Владимир Карпов
Да се залови жив (3)

Полкът на майор Караваев се качваше в ешелона. Артилерията, щабът и тилът на полка бяха изпратени още през нощта, замръзналите, покрити със скреж скърцащи вагони всички дишаха и пушеха и скоро стана горещо. Червеноармейците все още говореха за парада, но най-много говореха за Сталин.

— Казват, че той е риж, сипаничав и, едната му ръка е изсъхнала — тихо каза Опльоткин на съседа си Кружилин.

— Знаеш ли какво може да ти се случи за такива разговори? — възмути се Кружилин. — Знаеш ли къде могат да те пратят за това?

— Че какво толкова съм казал? — ежеше се явно уплашеният Опльоткин.

— Бива ли така да се говори за другаря Сталин?

— Как „така“?

— Ами така, като тебе. Разбирам вчера да беше дрънкал такива работи. Нали аз самият го видях? Как ще е сипаничав? Изобщо не е сипаничав. И не е риж. И си има две ръце. Защо дрънкаш?

— Ама че чудак. Каквото съм чул от хората, това и казвам.

— От хората! Да не би да ме изпитваш? — с недоверие попита Кружилин.

— Че какво ще те изпитвам, да не си жена случайно. — Опльоткин се засмя напрегнато и се отдалечи от опасния събеседник.

Влакът летеше, без да спира. Зад прозореца се мяркаха красиви вили, весели названия на гари.

Във вагона мина политръководителят, който раздаваше наляво и надясно вестници, сякаш ги сееше. Червеноармейците зашумяха. Всеки започна да чете на любимата си страница, както беше преди войната: някои обичаха четвъртата — произшествия, театрални новини, други — уводната, трети захващаха от средата — какво става на полетата и в заводите. Не, сега всички започваха от бюлетина на Съветското Информбюро.

„Сутрешно съобщение от 7 ноември.

През нощта на 7 ноември нашите войски водиха боеве с противника на всички фронтове.“

„Лоша е работата — помисли си Ромашкин. — След такива съобщения обикновено пишат, че Червената армия е отстъпила, а малко по-късно съобщават: «Отстъпихме Киев», «Отстъпихме Минск», «Отстъпихме Харков».

«В резултат на бойните действия за един час частите на др. Василенко и др. Кузмин, действуващи на Южния фронт, унищожиха и повредиха 60 немски танка и над два батальона пехотинци на противника.»

«Хубава работа са свършили — забеляза Василий. — Ех, да можех и аз да стрелям заедно с тях! Но нищо, фронтът е близо. Скоро и аз ще пострелям срещу фашистите.»

«Стрелковото подразделение на младши лейтенант Румянцев, действуващо на Южния фронт, се оказа обкръжено от 60 вражески танка. За едно денонощие бойците унищожиха с ръчни гранати и бутилки със запалителна смес 12 танка на противника и излязоха от обкръжението.»

Румянцев ли? Да не би да е от нашия курс! Май при нас имаше човек с такова име. Напълно е възможно Румянцев да е стигнал до Южния фронт и да се е отличил още в първия бой. Но как е успял да отблъсне 60 танка, щом е командувал взвод? Та това са по два танка на човек! Всъщност може да е командувал и рота. Ротният, да речем, е загинал, а Румянцев е поел командуването. Смелчага! Къде ли пишат за московското направление? Ето…“

„Минохвъргачите от частта на командира Голубев, действуваща на малоярослаецкия участък на фронта, на 5 ноември унищожиха един батальон от вражеската пехота и батарея немски минохвъргачки.“

„Не е кой знай какво. Значи и тук нашите отстъпват“ — реши Василий.

По-нататък се говореше за тружениците от тила и за това, че за тях се говореше именно в бюлетина на Информбюро, показваше, че работата в тила се приравнява към бойните дела на фронта. Червеноармейците оживено заговориха за новините, развълнувани запушиха махорката.

Изведнъж влакът рязко намали ход. Всички се люшнаха напред, после изведнъж — назад. Някъде звъннаха стъкла, някой извика:

— Ох, дяволите да те вземат! Къде се буташ с винтовката?

И веднага след това се чуха викове:

— Въздушна тревога! Въздушна тревога!

Отсечено и тревожно засвири локомотивът. Червеноармейците наскачаха от вагоните, затъркаляха се по снежния склон, надолу и се затичаха към рядката гора, която се чернееше наблизо. Василий тичаше заедно с другите и викаше:

— Взвод, насам!

Бойците от неговия взвод, които се оказаха наблизо, се стараеха да се движат заедно с него.

Отзад се раздадоха няколко взрива, над главите им се разнесе закъснялото бръмчене на самолет. Василий дотича до гората и внезапно чу весел смях. Той не си беше поел още дъх и не разбираше кой може да се смее в такава страшна минута, по време на бомбардировка!

Ромашкин мина през заснежените храсти и изведнъж с изумление видя, че се смееха немци! Смееха се на тези, които бягаха от бомбардировката. „Те са вече тук? Как така? В обкръжение ли сме? Или сме вече в плен?“ — в объркване мислеше Ромашкин. Той измъкна с отчаяние пистолета си от кобура. „В кого от тях да стрелям?“ — не можеше да реши той. И накрая разбра всичко. Зад тясната линия на гората минаваше шосе, по което водеха малка група пленници. Именно те се смееха, като гледаха как руснаците бягат от немските самолети.

Това бяха първите фашисти, които видя Василий. Той се приближи, за да ги разгледа по-добре. Страхът му пред авиацията изчезна безследно, той напълно забрави за бомбардировката. Някъде отзад ехтяха взривове, а Василий гледаше с широко отворени очи смеещите се немци. Това изобщо не бяха страхливците, които той се канеше да убива с дузини, а здрави, със спортни фигури войници, с добре и по мярка ушити шинели, с хромови ботуши.

— Шнел, шнел, рус, лягай на земя, райхсмаршал Гьоринг ще ти направи капут! — викаше един синеок немец с дебел врат и рамене на атлет.

Останалите пак се засмяха високо.

— Ах, гадове! — изведнъж с хриптене в гърлото викна кой знае откъде взелият се Куржаков. Василий за момент видя пълните му с омраза очи с черни точки на зениците. Григорий мигновено извади пистолета си и стреля, без да се цели. Немците изведнъж паднаха на земята и замряха, сякаш всички бяха убити с един куршум.

Пред Куржаков изскочи лейтенант от конвоя, закри с тялото си немците и решително викна:

— Не бива, другарю! Не бива! — и веднага след това добави заплашително: — Вие ще отговаряте за това! Ще ви съди трибунал!

— Трибунал заради фашистите? Аз тебе, гадино.

Хванаха Куржаков за ръцете. Немците станаха от земята.

Сега те уплашено се скупчиха и тъпчеха на едно място. За щастие лейтенантът не беше уцелил. Старшият на конвоя се опитваше да разбере фамилията му и номера на частта. Но дошлият, привлечен от шума командир на батальона Журавльов каза:

— Отведи пленниците си по-далеч. Иначе ще ядосаш хората и всички ще ги избият.