Владимир Карпов
Да се залови жив (13)

За действията и намеренията на противника, които непосредствено застрашават полка или дивизията, първи узнават войсковите разузнавачи. Затова пък всички останали новини много често стигат до тях със закъснение. Така се случва, защото, изпълнявайки задача през нощта или на разсъмване, те веднага лягат да спят, а когато се събудят, целият полк вече е прочел вестниците, слушал е радио и е получил информация по „войнишкия телеграф“. Така беше и този път.

Ромашкин се изми със сняг, бегом се върна в блиндажа и силно се разтърка с хавлиена кърпа. Неговите орли седяха на масата в очакване на закуската. Конопльов шумолеше с вестника — той всеки ден просвещаваше момчетата. Те охотно слушаха комсомолския си отговорник, димяха с цигарите и правеха бележки по прочетеното.

Василий се приближи до масата. В разтворения от Конопльов вестник той видя заглавие, напечатано с големи букви: „Таня“. Спомни си девойката, която срещна в Москва, когато неговият полк завършваше формирането си. Тя също се казваше Таня.

— Моля те, дай ми за мъничко — помоли той, взе вестника и без да седне на масата, започна да чете: „През първите дни на декември 1941 година в Петришчево, близо до град Верея, немците обесиха осемнадесетгодишна девойка партизанка. Тя се нарекла Таня. Това се случи в дните на най-голяма опасност за Москва. Генералното настъпление на немците към нашата столица, започнала на 16 ноември, достигна в този момент своя предел. Москва призоваваше доброволци — смелчаци — и ги изпращаше през линията на фронта в помощ на партизанските отряди. По това време във Верейския район се появи Таня.“

Василий пресметна: „Всичко съвпада. Осемнадесетгодишна. Ние се срещнахме на седми ноември. Тя казваше, че също се готви за фронта, затова и не ми остави московския си адрес. Ех, Таня, Таня!“

Той ясно видя пред себе си замислените й кафяви очи, румените от студа бузи и тънките строги устни. Тя беше облечена в хубаво подгънат шинел, а на ръцете си носеше красиви ръкавици от домашна прежда. Сигурно ги беше изплела майка й. На Василий тогава му се стори, че тези ръкавици са й много скъпи.

Във вестника беше описан разпитът на Таня:

— Коя сте вие? — запитал офицерът.

— Няма да кажа.

— Вие ли подпалихте вчера конюшнята?

— Да, аз.

— Вашата цел?

— Да ви унищожавам.

— Кога преминахте линията на фронта?

— В петък.

— Твърде бързо сте дошли.

— Да се мотая ли?

После разпитвали Таня кой я е изпратил зад линията на фронта и кой е бил с нея. Искали да издаде другарите си. Тя отговаряла само с „Не!“, „Не знам!“, „Няма да кажа!“. Четирима фашисти я биели. Тя не издала нито звук. Подложили я на изтезания.

„Часовият с насочена винтовка заповядал на Татяна да стане и излезе навън. Той опрял щика в гърба й и тръгнали по улиците. Боса, само по бельо, тя вървяла по снега дотогава, докато нейният мъчител сам не измръзнал и не решил, че е време да се върне под топлата стряха. На всеки час той извеждал девойката на улицата за 15–20 минути.“

Ромашкин два пъти прочете как Таня е прекарала последните часове преди смъртта си. „Донесли вещите на Татяна: блузка, панталони, чорапи. Тук била и мешката й, а в нея — малко захар, кибрит и сол. Шапката, кожената куртка, пухкавата плетена фланела и топлите ботуши ги нямало. Поделили си ги унтерофицерите, а ръкавиците получил готвачът от офицерската кухня.“

Ето и ръкавиците. Само не пише какъв цвят са били. Танините бяха светлозелени. Василий добре си спомняше как на прощаване тя му махна с ръка в зелена плетена ръкавица. По-нататък следваше описание на екзекуцията. „Палачите повдигнали смелата девойка, сложили я върху сандък и хвърлили на врата й примката. Един от офицерите започнал да настройва обектива на своя кодак към бесилката — немците обичат да снимат екзекуции.

Палачът дръпнал въжето и примката стиснала Таниното гърло. Тя се повдигнала на пръсти и викнала, напрягайки всичките си сили:

— Прощавайте, другари! Борете се, не се бойте!!!“

Ромашкин се чувствуваше така, сякаш също примка му стиска гърлото. Той остави вестника и едва сега забеляза, че в блиндажа е настъпила тишина и всички гледат към него.

Конопльов взе вестника и продължи да чете. Отначало гласът му звучеше тихо, после укрепна и накрая комсомолският отговорник заговори като от трибуна: „Приятелю! Прицелвайки се във фашиста, спомни си за Таня. Нека твоят куршум полети право в целта и отмъсти за нея. Тръгвайки в атака, спомни си за Таня.“

Разузнавачите крадешком погледнаха командира си. Пролеткин не се сдържа и попита:

— Вие познавахте ли я, другарю лейтенант?

— Мисля, че я познавах.

И Василий разказа на момчетата за своята московска среща.

— Да можехме, другарю лейтенант, да разберем коя дивизия е екзекутирала Таня — каза Конопльов. — Може и да се срещнем с тях.

— Така е — съгласи се Василий.

В същия ден, когато обсъждаше с капитан Люленков предстоящата задача, Ромашкин помоли:

— Помогнете ни да разберем от коя дивизия са немците, които са измъчвали партизанката Таня.

— Защо ти е това?

Ромашкин му разказа.

Люленков още в негово присъствие опита да се свърже с щаба на армията.

— В разузнавателния отдел ме познават — каза той на Ромашкин, като крещеше в телефонната слушалка:

— „Трънче“, дай ми „Пролет“! В разузнавателния отдел трябва да има точни сведения — продължаваше да говори Люленков тихо и изведнъж гласът му пак преминаваше във вик: „Пролет“? Дай ми, моля те, „Горичката“! — И отново се обръщаше към Ромашкин: — Поводът е такъв, че ако се наложи, ще безпокоим дори самия началник на разузнаването на армията. „Горичката“ ли е? Моля ви, двадесет и седми. Другарю двадесет и седми, прочетохте ли днес във вестника за партизанката Таня? Не, не се каня да сменям командира. Интересува ни чие дело е това, на коя дивизия? Сто деветдесет и седма, триста тридесет и втори полк с командир подполковник Рюдерер. Слушам! Имате и снимки от екзекуцията! А възможно ли е да ни изпратите копия? Един от нашите другари е бил познат на Таня. Благодаря ви. Довиждане.

Люленков затвори телефона и каза на Ромашкин:

— Пленен е един немски унтерофицер. Намерили са у него снимки от екзекуцията. Ще ти изпратят копия.

— Благодаря ви, другарю капитан — каза Василий. — Само да застане срещу нас тази сто деветдесет и седма дивизия!…

Василий действително получи пакет със снимки, но те бяха твърде неясни. На една от снимките Таня стоеше под бесилката. На гърдите й висеше табелка с надпис „Подпалвач“. Но колкото и да се вглеждаше в лицето й, Василий не можа да намери прилика с московската си позната. Тази девойка беше подстригана като момче, а онази имаше дълги коси, които все излизаха изпод шапката й. „Тя може и да се е подстригала, разбира се, преди да премине в тила на врага, къде ще се занимава с косите си“ — мислеше си Ромашкин. На ръцете на Таня нямаше ръкавици. „Ах, да, нали ги беше взел готвачът от офицерската кухня.“

Мъчителите бяха обкръжили Таня от всички страни. Тя стоеше пред тях е високо вдигната глава.

„Ех, гадове, само да ни падне някой от вас“ — скръцна със зъби Василий.