Нора Робъртс
Верният път (13)

Тринадесета глава

Когато се събуди, беше тъмно. Замаяна, Морган премига и се помъчи да разбере къде се намира. Цареше тишина и стаята бе изпълнена с движещи се сенки. Беше завита с нещо меко и леко, обточено с копринени ресни. Под покривалото тялото й беше топло и голо.

Николас, мина като светкавица през ума й. Заспала е и той е тръгнал. Изстена и се надигна. Седна в леглото и прегърна с ръце коленете си. Как можа да загуби тези последни скъпоценни секунди, през които можеха да бъдат заедно? И откога ли го няма, помисли стреснато. Пресегна се с разтреперани пръсти и запали лампата на нощното шкафче.

Светлината разсея донякъде страха й. Накани се да стане и да потърси часовник, когато забеляза бележката, подпряна на лампата. Взе я и се взря в отсечения, твърд почерк. Беше написано само: „Лягай отново да спиш“.

Точно в негов стил, помисли тя и за малко да се разсмее. Стисна листчето в ръка, като че ли то й даваше усещането, че бе по-близо до Ник. Стана и се огледа за дрехите си. Не й беше нужно много време, за да разбере, че бяха изчезнали.

— Гадина такава! — избухна на глас, забравила на мига нежните си мисли отпреди секунда.

Значи бе решил да не рискува и бе взел мерки да бъде сигурен, че ще стои затворена и няма как да излезе. Гола, с ръце на кръста, Морган кръстосваше намръщено стаята. И къде, по дяволите, смята, че ще взема да ида, ядосваше се мислено. Откъде бих могла да зная къде е? И… Какво прави, помисли с нов пристъп на безпокойство.

Ще чакам, каза си. Изведнъж й стана студено и взе покривката от леглото да си я наметне. Мога единствено да стоя и да чакам.

Времето едва пълзеше, минутите се влачеха безкрайни, мудно се сменяха една друга. Тя крачеше напред-назад, после си налагаше да седне, само за да рипне пак след малко и отново да тръгне в обиколка из стаята. Скоро ще настъпи утрото, убеждаваше се сама, някой и друг час още. И тогава чакането ще свърши. За всички тях.

Не, не мога да издържам, решаваше отчаяно в един момент. Трябва да издържа, упрекваше се в следващия. Няма ли най-сетне да се върне! По едно време Морган изпухтя гневно и хвърли покривалото на пода. Може и да й се налага да чака, рече си, като се отправи към гардероба, но проклета да е, ако стои и чака гола!

 

 

Ник разкърши рамене и потисна желанието да запали цигара. Дори нейното малко огънче щеше да е издайническо и опасно в момента. Заливът се къпеше в млечнобяла лунна светлина и тишина. От време на време иззад скалите се долавяше приглушен шепот. Не бяха духове, а мъже в униформи. Заливът още пазеше своите тайни. Той вдигна бинокъла и отново огледа морето.

— Някакъв знак?

Приклекнал до една скала, Триполос въртеше в устата си тънка тревичка и имаше вид на човек, който се е настанил забележително удобно. Ник само поклати глава и предаде бинокъла на Стефанос.

— Тридесет минути — заяви Стефанос, като погризваше изгасналата си лула. — Вятърът довява шума от мотор.

— Аз не чувам нищо — смръщи със съмнение вежди Триполос.

Ник се подсмихна, обзет от надигащото се познато чувство на възбуда.

— Стефанос чува това, което другите не могат. Само кажете на хората си да имат готовност.

— Моите хора винаги имат готовност. — Триполос плъзна очи по лицето на Ник. — Работата май ви доставя удоволствие, господин Грегорас.

— Понякога — измърмори Ник, после се усмихна. — Този път, ей богу, да.

— Скоро ще приключи — обади се отстрани Стефанос.

Ник обърна глава и срещна погледа му. Разбра, че изказването се отнасяше не само за тазнощната акция, а за цялата му досегашна дейност. Не му беше казвал, ала явно Стефанос не само се досещаше, а го знаеше.

— Да — отвърна просто и пак обърна очи към морето.

Замисли се за Морган. Надяваше се, че тя все още спи.

Изглеждаше толкова красива… И така изтощена, когато той се върна в стаята. Бузите й бяха мокри. По дяволите, не можеше да понесе мисълта, че бе плакала. Но почувства облекчение, че бе заспала. Така поне нямаше да вижда терзанието в очите й, когато я оставяше.

Там е в по-голяма безопасност, отколкото ако я бях отвел във вилата, каза си Ник. При добър късмет, все още ще спи, когато той се върне и така щеше да й спести часовете на безпокойство. Да й скрие дрехите беше едно хрумване, което му донесе известно успокоение. Дори такова шило в торба като Морган нямаше да тръгне да броди наоколо без нищо на гърба си.

Ник отново се подсмихна. Ако се събуди и си ги потърси, има да го проклина. Тази мисъл му достави за миг удоволствие. Представи си я да стои бясна в средата на спалнята, покрита само от лунна светлина.

Усети болезнено присвиване от надигналото се желание. Даде си дума, че като се върне, цял ден ще я държи така гола — като открит огън, чак докато слънцето залезе.

Той вдигна бинокъла и обходи тъмното море.

— Идват.

Луната очерта силуета на лодка. Десетина мъже наблюдаваха приближаването й от прикритието си зад скалите. Лодката се плъзгаше тихо по водната повърхност, карана на гребла.

На брега бе вързана с въже с няколко сръчни движения и малко приказки. Ник разпозна миризмата. Мириса на страха. Отново го обхвана възбуда, макар лицето му да остана каменно спокойно. Той е тук, помисли си. В ръцете ни е.

Екипажът напусна лодката и се скупчи на брега. В мрака към групичката се присъедини черна фигура с качулка. По даден от Ник сигнал заливът бе залят с ярка светлина. Застиналите камъни се превърнаха в хора.

— В името на Краля! — извика високопарно Триполос. — Този съд ще бъде претърсен за незаконна контрабанда. Хвърлете оръжие и се предайте!

Крясъци и блъсканица нарушиха застиналото безмълвие на залива. Мъже, търсещи спасение, и мъже, хвърлили се да ги заловят, се преплетоха във внезапен хаос от звуци и подскачащи светлини. Пистолетни изстрели разцепиха въздуха. Разнасяха се гневни крясъци, викове на болка. Блъскаха се в скалите, отскачаха и глухо отекваха отново във въздуха.

Бандитите се биеха с юмруци и ножове. Схватката беше кратка, ала жестока.

Ник видя закачулената фигура да се отделя от бъркотията и да се измъква бързо. Изруга, затъкна пистолета в колана и се впусна подире й. Хвърли се със скок върху едрото тяло. Срутиха се, затъркаляха се заедно по скалата, като и двамата ругаеха безпомощно, докато падаха. Почувствали равна почва под краката си, те скочиха, матово проблесна острието на нож, и Ник хвана с две ръце яката китка, за да спре насочения към гърлото си удар.

 

 

Пукотът на изстрелите накара Морган да подскочи от стола. Дали наистина ги бе чула, или само си бе въобразила, чудеше се, а сърцето й започна да блъска в гърдите. Можеше ли да са толкова близо? Тя се взря в тъмнината и тогава чу още един изстрел, после отразеното му от скалите ехо. Скова я ужас.

Всичко е наред, той е добре, повтаряше си трескаво. Скоро ще е тук и всичко ще свърши. Зная, че е добре.

Преди още думите да довършат в ума й, Морган вече тичаше надолу по стълбата и изскочи навън от къщата.

Като се убеждаваше мислено, че няма нищо неразумно в постъпката й, тя се отправи към морето. Просто отиваше да го посрещне. Ник и без друго щеше да се появи всеки миг, а Морган искаше по-скоро да го види и с очите си да се убеди, че не бе ранен. Джинсите на Ник й висяха хлабаво, докато тя устремно се спускаше по пътеката край скалите. Задъха се от бързане, вече не чуваше нищо, само краката й шляпаха върху твърдата земя. Морган помисли, че ще си отдъхне, ако чуе отново гърмежите. Те ще я улеснят да определи поне посоката и да знае къде да ги търси.

Тогава, от горната площадка на спускащите се към морето каменни стъпала, тя го видя да крачи през пясъка. Изхлипа от облекчение и се втурна надолу да го посрещне.

Той продължаваше да върви бързо, така вглъбен в собствените си мисли, че не забеляза приближаването й. Морган понечи да го извика, но звукът замръзна в гърлото й. Спря да тича. Не беше Николас, разбра, вторачена в черната закачулена фигура. Походката не бе неговата, движенията. Пък и нямаше причина да носи тази маска. И преди още да бе проумяла, мъжът посегна и отметна качулката. Лунните лъчи паднаха върху руси къдри.

О, Господи, такава глупачка ли е била, за да не се досети? Тези спокойни, кротки очи. Прекалено спокойни, даваше си сметка едва сега. Беше ли мяркала изобщо някакво чувство в тях? Тя направи крачка назад, като отчаяно се озърташе за някакво прикритие. Но в този момент той се обърна. Лицето му застина, щом я видя.

— Морган, какво правиш тук?

— Аз… Исках да се разходя. — Тя се стараеше гласът й да прозвучи нормално. Нямаше място за отстъпление. — Нощта е прекрасна. Всъщност, вече е почти утро. — Той се приближаваше към нея, а Морган облиза устни и продължи да говори: — Не очаквах да те видя. Изненада ме. Аз мислех…

— Мислеше, че съм в Атина — довърши с усмивка Дориан. — Ала, както виждаш, не съм. И се опасявам, Морган, че си видяла твърде много.

Той свали качулката, подържа я за момент във въздуха и я пусна на земята.

— Да, така е.

Нямаше смисъл да се преструва.

— Жалко — не остана и помен от усмивката му. — Все още обаче може да си ми полезна. Като заложничка — рече замислено и напрегнато се взираше в лицето й. — Да, при това американка.

Сграбчи я за ръката и я повлече през пясъка.

Тя се дърпаше и съпротивляваше, колкото можеше.

— Пусни ме, няма да дойда с теб!

— Нямаш избор — пипна Дориан ръкохватката на ножа, — освен ако не предпочиташ да свършиш като Стевос.

Морган преглътна сухо, като се препъваше и залиташе след него. „Някои хора не са способни на чувства — любов, омраза“. Тези думи не бяха насочени тогава към Йона, проумя Морган, а се отнасяха за самия него. Той беше опасен като преследван звяр.

— Ти се опита да убиеш и Йона също.

— Беше станала алчна и нетърпима. Лакомеше се не само за пари, а имаше апетит и към мен. Мислеше да ме шантажира и принуди за брак. — Дориан се засмя късо. — Не беше трудно да я изкуша с нейния хероин. Смятах, че дозата, която й дадох, е достатъчна.

Морган нарочно падна на колене, сякаш се беше спънала.

— Щеше да я довършиш онази сутрин, ако не я бях намерила първа.

— Имаш навика да се озоваваш не където трябва! — Той грубо я изправи на крака. — Наложи ми се известно време да се правя на опечален и разтревожен влюбен… Да снова напред-назад между Атина и Лесбос. Досадно. Само ако ме бяха оставили в болницата насаме с нея за миг… — Дориан сви рамене, като че ли животът и смъртта на една жена не означаваха нищо. — Но тя оживя и ще проговори. Във всеки случай, настъпи време да се действа.

— Не си получил последната пратка — изтърси Морган, само и само да отвлече вниманието му и да го забави. Да не я повлече нагоре, сред укритието на скалистите зъбери и тъмнината.

Той замръзна в крачка и се извърна към нея.

— Откъде знаеш това?

— Помагах при отмъкването й — каза тя първото, което й хрумна. — Къщата ти на хълма, пещерата…

Думите секнаха внезапно, когато я стисна за гърлото.

— Значи ти си взела това, което си е мое! Къде е то?

Морган поклати глава.

— Къде? — стисна я Дориан още повече.

Тя се беше вторачила в лицето му, обляно от лунните лъчи. Като бог е, помисли си, прилича на древен бог. Защо бе забравила, че боговете са кръвожадни? Морган докосна ръката му в жест на покорство. Пръстите му се поотпуснаха леко.

— Върви по дяволите!

Той замахна бързо и я удари с опакото на ръката си през лицето. Тя рухна на пясъка. Погледна я със спокойно сини, празни очи.

— Ще ми кажеш, преди да съм се разправил с теб. Ще ме молиш да ми кажеш — наведе се Дориан към нея. — Ще имаме време, когато напуснем острова.

— Нищо няма да ти кажа — заотстъпва Морган заднешком на четири крака. — Полицията знае кой си и няма дупка на земята, където можеш да се скриеш.

Той протегна ръка, хвана я за косата и болезнено я дръпна да се изправи.

— Щом предпочиташ да умреш…

Тогава ръката му се разтвори и тя отново падна на колене, а Дориан се олюля назад и рухна на пясъка.

— Ник? — избърса кръвта от устата си Дориан. Погледът му беше устремен нагоре. — Това се казва изненада. — Очите му се спряха на револвера, който Ник държеше в ръка. — Страхотна изненада.

— Николас!

Морган се изправи на крака. Той дори не я погледна. Ръката му беше твърда и скована като камък, когато тя посегна да го докосне.

— Мислех… Боях се, че си убит.

— Ставай! — направи той жест на Дориан с револвера. — Или ще ти изпратя куршум в главата, както лежиш там.

— Ранен ли си? — хвана го Морган за ръката и го разтърси, за да получи някакъв знак. Беше виждала този студен поглед и преди. — Когато чух изстрелите…

— Не пречи — отблъсна я той, без да сваля поглед от Дориан. — Извади пистолета! Хвърли го там! — посочи с глава и сам отпусна револвера си. — С два пръста. Само ако мръднеш, дори ако вдишаш не както трябва, това ще е последния ти дъх в живота.

Дориан измъкна с бавно движение пистолета, провеси го встрани, после го хвърли.

— Длъжен съм да призная, че ти силно ме удиви, Ник. Поразен съм. Значи ти си бил този, който от месеци ми вървеше по петите.

— Удоволствието беше мое.

— А аз бях готов да се закълна, че си човек, който се интересува само от своите дрънкулки и от правенето на пари. Винаги съм се възхищавал на твоята безпощадност в бизнеса… Ала изглежда не съм бил наясно относно целия ти бизнес. — Една от изящните му вежди се изви въпросително. — Полицай ли си?

На устните на Ник се появи тънка усмивка.

— Отговарям само пред един човек — каза тихо. — Адонти. — Внезапният проблясък на страх в очите на Дориан му достави голямо задоволство. — Ти и аз все едно щяхме рано или късно да стигнем дотук. За малко това да стане миналата нощ.

Бърза сянка премина през лицето на Дориан.

— Миналата нощ ли?

— Да не мислиш, че единствено козата те съзерцаваше? — изсмя се дрезгаво Ник.

Дориан кимна.

— Подуших, че има нещо… Глупаво постъпих да не се доверя на нюха си.

— Станал си небрежен, Дориан. Бях на твое място по време на последния курс и накарах хората ти да треперят.

— Ти… — промълви вцепенено Дориан.

— Добра стока според сътрудниците ми в Атина — добави Ник. — Всичко можеше да свърши за теб още тогава, но чаках да се уверя, че Алекс не е замесен. Заслужаваше си да се изчака.

— Алекс? — разсмя се Дориан за първи път искрено. — На Алекс не му стиска за тая работа. Мисълта му е заета само с неговата жена, корабите му, с неговата почтеност и достойнство. — Той отправи към Ник замислен поглед.

— Ала по отношение на теб, както се оказва, съм се заблуждавал. Смятах те за богат и твърде чистосърдечен глупак, който, вярно, създаде ми известно неудобство заради онази разходчица с Йона, но едва ли заслужаващ особено безпокойство. Моите поздравления за таланта ти на измамник и… — Погледът му се отмести и спря върху Морган. — За вкуса ти.

— Ефхаристо.

Морган гледаше с объркване, после с ужас, когато Ник хвърли оръжието си до това на Дориан. Пистолетите лежаха един до друг черни и застрашителни върху белия пясък.

— Мой дълг е да те предам на капитан Триполос и гръцките власти. — Спокойно и бавно Ник измъкна нож. — Но за мен ще е удоволствие да ти извадя сърцето, задето й посегна с мръсните си ръце.

— Не! Николас, недей!

Тя се спусна панически към него, ала той й заповяда кратко:

— Връщай се във вилата и стой там!

— Моля — намеси се Дориан с усмивка и се изправи на крака. — Морган трябва да остане. Такова интересно развитие на нещата. — Той също извади нож с театрален жест. — Тя ще бъде добра награда за този от нас, който остане жив.

— Тръгвай — нареди й отново Ник.

Ръката му стисна ножа. Беше наполовина грък — достатъчно, за да усети вкус на кръв, когато видя Дориан да я удря. Морган забеляза погледа в очите му.

— Николас, недей! Нищо не ми е направил.

— Остави отпечатъка си върху лицето ти — отвърна той тихо и завъртя ножа в дланта си. — Махни се от пътя.

Тя хвана лицето си в шепи и отстъпи назад.

Двамата се приведоха и започнаха да се обикалят в кръг. Остриетата улавяха луната и я задържаха върху си — сребристо блестяща, омайна и красива.

При първото нападение на Дориан Морган закри уста с ръка, за да заглуши вика. Тук нямаше нищо от грациозната зрелищност на един двубой, изигран върху сцената. Този тук беше истински и смъртоносен. Нямаше насмешливи закачки и гръмък смях при атаките и отстъпленията, при сблъсъците и отбиването на ударите. През очите на двамата мъже гледаше смъртта. Тя усещаше сладникавата миризма на кръв и миризмата на пот, лъхаща от двамата.

Бледите им лица, безмълвните движения, студеният блясък на звездите върху черното небе, придаваха на разиграващата се сцена нереална призрачност. Чуваше се само дишането им, плисъка на морето, свистенето на стоманата, разсичаща въздуха. Ник го водеше към водата, по-далеч от Морган. Всичките му чувства бяха вкаменени. Добре знаеше, че не бива да се поддава на клокочещия гняв, който можеше да замъгли разсъдъка му. Дориан се биеше хладнокръвно. Едно празно сърце беше само по себе си предимство.

— Ще се забавлявам с тази жена още преди да е свършила нощта — подхвърли Дориан, когато острието срещна острие. Устните му се изкривиха в злобен присмех, като видя мярналата се дива ярост в очите на Ник.

Морган примря от ужас, забелязала тъмното петно, което запълзя надолу по ръкава на Ник, там, където Дориан го бе сварил незащитен и се беше промъкнал през отбраната му. Би извикала, ако дъхът й не бе спрял. Би се молила, ако умът й не се бе вцепенил.

Бързината, с която те се вкопчиха един в друг, я слиса. Както се дебнеха от разстояние в един миг, в следващия вече се бяха вплели в едно. Затъркаляха се по пясъка, в объркана топка от крайници и проблясващи ножове. Тя чуваше сумтене, тежко дишане и хрипливи проклятия. После Дориан беше отгоре му. Морган гледаше, занемяла от ужас, как замахна и заби ножа. Той се забоде в пясъка, на милиметри от лицето на Ник. Без да мисли, тя се хвърли към пистолетите.

Първия път оръжието се изплъзна от ръцете й и падна на земята. Морган стисна зъби и го взе пак. Както бе коленичила, запълзя към вплетените тела. Беше готова да извърши това, което винаги бе смятала за най-омерзителното нещо — да убие. Да убие хладнокръвно и безчувствено.

Неистов вик разцепи въздуха, безумен, животински. Без да знае от чие гърло се беше изтръгнал, тя стисна пистолета с две ръце и го насочи към неподвижната купчина върху пясъка. Още чуваше тежкото дишане… Но само на един от тях. Ако се изправи Дориан, даде Морган клетва пред себе и пред Ник, щеше да натисне спусъка.

Сянката се надигна. Тя сви устни. Пръстът й на спусъка потрепваше.

— Остави проклетото нещо, Морган, преди да си ме убила.

— Николас!

Пистолетът се изплъзна от треперещите й ръце. Той тръгна към нея със залитане. Пресегна се и я изправи на крака.

— За какво ти беше този пистолет, Афродита? — каза тихо, усетил, че цялата се тресе. — Нямаше да натиснеш спусъка.

— Напротив — погледна го тя в очите. — Щях.

Ник се вторачи в нея за миг и разбра, че говори самата истина. Прегърна я с проклятие на уста.

— По дяволите, Морган, защо не си стоя във вилата? Исках да те избавя от това.

— Не можех да остана там, още повече щом чух изстрелите.

— Правилно, чула си стрелбата и повече от естествено е да изтичаш веднага навън.

— А какво друго можех да направя?

Той отвори уста отново да изругае, ала премълча.

— Откраднала си ми дрехите — каза меко.

Сега не бе моментът да й се кара, рече си и я погали по косата. Трепери като лист. Но после, малко по-късно, ей богу…

— Ти започна пръв. — Така и не му стана ясно звукът, който чу, дали беше смях, или хлипане. — Помислих си… — продължи тя и изведнъж усети топлата влага върху дланта си. — Господи, Николас, ти си ранен!

— Няма нищо, дребна работа, аз…

— Дяволите да те вземат, престани да се перчиш като глупав фукльо! Може да ти изтече кръвта!

Той се разсмя и я притисна до гърдите си.

— Не съм глупав фукльо, Афродита, ала ако това ще те направи щастлива, може да се заемеш с всичките ми драскотини малко по-късно. Сега ми трябва едно друго лекарство. — Ник я целуна, като не й даде възможност да спори. Пръстите й се вкопчиха в ризата му и Морган изля всичко, което имаше, в това единствено докосване на устните им. Страхът се стопи, а с него и останалите й сили, които я бяха крепили досега. Отпусна се в ръцете му. — Ще имам нужда от доста грижи за много дълго време — прошепна той. — Изглежда съм ранен значително по-сериозно, отколкото си мислех. Не, недей! — отдръпна я Ник, като почувства сълзите й върху бузата си. — Морган, не плачи. Това е единственото, струва ми се, което няма да мога да понеса тази нощ.

— Не плача — каза тя, докато сълзите й продължаваха да текат. — Няма да плача. Само не спирай да ме целуваш. Не спирай.

Морган се притисна в него. Когато го почувства топъл и истински до себе си, сълзите и треперенето й секнаха.

— Е, господин Грегорас, както се вижда, най-сетне заловихте господин Зулас.

Ник изруга кратко, но без яд. Като държеше Морган в прегръдките си, погледна над главата й към Триполос.

— Вашите хора хванаха ли останалите?

— Да.

Капитанът отиде тромаво до трупа и бегло го огледа. Забеляза, ала без да каже нищо, счупената ръка, както и раната от нож. Направи знак на един от хората си да се приближи.

— Вашият човек ще се погрижи за откарването им — продължи Триполос.

Ник държеше Морган с гръб към безжизненото тяло върху пясъка. Посрещна спокойно многозначителния поглед на Триполос.

— Изглежда сте имали доста неприятности тук — отбеляза капитанът и премести очи към лежащите на земята пистолети. Беше си направил своите заключения. — Жалко, че няма да се изправи пред съда.

— Жалко — съгласи се Ник.

— Изпуснали сте оръжието си, докато се е съпротивлявал при задържането, както виждам.

— Така изглежда.

Триполос се наведе с пъшкане, вдигна пистолета и му го подаде.

— Работата ви приключи, нали?

— Да, моята работа приключи.

Триполос се поклони леко.

— Моите благодарности, господин Грегорас. — Той се усмихна, вперил поглед в гърба на Морган. — И поздравления.

Ник повдигна вежда и кимна леко.

— Сега ще заведа госпожица Джеймс вкъщи. Можете да ме потърсите утре, ако е необходимо. Лека нощ, капитане.

Морган склони глава на рамото му и се отправиха към каменните стъпала, изрязани в скалата. Само допреди малко тя се бе борила да не стигне до тях. А сега й се струваха като пътя на по-нататъшния й живот.

— Ах, погледни, звездите избледняват. — Морган въздъхна. Вече нямаше нищо, нито страхове, нито тревоги. И никакви подозрения. — Имам чувството, че цял живот съм чакала това разсъмване.

— Чувал съм, че искаш да отидеш във Венеция и да се разхождаш с гондола.

Тя вдигна изненадано поглед, после се разсмя.

— Ендрю ти е казал.

— Той спомена още Корнуол и Елисейските полета.

— Трябва да се науча също да ловя риба, как да хвърлям въдица — добави Морган.

Доволна наблюдаваше двуборството на деня с нощта.

— Аз съм труден човек, Морган.

— Какво? Ами да, точно така — съгласи се разпалено тя. — Много труден даже.

Ник спря в подножието на стъпалата и я обърна с лице към себе си. Не му беше лесно да изрече думите. Зачуди се защо си бе мислил, че ще е лесно.

— Вече ме познаваш от най-лошата ми страна. Не се случва често да съм нежен, имам тежък характер. Склонен съм към мрачни настроения, придирчив съм, понякога ме прихваща дяволско безразсъдство.

Морган сподави една прозявка и му се усмихна.

— Аз ще съм последната, която ще го отрече.

Той се почувства неловко и глупаво. И, както с учудване установи, уплашен. Дали една жена би приела уверенията в любов на мъж, когото е видяла да убива човек? А имаше ли той право да й ги поднесе? Надникна в ясните й очи, после я огледа цялата. Стоеше изправена, слаба и крехка в неговите дрехи, които висяха на тялото й — джинсите се смъкваха на ханша, ризата се диплеше, скривайки малките й, твърди гърди, а кръста й би могъл да обхване с две ръце. Има или няма право, но не можеше да продължи без нея.

— Морган…

— Николас? — Усмивката й стана озадачена. С усилие се мъчеше да прогони налегналата я умора. — Какво има? — Погледът му беше тъмен, напрегнат, може би малко отчаян. — С ръката ти ли нещо? — посегна тя към него.

— Не! По дяволите! — Сграбчи я за раменете и я разтърси. — Остави ръката, слушай ме!

— Слушам те — сопна се Морган леко раздразнена. — Какво ти става?

— Това!

Той впи устни в нейните. Имаше нужда от вкуса й, от силата й. Когато я отдръпна, ръцете му бяха нежни, ала очите горяха.

Тя се засмя и поклати глава.

— Николас, ако ме оставиш да те заведа до вкъщи и да се погрижа за ръката ти…

— Ръката ми е дреболия, Афродита.

— Не мисля така — възрази Морган и понечи да се обърне.

— Морган. — Спря я, преди да бе започнала да се качва по стъпалата. — От мен ще излезе един труден, вбесяващ съпруг, но ти няма да скучаеш. — Хвана ръцете й и ги целуна, както беше направил преди на балкона. — Обичам те достатъчно, за да те оставя да се катериш по планините, Морган. Толкова, че да се катеря и аз с теб, ако пожелаеш. — Умората й отлетя, ала от изумление тя стоеше вцепенена и безмълвна. Отвори уста, но остана в това глупаво положение, защото не можа да промълви и дума. — По дяволите, Морган, недей само да ме зяпаш! — Гласът му се извиси ядосано. — Кажи „да“, за бога! — Очите му горяха гневно. — Няма да ти позволя да ми кажеш „не“.

Той пусна ръцете й, ала я хвана за раменете. Тя знаеше, че всеки момент пак ще я раздруса. Но в очите му имаше не само буря. Морган видя в тях съмненията, страха, умората. Любовта я заля като мощна, съкрушителна, всепоглъщаща вълна.

— Няма ли? — прошепна.

— Не! — стисна я Ник. — Няма! Ти взе сърцето ми. Няма да си тръгна без него.

Тя вдигна ръка и го докосна по бузата. Погали напрегнато изопнатото му лице.

— Да не мислиш, че ще тръгна да се катеря по планините без теб, Николас? — прегърна го и усети тръпката му на облекчение. — Хайде да си отиваме вкъщи.