Владимир Карпов
Да се залови жив (14)

През едно ранно априлско утро на разсъмване разузнавачите забелязаха в разположението на немците знамена с черни пречупени кръстове. Прикрепени на дълги прътове, те плавно се вееха на вятъра на височините зад неприятелските траншеи.

— Какво значи това?

— Сигурно пак някъде са им натрили муцуните — мрачно каза Голошчапов. Острата му адамова ябълка нервно се задвижи нагоре-надолу.

Ромашкин се обърна към Конопльов:

— Ти вчера чете ли сводката във вестника? Къде настъпват фрицовете, чете ли?

— За четене, четох, но какво ли може да се разбере от нея — с раздразнение отговори Голошчапов.

Ромашкин не желаеше да влиза в спор с Голошчапов, тъй като знаеше, че характерът му е чепат: заговориш ли за немците — започва да ги ругае, стане ли въпрос за своите — и тях ще ги нареди. А всъщност досега съдбата беше милостива към него — цялата четиридесет и първа година беше изкарал в полка, влизал беше в много боеве и обкръжения, дълги часове беше прекарвал в неутралната зона, но нито веднъж не беше раняван.

Ромашкин се обади в щаба и доложи за знамената. Комисарят Гарбуз взе слушалката от дежурния и попита:

— Как се държат немците?

— Спокойно.

Гарбуз замълча и после каза натъртено:

— Внимавайте, днес е такъв ден, че можем да очакваме всякаква подлост.

— Какъв ден, другарю комисар?

— Сега идвам в наблюдателния пункт и ще ви разкажа. Почакайте ме, моля ви. — Гарбуз винаги добавяше „моля“, „ако обичате“, „добре би било“. Все не можеше да се настрои на командирска вълна. И винаги избягваше, когато дава разпореждания, да застава мирно — разбираше, че при него това изглежда смешно. Въпреки това, когато Гарбуз казваше „моля ви“, всеки от полка беше готов на всичко, само и само да изпълни молбата му.

И още едно качество имаше комисарят — той силно се смущаваше, когато се налагаше да ангажира подчинения си с неслужебна работа. Ромашкин беше свидетел как веднъж Гарбуз дълго покашлюва и мънка, докато се реши да помоли за услуга интенданта, който отиваше на курсове в Москва. А услугата беше най-елементарна — трябваше само да се пусне едно негово лично писмо в някоя пощенска кутия в Москва, за да стигне по-бързо до Алтай.

Василий вътрешно съжали, че докладва за тези проклети знамена. Сега ще трябва да стои и да чака Гарбуз, а сънят и почивката отиват по дяволите. Комисарят обаче дойде бързо. Той се наведе над стереотръбата и дълго, внимателно разглежда знамената. Погледът му стана строг, а на челото му се образуваха бръчки. Без да се изправя, той каза:

— Празнуват! Тези знамена, другарю Ромашкин, са в чест на рождения ден на Хитлер.

Ромашкин погледна през бинокъла към най-близкото знаме. Знамето, както и преди, тежко и плавно се вееше на вятъра. Той си помисли: „Ех, да можем да го смъкнем!“

Василий погледна комисаря и лесно прочете в погледа му, че Гарбуз мисли за същото. Вече бяха му се обаждали от батальоните и му бяха докладвали колко се дразнят бойците от фашисткото тържество: „Дошли са на себе си, мръсниците, след нашето зимно настъпление!“ Артилеристите се бяха опитали да свалят знамената, но не им се удаде. Сега всички разчитаха на разузнавачите: „Те непременно ще успеят да смъкнат тези парцали с пречупения кръст!“ Гарбуз продължаваше да гледа Ромашкин изпитателно.

— Ще го смъкнем това знаме, другарю комисар, не се безпокойте!

— Не е толкова лесно — възрази Гарбуз. — Пък и времето ви е малко. През нощта немците сами ще свалят знамето. Те са педантични и обезателно ще го свалят точно в двадесет и четири нула, нула. Това значи, че разполагате с четири-пет часа тъмнина. Поради това всичко трябва да се обмисли много, грижливо.

По пътя към своята землянка Ромашкин обмисляше как да действува. Знамето, разбира се, се охранява от специален караул. Пазят го подбрани войници. Как ли изпълняват службата си? Дали часовият ходи по пътечката или стои в окопа? Всичко ще стане ясно едва там, на вражеска територия. Ще се наложи да се изградят две нападателни групи с по двама души във всяка. Тези групи ще заобиколят възвишението от двете противоположни страни и там ще се види коя от тях да нападне часовия. Докато една група се занимава с часовия, другата ще се затича към знамето, ще го спусне и вземе със себе си. В случай, че този маньовър не се осъществи тихо, ще трябва да има в готовност и трета група специално за блокиране на караула.

Вариантът с блокиране на караула беше толкова нежелателен, че даже не му се мислеше за него. Но Василий обмисли, всичко докрай.

В землянката на разузнавачите го чакаше капитан Люленков. „Гарбуз го е изпратил“ — помисли си Василий. И наистина Люленков беше напълно в течение на замисленото.

На чист лист хартия Ромашкин начерта схемата на местността и постави дебела точка там, където се намираше знамето. След това той започна да излага пред капитана своя замисъл и последователността на действията. Разузнавачите, наобиколили командирите, слушаха внимателно. Те още не знаеха кой от тях ще отиде да изпълнява тази рискована задача.

Едва към единадесет часа през деня планът беше напълно разработен и след известни колебания утвърден от командира на полка. Разузнавачите, определени за задачата, се нахраниха и легнаха да спят. Останалите напуснаха блиндажа.

Ромашкин дълго не можа да заспи. Накрая си заповяда: „Хайде, спи, спи, спи!“ Заповяда си и заспа.

Преди потеглянето към предната линия разузнавателната група се строи в пълен състав пред блиндажа. Конопльов, Рогатин, Пролеткин, Голошчапов и Лузгин, облечени в бяло, чакаха в пълна бойна готовност.

— А сега скачайте! — заповяда им Ромашкин.

Разузнавачите беззвучно и меко, като парцалени, се повдигаха един друг и клякаха, държейки в ръце автоматите. И все пак Василий чу едва доловимо потракване.

— Кой? — попита той.

— Моят автомат не е в ред — призна си Пролеткин. — Проклетият затвор нещо дрънка. Сега ще го оправя.

Василий още веднъж придирчиво огледа разузнавачите. Нещо не му харесваше днес в тях. Най-накрая разбра: „Твърде бели са, такъв сняг вече няма никъде.“

— Жмаченко, смени маскировъчните костюми с есенни — разпореди се той и обясни: — Земята на много места е оголена, а ако ракета ни освети в заснеженото поле, лягайте и не мърдайте — немците ще ни вземат за оголено място земя.

Разузнавачите облякоха зеленикави маскировъчни костюми на жълти петна.

— Заприличахме на таласъми — пошегува се Рогатин.

Василий искаше още по светло да изведе групата си към първата траншея, за да спести време. Но в последния момент се отказа: немските наблюдатели можеха да ги забележат по пътя към предната линия и веднага да се досетят какви са тия жълто-зелени таласъми. По-добре е да загубят час и половина от така нужната им тъмнина, но да се промъкнат незабелязани.

В първата траншея ги чакаха комисарят, началникът на артилерията капитан Аганян и началникът на разузнаването Люленков.

— Как е бойният дух? — попита Гарбуз.

— Нормално — отговори Ромашкин.

— Не см забравил сигналния пистолет, нали? Провери ли цвета? — осведоми се Аганян. — Аз ще открия огън на червен цвят.

— Другарю капитан! — обидено проговори Ромашкин.

— Аз, скъпи, за теб се безпокоя!

— Е, Ромашкин, желая ти успех! — прекъсна го Гарбуз.

Той стоеше нерешително, сякаш искаше да го прегърне или да му стисне ръката, но не направи нито едното нито другото, а само енергично размаха юмрук и каза:

— Хайде!

Разузнавачите един след друг наскачаха на бруствера, в траншеята се зарони и посипа пръст.

Отначало вървяха изправени в цял ръст и блестящите линии на трасиращите куршуми прелитаха някъде встрани. Под краката им меко пружинираше земята — през деня тя се беше поразмекнала от топящия се сняг, а през нощта се беше покрила с тънка кора лед. Ромашкин заобикаляше снежните хълмчета, защото знаеше, че замръзналият сняг скърца.

Когато до немските окопи останаха двеста метра, те се отпуснаха на колене. А когато метрите станаха сто, те започнаха да пълзят. Тук нямаше бодливи мрежи и немците не бяха успели да изкопаят непрекъснати траншеи. Вглеждайки се напред и напрягайки слух, Ромашкин се мъчеше да долови гласове и тропот, за да се ориентира по-добре и да преведе трупата между окопите. През деня Василий беше видял през стереотръбата тези прекъснати окопи. Те се виеха по полето като зигзагообразна линия.

Отдясно затрещяха картечни откоси. Картечницата беше далеч, но можеше да привлече вниманието на другите. „Какъв дявол я побърка?“ — помисли си той. От нашата страна също затрака „Максим“. Немският картечар замълча и после отново започна да пуска огнените си жила. „Максим“ веднага му отговори със серия куршуми. Немецът млъкна.

Понякога избухваха ракети. Докато те осветяваха земята, от нашите траншеи се чуваха единични изстрели. Куршумите летяха точно натам, откъдето излиташе ракетата. Това беше дело на снайперистите.

Ромашкин знаеше, че там, зад тях, се вълнува комисарят. Още след втория картечен откос на немския картечар Гарбуз сигурно е позвънил на командира на деснофланговия батальон и хладно го е попитал: „Другарю Журавльов, защо във вашия район немската картечница се е развилняла? Ще ви помоля да се заемете с нея и повече да не се налага да ви звъня.“

Ромашкин ясно си представи как Журавльов, ругаейки, с хрипкав глас се разпорежда някой да отиде или пък даже сам тръгва към картечния взвод. И ето в крайна сметка резултата — накараха фашиста да замълчи.

Ромашкин тихо се радваше. „Май че преминахме предната линия. Сега да се доберем до храсталака, а оттам височината със знамето е вече близо.“

Когато пред очите му израснаха черните клони, той се изправи и приведен поведе групата край храсталака, маскирайки се в тъмните му сенки.

На светлия фон на небето височината се очертаваше ясно. Приближавайки се, Ромашкин видя и знамето на върха й. Той погледна часовника си. Часът беше десет. Знамето изглеждаше черно.

Ромашкин посочи с пръст Конопльов и Голошчапов и махна с ръка към посоката, в която трябваше да тръгнат. Конопльов кимна на другаря си и двамата се скриха в тъмнината. Във втората група бяха Ромашкин и Рогатин. Третата, блокиращата група, още нямаше определена задача. Затова Василий махна на Лузгин и на Пролеткин да го следват.

Отблизо височината изглеждате огромна. В подножието й растяха самотни храсти, снегът се топеше и на места земята се чернееше.

Като избра едно такова тъмно място, Ромашкин се надигна и с жест заповяда на групата на Лузгин да остане тук, а той и Рогатин запълзяха нагоре. Склонът беше тъмен. Те пълзяха по твърда, очистена от снега земя. Ето го и часовият: с шинел и каска, с автомат на гърдите той спокойно се разхождаше по пътечката, която минаваше доста ниско под знамето и затова той беше в пълна безопасност от куршумите, прелитащи от отсрещната страна. Пътечката се виждаше ясно даже в тъмнината, така я бяха утъпкали през деня. В единия си край тя почти достигаше оголената от стопилия се сняг земя, а в другия й край, откъдето трябваше да пропълзят Конопльов и Голошчапов, не се виждаха храсти и оголени места.

„Моето място е по-удобно — определи Василий. — Аз ще трябва да премахна часовия.“ Той даде автомата си на Рогатин. Премести пистолета в пазвата, защото в ръкопашен бой нямаше да има време да търси кобура под маскировъчната дреха. Извади ножа и го скри в ръкава си, за да не го издаде блясъкът му.

Готов за схватка, Василий запълзя към часовия. Когато часовият тръгваше срещу него, той замираше неподвижно, а когато поемаше обратно, Ромашкин продължаваше да пълзи напред. В същото време Василий се оглеждаше наоколо и се мъчеше да определи къде е караулът.

Колко ли стои на пост часовият? Час, два? Добре би било да бъде премахнат веднага след като застъпи на пост. Тогава щеше да остане повече време и имаше повече шансове за благополучно завръщане. Иначе имаше опасност да се нахвърлят върху часовия и точно тогава да дойде смяната…

До пътеката оставаха около пет крачки. Как да ги преодолее?

Василий хвърли поглед върху ботушите си и помисли: „Дали да ги омотая с нещо? Но с какво? Ръкавиците няма да свършат работа. А няма ли да е най-лесно, ако се събуя? Ако се затичам бос, няма да успее да ахне.“ Лежейки, той започна да се събува. Наложи се да свали и партенките. Студената земя остро защипа краката му. Той сви палци.

Настъпи моментът за нападение. Василий по-здраво стисна дръжката на ножа. Знаеше, че не е толкова просто да повали врага с един удар на ножа. Нужна беше голяма сила.

Леко и безтегловно, като насън, Ромашкин премина разстоянието, което го отделяше от тъмния силует. После замахна и с всичка сила удари с ножа немеца по голия врат. С другата ръка бързо затисна отворената за вик уста. Повали дърпащия се немец на земята, притискайки го с цялото си тяло, за да не вика. И даже в този миг долови чуждия мирис на тютюн и на потно, отдавна немито тяло.

Дойде и Рогатин. Двамата държаха часовия, докато не притихна. Ромашкин изтича да вземе ботушите си и със сила ги намъкна босите си крака — нямаше време да намотава партенките.

При такъв вариант на действия втората група трябваше вече да сваля знамето. Но при знамето нямаше никой. Ромашкин помисли: „Нима Конопльов и Голошчапов са се уплашили? Не може да бъде, те са сигурни момчета. Тогава защо ги няма? Или не са забелязали, че премахнахме часовия? Ще се наложи ние с Рогатин да сваляме знамето.“

Знамето беше вдигнато на стоманен прът. Не можаха да прережат пръта. Какво да се прави? Ромашкин хвана пръта с две ръце и започна да го огъва надолу. Прътът се поддаде, но се огъваше трудно. Започнаха да го теглят двамата. Увиснаха на него с цялата си тежест и знамето бавно започна да се снишава. То се оказа огромно и разлюляно от вятъра, все още се съпротивяваше. „Колко е грамадно, проклетото, а отдалече изглеждаше много по-малко“ — с досада си помисли Ромашкин. Когато най-после знамето бе свалено и сгънато, получи се доста голям пакет. Рогатин го метна на гърба си и двамата се затичаха надолу, към Лузгин.

— Чудесно стана, другарю лейтенант — зашепна Лузгин.

— Не бързай да се радваш, още не сме се измъкнали — също така тихо му отвърна Ромашкин. Той разбра, че Конопльов още не се е върнал и се разтревожи: изглежда, нещо се беше случило с тях.

— През цялото време беше тихо — каза Лузгин.

— Добре. Тук повече не можем да останем. Вземайте знамето и изчезвайте назад. Аз и Рогатин ще се върнем да търсим Конопльов и Голошчапов.

Лузгин се опита да възрази:

— Другарю лейтенант, вие днес достатъчно поработихте, да отида аз?

— Вършете каквото ви е заповядано! — прекъсна го Ромашкин.

Разузнавачите вече тръгваха обратно, когато на склона на височината се показа някаква тъмна грамада. Тя се приближаваше бавно, като настръхнала мечка. Всички се притаиха.

Конопльов носеше на гърба си Голошчапов.

— Какво му е? — попита Ромашкин.

— Ранен е — прошепна Конопльов.

— А сякаш беше спокойно — каза Рогатин.

— Затова беше спокойно — неясно отговори Конопльов.

— Добре, като се върнем, ще се разберем — каза Ромашкин.

Той отново тръгна пръв. Стараеше се да намери старите следи, за да се върнат по тях, но в тъмнината това се оказа невъзможно. Щом стигнаха до познатите храсти, Василий се ослуша: някъде тук звучаха немски гласове, когато групата се промъкваше към възвишението. Нямаше ли да ги чуят отново? Наоколо беше тихо.

Докато пълзеше, той забеляза прясно разкопана земя и зад нея траншея. Ромашкин предупреждаващо вдигна ръка.

Траншеята се оказа празна, но зад първия завой можеше да има немци. Разузнавачите заобиколиха опасното място и като че ли достигнаха до неутрална зона. Те бяха вече готови да въздъхнат с облекчение, когато зад тях се раздадоха тревожни викове. Немците крещяха някъде откъм дълбочината, на своята отбрана, сигурно от височината, където стърчеше прътът без знаме. Една след друга към небето се стрелнаха ракети, които осветяваха всичко наоколо.

„Сетиха се! — разбра Ромашкин. — Започва се! Ех, не успяхме да отпълзим по-надалече. Сега няма да може да стреля нашата артилерия, снарядите ще ни избият!“

Започна безразборна, безцелна стрелба. Разузнавачите лежаха в ямите, притискаха се към земята, взираха се и се ослушваха.

Ракетите избухваха и гаснеха. Светлината се сменяше с мрак, мракът със светлина, сякаш някой си играеше с електрически ток и ту то включваше, ту го изключваше.

Когато избухна следващата ракета, Ромашкин забеляза наблизо още една немска траншея. Тя се намираше пред тях на около петдесет метра вляво. Зад нея почваше неутралната зона. Немците от траншеята не виждаха разузнавачите, цялото им внимание беше насочено към нашите позиции. А разузнавачите лежаха зад тях. Траншеята беше дълга. Тук се отбраняваше не повече от едно отделение — Ромашкин преброи девет стърчащи над земята каски. „Ако не ги избием, няма да ни дадат да минем — ще ни засипят с огън от близко разстояние“ — каза си той.

Разузнавачите запълзяха след него.

Но те не успяха да преодолеят и няколко метра, когато един от немците се обърна. На светлината на ракетите Василий ясно видя бялото му лице. После немецът закрещя така, че Василий имаше чувството, че в гърба му се забиват хиляди иглички. Беше безсмислено повече да се крият. Ромашкин скочи, метна гранатата, като се прицели във викащия, и се хвърли на земята. До него хвърляха гранати и залягаха Рогатин, Лузгин и Пролеткин. Сега ще полетят парчета — някои от гранатите не можаха да стигнат до траншеята.

Никога по-рано трите секунди не бяха се стрували на Ромашкин толкова безкрайно дълги. Той даже си помисли: „Да не би гранатите да не са изправни? Тогава — край!“

Взривовете избухнаха един след друг.

Василий едва ги дочака, скочи и изкомандува: „Напред!“ Огледа се да види всички ли са налице и носят ли знамето и Голошчапов. Той прескочи траншеята и видя на дъното й тъмни фигури — бяха или убити, или зашеметени от взривовете. За всеки случай измъкна още една граната и я хвърли в траншеята. После извади сигналния пистолет и в небето, разпръсквайки наоколо огнени искри, се устреми червена ракета.

Василий пресметна, че докато долетят дотук нашите снаряди, неговата разузнавателна група ще бъде вече на безопасно разстояние. Но артилеристите изглежда бяха държали пръста си на спусъка — ракетата още не беше загаснала, когато отсреща забучаха оръдията и наоколо се пръснаха първите снаряди, които едва не засипаха разузнавачите. Снарядите летяха така ниско, че те не можеха да се надигнат. Позициите на немците разцъфтяха като огромни огнени цветове и бързо се скриха зад завеса от хвърчаща пръст и дим.

С последни сили разузнавачите пълзяха към своите траншеи. Голошчапов го мъкнеха подред: едната двойка го предаваше на следващата. Немските картечници продължаваха да изпращат в неутралната зона дълги, зли откоси. Трасиращите куршуми проблясваха наоколо. Василий обаче разбра, че немците не знаят накъде да стрелят.

Обади се и немската артилерия. По средата на неутралната зона, в тясна долчинка Василий остави групата малко да почине. Сега тук беше по-безопасно, отколкото в траншеите. Артилерийският обстрел се разгаряше. Ромашкин откри в тъмнината Конопльов, другаря, на Голошчапов, и го попита:

— Какво стана при вас?

Конопльов започна да разказва:

— Когато вие се нахвърлихте на часовия, ние стояхме и гледахме. Тъкмо искахме да тръгнем към знамето, и видяхме, че идва смяната. Те бяха двама. Ех, помислих си аз, сега ще ви открият и ще надигнат вой! Изравниха се с нас и ние се нахвърлихме върху тях. Смятахме да свършим всичко тихо. Аз чукнах моя с приклада по главата, а Голошчапов искаше с ножа…

Тук Голошчапов, който досега не проявяваше признаци на живот, изведнъж се помръдна и каза със слаб, но ядовит глас:

— За искане исках, но с искането си остана.

Ромашкин се зарадва:

— Жив ли си?

— Жив съм ами, какво ще ми има!

Отначало се засмя един от разузнавачите. После и другите подкрепиха този не съвсем уместен смях, макар и някак нерешително. И вече след минута, без стеснение, цялата група се заливаше в смях. Така спадаше нервното напрежение и идваше отпускането.

— Чакайте, момчета! — помоли Ромашкин. — Дайте възможност на човека да се изкаже докрай.

Смехът стихваше постепенно.

— Хайде, Голошчапов, разказвай — обърна се Василий към ранения.

— Че какво има за разказване! Замахвам аз към него с ножа и виждам, че е зяпнал и всеки момент ще се развика. От объркване захвърлих ножа и се вкопчих в гърлото му. Стискам аз с всички сили, а той, подлецът, ме рита с крака, дращи ме с нокти по физиономията. Паднахме ние на земята и изведнъж в ръката му попада моя нож. Първия път ми го заби надълбоко — още имаше сила в него. Аз само почувствувах как хладното острие се плъзна между ребрата ми. Продължих, разбира се, да стискам немеца за гърлото, а какво е станало после, не знам.

Конопльов допълни:

— Стискаше немеца с желязна хватка. Едва успях да издърпам пръстите му от фашисткия врат.

— Изобщо, срамотия се получи: фрицът едва не ме закла със собствения ми нож — жално въздъхна Голошчапов.

— Ти си юнак! — похвали го Василий. — Ако твоят фриц беше издал само един звук, с нас беше свършено.

Голошчапов, верен на природата си, засумтя и искаше изглежда някого да изругае, но тъй като разговорът беше за самия него, задоволи се със самокритика:

— Какъв ти юнак? Аз самият едва не закрещях, когато той ме режеше като парче месо.

— Ти превърза ли го, както трябва? — запита Ромашкин Конопльов.

— Главната рана в хълбока съм я бинтовал, а за останалите не стигнаха бинтовете — отговори Конопльов.

— Защо не каза? Да тръгваме, момчета! И да побързаме, за да не изтече много кръв на Голошчапов.

— Нея никаква я няма, моята кръв. Сух съм, като че ли съм препариран — тъжно се пошегува Голошчапов…

В траншеята посрещнаха разузнавачите тревожно.

— Как сте? Всички ли сте живи?

— Не оставихте ли ранени? — Домъкнахте ли знамето?

Гарбуз разчувствувано прегърна Ромашкин. Командирът на полка стоеше до него и чакаше да му дойде редът.

Когато първата вълна на радост утихна, комисарят каза на командира:

— Е, Кирил Алексеевич, сега трябва да дадем пир на момчетата. Аз ще имам грижата за това. — Той се обърна към разузнавачите и добави: — И аз заради вас, дяволи, станах суеверен — не разреших нищо да се готви за срещата с вас. Сега отивайте да почивате, защото после ще празнуваме. Имам и още нещо наум, но за това ще говорим, като си починете…

„Празнуването“ стана на следващия ден в оврага около кухнята, където се приготвяше храната за щаба.

Разузнавачите бяха настанени на истински маси, пред тях бяха поставени отдавна невиждани бели чинии. Нахраниха ги с борш, в който имаше пушен салам, и с каша, залята със сос. На масата имаше алуминиеви чинии, пълни с глави обелен кромид, и даже отнякъде бяха изнамерили кисели краставички. Краставички през април, макар меки и празни в средата — това беше нещо невиждано. Водка разрешиха да се пие кой колкото иска, без да се спазва задължителната норма от сто грама. Но момчетата не пиха много — стесняваха се от началството.

Този ден всичко изглеждаше празнично. Априлският вятър гонеше снега. От топлата земя се вдигаше пара, в низините все по-широко се разливаха локвите. По небето се носеха пухкави и бели облаци като възглавници, от близката гора се разнасяше горчив мирис на брезови пъпки, готови всеки момент да се пукнат.

Ромашкин чувствуваше, че обновяването става не само в природата, нещо днес се променяше и в хората.

След гощавката комисарят стана и каза:

— Другари разузнавачи, още веднъж искам да ви изразя нашата благодарност. А сега ще минем през батальоните, ще ви покажа на целия полк. Така че, другарю Ромашкин, вие изпълнихте само първата, по-трудната задача. Но сега ви чака и друга работа.

Василий не можа веднага да разбере за каква работа говори комисарят. А той започна да развежда разузнавачите по роти и батареи. Топла пролетна вода заливаше траншеите, краката им затъваха в кал до коленете, а комисарят все ги водеше и водеше. И във всяко подразделение разказваше:

— Ето, другари, това са нашите герои! Те смъкнаха фашисткото знаме, което вие видяхте на онова там възвишение. Скоро ще се доберем и до самия Хитлер. Гответе се, другари, за настъпление. Щом като фашистите не можаха да си опазят знамето, ще им стъпим на шията. Но за това е нужно… — Тук комисарят преминаваше към конкретните полкови дела. И в зависимост от това, с кого разговаряше — с артилеристи, със стрелци, със сапьори или със свързочници, — разясняваше конкретно на всекиго какво е необходимо да се прави.

Разузнавачите така се умориха от тези импровизирани митинги, че започнаха да роптаят:

— По-добре, другарю комисар, още веднъж да отидем за знаме при немците, колкото да се мъкнем с вас по траншеите.

Накрая Гарбуз ги съжали и ги пусна да си вървят.