Владимир Карпов
Да се залови жив (17)

След това весело произшествие последваха за Ромашкин горчиви неуспехи. „Езикът“, който така буйно заловиха тримата, се оказа последният за дълго време напред.

А от щаба на дивизията, както предвиждаше и Колоколцев, ежедневно изискваха уточнени сведения за противника. Висшето командуване се стремеше навреме да проследи кога и откъде противникът ще се опита да снеме част от силите си, за да ги прехвърли на юг, към Сталинград. Устни и писмени заповеди идваха една след друга. Войсковите разузнавачи бяха капнали от умора, всяка нощ пропълзяваха в неутралната зона, но безрезултатно. Само раздразниха немците така, че нощем те започнаха да държат в окопите си не само дежурни картечари, както правеха преди, а оставяха цели подразделения от първия ешелон. Опитай се да се промъкнеш и да хванеш „език“!

Ромашкин се умори, измъчи се.

Веднъж го извика Гарбуз.

— Струва ми се, че трябва да смените тактиката. Вие действувате шаблонно и затова идват неуспех след неуспех. Противникът ви очаква. Всички ваши действия са му известни предварително.

— Какво ново може да се измисли в нашата работа? — вдигна рамене Ромашкин. — Чакаш тъмнината и пълзиш към чуждите траншеи. Само да си предпазлив. Това е цялата ни тактика.

— Трябва да се измисли нещо — не се предаваше Гарбуз. — Някакво подкопаване ли да се направи? Или с някаква хитрост да примамим фашистите в неутралната зона? Не зная какво именно, но съм убеден, че трябва да се търсят нови прийоми. Отивай, приятелю, и мисли. Щом намислиш нещо, ела, ще се посъветваме. Ако трябва, аз сам ще обезпеча това разузнаване.

Ромашкин си тръгна с чувството, на благодарност към комисаря и с вярата, че щом Гарбуз му е обещал подкрепа, той ще преобърне всичко и ще накара всички „да ходят на пръсти“ пред разузнавачите.

Но какво да се измисли?

Василий си блъскаше главата, но нищо добро не можа да измисли. Саша Пролеткин го съжали, опита се да го утеши, доколкото може:

— Не се огорчавайте, другарю лейтенант! В сегашните условия главата ви колкото бъчва да беше, пак нямаше да можем да се сдобием с „език“.

В отговор Ромашкин тъжно се усмихна и не съвсем уверено започна да разсъждава: „Щом нощем немците не спят, значи спят през деня. Не могат цели подразделения да бодърствуват две, три денонощия! Да можеше да се възползуваме от това?!“ Но веднага се уплаши от тази мисъл. Наистина, що за бълнуване? Щом нощно време нищо не излиза, през деня още по-малко ще стане нещо.

Но дръзката мисъл за залавяне на „език“ през деня продължаваше да живее в него, постепенно се разрастваше в подробности и най-накрая той я сподели с целия взвод. Разузнавачите се отнесоха към нея с голямо съмнение. После започнаха да обмислят кое е изгодно в тази идея и кое — не. И накрая решиха, че все пак работата е осъществима.

Доложиха плана си на командуването. Планът беше одобрен. И в най-скоро време през нощта шестима разузнавачи с плащ — палатки и с малки сапьорни лопати тръгнаха към неутралната зона. Там, недалеч от немската телена ограда, бяха харесали една обрасла с храсталаци височинка. Именно там започнаха да копаят дълбоки окопи. Работеха с голяма предпазливост — до вражеските траншеи имаше не повече от сто метра и най-малкият шум можеше да погуби намисленото. Пръстта изсипваха, в плащ палатките и я отнасяха в падината, за да не привлече на разсъмване вниманието на немците. В окопите трябваше да останат през целия ден Ромашкин, Конопльов и Рогатин. Те не участвуваха в подготовката на укритията, събираха сили за изпълнение на предстоящата задача. Преди разсъмване изпратиха при тях свръзка. Никой от тримата, разбира се, не спеше. Не им беше до сън, работата беше много рискована.

Допълзяха до укритията и се скриха. Спуснаха им храна, вода, запас от патрони и гранати. Над главите им укрепиха летви, отгоре покриха с трева и ги оставиха в тъмнината, сами, в пълно неведение какво ще се случи.

Страшно е да попаднеш жив в ръцете на врага. Немците ще те нарежат на парчета, за да отмъстят за безсънните си нощи и скъсаните си нерви. Ромашкин настръхна.

Започнаха да го измъчват предположения. Възможно е немците да са чули шум зад храстите и може би сега пълзят насам, за да проверят какво е ставало тука? А може и да са отгатнали намеренията им? Не е изключено на разсъмване противникът да започне настъпление — това също означава гибел за разузнавачите.

Разсъмваше се. Василий виждаше късче небе. Отначало то изглеждаше черно, после — сиво, най-накрая — синьо, а когато изгря слънцето, стана светлосиньо и нежно.

Ромашкин предпазливо вдигна перископа. Това малко приспособление беше получено в полка неотдавна. Зелената тръбичка беше не по-дълга от метър, на единия й край имаше отвор, а на другия — окуляр в гумена рамка. Този прибор позволяваше да се наблюдава, без да се излиза от укритието. Василий се долепи до окуляра, но изведнъж с уплаха се дръпна надолу и назад. Сърцето му замря, ръката му инстинктивно хвана автомата. Цялото видимо пространство беше заела една подпухнала муцуна с рижа четина по дебелите бузи. И сякаш всеки момент можеше да надникне в укритието!

Стъклата на перископа, естествено, бяха приближили врага, който всъщност се намираше на около шестдесет метра. Ромашкин се ядоса на несъобразителността си и отново постави перископа. Немецът стоеше на същото място, небръснат, сънен и равнодушен. До него имаше картечница, а отдясно и отляво на траншеята стояха още двама немци. Те си говореха и не гледаха към неутралната зона. Нощта премина и противникът очевидно се чувствуваше в безопасност.

Ромашкин малко посвикна със зловещото съседство и започна да изучава местността. Отпред през полето се простираше телено заграждение. Телта беше червеникава, ръждива. Покрай нея минаваше траншея с бруствер, заобиколена с тревна покривка. От траншеята се разклоняваха към падината няколко съобщителни линии. В падината немците се разхождаха в цял ръст. Там беше и блиндажът. На входа се миеха двама, като си поливаха с вода от чайника. Зад падината имаше малко възвишение и Ромашкин не можеше да види какво има по-нататък.

Към осем часа движението при немците почти престана. Всички се прибраха в блиндажа и сигурно си бяха легнали. Пред погледа на Василий остана само рижият немец до картечницата. Той се мотаеше назад-напред, мръщеше се и мърдаше устни, сигурно размишляваше за нещо. Вдясно и вляво от него на значително разстояние стърчаха също такива самотни фигури. Тактически това беше лесно обяснимо — участъкът, който се виждаше, се отбраняваше от един пехотен взвод и сега бяха оставени трима наблюдатели — по един на всяко отделение.

След около два часа рижият немец беше сменен от някакъв русоляв. Той се оказа по-деен. Ту поглеждаше към нашата линия, ту се хващаше за картечницата, прицелваше се внимателно, изчакваше и изведнъж стреляше с картечен откос.

Към дванадесет часа обстановката се изясни окончателно. А пред Ромашкин имаше един дълъг ден. Той бавно хапна хляб със салам, разкваси го с вода от манерката. Много му се искаше да запуши, но не беше взел тютюн, за да не се поддаде на съблазънта. От неподвижното седене му се подуха ръцете и краката, болеше го гърбът. Той се въртеше, извиваше се, доколкото му позволяваше пространството. Понякога го връхлиташе кашлица и тогава покриваше главата си с топлата дреха, за да я заглуши.

По-сетне Василий започна да различава по физиономия и по маниери неприятелските войници, които се бяха разположили в блиндажа. В главата му се мярна мисъл. „Ако тук се беше озовал някой от мъчителите на Таня, аз непременно бих го познал по снимките.“

Едва започна да се смрачава, и в траншеята бодро излязоха всички обитатели на блиндажа. Ромашкин се усмихна, когато застанаха пред него. „Както на концерт — отначало индивидуални изпълнения, а накрая се изсипват всички.“

Немците се подготвяха за нощта — закрепваха оръжието на дървени поставки, прицелваха се в определени цели.

Когато съвсем се стъмни, Ромашкин се почувствува като риба във вода. Той не дочака помощ, сам разхвърля „покрива“ над главата си и запълзя към Рогатин. Той безшумно се измъкна от своята дупка и запълзя след лейтенанта. После минаха да вземат Конопльов и се отправиха към „къщи“.

Ромашкин очакваше да срещне своите по пътя и действително ги откри по средата на неутралната зона, на около двадесетина метра. Острият му поглед, свикнал да различава предметите и даже да улавя всяко леко движение в мрака, забеляза разузнавачите трудно. „Добре работят“ — помисли си Василий, като се любуваше, гледайки как те се движат по земята като сенки.

Наблюдаващите плана не бяха предвидили самостоятелно завръщане. За да не ги вземат за немци, Ромашкин полугласно викна:

— Саша Пролеткин!

Това беше по-сигурно от всякаква парола. Сенките замряха за миг, а после се хвърлиха към тях:

— Как е? Всичко ли е нормално?

— После, после. Да вървим по-бързо — прошепна в отговор Ромашкин.

„В къщи“ всички оглеждаха Ромашкин, Рогатин и Конопльов като след дълга раздяла. Грижливо им поднасяха купите с горещ борш, парчетата хляб, гъсто сварения чай. Не им додяваха с въпроси, а чакаха търпеливо самите наблюдатели да започнат разказ за всичко видяно и преживяно през този безкрайно дълъг ден.

Ромашкин разгъна на масата лист хартия и започна да чертае схема на отбраната на немския взвод. Рогатин и Конопльов допълниха неговия чертеж с още някои подробности. И тримата заявиха, че през деня може да се залови „език“, само че трябва по тъмно да допълзят още по-близо до телта, да се окопаят и когато немците се оттеглят да си почиват, да проникнат в траншеята. Може да се залови часовият, ако ли не — ще блокират блиндажа и ще измъкнат някого оттам.

А после? Разузнавачите, естествено, ще бъдат открити. Ще се наложи да тичат през неутралната зона посред бял ден. По тях ще открие огън неприятелската отбрана. Възможно ли е под такъв обстрел да се доберат до своите окопи?

Ще трябва да се опита…

През нощта целият разузнавателен взвод се изтегли към телените заграждения на противника. Изкопаха още пет малки окопа и оставиха за през деня вече не трима, а осем души.

Когато се съмна, Ромашкин погледна през перископа и лесно разпозна вчерашните си познати.

Както и вчера, на дневно дежурство до картечницата пръв застана рижият. Днес той беше избръснат. Той скучаеше — повървя малко по траншеята и се спря да поговори със съседа си отляво.

Разузнавачите не предполагаха, че удобният момент е толкова близък. Саша Пролеткин пръв изпълзя от окопа и като смок допълзя до телта. Легна по гръб и бързо започна да прави проход с ножицата. Всички го наблюдаваха, притаили дъх. За всеки случай държаха немците под прицел.

Саша бързо се придвижваше напред между коловете на заграждението. Ето че той безмълвно им махна с ръка. Към него запълзяха още двама. И в тази минута немецът, който беше обърнат с лице към разузнавачите, закрещя, като показваше на рижия пълзящите.

Два къси автоматни откоса удариха едновременно. Немците се свлякоха, сякаш не паднаха, а приседнаха. Ромашкин се хвърли към прохода и бързо пропълзя под телта. Бодлите късаха дрехите му, до болка драскаха тялото му.

Разузнавачите, определени за прикритие, също скочиха в траншеята и се разделиха по двама надясно и наляво, като стреляха с автоматите си по наблюдателите.

Ромашкин се хвърли към рижия. Той беше мъртъв. Вторият немец се оказа жив, само на рамото му избиваше кърваво петно. Той заплашително стискаше в ръката си граната. Рогатин я отскубна от ръката му, хвърли я настрана, хвана немеца за колана, изхвърли го от траншеята и го повлече към телта. Немецът отчаяно се съпротивяваше и пищеше.

На неговия писък от блиндажа наизлязоха тези, които си почиваха. Ромашкин се опря в края на траншеята и стреля по тях с няколко дълги автоматни реда. Двама се свлякоха, останалите се втурнаха обратно в блиндажа. Василий продължаваше да стреля по входната врата, а Рогатин вече мъкнеше „езика“ зад телта.

Разузнавачите се оттегляха, като стреляха в три посоки. Саша Пролеткин се измъкна зад телта последен. Ромашкин веднага подаде сигнал на артилеристите. Ракетата още не беше угаснала, когато земята потрепера и се вдигна черна стена от пръст.

Приведени, разузнавачите побягнаха към своите окопи в цял ръст. Снарядите бучаха над главите им. Отначало само свои снаряди, а после и чужди — немската артилерия откри ответен огън. Наложи се да залегнат. В неутралната зона между двата ураганни огъня сега беше най-безопасно.

Когато канонадата започна да затихва, отново запълзяха към своите траншеи. И допълзяха. Всички до един, невредими.

Преди да отправят пленника в щаба на дивизията, както обикновено, пръв го разпита Люленков. Капитанът се беше разположил на една греда пред входа на блиндажа. Всички щабни офицери излизаха изпод земята на слънце, когато нямаше обстрел.

Ромашкин седна до Люленков.

— Дивизията срещу нас е същата — каза му капитанът и веднага зададе поредния си въпрос на немеца: — Значи вие сте работник?

— Да, стругар съм. Работех в един завод в Дрезден.

— Защо воювате против нас, против държавата на работниците и селяните?

— Призоваха ме в армията. Нима можех да не воювам?

Ромашкин още веднъж огледа пленника. Да, това беше немецът с най-бледо лице и светли коси. Сега се прави на агънце, а в траншеята се държеше съвсем другояче. Василий му напомни, като бавно подбираше думите:

— Ти стреляше много. Дебнеше нашите и стреляше.

— Това е мой дълг, аз съм войник.

— Другите войници не стреляха през деня, само ти дебнеше и стреляше.

— Лейтенантът е видял всичко — уточни Люленков. — Два дена лежа пред вашето телено заграждение.

— О, лейтенантът е много смел човек! — угоднически се обади пленникът. — Ние не ви очаквахме през деня. Знаехме, че идвате нощем.

Той явно искаше да избегне разговора за това, че е стрелял повече от другите.

— Вашата част смесена ли е? — позаинтересува се капитанът.

— Да, сега много немски части и подразделения се попълват с войници от други националности. Ние понесохме големи загуби.

— А може би това е, защото другите националности — чехи, унгарци, румънци — не искат да воюват против нас, а вие ги карате насила?

— Не зная. Аз съм малък човек. В политиката не се меся.

Ромашкин все повече се дразнеше от този хитрец. „Маскира се като работник, иска да си спаси кожата, фашист проклет“. Той гнусливо се отдръпна по-далече от него.

А когато се върна в своя блиндаж, каза на Пролеткин:

— Саша, ти беше прав за онзи кон. Срещу нас е предишната дивизия.

Пролеткин просия и погледна Рогатин като победител:

— Чу ли какво каза лейтенантът? Помисли си сега кой от нас е дърдорко?

Рогатин само се почеса по тила.

През остатъка от деня Ромашкин заедно с всички останали взе участие в пиршеството, което беше уредил старшина Жмаченко. Беше весел, но от време на време го облъхваше неприятен хлад. Не можеше да повярва, че през деня, пред погледите на врага са измъкнали „език“ и са се завърнали без загуби.

Цялото лято полкът на Караваев прекара в отбрана, а от септември започнаха тежки и на пръв поглед съвсем безрезултатни настъпателни боеве. Те се водеха почти без прекъсване.

Напълно изнемогнал, Ромашкин съблече изпокъсания си мръсен маскировъчен костюм. Беше останал без сили, не можеше да повдигне ръцете си. Неговите разузнавачи бяха в същото състояние.

Той викна Жмаченко и му заповяда:

— Ти, Жмаченко, и всички, които оставаха с теб, ще дежурите цялата нощ на смени. В първата траншея има по един боец на сто метра, пък и те сигурно, спят. Да не ни издушат фрицовете с голи ръце.

— Фрицовете също са изпоналягали, вие им дадохте да разберат днес — отвърна Жмаченко. — Но аз ще сложа охрана, почивайте спокойно, другарю лейтенант.

Той го наричаше лейтенант по навик — от предишния ден Ромашкин вече беше старши лейтенант, но и самият той не беше свикнал с новото звание.

Мислено Василий отново видя как малобройните роти се вдигаха днес в атака. Беше му болно да ги гледа.

„Какво ти настъпление! Ако немците нанесат контраудар, няма да се задържим даже на нашите позиции.“

Без да се съблича, Ромашкин се повали на твърдия нар и мигновено заспа. Стори му се, че е спал съвсем малко, когато почувствува, че някой го дърпа за крака.

— Другарю старши лейтенант, събудете се!

В блиндажа беше тъмно, само аленият хълбок на желязната печка светеше в ъгъла. Умората още не беше преминала, от топлината тя се беше разляла по тялото му с лепкава тежест.

— Викат ви при командира на полка — шепнеше старшината, който се боеше да не разбуди другите, а шепотът му приспиваше още повече.

„За какво съм му притрябвал? — съобразяваше в просъница Ромашкин. — Нима пак ще ме изпратят за «език»?

Той се привдигна на слабите си крака, опипа автомата си, по навик го метна през рамо и още със затворени очи, доспивайки си в движение, тръгна към вратата.

Бодливият нощен мраз прогони сънливостта му и го ободри. Ромашкин сви рамене, пъхна ръце в джобовете си и мрачно закрачи по оврага. Снегът скимтеше под ботушите му сякаш от болка.

Пред блиндажа на командира някакви хора усърдно димяха саморъчно свити цигари. Когато се приближи, Василий видя, че се бяха събрали командири на батальони, артилеристи, политработници и тиловаци.

Караваев и Гарбуз излязоха, когато адютантът доложи, че всички са дошли. Лицето на командира на полка също беше мрачно, очите му бяха съвсем черни. Гарбуз беше малко по-бодър.

— Другари командири — тихо каза Караваев — В блиндажа няма да се съберем, нека поговорим тук. Няма да ви задържам. Ние с комисаря току-що се върнахме от дивизията. Отново ни е поставена задача да настъпим!

Ромашкин не повярва на ушите си: «Не може да бъде!» Останалите отвърнаха със сдържан, явно неодобрителен шум. Командирът на първи батальон, слабият и висок капитан Журавльов, попита:

— С кого ще настъпваме, другарю подполковник? В ротата останаха хора, колкото да преброиш до двама.

Караваев го погледна със съчувствие, но отговори твърдо:

— И въпреки това ще настъпваме. Немците прехвърлят войски от нашия фронт край Сталинград. Пленникът, който вчера заловиха разузнавачите, потвърди това. Немският полк, с който досега само ние се занимавахме, сега се отбранява на широк фронт против два полка на нашата дивизия, тъй като съседният полк отляво е изведен в тила.

Батальонният командир Журавльов хвърли зъл поглед към Ромашкин, сякаш той беше виновен, че немците прегрупират силите си.

— Не само на нас ни е тежко — продължи Караваев. — Цялата дивизия и не само нашата, а няколко дивизии настъпват, макар че са на предела на възможностите си. Но ние трябва да осуетим плановете на противника! Аз вече се разпоредих за попълването на стрелковите роти от тиловите подразделения. Ще дойдат на предната линия готвачите, писарите, конярите, техниците по ремонта. Кой какви хора ще получи и какви хора ще освободи, ще разберете от началника на щаба. А сега слушайте бойната заповед.

Караваев постави задачи на стрелковите батальони, на артилерията и специалните подразделения. Разузнавателния взвод той запази за своя резерв. Заповяда на Ромашкин да бъде край полковия наблюдателен пункт.

След командира говори Гарбуз:

— Другари, аз зная колко сте изморени. Но край Сталинград се решава нашата обща съдба. Разяснете това на всички. Хората ще разберат. Комунистите и комсомолците първи трябва да тръгнат в атака и да водят след себе си останалите.

Още по тъмно Ромашкин разположи своя взвод на посоченото място. Разузнавачите легнаха в един храсталак и в очакване се разположиха «да си доспят на студа.

Василий поднесе бинокъла към очите си. Утринният сняг имаше цвета на синевата. В неутралната зона се чернееха оголели храстчета. Убитите вчера бяха прибрани през нощта. Вражеските траншеи се виждаха още смътно, а в нашите вече можеше да се видят даже лицата на войниците. Ето че се мярна едно познато лице с черни вежди. „Та това е Гулиев! — позна го Ромашкин. — И своя ординарец командирът е изпратил във веригата.“

В седем часа гръмнаха оръдията и затракаха минохвъргачките. Изхвърляйки изпод снега тъмна пръст, се взривиха първите снаряди в разположението на немците. Огънят на нашата артилерия беше по-слаб от обикновено, залповете й не се сливаха в единен тътнеж. Прахът и димът във вражеските позиции едва успяваха да се спуснат на земята между редките избухвания на взривовете.

В душата на Ромашкин имаше тъга. „Как пехотата ще тръгне в атака след такова кихане вместо истинска артилерийска подготовка?“ Но едва излетя зелената ракета, и хората изскочиха от траншеите и в редки вериги тръгнаха през полето. Те не тичаха, а кой знае защо, вървяха и стреляха в движение.

Немските картечници затракаха като шевни машини. С трясък избухнаха няколко мини. Това сякаш стегна нашата пехота и бойците се затичаха напред. И Ромашкин чу как Караваев крещи на артилеристите по телефона:

— Удряйте по огневите точки! Не ги ли виждате?!

Взривовете в разположението на врага започнаха да се изместват, събираха се на букети през площадките, от които стреляха картечниците.

И ето че първи батальон се приближи до немците и в движение се втурна в тяхната траншея. „Гледай го, Журавльов! Мърмореше, мрънкаше, а сега я го виж как действува!“ — оживи се Ромашкин, който наблюдаваше как нашите войници се разпръскват по траншеята и отрупват немците с гранати.

А подполковник Караваев все още натискаше артилеристите. После го заглуши гласът на Гарбуз! Комисарят кореше по телефона командира на втори батальон:

— Спиридонов, защо тъпчете на едно място? Журавльов вече очисти първата траншея, а вие още тъпчете на едно място! Така ли? Виждам. Всичко виждам прекрасно. И вас, и него.

Въпреки мрачните предположения този път настъплението имаше успех — към обяд полкът завладя и втората траншея. Караваев се премести на нов наблюдателен пункт, заедно с него се придвижи и резервът. Подполковникът сега лично разговаряше с втори батальон, който беше минал напред, ободряваше Спиридонов:

— Вие ще се убедите, че противникът е слаб. Да не спада темпът на настъплението. Флангът е открит? Сега ще го прикрием. Сега ще позвъня на Журавльов, той ще се изравни с вас и ще го прикрие.

Но батальонът на Журавльов залегна под плътния огън на картечниците и резките изстрели на немските щурмови оръдия.

— Върнаха се, гадовете! — изруга Караваев.

— Накараха ги да се върнат — уточни Гарбуз. — Вече три дена тук няма самоходни.

— Сега ще му покажат на Журавльов — продължи Караваев с жалост в гласа. — Защо лежи? Ще ги избият на равното. — После викна по телефона: — Журавльов! Хвърли се напред! Заеми втората траншея. Как не можеш? Трябва да можеш! На теб самия ще ти е по-лесно в траншеята и ще прикриеш фланга на съседа си. Сега ще те подкрепя с огън.

Но и артилерийският огън не помогна на Журавльов. Червеноармейците запълзяха и се разпръснаха по изровените от снарядите дупки, сякаш не е имало никакъв батальон. А Спиридонов вече не говореше, а стенеше по телефона:

— Прикрийте ме отдясно! Обкръжават ме! Сега ще ни изтикат от траншеята и изобщо ще ни отрежат пътя!

— Сега, сега — обеща Караваев и викна: — Ромашкин!

— Тук съм.

— Бегом с взвода в първи батальон. Да се вдигнат хората и да се завладее траншеята!

— Тъй вярно!

След една минута разузнавачите вече тичаха направо към изровените от снарядите дупки, в които, беше залегнал първи батальон. Василий си мислеше тичешком: „По-добре от самото начало да бяхме тръгнали в атака, отколкото да се включим в такъв момент!“

Ето ги накрая и черните, изровени от снарядите дупки, в които се бяха скрили стрелците. Ромашкин не знаеше къде е командирът на батальона или поне някой от ротните, затова сам започна да командува:

— Ей, славяни, напред! След мен, в атака!

Нито един човек не откликна на неговия призив.

— Какво правите, братя? След мен! — още веднъж викна Ромашкин и заповяда на разузнавачите: — Хей, момчета, изгонете ги от дупките!

— Хайде, излизай! — басово завика Иван Рогатин.

— Какво си се заровил в земята, нали стоя над тебе, а мен не ме убиват — убеждаваше някого Пролеткин.

А Голошчапов действуваше посвоему — той размахваше немска граната с дълга дървена дръжка и питаше строго:

— Е, какво, чичко, сам ли ще станеш? Или да ти помогна?

Командирите на роти и взводове също започнаха да вземат мерки. Тук и там по полето вече стърчаха отначало самотни фигури, които призивно размахваха ръце, след тях се образува цяла верига. Тя отново се търколи напред и колкото да тракаха картечниците, колкото и да се забиваха в снега куршумите, веригата стигна до траншеята и се вля в нея.

В траншеята веднага започна ръкопашен бой. Ромашкин икономично стреляше с автомата си къси откоси и през цялото време се опасяваше: „Само да не се свършат преждевременно патроните.“ А немците непрестанно изкачаха иззад завоите на траншеята, от блиндажите. И всеки път Василий ги изпреварваше със своите изстрели, като продължаваше да се безпокои, че скоро затворът ще щракне празен и следващият немец ще забие куршум в него. Невъзможно беше да сложи нов пълнител — наоколо се мятаха и стреляха, удряха се с приклади свои и чужди. Струваше му се, че немците са повече от своите.

И все пак в тази суматоха — стрелба, викове, тропот на войнишки ботуши и взривове на гранати — Ромашкин чу слабото съдбовно щракане на затвора, което очакваше. „Това е краят — мярна се мисъл в уморения му мозък. — Дойде и моята смърт.“

Пред него стоеше немец с очила, неизбръснат, хилав, сякаш туберкулозно болен. Черният отвор на автомата му се стори на Ромашкин оръдейно гърло. Пред очите му блесна огън. В дясното му ухо зазвънтя. И… немецът изведнъж се свлече по гръб и изпусна автомата си. Ромашкин се огледа. Зад себе си видя червеноармеец със сипаничаво лице, сякаш набраздено от дупки. Той викна, като откри пожълтелите си зъби:

— Левашов се казвам! Ще имате да ми връщате, другарю старши лейтенант! — И се затича нататък.

Ромашкин бързо сложи нов пълнител и се огледа — накъде да стреля? Но ръкопашната схватка беше вече свършила, в траншеята се търкаляха убитите немци. Те лежаха и отгоре, близо до бруствера. А онези, които се бяха отдръпнали по съобщителните линии, злобно стреляха от следващата траншея.

Василий си спомни за главното си задължение — винаги и навсякъде да получава сведения за противника. Той започна да оглежда чантите на убитите офицери — няма ли в тях карти на обстановката или други важни документи. Пред входа на блиндажа лежеше, заровил лице в каската си, огромен, широкоплещест унтерофицер. Лицето му не се виждаше, стърчаха само големите му месести уши, а върху дебелия му врат се белееха белези от зараснали циреи. От джобовете му Ромашкин извади няколко писма, написани на синя хартия. Опита се да прочете едно от тях и с радост забеляза, че упоритите му занимания с немски език вече дават резултат — той преодоля цяла страница без затруднение.

„Мили Фридрих, днес отново предадоха по радиото, че всеки, който се отличи в боевете, ще получи участък земя на Изток. Ти вече имаш Железен кръст и аз мисля, че е време да си избереш по-добър участък. Аз си го представям така…“

Как си представяше жената на убития Фридрих обещаното парче чужда земя, Василий не разбра, не дочете — нямаше време. Той погледна в полевата чанта на унтерофицера и откри там нещо по-интересно — листчета с някаква инструкция. На листчетата старателно бяха подчертани с молив думите: „Трябва да се възпитава у немските войници чувство на безпощадност. Трябва да се поощряват войниците, които със своите действия предизвикват страх пред германската раса. Никаква мекушавост по отношение на когото и да било независимо от пола и възрастта.“

Ромашкин прекрачи унтерофицера, вдигна автомата и се затича към далечния край на траншеята, където се засилваше престрелката.

Два пъти противникът се опита да върне позициите си, но не успя. Скоро след втората контраатака Журавльов, потен и с още по-пребледняло и отслабнало лице, намери Ромашкин и му каза, едва сдържайки дъха си:

— Благодаря ти, братко, спаси ни. Вземай своите орли и тичай обратно. Командирът на полка заповяда да възстановим резерва.

Ромашкин тръгна да събира разузнавачите. Пролеткин и Рогатин имаха добър улов — бяха хванали един ранен немец.

Когато Ромашкин се върна на наблюдателния пункт й доложи на командира на полка за действията на взвода си, подполковник Караваев за първи път през този ден се усмихна.

— Юнаци! Началник на щаба, разпитай пленника.

Пленникът се намираше наблизо — в долчинката, където си почиваха разузнавачите. Вече го бяха превързали и той беше твърде бодър, но при появяването на Колоколцев, кой знае защо, затвори очи. Майорът му зададе няколко въпроса. Немецът се извърна мълчаливо, без да отвори очи.

— Не иска да говори, мръсникът — свирепствуваше Рогатин.

— Това е от уплахата. Мисли си, че му е дошъл краят — предположи Пролеткин.

— На мене лично неговият разговор не ми и трябва — спокойно каза майорът, извади от джоба на пленника служебната му книжка и погледна в нея. — Всичко е ясно и без думи — шестдесет и седми полк, същият, който се беше оттеглил оттука. Върнаха се, гълъбчетата!

Колоколцев отново отиде на наблюдателния пункт да зарадва с откритието си командира на полка. Но радостта му беше примесена с чувство на горест и тревога. Да, те изпълниха задачата, привлякоха върху себе си вражеските резерви, но няма с какво да ги задържат, обезкръвените роти няма да съумеят да отстоят заетите позиции.

Две денонощия полкът се отбраняваше от превъзхождащите го сили на противника, като бавно отстъпваше назад. Ромашкин гледаше през бинокъла полето на боя и за кой ли път се учудваше: „Кой все пак воюва там?“

И въпреки това неприятелските контраатаки се задавяха една след друга.

А вече четвърто денонощие пехотата се биеше без сън, на студа, под витаещата смърт.

Понякога от наблюдателния пункт долиташе пресипналият, но силен глас на Гарбуз. Комисарят докладваше по телефона в дивизията:

— Червеноармеецът Нашчекин със счупени крака зарежда оръжието и го предава на стрелците. Картечарят Ефремов също е ранен, но с точен огън прикрива фланга на ротата.

Ето че и моят Ефремов се отличи — с удоволствие отбеляза Ромашкин. — Жив е още. А как ли са другите момчета?»

Два пъти през деня при разузнавачите, където и да се намираха, допълзяваше с термус старшина Жмаченко. Той ги хранеше с гореща ароматна каша, наливаше им по сто грама. По женски жалостиво гледаше разузнавачите, докато се хранеха.

Към края на четвъртия ден, когато хората изнемогваха окончателно, полкът се озова на старите си позиции — на позициите, от които беше започнал да настъпва. Колкото и да се мъчеха немците, по-нататък не можеха да минат. През нощта те оставиха и неутралната зона и се прибраха в полуразрушените си блиндажи.

Караваев уморено каза:

— Хубава работа свършихме. Остава само да се закрепим тук — и нито крачка назад!

Той опря чело в стереотръбата и веднага заспа, Колоколцев започна да отдава разпореждания на батальоните по организацията на охраната и разузнаването.

А на другия телефон хриптеше пресипналият глас на Гарбуз. За всички работата беше свършена, а на комисаря му предстоеше още да напише донесения за отличилите се и за загиналите, да провери всички ли са нахранени, осигурена ли е почивката на бойците.

През това време разузнавачите се върнаха в стария си блиндаж.

Но не им се удаде да полегнат. Дотича куриер от щаба — майор Колоколцев викаше Ромашкин. Началникът на щаба, който беше посърнал и посивял от умората, погледна Ромашкин състрадателно и каза меко:

— Знаете ли миличък, в какво състояние е полкът? Никой не може да се държи на краката си. Затова разделете взвода си на три групи и излезте в неутралната зона — на фланговете и в центъра. Пълзете под самото телено заграждение на немците, за да не ни поднесат някакъв сюрприз. Разбрахте ли? Ще спите утре. Идете, миличък, и действувайте по-бързо. — Майорът загадъчно се усмихна, повика с пръст Ромашкин и доверително му прошепна: — Нашите край Сталинград са преминали в настъпление, предадоха по радиото.

От плещите на Ромашкин сякаш се смъкна тежък товар. На връщане си мислеше: «Ще започна разговора с момчетата направо с тази новина. Радостта ще им даде сили.»

Когато се приближи до блиндажа, чу скърцащия глас на Голошчапов, който спореше с някого:

— Изобщо не си кой знае какъв специален човек, а най-обикновена запушалка за всяко гърне. В отбрана всички си почиват, а разузнавачът тича за «език», пехотата е залегнала — вдигай я в атака, някъде фрицовете са пробили — пак разузнавачите да спасяват положението.

— Тъкмо това при нас е особеното — възрази Саша Пролеткин. — Никой не може, а ти трябва да можеш.

— Ако ние с тебе бяхме от желязо, ако куршумите отскачаха от нас, тогава може. Но животът ни е същият, както и на другите, един-единствен — не се предаваше Голошчапов.

Ромашкин бутна вратата.

Всички сякаш по команда вдигнаха към него посърнали погледи в мрачно очакване — нима отново ще трябва да тръгват в разузнаване? На всички им се струваше, че нямат сили да се повдигнат.

— Братя, нашите са преминали в настъпление край Сталинград! — съобщи Ромашкин със звънтящ от радост глас.

И изведнъж сякаш изчезна умората от лицата. Разузнавачите се раздвижиха, заусмихваха се, заговориха весело.

— Значи ненапразно се подлагахме на огъня!

— Браво на сталинградци!

— На тях им беше по-тежко, отколкото на нас!

Ромашкин изчака една минута и продължи:

— Пригответе се, момчета, има за нас още една работа. Както се казва, не е мръсна, а е доходна.

— Пак ли е нещо специално? — попита Голошчапов и хитро присви очи.

— Именно. Всички в полка ще спят, а ние ще ги пазим. Ако и ние заспим, фрицовете ще избият полка, пък и нашите ще ни разстрелят за това. Това допада ли ви, Голошчапов?

— Съвсем. След такава новина мога да изтрая. Ще се бода с ножа от време на време, но няма да заспя — изежи се Голошчапов.

На десния фланг Ромашкин изпрати няколко разузнавачи начело с Конопльов, а на левия — друга група под командуването на Иван Рогатин. Самият той възглави централната група.

Докато пълзяха към немските заграждения, самочувствието им беше сносно. Но щом се добраха до изровените от снарядите и бомбите дупки, сънят започна да ги надвива. Бутаха се и се разтърсваха един друг, разтъркваха със сняг лицата си, пушеха един след друг, като се прикриваха, по нищо не помагаше. Ромашкин изпохапа до кръв устните си, но главата му сънливо клюмваше, очите му се залепваха. Някога беше чел в някаква книга, че в далечното минало са изтезавали хората, като не им давали да спят. На второто денонощие волята на изтезаваните отслабвала, а на третото полудявали. «Та ние не спим вече пето денонощие. И все някак си се държим, разсъждаваме, воюваме!» — учуди се Василий.

Това беше най-дългата нощ в неговия живот. Сигурно такава тя се стори и на другите разузнавачи. На сутринта Ромашкин се порази от вида на момчетата — скрежът не се топеше по лицата им. Премръзнали, посинели, те едва се движеха.

Пред блиндажа отново го чакаше куриер от щаба. Василий едва не извика от отчаяние, но този път никой никъде не го викаше. Куриерът само му даде един вестник.

— Комисарят другаря Гарбуз нареди да ви го донеса.

Ромашкин влезе в блиндажа, окачи автомата си и неохотно, с усилие разгърна още неизмачкания вестник, който скърцаше и беше твърд като ламарина. Вниманието му привлече заглавието «През последния час: Успешно настъпление на нашите войски в района на гр. Сталинград».

Под това кратко заглавие следваше:

«Тези дни нашите войски, разположени на подстъпите край Сталинград, преминаха в настъпление срещу немско-фашистките войски. Настъплението започна в две направления — на северозапад и на юг от Сталинград.»

Мислите му се объркаха. Като в мъгла едва достигнаха до съзнанието му думите «придвижиха се на 60–70 километра, заеха градовете Калач, Абганерово, прекъснати са и двете железопътни линии, в тридневния бой са пленени 13 000 немци, на бойното поле има над 14 000 трупа…»

Очите на Василий сами се затваряха. Без да вижда и без да разбира нищо, той залитна на една страна. Старшина Жмаченко и Рогатин го подхванаха и му помогнаха да легне на нара.

— Напълно е изтощен! — поклати глава Рогатин и веднага като подкосен се отпусна до Ромашкин.

Жмаченко огледа блиндажа и му стана страшно — наоколо в неестествени пози, сякаш в бели савани лежаха безмълвни разузнавачите. И лицата им бяха бели като на мъртъвци — изострени, бледи, обрасли.

Купчината едри парчета хляб, бялата захар на бучки и кашата в алуминиевите канчета, от които се вдигаше пара, останаха на масата. И никой не се докосна до тях.

Изминаха няколко дена. Край Сталинград завърши обкръжаването на огромната противникова армия. И Ромашкин за първи път видя немец, който му се усмихваше съвсем доброжелателно. Това се случи така.

Разузнавачите се отправиха на поредното нощно разузнаване. Едва бяха пропълзели половината от разстоянието, което отделяше нашите траншеи от траншеите на неприятеля, когато сякаш изпод земята пред тях изникна немски войник, който тихо и като че ли радостно възкликна:

— Хитлер капут!

На фона на още неугасналото небе тъмната фигура с вдигнати нагоре ръце изглеждаше огромна. Непривично прозвучаха и тези две думи, които произнесе немецът. Ромашкин отначало ги разбра буквално, помисли, че Хитлер е мъртъв. «Може би са го убили при бомбардировка?»

— Хитлер капут! Плен, плен! — повтори немецът.

«А, ето каква била работата — сам се предава в плен!»

Ромашкин се боеше от подвеждане, тъй като досега не беше срещал немци, които доброволно да се предават. Затова той изкомандува заплашително:

— Комен, форверте! Хенде хох!

Немецът го разбра, послушно тръгна към нашата траншея и щом се спусна в нея, приятелски се усмихна на Ромашкин.

Капитан Люленков разпита немеца, който доброволно се беше предал в плен. Ромашкин водеше протокола за разпит. Колоколцев седеше малко настрана и се занимаваше със своите работи. Пред Ромашкин имаше стандартна бланка, в която той записваше само отговорете на немеца.

Име: Мартин Цайнер.

Година на раждане: 1916.

Месторождение: Дрезден.

Образование: висше.

Професия преди службата в армията: учител.

Звание и длъжност в армията: Сега съм редник, но доскоро бях фелдфебел. Служих в охраната на военнопленнически лагер. Там взех решение да мина на ваша страна. Умишлено нагрубих коменданта хауптман Фетер, бях разжалван в редник и изпратен на предната линия. Аз самият исках това.“

Цайнер имаше тъмни черни вежди и живи весели очи, косата му беше акуратно сресана на път. Искаше им се да му вярват. Той не приличаше на тъпите войници, които скачат при всеки въпрос и за всичко имат готов отговор: „Да, господин офицер, тъй вярно, господин офицер!“ Той не приличаше и на раболепните хитреци, които казваха: „Аз съм малък човек, аз изпълнявам заповед.“ Този човек разказваше всичко охотно и твърде подробно, без да подбира общи фрази.

— Кои държахте в лагера?

— По инструкция трябваше да държим само военнопленници. Но имаше и много цивилни.

— Къде се намираше лагерът?

— Близо да Вязма.

— Колко души имаше в лагера?

— Когато аз пристигнах, зад телената мрежа имаше около двайсет хиляди.

— Вие в постоянната охрана ли бяхте?

— Изпратиха ме там с команда от трийсет войници, преди да започне вашето настъпление. Бяхме получили заповед да преместим пленниците по-навътре в тила.

— Колко пленници изведохте от лагера и къде?

— Петнадесет хиляди, в Шмоленгс.

— Къде се намира този град? В Германия?

— Не, не! Това е ваш град. Намира се тук наблизо — Шмоленгс.

— Той говори за Смоленск — поясни Колоколцев, без да вдига поглед от документите.

— Защо отведохте там петнадесет хиляди? Къде са останалите?

— Останалите не можеха да вървят. Особено жените, старците и ранените. Те останаха зад телената мрежа. — Цайнер замълчали забележимо се развълнува. Той уточни твърдо: — Тях ги доуби лагерната охрана, аз самият видях. Тогава реших, че тази мръсна работа не е за мене. Охраната тръгна заедно с нас, по пътя тя се занимаваше със същото. В Шмоленгс ние отведохме едва три хиляди.

— Къде останаха другите дванадесет хиляди?

— Хората бяха изтощени, спираха да съберат силите си, някои падаха. Тях ги биеха с приклади, разстрелваха ги.

— Имаше ли случаи на бягство от колоната?

— Да, един път десетина души се нахвърлиха върху конвоя, убиха го с камък. Взеха автомата му и избягаха в гората. Седмина от тях хванаха, върнаха ги на пътя и насъскаха срещу тях кучетата. Кучетата им прегризаха гърлата пред очите на всички. А от групата на бегълците всеки пети човек беше разстрелян. Направиха го ужасяващо делнично: „По пет — преброй се! Петите номера, двадесет крачки напред! Съберете се в средата! Огън!“ Останалите ги предупредиха, че така ще бъде при всеки следващ случай. А хауптман Фетер внушаваше на охраната: „Пленниците и арестуваните трябва да останат колкото може по-малко. Тогава за вашите жени и майки ще има повече храна. Погледнете колко много са тези скотове, те са способни да изплюскат всичко дори ако почти не ги храниш.“

Ромашкин си тръгна от разпита потиснат. За това, което разказваше Цайнер, Василий много пъти беше чел във вестниците. Пък и самият той неведнъж, беше виждал в освободените села убити жени и деца. Но у него, кой знае защо, винаги оставаше мъничко съмнение — може би тези хора са загинали при бомбардировка, при артилерийски обстрел или от случаен куршум? В това, че окупаторите безпощадно унищожаваха беззащитни хора, Василий окончателно повярва едва след разпита на този немец. „Той е очевидец! И няма интерес да сгъстява боите. Той би могъл да премълчи нещо, нещо да посмали, но не и да преувеличи — той самият е окупатор.“

Ромашкин си помисли още: „Колко странно е устроен животът? Там, до нас, на няколкостотин метра разстояние хората са други, там властвуват други закони и порядки. Всичко, което при нас е хубаво, правилно и законно, там е враждебно, осъдително. Как можаха да се изродят през двадесетия век в диви зверове? Ето, даже Мартин Цайнер се ужасява. Той всичко е разбрал и сам дойде при нас. Да, но кога е разбрал? След битката край Сталинград? Нима, за да може човек докрай да разбере самия себе си, трябва дълго и силно да го бият?“