Нора Робъртс
Верният път (12)

Дванадесета глава

Няма нищо по-потискащо от чакането, реши Морган след първите тридесет минути. Особено за някой, който по принцип не го свърта на едно място.

Малката стаичка приличаше на кутия за бижута. Беше приятна, уютна и закътана, обзаведена в топли пастелни цветове и полирано дърво, което блестеше в следобедните слънчеви лъчи. И пълна с малки съкровища. Тя седна и впери поглед в една овчарка от дрезденски порцелан. По друго време навярно би се възхитила на плавната грация на линиите, на изяществото. Сега само си помисли, че от нея самата нямаше по-голяма полза, отколкото от тази крехка порцеланова фигурка. И тя беше, тъй да се каже, поставена на полицата.

Досадно бе Ник непрекъснато да се опитва да я… предпазва. Морган въздъхна шумно и с раздразнение. Не бяха ли това и думите на Лиз, когато й говореше за Алекс? В крайна сметка, тя не бе някаква вятърничава глезла, която трепери и припада, щом й се отдаде случай, и не може да се справи с нищо, което й се изпречи на пътя. Веднага обаче си спомни как разтреперана беше рухнала почти в несвяст в ръцете на Ник. Усмихна се криво и отиде до прозореца. Е, не могат да я упрекнат, че й бе станало навик, все пак.

Във всеки случай, продължиха своя ход мислите й, той трябваше да е наясно, че тя можеше и да е готова да посрещне всичко сега, когато бяха заедно. Ако бе разбрал чувствата й към него, то тогава… Но дали бе разбрал, сепна се рязко. Беше му показала, разбира се, че му беше показала по възможните й начини, ала истината бе, че не го бе изрекла на глас.

А мога ли да го направя, запита се и седна на друг стол. Когато един мъж е живял десет години по свои собствени правила, излагал се е на опасност и е търсил рисковани приключения, дали щеше да иска да се свърже с жена и да поеме отговорностите на любовта?

Знаеше, че я харесва. Тревожеше се за нея, дори прекалено. До такава степен, че това чак му създаваше неудобства. И я желаеше — повече, отколкото някой мъж изобщо я бе желал. Но да я обича… Любовта не идваше лесно у човек като Николас. Не, сега не бе моментът да го товари с нейните чувства. Дори безкористната й любов щеше да му бъде в тежест, когато и бездруго толкова много неща му бяха на главата. Морган можеше само да продължи да му я показва и да му вярва.

Макар че и това изглежда го извади до известна степен от равновесие, помисли тя и се усмихна леко. Сякаш не можеше напълно да проумее, че някой го виждаше такъв, какъвто беше, знаеше начина му на живот и при все това му имаше доверие. Дали пък би се чувствал по-спокойно и би го приел като нормално, ако Морган се беше отдръпнала малко от него след признанието, което й направи? Сигурно по-лесно щеше да разбере неодобрението й, отколкото пълното приемане на нещата. Е, какво пък, нека свиква, реши тя. Ще му се наложи да свикне, защото не се каня да му облекчавам живота по този начин.

Като не можеше да си намери покой, Морган стана и пак отиде до прозореца. Гледката беше съвсем различна от тази, на която толкова често се любуваше от балкона на своята стая. На такава височина всичко изглеждаше по-внушително, по-завладяващо и по-опасно. Тя потръпна. Скалните зъбери бяха по-страховити, а морето не така кротко. Как добре подхождаше всичко това на мъжа, комуто беше отдала сърцето си… Който я бе покорил.

Ала стаичката нямаше балкон, а на Морган изведнъж й се прииска да вдиша волно въздуха, да усети слънцето. Прекоси я и отиде в спалнята на Ник. Отвори вратата на балкона. Посрещна я рева на прибоя. Тя се разсмя и се надвеси над парапета.

Ах, би могла да прекара всеки ден от живота си с тази предизвикателна гледка, никога нямаше да й омръзне. Можеше безкрайно да съзерцава как морето и небето си обменят багри, как чайките кръжат и стремително се спускат над водата, а после се връщат в гнездата си върху скалите. Щеше да поглежда надолу към вилата на Теохарис, да се любува на изчистените й линии и елегантност, но би избрала грубия сив камък и замайващата височина.

Морган отметна назад глава и си пожела буря. Гръмотевици и мълнии, напорист вятър. Нима имаше на света по-добро място за една развилняла се стихия? Тя се смееше и протягаше ръце към небето в молба да закипи и излее гнева си.

— Боже мой, колко си красива!

Морган се обърна. Очите й все още блестяха предизвикателно. Облегнат на балконската врата, Ник се бе вторачил в нея. Със застинало лице и поглед — като острие на кама. Под привидно неподвижната и гладка повърхност се усещаше пламенната му същност, страстта — тлееща, клокочеща. Тя толкова му подхожда, помисли Морган, на това изсечено лице, на черните очи — дълбоки и бездънни, на устата — красива и жестока.

Тя се облегна на перилата и бризът подхвана краищата на косата й. Очите й приеха цвета на небето — чист и лазурен. От нея струеше енергия, жизненост и… малко лудост.

— Ти ме искаш, усещам го. Ела и ми покажи.

Причинява болка, осъзна той. Така и не знаеше, докато не се появи Морган, че желанието може да е мъчително. Сигурно това е така само когато обичаш. Само тогава желанието е болка. Колко пъти я бе любил миналата нощ? И всеки път беше като вилнееща буря. Ала сега, зарече се той, сега щеше да й покаже нещо различно.

Бавно отиде до нея. Взе двете й ръце, повдигна ги и притисна устни в дланите. Погледна я. Очите й — широко отворени, развълнувани, устните — открехнати в изненада. Нещо се надигна в душата му — обич, вина, нужда да даде.

— Нима съм проявявал тъй малко нежност към теб, Морган? — промълви.

— Николас…

Можа само да отрони името му. Сърцето й препускаше лудо и се разтапяше едновременно.

— Не съм ли ти шептял мили думи, ласкави слова? — Той целуна пак ръцете й, всеки пръст един по един. Тя не помръдваше, само го гледаше вторачено. — И въпреки това ти идваш при мен. Аз съм ти длъжник — каза Ник на гръцки. — Какво ще поискаш за отплата?

— Николас, аз…

Морган поклати глава. Не бе в състояние да говори, чувстваше се омаляла, почти се олюляваше от слабостта, която благата му нежност разля в тялото й.

— Поиска да ти покажа колко те желая. — Той хвана лицето й в шепи така, сякаш наистина бе порцеланова статуетка, после докосна устните й почти благоговейно. От нея се изтръгна слаб, трепетен звук. — Ела и ще видиш — повдигна я Ник не буйно, както преди на прага на къщата, а като човек, който носи нещо много скъпо. — Ето така… — положи я внимателно. — На дневна светлина, в моето легло.

Отново взе ръката й и започна да целува китката от едната и другата страна, усети забързаните удари на пулса й. През цялото време я наблюдаваше. Тя лежеше кротко по гръб и го гледаше по начин, наподобяващ смаяно учудване.

Колко млада изглежда, помисли си той. И колко крехка. Не магьосница и не богиня, а само жена. Негова жена. Очите й вече се замъгляваха, дишането й се учести. Беше й показал огъня и бурята, но нито веднъж, никога досега не й бе дарил пролетта.

Ник се приведе и леко захапа устната й, а ръцете му не си позволяваха друго, освен да я галят по косата.

Трябва да е сън, така слаба и безтегловна се чувстваше. Той целуваше клепачите й и само бледи разноцветни отблясъци танцуваха пред затворените й очи. После устните му продължиха по челото, слепоочията, по скулите и брадичката, все така топли и нежни. Думите, които й мълвеше, се разливаха по нея като уханен балсам. Би го прегърнала и привлякла по-близо до себе си, ако не чувстваше ръцете си прекалено натежали, за да ги повдигне. Затова лежеше отпусната в потока на неговата нежност.

Езикът му гальовно терзаеше ухото й — едно нашепнато обещание. Морган изстена покорно, ала Ник продължи надолу, по шията. С целувки, леки като дихание и шепот, омайни като вино. Тя потъваше все по-дълбоко. Нежността ги опиваше и двамата. Поглъщаше ги.

Като едва я докосваше, той разкопча блузата й и я свали. Усети притиснатите й в тялото му твърди гърди, но устата му се насочи към извивката на рамото й. Усети и силата, и изяществото му и бавно им се наслади.

Очите на Морган бяха затворени, натежали от златисти ресници. Дъхът й излизаше на пресекулки между устните. Ник можеше вечно да съзерцава този трепетен изблик на удоволствие. Зарови ръце в косите й и я целуна. Усети нетърпеливото й желание.

Бавно, като вкусваше с наслада, пое надолу към меките възвишения на гърдите. Обхождаше ги в кръг с устни, нежно ги захапваше, докато тя започна да потрепва под него, сякаш се пробуждаше от сън. Ала той не бързаше, не спираше да я милва с ласкави думи и сладки целувки.

С мъчителна нежност прокара език по зърната на гърдите й и се озова в плен на отчаяното си желание. Морган се извиваше и огъваше под тялото му, после движенията й станаха ритмични и кръвта удари в главата му.

Тя усети милувката на силните му пръсти, които сега й изглеждаха чувствителни и нежни като полъх на бриз по пламтящата й кожа. Почувства надигналото се желание като болка.

Меки, бавни, гальовни, устните му се спускаха надолу по тялото й, застояваха се на едно място, без да бързат, изследваха друго, докато спряха на корема й там, където беше коланът на джинсите. Когато ги разкопча, Морган потръпна. Изви се нагоре да му помогне, но Ник ги смъкваше сантиметър по сантиметър и покриваше оголената плът с влажни целувки, а тя лежеше, заливана от вълните на безпаметно удоволствие.

Когато я съблече, той продължи да я боготвори с устни и изненадващо нежни ръце. Струваше й се, че може да чуе как кожата й мърка под ласките му. Желанието й вече не беше замаяна наслада, то стана трескаво и неудържимо. Бедрата й потрепваха от възбуда.

— Николас… — промълви. — Сега.

— Краката ти са ожулени от скалите — прошепна той и целуна стъпалото й. — Грехота е да разваляш такава кожа, любов моя. — Докато прокарваше език по вътрешната страна на ходилото, я гледаше в лицето. Очите й се разшириха, забулиха се от нарастващата възбуда. — Копнеех да те видя такава — продължи Ник дрезгаво, като едва се владееше. — Окъпана в слънчевите лъчи, разпиляла коси по възглавницата ми, с тръпнещо за мен тяло.

Той говореше, а устните му поеха по обратния път нагоре. Желанието вече туптеше болезнено, караше го да бърза, ала Ник възпираше припряното му нетърпение. Искаше му се до безкрай да я чувства, да се наслаждава на вкуса й.

Ръцете й, вече не тъй натежали и безсилни, се обвиха около него. Всеки нерв, всяка пора от тялото й сякаш се бяха устремили към него. Плътта му беше гореща и влажна като нейната, дишането му също тъй трескаво.

— Попита ме колко те желая — прошепна той, а стонът й, когато се плъзна вътре в нея, го възбуди до нетърпимост. — Погледни ме и ще разбереш.

Морган го придърпа до устните си и Ник вече не можеше да се спре.

Той я държеше притисната в обятията си и нежно я галеше по гърба, докато тръпките й затихнаха. Тя се бе прилепила до него, колкото опиянена от любов, толкова и смаяна. Откъде би могла да знае каква нежност бе спотаена в душата му? Как би могла да допусне, че така щеше да я развълнува? Премига, за да преглътне напрелите сълзи и притисна устни в шията му.

— Накара ме да се почувствам красива — прошепна.

— Ти си красива — повдигна глава Ник и се усмихна. — И уморена — добави, като прокара пръст по тъмните сенки под очите й. — Трябва да поспиш, Морган, не искам да грохнеш.

— Няма да грохна — сгуши се тя на рамото му и се намести удобно. — Ще има време да се наспя. Нали предложи да забегнем някъде заедно.

Ник се отпусна отново в леглото и се втренчи замислено в тавана. Въртеше несъзнателно кичур от косата й върху пръста си. Едва ли да прекара няколко дни с нея щеше да му бъде достатъчно. Но преди всичко трябваше да мине тази нощ. Имаше да свърши още нещо.

— Къде искаш да отидем?

Морган си спомни мечтите за Венеция и Корнуолската пустош. Тя въздъхна и затвори очи.

— Където и да е. Може и просто тук — засмя се и се надигна, подпряна на гърдите му. — Все едно къде ще бъдем, възнамерявам през повечето време да те държа в леглото.

— Така, значи? — изкриви той устни и я дръпна за косата. — Започвам да си мисля, че имаш помисли единствено към тялото ми.

— Ами бива си го — прокара бавно ръце по раменете му Морган, като се наслаждаваше на твърдата плът и усещането за сила. — Стройно, мускулесто… — Ръцете й се плъзнаха надолу и внезапно спряха. Беше забелязала малък белег върху гърдите. Загледа го свъсено. Беше като не на място върху гладката мургава кожа. — Откъде имаш това?

Ник надигна глава и погледна натам.

— А, стар спомен от една схватка — каза нехайно.

От нож е, досети се изведнъж тя. Обзелият я ужас се отрази в очите й. Той го забеляза и прокле мислено невъздържания си език.

— Морган…

— Не, недей, моля те. — Тя зарови лице на гърдите му и го прегърна силно. — Не казвай нищо. Просто ме остави за малко.

Беше забравила. Нежността и красотата на любовта им бяха прогонили някак си всички неприятности и безпокойства от ума й. Не беше трудно да се престори за известно време, че нищо не я тревожи, че не съзнава предстоящата опасност. Не, преструвките са за децата, каза си. Точно сега не му бе нужно да се справя и с детинщини. Ако не друго, можеше да му даде поне онова, което беше останало от силите й. Загърби страховете си, целуна го и легна спокойно до него.

— Всичко ли върви така, както искахте с капитан Триполос?

Силна жена, помисли Ник и сплете пръсти в ръката й. Изключителна жена.

— Доволен е от информацията, която му дадох. Проницателен е и има здрава захапка, въпреки цялата си мудност.

— Да, още първия път, когато го видях, реших, че ми прилича на булдог.

Той се подсмихна и я привлече към себе си.

— Сполучливо описание, Афродита. — Протегна се и взе цигара от нощното шкафче. — Мисля, че е един от малкото полицаи, с които намирам за поносимо да работя.

— Защо ти… — Морган спря внезапно и втренчи очи в тънката кафява цигара. — Господи, как можах да забравя!

Ник издиша струйка дим.

— Какво си забравила?

— Цигарата — изправи се тя и седна в леглото. Прокара пръсти през разрошената си коса. — Угарката, която видях близо до трупа.

Той повдигна вежда, ала вниманието му бе отвлечено от бялата й гръд, намираща се в тъй близък обсег.

— Е, та?

— Беше скорошна и от онази, скъпата марка, каквито и ти пушиш. — Морган въздъхна нетърпеливо. — Трябваше още по-рано да ти кажа, но сега вече едва ли има някакво значение. Ти все едно знаеш кой е убил Стевос и кой ръководи контрабандата.

— Такова нещо не съм ти споменавал.

— Нямаше нужда да го споменаваш.

Ядосана на себе си, тя се намръщи и пропусна да забележи изпитателния поглед на Ник.

— Защо нямаше нужда?

— Щеше да ми кажеш, ако не беше видял тогава лицето му. След като изобщо не ми отговори, разбрах, че си го видял.

— По дяволите, извадил съм голям късмет, че не си ми се изпречвала на пътя досега. Опасявам се, че с кариерата ми щеше набързо да бъде свършено — добави. — Аз също забелязах цигарата.

— Трябваше да се сетя — промърмори Морган.

— Мога да те уверя, че и Триполос не я е пропуснал.

— Тази проклета цигара ме докара до лудост — въздъхна тя раздразнено. — Имаше моменти, когато подозирах всички, които познавам — Дориан, Алекс, Йона, дори Лиз и Ендрю. Почти бях превъртяла.

— Не спомена мен — обади се той, забил поглед в цигарата, която въртеше в ръката си.

— Нали вече ти казах защо.

— Да — измърмори Ник, — беше някакъв странен комплимент, който не съм забравил. Трябваше по-рано да ти кажа с какво се занимавам, Морган, и да не ти терзая ума. Щеше навярно да спиш по-добре.

Тя се наведе и го целуна.

— Не се безпокой за съня ми. Ще започна да мисля, че изглеждам като вещица.

Той я прегърна през врата, за да я задържи близко до себе си.

— Ще мирясаш ли, ако ти кажа, че е вярно.

— Няма, само зле ще си изпатиш.

— Е, тогава ще те излъжа и ще ти кажа, че си прелестна.

С ловко движение Морган все пак го сръга в ребрата.

— Значи играта загрубява — смачка Ник цигарата в пепелника и я затисна под себе си.

Тя се боричка известно време, после го погледна с присвити очи.

— Имаш ли представа колко пъти вече си ме приковавал по този начин?

— Колко?

— И аз не знам — разширяваше се бавно усмивката й. — Ала мисля, че започва да ми харесва.

— Мога да се постарая да ти хареса още повече — прекъсна той по-нататъшния ход на усмивката й с целувка.

Този път нежността отстъпи на буйната пламенност. Разпалена не по-малко от него, Морган се остави да я води страстта. Страхът, че това можеше да е за последен път, направи желанието й отчаяно и припряно. От нейния огън в кръвта му пламна жарава.

Там, където ръцете му бяха пълзели, сега препускаха. Където устните му бяха като полъх, сега ламтяха. Тя се гмурна в пламъците, без да разсъждава. Устата й бе ненаситна, търсеше и поемаше вкуса му навсякъде, а ръцете й трескаво го галеха и възбуждаха.

Никога не бе чувствала тялото си тъй гъвкаво, тъй едновременно податливо и умело. В един момент то се отзоваваше и разтапяше в неговото, а в следващия му се изплъзваше и го докарваше до лудост. Чуваше бушуващото желание в накъсаното му, хрипливо дишане, чувстваше го в напрегнатите му, потръпващи мускули под сновящите й навред ръце, вкусваше го по влажната му кожа. То бе опустошително и неукротимо като нейното.

Морган се изви към него, когато устата му се устреми надолу, но това беше по-скоро настойчиво искане, а не покана. Зашеметена от собствената си неудържимост, от своята сила и власт, тя зарови ръце в косата му и го накара да я запрати в замайващите висини. Дори когато извика, жадуваше за още. И Ник й даваше и даваше.

Ала Морган не се задоволи със своята наслада. Безжалостно се стремеше да отнеме и последните остатъци от разсъдъка му. Ръцете й бяха като никога ловки и сръчни. Зъбите й го хапеха, преди езикът й бързо да заличи бледите следи. Чу го да ръмжи и стене и от гърлото й се изтръгна сподавен, зноен смях. Дъхът му секна, когато ръцете й го достигнаха, а после тя го чу да проклина, усети мощния му тласък в себе си и слънцето се взриви на огнени парчета.

След време, много по-късно, когато Ник трябваше вече да я оставя, той я целуна с безкрайна нежност, изправи се да седне в леглото, надигна и нея.

— Тръгваш ли?

— Скоро. Трябва преди туй да те изпратя до вилата. Ще стоиш вътре. Заключи вратите и кажи на прислугата да не отварят на никого. Абсолютно на никого.

Морган искаше да обещае, но думите не излизаха от устата й.

— Когато свършиш, ще дойдеш ли? — попита вместо това.

Ник се усмихна и приглади разпиляната й коса.

— Предполагам, че ще мога пак да се справя с лозата под прозореца ти.

— Ще те дочакам и ще те пусна през главния вход.

— Афродита — допря той устни до ръката й. — Къде остана романтиката?

— О, Господи! — прегърна го тя през врата и се прилепи до него. — Не смятах да го казвам, обещах си, че няма, но… Пази се. — Морган сдържа сълзите и сгуши лице на гърдите му. — Моля те, бъди предпазлив. Умирам от страх за теб.

— Недей. — Усети влагата по кожата си и я прегърна силно. — Недей да плачеш заради мен.

— Извинявай. — С огромно усилие тя преглътна сълзите. — Не ти помагам с това.

Ник я отдръпна назад и се взря в мокрото й лице и окъпаните от сълзи очи.

— Не ме моли да не отивам, Морган.

— Няма — преглътна тя пак. — Ти не ме моли да не се тревожа.

— Това ще е за последен път! — избухна той.

Морган потрепери, ала очите й твърдо бяха приковани в неговите.

— Да, зная.

— Само ме чакай — прегърна я Ник. — Чакай ме.

— С бутилка от най-доброто шампанско на Алекс — обеща тя с укрепнал глас.

Той я целуна по слепоочието.

— Сега ще опитаме от моето, преди да те изпроводя — отвърна й и я откъсна от себе си. — Ще вдигнем тост за нашето утре.

— А-ха — усмихна се Морган. Усмивката успя да пропълзи и в очите й.

— Стой така — целуна я пак Ник и подложи възглавницата под гърба й, за да се облегне. — Отивам да донеса.

Тя изчака вратата да се затвори след него и зарови лице във възглавницата.