Владимир Карпов
Да се залови жив (31)

Заглъхна победната битка за Днепър. След това беше очистена от окупаторите цяла Украйна отдясно на реката.

Свършваше третата военна зима. Тя не беше лека, но беше много по-радостна от изминалите две. Предстоеше освобождението на Белорусия.

С прегрупирането на съветските войски дивизията на Доброхотов беше прехвърлена към току-що създадения 3-и белоруски фронт. И в щаба на този нов фронт внезапно извикаха Ромашкин.

Повикаха го спешно. Толкова спешно, че даже бяха изпратили кола. А и куриерът, който дойде да вземе старши лейтенанта, беше майор. В такива случаи въпроси не биваше да се задават, по Ромашкин все пак попита:

— Какво толкова се е случило?

— Там ще разберете всичко — отговори неразговорчивият майор.

Според календара вече беше пролет, но закъснелият сняг се сипеше съвсем като през зимата. Докато пристигнат в щаба на фронта, Василий измръзна до кости.

Майорът веднага го заведе при генерал Альохин, началник на разузнавателното управление. Ромашкин беше чувал тази фамилия, но досега не му се беше случвало да види Альохин. Кой знае защо, той си представяше генерала висок, с величествена осанка, също толкова мълчалив, колкото и майора, и, разбира се, много строг. В действителност Альохин беше нисичък, пълничък, очите му бяха добри като на детски лекар и имаше мек глас.

Изобщо главният разузнавач на фронта изглеждаше съвсем простодушен човек.

— Вие, другарю старши лейтенант, ще отидете във Витебск — каза той на Ромашкин. — Там наши хора са се сдобили със схемите на отбранителните позиции на противника. Ще донесете схемите тук.

Той каза това толкова спокойно, сякаш чертежите трябваше да се донесат от съседната стая, а не от град, който се намираше от другата страна на фронта.

Ромашкин се досети, че началникът на разузнаването е избрал този тон, за да не го изплаши, да не предизвика у него съмнения още от първата минута. Наистина спокойната увереност на Альохин се предаде и на него. „Ще отида и ще ги донеса. Проста работа.“

Той изслуша хладнокръвно мислите на генерала как да се изпълни тази задача. Трепна само накрая, когато началникът на разузнаването му съобщи:

— Командуващият фронта лично ще говори с вас.

Спокойствието на Ромашкин моментално се наруши.

Той гледаше Альохин и мислеше: „Не, другарю генерал, работата този път не е обикновена. Вие сте добър психолог умеете да се държите. Аз обаче също съм стрелян заек, мога да си дам сметка какво значи командуващият фронта лично да инструктира изпълнителя на задачата! Сигурно дълго сте прехвърляли през ума си разузнавачите, преди да се спрете на мен. Сега още размишлявате: Ще се справи ли това момче, няма ли да ни подведе?“

Генералът вече докладваше по телефона, че офицерът, който командуващият иска да види, е пристигнал. Той затвори телефона и стана от масата.

— Елате, командуващият ни чака. И не се гипсирайте. Той много е слушал за вашите бойни подвизи, цени опита ви, вярва в късмета ви. Така че всичко ще е гут!

Генералът неочаквано премина на немски. Той каза, че Черняховски обича разузнавачите. Попита как се отнася към разузнаването Доброхотов. Когато минаваха през един дълбок овраг, започна разговор, пак на немски, на съвсем отвлечени теми. Ромашкин разбираше, че той го проверява и отговаряше с кратки фрази.

Отдясно и отляво по склона на оврага се виждаха врати и прозорчета: там бяха разположени отделите на щаба. По една стълба от прясно нарязани дъски те се изкачиха до една от вратите. В приемната ги посрещна адютант със златни пагони. Такива пагони Василий още не беше виждал.

Адютантът влезе във втората врата, която беше облепена с жълта мушама, и веднага се върна.

— Влезте.

Ромашкин се намери в топъл и добре осветен кабинет. До масата седеше Черняховски — як, набит, с мъжествено лице, с тъмни вълнисти коси и светлокафяви очи.

Той ги посрещна, стисна ръката на Василий кимна към дивана, като ги покани да седнат. После седна до тях и заговори за задачата.

— До Витебск има двайсетина километра. В дълбочина това е тактическа зона и затова навсякъде има войски, първи и втори ешелон на пехотата, артилерия, щабове, складове и прочее. Много е рисковано да ви хвърлим с парашут. А даже и да успеете да се приземите, пак ще трябва да се връщате по земята — самолет не може да ви вземе. Разбирате ли?

— Разбирам, другарю командуващ. — По навик Василий стана.

— Седнете, седнете — Черняховски го подръпна за лакътя и продължи: — Препоръчаха ви като храбър грамотен разузнавач, на които напълно може да се разчита.

— Ще направя всичко, за да изпълня заповедта Ви, другарю командуващ.

— Добре. Тръгнете още днес, връщайте се колкото може по-бързо. — Той погледна Альохин: — Подготвихте ли документите?

— Тъй вярно, другарю командуващ. Остава само да го снимаме в немска униформа и след един час удостоверението ще бъде готово.

— Да се промъкнете с група е по-трудно, затова ще тръгнете сам. Ще бъдете с тяхна униформа, но избягвайте срещите. Как сте с немския език?

— Колкото може да се научи в гимназията и във военното училище, другарю командуващ. И то за тройка — призна си Ромашкин, като се опасяваше дали няма да приемат отговора му за опит да избегне изпълнението на задачата.

Не, Черняховски го разбра правилно, но все пак размени поглед с Альохин.

— Скромничи — каза уверено Альохин. — Не знам как е било в училище, но сега добре разбира немски. Аз разговарях с него. Произношението му обаче веднага ще го издаде.

— Понякога акцентът е по-опасен от мълчанието — заключи командуващият. — Значи, без да има изключителна нужда, няма да разговаряте с немците. Ние имаме хора, които безупречно владеят немски, но те са разузнавачи от дълбокия тил и не могат да действуват при полеви условия. За вас зоната, пълна с войски, е родна стихия. Дай си ръката, разузнавач — премина той на „ти“ — Трудна задача ти предстои — пази се. — Командуващият погледна Василий в очите и някак свойски добави: — Много са ми необходими тези схеми, разузнавачо.

На връщане те минаха през същия овраг. Ромашкин се чувствуваше необикновено леко и волно. Той целият беше обхванат от стремежа да изпълни по-скоро това, за което го беше помолил командуващият. Именно не само беше заповядал, а беше и помолил!

В управлението Ромашкин се преоблече с униформата на немски ефрейтор, снима се, запомни явката — място, адрес, парола — и се задълбочи в изучаването на плана на града. Той не беше ходил във Витебск и затова трябваше да се ориентира от коя страна да влезе в града и накъде да тръгне, за да не пита за пътя. Ромашкин пресметна, че ще трябва да прекоси дванадесет-тринадесет улици, които минават от север на юг, за да стигне до района на необходимата му „щрасе“ Странно, белоруски град — и изведнъж „щрасе“!…

След около четиридесет минути му донесоха служебна книжка с неговата снимка. Според книжката, той беше Паул Шутер, ефрейтор от 186-и пехотен полк. Това удостоверяваха и цветните печати с орли и пречупен кръст. Книжката беше истинска, сигурно на някой от пленените. Бяха сменили само снимката.

Прехвърлянето на Ромашкин през линията на фронта беше възложено на същия мълчалив майор. Двамата отново седнаха във вилиса и потеглиха към предната линия. В някакво селце ги посрещна един капитан — началник на разузнаването на дивизията.

Нататък продължиха пеш. По пътя капитанът подробно разказа за системата на отбранителните съоръжения на немците с дълбочина до пет километра, за поведението на противника в този район.

На предната линия петима полкови разузнавачи и двама сапьори очакваха Ромашкин. Всички бяха с бели маскировъчни костюми, а оръжието им беше омотано с бинтове.

Ромашкин също навлече маскировъчен костюм. Мълчаливо запуши за последен път, сбогува се с офицерите и изскочи от траншеята, съпроводен от непознатите бойци.

Вървяха приведени, от храст на храст, по ниските места.

Спътниците му добре познаваха тукашната неутрална зона и го водеха уверено.

От време на време в небето излиташе ракета. Докато ярката й, люлееща се светлина заливаше местността, разузнавачите лежаха, заболи лица в снега. Веднага обаче щом ракетата угаснеше, те се устремяваха напред. „Зубри“ — отбеляза Ромашкин. Неопитните биха изчакали, докато им свикнат очите, а тези знаят, че в настъпилата след угасването на ракетата тъмнина вражеският наблюдател няколко секунди абсолютно нищо не вижда и използуват всеки такъв момент. И щом се раздаде картечен откос, не се грижат много за звуковата маскировка. Това още веднъж потвърждава, че са „зубри“. Новакът в такъв случай непременно ще залегне, а опитните знаят, че по време на стрелба картечарят не чува нищо, освен своята картечница. Свистенето на куршумите е страшничко, но боец, попаднал под обстрел, знае, че куршумът свисти, когато мине покрай него, а ако го улучи, няма да го чуе.

Снежното поле отпред се пресичаше от сива черта. Това беше телената мрежа. Сапьорите с голи ръце опипваха снега, търсеха самовзривяващи се мини.

Когато стигнаха до кола, единият сапьор легна по гръб и хвана тела, а другият го преряза с ножици.

Поредната, хвърлена в небето ракета съскаше като змия. Тя се разтвори с леко пляскане, заля всичко наоколо с предателска светлина, догоря и падна почти в краката на разузнавачите. Ракетчикът беше наблизо. Ромашкин отчетливо чу как щракна сигналният пистолет, когато немецът го зареждаше. В тъмнината сапьорите продължиха работата си и вече показваха, че проходът е готов.

Ромашкин погледна часовника си. Беше два часът през нощта.

Като се стараеше да не се закачи за тела, той се промуши под него. Отпред се чернееше траншеята. Както винаги, това бяха трудни минути. Беше много трудно да се застави човек да се приближи до тъмния прорез. Трябва непременно да попаднеш в мястото между двамата часови. А те къде са? Нима можеш да ги видиш в тъмнината, още повече, когато лежиш и очите ти са на нивото на снега.

Борбата със самия себе си продължи няколко секунди.

Василий извади граната. Като се спираше и ослушваше, той запълзя към траншеята: може премръзналият хитлерист да затропа с крака или да се заприказва със съседа си. Всичко беше тихо.

Гладката повърхност на снега свърши, отпред имаше буци и издутини — това беше брустверът. До траншеята имаше не повече от два метра.

Василий внимателно се приповдигна на ръце и се огледа наляво и надясно — не стърчи ли наблизо каска. Той пропълзя последните няколко метра и погледна в траншеята с готовност да хвърли гранатата.

До близките завои траншеята беше празна. Без много да се надига, Василий я прескочи и бързо допълзя до близките храсти.

Ракетите пламваха зад него. Картечниците, както преди, стреляха спокойно.

Да се преодолее втората траншея беше по-лесно. Наблюдателите тук обикновено са по-нарядко, пък и не са толкова бдителни. Чуваше се как наблизо някой сече дърва. Няколко души спокойно разговаряха пред блиндажа си.

Ракетите вече избухваха в далечината. Вече не беше необходимо да се придвижва с пълзене. Край дърветата Ромашкин стана и се огледа. Той си набеляза място за следващото спиране, запомни всичко и се затича приведен нататък. По-нататък действуваше по същия начин. Разузнавачите наричаха това „вървене на прескоци“.

Скоро излезе на утъпкан път. Огледа се, не видя никого и тръгна по пътя. Той помнеше, че шосето за Витебск е отдясно.

Беше извървял един километър, когато насреща му се зададе нещо голямо и тъмно. Той се притаи в крайпътните храсти. След няколко минути край него премина натоварена шейна. От ноздрите на конете излизаха бели облачета пара. Ездачът немец, целият в скреж, вървеше до шейната. По друго време той непременно щеше да стане „език“, но сега не трябваше да го пипа.

Като даваше път на всички, които срещаше, Ромашкин стигна до шосето. Край шосето се тъмнееше село.

Да върви направо, без да знае какво става в селото, беше опасно. Ако заобиколи, щеше да загуби много време. Как да постъпи?

„Какво каза за това село началникът на разузнаването на дивизията?“ Ромашкин не успя да си спомни нищо определено. Тъмният ред къщи изглеждаше загадъчен.

На младите разузнавачи обикновено им внушават, когато обстановката е неясна, съществуват незначителни на пръв поглед признаци, по които можеш да я разгадаеш. Но макар Ромашкин да беше опитен разузнавач, той не можа да намери тук нито един такъв признак.

Той се приближи. Ако в селото имаше щаб, трябваше да има опънати към къщите телефонни кабели. Колкото обаче и да напрягаше зрението си, той не видя кабели в тъмнината. Все пак забеляза нещо — от някои прозорци през маскировката прозираха тънки ивички светлина. Ето го признака! Това му стигаше. Местните жители едва ли щяха да стоят на светло в глухата нощ. В прифронтовата линия те изобщо не палеха светлина, щом се стъмнеше.

Ромашкин заобиколи селото и пак излезе на шосето. Колкото повече се приближаваше до Витебск, толкова по-често се натъкваше на коли, каруци и групи хора. Криеше се от тях и поглеждаше, часовника си: „Бавно се придвижвам! Така до заранта няма да стигна. Трябва нещо да измисля.“

Той свали белите си дрехи, закопа ги до дърво, което запомни — дрехите щяха да му потрябват на връщане. Върна се на пътя и започна да се вглежда за шейна с цивилни пътници. Скоро видя такива. Коларят дремеше, конят вървеше с бавен ход.

Ромашкин повика загърнатия в кожух чичко и започна да му обяснява на смесен руско-немски език.

— Нах Витебск?

— Да, към Витебск, господин офицер — коларят го взе за офицер.

— Их бин кайне офицер, их бин ефрейтор — поправи го Ромашкин и се качи в шейната.

Тръгнаха. За да не замръзне и за маскировка, Ромашкин се зарови в ароматното сено и заповяда на коларя.

— Нах Витебск! Их бин шлафен. Да спя, да спя. Разбираш ли?

— Разбирам, какво има толкова. Спи, като искаш — отговори той.

На разсъмване стигнаха край града. Там, където шосето стана улица, Василий забеляза бариерата и премръзналата фигура на постовия, който танцуваше около нея. Там можеха да проверят документите му и да го попитат нещо Ромашкин не искаше това.

— Халт? — изкомандува той коларя, слезе от шейната и му махна: продължавай, така да се каже, по-нататък. Чичкото послушно продължи пътя си. Ромашкин изостави шосето и по малките заснежени улички навлезе в града.

Витебск още спеше.

Тук някъде, в тази купчина развалини и сред оцелели сгради беше квартирата, която му трябваше. Там то очакваха. Бяха им съобщили по радиото, че Ромашкин е тръгнал.

Василий броеше улиците — трябваше му четиринадесетата.

Той пресече десетата уличка и изведнъж на ъгловата къща прочете названието на необходимата му „щрасе“. Значи в покрайнините беше сбъркал с три улици. Няма значение!

Тон намери номер 27 и влезе в чист и осветен вход. Квартирата беше на първия етаж. За всеки случаи той пъхна ръка в джоба си и я постави върху пистолета — беше възможно, докато идвал насам, да са разкрили разузнавачите и сега зад вратата да има засада.

Тихо, за да не събуди съседите, той почука на вратата. След минута женски глас попита:

— Кой е там?

Като се стараеше да прилича на немец, той каза паролата.

— Идвам от хауптман Бекер, той има за вас бърза работа.

Вратата се отвори и жената каза отговора.

— През войната всяка работа е бърза.

Като го пусна да влезе и затвори вратата след него, домакинята му подаде ръка и шепнешком каза:

— Влезте в стаята, другарю, — а настрани подхвърли: — Коля, това е той.

Едва сега Василий забеляза в края на коридора един четиридесетгодишен мъж. Мъжът се приближи и се представи:

— Николай Маркович.

Ромашкин съблече шинела си и искаше да го закачи на закачалката, но домакинята го спря:

— Не тука.

Тя занесе шинела в стаята.

Седнаха на масата. Ромашкин разглеждаше тези скромни и смели хора.

Сигурно много усилия полата гестапо, за да ги открие! А те живеят, работят и всеки ден се срещат с гестаповците.

Необходими са здрави нерви, за да живееш ден след ден на ръба на пропастта.

Николай Маркович на свой ред се вглеждаше във Василий. Той каза одобрително:

— Бързо стигнахте. Аз мислех, че ще дойдете утре.

— Бързах. Нямаше къде да изчакам до следващата нощ — ще ме намерят, пък и студът е кучешки — ще се вкочани човек.

— Надюша — сети се домакинът, — направи чай и нещо друго там, човекът е замръзнал.

Домакинята отиде в кухнята, а те седнаха и не знаеха какво да говорят. Разговорът потръгна едва като седнаха да закусват. Те разпитваха Ромашкин за живота на Голямата земя и той охотно отговаряше на въпросите им. Щом обаче поотслабна напрежението, започна да се проявява умората. Това не убягна от погледа на домакините. Николай Маркович стана и меко каза:

— Време е за работа. Вие лягайте да спите. Събирайте сили. Довечера сте пак на път.

Те излязоха, а Ромашкин легна в кревата. Той чуваше как под прозорците понякога преминават немци, до него достигаше резкият им говор.

Събуди се на смрачаване. Трябваше да се приготви за връщане „в къщи“, нямаше причини да се задържа тук. Надежда Василиевна заши фотолентата с чертежите в яката му под петлицата. А оригиналите лежаха някъде в сейфовете и ги охраняваха часови.

С Надежда Василиевна и Николай Маркович се уговориха, че те ще го съпровождат по противоположната страна на улицата и ще проследят как ще излезе от града. Николай Маркович го предупреди:

— Ако нещо ви сполети, ние с нищо няма да можем да ви помогнем. Вие разбирате, ние нямаме право.

Той говореше смутено, като се страхуваше, че Ромашкин ще приеме това за страхливост.

На тръгване изпиха по чашка за успеха. Тази чашка след това неочаквано изигра много важна роля.

Улиците бяха безлюдни. Редките минувачи боязливо отстъпваха на Ромашкин път. Той вървеше, без да бърза, пистолетът беше в джоба на панталона му и всеки момент беше готов за действие. На противоположната страна вървяха Николай Маркович и жена му, като че се разхождаха.

Стигнаха до оживена улица. Потокът от хора малко озадачи Ромашкин: сутринта, когато идваше, нямаше такова многолюдие. Обаче се сети, че сутрин всички улици са еднакво пусти, а вечер е време за разходка.

По тротоарите се разхождаха немски офицери. Сами или с жени.

Като изчака да понамалеят военните на пресечката, Ромашкин продължи напред. Премина тротоара, платното и след миг щеше да се скрие в желания сумрак на страничната улица. В този момент точно иззад тази улица срещу него се появи патрулна двойка. На ръкавите имаха бели ленти с черни пречупени кръстове.

Патрулът го спря, пита го нещо. По тялото му, от главата до краката, премина гореща вълна, а обратно, от краката към главата нахлу студена.

Понеже се страхуваше да не се издаде с произношението си, Василий мълчаливо извади удостоверението си. Какво друго могат да искат, разбира се, документите.

По-слабият, с издадени скули, внимателно проучи служебната му книжка и попита придирчиво:

— Защо си тук? Твоят полк е на предната линия, а ти се мотаеш в тила?

Въпросът беше резонен, но Василий не бързаше да започне разговор с немците. В такъв момент той и на руски щеше да говори заеквайки, камо ли да се обяснява на немски!

Задържаният мълчеше, а патрулът все по-настойчиво го разпитваше защо е офейкал от предната линия. Наоколо се образува обръч от зяпачи, сред които имаше много военни. Да избяга беше невъзможно.

Василий незабелязано огледа окръжаващите го. Търсеше някой с по-голям чин. Докато не го бяха обискирали и пистолетът беше у него, искаше по-скъпо да даде живота си.

Изведнъж патрулният се засмя. Той се наклони към Ромашкин, помириса го и весело обяви:

— Ами че той, говедото, е пиян!

Ромашкин се порази: какъв нюх има този вълкодав! Те изпиха само по една чашка е Николай Маркович, за успеха.

Беше трудно да се определи това късмет ли е или не, но за известно време все пак напрежението се понижи. Щом е пиян, разговорът беше кратък. Безцеремонно обърнаха Ромашкин с лице към нужната посока, казаха „Ком“ и го поведоха към комендатурата.

Добре че не го обискираха! Пистолетът, сякаш за да напомни за себе си, го похлопваше по крака. Василий вървеше, като леко се поклащаше, както трябва да върви пиян човек. Той поглеждаше настрани. Патрулът се смееше, двамата разговаряха помежду си, подбутваха го отзад, щом Ромашкин тръгнеше много бавно.

— Ком! Ком! Шнел!

Външно Василий като че беше безразличен към това, което става, но в главата му имаше една мисъл: трябва да действува! Трябва нещо да предприеме! Щом го вкарат в помещение, всичко ще пропадне, оттам не можеш да избягаш. Къде ли е тази комендатура? Може да е там, където свети входът?

Минаваха покрай двуетажна къща, разрушена от бомбардировка.

Вътре беше тъмно. По-добро място нямаше да се намери.

Василий извади пистолета, от упор стреля в двамата немци, скочи на перваза на прозореца и влезе в къщата. Отзад се чуха отчаяни викове. Затряскаха пистолетни изстрели. Скочи през прозореца в двора, прехвърли се през оградата и претича през градината. Погледна от вратата към улицата, премина я бързо и пак се скри в един двор.

Така преминаваше от двор на двор, промъквайки се през оградите.

Ромашкин тръгна по една тиха улица. Изглежда, по нея рядко вървяха хора, а коли съвсем не минаваха — по средата имаше непокътнат сняг.

Засега не се чуваше преследване. Служебната му книжка на името на Шутер обаче остана в патрула и Василий не се съмняваше, че от немската комендатура са позвънили в 186-и пехотен полк. Разбира се, бяха установили, че там няма никакъв Шутер. Значи, ще започнат да го търсят навсякъде — и в града, и по пътищата.

Бързайки, Ромашкин преценяваше, обстановката.

„Осем часът е. Бързо съм преминал през града — оградите не ми попречиха! Цялата нощ е пред мен: Това е напълно достатъчно, за да се промъкна до своите.“

Той стигна до разклона на пътя. Един стълб с указатели подробно информираше в коя посока какви, села има и колко километра има до всяко от тях.

Едно от разклоненията на пътя водеше към гората. Ромашкин избра тази посока: в гората човек може по-лесно да се маскира. Съвсем скоро обаче той разбра, че е сгрешил: гората беше изпълнена със звуци. Ревяха мотори на танкове, изглежда, загряваха, провикваха се немски войници, пращяха счупени клонки.

Ромашкин се отби от пътя и скоро излезе на широка поляна. Снегът тук беше утъпкан. Той застана нащрек. Забърза към едно повалено дърво в края на поляната, но щом приближи, видя, че това не е дърво, а дуло на оръдие.

Той заобиколи батареята и отново тръгна на изток. Гората свърши, пред него на самия хоризонт пламваха и гаснеха осветителни ракети. Ромашкин се зарадва: „Значи, излизам към траншеите.“ Войските тук обаче бяха разположени по-нагъсто. Необходим му беше маскировъчен костюм, а нямаше. Дървото, край което Василий беше заровил белия си костюм, беше някъде на съвсем друго място.

„Как ще тръгна с този зелен шинел? Върху снега ще ме виждат от един километър!“

Ромашкин се завря в храстите и се съблече гол. Студеният вятър като че го изгори. Чевръсто обу панталоните и куртката си, а долното бельо намъкна отгоре. Наложи се да хвърли шинела си, върху него долната риза не ставаше. Той се огледа и забеляза с досада: „Върху снега ще се различават ръцете ми, краката и главата. Ръцете и краката в краен случай мога да ги пъхна в снега, но как да замаскирам главата си?“ Бързо се сети — извади носната си кърпа и завърза краищата й на възли. Като малък още, къпейки се в реката, Василий майстореше такива шапчици. Маскировката, разбира се, не беше бог знае каква, но нямаше какво да се прави!

Тръгна на „скокове“. Безпрепятствено измина около два километра. Набеляза си следващото спиране до едни развалини. Те бяха на петдесет метра. Дотича до тях и видя, че това съвсем не са развалини, а подредена купчина боеприпаси, покрити с брезент. Бяха го заблудили сандъците, разхвърляни около този полеви склад.

На противоположния край на купчината се мяркаше тъмният силует на часовия. Василий предпазливо запълзя настрани.

И така ту с пълзене, ту със „скокове“, облян в пот или измръзвайки до кости, когато дълго време трябваше да лежи замрял в снега, накрая той стигна до желаната цел. Между него и неутралната зона остана една траншея и телената мрежа. Ромашкин беше вече толкова изморен, че едва се движеше. Тялото му беше като дървено. Искаше само едно — по-бързо да се промъкне зад тела! Той беше съвсем близо, но в траншеята се движеше хитлерист.

Ромашкин отдалече забеляза каската му. Каската изминаваше двадесет крачки надясно и десет наляво. Василий преброи тези крачки неведнъж. Когато немецът тръгнеше надясно, правеше петнадесетата си крачка и му оставаха още пет с гръб към Ромашкин, той допълзяваше по-близо до окопа. Когато часовият се връщаше обратно, Василий лежеше неподвижно.

И ето, те бяха един до друг. Достатъчно беше да протегне ръка и можеше да докосне каската на часовия.

Най-правилно беше да го свали безшумно и да премине в неутралната зона. Ромашкин обаче чувствуваше, че сега това не му е по силите. Той беше толкова изнемощял и премръзнал, че хитлеристът лесно щеше да отблъсне нападението му.

„Ако стрелям, ще чуят съседните часови и ще се притекат на помощ. Какво да правя? Да прескоча ли траншеята, когато фашистът е с гръб към мен? Но няма да успея да се отдалеча. Сега той не ме вижда, защото съм зад него, а той гледа към нашите позиции. На противоположната страна на траншеята ще се окажа право под носа му. Да лежа повече така, също не мога — ще замръзна. Единственият изход е да събера всичките си сили и да ударя фашиста с пистолета по главата, когато минава покрай мен.“

Ромашкин се мъчеше поне малко да стопли пръстите си, духаше върху тях, но не чувствуваше никаква топлина. Ръката му можеше да не удържи пистолета и от удара да не излезе нищо.

Въпреки това щом немецът се изравни с него отново, Василий го удари с пистолета по каската. Хитлеристът закрещя от уплаха и се спусна да бяга. Наложи се Ромашкин да стреля, след което за един миг се озова до телената мрежа. Той се хвана за кола и запълзя.

Зад него вече викаха и стреляха.

Разкъсвайки в тела дрехите и тялото си, Василий премина през втория ред тел и тогава нещо тежко го удари в тила. Той загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, в първия момент нищо не можа да разбере. Пред очите му плуваха оранжеви и лилави кръгове. Чувствуваше силна болка, но не можа веднага да определи къде точно го боли. Опита се да възстанови в паметта си какво точно беше станало. И ето че смътно, сякаш това се беше случило много отдавна, си спомни: „Изкачих се по тела, изгубих съзнание от удар. Ранен съм. Но къде? И къде съм сега?“

Той лежеше в снега, а наоколо беше нощен мрак. Наблизо говореха на немски. „Защо не ме вдигат, не ме разпитват?“ Отзад някой копаеше. „Може би ме вземат за убит и искат да ме закопаят?“ Той се заслуша и отново чу звън на лопата в тела и тежко дишане. Сети се: „Да, фашистите ме смятат за убит. Те са от другата страна на мрежата. Аз съм от тази. Копаят под тела, за да ме вмъкнат при себе си. Трябва да скоча и да бягам! Ами ако съм ударен в краката?“ Върху снега близо до себе си Ромашкин видя пистолета си. Той се постара да си спомни колко пъти е стрелял, дали в пълнителя има поне още един патрон. „Жив няма да им се дам. Ще ме измъчват.“

Докато той размишляваше, вече бяха подкопали до краката му. Опитваха се да го измъкнат, но не успяха. Той лежеше по дължината на тела и когато го задърпаха за краката, дрехите му се закачиха за тела. Хитлеристите промушиха лопата с дълга дръжка и блъскайки го в гърба, опитваха се да го откачат от тела и да го обърнат така, че тялото му свободно да мине при тях.

Не трябваше да чака повече. Ромашкин се надигна и тичешком се спусна към своите траншеи.

Около минута немците бяха в объркване — мъртвецът побягна! След това се опомниха и бързо откриха стрелба. Той тичаше, падаше, мяташе се от една страна на друга. Над него пламваха ракети. Светещите куршуми браздяха мрака.

Стигна до едни храсти и запълзя успоредно на линията на фронта. Неприятелският огън, както и преди, се преместваше в посока на нашите позиции. Значи го бяха загубили от погледа си и смятаха, че той тича направо към своите.

От нашата страна удари артилерията — това беше точно навреме. Само че не беше ясно защо тя толкова бързо откликна на цялата тази неразбория. Случайно стечение на обстоятелствата?

На пътя му се показа замръзнала рекичка. Василий имаше още сили, за да изпълзи върху леда, но тук отново загуби съзнание. Освен свръхумората оказваше влияние и загубата на кръв.

Събуди го удар. Бяха го обърнали на гръб и, изглежда, го разглеждаха. Някой раздразнено каза:

— Фриц, зараза!

Тези неласкави думи прозвучаха за Ромашкин като най-сладка музика. Той можа само да прошепне:

— Не съм фриц, братлета!

— Я виж ти, на руски говори! — учуди се човекът, който го нарече фриц. — Хайде, момчета, вземете го!

Ромашкин не запомни как и защо се намери в блиндажа на мустакат командир на полк, съвършено непознат. Едва му бинтоваха главата, Василий откъсна яката от куртката си и помоли бързо да занесат това парче в щаба на фронта, в разузнавателното управление.

Оказа се, че там всички са в тревожно очакване. Николай Макарович беше успял да съобщи по радиото за сблъсъка му с немския патрул и за вероятното му успешно бягство от преследвачите. Командуващият фронта беше заповядал във всеки полк от първия ешелон разузнавачите и артилерията да бъдат готови. Когато там, където Ромашкин преминаваше фронта, хитлеристите проявиха силно безпокойство. Нашата артилерия направи огнево нападение, а група разузнавачи излязоха в неутралната зона. Именно те бяха вдигнали Василий от леда.

Сега той седеше в топлия блиндаж и не можеше да се нагледа на скъпите му руски лица. Струваше му се, че не ги е виждал цяла вечност.

— Къде съм ранен? — попита Ромашкин фелдшера, който бинтоваше главата му.

Фелдшерът се обърка, но сигурно сметна за неприлично да лъже такъв човек.

— Колкото може по-скоро трябва да постъпите в болница. Раняването в главата е винаги опасно.

Мустакатият командир на полка се разбърза: заповяда веднага да докарат неговата шейна, зави Ромашкин с полушубката си и се разпореди фелдшерът лично да съпроводи ранения до болницата.

На прощаване подполковникът даде на Василий манерка и му прошепна:

— За да не замръзнеш по пътя, много кръв си загубил. Пийвай по малко.

Шейната се пързаляше леко и плавно. Също толкова леко му беше и на Василий.

При своите всичко беше прекрасно, даже закъснелият студ не беше страшен и вятърът беше по-ласкав. Той си спомни предупреждението на мустакатия командир на полка: „Да не замръзнеш по пътя. Казват, че на замръзващите винаги им се струва, че е топло, и им се спи.“ Той още един път отпи от манерката и се вслуша в себе си. Не, не му се спеше. Обратно, безпокоеше го веселата възбуда, искаше му се да пее. И той запя.

В болницата хирургът вече очакваше ранения разузнавач и каза успокоително:

— Е, щом пее всичко ще е наред.

Ромашкин много искаше да поговори и с хирурга, и със сестрите, които кой знае защо се подсмихваха в своите марлени маски.

— Лежете спокойно, след това ще поговорим — обеща му една от тях.

— Ама че весел ранен! — каза друга. — Досега такива не сме имали.

— Това е така — съгласи се Ромашкин. — А знаете ли защо съм в немска униформа? Не мислете, че съм немец.

— Всичко знаем, моля ви, лежете спокойно, че иначе ще ви вържем — заплаши го лекарят.

Ромашкин се засмя. Струваше му се много смешно, че ще го вържат свои хора и при това толкова хубави момичета.

— Връзвайте! — великодушно им разреши той и в този миг нетърпима болка го парна в главата. Ромашкин смръщи чело и застена: — Ммм, това не бива, докторе! Всичко вървеше толкова добре.

— Търпи, скъпи, и се радвай: мозъкът ти, изглежда, не е засегнат. Твърдоглав си ти, куршумът е рикоширал.

Ромашкин се усмихна отново.

— Значи, ще поживеем още?

Той затвори очи и усети, че сякаш се люлее в топла детска люлка, започна да заспива.

— Ама че момък! — шепнеха сестрите. Те минаваха отстрани и се вглеждаха в бледото му отслабнало лице.

— Разузнавач — многозначително мълвеше хирургът. — Не прилича на нас, смоците от тила! — Докторът се мъчеше да работи внимателно, за да не събуди този необикновен според него човек. Само лекар можеше да разбере колко трябва да е уморен човек, за да заспи без упойка под ножа на хирурга!

След операцията настаниха Ромашкин в отделна малка брезентова палатка. Отвътре тя беше обшита с бяла тъкан и се отопляваше от желязна печица.

Василий разбираше, че това внимание към него не е случайно. Сигурно за това се беше погрижил самият командуващ фронта. Само дето никой не го навести, не го поздрави с успешното завръщане. Затова му беше обидно. Обидата го гризеше като червей, причиняваше му болка, много по-голяма от раната в главата. Като си помисли, Ромашкин започна да се утешава: „За това, какво съм преживял — как проникнах в града, зает от противника, как убих патрула и се измъкнах от преследването, как се събличах гол, свалих часовия и едва не попаднах жив в гроба, — знам само аз. Сега лежиш в отделна палатка, лекуват те, хранят те, какво искаш още?“

И когато Ромашкин вече съвсем се успокои, когато в душата си почувствува облекчение, неочаквано се повдигна краят на палатката. Надникна снажен войник с отлично ушит шинел, с лъснати ботуши, каквито носеше командирският състав, с фуражка с лакирана козирка. Хем беше войник, хем не беше, като че беше слязъл от картинка. Такива на фронта нямаше.

— Здраве желая, другарю старши лейтенант — каза усмихнато красивият войник. — Ние сме фронтови ансамбъл за песни и танци. — Той посочи с ръка входа на палатката и Василий чак сега чу зад брезентовата завеса сдържания говор на много хора.

Ромашкин не разбираше какво означава всичко това и какво отношение има той към ансамбъла. Войникът му поясни:

— Изпрати ни командуващият фронта. Каза, че тук, в болницата, се намира един ранен разузнавач, който е изпълнил много важно поръчение, и него, тоест вас, трябва да го развеселим. И ето, ние пристигнахме.

Приятна вълна на благодарност нахлу в сърцето на Ромашкин: „Не ме е забравил. Въпреки цялата си невероятна заетост. Благодаря ви, другарю командуващ!“

— И как ще правите това? В палатката повече от три до пет човека няма да се съберат — смутено попита Василий. Той каза това и се сети, че има и друг изход: — Изнесете концерт за болницата някъде в общата столова и доложете на командуващия, че заповедта е изпълнена.

— Така не може. Заповядано ни е да повишим настроението лично на вас. За болницата ще има специално изпълнение — настояваше войникът.

— Нищо няма да излезе, аз още не мога да ходя. Може ли да ме занесат на носилка някъде, където ще слушат всички?

— Заповедта си е заповед! Всичко ще направим тук. Казвам се Игор, по фамилия Чешихин. Приятелите на шега пуснаха слух, че това е псевдоним, който, един вид, произлиза от моето главно занимание: да си чеша езика. Защото съм конферансие. По военному — водещ на ансамбъла.

Появи се дежурният лекар, дойдоха сестрите, завиха Ромашкин с още две одеяла, повдигнаха краищата на палатката и Василий видя много добре облечени войници, които като две капки вода приличаха на Игор Чешихин.

С професионална усмивка Игор ги представи на единствения зрител и слушател. Високо, като от естрада, той обяви:

— „Землянка“ текст — Алексей Сурков, музика — Константин Листов, изпълнява солистът на ансамбъла Радион Губанов.

Някъде отстрани приглушено загърмяха баяните, зазвуча мек баритон. Василий виждаше певеца само до колана на шинела и ръцете му, които ту замираха със сплетени пръсти, ту разделени хвръкваха някъде нагоре.

Това, което ставаше, приличаше на приятен сън — красиви хора, музика, пеене. Не му се искаше да се събужда: сън ли беше това или бълнуване, нямаше значение. Важно беше, че думите на песента отразяваха реалността.

— Спите ли, другарю старши лейтенант? — загрижено попита Игор Чешихин.

— Не, не, аз всичко чувам и виждам отлично. Само че на вашите другари няма ли да им навреди пеенето на открит въздух? Гласовете.

— Ние сме свикнали. През цялата зима пяхме на студа. На предната линия няма концертни зали. Губехме и гласовете, и певците. Война е!

След песните започнаха танците. На танцьорите им беше тясно на малката пътечка пред палатката, но те се въртяха буйно, а още по-добре подсвиркваха.

— Специално за вас подготвихме откъс от поемата на Твардовски „Василий Тьоркин“ — съобщи Игор.

Ромашкин се надигна. Той обичаше стиховете на Твардовски и особено тези за юначния момък Тьоркин!

Игор каза един съвсем нов откъс, който Василий още не беше чел във вестника.

Поизпъчи се войника,

зер овреме бе узнал:

не за хокане го вика

фронтовият генерал.

Ала наближи с тревога

генералския блиндаж.

Бог да имаше — на бога

би се молил за кураж.^[1]

„Като че за мен е писано! — с възторг си мислеше Василий. — Сякаш Твардовски е надзъртал, когато отивах при командуващия.“

Василий си припомни всички генерали, с които му се беше случвало да се среща. Командирът на дивизията Доброхотов — строг, властен, но се случваше да бъде и много добър — такъв го беше запомнил Василий, когато му връчи първия медал „За бойни заслуги“. Членът на Военния съвет Бойков — човек с огромен мащаб. Спомни си Черняховски — красив, едър, млад, с мъдри очи. „Срещал съм се даже с маршал Жуков! — внезапно си спомни Василий. — Наистина съвсем бегло, когато получавах ордена. Здраво стои на земята и си държи високо главата. В строгите му очи имаше топла искра — но само за един миг, когато ме поздравяваше. Един маршал сигурно не трябва да се държи по друг начин.“

Наред с генералите пред Ромашкин като жив застана и комисарят Гарбуз. Василий беше сигурен, че ако Андрей Данилович не беше загинал, и той щеше да стане генерал. Макар че и без това звание той с делата си и със силата на своето влияние върху хората беше истински генерал.

„Тьоркин за една неделя до дома си отскочи…“ — не декламираше, а някак просто говореше Игор. Рецитаторът се превръщаше ту в Тьоркин, ту в генерал, ту в Твардовски. И всичко беше като насън.

Радостното чувство не напусна Ромашкин и след концерта. „Ансамбъл за един човек! Е, нека да не е цял, нека са няколко човека, но нали само заради мен ги е изпратил командуващият!…“

Като продължение на този приказен сън вечерта в палатката тромаво влезе членът на Военния съвет Бойков.

— Лежиш ли? Добре правиш! Много работа свърши, почини си!

Генералът разкопча шинела си, свали фуражката си и седна на табуретката така, че тя изпращя. Усмихнато и добродушно погледна Василий:

— Сега ще си поема дъх.

„Болен човек е — помисли си Василий, като гледаше торбичките под очите на генерала, — а тича насам-натам из предните позиции и денем, и нощем.“

Бойков стана, закопча всичките копчета на шинела си, сложи фуражката си, провери дали не е накриво. „Къде отива? — учуди се Василий — Нищо не каза. Нима само за това дойде, за да си отдъхне?“

Бойков обаче не си тръгна. Той застана мирно срещу легналия Ромашкин и тихо, но тържествено произнесе:

— По поръчение на командуващия фронта армейски генерал Черняховски, за изпълнение на специално поръчение връчвам ви, старши лейтенант Ромашкин, орден „Червено знаме“ — Генералът му подаде картонена кутийка и в нея Ромашкин видя златен орден и бяло-червена лента, обтегната на колодката. — От свое име те поздравявам, скъпи мой, и ти желая по-бързо да се поправиш, да извършиш още много геройски дела за благото на отечеството! — Бойков погали Ромашкин по главата и вече делнично попита: — Къде да ти сложа ордена? — Помисли секунда и реши: — Защо пък да не може върху бялата ти долна риза? Сега ти е такава униформата — болнична! — Той закачи ордена и го притисна с меката си длан. — Носи го със здраве! Освен това, Василий, мога да те зарадвам: като оздравееш, можеш да си отидеш в отпуска за петнадесет дни. Командуващият разреши. Той помоли да ти предам, че сам би те посетил с удоволствие, но не може — много работа има. И мен ме извини за бързането. Готвим голямо мероприятие. Бъди здрав! Предай поздрави на майка си.

Бойков му стисна ръката и тръгна към чакащия го зад палатката автомобил. Моторът забоботи, запращяха клони и колата се отдалечи.

Неочаквано в ушите на Ромашкин ясно и отчетливо зазвуча гласът на Игор Чешихин, сякаш концертът продължаваше:

Тьоркин за една неделя

до дома си отскочи…

Ромашкин жално погледна сестрата и я помоли:

— Сестричке, убоди ме с нещо или ме полей с вода.

— Лошо ли ви е? Сега ще повикам дежурния лекар.

— Съвсем не, добре ми е! До смърт ми е добре!

Сестрата каза нежно:

— Нищо, още никой не е умрял от радост!