Владимир Карпов
Да се залови жив (22)

Ромашкин лежеше на неизсъхналата земя, вслушваше се няма ли да изпращи някое клонче, няма ли някой да се изкашля. Отпред вече работеха сапьорите на Початкин.

Разузнаването с бой е далеч по-страшно от общо настъпление. Преди да тръгнат напред, частите или армията, вражеската отбрана дълго се громи от артилерия и авиация. Специалните батареи на противника отбиват атаката всяка в своята посока… А при разузнаване с бой всички минохвъргачки и оръдия на врага остават невредими и осъществяват така наречения „маньовър от траектория“ — отвсякъде започват да бият по тази единствена рота, която е поела риска да се хвърли срещу мощната отбрана.

Сапьорите се върнаха и мълчаливо залегнаха настрана, Женя прошепна на Ромашкин:

— Всичко е наред…

Небето започна да просветлява.

Залпът на катюшите беше едновременно и подкрепа на атаката, и сигнал за нея. Ромашкин и Казаков изскочиха първи и се втурнаха напред. Василий така беше отвикнал да дава команди по време на нощните разузнавания, че и този път мълчаливо се устреми към телта — знаеше, че момчетата няма да изостанат. А Казаков се оглеждаше през цялото време и подвикваше тичешком:

— След мен! Не изоставай!

Ето го и подготвеният от сапьорите проход — телта беше разрязана, наоколо се търкаляха обезвредени мини. „Браво на Женка, добре се е потрудил, направил е не проход, а цяла улица! И най-важното — всичко е минало тихо, не е вдигнал нащрек фрицовете“ — с благодарност помисли Василий. В немската траншея се мярнаха блестящи и обвити с маскировъчни мрежички… каски. Лумна огънят на автоматите, заплющяха куршумите. Макар че шумът на боя беше силен, опитното ухо на Василий долавяше кога куршумите прелитаха встрани и кога плясваха, както се удря хвърлено камъче в нещо меко и мокро — така звучаха те при попадение в човек. „В кого?“ Нямаше време да се огледа. Ромашкин стреляше по стърчащите от траншеята каски, насочваше, стрелящия в ръцете му автомат в различни посоки. Избухваха гранати, хвърляха ги някъде отзад. Казаков прескочи траншеята и викна на Ромашкин:

— Хайде, действувай! — И тутакси започна да вика на войниците си: — След мен! Не се задържай в окопа!

Според замисъла ротата на Казаков трябваше да се придвижи още по-напред и с това да осигури работата на разузнавачите.

Василий видя как неговите момчета вече вдигаха лежащите немци и ги преобръщаха, като търсеха живи: случваше се немците да се преструват на убити. На завоя на траншеята Саша Пролеткин откопчаваше чантата на един разплескан унтерофицер. „Саша е невредим!“ — Ромашкин още помнеше как се удряха куршумите в живите човешки тела. Иван с усилие измъкваше от блиндажа як фелдфебел и така здраво държеше фрица за яката, че той само се пулеше, но се покоряваше на силата му. „Иван също е цял!“ — зарадва се Ромашкин. Притича Шовкопляс. На фланга се мярнаха Жук Голошчапов и Конопльов. „Кого няма?“ Тази натрапчива мисъл напусна Василий едва когато небето сякаш се срути върху земята: немците се убедиха, че първата им траншея е завладяна, и откриха по нея артилерийски огън. Отначало стреляха близките батареи, а после започна самият „маньовър от траектория“ В траншеята, обгърната от жълт и сив пушек, стана невъзможно да се диша. Ту тук, ту там се взривяваха снаряди и мини.

— Който е с пленници, незабавно да се оттегля! — извика Ромашкин.

Разузнавачите го чуха, повлякоха фелдфебела и още двама. „Дано останат живи“ — мислеше Василий сега повече за пленниците, отколкото за своите.

Нашата артилерия също работеше, но нейните изстрели не се чуваха — заглушаваха ги вражеските снаряди. Затова на разузнавачите им се струваше, че тях никой не ги поддържа, а стрелят само немците.

— Всички назад! — изкомандува Ромашкин.

„Как ли е там Петрович? На него му е по-трудно, отколкото на нас!“

Зад кълбящия се дим на взривовете, зад летящата нагоре пръст Ромашкин не виждаше нито ротата на Казаков, нито него самия. Искаше му се да разбере как е той, да му помогне, ако е ранен, да му напомни, че е време да се отстъпва. Но железният закон на разузнаването с бой изискваше — пленниците преди всичко! Ромашкин помнеше тази главна задача и започна да гледа къде са ранените, всички ли разузнавачи отстъпват. Самият той, като се спъваше в буците пръст и залягаше в дупките, побягна назад. „Петрович е грамотен човек и без моето подсказване знае какво да прави.“

На наблюдателния пункт ги чакаше командирът на дивизията. Когато пред него застанаха един до друг тримата пленници, той удовлетворено изхъмка.

Пленниците още не бяха дошли на себе си, а като видяха генерала, се объркаха окончателно. Преди няколко минути ротният оберлейтенант беше най-големият от началниците, с които се бяха срещали лично. А тук изведнъж на не повече от три крачки стоеше висок и навярно свиреп руски генерал, само косматите му вежди ги хвърляха в трепет. Тук беше също и генералската свита — полковници, майори, капитани.

Доброхотов хвърли поглед към пленените и заповяда на Рутковски:

— Питай ги за главното. Те са толкова зашеметени сега, че няма да измъкнеш от тях подробности. Ще поговорим по-късно подробно…

— Кога ще започне вашето настъпление? — започна Рутковски.

Войниците погледнаха накриво фелдфебела. Той си спомни своето началническо положение и придоби важен вид: вдигна главата си по-високо, явно готвейки се да даде на войниците пример как трябва да се държат на разпит.

— Трябва да ги разделим — каза тихо Рутковски. Тук играе роля психологическият фактор. И въобще е редно да ги разпитаме поотделно, като се изключи възможността за наговаряне.

На генерала му стана неудобно, че в бързината той пренебрегна това важно правило. Обаче съществуваше и друг неписан закон — старшият, винаги е прав. Генералът запази достойнство и започна да се кара на Рутковски:

— А за какъв дявол не постъпваш както трябва? Това е твоя работа, ти си я върши! Аз нямам време да вниквам в твоите „фактори“ и „психологии“. Организирай всичко, както трябва — и незабавно!

— Отведете фелдфебела и разделете войниците. Този го оставете — заповяда Рутковски на разузнавачите, който охраняваха пленниците.

Рогатин дръпна фелдфебела за ръкава и той реши, че разгневеният руски генерал е заповядал да го разстрелят. Фелдфебелът се дърпаше от ръцете на разузнавача и крещеше отчаяно:

— Аз ще кажа всичко! Всичко ще кажа!

Наложи се Рутковски да измени плана си и да започне разпита с него.

И фелдфебелът, и двамата пленници, разпитани всеки поотделно, дадоха следните показания: немското настъпление се е набелязвало за средата на май, после са го прехвърлили за края на юни, а сега на войниците е заповядано да бъдат в готовност за пети юли.

— Аз отивам да докладвам на командира, а вие продължете разпита — разпореди се Доброхотов и закрачи нагоре по стълбичката на наблюдателния пункт към телефона.

Ромашкин наблюдаваше всичко това с половин око и слушаше разпита с половин ухо. Вниманието му беше съсредоточено на далечния край на дерето, където се събираше ротата на Казаков, където носеха на плащ — палатки убитите и ранените. Самият Казаков обикаляше войниците си и даваше някакви разпореждания.

Василий оглеждаше и своите разузнавачи. Като че ли всички бяха тук. Рогатин превързваше настрана Саша Пролеткин. Около Шовкопляс се въртеше с бинтове Жук. „А къде е Конопльов? — сепна се Ромашкин. — Може да е отишъл при заместника по политическата част?“ След изпълнение на задача Конопльов винаги докладваше на Гарбуз за отличилите се комсомолци. Но сега Гарбуз беше тук, а комсомолският секретар го нямаше.

— Къде е Конопльов? — попита Василий вече на глас.

Разузнавачите се огледаха, сякаш се надяваха да го видят сред тях. И всички мълчаха.

— Кой го видя последен?

— Не зная последен или не, но аз го видях в траншеята. Той се затича към блиндажа — съобщи Голошчапов.

— Аз помня как той влезе в блиндажа — каза Пролеткин.

— А после?

— После аз повлякох този фриц — отговори Пролеткин.

— Излезе ли Конопльов от блиндажа? — Не зная.

— Кой знае? — настойчиво питаше — Василий, но сам вече разбираше: беше се случило непоправимото.

— Навярно е влязъл в блиндажа и върху него се е хвърлил някой фриц — предположи Пролеткин.

— Не е от тия Сергей, да се остави на някой фриц — възрази Голошчапов. — И освен това той не връхлетя глупашки в блиндажа. Доста внимателно влезе.

— Ами ако там е имало трима-четирима фрицове?

Ромашкин трескаво мислеше: „Трябва да му помогнем, но как? Как да спасим Конопльов?“ Той разбираше, че сам не е в състояние да предприеме нищо надеждно и реши да доложи по-скоро за случилото се на командира на полка.

През това време дивизионните началници бяха взели вече пленниците и си тръгваха. Бяха изпратени в тила и офицерите от полковите служби — нямаше смисъл да ги подлагат на ненужна опасност: немците се опомниха и злобно забиваха в нашите позиции тежки снаряди. Караваев и Гарбуз също възнамеряваха да отидат на наблюдателния пункт в щаба, но съобщението на Ромашкин ги спря.

Караваев изслуша сбития доклад на командира на разузнавателния взвод, стисна зъби и се извърна. Гарбуз плесна с ръце:

— Как не забелязахте по-рано?

Ромашкин стоеше, виновно навел глава.

— Комсомолския секретар загубили — съкрушаваше се Гарбуз. — Не само загубили — изоставили! Това е позор! Може би е ранен?

От стереотръбата тревожно прозвуча гласът на наблюдателя:

— Другарю майор, виждам разузнавача, за когото говорите.

Гарбуз се втурна към стереотръбата.

— Къде е? — тихо попита Ромашкин наблюдателя.

— Привързан е към кол от теленото заграждение — отговори той.

— Жив ли е?

— Не знам. Като че ли не. Виси на въжето.

Никога никой не е желал смъртта на близък човек, но Василий в този момент помисли със свита болка в сърцето за Сергей Конопльов: „Добре е, ако е мъртъв, няма да се мъчи.“

Караваев, вече сменил Гарбуз до стереотръбата, се откъсна от окулярите и го повика:

— Ела, Ромашкин, вгледай се, очите ти са по-млади.

Василий се наклони към окулярите. Черното кръстче за насочване очертаваше Сергей Конопльов. Той беше вързан за стълб от теленото заграждение — ръцете му бяха извити назад, зад кола, тялото му, до половината оголено, беше в кръв; парцали от маскировъчния костюм и войнишката рубашка висяха към краката му. Изображението в стереотръбата се раздвои, сякаш се загуби, но Василий не поправяше фокуса, досети се, че причината е друга. Трябваше да отстъпи място на старшите по чин. Те сигурно искаха да разгледат всичко по-детайлно, а Ромашкин, без да вижда нищо, продължаваше да притиска очите си към гумените кръгчета — искаше му се да скрие сълзите си.

Гарбуз решително го отстрани и като откри на гумичките влага, каза съчувствено:

— Не се измъчвай, Ромашкин! На война, брат, всичко става. Конопльов е попаднал в ръцете им вече мъртъв. Ако беше жив, ранен, щяха да го разпитват, да го измъчват. А щом са го изложили на показ, значи е убит. Сега няма да му помогнеш.

Караваев също започна да го утешава:

— В ротата на Казаков загубите са по-големи — шест ранени, трима убити. И за това все пак помисли, Ромашкин — задачата изпълнихме, трима пленници взехме!

— Аз за целия им въшлив полк не бих сменил Сергей — възкликна Василий. — Не бива така да го оставяме. Трябва да направим нещо.

— Предложи какво — сговорчиво се съгласи Караваев. Но веднага предупреди: — Да вдигна полка не мога. Да отделя батальон — също. Какви сили са разположени при тях, знаеш не по-зле от мен.

— Да го изнесем през нощта? — с отчаяние попита Ромашкин, като добре разбираше, че около тялото на Конопльов ще има засада, и мини, и други смъртоносни „сюрпризи“.

Това го разбираше и командирът на полка. Той твърдо каза:

— И през нощта няма да разреша да се пъхаш в примката. На полка е нужно разузнаване. А ти ще загубиш опитни хора и ще загинеш сам. Не, Ромашкин, чувствата са си чувства, а здравият смисъл, ползата за делото на война трябва да се поставят по-високо от тях. Това, което предлагаш, е обречено на провал. Немците ще ви чакат. Конопльов са го изложили като примамка…

Ромашкин погледна заместника по политическата част, като молеше с този поглед за подкрепа. Гарбуз отклони очи.

— Може да отидат доброволци? — опита се да заобиколи командирската строгост Василий.

— Ти не увъртай и не хитрувай — сряза го Караваев. — При тебе доброволците са пак целият взвод. Върви. Ще имаме възможност да се отплатим за Конопльов. Фрицовете скоро сами ще дойдат тук. Помниш ли какво каза фелдфебелът? Хайде, върви и готви хората си за това. За успешното изпълняване на задачата изказвам благодарност. Отличилите се представи за награди.

— Слушам — тихо каза Ромашкин и излезе от наблюдателния пункт.

Вечерта при разузнавачите се отби Початкин. Научил беше навярно за настроението на Василий. Кимна от прага:

— Да излезем да поговорим.

Ромашкин покорно излезе от блиндажа. Двамата мълчаливо тръгнаха по течението на реката.

— Даже няма с какво да поменем Конопльов — каза огорчено Василий.

През лятото на войските не даваха „наркомовските сто грама“, водка се полагаше само през зимата, в студа. Наистина на разузнавачите, в тяхната специална част, тези грамове бяха предвидени за цялата година. Но вече втора седмица водка, кой знае защо, не докарваха.

— Има възможност да намерим малко — като помисли, каза Початкин.

— Откъде?

— Помниш ли, ти занесе сандъче с вина на Караваев?

— Гулиев няма да даде.

— Не пречи да опитаме.

Намериха Гулиев до склада, където той пазеше личното имущество на командира: чаршафи, калъфки, през лятото — зимните дрехи, през зимата — летните, резервни стъкла за лампите, съдове за гости.

Гулиев четеше някаква книга. Страниците й бяха нашарени с непонятни знаци, които напомняха извиващи се черни червейчета.

— Какви хора е имало! — възкликна ординарецът и удари с длан по книгата. — Каква красива война!

— Да, сега няма такива хора — съгласи се Женка.

— Защо да няма? — пламна Гулиев. — Хора има. Войната стана лоша. Снаряди, бомби — всичко в дим. Какво благородство може да има, щом никой не го вижда! По-рано героите са се сражавали пред погледите на всички.

— А Серьожа Конопльов нима не го видя на немската тел?

— Да, Серьожа е пред всички.

— Кажи, Гулиев, как правят помен по вашия обичай на героите? — направи Женя още една крачка към набелязаната цел, а Василий си помисли: „Подло постъпваме, трябва да спра Женка.“

— О! Нашият обичай е много красив — откликна Гулиев. — На мъжете не се полага да плачат — те пеят старинни песни и танцуват в малък кръг, рамо до рамо. Пият вино. Само със сърцата си плачат!

— Ние със старши лейтенанта не знаем кавказки песни, да танцуваме също не можем, но хайде поне с вино да поменем бойния другар.

Очите на Гулиев запламтяха още по-жарко.

— Хайде! — Обаче той тутакси загрижено попита: — А вино откъде да вземем?

— Ние нямаме вино — каза Початкин. — Ние мислехме, че ти ще услужиш.

— Аз също нямам.

— А онзи сандък, помниш ли, дето Ромашкин го донесе?

— Не бива, командирът заповяда да го пазим за гости.

— Сега ще започнат тежки боеве, няма да му е до гости. А после старши лейтенантът ще донесе по-хубаво вино.

Ромашкин беше уверен, че планът им е напразен. Гулиев за нищо на света няма да се съгласи на такава постъпка. Но, вижда се, книгата беше разчоплила сърцето му, а Женка го накара да повярва, че виното ще бъде после заменено. Гулиев решително махна с ръка, сякаш в нея имаше сабя:

— Е! За добрия разузнавач, Гулиев на всичко е съгласен!

Тримата едва се сместиха в тясното помещение.

Гулиев постла командирската пелерина, извади консерви, хляб. Намери даже рог, обикновен, с потъмняло сребро.

— Баща ми го подари, когато ме изпращаше на фронта — обясни Гулиев. — Тук е написано: „Войната се убива с война, кръвта се измива с кръв, злото ще се върне при този, който го е сторил.“

Той извади сандъчето, без колебание отвори бутилката. Даже не погледна красивия етикет, изля виното в рога и запя тъжна песен. Гулиев пееше тихо, притворил очи, като се поклащаше встрани. Василий и Женя, макар че не разбираха нито дума, веднага бяха покорени от мелодията. Тя не предизвикваше сълзи, не потискаше, а като че ли пречистваше сърцето от тежестта, караше да се изправят раменете, да усетиш в себе си сила. И тримата — и Женка, и Василий, и, разбира се, Гулиев — се почувствуваха като участници в старинен ритуал и бяха напълно завладей от неговата тържественост. Рогът няколко пъти обиколи малкия кръг. Василий почувствува облекчение и помоли Гулиев:

— Пей, моля те, още. Пей, скъпи Гулиев. Песните на твоя народ са по-лековити от виното.