Владимир Карпов
Да се залови жив (15)

Майор Караваев извика Ромашкин.

Майорът седеше сам над разгърнатата карта и Ромашкин видя на нея зелени горски масиви, тънки линии — пътища и сините ивици на рекичките. А над всичко това се виждаха впити сини и червени скоби, една в друга се опираха стрелки със същите цветове.

„Ето там, между тях аз пълзя нощем вече четвърти месец“ — помисли си Василий, гледайки картата.

Майорът му кимна не съвсем приветливо и започна разговора, който веднага постави нащрек разузнавача.

— Аз, Ромашкин, не ти се карам и не те упреквам, разбери ме правилно. Ние познаваме противника, не воюваме на тъмно. Но има обстоятелства, когато трябва да се знае повече.

Василий наведе глава в знак на съгласие и помисли: „Такова начало не е случайно. Сигурно ще има сериозна задача.“

— Сам прецени — продължи Караваев — много нещо ли може да се научи от фрица, който воюва на предната линия? Ще каже номера на полка, ще каже кой командува полка, кога самият той е пристигнал тук. А перспективите? Какво се канят да правят немците? Къде и какви резерви имат? Това „езикът“ от предната линия не знае. На нас спешно ни трябват именно такива сведения. Нали скоро отново ще започнем настъпление. С други думи, на нас ни е нужен „език“ от вътрешността — офицер или в най-лошия случай щабен писар. Някой, който има работа с документите или с телефоните, той винаги знае повече. — Караваев посочи картата с молива. — Ето тук, в село Симаки, има полкови щаб. Селото е на шест километра от предната линия. За една нощ може да се отиде там и да се върнеш обратно. Ако не успеете, останете още едно денонощие. Замаскирайте се в гората, поогледайте се, разучете разположението на щаба и през следващата нощ действувайте със сигурност. Важното е „езикът“ да бъде от „знаещите“. Ясно ли е?

— Тъй вярно.

— Тогава действувай. Срок — три дена.

Тази задача малко разочарова Ромашкин — той очакваше нещо повече. А то се оказа най-обикновена работа.

Много пъти беше изпълнявал подобни задачи. Даже и по-сложни се беше случвало. Макар че със знамето…

Той подбра група от най-надеждни момчета. Намери място, където можеше незабелязано да се промъкнат в тила на противника, набеляза ориентири, за да не се загубят в тъмнината. Общо взето, всичко беше както десетки пъти преди това. Но нито през първата нощ, нито през втората, нито през третата им се удаде да пресекат фронта. Денем снегът се топеше, а на свечеряване се заледяваше и върху снега се появяваше такава хрускава, чуплива корица, че немците чуваха приближаването на разузнавачите на няколко стотици метра и откриваха огън — не ги допускаха до позициите си.

„Какво да се прави?“ — мъчително разсъждаваше Василий. В едно ранно утро той беше излязъл от блиндажа си, бродеше самотен из гористата местност и мислеше как да изпълнят задачата. Пътечката го изведе до замръзналата рекичка, която течеше към вражеските позиции. По леда на тази рекичка разузнавачите вече се бяха опитвали да проникнат в тила на противника, но идеята се оказа безплодна. Немците имаха на леда огнева точка. Като на стрелбище те разстрелваха всеки, който се появяваше между стръмните брегове.

Ромашкин тръгна по поречието към своя тил. На известно разстояние от предната линия той се опита да прекоси реката, но топящият се лед изведнъж се пропука и Василий падна до колене във водата. Трябваше да се върне в блиндажа и да простре над печката мокрите си партенки.

И изведнъж го осени мисъл: щом ледът не издържа, значи огневата точка вече не действува.

Той пъхна босите си крака в нечии валенки, наметна полушубката си и отново изтича към реката. Опита се да мине по леда веднъж, втори път, но и двата пъти падна във водата.

Ромашкин легна по корем и пропълзя върху леда, отблъсквайки се с ръце. Ледът издържа! Запълзя към средата на реката, обърна се надясно, наляво, ледът се раздвижи, „дишаше“, но не се пропукваше. Именно това му беше нужно!

Като обу в блиндажа вече изсъхналите си ботуши, Василий се отправи към края на първата траншея, която стигаше до реката. Там дежуреше възрастен войник картечар.

— Не си ли забелязал, братле, дали огневата точка на немците, която е на леда, стреля нощем?

— Вече пет нощи мълчи.

— А защо?

— Ами че сигурно фрицовете са се изкъпали неведнъж, ледът стана слабичък. Изоставили са сигурно тази позиция.

— А откъде знаеш, че ледът е слаб?

— Виждате ли дупките? Аз хвърлях камъни от височината, за да проверя могат ли да дойдат фрицовете през нощта или не. И излезе, че не могат.

— Ако тръгнат в цял ръст — ледът няма да издържи. А пълзешком може — аз сега опитвах. Какво ще направиш, ако тръгнат пълзешком?

Войникът се усмихна.

— Ето! — той посочи купчината гранати. — Нека се опитат, ще ги удавя. А който не потъне, ще го срежа с картечницата. Няма да ми избягат по леда, вие сам казвате, че може само пълзешком.

Войникът беше прав. Ромашкин не се съмняваше, че същата съдба ще постигне и нашите разузнавачи, ако ги открият върху леда. Немците със сигурност бяха разположили наблюдатели по бреговете на реката.

„И все пак трябва да се мине оттук — това сега е единственият път. Ще се опитаме да използуваме случая — реши Василий. — Немците мислят, че е невъзможно да се върви по леда, а ние ще тръгнем.“

Той заповяда на всеки от разузнавачите, които тръгваха с него, да получи от старшината по два маскировъчни костюма: бял, за да пълзят по леда, и петнист, който беше подобен на цвета на местността под топящия се сняг. Взеха запасни костюми и за пленниците — тях също трябваше да ги маскират.

На смрачаване стигнаха реката. Групата се състоеше от седем души. „Зубрите“ бяха само двама — Рогатин, мълчалив, както винаги, и Саша Пролеткин, който този път не беше много приказлив — на него също му се бяха отразили неуспехите от предишните три нощи.

На брега, както става пред всяка трудна задача, седнаха и запушиха. Още веднъж опитаха леда. Надвечер той сякаш беше станал по-здрав.

— Другарю лейтенант, не биваше да вземаме Рогатин — започна в своя стил Пролеткин.

— Защо?

— Ами че той е като паве, веднага ще хлътне под леда.

Рогатин прие предложената игра и се озъби:

— А ти, Пролеткин, все едно, няма да потънеш: торът плава винаги отгоре.

— Стига приказки! — строго каза Ромашкин. — Ще се движим на разстояние пет метра един от друг, по-близо не е възможно — ще потънем под леда. А за да определите в тъмното интервалите и за да усещате съседа си — ето ви канап с възли на всеки пет метра. Всеки от вас трябва да държи възела и с подръпване да дава сигнал на съседа си — по-бързо ли да пълзи или да спре.

Тръгнаха. Между високите брегове беше още по-тъмно, отколкото горе. Ромашкин си мислеше: „Това е в наша полза. Само трябва да сме особено внимателни — фашистите не са глупаци: може някъде да са пробили леда, да са сложили мина, може да са опънали сигнална връв или да са разхвърляли консервни кутии, за да дрънчат.“

Отпред върху леда видяха някакво тъмнеещо се съоръжение. Това, разбира се, беше огневата точка.

Василий спря на двадесетина метра от дзота. Вслуша се — никой ли няма да заговори, няма ли да се стреля? Нищо не чу. Само някъде отгоре трещяха картечници, които от време на време прочесваха неутралната зона.

Той извади граната и започна да се промъква към дзота. Рогатин запълзя надясно. Още отдалече забелязаха, че вратата е отворена. Това вече означаваше, че, дзотът е пуст — никой не се грижи за топлината.

Допълзяха едновременно и от двете страни. Надникнаха вътре. На пода беше разхвърляна стъпкана слама, фасове и гилзи. С една дума, нямаше никой. Можеха да продължат нататък.

Когато цялата група отпълзя на около двеста метра встрани, от изоставения от немците дзот, Василий махна с ръка на Рогатин да се измъква на брега в храстите. След него тръгнаха Пролеткин и останалите петима. Василий чакаше, докато и последният излезе на брега. „Все пак минахме! До селото, където е немският щаб, останаха не повече от четири километра, а там вече избирай «език»! Хубава би било да заловим офицер!“

За един миг Ромашкин невнимателно се опря с лакът в леда и ледът неочаквано се пропука. Ледената вода опари тялото му. Василий се хвана за края на леда. Ледът отново затрещя и той потъна във водата. Веднага изплува, хвърли се върху леда, но той отново се счупи. Едва успя да се хване за колана, който му хвърли от брега Рогатин. Все пак успя да се измъкне.

Един съблече фланелата си, друг — войнишката си рубашка, трети събу партенките си. Василий се преоблече в сухи дрехи, но не можа да се стопли. Тресеше го.

— Да имаше малко спирт — каза Рогатин.

— Откъде да го вземем? — подзе Пролеткин. — Хайде, момчета, сядате до лейтенанта, ще го сгреем и без спирт.

Всички запретнаха куртките на маскировъчните си костюми, разкопчаха се и долепиха топлите си тела до Ромашкин. Неуниващият Пролеткин го приветствува:

— Честита баня, другарю лейтенант!

Василий се чувствуваше неловко пред разузнавачите. Така добре започна всичко! И ето на, седи сега като мокра кокошка, а автоматът му е на дъното на реката. Обхвана го злост.

— Пуснете ме, момчета! — Той се освободи от обятията им. — Няма да ме топлите така цяла нощ! Трябва да тръгваме.

Облече двата запасни маскировъчни костюма и пъхна под колана си сигналния пистолет.

— Да вървим!

Село Симаки се чернееше в низината, край пътя се бяха проточили в дълга улица къщите. Разузнавачите влязоха откъм градините. Промъкнаха се до плевника, оттам — до плета. Василий погледна над плета, като се опитваше да разбере обстановката. Няма ли наблизо часови? Спят ли хората в съседните къщи? Ако момчетата се хвърлят върху някой, минаващ немец, откъде може да дойде помощ?

В съседната къща прозорците бяха тъмни, но за всеки случай Василий заповяда на двама разузнавачи да подпрат вратата с едно дърво, което се търкаляше наблизо. От другата страна на улицата имаше къщичка със сламен покрив. Там едва ли се бяха настанили немци — твърде бедна беше къщичката.

Мястото, сякаш беше подходящо за засада. Само да се появи на улицата някой по-едър „чин“. Решиха да чакат. Опасно беше да заловят някой фриц в къщата — такова нещо рядко минава без шум. А в никой случай не биваше да се вдига шум — връщането по реката беше възможно само в спокойна обстановка, без преследвачи.

— Ако се появи един немец, хващаме го ние с Рогатин — прошепна Ромашкин на разузнавачите. — Ако е група — пропускаме я.

Ромашкин започна да пресмята как да прескочи оградата. Но при първото докосване плетът така запука и затряска, че всички уплашено се снишиха. Как ще нападнат внезапно? Дяволският плет ще ги издаде.

Ромашкин коленичи и опря ръце в земята.

— Ти, Рогатин, се качваш на гърба ми и прескачаш оградата, а аз — след тебе.

— По-добре аз да мина пръв, другарю лейтенант — предложи Саша Пролеткин. — Ако този здравеняк се качи на гърба ви, ще станете на баница. А пък аз съм лекичък.

— Прави, каквото ти заповядват — разсърди се Ромашкин. — Разберете, че сега не е време за шеги!

Саша виновно замълча.

Чакаха дълго. Но ето че се чуха стъпки. Край тях мина смяната на караула — унтерофицер и двама войници. Те минаха съвсем близо, можеше да ги стигнеш с ръка. Но с трима нямаше да се справят без шум.

Немците стигнаха края на улицата, смениха часовия и се върнаха обратно. Още веднъж минаха съвсем близо.

„Нима ще се върнем с празни ръце? — тревожеше се Василий. — С такава мъка се промъкнахме дотук и нищо да не направим! А скоро ще съмне.“

— Ще заловим часовия — каза той решително. — Друг избор нямаме. Ще идем до края на улицата, ще намерим поста и ще решаваме на място.

Внимателно, пазейки се от кучетата, те тръгнаха през градината край оградата. Неочаквано пред тях в една от къщите скръцна и се отвори врата. Жълта светлина легна върху земята и отново изчезна — вратата се затвори. Самотен силует се отдели от къщата — някакъв фриц тръгна по улицата право срещу разузнавачите. Василий се огледа — други минувачи нямаше. Приклекна, опря ръце в земята и даде знак на Рогатин да скача.

Иван, почти без да се докосне до гърба му, прелетя през оградата и се стовари върху немеца. Те паднаха и се затъркаляха по земята. Ромашкин също прескочи оградата и се спусна към борещите се.

Рогатин здраво държеше немеца за гърлото, за да не вика. Василий бързо напъха в устата му ръкавица, взе двете сандъчета, които той носеше, и фуражката му със сребрист шнур. „Охо! — помисли си той. — Офицер!“

Прехвърлиха пленника зад плета и завързаха ръцете му с колан. Като следеше с поглед сръчните движения на разузнавачите, Ромашкин си мислеше: „Ето ги какви са! Нито от бога, нито от дявола се плашат, но колко са суеверни! Нито един от тях, тръгвайки за «език», няма да вземе въже или нещо, с което да запуши устата му. Ето, и сега в устата на немеца е моята ръкавица, и е вързан с колани. Когато потънах под леда, също ми хвърлиха колан. А колко беше нужно въже! Нали им заповядах да вземат.“

Попита Саша Пролеткин:

— Къде е въжето?

Той погледна командира с невинни очи и без да мигне, отвърна:

— Забравих го, другарю лейтенант. Ще се оправим, не се безпокойте! Стига да има кого да връзваме.

Ромашкин огледа двете сандъчета. Те бяха от полирано дърво. Вдигна капака на едното сандъче в очакване да види всичко друго, но не и това! „Майко мила! Ама че удача! Нима и във второто сандъче има същото?“ Той повдигна и другия капак, а там — още по-хубаво!

Не, това не бяха щабни документи или карти! В изящни калъфи, обвити отвътре с кадифе, бяха наредени най-избрани вина. Всяка от бутилките имаше особена форма и беше прикрепена с лакирано ремъче. „Сигурно фрицът е отивал на гуляй, навреме го спипахме, иначе проклетникът щеше да излочи всичко без нас!“ — усмихна се мислено Ромашкин.

Разузнавачите закараха пленника по-надалеч от селската улица и го разгледаха внимателно. Всичко беше наред, оберлейтенант! Оставаше само да се измъкнат тихо.

Излязоха на реката. „Ами сега какво ще правим? — замисли се Ромашкин. — Пленникът сам няма да пълзи, а да легнеш до него е опасно — ще започне да рита и ще удави и себе си, и другите.“

— Дайте ми оберлейтенанта — помоли Пролеткин. — Ще направя шейна от него.

— Каква шейна?

— Ще видите.

Пролеткин откърши от храсталака две дълги пръчки и изкомандува:

— Момчета, сваляйте коланите!

Подадоха му коланите. Той застави пленника да облече белия костюм и го завърза легнал за пръчките. Сега немският офицер не можеше да направи нито едно движение.

Един по един пропълзяха върху леда. Пленника оставиха на Саша. Направиха, от бинтове, нещо като ремък и Пролеткин влачеше немеца след себе си.

Скоро чуха гласа на познатия им картечар.

— Вие ли сте, другарю лейтенант?

— Ние сме.

— Как е ледът? Държи ли?

— Държи!

— Я гледай ти! А пък аз изобщо не гледам към реката. Сега ще поглеждам. Домъкнахте ли го?

— Домъкнахме го.

Беше около шест часа. В щаба все още спяха. Но с приятна вест може да се обезпокои началството. Ромашкин поведе оберлейтенанта при Колоколцев. Сандъчетата с вино за сега решиха да не ги предават — не са документи, няма да повлияят на решението на командуването.

На връщане от щаба Ромашкин извика разузнавачите и заговорнически отвори единия калъф.

— Това е работа! — възхитено оцениха всички.

Лилавото кадифе блестеше матово. Бутилките искряха — едната беше тумбеста с дълга шийка, другата — дълга с късичко гърло, третата — с пристегната талия — четвъртата — кубовидна. Украсяваха ги етикети с преплетени златни монограма.

Разузнавачите се заприготвяха, извадиха чашки.

— Само по сто грама — предупреди ги Василий.

— Че то повече от сто грама за целия взвод и без друго няма да има — с привидно безразличие каза Саша, макар че явно нямаше търпение да опита тези специални напитки.

— Френско е — определи Жук, разглеждайки етикета.

— Хайде да подарим едното сандъче на командира на полка. При него ходи началството, нека се пофука — предложи находчивият старшина.

— Аз мисля, че това е за наша слава — подкрепи го Шовкопляс и започна да имитира как Караваев черпи началството. — Защо не опитате, другарю генерал, френско вино, моите славни разузнавачи просто ме затрупват с разни трофеи.

— Решено! Подаряваме едното сандъче на командира на полка — съгласи се Ромашкин.

Виното от едната бутилка се оказа гъсто и червено, от другата — черно като туш, в третата — портокалово оранжево, а в четвъртата — зелено като пролетна трева. Разузнавачите пиеха на глътки и се мръщеха.

— Много е сладко — плю Голошчапов.

— И градусите са малко — със съжаление произнесе Рогатин.

Жук обясни:

— Така ли се пие вино от колекция? Всяко вино има свой аромат. Трябва да се пие бавничко, вдишвайки аромата, опитвайки вкуса.

Шовкопляс се усмихна:

— Мене този аромат не ме хваща. Я да си добавя нашенски. — Той отвъртя капачката на манерката си и наля в чашата водка. — Е, това е по нашенски! Чак в петите те удря!

Разузнавачите се позасмяха и също добавиха към „френското удоволствие“ по сто грама водка.

През деня Ромашкин отнесе второто сандъче на Караваев. Командирът на полка благодари за подаръка, полюбува се на бутилките, но реши да не ги отваря и ги предаде на Гулиев.

— Скрий ги и ги пази. Като дойдат някои високи гости, ще им поднесем. — А после изпитателно погледна Ромашкин. — А може да ги запазим до победата. Може тогава заедно с тебе да пийнем от тях?

— За такъв повод ние ще намерим и по-хубави — уверено обеща Василий.