Владимир Карпов
Да се залови жив (29)

Дисциплинарната рота, в която отиваше Ромашкин, беше сформирана в тила от хора, извършили различни престъпления. В нея влизаха и бивши затворници, които бяха подали молби за отправяне на фронта. На тях се предоставяше възможност да изкупят вината си в боя. Ротата от 250 души премина кратък курс на обучение и с ешелон — в товарни вагони, оборудвани с нарове и железни печки — пристигна във фронтовите тилове. Тук към нея се прибавиха местните провинили се, като Ромашкин, определиха и командирите и се настаниха в село Якимовка да чакат настъпление — наказаните се изпращаха в бой само при настъпление.

Ромашкин даде документите си на възрастния командир на ротата капитан Телегин, пресипнал от пушене и простуда.

— За какво? — попита капитанът.

Василий разказа.

— Това са лудории. В сравнение с нашите наказани вие сте младенец. Впрочем, бъдете внимателни с тях, те имат свои атамани, свои закони. В ротата има и бивши престъпници.

Ромашкин влезе в къщата, където се разполагаше взводът, в който го зачислиха. След разговора в щаба той с любопитство огледа новите си другари по служба. Външно те бяха войници като войници: с военна униформа, със звездички на новите пилотки и с пагони на раменете. На Ромашкин му беше трудно да си представи, че сред тях има и бивши криминални престъпници, хора с тъмно минало.

В къщата нямаше нито легла, нито нарове. Василий намери свободно място на пода, остави вещевата си торба до стената и седна на нея. Отляво лежеше млад симпатичен момък с бързи, умни очи и тъмни коси, сресани на прав път. Момъкът беше чистичък, но униформата не му стоеше много добре — той напомняше студент, неотдавна призован в армията. Отдясно седеше възрастен плешив мъж, устата му беше пълна със златни зъби — сигурно беше баща на семейство, злоупотребил счетоводител или започнал да краде управител на склад.

Когато Ромашкин влезе, всички притихнаха. Василий помнеше предупреждението. Той очакваше нещо коварно — насмешка, разиграване, — но реши: „Това може да се изтърпи. Ако започнат да ме бият, с двама-трима ще се оправя. А в по-сложна обстановка ще се обърна за помощ към ротния командир.“

Външно спокоен, вътрешно напрегнат, Василий се прислони към стената, сякаш си почиваше.

— Ти по кой член си? — попита „студентът“.

— Какво? — не разбра Василий.

— По кой член, казвам, колко години ти дадоха?

— Аз не съм по член. По заповед съм.

— Фронтовак? Отдавна ли си на предната линия?

— Отдавна — Василий почувствува, че с него говореше един, но слушаха всички.

— За какво те изпратиха в дисципа?

— Разбих муцуната на един глупак.

— Нима за това затварят? — усъмни се момъкът. — Хайде, не крий. Щом си дошъл да живееш с нас — казвай истината.

— Не ви лъжа, този глупак беше старши по звание — капитан.

— А ти какъв си?

— Старши лейтенант.

— А преди войната, преди армията какъв беше?

— Ученик — простодушно отговори Ромашкин и околните, кой знае защо се засмяха. Той даже не подозираше, че сам си залепи прякор; От тази минута той за всички стана Ученика, макар че това за него беше много далечно минало.

Ромашкин помисли, че е време и той да попита:

— А ти за какво си осъден?

Момъкът се усмихна лукаво:

— За небрежност.

— Каква небрежност?

— Обрах една квартира, а не можах да се измъкна. Провалих се. Значи, проявил съм небрежност, не успях.

В ъгъла зацвилиха. Ромашкин погледна натам. Там седяха трима. Единият беше дребосък, широкоплещест, почти без шия, с едра муцуна. Другите двама седяха гърбом, лицата им не се виждаха. Макар и тихо, те именно не се смееха, а цвилеха. Ромашкин никога не беше чувал такъв смях сред своите разузнавачи, въпреки че във взвода често се шегуваха.

Дребосъкът се приближи до Василий, привично и удобно се спусна на пода. Той хвърли към Василий пронизителен, нагъл поглед и попита:

— Фронтоваче, значи?

— Да.

— Е, хайде, разкажи ни как да воюваме с немците? При тях, казват, имало жици, мини. Как тогава ще се доберем до тях, а?

— Мините преди настъплението ги свалят сапьорите, артилерията разкъсва теловете.

— Ами ако не ги разкъса?

— Тогава сами ще ги разкъсате с гранати, с приклади, ще нахвърляте шинели.

— А ти виждал ли си немци?

— Разбира се. Хващал съм ги живи, служих в разузнаването.

Дребосъкът бързо погледна плешивия „баща на семейство“ със златни зъби, който направи едва забележим знак е очи.

— Да отидем в нашия ъгъл! Ще разкажеш за немците… — каза дребосъкът.

Въпреки очакванията приеха Ромашкин съвсем дружелюбно, присмяха му се само заради житейската му неопитност и непознаването на углавните правила. Привечер Василий беше вече свой човек в тяхната компания. Запозна се с всички. Дребосъкът се казваше Никола. Той беше осъждан много пъти, имаше няколко фамилии, последната беше Фомич — при ареста беше изтърсил първото, което му дошло наум. Крадците наричат фомич лостчето, с което смъкват бравите и разбиват вратите. Освен различните фамилии Никола имаше и постоянен прякор — Касапина. От него се страхуваха даже престъпниците, защото Никола, без много да му мисли, пускаше в ход ножа си и на съвестта му лежеше не едно убийство. Беше убил даже брат си — крадец. Бяха му дали прякора затова, че Никола ограбваше къщите със скрита под сакото си брадва и удряше с тъпата й страна този, който отваряше вратата. Последния път го бяха осъдили на смърт, но го помилваха. Като излежа пет години, той реши да се възползува от стремежа на хората да заминат на фронта и да излезе на свобода.

Войникът, който приличаше на студент, се оказа висококвалифициран джебчия: той можеше да свали от нечия ръка часовник в трамвая, а веднъж смъкнал от някого си очила със златни рамки. Наричаха го Вовка Франтът за това, че обичал претенциозно да се облича. Вовка не беше безразличен към фамилните си имена като Касапина — той си избираше звучни и оригинални фамилии. Съден беше като Валетов, Солнцев, Трефов, Синичкия. Сред одобрителния смях на крадците Франтът разказа как веднъж, за да измъчи следователя и да го обърка, си избрал фамилия, която никой не могъл да запише.

— Ето, пиши — каза той на Ромашкин.

Ромашкин извади от планшетката си молив и бележник.

Франтът каза фамилията си — първите две срички в нея приличаха на звуковете, с които спират конете.

— Тпрутпрункевич!

Сред общия смях Василий не успя да напише тази фамилия.

— И със следователя беше така. Хубавичко се измъчи с мен, когато пишеше протокола за разпит.

— А защо стана Синичкия? — попита Ромашкин.

— Някъде бях слушал или чел, че наричат някого „синичък крадец“. Хареса ми този израз. Един път ме хванаха, като крадях чантата на една леличка, тя се разкряка — крадец, та крадец! Съставиха протокол. Фамилия? Така и казах: Синичкия крадец. „Крадец“ го махнаха, а „синичкия“ остана.

Водач на компанията беше плешивият „баща на семейство“. Той стоеше настрани, но неговата дума или жест бяха решаващи. Той имаше прякор — Вовка шепнешком го каза на Ромашкин:

— Казват му Жълтицата — зъбите му са от старо злато. Само внимавай, не го наричай така — не обича.

Войниците от дисциплинарната рота го наричаха Пьотър Иванович, а командирът им — Адвилин.

Неочаквано за Ромашкин Пьотър Иванович се отнесе покровителствено към него — той също разпитваше за боевете, за немците, за това как Ромашкин е бил в тила.

— Изобщо ще живееш при нас, Ученико — каза Пьотър Иванович, като се усмихваше добродушно, — с нас няма да пропаднеш!

Вечеряха, пийнаха и седнаха да играят на карти. Ромашкин можеше да играе само на „двайсет и едно“, а и нямаше с какво да играе, парите си той изпращаше на майка си.

Войниците артистично разбъркваха картите и ги раздаваха ловко разбъркваха колодата, като изравняваха картите с пръсти. Играеха хазартно.

През нощта командирите вдигнаха ротата:

— Излизай и се строявай!

— С нещата си или само така? — попита Вовка от тъмното.

— В пълно бойно снаряжение! Отиваме на предна бойна позиция.

Агитаторът каза пред строя:

— Другари, настъпи часът, когато ще можете да докажете своята преданост към родината, ще изкупите греховете си, ще пречистите съвестта си и ще станете пълноправни съветски граждани. Страната би повярва, даде ви оръжие. Сега е ваш ред. Ние се надяваме, че ще оправдаете доверието. За проявено, мъжество и героизъм всеки може да бъде освободен предсрочно от дисциплинарната рота. Бийте враговете безпощадно — това ще бъде най-доброто доказателство за вашата преданост. — Той замълча, после попита: — Има ли въпроси?

— Всичко е ясно.

Вървяха два часа — отначало през гората, после през полето, откъдето вече се виждаше избухването на ракетите. Скоро започнаха да долитат ярки светещи куршуми.

— Къде стрелят, гадове такива! — възмущаваше се Вовка Франтът. — Още преди настъплението може да бъде убит човек.

Когато влязоха в първата траншея, командирът на взвода лейтенант Сиваков обясни:

— Един ден ще останете в тази траншея, за да свикнете, да изучите местността. В настъпление ще преминем утре. Заповядано ни е да превземем възвишението, което е пред нас, да унищожим фашистите там и по-нататък да завземем село Коробкино — то не се вижда, навътре е в отбраната на немците, зад тази височинка. Може да си почивате, да спите в блиндажа и траншеята. Ще дежурите по двойки — по два часа. — Взводният каза кой с кого и по кое време ще дежури. — Задачата на наблюдателите е своевременно да открият и да дадат сигнал за тревога при контраатака от страна на противника.

Лейтенант Сиваков изглеждаше опитен фронтовак. Имаше сурово, почерняло лице, орден „Червена звезда“ и медал „За храброст“ на гърдите. Беше мълчалив — говореше само с команди. Ромашкин знаеше, че в дисциплинарните роти подбираха волеви, опитни офицери. На Ромашкин му се беше случвало да види в какъв пъкъл хвърляха войниците от дисциплинарните роти: за няколко часа в ротата оставаха малцина. Всъщност те отиваха в атака наравно с всички, само че на най-тежкия участък. Обикновено атакуваха решително, до последна възможност, нали всеки трябваше да изкупи вината си с кръвта си — докато не те ранят, трябва да вървиш напред.

Когато се съмна, видяха полето, върху което лежаха убитите немци, възвишението, заобиколено с окопи, храсталака в падината.

— Колко часовници се търкалят — каза със съжаление някой.

— Какви часовници? — не разбра Ромашкин.

— Различни — ръчни, джобни.

— Къде?

— Ето там — всеки фриц сигурно има часовник. Трябваше през нощта да идем дотам.

Според разпределението на взводния Ромашкин се падна да дежури с Нагорни. Той беше човек с твърде неопределена външност: слабоват, спретнат, около четиридесетгодишен, но сивите му очи бяха така изморени, сякаш беше живял сто години. Жълтицата прошепна на Ромашкин за него:

— Този, с когото ще дежуриш, е опасен, наглеждай го да не драсне при фашистите: Чел е по вестниците, че немците такива като него ги назначават бургмистри. И той се е насочил натам, на свобода да не изляза, ако лъжа.

— Няма да избяга, наоколо има хора.

— А през нощта? Ще изпълзи тихичко от траншеята — и готово!

— През нощта може — съгласи се Ромашкин и си помисли:

„Върви ми! Не ми стига, че трябва да наблюдавам немците, ами и своите ще трябва да наглеждам.“

След малко Жълтицата пак се приближи до Василий, този път заедно с цялата компания.

— Слушай, Ученик, имаме една идея. По време на атаката ще ни избият всички — и тогава много здраве от тьотя Мотя! Ами ако домъкнем някой фриц? Ще тръгнем през нощта — ти, аз, Николай, Вовка и още двама и ще домъкнем някой. За това могат да ни освободят от дисциплинарната рота. Капитанът каза — за мъжество, може и без кръв. Ще ни поведеш ли?

Само при мисълта за разузнаването, при това с такива момчета, сърцето на Ромашкин развълнувано заби. Той гледаше неутралната зона. През падина, обрасла с храсталак, се отиваше до теленото заграждение на немците. Там лесно можеше да се мине незабелязано, след това само за миг тези орли ще заловят двама, а може би и трима фрицове. Но Василий веднага си спомни как си изпатиха с Казаков за своеволното нападение. Там ги наругаха с обич. А тук никой не знае миналите ти заслуги, освен това и случайностите могат да те подведат. Тези войници бяха неопитни в разузнаването — ще се разшумят, а не дай си боже някой ранен да попадне в плен, няма да издържи на мъченията и ще каже за предстоящото настъпление. За такова нещо няма да те погалят.

— Какво се замисли? — попита Жълтицата.

— Това е опасна работа.

— Ти каза, че си ходил много пъти.

— Аз съм ходил. Но без разрешение за такова нещо няма да те погалят по главата.

— Когато домъкнем фриц — всичко ще е наред.

— Ами ако не домъкнем?

— Ама ти какво, приятел, не ни ли вярваш? Я погледни братлетата!

Ромашкин оценяващо ги огледа: Никола Касапина беше нисък и набит като морски рак — такъв няма да изпусне фриц, Вовка Франтът — отчаян, със зла решителност в очите. Но командирската дисциплинираност все пак взе връх.

— Не мога, братлета. Не се боя от фашистите, от своите се боя. Не може така да се ходи на разузнаване. Ние с вас ще се проявим при настъплението!

— Ще се проявим — озлоби се изведнъж Жълтицата. — Като те удари куршумът, ще видиш какъв глупак си бил, че си чакал.

След малко се приближи Нагорни:

— Ще дежурим заедно. Моля ви като офицер, човек опитен, просветете ме какво ще правим?

Ромашкин се вгледа в умореното лице и в загрижените очи на Нагорни.

— Ще наблюдаваме немците да не ни нападнат неочаквано. — Ромашкин поиска да го изпита и добави: — Да наглеждаме и своите, някой да не се предаде на фашистите.

Като се съгласи с Ромашкин, Нагорни доверително муза шепна:

— Опасенията ви са напълно справедливи, тук има различни хора. От някои може да се очаква всичко. Извинявайте, ако въпросът ми ви е неприятен, но не мога да разбера какво общо намерихте с компанията на Жълтицата? Вие сте офицер, а се присъединихте към тях.

— Интересно ми е — искрено отговори Ромашкин. — Любопитно ми е да ги опозная отблизо.

— И как ги намирате?

— Могат да станат добри разузнавачи.

Нагорни замислено погледна настрани.

— Извинете ме, но не мога да се съглася с вас. Не една година съм наблюдавал такива хора по лагерите и знам колко струват. Те живеят, за да удовлетворяват най-примитивните си потребности — да се наядат, да се наспят, да побезделничат. Жълтицата и Касапина имат съвсем низки стремежи, не мога да ги нарека, дори скотски, защото животните не пият, не развратничат, не ограбват, не играят на карти, не убиват. От такива хора човек трябва да се пази, да бъде по-далече от тях, защото те са способни на всичко.

Ромашкин си мислеше: „Тези хора обаче са тръгнали да защищават родината — значи имат патриотично чувство. Пък ти ето какво си намислил? Повярвали са ти, дали са ти оръжие, а ти се готвиш да бягаш. Що за човек си? Защо си такъв?“

— Кажете, а вие къде живяхте, преди да ви арестуват, какъв бяхте? И въобще за какво ви пратиха в затвора?

Нагорни се усмихна тъжно:

— За какво? Самият аз също не знам. Това тепърва ще се разбере.

„Усуква го — помисли си Ромашкин. — В затвора не пъхат за нищо.“

— Аз съм литературовед, професор. Живеех в Ленинград. Там останаха жена ми и дъщеря ми. Прекрасно, палаво същество. Вече е на шестнадесет години. През тридесет и седма беше само на девет. Дали са живи? Кореспонденцията се прекъсна. Написах им писмо, че ме изпращат на фронта. Дали ще пристигне — не знам.

Ромашкин много искаше да вярва на този човек, много искрена беше тъгата му, но не му хареса жестокото му мнение за бившите престъпници — някои от тях му се сториха безнадеждно пропаднали.

Онзи със златните зъби се приближи отново заедно с цялата си компания и безцеремонно каза:

— Ти, контра, ще дежуриш заедно с Никола. А аз ще дежуря с теб, Ученик.

— Командирът ни разпредели по друг начин — опита се да възрази Нагорни.

— Стига си мучал, контра, ще отидеш, с когото ти е казано — прекъсна го Жълтицата.

Ромашкин също се опита да се възпротиви:

— Взводният ще разбере.

Тогава Жълтицата се усмихна учудено и мило:

— Ученик, ти какво се обаждаш? Нали си наше, свое момче! Ела насам. — Той отведе Ромашкин настрана и зашепна, дъхайки му на тютюн:

— Ние искаме да ти помогнем. Ти с културните си обноски ще изпуснеш тази контра. Той такива ще ти ги наприказва, че стой и слушай. Касапина е опитен, много такива е виждал, него не можеш изигра. А ние ще подежурим заедно, ще си поприказваме. Или ти не искаш с мен?

— Аз искам, разбира се, само че взводният…

— Нищо няма да разбере твоят лейтенант — прекъсна го Жълтицата, вече не с усмивка, а със смразяващ, недопускащ възражения тон.

След вечеря застъпиха за първи път в дежурство. Жълтицата каза на Ромашкин, като опря винтовката си на бруствера.

— Един фашист поне да убия, цял ден нито една каска не съм видял.

— И при тях по време на затишие само дежурните са в траншеята, като при нас. Навоюваха се, измориха се фрицовете, седят, сигурно в блиндажите си пощят въшките.

— Че те са културен народ — възрази Пьотър Иванович.

— Всички до един са въшливи.

— Ти във вестниците ли си чел, или сам си видял?

— Даже съм хранил въшките им. Само да преспиш в завзет от фрицовете блиндаж или в къща, където те са били, непременно ще се напълниш с тези гадини.

— Кажи ми сега, Ученик, ти накъде би тръгнал за „език“?

Василий започна да обяснява:

— Отначало бих се спуснал ей в онази падинка. Макар че тя заобикаля и не води направо към предния край на немците, не се намира под обстрел. След това от падинката ще пропълзя към траншеята. Ще прережа бодливата тел.

— С какво?

— Има специални ножици.

— А откъде може да се намерят?

— В ротата няма, сапьорите имат.

— А без ножици може ли?

Ромашкин се усмихна:

— И без ножици може: поставяш пръчка под първия ред бодлива тел и пълзиш, след това под другия ред пак поставяш пръчка и отново напред.

— Сече ти пипето! — похвали го Пьотър Иванович, като се учудваше и радваше на находчивостта на разузнавача.

Изведнъж Ромашкин се сепна:

— Да не се каните да тръгнете без мен? Внимавайте, работата е опасна, нямате опит и ще ви хванат, преди да преброите до две.

— Ти не искаш да ни помогнеш — каза обидено Пьотър Иванович.

— Не мога. Вас също не ви съветвам.

Приближиха се Касапина и Вовка.

— Ама че смърди! Дай да запаля — каза Никола.

— Утре и ти така ще смърдиш — отговори спокойно Пьотър Иванович. Касапина злобно го стрелна с очи, но нищо не каза.

Ромашкин тръгна да види какво става на левия фланг, зад него отегчено вървеше Вовка.

Когато се върнаха на фланга, Жълтицата и Никола още пушеха.

— Тук ордени ли си имал? — попита Касапина, като сочеше дупките на войнишката му рубашка.

— Ордени. „Червено знаме“, две „Червени звезди“ и медали.

— Добър си.

Пьотър Иванович присви очи:

— Кажи сега, Ученик, защо на теб за убийство ти дават орден, а на Касапина — разстрел.

— Не разбрах.

— Той пита — преведе Вовка — защо на теб за убитите фрицове ти дават ордени, а на Никола — разстрел?

На Ромашкин не му харесваше, че Жълтицата така настойчиво го нарича Ученик. Разбираше, че и в този разговор той хитрува и ако се съди по въпроса му, иска да го скара с Касапина.

Василий отговори, както подобава на възрастен човек, при това офицер:

— А ти не разбираш ли каква е разликата?

Жълтицата за секунда отвърна очи от искрения поглед на Ромашкин, но веднага продължи невъзмутимо:

— Щом като питам, значи не разбирам. Обясни ни, нали си офицер.

„И това е нарочно — помисли си Василий. — Нещо замисля, старият вълк.“

— Аз убивах враговете, тези, които дойдоха да грабят земята ни. Аз рискувах живота си, защищавайки родината. Народът ми даде специални ордени и медали, за да покаже: вижте този човек и го уважавайте, той бранеше вашата свобода и благополучие. А Никола. — Ромашкин погледна намръщения Касапин и си помисли: „Защо да си кривя душата, да внимавам и угоднича пред тези хора, няма какво да се страхувам от тях.“ И каза това, което смяташе за правилно:

— Никола е убивал същите съветски хора, които и фашистите убиват.

— Излиза, че той е помагал на фашистите — те убиват на фронта, а Касапина — в гръб? — попита Пьотър Иванович, като го гледаше втренчено и се усмихваше.

— Така излиза — съгласи се Ромашкин и видя как в очите на Касапина заиграха лоши пламъчета.

Тогава Жълтицата сам прекъсна натегнатата обстановка и обърна всичко на шега:

— Ако ти, Ученик, беше прокурор, ние дълго нямаше да видим свобода! Слава богу, че ти си само наказан и утре, а може би и по-рано немците ще прострелят умната ти глава.

Шегата беше зловеща и никой не се засмя. Всички се разотидоха тихо.

Ромашкин не отиде да вечеря в блиндажа, където бяха затворниците, той седна в стрелковото гнездо и яде от сухата си храна. Спомни си с тъга за славните си момчета. Сега сигурно се готвят за поредната задача. Ще ги води Рогатин.

Дойде взводният командир.

— Ето къде си бил. Слушай, старши — за първи път той намекна за званието на Ромашкин, — утре, когато се вдигнем в атака, помогни на левия фланг. Сам знаеш, народът е неопитен, ще се изплашат от картечниците, ще залегнат — после не можеш ги вдигна. Помогни. Те те приеха в компанията си, ще можеш да намериш с тях общ език.

Малко е нужно на човек, когато е в беда. Понякога не пари, не някакви блага, а само съзнанието, че си нужен някому. Ето, лейтенантът с нищо не му помогна, самият той поиска помощ, но очите на Василий светнаха, ободри се.

— Не се страхувай, лейтенанте, на левия фланг всичко ще е наред.

— Благодаря ти, старши.

Той си тръгна, а Ромашкин гледаше след него с благодарност. Спомни си скритата заплаха на Жълтицата и си помисли: „Трябваше да кажа на взводния, че приятелчетата на Жълтицата замислят нещо. Аз го обнадеждих, а те и мен могат да пречукат.“

При Ромашкин дойде Нагорни.

— Не искам да бъда досаден, но все пак ще кажа това, което мисля: ами ако човекът, с когото трябва да дежурите, не дойде? От такива като него всичко може да се очаква. Ще заспи. Ще трябва сам да карате службата. А ако нещо се случи, според разпределението на командира аз трябваше да дежуря с вас. На мен ще ми търсят отговорност. Така че не се обиждайте.

— Него наистина го няма. Не дойде. А вече му е време.

— Не съжалявайте, аз на драго сърце ще ви помогна. Кажете какво трябва да правя?

— Ще вървим от средата на нашата позиция до фланговете. Вие натам, а аз насам. Ще се срещнем и отново ще се разделим. Когато вървите, ослушвайте се и се оглеждайте. Ако забележите нещо, съобщете ми. Ще вървим така, за да не заспим.

— Много добре. Разбрах прекрасно всичко — отивам на своя фланг.

Нагорни неловко държеше винтовката си, тя му пречеше и той не знаеше какво да прави с нея.

Ромашкин се усмихна:

— Чакайте — той взе оръжието, отпусна ремъка и го подаде на Нагорни. — Сега я сложете на рамо.

Нагорни направи, както го посъветва Ромашкин, и радостно се учуди:

— Така наистина е много удобно, благодаря ви. Елементарно е, а аз не се сетих. Правилно казват — всяка работа си знае майстора.

Те започнаха да ходят нагоре-надолу и всеки си мислеше за нещо свое.

Измина цял час, а може би и повече. Изведнъж Нагорни дотича при Ромашкин и развълнувано зашепна:

— Там от нашия окоп изпълзяха хора — нататък. — Той посочи с ръка към немците.

Ромашкин се обърка — какво да прави? Това са сигурно приятелчетата на Жълтицата, които са тръгнали за „език“. Дали да вдигне тревога и да ги върне? Тогава няма да му се размине куршумът в гърба! Да премълчи също не може — това може да има най-тежки последствия.

— Защо нищо не предприемате? — неочаквано строго попита Нагорни. — Те отиват при фашистите, случайно чух разговора им. Жълтицата каза: „Изнасяме се.“ Това значи бягство.

Ромашкин се затича към землянката на взводния.

— Лейтенанте, четирима отидоха при немците!

Сиваков смаяно опули очи и кой знае защо извади пистолета от кобура си.

— Кога?

— Преди малко.

— Защо не стреля?

— Аз не съм ги видял. Нагорни ги е забелязал.

— След мен! — Лейтенантът хукна, като викна на двама, които случайно срещна в окопа: — След мен!

Той попита Нагорни:

— Накъде тръгнаха?

Нагорни показа посоката.

— След мен! — извика отново взводният и всички наоколо изпълзяха от траншеята. Сухата земя шумно се посипа надолу и замириса на прах. Веднага щом излязоха от окопа, миризмата се смени с влажна прохлада, която се носеше от падината. Ромашкин си спомни разговора с Жълтицата.

— Сигурно са тръгнали през низината — каза Василий на взводния. — Те ще вървят внимателно, предпазливо — ние да минем отгоре, през полето. Ще ги посрещнем при бодливата тел.

— Вярно е това, което казваш! — Сиваков приведен се затича нагоре по склона и всички го последваха.

Крадешком, като се стараеха да не шумят, те се добраха до края на падината. Залегнаха в храстите в подножието на височинката. Сиваков се огледа: кой е тук заедно с него? Лейтенантът съжали за своята разгорещеност и привързаност. Ромашкин беше единственият, на който можеше да се разчита при тази засада. Нагорни беше нито риба, нито рак. Другите двама не беше известно какви са, лейтенантът не знаеше дори фамилиите им. „Значи, те имат четири винтовки, а ние два автомата — моя и на старшия, тези тримата с винтовките не влизат в сметката“ — бързо преценяваше Сиваков. Той каза на Ромашкин:

— Ще ги пропуснем до онова равно място и ще извикаме. Ако не спрат, стреляй!

— Аз си мисля дали все пак не са тръгнали за „език“? Разговаряхме с тях за това. Позволи ми да проверя.

— Как ще провериш?

Ромашкин му обясни.

— Добре, действувай — съгласи се лейтенантът.

Не чакаха дълго. Недалече сухо клонче изпращя под нечий крак, чуваше се шибането на листата по дрехите на приближаващите се хора. „За «език» се канеха да ходят! — помисли си Ромашкин — От километър се чуват, глупаците!“

Озъртайки се страхливо, от тъмните храсти излязоха четирима. Като криеха глави в раменете си, те крадешком се заизкачваха по склона. Касапина нямаше какво да се крие, Ромашкин веднага позна квадратната му, приличаща на сандък фигура.

Щом групата се приближи на около двадесет метра и храстите, в които можеше да се шмугне, останаха назад, Ромашкин, без да се показва от храстите, изкомандува с властен глас:

— Халт! Хенде хох!

Бегълците изплашено приклекнаха и замряха.

Ромашкин поясни, за да го разберат:

— Ръцете горе! Оръжието на земята!

Четиримата бързо изпълниха командата.

— Ние — в плен! Предаваме се! — умолително каза Жълтицата.

Василий нито един път досега не беше го чувал да говори толкова жално.

— Цурюк! Кръгом! С гръб към мене! — продължи да командува Ромашкин страшно, но тихо, за да не чуят немците. — Кой си ти? — попита той.

— Ние сме политически затворници, докараха ни от лагер. Ние сме против съветската власт. Искаме в плен, при вас. Хайл Хитлер! — блееше Жълтицата.

— Много добре! — одобри Ромашкин и прошепна на Сиваков: — Взимаме оръжието. — Те предпазливо се приближиха до стоящите с вдигнати ръце предатели. Като държаха автоматите си с вдигнати предпазители, те взеха винтовките, които лежаха на тревата, в краката им. Приближиха се Нагорни и двамата, чиито фамилии Сиваков не знаеше.

— Сега тръгвайте обратно! — спокойно каза лейтенантът.

Пьотър Иванович не повярва на ушите си и все още с вдигнати ръце се огледа страхливо. Касапина бързо отпусна, късите си лапи, обърна цялото си квадратно тяло и като видя Ромашкин, злобно и спокойно каза на Жълтицата.

— Нали ти казах, кучка е твоят Ученик. Отдавна трябваше да го ликвидираме.

— Къде е Вовка франтът? — попита Ромашкин.

— Той тръгна по друг път — предпазливо отговори Жълтицата.

— По кой път? — попита Сиваков и щракна затвора на автомата. — Говори, гадино, или ей сега ще те довърша при опит за бягство.

Жълтицата падна на колене и започна бързо и жално да се моли:

— Недей. Аз никъде не бягам. Ето всички виждат — не бягам. Те ще са свидетели.

— Накъде отиде Синичкия?

— Аз се пошегувах. Той остана там, в траншеята. Отцепи се от нас.

— Виж го ти! Шегаджия! Хайде да тръгваме. Вие напред — ние след вас. И ви предупреждавам — един да побегне, всички ви ще ликвидирам. Хванете се един друг за ръце.

Заранта изкараха по десет човека от всеки взвод и ги построиха накрая на гората. Сиваков умишлено постави предателите до труповете на немците, които се търкаляха тук. Лейтенантът прочете кратка присъда. Затрещяха автомати. Четиримата паднаха, вдигайки прах в пресъхналата трева. Не закопаха труповете, а ги оставиха сред труповете на убитите врагове.

Когато се съмна съвсем, започна артилерийската подготовка. Черен прах и дим бяха обвили позициите на немците. Снаряди и мини дълго дълбаха позициите им.

Накрая Ромашкин видя зелените ракети и чу как ротният за последен път долага по телефона:

— „Шурочка“ тръгва напред!

Капитан Телегин, взводните и Ромашкин първи изскочиха на бруствера. Те се втурнаха, увличайки останалите след себе си с вик:

— За родината! Напред!

До Василий тичаше Нагорни, той в изстъпление повтаряше същите думи:

— За родината! За нашата родина!

От другата страна на Ромашкин тичаше Вовка франтът. Той прескачаше изровените от взривовете дупки и труповете на немците, без да обръща внимание на грохота, без да забелязва взривовете от немските снаряди и свистенето на куршумите и се опитваше да обясни на Ромашкин:

— Разбери, Ученик, още от самото начало аз не исках да тръгвам с тях. Аз съм руснак. Какво ще правя при немците? Съгласявах се с Жълтицата, защото се страхувах от него. Той е строг човек. Имаше голяма власт. Когато тръгнаха към немците, аз се скрих в друг взвод.

Ромашкин тичаше напред, сърцето му биеше силно и той неволно чакаше познатия вече тежък удар на куршум или на парче граната. Той помнеше молбата на взводния и наблюдаваше левия фланг.

— Напред! Напред, момчета! — викаше той.

Като забеляза, че няколко човека са залегнали от близкия взрив, той се спусна към тях:

— Стани! Напред!

Към него бяха отправени очи, изпълнени с ужас. Бойците се притискаха към земята и нямаха сили да се откъснат от нея. Ромашкин знаеше, че нито уговорките, нито молбите щяха да помогнат сега. На животинския страх можеше да се въздействува само с още по-силен стрес, страхът от смъртта може да бъде преодолян само с по-близката реалност на смъртта.

— Ще стрелям! Стани! Напред! — заплашително крещеше Ромашкин, насочвайки автомата си към лежащите. Те бързо се надигнаха и се втурнаха напред, като се страхуваха вече не от смъртта, която идваше от далечината, а от тази, която беше съвсем близо — в ръцете на Ромашкин.

Не бяха стигнали до окопите на врага, когато от сивото ниско небе рукна пороен дъжд. Той обливаше разгорещените тела, умножаваше силите. Миризмата на угар от взривовете за малко беше сменена от аромата на топла трева.

— Ура! — викаха войниците и се носеха срещу стърчащите от земята мокри каски. Немците стреляха бързо. Ромашкин видя очите им, разширени от ужас, треперещите им ръце. Войниците скачаха отгоре направо върху главите им.

— Напред! — викаше Ромашкин. — Не се задържай в първата траншея!

Отдясно командирите също гонеха войниците от блиндажите, където някои бяха влезли да изпразнят раниците на убитите немци, да свалят часовниците.

— Напред! Ще стрелям за мародерство! — крещеше неистово капитан Телегин.

Вълната на атакуващите се понесе по-нататък, към втората траншея.

Изведнъж Нагорни извика и се олюля.

— Закачи ли те? — съчувствено попита Ромашкин.

— Да, струва ми се. Но аз ще продължа напред. Мога. — Нагорни се държеше за гърдите, под пръстите му върху мократа войнишка рубашка се разля червено петно. Той се затича заедно с всички, но постепенно започна да изостава.

Пада няколко пъти, като се спъваше на равно, но пак ставаше и тръгваше напред.

„Татко сигурно също така… — помисли си Василий. — Той също беше скромен и тих, но в боя не изоставаше от другите.“

Като се огледа, Ромашкин видя Нагорни и много искаше да му помогне, но железният закон на атаката — всички да вървят само напред — не му позволи да го направи. Ранените ще си помогнат един на друг, ще дойдат и санитарите. Живите трябва да продължат атаката срещу врага, по-скоро да го унищожат, иначе той ще ги срази.

Нагорни все пак успя да стигне до втората траншея. Тук ротата бе връхлетяна от силна артилерийска стрелба. Всички се хвърлиха върху мокрото, хлъзгаво дъно и лежаха известно време, без да повдигат глави. Снарядите съвсем наблизо разкъсваха земята. Миризма на кисело от размекналите се от дъжда и потта дрехи изпълни натъпкания с хора окоп.

Когато обстрелът свърши, Ромашкин искаше да превърже Нагорни, който беше до него.

— Не трябва. Безполезно е. — Той гледаше Василий с добрите си уморени очи. — Така дори е по-добре. Само да знаехте колко съм изморен. Аз много се боях, че ще умра не от куршум, без кръв, без да снема обвинението от себе си. И ето, слава богу, ще съм убит. Много ви моля да съобщите в Ленинград. Нека знаят, че аз никога не съм бил враг. Сега го доказах окончателно. Сега жена ми и дъщеря ми ще живеят по-леко. — Нагорни омекна, ръката му се свлече от гърдите и откри тъмночервено петно върху потъмнялата от дъжда войнишка рубашка.

„Човекът с простреляно сърце е вървял в атака — помисли си Ромашкин. — Много държеше на доброто си име и направи всичко, за да го възстанови.“

Дъждът миеше лицето на Нагорни. То беше спокойно и строго, само една бръчица на обида пресичаше високото му чело. Тази бръчица беше единственият упрек за несправедливите подозрения и наказанието, което му бяха наложили съотечествениците.

От завоя на траншеята изведнъж се показа немец с ордени и сребърни нашивки по яката и по ръкавите на мундира. Василий се хвана за автомата, но „фрицът“ с весела усмивка извика:

— Това съм аз, Ученик!

Ромашкин разпозна Вовка франтът.

— Защо си се натъкмил с този боклук?

— Моите дрипи са мокри от дъжда, а това е сухо. Виж, сукното е първо качество! В блиндажа претършувах един куфар. Там има още, може би и ти ще се преоблечеш с нещо сухо?

— Та това е подло! Нима не разбираш?!

— Защо? — искрено се учуди Вовка.

— Това са дрехи на врага, фашистки са. Виж, има кръстове по тях. Фашистът го е получил за това, че е убивал нашего брата. — Василий си спомни думите на Нагорни, че от Жълтицата и компанията му може да се очаква всякаква подлост. С поведението си вчера Вовка не потвърди това — не тръгна с приятелчетата си при фашистите, а ето че днес е навлякъл немска униформа и не вижда нищо лошо в това.

Дойде Сиваков.

— Пленник ли е? — попита той Ромашкин. — По стар навик си го хванал жив?

Ромашкин не знаеше какво да каже и мълчаливо се обърна на другата страна.

Когато лейтенантът позна Синичкия, се ядоса.

— Бостанско плашило! Да се свали незабавно!

Франтът се скри в блиндажа. Сиваков каза на Ромашкин:

— Благодаря ти, старши. Навреме вдигна левия фланг, иначе нямаше да стигнем дотук. Щом единият фланг залегне, и другият далече няма да стигне. Е, какво, ще се задържим ли тук?

— Няма ли да идем по-нататък?

— Няма с кого — в ротата останаха малко хора. Съседите ни заседнаха на първа позиция. Само нашата „Шурочка“ се откъсна напред.

Ромашкин се огледа — на полето под дъжда лежаха тези, които тази сутрин още съставляваха дисциплинарната рота. Болшинството лежаха с главата напред — така както ги беше повалил куршумът. По време на атаката Ромашкин не беше забелязал кога са паднали всичките тези хора.