Нора Робъртс
Верният път (11)

Единадесета глава

Джинсите й бяха все още влажни и Морган с мъка се сражаваше с тях, за да ги нахлузи.

— Така ме вбеси, че скочих в морето облечена.

Ник си закопчаваше колана.

— Чувството беше взаимно.

Тя се обърна и го загледа как стои гол до кръста и се старае да изтръска, доколкото може, ризата си от пясъка. Очите й светнаха палаво.

— Така, значи? — Пристъпи напред и прокара ръце по гърдите му, без да бърза, като се любуваше на тяхната твърдост и усещането за сила. После го прегърна през врата. — Може би те е вбесила мисълта, че нося талисман от възлюбления, който ме очаква да се върна вкъщи?

— Как ли пък не — излъга той с нехайна усмивка. Хвана ризата с две ръце и я уви около кръста й, за да я придърпа към себе си. — Това мен какво ме засяга?

— Виж ти — захапа Морган леко долната му устна. — Тогава вероятно ще искаш да чуеш за Джек?

— Изгарям от нетърпение! — изсумтя Ник, преди сам да вкуси устните й. Тя отвърна на целувката, но той долови сподавеното хихикане. — Вещица! — После целувката му стана все по-дълбока и пламенна, докато смехът й се превърна във въздишка. — Може би ме предпочиташ ядосан?

— Предпочитам те — отвърна Морган и склони глава на рамото му.

Ръцете му я притиснаха здраво. Ала Ник някак усещаше, че само със сила не ще може да я задържи.

— Опасна жена — промърмори той. — Знаех си го още от първия път, когато те прегърнах.

Тя отметна назад глава и се разсмя.

— Първият път, когато ме прегърна, ти ме прокле.

— И продължавам да го правя — целуна я Ник.

— Как бих искала да я имаше само тази нощ — притисна се в него Морган с внезапен порив и разтуптяно сърце. — Никакво утре, само сега. Не искам слънцето да изгрява.

Той зарови лице в косите й. Изпитваше вина. Беше й донесъл само страх, още от първия миг. Дори когато я любеше, не бе в състояние да й предложи нищо друго. Сега нямаше право да й признава, че сърцето му й принадлежи. Защото, след като вече й го беше казал, Морган можеше да започне да го моли да зареже задълженията си, да остави работата си наполовина свършена. А Ник щеше да направи точно това, за което тя би го помолила. Съзнаваше го, както и това, че… Никога повече не би се почувствал мъж.

— Не се отказвай от дните си, Морган — рече безгрижно. — Слънцето утре ще изгрее, после пак ще залезе. А когато отново се съмне, цялото време ще си е само мое.

Тя трябваше да му има вяра, трябваше да знае, че той щеше да е невредим, че опасността, с която живееше, щеше да бъде минало след малко повече от двадесет и четири часа.

— Ела сега с мен — вдигна глава Морган и му се усмихна. Тревогите и сълзите й нямаше да му помогнат. — Да се върнем във вилата и да се любим пак.

— Съблазнително предложение, Афродита. — Наведе се и я целуна по двете бузи с жест, който й се стори невероятно нежен и мил. — Но ти заспиваш права. Ще има и други нощи. Сега само ще те изпратя.

Тя покорно се остави да я поведе по стъпалата нагоре към брега.

— И как ще ти даде сърце да ме оставиш там сам-самичка? — попита го с усмивка.

Ник се разсмя тихо и я прегърна.

— Трудно, навярно, ала…

Внезапно той спря рязко и застина с вдигната глава, сякаш душеше въздуха. Плъзна присвитите си и мигом станали пронизващо остри очи по надвисналите над главите им и тънещи в мрак скали.

— Николас, какво…

Той запуши устата й с ръка и я избута в сянката на кипарисите. Сърцето й се качи в гърлото, както и тогава, но този път Морган не се възпротиви.

— Стой тихо и не говори — прошепна Ник и я прилепи до ствола на едно от дърветата. Махна ръката си от устата й. — Нито звук, Морган.

Тя кимна, ала той вече не я гледаше. Очите му бяха вперени в скалите. Застанал в края на горичката, под прикритието на гъстия й мрак, Ник наблюдаваше и чакаше. След малко го чу пак — тихото поскръцване на обувки върху камъка. Изпъна се, напрегна очи и най-сетне забеляза сянката. Така значи, дойде да си прибере стоката, помисли с мрачна усмивка, като не изпускаше от поглед черния силует, който бързо се движеше по скалите. Но няма да я намериш, рече му наум. А аз ще те следвам като хрътка по петите.

Ник беззвучно се доближи до Морган.

— Връщай се във вилата и стой там.

Цялата му нежност и топлота се бяха изпарили без следа. Гласът му бе студен, както и очите.

— Какво видя? — попита тя. — Какво се каниш да правиш?

— Прави каквото ти казвам! — Хвана я за ръката и я задърпа нагоре по стъпалата. — Тръгвай бързо, нямам време за губене. Ще го изтърва.

Морган се скова от страх. Сърцето й сякаш замря. Преглътна с усилие.

— Идвам с теб.

— Не говори глупости — дръпна я нетърпеливо той. — Връщай се във вилата, ще говорим утре сутринта.

— Не! — отскубна се тя. — Казах, че идвам с теб. Не можеш да ме спреш.

Беше се изпънала като стрела, очите й горяха от странната комбинация на страх и решителност. Ник изруга, защото знаеше, че с всяка изминала секунда мъжът се отдалечава все повече.

— Виж, нямам време да…

— В такъв случай най-добре престани да го губиш — отвърна му спокойно тя. — Все едно, идвам.

— Идвай тогава — процеди той, обърна се и тръгна. Няма да издържи и пет минути боса върху камънака, помисли. След десет вече ще куцука към вкъщи. Ник бързо се изкачи по стъпалата, без да я чака. Морган сви устни и забърза след него.

Той започна да се катери по скалите и сякаш вече напълно бе забравил за нея. Хвърляше поглед към небето в желанието си нощта да не бе тъй ясна. Един облак, забулил луната, би му позволил да се доближи повече до мъжа, когото преследваше. Хвана се за една издатина и се покатери по-нагоре. Няколко малки камъчета се откъртиха и се търколиха долу. Ник се обърна и с изненада откри, че тя го следваше неотлъчно.

Дяволска жена, помисли с нотка на неволно възхищение. Без да каже дума, протегна ръка и я изтегли до себе си.

— Идиотка! — просъска, като му се искаше едновременно да я раздруса хубавичко и да я целуне. — Няма ли да се връщаш? Без обувки си.

— Ти също — процеди Морган.

— Упорита глупачка.

— Да.

Той изруга тихо и продължи катеренето. Не можеше да рискува и да тръгне по откритата пътека, обляна от светлината на луната, тъй че се придържаше към скалите. Макар да му бе невъзможно да следи с поглед плячката си, Ник добре знаеше накъде се бе упътил.

Морган стисна зъби, когато кракът й болезнено стъпи върху остър камък. Само си пое дълбоко въздух и продължи да върви. Няма да вземе да скимти и хленчи, за да й се скара пак и да я отпрати. Не можеше да го остави сам.

Той спря върху една малка, неравна тераса, за да обмисли набързо какви възможности имаше. Прецени, че ако заобиколи, това ще му отнеме много време. Ако беше сам и… въоръжен, щеше да опита по тясната пътечка. В този случай би било предимство, че мъжът, когото преследваше, имаше значителна преднина и бе достатъчно уверен, за да не се озърта назад.

Само че не бе сам, помисли с кипнало раздразнение. И имаше единствено две голи ръце, с които да я защити, ако бъдеха забелязани.

— Слушай ме внимателно — прошепна, като я хвана здраво за рамото. Надяваше се да я сплаши. — Този тип е убиец и те уверявам, че е убивал неведнъж, в това можеш да бъдеш сигурна. Като види, че стоката му не е на мястото си, ще разбере, че е разкрит и го преследват. Връщай се обратно във вилата.

— Искаш ли се обадя на полицията? — попита спокойно тя, макар че идеята му да я сплаши беше пожънала пълен успех.

— Не! — изплющя думата не по-гръмко от дихание. — Не мога да изпусна този случай и да разбера кой е. — Ник я погледна ядосано и притеснено. — Морган, не нося оръжие, ако той…

— Няма да те оставя, Николас. Губиш си времето да спориш.

Той изруга за кой ли път, после си върна самообладанието.

— Добре, мътните да те вземат! Ала ще правиш точно каквото ти кажа или ти обещавам, че ще те просна в безсъзнание и ще те пъхна зад някоя скала.

Тя не се и съмняваше. Вдигна глава и посочи напред.

— Да вървим.

Ник ловко се прехвърли през ръба на издатината върху пътеката. Преди да се обърне, за да й помогне, Морган вече стоеше на колене до него. Той се втренчи в очите й с мисълта, че за такава жена един мъж може само да мечтае. Силна, красива, вярна. Хвана я за ръка и бързо пое по пътеката, нетърпелив да навакса загубеното в безполезен спор време. Когато прецени, че достатъчно дълго са вървели на открито, напусна що-годе равната пътека и пак се озоваха върху скалите.

— Знаеш къде отива, нали? — прошепна тя, като дишаше тежко.

— В една малка пещера близо до къщата на Стевос. Смята да прибере снощната пратка. — Ник неочаквано се засмя. Морган го усети по гласа му. — Но няма да я намери и тогава здравата ще се стресне. Сега по-бавно и никакви приказки.

Нощта беше като вълшебна. Луната лееше сребриста светлина, кадифеното небе беше осеяно със звезди. Дори хилавите, сгърчени храстчета, пробили си път сред камънака, имаха приказно очарование. Отдолу се донасяше шума на морето, приглушен от разстоянието. Невидима сова зовеше призрачно в тъмнината. Тук някъде навярно се гушеха и сините главички на онези цветя. След малко Ник вече я теглеше върху следващия издаден скален ръб, после я притисна до земята.

— Точно пред нас е. Ти стой тук.

— Няма, аз…

— Престани да спориш! — озъби й се грубо. — Без теб ще мога да се движа по-бързо.

Преди да бе успяла да възрази отново, той вече лазеше нататък, къде по корем, къде на колене. Морган го следеше с поглед, докато се скри зад скалите. И тогава, за първи път, откакто бяха тръгнали, тя започна да се моли.

Сега Ник вече напредваше по-бързо. Ако не си бе разчел добре времето, щеше да се озове лице в лице с преследваната плячка. Това удоволствие трябваше да го запази за следващата нощ. Ала да разбере… Да узнае по следите на кого бе вървял цели шест месеца — на това не можеше да устои.

Пред него имаше още едно струпване от скали, както и няколко дървета, които той използва за прикритие, когато заобиколи неугледната къщурка на убития. Личеше, че край нея бе правен опит да се разчисти земята за зеленчукова градина, но така и нищо не бе засадено. Ник се почуди разсеяно какво ли бе станало с жената, която от време на време споделяше леглото на Стевос и го переше. Тогава отново чу поскърцването на обувки по камъка. На по-малко от стотина метра е, прецени той. Запромъква се към пещерата. Очите му блестяха в мрака.

Можеше да долови движението вътре — спокойно и уверено. Прилепи се снишен до скалата и зачака търпеливо, като се ослушваше. Гневната ругатня, която прокънтя в пещерата, му достави вълнуващо удоволствие.

Опитай вкуса на предателството, обърна се мислено към мъжа вътре. И дано ти преседне.

Движенията станаха по-шумни, а усмивката на Ник по-широка. Продължава да търси, рече си. Оглежда за следи, които да му подскажат дали скривалището му е било плячкосано. Не, не са те ограбили, продължи той безмълвния диалог. Твоите малки бели пакетчета ти бяха измъкнати изпод носа.

После го видя да излиза — целия в черно, с качулка на главата. Свали я, нареди му мислено. Махни я и дай да ти видя лицето.

Фигурата стоеше в сянката на входа на пещерата. Яростта се излъчваше от него на вълни. Озърташе се насам-натам, сякаш търсеше нещо… Или някого.

Чуха звука едновременно. Търкулнали се камъчета под нечии стъпки, прошумоляване в храстите. Господи, Морган, помисли Ник и почти се изправи, като надникна от прикритието си. Присви очи и видя как облечената в черно фигура извади пистолет и потъна обратно в тъмнината.

С туптящо в гърлото му сърце, Ник се напрегна и приготви за скок. Ще може да изненада мъжа неподготвен, преценяваше бързо, и ще спечели достатъчно време, за да извика и предупреди Морган да бяга. Обзе го леден страх — не за себе си, а при мисълта, че тя нямаше да може достатъчно бързо да тича и да се скрие.

Храсталакът точно срещу пътеката трепна и се раздвижи. Ник си пое дълбоко дъх и се приготви да скочи.

Мършава, сиво-кафява коза пристъпи напред, протегна врат и затърси по-сочни клончета, като хрупаше лакомо.

Ник се смъкна до скалата. Беше бесен, че трепери. И макар Морган нищо да не бе направила и явно да го беше послушала да стои, където я беше оставил, той я изруга яростно.

Със също тъй яростно проклятие, ала изречено на глас, мъжът в черно мушна пистолета обратно в колана си и се отправи по пътеката. Когато мина край укритието на Ник, отметна качулката.

Ник видя лицето, очите, и вече знаеше.

Морган се беше сгушила под скалната издатина, където той я беше сврял. Седеше, обхванала с ръце коленете си, и й се струваше, че бе минала вече цяла вечност. Напрягаше се да чуе всеки звук — шумоленето на вятъра, въздишката на листата. Откакто я остави да го чака, сърцето й не бе спирало болезнено да удря в гърдите.

Никога повече, обеща си тя. Никога вече нямаше да седи и да чака. Никога повече нямаше да седи безпомощна и трепереща, на ръба на горещите и ненужни сълзи. Ако нещо се случи… Морган прогони недовършената мисъл. Нищо нямаше да му се случи. Той щеше да се върне всеки момент. Но минутите се нижеха една след друга.

Когато се отпусна до нея, тя едва сподави вика си. Мислеше си, че бе наострила слух да долови дори поклащането на тревичките под полъха на вятъра, а не бе чула приближаването му. Не можа да изрече дори името му, просто се хвърли в ръцете му.

— Отиде си — процеди Ник.

Споменът за онзи момент, за ужаса, който изпита, го накара отново да потрепери. Прегърна я и впи устни в нейните, като че ли умираше от глад. Всичките й страхове отлитаха един подир друг, докато в душата й не остана друго, освен едно огромно море от любов.

— О, Николас, толкова се притеснявах за теб. Какво стана?

— Не му стана драго — подсмихна се той злостно и заедно с това тържествуващо. Помогна й да се изправи на крака. — Хич не му стана драго. Утре ще излезе с лодката.

— Ала ти видя ли кой…

— Никакви въпроси — накара я Ник да замълчи с буйна целувка, сякаш приключението едва започваше. — Не искам да съм принуден пак да те лъжа — засмя се и я поведе към огряната от луната пътека. — А сега, моя храбра и упорита вълшебнице, ще те изпратя до вкъщи. Утре, когато няма да можеш да стъпиш на ожулените си ходила, има да ме проклинаш.

Нямаше да й каже нищо повече, разбра Морган. И засега, може би, това бе по-добре.

— Бъди с мен тази нощ — усмихна му се тя и го прегърна през кръста. — Ела за още някой и друг час и няма да те проклинам.

Той се засмя и я погали по косата.

— Кой мъж може да се противопостави на такъв ултиматум?

 

 

Морган се събудя от тихо почукване на вратата. Дребната прислужница надникна в спалнята.

— Извинете, госпожо, обаждат се от Атина.

— А, благодаря ти, Зена. Идвам.

Морган стана веднага и забърза съм телефона в дневната на Лиз, като пътьом загръщаше и връзваше халата си.

— Ало?

— Морган, събудих ли те? Минава десет.

— Лиз, ти ли си?

Морган с мъка се отърсваше от паяжината на съня. Беше заспала чак на зазоряване.

— Познаваш ли някой друг в Атина?

— Малко съм замаяна — прозя се Морган и се усмихна при спомена. — Направих си нощно плуване. Беше прекрасно.

— Звучиш ми много самодоволно — проточи Лиз. — Ще го обсъдим по-късно — добави делово и продължи: — Морган, страшно ми е неудобно, но се налага да остана тук до утре. Лекарите хранят надежда, ала Йона все още е в кома. Не мога да оставя Алекс да се занимава с роднините и всичко останало сам.

— Моля те, не се безпокой за мен. Съжалявам, Лиз, зная колко ви е тежко и на двамата. — Морган си помисли за участието на Йона в трафикантската мрежа и й домъчня още повече. — Алекс как е, държи ли се? Изглеждаше така съсипан, когато заминавахте.

— Щеше да му е по-леко, ако цялата фамилия не очакваше от него отговорите. Ох, Морган, толкова е ужасно! — Гласът й бе видимо обтегнат и Морган я чу да си поема дъх, за да се успокои. — Нямам представа как ще го понесе майката на Йона, ако тя умре. Освен това и самоубийство — само става още по-зле.

Морган прехапа език, преди да се бе изтървала. Ник беше споделил с нея под секрет и тя не можеше да измами доверието му дори заради Лиз.

— Нали казваш, че лекарите имат надежда.

— Да, жизнените й показатели се стабилизират, но…

— А Дориан? Той добре ли е?

— Не особено — чу тя как Лиз отново въздъхна. — Не зная как съм могла да бъда толкова сляпа и да не забележа чувствата му към нея. Той не се отделя от леглото й. Ако Алекс не го беше принудил насила да си отиде в къщи, мисля, че щеше да прекара цялата нощ, заспал на стола в стаята й. Ала ако се съди по вида му тази сутрин, едва ли изобщо е дремнал.

— Предай му, моля те, най-сърдечни поздрави… На Алекс също. — Самата тя с разстроен вид, Морган се отпусна във фотьойла до телефона. В ума й се трупаха мисли за контрабандисти, наркотици, убийства. Стисна очи. — Лиз, чувствам се толкова безпомощна. Бих искала да мога да направя нещо за теб.

— Просто бъди там, когато се върна. — Гласът й беше малко по-бодър, но Морган разбра, че го прави с усилие. — Наслаждавай се на морето и заради мен и търси своя козар. Ако смяташ да плуваш на лунна светлина, трябва да се обзаведеш с компания. — Тъй като Морган мълчеше, Лиз попита бавно: — Или вече си имаш?

— Ами… Всъщност…

Морган се усмихна и не продължи.

— Я ми кажи, на кого се спря, на козар или на поет?

— Нито едното, нито другото.

— В такъв случай трябва да е Ник — отсече Лиз. — Като си представя само… Единственото, което ми се наложи да направя, бе да го поканя на вечеря.

Морган повдигна вежда и се усмихна още повече.

— Не разбирам за какво приказваш.

„Животът е навсякъде“, спомни си тя, „стига да искаш да го видиш“.

— Хмм. За това също ще поговорим утре. Забавлявай се. Номерът на телефона е там, ако ти потрябвам за нещо. А-а, в избата има чудесно вино — добави и за първи път в гласа й се долови истинска усмивка. — Ако ти се прииска да прекараш една уютна, приятна вечер — моля, обслужвай се.

— Благодаря ти, Лиз, но…

— И не се тревожи за мен или някой от нас. Всичко ще се оправи. Сигурна съм. Предай целувки на Ник.

— Ще му предам — със закъснение се усети Морган.

— Така си и мислех. До утре.

Морган се усмихна и остави слушалката.

 

 

— Та, значи — довърши Стефанос, като любещо поглаждаше мустака си, — след няколко чашки узо Михал стана по-сговорчив. Последните две дати, за които ми каза, че нашият човек е присъствал на риболова, са през последната седмица на февруари и втората седмица на март. Това не включва вечерта, когато се натъкнахме на Морган Джеймс, нито когато ти беше на плаването вместо него.

Усмихнат, Ник прелисти книжата върху бюрото си.

— А от края на февруари до началото на април той е бил в Рим. Това означава, дори и да не броим късмета ми от нощес, че той отпада. Като се има предвид телефонното позвъняване от Атина току-що, може да смятаме, че напълно е изключено да има пръст в тази работа. По такъв начин ни става ясно, че нашият човек работи сам. Действаме.

— И ще действаш на драго сърце, нали? — отбеляза Стефанос. — Какво казаха от Атина?

— Разследването от тази гледна точка е приключило. Той е чист. Документите, записките, телефонните му обаждания и кореспонденцията. Засега знаем, че не е бил на острова, за да вземе участие в нито един от тези курсове. — Ник се облегна назад в стола. — Не се и съмнявам, че след като нашия човек разбра за липсата на последната си пратка, той ще участва в плаването тази нощ. Не ще поиска още една да му се изплъзне от ръцете. — Ник потупа разсеяно книжата, които покриваха бюрото. — Сега, когато вече имам сведенията, които очаквах, няма да караме Атина да чака повече. Ще го пипнем тази вечер.

— Ти нощес късничко се прибра — обади се Стефанос, като извади една грозна наглед лула и започна да я тъпче.

— Изкъсо ли ме държиш, Стефанос? — повдигна Ник въпросително вежда. — Отдавна вече не съм на дванадесет години.

— В много добро разположение на духа си тази заран — продължи да пълни лулата си Стефанос, като натъпкваше тютюна с търпелива грижовност. — Не се е случвало от много дни насам.

— Трябва да се радваш, че не съм ядосан, старче. Или пък май повече си свикнал с мрачното ми настроение, а?

Стефанос повдигна рамене, което можеше да се изтълкува като потвърждение или примирение.

— Госпожицата от Америка обича разходките край морето. Може би си я срещнал миналата нощ?

— Започнал си твърде да помъдряваш с възрастта, Стефанос.

Ник драсна клечка кибрит и я задържа над лулата му.

— Не ми е чак такава възрастта, та да не позная кога един мъж е доволен от радостите на нощта — отвърна кротко Стефанос и всмукна, за да поеме огънчето. — Много красива млада дама. И ячка.

Ник запали цигара и се усмихна.

— Това го спомена и преди. Аз самият също го забелязах. Я кажи, Стефанос, и за това ли не си толкова стар, та да имаш разни помисли за ячки, красиви жени?

Стефанос цъкна с език.

— Само умрелите нямат помисли за красиви жени, Николас. А на мен още ми е много рано да мра.

Ник му се изсмя.

— Внимавай, старче. Тя е моя.

— Влюбена е в теб.

Цигарата остана на половината път до устата му. Усмивката му избледня. Стефанос стоеше широко ухилен под пронизващия го остър поглед.

— Защо го казваш?

— Защото е истина, нали виждам. — Той дръпна с наслада от лулата си. — Понякога е по-трудно да забележиш това, което ще ти извади очите. Колко още ще е сама?

Ник сбърчи чело.

— Не съм сигурен. Още някой и друг ден най-малко. Зависи от състоянието на Йона.

Влюбена била в мен, измърмори под нос и погледна навъсено Стефанос. Беше му ясно, че той я привлича, че не е съвсем безразлична и дори се вълнува за него… Може би дори прекалено. Ала да е влюбена… Никога не се бе осмелявал дори да допуска тази възможност.

— Значи довечера ще е сама — продължи Стефанос невъзмутимо, доволен от озадаченото изражение на Ник. — Не й е работа да излиза от къщата и да се скита навън. — Някое време той пухтя мълчаливо с лулата, после каза: — Ако не всичко тръгне гладко, ще е по-безопасно да я държиш на заключена врата.

— Вече говорих с нея. Разбра достатъчно, за да ме послуша и да внимава. — Ник поклати глава. Днес, като никога, му трябваше ясна мисъл. — Време е да включим в играта капитан Триполос. Обади се в Милитини.

 

 

Морган се наслаждаваше на късната закуска върху терасата и обмисляше идеята за една разходка край морето. Може и Ник да дойде, помисли си. Ще му позвъня и ще го помоля да дойде с мен. Не, реши след малко и прехапа устни. Спомни си какво й бе казал. Ако тази вечер бе така важна, както той смяташе, то трябваше да го остави на мира. Ник имаше нужда от почивка. Искаше й се да знае повече, да разбере какви са му намеренията, какво смята да предприеме. Ами ако нещо се обърка? Ако го грози опасност или… Тя тръсна глава, за да прогони мисълта. Защо не беше вече утре!

— Госпожо… — Тихото повикване на прислужничката я сепна. — Капитанът от Милитини е тук, дошъл е да говори с вас.

— Какво?

Изведнъж я обхвана паника. Ако Ник е разговарял с него, то Триполос едва ли щеше да иска да се среща с нея, мислеше трескаво. Може би Ник още не е готов. Какво би могъл да иска Триполос?

— Кажи му, че ме няма — реши Морган бързо. — Кажи му, че съм слязла до морето или че съм отишла в селото.

— Да, госпожо — прие момичето нареждането без въпроси и я изчака да се прибере от терасата.

За втори път Морган изкачваше стръмната пътека край скалните зъбери. Този път обаче не вървеше без цел, а знаеше къде отива. След първия завой видя служебната кола на Триполос, спряла пред входа на вилата. Ускори крачка, после затича, докато бе сигурна, че самата тя бе извън полезрението.

Приближаването й все пак не остана незабелязано. Широката външна врата на къщата се отвори, преди да бе изкачила стъпалата. Ник излезе да я посрещне.

— Ясу. Трябва да си в удивителна форма, щом взимаш височината с тази скорост.

— Много смешно — рече Морган запъхтяно и почти рухна в ръцете му.

— Какво, не можеш да изтраеш далеч от мен или се е случило нещо?

Той я прегърна, после я отдръпна леко, колкото да вижда лицето й. Беше поруменяло от бързането, но в очите й не се четеше страх.

— Триполос е във вилата. — Тя си поемаше тежко дъх и притисна ръка до сърцето си, за да укроти дишането. — Измъкнах се отзад, защото не знам какво да му кажа. Николас, трябва да седна. Стръмнината си я бива. — Той я съзерцаваше мълчаливо. Все още запъхтяна, Морган вирна глава и също се втренчи в него. После се разсмя и отметна косата си от лицето. — Николас, защо си ме зяпнал така?

— Опитвам се да проумея какво виждат очите ми.

Тя отново избухна в смях.

— Виждат мен, глупчо, ала всеки миг ще припадна от изтощение.

Ник се засмя неочаквано, отлепи я от земята и я понесе на ръце. Морган го прегърна през врата. Той допря устни в нейните.

— Какво правиш? — засмя се тя, когато й позволи да си поеме дъх.

— Вземам това, което си е мое.

Устните му заеха предишната си позиция и останаха там. Обеща си, че когато всичко свърши, ще я целува само така — разточително, блажено, както слънцето милва и сгрява кожата й. Когато приключи нощната му работа, рече си пак и за момент устните му пак станаха твърди и припрени. Желанието го прониза болезнено.

— Значи така… — вдигна Ник глава и влезе вътре, като продължаваше да я носи на ръце. — Капитанът дойде да се види с теб. Много е напорист. Здравата е захапал.

Морган си пое дълбоко дъх, за да се свести от целувката му.

— Каза ми, че ще разговаряш днес с него, но не знаех дали си го направил. Дали си получил информацията, която ти бе нужна. И да си призная честно и унизително, аз съм страхливка. Не исках отново да се изправям срещу му.

— Ти да си страхливка, Афродита? Не, точно това не си. — Той докосна бузата й с неговата, което я накара да се почуди какво ли му минава в момента през ума. — Обадих се в Милитини — продължи Ник. — Оставих съобщение за Триполос. След нашия разговор, той трябва да загуби всякакъв интерес към теб.

— Това ще ме съсипе. — Ник се ухили на отговора и пак сведе глава към устата й. — Би ли ме пуснал долу? Не мога да говоря с теб в това положение.

— На мен ми харесва — подмина той молбата й и я внесе в гостната. — Стефанос, струва ми се, че Морган би желала нещо разхладително. Ще й дойде добре, ударила му е голямо тичане.

— Не, наистина не искам. Ефхаристо — отказа тя и смутено срещна щърбата му усмивка. Когато той изчезна от поглед, Морган отново се извърна към Ник. — Ако знаеш кой е човекът, който стои начело на трафика, защо просто не кажеш на капитан Триполос и да го арестуват?

— Не е толкова просто. Искаме да го заловим на местопрестъплението, когато пратката е у него. Освен това стои и проблемът да бъдат ликвидирани скривалищата му, където съхранява стоката, преди да я разпрати по предназначение. Тази част — добави той равнодушно, — ще оставя за Триполос.

— Николас, какво ще правиш?

— Каквото трябва да се направи.

— Николас…

— Морган — прекъсна я той. Постави я на крака и сложи ръце на раменете й. — Да не искаш да ти опиша всичко стъпка по стъпка? Остави ме да довърша, без да те въвличам повече, отколкото вече го сторих.

Ник се наведе и я целуна с неприсъща му нежност. Привлече я по-близо, ала така леко и внимателно, като че ли държеше в ръцете си нещо скъпоценно. Тя усети тялото си като памук.

— Много ловко се измъкваш от въпроса — промърмори.

— След тази нощ ти ще си единствения въпрос, който ще ме вълнува. Морган…

— Хиляди извинения — появи се на вратата Стефанос. Ник вдигна нетърпеливо поглед.

— Изчезвай, старче.

— Николас! — отдръпна се от ръцете му Морган и го изгледа укорително. — Той винаги ли е такъв грубиян, Стефанос?

— Уви, мила госпожице, откакто престана да си смуче палеца.

— Стефанос — започна заплашително Ник, но Морган избухна в смях и го целуна по бузата.

— Капитан Триполос моли за няколко минути от времето ви, господин Грегорас — каза почтително Стефанос и се ухили.

— Остави ни за малко, после го прати. Донеси също книжата от кабинета.

— Николас — прилепи се до него Морган. — Нека да остана с теб. Няма да ти се пречкам.

— Не! — отсече той кратко и рязко. Видя появилата се в очите й обида и въздъхна. — Морган, не мога да ти го разреша, дори да исках. Не бива да се забъркваш. Това е важно за мен. Не бих допуснал нещо да те застрашава.

— Не можеш да ме изгониш! — отвърна тя разпалено. Ник изви вежда. Изражението му за пореден път бе станало хладно и сдържано.

— Сега не съм под такова напрежение като снощи, Морган. Ще те отпратя да си вървиш.

— Няма да тръгна.

Той присви очи.

— Ще правиш това, което ти казвам.

— Как ли пък не!

Лицето му застина от гняв, след това постепенно се проясни, накрая Ник се разсмя.

— Ти си вбесяваща жена, Афродита. Ако имах време, щях да те набия. — Като доказателство той я привлече по-близо, сведе глава и докосна устните й. — Ала преди да съм го направил, ще те помоля да се качиш и изчакаш горе.

— Щом ме молиш — наблегна тя на последната дума.

— Господин Грегорас? А, госпожице Джеймс! — нахълта в стаята Триполос. — Колко навреме. Тъкмо питах за госпожица Джеймс във вилата на Теохарис, когато ме настигна съобщението ви.

— Госпожица Джеймс си тръгва — каза Ник. — Ще се съгласите, сигурен съм, че присъствието й не е необходимо. Господин Адонти от Атина ме помоли да разговарям с вас по един въпрос.

— Адонти? — повтори Триполос и върху пълното му лице можеше ясно да се прочете изненада и заинтригуваност, преди да закове погледа си в Ник. — Значи, вие сте запознат с организацията на Адонти?

— Добре запознат — отвърна меко Ник. — Имали сме вземане-даване през последните години.

— Разбирам. — Капитанът го съзерцаваше, издал напред замислено устни. — А госпожица Джеймс?

— Госпожица Джеймс е избрала неподходящо време за приятелска визита — отвърна Ник и я хвана за ръка. — Ако ме извините, аз ще я изпратя. Междувременно може би ще си налеете нещо за пиене, докато чакате — посочи той към барчето и изведе Морган в коридора.

— Изглеждаше впечатлен от името, което му подхвърли — обади се тя.

— Забрави това име — отсече Ник. — Никога не си го чувала.

— Добре — отвърна Морган без възражения.

— С какво съм заслужил доверието, което ми гласуваш? — попита той неочаквано. — Непрекъснато ти причинявам зло. Не мога да го изкупя цял живот.

— Николас…

— Не — прекъсна я той, като поклати глава. С несвойствен за него нервен жест прокара ръка през косата си. Изглеждаше разстроен, също неприсъщо за него. — Няма време. Стефанос ще те съпроводи до горе.

— Както желаете — прозвуча зад тях гласът на Стефанос. Връчи някаква папка на Николас и се отправи към стълбата. — Оттук, мила госпожице.

Ник вече се бе върнал в гостната и тя последва стареца, без да каже нищо. Поне й беше дадено още малко време да бъде близо до него, каза си. Не можеше да иска повече от това.

Стефанос я заведе в малка дневна редом със спалнята на Ник.

— Тук ще се чувствате удобно — каза й. — Ще ви донеса кафе.

— Не, няма нужда, благодаря, Стефанос. — Морган го погледна и за втори път той видя сърцето й, отразено в очите. — С него всичко ще е наред, нали?

Стефанос й се усмихна така, че мустакът му се разпери.

— Има ли съмнение? — отвърна и затвори вратата след себе си.