Владимир Карпов
Да се залови жив (12)

До излизането им в разузнаване оставаха броени часове. Момчетата се нахраниха и сега можеха да си почиват. Но не всички бързаха да легнат на наровете. Болшинството от избраните от Казаков за нощното разузнаване продължаваха да се готвят за него. Сега навярно всеки се вълнуваше, но външно това не се забелязваше. Всички бяха спокойни и даже весели.

Иван Рогатин бинтоваше с чист бинт автомата си, за да не се забелязва върху белия сняг. Як, широкоплещест и неразговорчив, той дълго и сериозно се занимава с това.

Саша Пролеткин изглеждаше като момче пред Иван. Движенията му бяха бързи, самият той беше сръчен. Като си тананикаше някаква песничка, той също сменяше бинта на автомата си и както винаги, се закачаше с Рогатин:

— Кажи, Иване, защо ти е такова фамилното име?

Всички притихват и се заслушват. Знаят, че Сашка все ще измисли нещо.

Иван не отговаря веднага. Той продължава акуратно да нагласява бинта и сякаш между другото пита:

— Какво такова?

— Ами доста странно — Рогатин. Да не си стрелял с рогатка?^[1]

Иван поклаща с упрек глава:

— Да не би да са ми дали името заради мен самия? Предполагам, че дедите ми са ходили на лов за мечки с лък.

— А ти ходил ли си?

— Аз съм ходил с пушка. Сега може и без лък.

— Значи си ловец?

— Съвсем не значи. Аз съм земеделец. Пшеница съм отглеждал, хранил съм те. А ловът е за удоволствие. За почивка.

За известно време всички млъкват — темата е изчерпана. Но да се мълчи в такъв момент не бива. Преди сериозна работа винаги е полезно малко да отвлечеш мислите си — не е нужно да преживяваш предстоящите трудности и опасности. Мълчаливият Рогатин знае това не по-зле от другите и затова сам подновява разговора, като цели да привлече общото внимание:

— Да, братлета, в живота се случват най-различни истории. Ето, с мене, например, се случи такова нещо, че няма да повярвате. Изкарах казармата през тридесет и осма година и пътувам към къщи. Всичко е, както трябва, пътувам си в купето, и телеграма съм изпратил на майка „ми — пристигам, значи. Слизам от влака на Булаево, оттам до нашето село са две крачки — стотина километра. В Сибир сто километра нищо не са. Отначало се качих на таратайката на лесничея, а после — на двуколката на ветеринарния фелдшер. Близо до Павлиновка той ме остави, защото беше в друга посока, а аз трябваше да пренощувам. Минавам през селото с ново куфарче, на гърдите ми — значка «ГТО» и «Ворошиловски стрелец». Жените се пулят, оглеждат ме…

— Разбира се, такъв юнак крачи! — прихна Саша Пролеткин.

— Ти не бързай да се заяждаш — сопна му се Иван. — Вървя си аз, значи, през селото и чувам — музика. С една дума — гуляй. Доближих до къщата, прозорците й бяха отворени, по пода потропват токчета, на вратата се показа някой и ме вика: «Заповядайте, другарю боец, на сватба!» Аз от скромност взех да отказвам — не, моля ви се, благодаря, не е удобно чужд човек да иде на сватба!“ А те казват: „Какъв чужд човек сте вие, вие сте защитник на родината!“ С една дума, вкараха ме в къщата. Гостите седнаха по-близо един до друг, направиха ми място. Е, пийнах си, поздравих младите. „Горчиво!“ — викам. Целунаха се. Невестата беше една такава ячка, не че беше много красива, но беше ячка…

— А женихът ти, разбира се, не си го и забелязал, ти след службата само невестата си гледал — отново вметна Саша.

Иван с упрек погледна Пролеткин:

— Ама че си бърборко, езикът ти е като грахово зърно в свирка… И женихът беше там, видях го, но не ми се хареса — такъв един пъпчив, дребничък. — Иван погледна Саша и реши да си върне:

— Ей такъв като тебе, маломерен.

Саша се обиди, но замълча.

— Както си е редно — продължи Рогатин, — и аз станах да танцувам. Отначало сватбеният танц, а после засвири грамофонът и аз взех да въртя разни градски танци с момичетата. А докато танцувах, сватбата нещо се разстрои. Точно както в Чеховия разказ — на жениха нещо не му бяха дали, както било уговорено, и той взе да се инати. Невестата се разплака. А женихът свали на пода чиниите с мезето и като стъпваше право върху мезето, тръгна към вратата. Смъкна от ревера си цветето и го хвърли на пода. „Толкова!“ — казва. И си отиде. Всички притихнаха. Невестата ридае. И толкова ми стана жал, че просто не знам какво бих направил заради нея. „Искаш ли — казвам — да го хвана дози мухльо и да го разчекна?“ А майката на невестата се уплаши: ох, ах, да, вие сте, разбира се, наш защитник, но не бива чак толкова страшни работи да правите — може Петка и да се върне. А аз казвам: „И десет пъти да се върне, каква партия е той за нея?! Такова момиче, а той е една пришка и нищо повече!“ Майката ме успокоява: „Все пак той й е жених! Закъде е тя без него? Кой ще я вземе сега такава, опозорена?“ — „Че даже аз ще я взема! — казвам. — От цялата си душа и сърце!“ Невестата даже спря да плаче.

Сядам до нея и питам „Ще се ожениш ли за мене?“ Във всяка нейна сълза блесна усмивка: „Ще се оженя — казва — с радост, ако говорите сериозно.“ А аз отвръщам: „Аз, казвам, съм боец от Червената армия, аз не дрънкам напразно. Не съм като онзи мухльо, на мен зестра не ми трябва. Ние с тебе сами всичко със свои ръце ще си спечелим и ще направим.“ Гостите, които повярваха, продължиха гуляя, а които не повярваха, решиха да се измъкнат. Само аз дето изпаднах в конфузно положение — нали три години в армията не бях пил, бях отвикнал и се напих.

Сутринта се събуждам. Къде съм? Лежа на пухен дюшек. Чаршафите нови, чак поскърцват. До мене спи момиче — румено, привлекателно. А главата ми се цепи, боксува като камион. Момичето отваря сините си ясни очи и ме гледа като в приказка. „Коя си ти?“ — питам я аз. „Как коя? Твоята жена. Забрави ли?“ Виждам, че в очите й се събират сълзи. Спомних си вчерашната бъркотия и се заех да я утешавам. А тя плаче ли, плаче… „Защо — казвам — лееш сълзи? Аз не се отказвам. Както ти обещах вчера, така и ще стане.“ А тя продължава да плаче. „Кажи ми — викам — направо каква е работата?“ — „Ами че аз — казва — не плача за тебе, а за себе си. Колко съм нещастна, два пъти се ожених, а не мога да стана жена.“

Избухна такъв смях, че даже стъклото на прозорчето, до което седеше Ромашкин, зазвънтя тънко, сякаш наблизко се беше разбил снаряд.

— И как свърши всичко това? — попита Василий, когато всички се насмяха.

— Как да свърши — сериозно отвърна Иван. — Ние с Груня се обичаме и до ден-днешен. Вие, разбира се, мислите, че първо се появява любовта, а после хората се женят. А при нас с Груня стана посвоему — първо се оженихме, а после пламна любовта… Аз защо удавих онзи немец на първото разузнаване? Заради любовта. Помислих си как фашистите се гаврят с жените ни и не се сдържах. Като се сетя за това, по-лесно ми е да убия фашиста.

Иван хвърли бърз поглед към всички. Разузнавачите не се смееха. Той се обърна към Ромашкин и каза:

— Сложих аз точка на тази история, другарю лейтенант. Отивам една седмица след сватбата за риба — на Груня й се прияде рибена чорба. А на реката ме среща онзи пъпчивец с петима здравеняци — е, няма да те убият, но могат да те осакатят. Изяснявам си аз обстановката: „Ще ме биете ли?“ — „Много си досетлив!“ — казва той дрезгаво. — „За какво? — питам аз. — За момичето спор няма, Груня ми е законна жена.“ Гледам, че се смутиха, объркаха се. „Правилно, жена ти е — казва Петка. — Но от кого я отне?“ И изведнъж Назар, конярят, ритна Петка по задника и той излетя чак в храстите. Надигна се и взе да вие от яд: „Аз ви гощавам, а вие ме обиждате!“ — „Ти самият ни обиди, Петро — каза Назар. — Лошо нещо щяхме да направим заради тебе — бие ли се законен мъж? Сложи още две бутилки и покани Иван, ако ли не — тебе ще бием.“ И какво мислите? Извади Петка водка. За помирение, един вид. Само моята майчица се обиди — не стигнах до вкъщи, по пътя се ожених, без нея.

— Много харно! — възкликна Богдан Шовкопляс. — Ти, Иване, си голям човек и душата ти е голяма. А за мене ни на една мома не й се прищя да се ожени!

Разузнавачите недоверчиво погледнаха Шовкопляс — момче с черни вежди, бели зъби и весели очи. Вярно, че долната му челюст беше издадена малко напред и носът му беше леко крив. Но това се забелязваше чак като се вгледаш, инак всичко му беше хубаво — здрав, едър.

— Ами че аз чак сега заприличах на нормален човек — поясни Богдан. — А бях един никакъв. Лежах си в къщи като дърво, ревматизмата ме беше стегнала още от малък, от десетгодишен. Кретах из къщата — нито мога някоя работа да свърша ни да ида на игрището с момците. В училище се изучих до седми клас — учителите чак в къщи идваха. Станах вече за женене, но коя ще ме вземе.

— Ами как те взеха в армията? — учуди се Королевич.

— Чакай, Костя, не ме изпреварвай… Идваха заради уроците при мене разни момичета. Имаше между тях една красавица, Галя се казваше. Толкова беше хубава, че очите ти да останат в нея.

Богдан се развълнува, бузите му порозовяха, в очите му сякаш заблестяха звезди.

— Аз бях болен, ама от красота разбирах. Чудя се, дивя се на тази Галя, зная, че не е за мене, но нищо не мога да направя. Като я видя на улицата, сърцето ми замира… А около нея имаше момци, колкото поискаш, един от други по хубави — Харитон, бригадир и орденоносец, Михайло трактористът, целият къдрав като Пушкин, и даже учителят — културен, с вратовръзка, и на него му беше завъртяла главата. И изведнъж тази същата Галя сама пада на колене пред леглото ми. Сложи главата си на рамото ми, плаче и нарежда: „Няма да бъда аз щастлива, щом ти цял живот ще се мъчиш. Какво ни учиха в училище? Или не е вярно това, което казват умните хора — че човек не трябва да чака милост от природата, а сам да направи живота си щастлив! Аз ще те излекувам.“ Като ми рече това, в мене всичко се преобърна. Всички спирачки, всички стави ми се отпуснаха и кръвта потече в жилите ми там, където по-рано не течеше. И сватбата ни, Иване, също беше необикновена.

Богдан замълча и въздъхна:

— След сватбата тя взе да ме води в градината, където цъфтяха ябълките. Какво да ме води — на ръце ме изнасяше. И все се смееше, целуваше ме. В къщи все свиреше ту радио, ту грамофон. Разлепи по стените картички от списание „Огоньок“ — весели, ярки картинки — цветя, море, птици, кораби, гори. Така, без доктори ме излекува Галя. Почнах да ходя, после да тичам, да плувам. Изучих се за комбайнер и цяло село ни се любуваше. Аз се връщам от полето, а Галя не може да ме дочака, излиза да ме посрещне. Сякаш усещаше, че щастието ни ще бъде кратко, сякаш знаеше, че войната ще ни раздели…

Тук Шовкопляс прекъсна разказа си за себе си и за неговата Галя.

В блиндажа беше топло, от печката се разнасяше домашна миризма на съхнещи дрехи. С бълбукане кипеше чайникът, но в далечината се чуваха приглушено картечни откоси.

— Кой още, братлета, ще разкаже за своята сватба-женитба? — попита Лузгин. — Може би Костя?

Королевич свенливо се изчерви и притвори сините си очи с дълги мигли.

— Аз не съм женен…

— Но момиче си имаш, нали?

Костя мълчеше. Казаков се опита да помогне на Королевич и да вмъкне в разговора Голошчапов:

— Може би ти, Алексей Кузмич, ще ни разкажеш своето житие-битие?

Голошчапов се почеса по тила и отряза:

— Всичко това е загубена работа. Първата година след женитбата животът е сладък. А като поживеете десетина-двайсет години, не се знае какви ще станат вашите Грунечки и Галечки.

— Драка си ти, Голошчапов! — прекъсна го старшината на разузнавателния взвод Жмаченко. — Защо обиждаш хората? Щом искаш нещо да кажеш, говори за себе си, ако не искаш мълчи си, но остави хората на мира.

— Ами че аз за себе си говоря, а не за тебе.

Голошчапов посумтя и изведнъж рече предизвикателно:

— А пък аз жена си я биех!… И тя беше красавица, но отидем ли на гости, все въртеше опашка. А пък аз я поплясквах — да не забравя, че си има мъж.

— Това даже не е интересно за слушане — махна с ръка старшината. — По-добре разкажи нещо ти, Жук. Ти си инженер и животът ти е градски.

Във взвода Жук беше радист. По принцип на разузнавателния взвод не му се полагаше радиостанция, но тази беше взета от немците и заседна тук. Анатолий Жук веднага се ориентира в нея, нещо я ремонтира и оттогава стана взводен радист.

— Е, първо, аз не съм инженер, а всичко на всичко радиотехник — поправи той Жмаченко. — А второ, семейните ми дела също ме са интересни. — Той помисли малко и продължи: — Отначало всичко вървеше добре, и любов имаше, а после изчезна. Престанахме да се разбираме, сякаш говорехме на различни вълни — и тя не ме чува, и аз не мога да я уловя.

— Че защо се получи така? — наостри уши любопитният Конопльов, комсомолският секретар на взвода.

— Всичко стана заради Шарик — неясно отговори Жук.

— Какъв Шарик? Какви световни проблеми сте решавали?

— Имахме си кученце. Шарик се казваше.

Момчетата се усмихнаха с очакване. Началото им се стори забавно.

— Нима може животът на хората, при това образовани хора, да се развали заради някакво кученце? — учуди се Конопльов.

— Може — твърдо каза Жук. — Преди войната живеех край Москва, в град Пушкино. Имахме си там с майка ми и баща ми собствена къщичка. Шарик тичаше по двора, беше едно такова весело рижаво кученце, селско куче. Като завърших техникума, ме изпратиха на работа в Караганда. Там срещнах това момиче. Лиза се казваше. Също беше по разпределение след техникума, само че като зъботехник. Тя беше московчанка, и аз горе-долу бях московчанин. С една дума, оженихме се. Посъбрахме пари, купихме си мотоциклет с кош. Весело си живеехме. А майка ми и баща ми във всяко писмо пишеха — идвай си, че сме стари, на кого ще оставим къщата? Е, работихме ние с Лиза, колкото трябваше, а после заминахме за в къщи. Пристигнахме през нощта. Шарик ни посреща, както си е редно — подскача, умилква се и все гледа да те лизне по ръката. Само дето мотоциклетът не му хареса — помириса го, кихна и се дръпна настрана. И ето че веднъж Лиза ми казва: „Дай да си вземем хубаво куче.“ — „А Шарик да не би да е лош?“ — „Щом ще храним куче, поне да е породисто. Аз сама ще намеря в Москва, моите познати имат отлични породи.“ След две седмици донесе кученце — дог. И паспорт му донесе на това куче, беше му описано родословието до шесто коляно и му викаха Нерон. Шарик посрещна Нерон ласкаво — разбра, че е кученце, макар да беше твърде едро. Е, помислих си, всичко ще се нареди — едно куче или две кучета, каква разлика? Но скоро Лиза ми казва: „Пали мотоциклета.“ — „Защо?“ — питам я. — „Да отведем Шарик, той е там, в коша“. Тръгнахме ние към града, Лиза пусна Шарик, а той скимти, притиска се до мене. Аз й казвам: „Утре ще го намерят кучкарите. Дай поне да го откараме по-надалече, в друго село, там няма кучкари. Все ще го вземе някой.“ Лиза мълчаливо се извърна. А аз проявих малодушие, оставих Шарик. И оттогава нещо се пречупи в семейните ни отношения — не ме влечеше към къщи.

— А защо позволяваше всичко на своята Лиза? — възмути се Голошчапов.

— Обичах я.

Голошчапов злобно се изплю.

Някой въздъхна.

— Започнахме за здраве, а завършихме за упокой.

— Хайде, орли. Стига сме си припомняли мирния живот — каза Казаков. — Време е да се заемем с войната.

Към Ромашкин се приближи старшина Жмаченко, нисък дебеланко, с весел поглед на селяк, който няма да пропадне. Такъв ще се сдобие с всичко, което му потрябва — било гвоздей, било трактор. Заради тези качества го бяха изпратили в разузнавателния взвод.

Напористият, пробивен Жмаченко разбираше всичко от половин дума. Със задълженията си той, разбира се, се справи. Искрено обикна разузнавачите заради тяхната опасна работа и се стараеше да им набавя онова, което им се полага, и онова, което не им се полага. При избора на средства в това отношение много не се церемонеше. Ако понякога го уличаваха в прекалена ловкост на ръцете, той умееше да се направи на невинен и с проникновен глас казваше: „Ами че аз за разузнавачите! Разберете в края на краищата!“

Артелчиците и началниците от всички рангове в такива случаи ставаха някак по-добри. На разузнавачите често се даваха цигари вместо махорка, месните консерви се заменяха с колбаси, а наливната водка — с водка в бутилки.

Жмаченко трудно можеше да бъде смутен, но сега той изглеждаше смутен. Като местеше поглед и не поглеждаше към Ромашкин, той виновно каза:

— Другарю лейтенант, такъв е редът — ще трябва да предадете документите си и, извинявам се, медала също.

Ромашкин знаеше това правило. Изруга наум, че не се е сетил да предаде всичко предварително.

— Какви ти извинения, щом редът е такъв. Ето, приемете ги — лично удостоверение, комсомолска книжка и медал. Имам също писма и пари, вземете ги и тях.

— Всичко ще се запази, както си му е редът, другарю лейтенант, не се съмнявайте — увери старшината Ромашкин, като го гледаше предано.

Макар че Жмаченко си беше пройдоха, всички знаеха, че има добро сърце. Когато разузнавачите се отправяха по задачи, той беше готов да направи за тях всичко. Винаги се измъчваше: „Те отиват при дявола в пъкъла, а аз си оставам в къщи. Ето, те все се усмихват, шегуват се, а призори току-виж, че донесат някого от тях върху брезент мъртъв.“

Вземайки документите от Ромашкин старшината сметна за нужно веднага да внесе яснота в бъдещите си отношения с новия командир:

— Аз самият не мога да ходя в разузнаване, понеже съм нещо като болен от слабодушие. Струва ми се, че ще умра още преди да стигна до жицата.

— Добре, Жмаченко, не страдай — прекъсна го Казаков. — Затова пък тук в тила ти здраво хващаш за гърлото, когото трябва.

Старшината, явно поласкан от казаното, привидно започна да се оправдава, обръщайки се пак към Ромашкин:

— Чувате ли, другарю лейтенант, ето така мислят всички за мене, а аз никого не съм измамил и никого не съм подвел. Аз само заобикалям неправилните инструкции и при това не заради себе си, а изключително заради героичните хора, на тях да им бъде добре.

— Зная, борец си ти за правото дело! — отново го прекъсна Казаков. — По-добре се погрижи, като се върнем да има сварени картофи и горещ чай. За момчетата приготви две манерки гориво, а за мен и за лейтенант Ромашкин — запечатана бутилка.

— Всичко ще има колкото трябва и даже отгоре, другарю лейтенант, само се връщайте здрави и читави…

Ромашкин искаше да покаже на разузнавачите, че на него също са му познати старите бойни традиции. Извади от мешката комплект бельо и без да бърза, с достойнство започна да го облича, сменяйки това, което беше на него.

Момчетата се спогледаха. Ромашкин не разбра техните погледи, сметна, че одобряват. Но Иван Петрович издебна момент, когато наоколо нямаше никой, и каза:

— Това с бельото беше напразно. По задачи ще ти се наложи да ходиш всяка нощ. Цял магазин на бельо, няма да ти стигне.

Дойдоха двама сапьори, облечени в бели маскировъчни костюми, и с дълги ножици, които приличаха на рачешки щипци.

Казаков се надигна.

— Да тръгваме, момци! Дано ни провърви!

След командира наставаха всички — и тези, които отиваха, и тези, които оставаха. За минута настъпи тишина. После групата на Ромашкин се отдели от останалите и се запъти към вратата.

До първата траншея се движеха мълчешком и крачеха стъпка в стъпка. Бяха облечени леко, под маскировъчните костюми носеха само ватени панталони и топли горни ризи. Всеки беше въоръжен с автомат, нож и гранати.

Ромашкин си спомни немеца, когото плени, когато беше в предната охрана: „Колко много дрехи имаше на него!“ Самият Ромашкин се чувствуваше свободно в дрехите си — можеше да излезе с такива дрехи на ринга. Той се чувствуваше окрилен. Подобно чувство преди състезание винаги му носеше победа. Но сега не беше на ринга.

Ето че над главите им започнаха да свистят куршуми. Те отскачаха настрани и съскаха като отровни пчели, удряйки се във възвишение или в дърво. В първата траншея разузнавачите запалиха по цигара. Към тях се приближиха бойци от стрелковите подразделения, разглеждаха ги с любопитство и уважение.

— На гости при фрицовете ли ще ходите? — сдържано попита някой.

— При тях, къде другаде — небрежно отговори Пролеткин.

Казаков обаче не разреши да се продължи разговорът и каза тихо:

— Приключвайте с пушенето. Хайде, Ромашкин, командувай. По-нататък аз няма да идвам.

Това беше неочаквано за Ромашкин. Той смяташе, че при първото му излизане в разузнаване Казаков непрекъснато ще бъде до него. За миг се смути, но веднага си помисли: „Така е даже по-добре!“ Макар че Иван Петрович беше опитен разузнавач, Василий с нетърпение чакаше да изпробва собствените си сили.

Ромашкин хвърли угарката си, настъпи я, погледна към разузнавачите и изкомандува:

— Напред!

Той скочи пръв и приведен закрачи към неутралната зона. Две бели фигури мигновено се появиха до него. „Аха, това е групата по залавянето — Конопльов и Рогатин — съобрази Василий. — Но защо се опитват да ме изпреварят, а не вървят един след друг?“

— Накъде? — тихо попита той Рогатин.

— Не може, другарю лейтенант, командирът да върви отпред като патрул — строго му отвърна той и обръщайки се към групата по прикриването, се разпореди: „Ей ти, ловецо на жирафи, тръгвай в патрул с Фоменко!“ Саша Пролеткин и Фоменко безпрекословно тръгнаха напред. Когато те се изгубиха от погледа, Рогатин кимна на Ромашкин и всички се отправиха по-нататък.

При избухване на ракетите започнаха да залягат. А от това място, където Ромашкин веднъж беше идвал с Казаков, въобще не се вдигаха, само пълзяха. Снегът беше сух, замръзнал. Струваше им се, че скърца много силно. Миришеше на прохладна влага. Всичко наоколо се беше сляло в бяла мъгла, която изглеждаше като непрозрачна пелена. Немските ракети и картечните откоси им помагаха да се ориентират в местността.

На Василий започна да му се струва, че групата разузнавачи се отклонява надясно. Той се надигна веднъж, после още веднъж, опитвайки се да огледа възвишението, от което стреляше картечницата, но нищо не можа да види в мрака. Внезапно, като че ли по някакъв сигнал, групата замря, залепи се за снега. Няколко бели фигури, изпреварвайки останалите, заплуваха напред през преспите. „Това са сапьорите с Лузгин — разбра Ромашкин и веднага през ума му мина неприятна догадка: — Някой командува вместо мен.“ Но си спомни тренировките и се успокои: „Сигурно всичко си върви по реда, нали Казаков изискваше всичко да върви като по ноти. Само да не се заплесна, когато Лузгин подаде сигнал за готовност за преминаване.“

Ромашкин пак вдигна глава, но не видя нито Лузгин, нито ограждението от жици. Отпред се чернееше храсталак. Василий тръгна натам, но някой го хвана за крака и допълзя плътно до него. Беше Рогатин. Ромашкин му посочи храсталака. Рогатин отрицателно поклати глава. „Защо ми се налага? — възмути се Ромашкин. — Храсталакът ще ни замаскира добре.“ И още веднъж упорито махна с ръка в същата посока. Тогава Рогатин му прошепна на ухото: — Ще скърца!

С китката на ръката той направи движение, изобразявайки плаваща риба. Василий разбра: трябва да заобиколят храсталака. Той запълзя по снега, който беше поразровен от преминалата група по прикриването.

Скоро видя почти до себе си два бели силуета. Единият от войниците, легнал по гръб, стискаше в ръцете си жицата, а другият я режеше точно в средата, между ръцете на другаря си, който внимателно разделяше краищата на жицата, като внимаваше да не се чуе звук. Режеха само най-долните жици, колкото да могат да пропълзят под тях.

Василий почувствува по гърба си тръпки. „Ако ни открият, никой няма да се спаси, ще ни избият от упор.“ Той добре си спомняше как при подобни обстоятелства беше постъпил с немците. Някъде съвсем близко изщрака сигнален пистолет. Ракетата се понесе с шум нагоре и с леко пука не се разтвори в огромен, ярък розов чадър. Разузнавачите бързо долепиха лица в снега. Единствено лицата им не бяха покрити с бял плат.

Лежаха, без да дишат. На Ромашкин му се струваше, че даже сърцето му престана да тупти. Но ето че ракетата изгоря. За няколко мига всичко потъна в непрогледен мрак. После очите му свикнаха с тъмнината и Ромашкин видя, че Лузгин му маха с ръка. „Значи, проходът е готов“.

Трябваше да се пълзи напред, а Василий все още не можеше да преодолее сковаността си. Накрая се реши и запълзя бавно, стиснал в ръката си граната.

Допълзя до бруствера и погледна надолу, надвивайки с огромно усилие страха си.

Очакваше да види там притаилите се немци, но траншеята беше пуста. Веднага му олекна. Той се спусна в траншеята. След него безшумно се плъзнаха Конопльов и Рогатин. Василий внимателно тръгна напред. Някъде там, на върха се намираше картечната площадка, избрана за нападение…

На стената на окопа видя телефонен кабел, прикрепен с метални скоби, и мълчаливо го посочи на Конопльов. Той кимна и Ромашкин разбра — трябва да се пререже. Извади финския си нож и започна да реже кабела. Изведнъж откъм завоя изскочиха две бели фигури. Немците също бяха облечени в бели маскировъчни костюми, както разузнавачите. За миг те се спряха, но като забелязаха, че Ромашкин прави нещо с кабела се успокоиха — очевидно сметнаха разузнавачите за свои свързочници.

Единият от немците високо попита нещо. Чуждата реч и близостта на враговете отново сковаха Ромашкин. Той стоеше като вдървен, нямаше сили да се справи с тялото си, което беше застинало от неочакваната среща. Само някаква жила беше останала жива в него, тя пулсираше някъде в главата му и го караше да държи в полезрението си немците и да търси изход. И изведнъж тази жила заработи, включи се като електрически ключ. Ромашкин вдигна автомата си и стреля с кратък откос в по-близо стоящия немец. Той се строполи на земята, а другият се втурна да бяга.

— Какво правиш? Трябва ни жив! — напомни му Рогатин, който се опита да заобиколи Ромашкин в тясната траншея и да догони бягащия немец.

Ромашкин не го пусна, прекрачи през убития и сам е три скока настигна фашиста, който, лутайки се в бързината, — се блъскаше в стените на траншеята. Василий хвана за раменете немеца, който закрещя и нададе тънък писък.

Разузнавачите се стремяха да осъществят намисленото без излишен шум. Когато пълзяха и рязаха жицата, когато вървяха по траншеята, те мислеха само за едно: тишина, тишина, никакъв звук! И изведнъж този ужасен вик! Ромашкин удари хитлериста с ножа. Кресливецът замлъкна, отпусна се и падна в траншеята.

— Какво правиш, гад такъв! — простена до него Рогатин. — И този го уби!

Ромашкин се огледа с широко отворени, но невиждащи очи. Опомни се. „Какво направих наистина? Откачих от страх!“ Но се овладя и отговори:

— Сега ще намерим други.

— Повече не можем да търсим. Вдигнахме шум. Трябва да тръгваме.

Ромашкин не успя да отговори — иззад завоя удариха автоматни откоси. Куршумите се забиваха в землистата стена и неистово я гризяха, дълбаейки острата суха пръст.

Разузнавачите се притиснаха към противоположната странна. Стреляха отблизо, но изстрелите бяха някак глухи. Ромашкин погледна зад завоя и разбра всичко: оттатък имаше блиндаж и немците стреляха от него напосоки, направо през вратата.

Ромашкин свали от кръста си граната и я хвърли под вратата. Раздаде се взрив. Вратата падна. От блиндажа се чуха викове и отново затрещяха автоматите. Рогатин метна втора граната в черния отвор, който зееше на мястото на вратата. Отново взрив — и в блиндажа всичко стихна. Оттам струеше само дим и някой стенеше в тъмнината. „Сега трябва да вляза вътре и да хвана език“ — помисли си Ромашкин. Колкото и да е странно, той вече действуваше, ако не спокойно, то поне по-хладнокръвно и разумно. „Как да се влезе там? — пресмяташе Василий. — Ако някой от немците е оцелял, той пази със зареден автомат. А не трябва да се мотаем много, защото скоро ще дотичат съседите им на помощ.“

Решението се роди мигновено. „Ще хвърля граната с пръстен. Който е оцелял, ще залегне в очакване на взрива, но взрив няма да последва. Тогава ще се втурна вътре!“

Секунда — и гранатата полетя към блиндажа. В следващия миг Ромашкин полетя. Пред самия праг на блиндажа отскочи настрани, за да не стане мишена в отвора на вратата. В блиндажа цареше непрогледна тъмнина. Миришеше на изгоряло и на някаква странна смес от пот и одеколон. Наблизо се чуваше тежкото дишане на немец. „Сигурно е ранен. Да можем да го вземем, преди да са ни открили. Къде ли е той, този ранен?“ Ромашкин направи крачка напред и се блъсна в меко човешко тяло — немецът лежеше неподвижно. Придвижвайки се опипом, той намери още няколко тела без признаци за живот. Накрая се приближи към стенещия, немец в дъното на блиндажа.

В отвора на вратата блесна лъч от джобен фенер. — Лейтенанте, къде си? — тревожно прозвуча гласът на невидимия Конопльов.

— Тук съм. Всичко е наред! — отвърна Ромашкин.

Раненият немец седеше на земята, вдигнал високо ръце като че ли защищаваше лицето си от удар. Ромашкин направи крачка към него и той се отдръпна към ъгъла, притискайки се към земята. Василий го хвана за яката, вдигна го и го разтърси. Немецът не можеше да стои прав, краката му се подгъваха като гумени.

— Ауфштеен! — заповяда му Ромашкин.

Рогатин умело завърза ръцете на пленения и пъхна в устата му кърпа. Конопльов през това време събираше документите на убитите, пресмяташе какво още трябва да се вземе от блиндажа.

— Стига, да тръгваме каза Рогатин. — Да не вземат да се появят немците. Тука всичко обърнахме наопаки.

Разузнавачите излязоха на чистия хладен въздух. Ослушаха се и като не доловиха никакви признаци на тревога, започнаха да се спускат надолу по траншеята. В подножието на височината те едва не се сблъскаха с още три бели призрака. С насочени автомати те се промъкваха срещу тях.

— Наши — каза Рогатин, като разпозна Лузгин.

— Вие какво търсите тук? — запита Ромашкин, знаейки, че такива действия не са предвидени.

— Видяхме, че при вас се забърка каша и тръгнахме да помагаме.

— Вече всичко е наред, да побързаме да излезем зад жицата.

Всички минаха през прохода и закачайки с маскировъчните дрехи бодливата жица, приведени побягнаха към долчинката.

Най-после се показа и тъмната полоса на нашите позиции. Разузнавачите скочиха в спасителните окопи и изтощени се отпуснаха на земята.

Дотича Казаков. Трупата се беше върнала малко по-надясно от мястото, където я очакваха. Като видя свития, немец, лейтенантът се зарадва.

— Домъкнахте ли немец? Браво, орли! Е, Ромашкин, честит ти първи „език“!

А разузнавачите все още не можеха да проговорят от умора и само гледаха командира си с щастливи очи.

— Защо ние тичахме презглава? — едва можа да изговори Саша Пролеткин. — Немците не ни гонеха.

— Така стана — прохриптя в отговор Рогатин.

— Няма какво да говорим за това. Важното е, че всички се върнахте и „език“ заловихте — продължаваше да се радва Казаков. — Юнаци сте вие! И колко бързо се справихте — само за два часа!

Саша си отдъхна преди другите. Стана, отметна бялата си качулка и каза с възхищение:

— Ех, че е ловък лейтенант Ромашкин! Благодарение на него всичко мина така успешно. Когато започна стрелбата и забучаха бомбите, аз си помислих — край, няма да се измъкне групата! И изведнъж гледам — идват. И фриц мъкнат. И никой не ги гони!

Надигна се и Рогатин и обясни на Пролеткин я на останалите:

— Нямаше кой да ни гони: лейтенантът всичките ги изби с гранати. А съседите изглежда не са чули, нали взривовете станаха в блиндажа. Война е все пак. Тук нещо избухне, там друго, сигурно са сметнали, че има минометен обстрел.

Конопльов го подкрепи:

— Те сигурно и до сега не знаят какво се е случило.

Казаков се разбърза:

— Хайде, момчета, ставайте да си вървим, че немците ще открият изчезването на фрица и в яда си ще започнат да ни засипват с гранати. Хайде в къщи. Ставай! Тръгвай! Тръгвай!

С шумен възторг посрещнаха завръщането на разузнавачите старшина Жмаченко и останалите разузнавачи. Под техните възгласи и при светлината на лампата Ромашкин огледа спътниците си и промяната го порази: лицата на всички сякаш бяха отслабнали, под очите им тъмнееха сенки, като че ли не бяха спали две нощи.

Жмаченко, раздаваше на завърналите се документите им, увити в носните им кърпи, и на някои казваше:

— Заповядайте, разкрасете се. — И на Ромашкин каза същото: „Разкрасете се!“

Василий не разбра защо старшината говори така. Сети се: „На него му беше заповядано да приготви вечерята. А масата, кой знае защо, е празна.“

— Трябва да се доложи за изпълнението на задачата и да се предаде плененият немец — каза Казаков.

— На кого трябва да се докладва? — попита Василий.

— На командира на полка или началника на щаба. Да вървим, те не спят, чакат ни. Съобщено им е по телефона, че е взет „език“ Но ти трябва сам да докладваш.

— По-добре ти да доложиш. Нали ти подготви и организира всичко.

— Престани, Ромашкин! От къде на къде? Да вървим.

Командирът и комисарят ги нямаше — бяха ги извикали в КП на дивизията. Ромашкин заведе пленения немец при началника на щаба. Казаков влезе с него, но се спря малко назад.

— Другарю майор, задачата е изпълнена. — Ромашкин остави официалния той и радостно завърши: — Приемете „езика“!

Началникът на щаба, който вечно беше угрижен за нещо и затова изглеждаше намръщен, този път се усмихна.

— Поздравявам ви, лейтенанте! Добре започнахте службата си в разузнаването. Благодаря ви от името на командуването.

— Служа на Съветския съюз! — отчетливо произнесе Ромашкин и се разсмя, като видя, че немецът също застана мирно. — Погледнете, другарю майор, как се изпъна фрицът.

— Дисциплиниран е! — сериозно забеляза Колоколцев. — Добре, а сега не мислете повече за него и идете да си почивате. Ние ще разпитаме пленника и ако има нещо интересно за вас, ще ви съобщя.

Докато двамата бяха при началника на щаба, в блиндажа на разузнавателния взвод бяха станали промени. Масата беше застлана с чисти вестници и приготвена за пиршество. На масата имаше едро нарязан салам, сланина, хляб, кромид лук, два реда празни емайлирани чаши и няколко немски, облечени с плат манерки. А от края, там, където трябваше да седнат командирите, блестеше половинлитрова бутилка, добре запечатана. Ромашкин разбра защо не бяха приготвили вечерята предварително. Оказа се, че имало такова поверие — ако масата бъде наредена преди завръщането на разузнавачите, групата може да я постигне неуспех. Ето защо за пиене и ядене се слага тогава, когато всички се върнат живи и здрави. На масата седнаха само тези, които се бяха върнали от разузнаване, за останалите нямаше място. Те стояха прави със своите чаши и потупваха отличилите се по раменете и гърба.

Едва сега Ромашкин разбра защо старшина Жмаченко казваше: „Разкрасете се.“ Върху куртката на Рогатин имаше орден „Червено знаме“, Конопльов имаше „Червена звезда“, а Пролеткин — медал „За смелост“. Василий се смути, като си спомни как при запознанството си с разузнавачите си свали шинела, за да ги порази. „Ето че блеснах! — със срам си помисли той. — Кого искаше да учудиш със своя медал!“ Но новият му медал сякаш нарочно блестеше по-ярко от останалите.

Жмаченко, зачервен и потен, беше изпил водката си с малко сланина и сега се суетеше около масата, подбутваше към разузнавачите храната и ги подканяше: — Яжте, момчета, яжте, да не ви хване водката.

Казаков напомни:

— След изпълнението на задачата трябва да се направи разбор. Казвай, Ромашкин, командирската оценка за всеки.

— Всички действуваха много добре — каза Василий. — Особено Лузгин, Пролеткин и Фоменко. Те чуха стрелбата и веднага ни се притекоха на помощ. Такъв вариант при подготовката не беше предвиден, Лузгин сам е взел това решение.

— Може ли аз да кажа? — попита Лузгин.

— Казвай — разреши Казаков.

— Не ми хареса връщането. Движехме се като тълпа, всички заедно — и групата по залавянето, и групата по прикриването. Зарадвахме се, че е хванат „език“, и хукнахме насам, без да се оглеждаме!

— Ти имаше задължението да прикриваш — каза Казаков, като го гледаше лукаво и усмихнато.

— Аз също се зарадвах. Бягах заедно с всички, без дъх останах.

— Да, така търчахме, че в очите ни притъмня! — весело каза Саша Пролеткин.

— И жираф не би ни настигнал — вметна остроумно Рогатин, което още повече развесели всички.

— В бъдеще трябва да имате пред вид това. Оттеглянето е много важно нещо — посъветва ги Казаков. — Можеше да стане лошо — в траншеята при фрицовете сте минали без загуби, а при оттеглянето със случаен откос можеха да убият или ранят няколко от вас.

След разбора Василий излезе от блиндажа да запуши.

Звездите ярко сияеха в небето. В този миг те приличаха на светлинки от изстрелите на многобройни автомати и на него му се струваше, че далечната пукотевица идва някъде отгоре, а не от предната линия.

В оврага цареше тишина. Щабът спеше. Само часовите стояха край блиндажите и снегът скърцаше под ботушите им.