Владимир Карпов
Да се залови жив (4)

И Ромашкин отново летеше в скърцащия вагон към фронта и жадно гледаше през прозореца. Във вилните зони, на открито в полето, в горичките и дворовете на заводите — навсякъде се бяха разположили войски — зенитни, танкови и артилерийски части, покрити с брезент автомобили и каруци. „Толкова хора имаме, толкова техника! И само шепа пленници! Какво става? Защо ни побеждават?“ — с болка в сърцето мислеше Василий.

След бомбардировката пътуваха малко. Не успяха да се стоплят и ето го фронта. „Слизай!“ В гората до линията старшините раздадоха боеприпасите. Ромашкин си напълни джобовете с нови красиви патрончета за своя ТТ. На същото място обядваха. Топлата супа и макароните им се сториха много вкусни на студа.

По-нататък продължиха пеша. Вече се чуваше тътенът на артилерийската стрелба. Боят се водеше съвсем близко отпред.

Полкът зае готови, вече изкопани от някого траншеи. Не успяха да се подготвят за отбрана, когато дотича някакъв възбуден свързочник и заговори припряно:

— Другарю лейтенант, в горичката има немци! Аз вървях по кабела, търсех къде е прекъснат. А той, гадината, стреля по мене. Добре, че не уцели.

— Къде има немци? — недоверчиво попита Куржаков. — Я не всявай паника!

— Ето, в онази горичка.

— Откъде са се взели там немци? Ние преди малко минахме през онази горичка.

— Та нали стреляха по мене?

— Колко са?

Свързочникът се поколеба.

— Аз видях само един.

— Лейтенант Ромашкин, вземи едно отделение и прочисти горичката.

Василий, макар и уморен през деня, беше винаги готов да се отличи. Той тръгна с отделението след свързочника, който продължаваше да бъбри:

— Аз тъкмо излязох на полянката и той — бум! — по мене! Аз вървях по кабела.

Възрастен небръснат старшина артилерист посрещна Василий и групата му.

— За немеца ли идвате, другарю лейтенант?

— А вие откъде знаете?

— Това е наш немец.

— Как ваш?

— Свалихме самолета му, а той скочи с парашут. И ето, държим го в обкръжение. Докато не си изстреля всички патрони, няма да го залавяме. Защо да погубваме хора? Той е тук наблизо, вижте. — Старшината направи снежна топка и я хвърли в храсталака от млади ели. Оттам се раздаде пистолетен изстрел. — Нека си изстреля всички патрони.

— Защо сте му пратили свързочника?

— О, значи ти бягаше? — засмя се старшината, като оглеждаше свързочника. — Не е така, другарю лейтенант. Той не вървеше по пътя, а през полето, ние не го забелязахме отначало. А когато хукна да бяга, го викахме, но той и нас, изглежда, взе за немци!

— Ето виждате ли, старшина, свързочникът е избягал и немецът може да се измъкне. Още повече, че вече се мръква. Трябва да го заловим сега. Сигурно ли е, че е сам?

Старшината потвърди.

— Разгърни се във верига! — изкомандува Ромашкин. — Стреляйте над главата! Ще го притиснем към земята, може да го заловим жив.

Червеноармейците защракаха със затворите, като недоверчиво поглеждаха лейтенанта.

— Да стреляме ли?

— Огън!

Изстрелите удариха по гората и звънкото ехо се разнесе надалече като ответен залп. Бойците тръгнаха към гората. Снегът скърцаше под ботушите им и ледената коричка се пукаше.

— Още ли да стреляме? — весело викна боецът, който вървеше по-близо до лейтенанта.

— Стреляйте де, какво питате, дошли сте да воювате?

Червеноармейците с явно удоволствие започнаха да стрелят безпорядъчно към гъсто растящите дървета.

Ромашкин не чуваше ответни изстрели и много се учуди, когато боецът, който питаше да стреля или не, изведнъж изохка и падна.

— Какво ти е?

— Нещо ме удари. — Боецът притискаше ръката си към бедрото, а когато я дръпна, тя беше в кръв.

— Ранен съм, другарю лейтенант — учудено и виновно каза той.

— Превържи се. Сега ще го хванем. Напред! — властно викна Василий, опасявайки се да не би раненият да повлияе на бойния дух на червеноармейците. — Напред! — И се затича към гъсталака.

— Лейтенанте, лейтенанте! — викаше старшината артилерист, като бързаше след него. — Не бива така! И себе си, и хората ще погубиш.

Но Ромашкин бе обзет от някакъв плам. Той се промъкна през ниските елхички и изведнъж видя пред себе си немеца. Дрехите на летеца бяха изпокъсани и на места обгорени, вятърът развяваше светлите му коси, в сините му очи нямаше никакъв страх. Патроните на летеца бяха свършили, иначе той щеше да стреля почти от упор. Сега немецът стоеше с нож в ръката.

Ромашкин викна на своите:

— Да не се стреля! — И сам се спря, без да знае какво да прави, как да го плени, след като той ще се отбранява с ножа.

Старшината артилерист скри усмивката си, приближи се до един от бойците и делнично каза:

— Я дай винтовката.

Хвана я като сопа и спокойно, сякаш беше правил това много пъти, се приближи до немеца и когато той замахна с ножа, го удари внимателно с приклада по врата. Немецът падна. Старшината каза великодушно:

— Сега го вземете.

До окопа влачиха немеца по земята, като го държаха под мишниците. Той още не беше дошъл на себе си. Ромашкин радостно доложи на Куржаков:

— Другарю лейтенант, вашата заповед е изпълнена. Немецът е заловен жив. Ранен е един боец.

— Кой? Къде е ранен?

— Ами аз даже не запомних името му. Като че ли е ранен в крака. — Ромашкин даже не се смути. Струваше му се, че всичко това не е важно, главното е, че немецът е заловен жив! И то летец!

А Куржаков сякаш искаше да омаловажи бойната заслуга на Василий и продължаваше да разпитва пак за същото:

— Къде е раненият?

— Водят го. Изостана.

— Превързахте ли го?

— Да, превързахме го. Вие вижте немеца, може да е офицер.

— Какво ще го гледам. Жалко, че не я довършихте тази гнида. Сега ще нагъва в тила хляб, който по-добре да бяха дали на майка ти. Нито един от тия гадове не бих оставил жив.

А летецът междувременно дойде на себе си. Той седна на снега, огледа със зачервени очи бойците, които го разглеждаха с любопитство после изведнъж закри лицето си с изцапаните си със сажди ръце и зарида. На Ромашкин му дожаля за него. След малко немецът спря да ридае, скочи и започна да вика като на митинг някакви фрази. Ромашкин беше учил в училище немски — разбра няколко думи, улови и общия смисъл:

— Аз не се страхувам от вас, руски свини! Аз, майор Щранке, ви презирам! С мене неотдавна разговаря самият фюрер! Аз съм кавалер на Рицарския кръст! Аз не се страхувам от смъртта! Хайл Хитлер! Хайл! Хайл!

Ромашкин много се учуди на това поведение на пленника. Никой от руснаците не подозираше какъв крах изживяваше сега пилотът. Бедата беше даже не в това, че бяха свалили самолета му. Ето какво се беше случило съвсем неотдавна:

Рано сутринта Хитлер завъртя копчето на огромното полирано радио, което му беше подарък от фирмата „Телефункен“. Бодра, ритмична музика на руски военен марш изпълни стаята. На фона на музиката се чуваха глухи крачки на тържествено минаващ строй, донасяха се неясен говор и далечни команди.

Хитлер веднага разбра всичко и бързо закрачи към телефона. Нямаше време да ругае приближените си. Той заповяда да го свържат незабавно с щаба на групата „Център“, с фелдмаршал Бок. Като чу нечий глас, той се постара да запази спокойствие, за да не наплаши говорещия, което щеше само да затрудни работата, и сдържано каза:

— На телефона е Хитлер, свържете ме с командира на най-близката бомбардировъчна дивизия.

Отсреща отговориха „Тъй вярно!“ и известно време Хитлер чуваше откъслечни фрази, щракане и превключване на комутаторите. В тези секунди у него, сякаш превключвайки от скорост на скорост, се разгаряше гневът. „Мерзавци, лъжат не само червените, но и своите. Почакайте, ще ви дам да разберете!“

В слушалката се развика развълнуван глас:

— Къде, къде е фюрерът, аз не го чувам!

— Тук съм — каза Хитлер. — Кой говори?

— Командирът на дванадесета бомбардировъчна авиодивизия генерал.

— Вие сте магаре, а не командир на дивизия. Под носа ви руснаците правят парад, а вие спите като свиня!

— Но времето, мой фюрер… Времето е неудобно за летене. Вали сняг — замънка генералът.

— Добрите летци летят във всякакво време и аз ще ви докажа това. Дайте ми незабавно най-добрия летец от вашата дивизия!

Най-добрите летци бяха някъде далеч на полковите аеродруми. Генералът, гледайки слушалката, сякаш беше змия, повика с пръст офицера, който случайно беше в кабинета. Офицерът беше чул с кого разговаря командирът на дивизията и бодро се представи:

— Оберлейтенант Шранке на телефона!

Хитлер потисна гнева си и заговори твърде ласкаво. Той изобщо крещеше само на висшите военачалници, а с офицерите от средния и младшия състав беше винаги добър.

— Мой скъпи Шранке, вие вече не сте оберлейтенант, вие сте капитан, и даже не капитан, а майор. В ръцете си държа Рицарски кръст — това е вашата награда! Незабавно излетете и хвърлете бомба над Червения площад. За това ви моля аз, вашият фюрер. Никога няма да забравя вашата услуга!

— Незабавно излитам, мой фюрер! — възкликна Шранке и се завтече към изхода. В главата му се мяркаха светли картини: той хвърля бомби над Червения площад, фюрерът му връчва Рицарския кръст, ето той е вече генерал, фюрерът го посреща с усмивка, ето той е вече до самия райхсмаршал на авиацията Гьоринг, ето вече. Та нима може да се предвиди всичко, което ще последва, след като самият фюрер беше казал: „Никога няма да забравя вашата услуга!“

Като чу пращене в слушалката, командирът на дивизията я доближи до ухото си точно когато Хитлер го викаше:

— Генерале, генерале, къде се дянахте?

— Аз съм тук, мой фюрер — с отпаднал глас каза генералът и си помисли с мъка: „Сега ще ме разжалва“.

— Генерале, давам ви един час да изкупите вината си. Ако не хвърлите бомби над Червения площад, ще ви разжалвам и ще ви снема от длъжност. Незабавно излетете с цялото си съединение след рицаря, когото изпратих. Водете го сам. Лично! Чакам рапорта ви след завръщането. Толкова!

Новоизлюпеният майор Шранке след няколко минути беше вече във въздуха. Той видя как след него излитаха на тройки другите бомбардировачи. „Все едно, аз ще бъда пръв. Все едно, фюрерът ще запомни само мене“ — мислеше щастливо Шранке. Облачността беше плътна, наоколо не се виждаше нищо. „Нищо не се вижда — весело мислеше Шранке, — още по-добре за мене. Ще се движа по компаса и разчета за далечина.“ Той заповяда на щурмана да направи внимателно всички разчети за точно излизане на целта.

Шранке вече чуваше, виждаше, представяше си как по радиото, в киното, във вестниците ще славят рицарския подвиг на аса Шранке, който единствен успя да хвърли бомби над Червения площад.

Шранке не стигна до Москва. Неговият самолет заедно с още двадесет и пет бомбардировача беше свален на далечните подстъпи, а останалите се върнаха обратно.

Шранке не можа да понесе толкова много сътресения за такъв кратък срок: разговора с фюрера, наградата, чина „Майор“, надеждите за лъчезарно бъдеще, а сега изведнъж — плен и може би смърт. Всичко рухна, стана много по-лошо, отколкото преди разговора му с Хитлер. Шранке явно полудяваше, той ту крещеше истерично, ту плачеше. Накрая падна по гръб и се замята в конвулсии, на устата му изби сива пяна с кръв.

— Ама че психопат — объркано каза Ромашкин.

— Ето виждаш ли, а ти погуби боец заради него — упрекна го Куржаков. — Изпратете в тила ранения и този.