легло.

Василий окачи шинела си на пирона, оправи войнишката си рубашка и се върна на масата. Медалът му блестеше. Разузнавачите се спогледаха, явно заради медала. Доволен от впечатлението, което им направи, той си помисли, че даже рубашката му — измачкана и в бели косми от полушубката — му създава авторитет — не е някой си от тила, а боен траншеен командир. Ясно е, че разузнавачите ще уважават такъв.