Владимир Карпов
Да се залови жив (33)

Почти три месеца войските се готвеха за щурма на Източна Прусия. Разузнавачите търсеха удобни подстъпи към отбраната на врага, уточняваха разположението на дотовете, засичаха огневите точки, изясняваха какви войски се отбраняват тук, какво замислят. Хиляди очи, долепени до биноклите и стереотръбите, се взираха във вражеските укрепления, изучаваха, преценяваха, премисляха как да ги завземат.

През тези три месеца Ромашкин чувствуваше, че във всички звена на фронтовия им живот сякаш се натяга някаква вътрешна пружина, навивка след навивка, като по резба. Тази пружина се опъваше все повече, ставаше толкова еластична и силна, че беше трудно вече да се удържи. Нужно беше отслабване на напрежението. Нужен беше щурм.

И този щурм започна през новата 1945 година.

В навечерието полковник Караваев погледна строго Ромашкин и каза:

— Щом прогоним немците от този рубеж, ти ще се спуснеш към река Инстер. Давам ти танкова рота и взвод автоматчици. Ще разположиш своите хора по танковете и напред с всички сили! Разбери, бързината решава всичко. Заобикаляй укрепленията, височините, рубежите, където ще срещнеш съпротива. Унищожаването на противника не е ваша грижа. Оставете го на нас. Привечер ние трябва да бъдем край Инстер. Силите на полка ще са малко и на мен ще са ми необходими най-точни сведения за противника. Ако ги съберете, ние ще преминем реката и ще завземем плацдарма. Ето къде ще действува твоят отряд — полковникът показа границите, отбелязани с червен молив. — Разбра ли?

— Тъй вярно! — отговори Ромашкин и се усмихна, та командирът на полка да види, че той отива да изпълнява тази задача уверено и затова няма основание да разговаря така строго с него.

Преди настъплението полковникът имаше много грижи, за да обърне внимание на усмивката на Василий. Сега го тормозеше и ядосваше мисълта, че не стигат колите. Караваев не се съмняваше, че ще прогони немците от рубежа, намиращ се в участъка на полка. Но как да ги преследва? Колите ще стигнат само за един батальон, който сигурно ще тръгне по следите на отряда на Ромашкин. Този батальон обаче може да потъне в боя и няма да има с какво да действуват.

Караваев стоеше до масата, почукваше нервно с молив по картата и говореше:

— Ще се започне старата история: ние ще ги изтласкаме от един рубеж, те ще преминат на друг. И ето ти ги пак същите хитлеристи — воювай с тях! Не може да се воюва повече така! Всички, които ни се противопоставят, трябва да останат тук. А оцелелите трябва да изпреварим и да стигнем до другия рубеж преди тях. Ясно ли е? Ако имате нови сили, господа фашисти, нека се бием. Щом нямате, ние настъпваме по-нататък. Разбра ли?

— Разбрах, другарю полковник — отговори Ромашкин.

— А къде и какви сили са разположени, ще съобщаваш ти. Стана ли ти ясно?

Ромашкин не успя да отговори. В стаята влезе Линтварьов, а след него един мършав капитан, който Ромашкин не познаваше. На войнишката му рубашка имаше ордени „Отечествена война“ и „Червена звезда“. Умните очи на капитана гледаха приветливо, като се присвиваха късогледо.

— Имаме гост, другарю полковник.

Ромашкин едва сдържа усмивката си — само гости му липсваха сега на полковника!

— Това е военният кореспондент капитан Птицин.

— Алексей Кондратиевич, сега не ми е до това — прекъсна го Караваев.

— Разбирам, другарю полковник — твърдо и настойчиво каза Линтварьов. — На капитана му е заповядано да напише статия за Ромашкин, затова го доведох при вас.

— Ромашкин сега няма време да си приказва с кореспондента — отряза го Караваев. — Той трябва да подготви разузнавачите и незабавно да потегли.

— Аз няма да преча на старши лейтенанта — примирително каза Птицин. — За нищо няма да го питам. Аз просто ще тръгна с него, ще видя всичко и сам ще си го напиша.

Сините очи на Караваев станаха съвсем студени. Той прекъсна капитана:

— Ромашкин отива в тила на врага. Кореспондентът няма работа там. Напишете за някой друг. Подполковник Линтварьов ще ви намери. Вървете, другарю Ромашкин, за вашата готовност доложете на началника на щаба.

На излизане Василий чу как Птицин все така меко и вежливо казваше на командира:

— И в тила съм бил, и при партизаните, и на рейд с танкистите, с кавалерията.

Василий поръча на старшина Жмаченко да подготви разузнавачите, а той отиде да търси танковата рота и взвода автоматчици, които му бяха определени. Той бързо свърши работата си с командирите им и се върна обратно. Като изучаваше маршрута, по който щяха да се движат, и пресмяташе какво могат да срещнат по пътя си, той съвсем забрави за кореспондента. Когато отиде обаче при Колоколцев, той видя познатия му капитан.

— Ето го и бъдещия ви герой — каза Колоколцев, щом Ромашкин се появи.

Капитанът се оживи и протегна ръка на Ромашкин като на стар познат.

Настроението на Ромашкин се развали, той вяло стисна ръката на Птицин и без да му обръща внимание, каза на Колоколцев:

— Къде да го дявам, другарю подполковник? Отиваме в тила.

Този път Птицин се обиди. От вежливост той търпеше това отношение от страна на по-старшите, но, изглежда, от Ромашкин нямаше намерение да търпи обиди.

— Няма нужда никъде да ме дявате. Решавайте въпросите си и да тръгваме. Аз знам къде да се дяна.

Ромашкин въпросително гледаше Колоколцев. Той обаче вдигна рамене:

— Нищо не мога да изменя. Капитанът е получил разрешение от вишестоящи началници.

Разузнавателният отряд се събра в долината. Танковете, които бяха само четири, бяха заболи носове в засипаните със сняг храсти, екипажите не започнаха да окопават машините — скоро щяха да тръгнат напред. Разузнавачите и автоматчиците се грееха край огньовете и бяха готови при първа команда да се качат върху броните.

Командирът на танковата рота старши лейтенант Уголков, с черен комбинезон и разкопчан шлем, издърпа изцапаната си с масло ръкавица и отдаде чест на капитана, който беше дошъл с Ромашкин.

— Настанете журналиста в един от танковете — каза Ромашкин. Той се беше обидил, че Птицин го прекъсна рязко, и през целия път не му каза нито дума.

Уголков разбра, че капитанът не е някакъв началник, и замърмори обидено, като се обръщаше само към Ромашкин:

— Къде да го настаня? Къде де? По-добре десет парчета да натоваря. По време на боя ще кажеш — дай огън, а аз да не би да стрелям с журналиста?

Птицин се разсмя:

— Не приказвайте глупости, момчета! Аз ще бъда на бронята заедно с автоматчиците. — И отиде при бойците, не искаше да обременява повече командирите.

— За какъв дявол ти е? — попита Уголков.

— Заповядаха ми! — с досада отговори Ромашкин.

Артилерийската подготовка започна не сутринта, както най-често ставаше, а по обяд, когато немците, след като бяха изяли своята зеленчукова супа и кренвиршите със зеле, дремеха, отпуснати след горещото ядене.

Батальоните разкъсаха първата отбранителна линия на врага. Изпреварвайки пехотата, в участъка на съседната дивизия се понесе напред лавина от танкове — не по-малко от дивизия.

Ромашкин също веднага получи сигнал „Напред!“ Той изведе отряда си по мократа лепкава падина, с внезапно рязко движение откъм фланга на втори батальон помете и разпръсна оцелелите немци и се понесе напред, като се стараеше да не изостава от тътнещата отляво танкова армада.

Кореспондентът седеше зад купола на номер тридесет и четвърти до Ромашкин, здраво се държеше за скобата и зорко се оглеждаше настрани. Василий също се беше вкопчил в металната дръжка, специално заварена заради десантчиците, и мислено караше Уголков да бърза: „Хайде, хайде!“ В боя няма нищо по-неприятно от това да си десантчик върху танка. Ти си открит за всички куршуми и парчета, те летят направо върху теб. Танкът се мята наляво и надясно, подскача нагоре, потъва надолу в ямите от бомби и снаряди. Той е като необязден кон, прави всичко, за да хвърли автоматчиците и разузнавачите. Ако паднеш — смърт. Танкът бързо ще отмине, а ти ще останеш сам сред враговете. Никой няма заради теб да спира машината и да я превръща в неподвижна мишена.

Танковете се носеха напред, ревяха и гъсениците им хвърляха буци мокра земя. Десантчиците виждаха немците, които стреляха по тях, но даже не можеха да им отговорят с огън: трябва да се държиш, иначе ще паднеш.

Саша Пролеткин някак се изхитри с една ръка да извади граната и хвърли лимонката в един окоп, от който се подаваше фашист с картечница. Саша навреме реагира, фашистът можеше да очисти много хора. Капитан Птицин се усмихна с посинелите си устни и се провикна, като се стараеше да надвика шума от мотора:

— Юнак!

Преминавайки през траншеите като по вълни, танковете навлязоха навътре в немските позиции. От бойната си практика Ромашкин знаеше — втората позиция на немците е от три траншеи, после има разстояние от километър и половина и следва третата позиция, която е като втората. На своя земя обаче немците бяха прокопали нещо странно — Ромашкин преброи двадесет и две траншеи, докато танковете се измъкваха от тази прекопана зона. Всяка от тях трябваше да се превзема с бой, при всяка от тях ще останат наши убити! Сега траншеите бяха празни, само в дотовете имаше постоянни гарнизони. Главните сили на полевите войски бяха останали назад, на предната линия. Правилно каза Караваев — всички немци трябваше да бъдат унищожени още там, да не успеят да се оттеглят.

Немците не мислеха, че нашите войски така бързо ще превземат мощните отбранителни линии, които бяха направили.

В селището Хьонсгишкен на площада, заобиколен от стегнати къщички, покрити с червени керемиди, от бара наизлязоха да приветствуват своите танкове офицери и подофицери, привлечени от шума. Те вдигаха халбите с бяла пяна и крещяха нещо. Когато единият от танковете започна бавно да насочва оръдието си към тях, те захвърлиха халбите и се втурнаха обратно към пивницата. Чу се грохот от изстрел и там, където беше витрината на бара, се заизвива нагоре кълбо черен дим.

— Това ви е мезето към бирата! — викна Уголков, като се подаде до половината от люка. — За теб, Ромашкин, Колоколцев предаде: при тях всичко върви нормално, задачата остава същата. Командирът иска колкото може по-бързо да напредваме към река Инстер!

— Тогава натисни газта! — весело отговори Ромашкин. — Когато ни закараш, тогава ще воюваме!

И танковете отново забучаха. С пълна скорост те преминаваха по ограден с липи междуселски път. Мокрият сняг падаше от клоните, по не попадаше върху разузнавачите, танковете успяваха бързо да преминат по-нататък.

Ромашкин беше сигурен, че по телефона немците ще съобщят в тила за отряда, който беше проникнал навътре с танковете. Да прекъсват телефонните кабели разузнавачите нямаха време. Танкистите просто пречупваха стълбовете като кибритени клечки и продължаваха по-нататък. Разбира се, немците можеха да предупредят своите по радиото. И някъде по-навътре сигурно ще поставят на пътя им преграда. Ромашкин обаче разбираше: този заслон не може да бъде здрав, на хитлеристите сега не им е до този отряд, главната им задача е танковото съединение, което настъпваше.

В шест часа отрядът излезе в посочения му район, но гъста гора прегради пътя на танковете към реката. Танковете не можеха да събарят толкова дебели дървета. До реката оставаше не повече от километър — тя беше зад тази гора, но как да се приближат до брега? Да заобиколят, е много дълго. Освен това покрай реката минаваше немски отбранителен рубеж.

— Ти остани тук — каза Ромашкин на Уголков, — а пък аз с момчетата ще мина през гората, ще видя как е там.

Автоматчиците с командира си лейтенант Шчегольов и разузнавачите в две колони навлязоха в гората. Капитан Птицин вървеше до Ромашкин. Той се държеше спокойно, вслушваше се и се вглеждаше в спътниците си.

Краят на гората беше на триста метра от водата, зад реката се виждаше обичайният за тукашните места, залесен отстрани с дървета асфалтов път. Някъде там, зад сивите дървета и храсти, беше силно укрепената инстербургска отбранителна линия. По асфалта минаваха коли. Вдясно пътят свиваше към реката, преминаваше по моста на отсамния бряг и се скриваше зад гората. Мостът се охраняваше от часови, наблизо имаше тухлена къщичка, там сигурно си почиваха караулните.

— Да бяхме превзели моста — каза Саша Пролеткин.

Ромашкин разглеждаше през бинокъла подстъпите и мислеше за същото.

— Добре би било — съгласи се той.

— Че какво? — оживи се Шчегольов — Хората стигат.

— Да го превземем стигат, а да го задържим? — попита Ромашкин.

— Ще го задържим. Танковете ще се приближат и ще помогнат.

— Дълго няма да удържим. Немците ще направят всичко, за да ни избият. Тука ще сме им като кост в гърлото. Трябва да излезем на моста точно преди пристигането на полка, за да успеят нашите — наблюдавайки, говореше Ромашкин. — Да, този мост ще бъде просто подарък за Караваев: няма да стане нужда да форсира реката под огъня на немците, ще премине комфортно по моста! Жук, попитай къде е сега ударният батальон?

От полка отговориха: „Първият брат върви след вас, скоро ще ви настъпи.“

„Караваев е заповядал да предадат това — помисли си Ромашкин. — Бърза. Какво пък, сега ще ви зарадваме, другарю полковник.“

— Щом батальонът дойде на подстъпите, незабавно ще превземем моста! Ти, Шчегольов, със своите момчета ще преминеш тук реката. Ледът сигурно ще издържи. Излез на шосето и ни прикривай отляво, за да не ни попречат да се справим с охраната. Аз с разузнавачите ще тръгна през гората и ще се доближа плътно до моста. Наблюдавай ни. Севостянов и Кожухар, върнете се обратно и преведете танковете да заобиколят гората и да дойдат при моста. Това е. Да тръгваме. Само че тихо.

— Аз съм с вас — каза Птицин.

— Може би ще гледате оттук? Всичко се вижда. Ще дочакате танковата рота.

— Не, ще дойда с вас.

— Добре. Да тръгваме.

Като се криеше зад дърветата, Ромашкин се промъкна на стотина метра до моста и ясно видя часовия — дебел, неопрятен, възрастен. „Сигурно е от тотално мобилизираните“ — помисли си Ромашкин. Пред къщичката на другия бряг нямаше никой, но от комина излизаше дим. „Топлят се на печката. Сега ще ви сгреем!“

— Шовкопляс, можеш ли да свалиш часовия с един изстрел? — попита Ромашкин.

— Ами че аз с едно чукване по главата мога да го сваля, камо ли с куршум.

— Няма да те допусне до себе си. Ще вдигне шум.

Шовкопляс свали автомата от гърдите си и погледна командира:

— Сега веднага ли да го свалям?

— Почакай. Рогатин и всички останали, дръжте на мушка вратите. Ако чуят изстрел и изтичат навън, стреляйте по тях. Пролеткин, наблюдавай шосето отдясно. Синичкия — отляво. Ще започнем, когато никой не идва насам. Всички да са в готовност.

Ромашкин видя, че кореспондентът също извади пистолета си от кобура.

— Как е пътят? — попита Ромашкин.

— При мене е чисто — каза Саша.

— А при мене се движат две коли — бързо отговори Синичкия.

— Ще почакаме, ще пропуснем колите — разпореди се Ромашкин.

По моста преминаха два камиона с дълги, ниски каросерии. Часовият викна нещо на шофьора. „Е, фриц, това бяха последните ти думи“ — помисли си Василий и когато камионите се отдалечиха малко така, че шумът на моторите да заглуши единичния изстрел, заповяда:

— Шовкопляс, стреляй!

Разузнавачът вдигна автомата си, опря се на дървото и изстрелът изпращя като пречупено сухо клонче. Часовият меко се свлече на една страна.

— След мен! — викна Ромашкин и се спусна към моста, като наблюдаваше къщичката. Там, изглежда, нищо не бяха чули.

— Пролеткин, Синичкия, хвърлете им една-две гранати, да им стане по-топло! Всички останали да се скрият под моста. Приберете часовия.

Вовка и Саша тръгнаха към къщичката. Василий си помисли: „Браво, вървят към сляпата стена. Там няма прозорци.“ Но когато двамата се приближиха и започнаха да тъпчат на едно място, Ромашкин се разтревожи — тези луди глави пак са намислили нещо! Пролеткин кой знае защо се качи на раменете на Синичкия, който се беше опрял в стената.

Саша се покатери на покрива и хвърли в комина две гранати. Гръмна приглушен взрив, прозорците излетяха от рамките, вратата широко се отвори, но никой не излезе навън. Изглежда, взривната вълна беше избила вратата. Оттам излизаше струя дим. С насочен автомат Синичкия влезе в къщата. Скоро той изскочи и викна:

— Всичко е наред!

А от шосето вече им махаше Шчегольов. Той също беше излязъл на пътя, както му беше наредено.

— Като по ноти, специално за вас го направихме! — весело каза Жук на Птицин.

— Да, висока класа! — възхитено откликна кореспондентът. — Ненапразно се носи славата на вашия взвод. Хубав материал ще излезе!

— Не се изсилвай — предупреди го Шовкопляс.

— Това не е кой знае какво — съгласи се Ромашкин. — Кой знае какво ще стане ей сега. — Той не успя да довърши, когато на пътя се показаха три камиона с брезентови навеси. — Всички да седят тихо, може да ни отминат — загрижено каза Ромашкин и махна с ръка на Вовка и Пролеткин: — Влизайте в къщата!

Камионите бавно се приближаваха. „Ако карат някакъв товар, е добре, ами ако возят пехота?“ — мислеше си Василий, като гледаше отдолу моста през мръсната паяжина.

Камионите бавно минаваха по моста, ръмжейки с моторите си. Разузнавачите усетиха миризмата на изгорял бензин. Гранатите бяха в ръцете им. Колите отминаха нататък. Ромашкин с тревога гледаше след тях. „Как ли ще постъпи Шчегольов? Не би трябвало да влиза в бой.“ Автоматчиците видяха, че Ромашкин пропусна камионите, и също не започнаха да ги обстрелват. „Браво на Шчегольов, сети се!“

— Другарю старши лейтенант — повика го Пролеткин, — телефонът звъни.

Ромашкин погледна стълбовете с жици и заповяда:

— Рогатин, заеми се! Прекъсни връзката — и каза на Пролеткин: — Сега ще спре да звъни. Е, какво намерихте тук? Има ли документи, трофеи?

— Нищо особено — служебни книжа, термос с кафе, твърд хляб.

— Ето каква стана войната — каза Василий на Птицин. — По-рано разузнавачите даваха живота си, за да вземат тези проклети служебни книжки. А сега няма какво да ги правим. Сега в тила на немците има не само дивизии и полкове, а се появиха и някакви сборни отряди, команди, разни групички. „Езиците“ от тези команди нищо не знаят. Преди една седмица бил в една команда, сега — в друга. Изобщо няма представа кой е командирът, каква е задачата и какво се канят да правят. Разрушихме немския ред! Сега при тях само в заповедите всичко е написано по пунктове, разпределено е по зони и по време. А на бойното поле ние преобръщаме плановете им, както си искаме! Навоюваха се фрицовете!

Василий тръгна към взвода на Шчегольов, като разглеждаше с бинокъл полетата и укрепленията наоколо. Имаше много траншеи, всички бяха стари, покрити със ситен сняг — бяха ги правили отдавна. Войници в траншеите нямаше. Само край плевните, край копите сено и в отделните къщи се мяркаха зелени фигурки. „В замаскираните дотове гарнизоните са в пълна готовност, полеви войски засега няма — правеше изводите си Ромашкин и нанасяше всичко на картата. — Те, разбира се, са ни забелязали. Видели са, че разузнаваме, и не стрелят, за да скрият огневите си точки. Но ще вземат някакви мерки, за да ни изтребят.“

Василий не беше успял да стигне до взвода на автоматчиците, когато там започна престрелка. Той притича покрай пътя и залегна до Шчегольов зад едно дърво. Започна да стреля с къси автоматни редове по рядката верига, която ту залягаше, ту боязливо се движеше по протежение на пътя. В далечината бяха спрели два камиона.

— Тези ще ги разбием — спокойно каза Шчегольов, който внимателно се прицелваше и стреляше по немците. — А после?

— Скоро ще пристигне батальонът — успокои го Ромашкин.

Автоматчиците стреляха с точни попадения и половината от зелените фигури вече не се надигаха. Оцелелите немци отстъпиха назад към камионите.

— Пазете патроните! — викна Шчегольов на автоматчиците, извади кесията с тютюн и запуши.

Изведнъж зад моста се чуха взривове на гранати и затрещяха автомати. Ромашкин повдигна бинокъла си. На моста димеше една разбита кола, а оцелелите фашисти тичаха към гората. Наблизо спря колона камиони, от каросериите скачаха немци. Те бяха малко, очевидно охраняваха товара.

— Ето че и там се започна — каза Ромашкин и на тръгване нареди на Шчегольов: — Дръж се колкото можеш по-дълго. А ако се опитат да ти отрежат пътя, изтегли се към нас. Ще задържаме моста.

Ромашкин извика Шовкопляс и се затича обратно.

— Ние решихме за всеки случай да барикадираме моста — доложи Рогатин. — Не биваше да ги допуснем до вас в гръб.

— Правилно си постъпил — одобри Ромашкин и заповяда: — А сега всички влизайте в немските окопи и се гответе за тежък бой.

Василий се спусна в траншеята, изкопана от немците за отбрана на моста.

Положението на разузнавателния отряд се усложняваше. Докато бяха в движение, те можеха да не влизат в бой и да се изплъзват от враговете, но сега със сигурност щяха да се опитат да ги обкръжат и унищожат. Не можеше да се отдръпнат — мостът трябваше да се задържи, той беше много нужен на полка.

Отдясно се чуха взривове — минохвъргачките вече стреляха по автоматчиците. „Ясно, оставили са минохвъргачки на запасните позиции и сега ще бълват огън“ — отбеляза Ромашкин.

Приближи се Синичкия. Въпреки автоматния огън той беше успял да потършува в колата, взривена на моста.

— Какво има там? — попита Василий.

— Железарии — разочаровано отвърна Синичкия. — И противотанкови мини, от онези, които приличат на блинове.

— Ще ни свършат работа! — зарадва се Ромашкин. — Голошчапов и Хамидулин, разхвърлете мините от другата страна пред моста, може да се появят и танкове. Само че внимателно, прикривайте се откъм брега!

Както винаги, Голошчапов недоволно замърмори под носа си:

— Лесно е да се каже — разхвърлете мините. Колата още дими. Ще се приближим, а тя ще се взриви. Разхвърлете!…

— Димят гумените балони — каза Синичкия. — Разрешете на мене, другарю старши лейтенант! Аз там всичко видях.

— Хайде, хуквай, щом си толкова бърз — усмихна се Голошчапов, като поглеждаше какво ще каже командирът.

След половин час немците тръгнаха в атака. Отзад, от инстербургските укрепления, удариха минохвъргачките и оръдията. Няколко снаряда паднаха в реката и изхвърлиха нагоре фонтани вода и отломъци лед.

Разузнавачите пуснаха вражеските войници от гората, позволиха им да излязат на чистото поле. Немците подозираха, че ги пропускат нарочно, вървяха бавно и боязливо, готови да залегнат. Командите на офицерите ги караха да бързат. Щом атакуващите излязоха на асфалта, затрещяха нашите автомати. Оцелелите немци залегнаха в канавките, а убитите останаха на пътя.

— Точно така, направете по една разхладителна баня — каза Шовкопляс, който си спомни как самият той тичаше през канавките, пълни с кишав сняг и вода. — Ей, накъде? Къпи се, фриц! Къпи се! — нареждаше Шовкопляс и стреляше по тези, които се опитваха да се измъкнат от канавката.

След два часа на разузнавачите вече не им беше до шеги, обкръжаваше ги почти цял батальон пехота. Наистина това не беше кадрови батальон, а бяха тотално мобилизирани немци, които на групи пристигаха с коли на шосето. Затова пък артилеристите и минометчиците от укрепения район удряха с точни попадения. Приближиха се три танка и започнаха да обстрелват от другия бряг окопите на разузнавателния отряд. Единият от танковете се опита да мине по моста, смачка под себе си разбития камион, но попадна на мина, избухна взрив и гъсеницата със звън се свлече от колелата на танка. Танкистите откриха силен огън по разузнавачите, сигурно бяха решили да изстрелят целия боекомплект, преди да напуснат ударената кола. Танкът беше близо. Най-големи загуби от разярените танкисти претърпяха автоматчиците. По това време те отстъпваха към моста и огънят ги завари на открито. Загина лейтенант Шчегольов заедно с половината взвод.

Другите два танка се приближиха плътно до брега. Немците знаеха, че руснаците нямат артилерия, а гранатите през реката не могат да ги достигнат. С огън от упор танковете се заловиха да унищожават разузнавачите. Хвърляха по един снаряд на човек. Чу се предсмъртният вик на Кожухар. Вдигна се пръст и земята запуши там, където преди малко стреляше с автомата си Севостянов.

„Това е краят — помисли си Ромашкин. — Взводът няма накъде да се измъкне. Отпред е инстербургската линия, отзад са вражеските танкове. Оставането в траншеята означава гибел — танковите оръдия пробиват склона.“ Василий погледна кореспондента. Той пишеше спокойно, сложил планшетката на коленете си. „Не разбира обстановката — даже му завидя Ромашкин. — Така по-леко се умира. И защо го взехме с нас? Можеше да си живее човекът, да си работи във вестника, нямаше защо да се свързва с разузнавачите.“

И все пак Ромашкин не чувствуваше предсмъртна студенина в гърдите си. Вярваше, че и този път ще остане жив.

Той не сгреши. Спаси го Уголков.

Четири оръдейни изстрела изгърмяха почти залпово откъм края на гората и двата немски танка се обвиха с дим. Единият ярко пламна, а другият изпускаше отровножълт пушек.

— Тъкмо навреме, братя! — въздъхна с облекчение Ромашкин.

Но скоро и оттам, където преди се намираха автоматчиците на Шчегольов, запълзяха немски танкове. По същото време една група немци премина реката по леда, изскочи неочаквано иззад храстите и се хвърли върху разузнавачите. Започна ръкопашен бой.

Ромашкин стреляше от упор по фашистите, но не забравяше и кореспондента, опитваше се да го прикрие с огън. Но и той самият не се смути и протегнал смешно ръка, стреляше с пистолета си, сякаш се намираше на стрелбище. Стреляше, както го бяха учили в тила, и уцелваше! Ромашкин виждаше как падат немците.

Е отбиха нападението, но Василий разбираше, че дълго няма да се задържат. Той викна със злост на Жук.

— Е, къде е батальонът, в края на краищата?

Радистът виновно сведе поглед и започна да се свързва:

— „Сардоникс“, „Сардоникс“, тук е „Ряпа“.

Патроните бяха на привършване. Ромашкин заповяда да съберат автоматите и пълнителите на избитите на този бряг немци.

— Ех, как ги бихме! — радостно каза Птицин.

По щастливите му очи Ромашкин разбра, че Птицин никога преди това не беше виждал враговете в бой така отблизо. Беше се срещал, разбира се, с пленници, беше разговарял с тях, но лице в лице, в ръкопашен бой не му се беше случвало.

Изведнъж Птицин изохка, изтърва пистолета си, присви се и падна на дъното на окопа. Вдигнаха го, помогнаха му да седне.

— Край. В корема. Смъртоносно е — каза сподавено Птицин.

— Почакай. Сега ще видим — опитваше се да го успокои Ромашкин, като разрязваше войнишката му рубашка. Той се убеди, че действително куршумът беше проникнал малко над пъпа. „Да, няма да живее — с мъка помисли Ромашкин. — Ако бяхме в разположението на своите войски, хирурзите можеха да го спасят.“

На Ромашкин му беше жал за капитана, който и смъртта си посрещаше спокойно, с достойнство. В боя се беше проявил като истински човек! Даже в ръкопашната схватка, където опитните войници се объркват, той се държа прекрасно. Как да му помогнат?

Той превърза раната му, извади плащ — палатката си, разстла я на дъното на траншеята и заповяда:

— Лягай.

Птицин прехапа устни и се преобърна на една страна. Той лежеше присвит и тихо стенеше.

— Иване, Шовкопляс, ще го отнесем при танковете. Останалите, прикривайте ни с огън! — заповяда Ромашкин.

Прикривайки се зад изгорялата кола на моста, а после зад разбития танк, разузнавачите с ранения се промъкнаха към гората, откъдето стреляха танковете на Уголков. Той ги посрещна весело, но видя окървавения капитан и възкликна:

— Ех!… Как можа да се случи!…

— Дай един танк с най-добрия механик-водач, качвай капитана и да се връщат с пределна скорост назад, при нашите! Капитанът не може да чака. Разбираш ли?

— Ще го направим, щом трябва — мрачно каза танкистът.

— Е, всичко хубаво, капитане. Оздравявай! Извинявай, че се случи така.

— Нима вие сте виновни? — тихо произнесе Птицин.

— По-добре да не беше идвал с нас. Е, добре, дръж се! А ти, Уголков, правилно разбра обстановката. Благодаря ти, ти ни спаси. Гледай само да не те обкръжат.

— Аз направих кръгова отбрана — весело каза Уголков.

— Хайде, подкрепи ни на връщане — помоли го Ромашкин.

— Тъй вярно, ще ви подкрепя — откликна ротният. — Хей, момчета, вземете на прицел фрицовете, за да не посмее нито един мръсник да стреля по старшия!

Разузнавачите се върнаха на моста. Танкът със затворени люкове внимателно се изтегляше по протежението на гората.

Настана вечер, сива, влажна и хладна. Отровната мъгла като дим смъдеше в очите, дишаше се трудно. Разузнавачите в траншеята премръзнаха, шинелите им натежаха от влагата, ботушите им се разкиснаха в калта.

— Ама че зима имат, да ги вземат дяволите! — скърцаше Голошчапов. — Не им харесваха нашите студове, а самите те какво ни поднесоха? Това не е зима, а чисто издевателство над военните.

Ромашкин го тресеше, но усещаше отвътре някаква топлина. „Само да не се разболея. В мирно време в такава лапавица отдавна всички да сме се простудили. Освен това сме без топла храна вече второ денонощие. Ако до настъпването на нощта батальонът не пристигне, фрицовете ще ни смачкат.“

В полка също разбираха положението на разузнавачите. Ту Колоколцев, ту Линтварьов, ту самият Караваев се обаждаха, за да ги ободрят:

— Скоро пристигаме! Дръжте се!

Немците искаха да унищожат разузнавателния отряд с настъпването на тъмнината, когато руснаците нямаше да могат да водят прицелен огън. Но Ромашкин разбра техните намерения и им приготви сюрприз. Той преведе танковете на Уголков през моста при себе си и веднага щом немците тръгнаха, танкистите ги посрещнаха с огъня на оръдията и картечниците.

Късно през нощта батальонът, изтерзан и измъчен, най-сетне се присъедини към разузнавачите.

— Къде е Куржаков? — попита Ромашкин някакъв непознат младши лейтенант.

— Комбатът е ранен. Там беше нещо страшно! — вяло махна с ръка младши лейтенантът се затича след войниците си, които приведени се придвижваха към дотовете на инстербургския укрепен район.

Като видя този непознат офицер от своя полк, Василий почувствува, че нозете му се подкосяват. Тялото му стана меко и непослушно, сякаш костите му бяха гумени. Непреодолима лепкава умора покри Ромашкин като одеяло. Той сложи горещото си чело върху скръстените си ръце, отпусна се до лепкавата стена на окопа и започна да потъва някъде дълбоко в траншеята, сякаш в някаква топла, черна яма.

Василий спа съвсем малко. Събуди се и видя, че го бута Жмаченко.

— Здравейте, другарю старши лейтенант. Пийнете си малко за бодрост. — Жмаченко му протягаше манерка.

Ромашкин, който трудно съобрази откъде се е взел тук старшината, пое манерката и започна да пие, без да разбира какво е това — вода или водка. Той отпи няколко глътки, почувствува, че се задъхва, и напълно се събуди.

— Ти откъде се взе? — попита той старшината.

— Че къде да бъда? Аз вървях с първите. Нима ще ви изоставя? — любящо и по женски нежно говореше Жмаченко. — Аз исках да тръгна преди батальона, но не ме пуснаха. Слава богу, всичко се размина, само двама наши са убити и трима ранени. А пък автоматчиците почти всички са загинали.

— Прибраха ли кореспондента?

— Оня капитан ли? А какво се е случило с него? Ранен ли е? Аз не съм го виждал.

Докато говореше, Жмаченко нареждаше парчета варено месо, хляб, картофи. Василий ядеше, но не усещаше вкуса на храната и даже не мислеше за това, че яде. До него седяха разузнавачите, те също мълчаливо дъвчеха и отпиваха от манерките.

— Защо стърчим в този гроб? Да отидем в къщата — изведнъж каза Саша Пролеткин.

Всички наизлязоха от хлъзгавата мокра яма, която доскоро им се струваше толкова спасителна и удобна.

— Викат ви в щаба, другарю старши лейтенант — каза Жмаченко, когато доближиха къщата на пазачите.

— А защо не ми каза досега?

— Нали трябваше да ви нахраня.

— Къде е щабът?

— Ей там, в гората са, зад моста.

За всеки случай Ромашкин взе със себе си Саша Пролеткин. Крачейки по мокрия сняг, който жвакаше под ботушите му, Василий чувствуваше, че се клатушка. „Нима съм се разболял?“ — вяло съобразяваше той.

Въпреки че беше напълно изнемощял, в него трептеше някаква радостна жилка. Тя единствена не беше уморена, беше като новородена, чиста и весела, и трептеше някъде в главата му, а къде точно — и самият Василий не знаеше. Обикновено това се нарича подсъзнание. Та именно там, в неговото подсъзнание, скачаше и танцуваше тази жилка: „Жив съм. И този път оцелях. Толкова се радвам, мамо! Още няма да ме оплакваш.“

Щабът се беше установил в една падина. Караваев видя Ромашкин и веднага го повика до картата, разгърната върху капака на вилиса. Тук бяха Колоколцев и Линтварьов — те осветяваха картата с трофейни фенерчета.

— Незабавно вземай своя отряд — каза Караваев. — Задачата е през нощта да се измъкнете напред и да започнете разузнаване в новата укрепена зона, ето тук, на около четиридесет километра от Кьонигсберг. Тази линия се нарича Дайме. Началник на щаба, предостави му справка за тази линия. Зоната на разузнаване… гледай своята карта, отбелязвай.

Василий обграждаше с полукръгове наименованията на населените пунктове и слушаше разсеяно командира, сякаш в полусъница — трябваше да слуша, щом заповядва старшият командир, и той слушаше. Но преди всичко беше обидата: „Даже «благодаря» не каза. Не се здрависа. Не попита има ли някой останал от моя отряд, не са ли убити всички.“ Ромашкин усети, че за командира сега е ценна всяка минута. Боят продължаваше. Полкът се нуждаеше от нови сведения за противника, за да върви напред. Тези сведения можеше да ги получи само той, Ромашкин, Съзнанието, че е незаменим и че никой по-добре не ще може да изпълни задачата, измести обидата и поласка Ромашкин. Той започна да слуша командира внимателно, стараеше се точно да разбере какво трябва да направи и още отсега пресмяташе как да осъществи всичко по-добре и по-бързо.

Когато Караваев постави задачата и каза кратко „Отивай!“ — Ромашкин вече беше вътрешно стегнат и беше придобил силите, които му бяха нужни за предстоящата работа, за разузнаването на укрепената линия Дайме, която беше по-силна и от инстербургската.

Линтварьов се приближи до него, стисна му ръката и каза:

— Благодарим на вашите разузнавачи и на вас, другарю Ромашкин. Предайте им благодарността на командуването.

Тази похвала, която доскоро беше толкова очаквана и желана, сега се стори на Ромашкин излишна. Трябваше да се бърза, да се действува. Нямаше време за разговори. Ромашкин взе от началника на щаба документите, като съжаляваше, че няма кога да ги чете. Колоколцев го разбра и замаха с двете си ръце:

— Вземай ги, там ще ги прочетеш. Размножили сме ги. Желая ти успех!

В това време в падината, хлъзгайки се и падайки по мокрия скат, се изтърколи Куржаков. Едната му ръка беше закачена с бинта, а с другата държеше здраво възрастен немски полковник. Той се опитваше да измъкне ръката си от ръкава на шинела, но Куржаков го държеше здраво, вървеше бързо и мъкнеше след себе си пленника, който едва успяваше да го следва. Григорий видя Ромашкин и приветливо викна:

— О! И ти ли си жив? Яви се, не се загуби! Ето какви щуки трябва да се хващат, другарю разузнавач! — Той се обърна към Караваев и каза: — Приемете го, другарю полковник! Това е командирът на 913-и полк, който беше срещу нас.

— Вие защо не сте в лазарета? Заповядах ви да предадете батальона — строго произнесе Караваев. Но зад привидната му строгост се чувствуваше възхищението му от смелия офицер.

— Ами че аз не командувам, другарю полковник — отвърна Куржаков. Очите му палаво блестяха. — Превързаха ме в лазарета. Мисля си, за какво да седя тук още? Мога ли да ходя? Мога. И ето че се върнах при своите. И тъкмо навреме. Вижте какъв гъсок хванах. Целият му полк прищипахме с комбата. Аз влязох в тила му с танкове, а Спиридонов — челно. Веднага вдигнаха нагоре лапи! Тези бяха в траншеите. А онези, които са в дотовете, още си седят там и се зъбят.

— Кой сте вие? — попита Караваев пленника.

Майор Люленков застана между командира и пленника и започна да превежда.

— Полковник Клаус Хансен, командир на 913-и полк — с достойнство отговори пленникът, като държеше високо побелялата си глава.

Караваев се усмихна.

— Наистина числото „тринадесет“ за вас е нещастно. Разкъсахме отбраната ви на тринадесети януари. Номерът на полка ви свършва на тринадесет. А ето че и вие сте в плен.

— Това е случайност. Аз попаднах в плен абсолютно случайно. Вашите танкове заобиколиха укрепленията и ме заловиха на командния пункт. Моят полк отбранява възложените му позиции и вие няма да ги разкъсате — високомерно отвърна полковникът.

Караваев погледна със съмнение Куржаков.

— Той не е в течение — каза Григорий. — Всички заловихме, даже артилерията и минохвъргачките. Ей ги там в гората и на пътя.

Караваев се усмихна, но почернялото му, изсъхнало от вятъра и студа лице не се оживи.

— Вижте какво, господин полковник, нямам време да се препирам с вас. Вие сам ще поведете полка си в плен. Той е построен в пълен състав. Вие, естествено, разбирате, че са строени само тези, които са останали живи.

— Това не може да бъде! — възкликна полковникът. В тона му се чувствуваше повече учудване, отколкото високомерие.

— Идете да ви покажат вашия полк. Ще бъдете в колоната на пленниците.

Полковникът се дръпна назад. Той помълча една минута, после клюмна, омекна и тихо помоли Караваев:

— Дайте ми един патрон. Вие също сте офицер, командир на полк, трябва да ме разберете.

— За това трябваше да мислите по-рано — сурово каза Караваев и заповяда: — Отведете го!

Ромашкин прибра получените документи и бързо се затича по кишавия сняг. В движение той пресмяташе как по-бързо да получи боеприпаси, да зареди танковете и как най-лесно да се промъкне навътре в разположението на врага Пролеткин едва успяваше да го догони, притичваше ту отдясно, ту отляво и питаше:

— Нова задача ли ни възложиха?

— Да.

— Къде ще ходим сега?

— На линията Дайме.

Ромашкин си помисли, че би трябвало поне в общи линии да знае какво представлява тази Дайме и реши да пожертвува няколко минути. Той се спря, извади от полевата си чанта документите, които беше взел от Колоколцев. Като светеше с фенерчето, той зачете на глас, за да чува и Саша:

— Линията Дайме минава по западния бряг на река Дайме. Строена е четиридесет години. Дълговременните железобетонни съоръжения опасват стръмния бряг на реката. Дотовете са многоетажни с боекомплекти, запаси от вода и продоволствие, дебелината на стените достига три метра. Приспособени са за бой в пълно обкръжение. Могат да поемат артилерийския огън върху себе си. В дълбочина линията достига 15–20 километра. Между дълговременните съоръжения е оборудвана и полева отбрана. Ето, Пролеткин, там ще ходим. Нека фрицовете си седят в своите дотове. Сега те не могат да ни удържат в полето!

… След три дена, когато взводът на Ромашкин си почиваше в една от бюргерските къщи вече на линията Дайме, долетя на едър товарен кон старшината Жмаченко. Той порядъчно се беше измъчил с трофейния кон.

— Не разбира нашите команди, дяволът! Ей, халт, на тебе говоря!

Жмаченко донесе, както обикновено, термоси с гореща храна, а освен това и една удивителна новина.

— Вижте, братлета, за вас пише във вестника! Онзи капитан, който беше с вас.

Ромашкин четеше статията. В нея всичко беше правдиво, но в същото време някак си възвеличено. Птицин с такова уважение пишеше за разузнавачите, че на Василий от вълнение и от гордост му пресекваше дъхът и не му се вярваше: „Нима това е за нас?“

— Как е успял капитанът всичко да запише и да запомни? — учуди се Саша Пролеткин. — Та той се отбраняваше заедно с нас!

— И колко бързо го е написал! — порази се Синичкия.

— Страхувал се е, че ще умре — сурово каза Иван Рогатин.

Всички притихнаха, разбраха, че Иван е прав. Раната на кореспондента беше тежка и той сигурно е бързал да напише статията, за да не отнесе в гроба славата на разузнавачите, които беше обикнал.

— Ето какво излиза — каза Саша. — Аз преди си мислех, че кореспондентът е тилов плъх, пие си чаец, пише статийки. А тяхната работа, оказва се, е доста тежичка. Воюват заедно с всички, пък и всичко отбелязват. Даже нямат право да умират — първо ще разкажеш за хората, а после ще мислиш за собствената си смърт.

— Не му е било лесно да пише — съгласи се Ромашкин. — Неведнъж сигурно е отпъждал смъртта, молил я е — почакай, нека да напиша за тези добри хора! Само за себе си не е казал нито дума. А на него му е било най-трудно. Хората четат и не знаят, че той е писал с куршум в корема.

— А може и да не умре капитанът? — попита Шовкопляс. — Щом е написал статията, значи е минала операцията и са извадили проклетия куршум.

— Разбира се, че ще живее!

— И ще дойде при нас! — прекъсвайки се един друг зашумяха разузнавачите, искаше им се капитанът да оздравее.