Владимир Карпов
Да се залови жив (2)

Целия ден Василий беше на студа. Сутринта — тактика, след обяд — занятия в студеното като гробница бетонирано стрелбище. Обучаваха на стрелба червеноармейците, които за първи път държаха в ръцете си винтовка. Тежките изстрели в тясното бетонирано стрелбище така се бяха набили в тъпанчетата, че в главата му бучеше. След вечерята в топлата казарма Василий го обзе приятна умора. Той полегна да си почине и бързо заспа под равномерния шум на гласовете.

Куржаков се движеше между леглата и се караше на мудните, отпуснали се на топло червеноармейци:

— Оръжието се е изпотило, избършете го. Какво сте се разкиснали! Забравихте ли, че утре заминаваме за фронта?

Той се спря пред леглото, на което лежеше Ромашкин, оставил ботушите си на пътеката. Искаше му се да го вдигне — легнал си е преди подчинените си и даже оръжието си не е вкарал в ред. Но като погледна руменото чисто лице на лейтенанта, който сладко спеше, нещо жалостно трепна в гърдите му. Куржаков веднага потисна в себе си тази, според него „женска“ слабост, но все пак не събуди Василий, а продължи по-нататък, като яростно ругаеше бойците:

— Избършете си оръжието, „юнаци“ такива! Утре няма да си играете на шикалки, на бой отивате!

Червеноармейците взимаха влажните винтовки, които сякаш бяха покрити с мъгла, бършеха ги, но влагата отново се появяваше по лъскавите черни цеви и затворите.

— И виж, желязото и то е замръзнало, уморено. А на нас нищо ни няма и на желязото още помагаме — каза младият боец Опльоткин в желанието си да изглежда бодър.

— Не дрънкай, ще събудиш лейтенанта — спря го съседът му и кимна към Ромашкин.

— Измори се командирът. Изглежда е гражданин, не е свикнал на студа в полето — прошепна Опльоткин.

В десет часа цялата рота си легна. Младите здрави хора скоро заспаха дълбоко.

На Василий му се стори, че току-що е затворил очи, когато в ушите му прозвуча познатото неприятно:

— Стани! Стани!

Ромашкин погледна часовника си — беше едва три часът. „Сигурно дежурният се е объркал“ — помисли си той, но веднага чу познатия дрезгав глас на Куржаков:

— Стани! Бързо се мийте и излизайте да се строявате в пълно снаряжение. Не оставяйте нищо, повече няма да се връщаме в казармата!

В двора на полка ставаше нещо странно. Ротите се строяваха не в походни колони, а в дълги нестройни редици.

Куржаков повика взводните:

— Стройте ги по височина в редица по двайсет и пет души. Да се отработи движението със строева крачка. Обърнете особено внимание на равнението.

Ромашкин имаше всичко двайсет и двама бойци, целият взвод образува една редица. Добавиха още трима от друг взвод. Като строяваше хората в тъмнината по височина, Ромашкин се забави, но веднага пристигна Куржаков:

— Слушай моята команда! Надяс-но! Застанете в тил! Шапки долу! Застанете плътно един зад друг! Още по-близо! Притисни гърди до гърба на съседа си!

Непокритите подстригани глави се проточиха в редица някъде те се възвишаваха, някъде се снишаваха.

— Ти мини тука. Ти тука — издърпваше ту един, ту друг за ръкава на шинела командирът на ротата. След минута кръглите остригани глави сформираха една постепенно снишаваща се линия.

— Наложи!… — Куржаков изчака малко и изкомандува рязко. — Наля-во!

Пред Ромашкин стоеше редицата на взвода му идеално строена по височина. Куржаков каза тихо:

— Ето така трябва да се строява по височина, другарю строевак — и отмина.

Ротите вече крачеха по плаца и между казармите.

Все още не разбирайки защо е нужно всичко това, Ромашкин командуваше своята редица. Тя се разпадаше, вървеше ту като изпъкнала гърбица, ту се огъваше като дъга, ту изведнъж се начупваше на зигзаг.

В края на двора редиците се събираха и се връщаха назад. Като срещна тук своите съвипускници, Василий попита Карапетян:

— Знаеш ли за какво е цялата тази дандания?

— Отиваме на парад. Днес е седми ноември. Забрави ли?

— Какъв парад? Нали е война?

Приближи се Куржаков, той беше чул разговора им:

— Някой, дъб строевак като вас го е измислил. Парад, разбираш ли! Немците са край Москва, а ние си играем на войници. Малко ни бият, още не са ни избили от главите всичката щуротия.

Ромашкин тичаше покрай строя, ситнеше пред него, като се движеше гърбом, викаше:

— Удряй крак! Раз, два. А равнението? Защо изостава средата?

Закусиха направо тук, на двора, като дрънчаха с котлетата и вдишваха парата и приятния мирис на каша с месо.

Беше още тъмно, когато полкът тръгна към центъра на града. През черните прозорци на домовете със залепени на кръст бели хартиени ленти не се виждаше нито светлина, нито светла пролука. Полкът вървеше по тихите безлюдни улици в парадни редици и през целия път до Червения площад се раздаваха командите:

— Строева крачка! Раз, два! Раз, два! Оправи равнението!

Командирът на полка майор Караваев беше участвувал в много паради през дългата си служба. Сега той гледаше огънатите криви редици и каза тихо на комисаря Гарбуз:

— За парадите се готвехме минимум един месец. Как ще минем през Червения площад, не си представям. Още повече в пълно снаряжение. Ще опозорим и себе си и цялата Червена армия.

— Не се безпокойте, Кирил Алексеевич — отговори Гарбуз, който съвсем доскоро беше секретар на районния комитет в Алтай край Бийск и не разбираше особено от строева работа. — Там разбират обстановката. — Комисарят посочи с пръст нагоре. — Не зная дали разсъждавам правилно, но ми се струва, че днес е важно не равнението на редиците, а самият факт, че парадът се провежда. Немците са край Москва, крещят пред целия свят, че побеждават, а ние им показваме лакът с този парад! Хитлер ще получи удар от такъв сюрприз. Чудесно е измислено!

— Парадът, разбира се, е смело хрумване. Тук или печелиш всичко, или всичко губиш.

— Защо? — не разбра комисарят.

— Ако всичко мине добре — ще имаме полза. Ами ако бомбардират Червения площад?

Комисарят се намръщи, не отговори веднага.

— Аз мисля, че там — той пак посочи с пръст нагоре — са предвидили всичко. Няма да допуснат. С този парад, според мене, се занимава самият Сталин.

А редиците все вървяха и вървяха покрай тях бойците старателно удряха крак и се чуваше неравномерният тропот на замръзналите кожени ботуши.

На Червения площад излязоха на разсъмване. Ромашкин за първи път видя Кремъл не на картинка: позна назъбената стена, Мавзолея, високите островърхи кули и се учуди — звездите не бяха рубинови, а зелени — или бяха боядисани, или бяха закрити с калъфи. Над площада се спускаше студена влажна мъгла. В мрачното небе висяха аеростатите на въздушното заграждение и изглеждаше, че подпират с гърбове плътните сиви облаци.

— Времето е подходящо, облачно е — не е за самолети — каза радостно Карапетян.

— Ти бил ли си по-рано на Червения площад? — попита Василий.

— Бил съм. Чичо ми работеше в Наркомата на вътрешните работи. Водеше ме на манифестациите. Тук по-рано нощем всичко сияеше като през деня. А денем ставаха такива работи — не може да се разкажат!

— А защо не са махнали чувалите? — учуди се Василий, като посочи реда чували до катедралата Василий Блажени.

— Чудак, та те специално са ги докарали, за да оградят паметника на Минин и Пожарский, да не го повредят при бомбардировка.

— А ако започнат да бомбардират нас? Представяш ли си каква бъркотия ще настъпи?

Куржаков, който стоеше до тях, каза:

— Престанете да дрънкате в строя!

Воинските части пристигаха и се строяваха на отредените им места, червеноармейците пушеха с разрешението на командирите си, синкав дим се виеше над строя.

Заваля сняг. Отначало падаха дребни снежинки, а после се посипаха все по-плътни и по-плътни. Василий, Карапетян и сигурно всички участници в парада си помислиха с радост „Бомбардировка няма да има“. Облекчението се дължеше не само на това, че отпадаше опасността за тях самите, за собствения им живот. Всеки разбираше, че това не е обикновен парад. Той трябваше непременно да се състои.

Има в живота дни и часове, когато човек усеща, че ето това, което става сега край него, е историята. И сега, щом засвири и започна да бие Кремълският часовник, сърцето на Василий затуптя, сякаш там, в гърдите му, а не на кулата звучеше тази музика и ехтеше камбанният звън на историческото време. Василий искаше да запомни всичко, което вижда и чува, всичко, което става на площада. Той разбираше, че това ще остане във вековете.

В осем без пет по Червения площад премина шум като вятър през гората. Ромашкин гледаше надясно и наляво и се опитваше да разбере какво става. Стоящият до него Синицин го сбута в ребрата:

— Не гледаш където трябва. Гледай Мавзолея!

Ромашкин погледна към мраморната пирамида в центъра на площада и замря: там, в редицата фигури в палта с каракулени яки, той видя Сталин, облечен с познатия от снимките шинел и сукнена зелена фуражка. „Сталин! — мярна му се в главата. — Да си беше сложил шапката, ще замръзне с тази фуражка.“

Часовникът на Спаската кула заливаше площада с мелодичен звън. Генералът, здраво седнал на коня, изведнъж викна нещо и препусна напред. Откъм Спаската кула към него се приближаваше друг ездач на кон с бели крака. Снегът валеше и не можеше да се разбере кой е той. Преди ездачите да се доближат съвсем, отново над строя на войските като вятър по върховете на, дърветата се понесе шепот: „Будьони! Будьони!“

Будьони спря пред техния полк за поздрав и чак тогава Ромашкин видя маршалските му звезди и черните му щръкнали мустаци. Още никой не беше произнесъл реч, началниците все още обикаляха строя на войските, а Ромашкин просто го раздираше желанието да викне „Ура!“ Сърцето му силно биеше. Виеше му се свят, беше опиянен от тържествения момент. Ето за такава война си беше мечтал той — всичко беше красиво, величествено, грандиозно!

Най-после от другия площад, иззад ъгъла на червеното кирпичено здание като лавина се понесе: „Ура!“ Василий с пълни гърди вдиша въздух изчака могъщият възглас да достигне квадрата на неговия полк и викна с всичка сила, но не чу гласа си. Общият вик „Урааа!“ се понесе над строя заедно с гласа на Ромашкин и отмина нататък. После този вик връхлиташе отново строя и нито веднъж Василий, макар и да се стараеше, не успя да чуе своя глас.

Междувременно Будьони се изкачи на Мавзолея. Сталин го изчака, погледна часовника си и едва забележима усмивка се мярна под мустаците му. Без да се обръща към никого, но убеден, че всичко, което каже, ще бъде изпълнено незабавно, Сталин каза:

— Включете всички радиостанции на Съюза. — И направи крачка към микрофона.

Слушайки Сталин, Ромашкин, целият превърнат в слух, се беше навел с цялото си тяло напред към Мавзолея.

Сталин говореше не много силно и произнасяше фразите бавно, сякаш диктуваше на машинописка. Ромашкин си помисли даже, че Сталин говори прекалено бавно. Той сякаш подчертаваше всяка фраза. Изговаряше думите на руски език правилно и без затруднение и само в ударенията, в повишаването и снижаването на тона се промъкваше грузински акцент.

Василий проклинаше и снега, който стана по-гъст, и не му даваше възможност да разгледа Сталин. „Нищо надяваше се той — ще го разгледам, като минем покрай Мавзолея.“

Сталин говореше за това, колко трудна е била борбата с враговете през годините на гражданската война — Червената армия току-що се е създавала, не е имала съюзници, оказвали са натиск четиринадесет държави. Ленин тогава е водел масите и ги е вдъхновявал за борба с интервентите.

„Духът на великия Ленин и неговото победоносно знаме ни вдъхновяват сега в Отечествената война така, както преди двадесет и три години.

Нима има съмнение, че можем и сме длъжни да победим немските завоеватели?

Другари червеноармейци и моряци, командири и политработници, партизани и партизанки! Целият свят гледа на вас като на сила, способна да унищожи грабителските пълчища на немските завоеватели. Поробените народи на Европа, паднали под игото на немските завоеватели, гледат на вас като на свои освободители. На вас се пада велика освободителна мисия. Бъдете достойни за тази мисия! Войната, която водите, е освободителна, справедлива война. Нека ви вдъхновяват в тази война мъжествените образи на нашите велики прадеди Александър Невски, Дмитрий Донской, Кузма Минин, Дмитрий Пожарский, Александър Суворов, Михаил Кутузов! Нека ви води победоносното знаме на великия Ленин!“

И Ромашкин отново викаше „ура“, опиянен от усещането за огромната сила на своята армия, чиято частица е той самият, от радостта, че е роден, живее и ще защищава такава велика страна, че участвува в такива грандиозни събития.

Обикновено участниците на парада най-малко от всички виждат как протича самият парад. След командата „За тържествен марш!“ Василий забрави за всичко, освен за равнението: искаше му се неговата редица да мине най-добре от всички, да не се огъне, да не изостане. Той я поглеждаше и полугласно командуваше, докато не излязоха на последната права линия. Някъде в подсъзнанието му пулсираше мисълта: „Да разгледам Сталин, да разгледам Сталин“. Но когато закрачи със строева крачка, вдигайки високо крак, забрави и за това.

Изведнъж в котлето на някой от червеноармейците задрънча лъжица. Василий не чуваше оркестъра, желязното дрънчене в котлето му изглеждаше по-силно от всичко. Той изстина от ужас, стори му се, че дрънченето се чува до Мавзолея и разваля целия парад. В този момент Василий видя някакъв човек, той се извисяваше над площада и размахваше ту лявата, ту дясната си ръка. На Василий му се стори, че той търси къде е тази злополучна дрънчаща лъжица. Човекът се виждаше над главите на маршируващите и несъмнено търсеше виновника. Чак когато се доближиха до него, Ромашкин съобрази: „Та това е диригентът!“

Василий се сепна, хвърли поглед към Мавзолея, но вече беше късно — не успя да разгледа Сталин.

Ромашкин погледна Карапетян и Синицкий — те се усмихваха. Той също се усмихваше. Защо? Неизвестно. Просто на душата им беше хубаво, весело. Оказа се, че никой не беше чул дрънченето на лъжицата. Даже лицето на Куржаков просветна, зелените му очи се претоплиха, но като срещна погледа на Ромашкин, той се намръщи и се обърна настрани.

Майор Караваев спря полка на една тясна уличка зад Москва — река. От рота на рота се разнесе „Може да се пуши“ и виолетов дим се издигна веднага над шапките, покрити със сняг. Отзад на Червения площад още свиреше оркестърът — парадът продължаваше.

Четири девойки с червеноармейски униформи вървяха по тротоара. Карапетян не можеше да изпусне случая да се запознае. Той се качи на тротоара, козирува бодро и каза, игриво повдигайки черните си вежди:

— Разрешете да се обърна!

— Ние трябва да искаме разрешение — вие сте старши по звание — каза синеоката. Нейните светли къдрици се подаваха изпод шапката. Другите девойки се засмяха. Само една снажна, стройна девойка с тънки вежди и кафяви очи остана сериозна и повече от другите се хареса на Ромашкин. Синицки и Сабуров отидоха да подпомогнат Карапетян, а Василий се приближи до строгата девойка:

— Здравейте. Как се казвате?

— Смятате ли, че сега е подходящо време за запознанства?

— Защо пък не?

— Във всеки случай нашето запознанство е излишно.

— Защото заминавам за фронта ли?

Девойката го погледна тъжно в очите и неясно отговори:

— Ние никога вече, няма да се срещнем. — И добави, за да не го обиди: — Не защото могат да ви убият. Просто тези запознанства са ненужни сега.

Тя помълча и явно опасявайки се, че лейтенантът неправилно я е разбрал, каза:

— Казвам се Таня.

— Къде живеете?

— Тук, в гората край Москва. Пуснаха ни за празника в къщи, аз съм московчанка. Ние също скоро ще заминем за фронта.

— Може би там ще се срещнем?

Таня поклати глава.

— Едва ли.

От началото на колоната се разнесе:

— Свършвай с пушенето! Строй се!

Прекъснаха се смехът и веселият разговор на лейтенантите.

Ромашкин се сбогува с Таня. Той остана с убеждението, че тяхната среща не е била случайна, че в нея се крие някакъв смисъл и че тя обезателно ще има продължение.

— Кажете номера на полевата си поща — бързо, вече от строя помоли Ромашкин.

— Недейте, не е нужно — ласкаво каза Таня и му махна за сбогом с ръка в зелена, ръчно плетена ръкавица.