Владимир Карпов
Да се залови жив (11)

Ромашкин си мислеше, че още следващата нощ ще отиде с разузнавачите да изпълнява задача и ще домъкне „език“. Но се оказа, че преди да тръгнат за „език“, трябва да изберат обект и внимателно да го изучат.

Лейтенант Казаков, придружен от двама разузнавачи, отиде с Ромашкин в първата траншея, после ходиха в различни участъци на отбраната на полка. Заедно наблюдаваха немските позиции с бинокъл, с разрешение на артилеристите ползуваха техните стереотръби. Казаков насочваше стереотръбата към огневите точки, викаше Ромашкин, питаше го какво вижда и сам разказваше за видяното. И винаги ставаше така, че Иван Петрович откриваше значително повече съществени детайли. Като слушаше спокойния му, доброжелателен глас, Василий веднъж си помисли: „Ако Куржаков беше открил толкова неща повече от мен, как ли щеше да се перчи!“

Понякога Ромашкин недоумяваше:

— Какво значение има къде ще ловим „езика“? Накъдето и да пълзиш, навсякъде могат да те посрещнат с огън.

— Това е вярно, навсякъде могат… И ще те срещнат, и такъв огън ще ти изсипят, че земята със зъби ще гризеш! — съгласяваше се Казаков. — Но ти мисли как да се направи така, че всичко да мине тихо. Какво е нужно за това?

— Да се пълзи внимателно.

— Вярно е, само че трябва да се помисли накъде да се пълзи. Ако тръгнеш на открито, и от сто метра ще те забележат.

— Че защо на открито?

— Ето че се досети: значи трябва да се търсят подстъпи към обекта. Удобни подстъпи! Ние с теб с това и се занимаваме. Обектите са много, но не навсякъде има удобни подстъпи.

Най-после обектът беше избран — картечницата на възвишението. Ромашкин сам за нищо на света не би се спрял на този обект: нима можеш да се добереш до него? Но Казаков беше видял удобна долчинка.

— По нея ще тръгнем — каза той. — Там трябва да има мъртво пространство. Прав не можеш да минеш, но може да се допълзи.

През нощта Казаков, Ромашкин и същите двама разузнавачи — сержант Конопльов и червеноармеецът Рогатин — навлязоха в неутралната зона. Опипваха основно подстъпите към възвишението, залягаха под картечните откоси, заболи глави в снега под ярката светлина на ракетите. Накрая приклекнаха зад храстите да попушат, обърнати с гръб към немските траншеи, за да не забележат оттам огънчетата на цигарите.

— При подготовка на разузнаването се старай да не се доближаваш до обекта — посъветва го тихо Казаков. — Ще оставиш следи на снега, немците ще ги открият и ще се досетят. Тогава, разбира се, ще те чакат. Разбра ли?

Ромашкин кимаше, съгласяваше се, но го глождеше нетърпение. Защо се разтакават толкова? Можеха веднага да дойдат днес с цялата група. Ако имаха ножица за рязане на тел, щяха да допълзят още сега до немските заграждения, да направят проход и да отмъкнат някой фриц. Такива като Рогатин, Конопльов, Казаков могат и самостоятелно да вържат който и да е немец. И себе си той също не изключваше: само да влезе в немската траншея…

Но Казаков не бързаше. През деня избра още петима разузнавачи и ги поведе не по посока на фронта, а в полковия тил, зад артилерийските позиции. Там им избра възвишение, което приличаше на онова, при което се предполагаше, че ще ходят през нощта. Без излишни формалности той постави задачата:

— Ти, Ромашкин, си командир на всички и главен в групата по залавянето. В групата по залавянето заедно с теб назначавам Конопльов и Рогатин. В групата по осигуряването е старши сержант Лузгин, с него още четирима: Пролеткин, Фоменко, Студилин, Цикунов. Освен това ще имаме двама сапьори. Ти — Казаков посочи Лузгин — ще залегнеше с групата си до прохода, който ще направят сапьорите. Ако всичко е наред, ще пропуснеш лейтенанта с „езика“ и чак след това ще започнеш да се оттегляш. Ако фрицовете попречат на оттеглянето на групата по залавянето, ти си длъжен да ги отрупаш с гранати и да ги задържиш с огъня на автоматите. Ако започнат преследване с големи сили, ще предизвикаш огъня на артилерията с една червена ракета. Аз съм се разбрал с артилеристите. Не забравяй да вземеш сигналния пистолет. Всичко ли е ясно?

— Ясно.

— Тогава, хайде да го направим веднъж практически. Групата по осигуряването — напред!

Лузгин и четиримата с него тръгнаха към възвишението.

— С вас ще тръгнат и сапьорите — викна след тях Казаков. — Сега е твоята група — той погледна Ромашкин. — Вървете на петдесетина метра след Лузгин. Марш!

Петрович също тръгна с тях.

Когато и двете групи се приближиха на стотина метра до възвишението, Казаков поясни:

— По-нататък, а може би и по-рано ще започнете да пълзите по онази долчинка. Тука я няма, но нали я помниш? Видя я през стереотръбата, пък и снощи ходихме до нея.

— Отлично я помня — потвърди Ромашкин.

— Докато сапьорите режат телта, вие ще лежите и ще наблюдавате. Лузгин — повика го Казаков, — какъв сигнал ще дадеш, когато проходът бъде готов?

— Ще махна с ръка.

— Ами ако не те видят?

— Е, ще допълзя по-наблизо и ще им махна.

— Да се пълзи, е опасно, всяко излишно движение може да бъде забелязано и целият труд ще отиде по дяволите! По-добре не пълзи. А ти и цялата ти група — Казаков се обърна към Ромашкин — трябва да наблюдавате Лузгин внимателно. Обезателно трябва да го видите, когато ви махне.

— Ще го видим.

— Е, добре. Сега да изрепетираме няколко варианта на оттегляне. Първият е, ако ви преследват: вторият, без преследване; третият, с убити и ранени. — Казаков погледна внимателно Ромашкин в очите и за първи, път строго каза: — Запомни, лейтенанте, в разузнаването има закон — ранените и убитите да не се оставят в никакъв случай! На убития наистина му е все едно къде ще лежи. Но ако изоставиш убития, следващия път ще тръгнат след тебе със страх. Всеки с право ще си помисли — ами ако този, когото оставихме, не е бил убит, а ранен? И няма ли сега да се случи същото с някого? Така че запомни завинаги този нерушим закон — колкото разузнавачи са отишли да изпълняват задача, толкова трябва да се върнат. После ще се разбере кой е жив и кой мъртъв…

Тренираха дълго. Ромашкин се измокри, тичайки и пълзейки по дълбокия сняг. Намокриха се и останалите. Василий гледаше разузнавачите и си мислеше: „Сигурно ме проклинат. Измъчват се заради моята неопитност. Самите те знаят всичко до тънкости.“ Но когато занятията свършиха, Казаков, който също беше мокър и от тялото му излизаше пара, а перчемът му беше залепнал, каза назидателно:

— Ето така, приятелю, трябва да се тренира. Всичко отработвай тук. Там — той показа с ръка позициите на противника — нито може да се говори, нито да се командува. Там всичко трябва да става като по ноти. Разбра ли?

— Схванах.

— Е, добре. А Тези двамата — Конопльов и Рогатин — защо ги мъкнахме навсякъде с нас? За охрана или за компания? Не, разбира се. Сега вече те знаят целия ни замисъл. А защо е нужно това?

— По-добре ще ни помогнат.

— Ти си просто талант! — похвали го Казаков и добави: — Война е. И тебе, и мене във всеки момент, даже и по време на подготовка могат да ни пречукат. А в разузнаването не може да има прекъсване. Ако убият мене — ти ще тръгнеш, ако убият теб — те ще поведат групата.

„Добър и тактичен командир, ненапразно го обичат разузнавачите“ — помисли Василий.

— Е, добре, братлета, да тръгваме за обед — разпореди се Казаков.

Такова разпореждане винаги се изпълняваше моментално. Разузнавачите тръгнаха по старата следа един след друг.

Иван Петрович се наведе към Василий и го попита тихо: Виждаш ли как се движат?

— В колона по един.

— Да. По устав това се нарича така. Но ти запомни, лейтенанте, че по устав има много видове строй, но разузнавачите вървят винаги така — един след друг по старата следа. Даже когато се движат на своя земя. Животът ни е научил. И ти се движи непременно така. Ако се натъкнете на мина, ще загубите само едного. Ще минете благополучно по снега, по тревата, по изораната земя и ще оставите само една следа — сякаш е минал само един човек. Това също е важно в тила на врага.