Нора Робъртс
Верният път (9)

Девета глава

Заливчето тънеше в мрак. Скалите го предпазваха от ветровете… И от погледа. Във въздуха се носеше ароматът на сочна зеленина и диви цветя, които събираха слънчева топлина през деня и силно ухаеха нощем. Но тук това ухание бе някак тревожно. Миришеше на злокобни тайни и неназовани страхове.

Влюбените не използваха това място за срещи. Легендата разказваше, че е спохождано от духове. Случвало се е, когато човек минава наблизо в тъмна, безветрена нощ, да долови иззад скалите нашепващите гласове на призраци, обитаващи пещерата. Мнозина поемаха по друг път за вкъщи и не споменаваха нищо.

Луната хвърляше бледа, неясна светлина върху водната повърхност, която не намаляваше, а само подсилваше застиналото безмълвие и призрачната тъма. Морето въздишаше кротко върху пясъка. Звукът му едва нарушаваше застиналата във въздуха тишина.

Скупчилите се около лодката мъже приличаха повече на сенки — черни силуети без лица в мрака. Ала те бяха от плът и кръв, имаха здрави мускули. Не се бояха от духовете в пещерата.

Говореха малко и приглушено. От време на време се разнасяше сподавен смях, кратък и дрезгав, нарушавайки за миг потайното безмълвие на нощта. Но през повечето време се движеха безшумно, сръчно. Знаеха какво трябва да се направи. Сега бе тяхното време.

Единият видя появилата се нова сянка и изшътка на другите. Измъкна крадешком нож от колана и стисна грапавата му дръжка в силната си мазолеста ръка. Острието проблесна заплашително в тъмнината. Работата спря, мъжете чакаха.

Сянката приближи. Той пъхна ножа обратно и преглътна соления вкус на страха. Дебелите груби пръсти трепереха. Не би се поколебал да убие, ала от този човек се страхуваше.

— Не те очаквахме.

— Невинаги правя каквото очакват.

Отговорът беше на гръцки, рязък и отсечен. Блед лунен лъч падна върху новодошлия. Беше облечен в черно, целият в черно — широките панталони, пуловера, коженото яке. Висок и жилав, той можеше да е бог или дявол.

Качулка закриваше главата и лицето му. Виждаше се само блясъкът на очите — черни и заплашителни.

— С нас ли идваш таз вечер?

— Тук съм.

Не беше човек, който ще отговаря на въпроси, и повече не му бяха задавани. Качи се на борда с привичната лекота на моряк. Лодката леко се поклащаше.

Беше типична рибарска гемия. С опростени линии и грапава, но чиста палуба, прясно боядисана в черно. Единствено мощният скъп двигател я отличаваше от посестримите й.

Мъжът мълчаливо прекоси палубата, без да обръща внимание на другите, които отстъпваха да му направят път. Бяха яки, мускулести мъже, с дебели китки и силни ръце. Отдръпваха се от слабия, сух мъж, сякаш можеше да ги помете с едно замахване на тънката си длан. Всеки се молеше блестящите през цепките на качулката очи да не попаднат върху него.

Той застана на румпела и се озърна привично през рамо. При погледа му греблата бяха спуснати. Щяха да гребат, докато излязат в морето, където шумът от мотора щеше да остане незабелязан.

Лодката се движеше леко, самотна точка в тъмното море. Моторът избръмча. Мъжете почти не разговаряха. Те и така не бяха бъбриви, ала когато той беше с тях, на никой не му се приказваше. Да говориш, означаваше да привлечеш вниманието върху себе си — малцина се осмеляваха да го сторят.

Той се взираше в морето и не се интересуваше от крадешком хвърляните към него предпазливи погледи. Беше далечен и непристъпен, самотна фигура в нощта. Качулката се диплеше от повея на соления вятър — едно безгрижно, волно движение. Но той самият бе неподвижен като камък.

Времето минаваше. Лодката пенеше морето. Той приличаше на статуя на носа на кораб. Или на демон.

— Вече сме на един хвърлей. — Мъжът, който го бе посрещнал, сля сянката си с неговата. Гласът му бе нисък и хриплив. Гърлото му беше пресъхнало. — Искаш ли да намеря заместник на Стевос?

Покритата с качулка глава се извърна — бавно и отмерено. Мъжът неволно направа крачка назад и преглътна появилия се метален вкус в устата си.

— Аз ще му намеря заместник. А вие всички добре да запомните Стевос. — Той повиши заплашително глас и обходи с поглед мъжете върху палубата. — Няма такъв, който да не може да бъде… Заменен.

Наблегна на последната дума, наблюдавайки със задоволство как мъжете свеждат очи. Техният страх му беше необходим и го имаше. Излъчваше се от тях и той можеше да го подуши. Усмихна се под прикритието на качулката и се извърна пак към морето.

Плаването продължи и никой повече не се обади. Не отрониха и дума — нито отправена към него, нито помежду си. От време на време някой току му хвърляше скришом поглед, а по-суеверните се кръстеха и правеха древния знак срещу злото. Когато дяволът беше сред тях, те узнаваха какво е страх. Той не им обръщаше внимание, не ги забелязваше, сякаш бе сам на лодката. Те благодаряха на Бога за това.

По средата на пътя между Лесбос и Турция двигателят беше изгасен. Настъпилата внезапно тишина отекна като гръм. Никой не проговори, както биха направили и ако черната фигура не беше с тях. Нямаше недодялани шеги и груби подмятания.

Гемията плавно се плъзгаше върху собствената си следа във водата. Те чакаха, всички освен един, потръпващи от студения морски полъх. Луната премига и се скри зад облак, после отново се показа.

Дочу се шум от мотора на приближаваща лодка. Отначало като далечно покашляне, сетне звукът се усили, стана равномерен и ясен. Два пъти блесна светлина, после още веднъж и угасна. Вторият рибарски съд приближи и застана редом със спрян двигател. Двете лодки се сляха в един силует.

Нощта бе великолепна — потънала в тишина и посребрена от луната. Мъжете чакаха, втренчили поглед в тъмната безмълвна фигура на носа.

— Уловът е добър тази вечер — чу се глас от току-що пристигналата гемия.

Звукът се разнесе безплътен по водата.

— Рибата лесно се лови, докато спи — беше отговорът. Прозвуча кратък смях. Двамина се наведоха през борда и изтеглиха върху палубата капеща, натежала от риба мрежа. Лодката се разклати при движението, след това се успокои.

Мъжът с качулката наблюдаваше мълком, без да помръдне. Погледът му се премести от втората лодка към купчината разпиляна и лежаща безжизнено върху палубата риба. Двата мотора изръмжаха, пробудени, и лодките се разделиха — една на изток, друга на запад. Бялата луна чертаеше блестяща пътека върху водата. Бризът я надипляше. Лодката отново се превърна в самотна точка в тъмното море.

— Изкормете я!

Мъжете погледнаха стреснато.

— Сега ли? — осмели се да попита един от тях. — Няма ли да я закараме на обичайното място?

— Изкормете я! — повтори той. От гласа му повея мраз в тихата нощ. — Взимам пратката с мен.

Трима коленичиха до рибата. Боравеха с ножовете бързо и сръчно. Въздухът се насити с миризма на кръв, пот и страх. Малката купчина бели пакетчета, изваждани от корема на рибите, растеше. Разпраните тела бяха хвърлени обратно в морето. Никой не би отнесъл този улов на трапезата си.

Той бързо, ала без всякаква припряност, пъхаше пакетчетата в джобовете на якето си. Мъжете се отдръпваха рязко от него, сякаш едно негово докосване можеше да причини смърт… Или нещо по-лошо. Доволен, той ги изгледа за миг, после отново зае мястото си на носа.

Страхът им му доставяше мрачно удоволствие. А стоката беше в ръцете му. За първи път той се разсмя — леден и зловещ звук, който нямаше нищо общо с радостта. По пътя на връщане никой не продума, нямаше дори шепот.

По-късно, сянка сред сенките, той се отдалечаваше от закътания сред скалите залив. Беше му весело, че всичко мина тъй лесно, че вече бе свършено. Никой не му беше задавал въпроси, на никой не му стигна смелостта да го последва, макар той да бе един, а те много. Въпреки това, когато прекосяваше откритата пясъчна ивица, той вървеше предпазливо, защото не беше глупак. Трябваше да се съобразява не само с няколко уплашени рибари. А преди да приключи, щеше да си има работа и с други.

Пътят беше дълъг и стръмен, но той не бързаше. Крачеше леко. Зловещият крясък на бухал го накара да спре за малко. През цепките на качулката обходи с поглед дърветата и скалите. От мястото, където стоеше, можеше да види белеещия се силует на вилата на Теохарис. Постоя за миг — замислен, вглъбен. После се обърна и продължи нагоре.

Катереше се по скалите пъргаво като коза, вървеше в мрака сигурно и уверено. Стотици пъти беше минавал оттук в непрогледна тъмнина. Държеше се далеч от пътеката. Тя означаваше хора. Заобиколи голямата скала, където Морган бе седяла тази заран, ала не видя цветята. Без да спира, продължи.

В един от прозорците гореше светлина. Сам я беше оставил, преди да излезе. Сега за първи път си помисли за удобствата и за едно питие — да отмие вкуса на чуждия страх от гърлото си.

Влезе в къщата и тръгна по коридора към дневната. Небрежно изпразни съдържанието на джобовете си върху една изящна масичка в стил Луи Шестнадесети, след това със замах отметна качулката.

— Е, Стефанос — блеснаха в усмивка зъбите му. — Уловът тази нощ беше богат.

Стефанос кимна към пакетчетата.

— Някакви проблеми?

— Нямаш проблеми, когато хората се страхуват от въздуха, който дишаш. Плаването бе гладко като целувката на блудница. — Той отиде, наля две чаши и подаде едната на Стефанос. Бе все още превъзбуден — усещането за власт и могъщество, което обхваща човек, когато е рискувал в игра със смъртта и е спечелил. Пресуши питието на един дъх. — Окаяна команда, Стефанос, но вършат своето дело. Алчни са и уплашени.

Той вдигна захвърлената на пода черна качулка и я пусна върху белите пакетчетата с опиум.

— Уплашената команда е дружна — отбеляза Стефанос. Ръгна с дебелия си пръст купчината. — Богат улов, наистина. Достатъчен, за да осигури на човек охолство за дълго време.

— Достатъчен, за да го накара да иска повече — заяви Ник и се ухили. — И все повече. По дяволите, целият съм се вмирисал на риба! — сбърчи той нос с отвращение. — Изпрати стоката в Атина и се погрижи да ми докладват за качеството й. Аз отивам да измия това зловоние от себе си. После си лягам.

— Има едно нещо, което може да те заинтересува.

— Не тази вечер. — Ник не си направи труд да се обърне. — Запази клюките за утре.

— Жената, Николас. — Стефанос го видя как застина и замълча. Нямаше нужда да му казва коя жена. — Научих, че няма да се връща в Америка. Остава тук, докато Алекс е в Атина.

— По дяволите! — изруга Ник и се върна обратно. — Само тя ми липсва! Не мога да бера грижа за нея.

— Остава сама, докато Алекс не изпрати госпожата обратно.

— Не ми влиза в работата — процеди Ник през зъби.

Както имаше навик, Стефанос подуши питието в чашата, за да допълни удоволствието.

— Атина прояви интерес — каза кротко. — Може все още да бъде от полза.

— Не! — Ник започна да обикаля нервно из стаята. Дяволите да я вземат, беснееше наум, дори само мисълта за нея ме разсейва и може да ме направи непредпазлив.

— От тази жена имаме повече неприятности, отколкото полза. Не! — повтори срещу учудено повдигнатите вежди на Стефанос. — Ще я държим настрани от това.

— Трудно, като се има предвид…

— Ще я държим настрани! — повтори този път Ник с тон, който накара Стефанос да поглади мустака си.

— Както желаеш, господине…

— Върви по дяволите! — Ядосан от насмешливото почтително обръщение, Ник вдигна чашата си, после я остави.

— Няма да ни бъде полезна — каза по-кротко. — Само ще се надяваме да не си показва носа вън от вилата няколко дни.

— А ако си го покаже? — попита Стефанос и сръбна с наслада от питието.

Ник стисна мрачно устни.

— Тогава аз ще се оправям с нея.

— Мисля си — промърмори Стефанос, когато Ник излезе от стаята, — че тя вече те е оправила, стари приятелю. — Той се разсмя и си наля още. — Тъй е, младата дама те е сразила смъртоносно.

След като се окъпа, Ник не можеше да си намери място. Каза си, че просто е превъзбуден от преживяното вълнение и постигнатия успех. По едно време обаче се усети, че стои до прозореца и е вторачил поглед надолу, във вилата на Теохарис.

Значи бе сама. И спеше в онова широко меко легло. Е, и какво от това? Беше се покатерил в стаята й миналата нощ за последен път. Воден от някакъв неразумен порив. Трябваше да има достатъчно ум в главата, за да не го прави. Отиде да я види с налудничавото намерение да й обясни постъпките си.

Глупак, изруга се и сви юмруци. Само един глупак се оправдава за това, което прави. Беше отишъл при нея и тя му се беше присмяла, докара го дотам, че той пожертва нещо, което не му бе работа да жертва. Сърцето си. По дяволите, беше го изтръгнала от гърдите му, проклетницата!

Стисна по-силно юмруци, като си спомни усещането да я има, да вдъхва уханието й, да се преизпълва с нейния вкус. Беше грешка, може би най-съдбоносната грешка, която някога бе правил. Едно нещо беше да си рискуваш живота, а съвсем друго да рискуваш душата си.

Не трябваше да я докосвам, помисли Ник с нов пристъп на гняв. Беше го знаел още щом протегна ръце към нея. Морган не съзнаваше какво върши — не на себе си от узото, с което Ендрю я беше напоил. Ендрю… Внезапно го обзе ярост. На моменти го мразеше, като се сети, че я бе целувал. Мразеше Дориан, защото тя му се беше усмихвала. И Алекс, защото можеше да я докосва приятелски.

Ала беше наясно също, че щеше да го ненавижда заради онова, което се случи помежду им предната нощ. Нима не го долови в ледените думи, които бе запратила по него? По-добре да й беше връчил собствения си нож, отколкото да го шиба с думи през лицето по този начин. Ще го мрази за това, че я взе, когато бе безволна и… Когато онзи проклет медальон висеше на шията й. Тя го мрази и ненавижда изобщо — такъв, какъвто беше.

С нарастващо раздразнение Ник се махна от прозореца. Защо трябваше да се вълнува? Във всички случаи Морган Джеймс щеше да изчезне от живота му като сън само след някоя и друга седмица. Той беше избрал пътя си отдавна, много преди да я срещне. Това бе неговият път. Щом го мразеше за това, което той беше, така да бъде. Но нямаше да й позволи да го кара да се чувства омърсен и опетнен.

Ако не бе докоснала сърцето му, Ник щеше да се справи с това. Той се просна в едно кресло и се намръщи в тъмното. Все някак щеше да го преживее, рече си. След всичко, което бе правил, и всичко, с което му се наложи да се сблъска, една синеока фея или вещица не можеше да го сломи.

 

 

Морган се чувстваше напълно изоставена. Уединението и тишината, които така високо бе оценила само преди няколко дни, сега й тегнеха. Къщата бе пълна с прислуга, ала това не й носеше утеха, не я караше да се чувства по-малко самотна. Нямаше ги Алекс и Лиз, нямаше го и Дориан. Цяла сутрин се беше мотала апатично, а през нощта така и не бе мигнала кажи-речи. Къщата — чиста, бяла и празна — й се струваше като затвор. А затворена в нея, тя беше твърде уязвима за собствените си мисли.

И тъкмо защото мисълта й прекалено често се въртеше около Ник, Морган реши, че да си легне в леглото, което двамата бяха споделяли, щеше да е твърде мъчително. Как би могла да заспи кротко, като все още чувстваше ръцете му върху себе си, устните му, впити алчно и безмилостно в нейните? Как да заспи в стаята, където все още витаеше онзи лек мирис на море, който тъй често се долавяше от него?

И понеже не можеше да заспи, мислите й… желанията й я измъчваха и не й даваха покой. Какво й бе станало, та да се влюби в такъв човек? И колко дълго би могла да се противопоставя на това чувство? Ако му се покореше, щеше да страда цял живот.

Тъй като съзнаваше, че бездействието само ще задълбочава потиснатото й настроение, тя облече банския си и се отправи към плажа.

Нелепо бе да се страхува от морето, да се страхува от къщата, рече си. Беше тук, за да им се наслаждава през следващите три седмици. Ако се затвореше в стаята си, това с нищо нямаше да промени случилото се.

Пясъкът блестеше, бял и гладък. Ето, че видът му не материализира страховете й. Морган захвърли хавлията и се затича към водата. Тя щеше да снеме напрежението, да разсее тревогите. И може би, просто може би, довечера щеше да е в състояние най-сетне да заспи спокойно.

А и защо трябваше непрекъснато да е в такова изнервено състояние заради смъртта на човек, когото дори не познаваше? Защо позволяваше някакъв си безобиден фас от цигара да я преследва като призрак? Беше време да приеме простото обяснение и да стои настрана, да не се бърка повече. Човекът е бил убит поради селска разпра и толкоз. Това нямаше нищо общо с нея и с никой от познатите й. Беше трагедия, разбира се, но тях какво ги засяга?

Преставам да мисля и за Йона, каза си, нито за контрабандисти и убийства, нито… Тук Морган се позабави, направи две-три замахвания с ръце и се гмурна под една вълна. Нито за Николас. Изобщо няма да мисли за нищо.

Тя изплува на повърхността. В този рай на море и слънце умът й щеше да бъде зает само с удоволствия. Легна по гръб и се остави вълните да я поклащат и да отправят към дъното напрежението. Беше забравила покрай ужасните събития и налегналото я мрачно разположение на духа колко живителна и ободряваща бе водата. За миг се пренесе в онзи първи ден след пристигането си, към усещането за покой и хармония, за величие и вечност.

Лиз щеше да има нужда от нея през следващите дни. И нямаше да й бъде от полза, ако самата тя бе с опънати нерви и се влачеше измъчено. Значи така, тази вечер щеше да се наспи. С кошмарите беше дотук.

Морган се почувства свежа и отморена, както не се бе чувствала от дни. Заплува към брега. Пясъкът по дъното се движеше под краката й от слабото течение. Там, където морето заливаше брега и се оттегляше обратно, бе осеяно с миди — чисти и лъскави. Тя се изправи и се протегна блажено. Водата нежно се плискаше в краката й. Слънцето грееше възхитително.

— Ето така Хубавата Елена се явявала от морето. — Морган заслони очи с ръка и видя Ендрю. Седеше там, където беше оставила хавлията си, и я наблюдаваше.

— Не е трудно да си представи човек защо царства и господарства са враждували заради нея. — Той стана и отиде до водата. — Как си, Морган?

— Добре съм — взе тя донесената хавлия и изтри небрежно косата си.

— Виждам сянка в очите ти. Синьото море е затулено от облаци — погали я Ендрю леко по бузата. — Ник ми каза за Йона Теохарис. — Той я хвана за ръката и я поведе по-нагоре, върху топлия пясък. Морган постла хавлията и се отпусна редом с него. Множко ти се насъбра едно след друго, Морган. Съжалявам, че точно ти си я намерила първа.

— Изглежда имам особена дарба. Ала днес наистина съм много по-добре — тръсна тя глава. — Вчера се чувствах… Всъщност май бях съвсем безчувствена. Сякаш наблюдавах какво става през рибешки очи. Нали знаеш, всичко ти изглежда размазано и нереално. Днес обаче ми се струва, че все още не мога да осъзная действителността.

— Мисля, че по този начин природата ни предпазва, като забулва и смекчава усещанията.

— Невероятно ми е жал за Алекс и Лиз… И за Дориан. — Морган се облегна на лакти и остави слънцето да изсуши солените капки по тялото й. — За тях е толкова тежко, Ендрю. А аз имам чувството, че съм безполезна. — Обърна се към него и прокара ръка през мократа си коса. — Нека да не ти прозвучи жестоко, но след изминалите два дни разбрах колко съм щастлива, че съм жива.

— Бих рекъл, че това е една много здравословна, много правилна реакция — облегна се той също назад и я загледа с присвити срещу слънцето очи.

— Дано да е така. Изпитвах угризения.

— Не можеш да се виниш за това, че искаш да живееш, Морган.

— Вярно е. Изведнъж разбрах какво голямо желание имам за живот. Знаеш ли, аз съм на двадесет и шест и за първи път отивам някъде. Майка ми почина още когато бях съвсем малка и с баща ми се преместихме от Филаделфия в Ню Йорк. Не съм виждала никое друго място. — От мократа й коса се стичаха капки по тялото и тя я отметна назад. — Говоря пет езика, а за първи път съм в страна, където английският не ти е необходим. Искам да отида в Италия, във Франция… — Морган извърна лице към него. Очите й, макар и все още забулени от тъга, бяха станали огромни при представата за приключения. — Искам да видя Венеция, да се возя на гондола. Искам да бродя из Корнуолската пустош, да се разхождам по Елисейските полета. Да се катеря по планините.

Тя се разсмя и денят сякаш стана още по-ярък и ведър.

— А да плаваш по морета и океани? — усмихна се Ендрю и постави длан върху ръката й. — Да ловиш риба?

— О, не го ли споменах? — засмя се пак Морган. — Естествено, че и това. Джек винаги ми е казвал, че имам доста странни предпочитания.

— Джек?

— Един познат… — Тя със задоволство отбеляза лекотата, с която го запрати в миналото. — Занимаваше се с политика. Мисля, че на него пък му допадаше мисълта да бъде крал.

— Обичаше ли го?

— Не, бях свикнала с него. — Морган завъртя нагоре очи и се усмихна. — Ужасно, нали?

— Не знам, ти ще кажеш.

— На думи звучи ужасно, ала е истина. Той беше много предпазлив и уравновесен, твърде стандартен и, съжалявам да го кажа, много скучен. Съвсем не като…

Гласът й секна.

Ендрю проследи втренчения й поглед и видя Ник на върха на скалата. Стоеше с разтворени крака и ръце в джобовете и гледаше надолу към тях. Изражението му не можеше да се различи от това разстояние. Обърна се, без да помаха или да направи друг жест за поздрав, и изчезна зад скалите.

Ендрю върна поглед към Морган. Нейното изражение бе напълно ясно.

— Ти си влюбена в Ник.

Тя стреснато дойде на себе си.

— О, не! Разбира се, че не. Та аз едва го познавам. Той е много несговорчив човек. Има груб нрав, надменен и властен е, без всякакви нежни чувства. И е сприхав.

Ендрю прие това възбудено описание с повдигната вежда.

— Изглежда говорим за двама различни човека.

Морган се извърна. Загребваше в шепа пясък и то пускаше на струйка през пръстите си.

— Може би. Но и двамата не ми харесват.

Ендрю мълчаливо наблюдаваше заниманието й.

— Обаче си влюбена в него.

— Ендрю…

— А не искаш да си — довърши той и отправи замислено поглед към морето. — Морган, чудя се дали ако ти предложа да се омъжиш за мен, ще разваля нашето приятелство?

— Какво? — Смаяна, тя извъртя глава. — Шегуваш ли се?

Ендрю кротко се взря в лицето й.

— Не, не се шегувам. Реших, че ако те попитам дали ще спиш с мен, това би обтегнало отношенията ни. Затова се чудех как би се отразил на дружбата ни бракът. Ала не знаех, че си влюбена в Ник.

— Ендрю — подзе Морган, несигурна как да реагира. — Това въпрос ли е, или предложение?

— Нека да се спрем първо на въпроса.

Тя пое дълбоко дъх.

— Предложение за женитба, особено от някой, който не ти е безразличен, винаги е ласкателно за самолюбието. Но то е непостоянно, а пък приятелството не се нуждае от ласкателства. — Морган се наведе и го целуна леко по устата. — Радвам се, че си мой приятел, Ендрю.

— Някак си бях уверен, че точно такава ще е реакцията ти. Аз съм романтичен по природа — отправи й той унила усмивка. После сви рамене. — Остров, красива жена със смях като нощен бриз. Представях си как си създаваме свой дом и заживяваме заедно в къщурката. Огън през зимата, цветя напролет.

— Ендрю, ти не си влюбен в мен.

— Можех да бъда. — Той хвана ръката й, обърна я с дланта нагоре и започна да я разглежда. — Не ти е писано да се влюбиш в един мизерстващ поет.

— Ендрю…

— А в моята съдба не е орисано да те имам. — Той се усмихна и целуна ръката й. — И все пак, представата е сгряваща.

— Ендрю, ти си чудесен. Благодаря ти.

Той кимна и се изправи. Устреми поглед към къщата на Ник, част от сивата каменна стена, на която се подаваше горе между скалите.

— Венеция сигурно е вдъхновяваща. Може и да се срещнем с теб двамата там. — Лицето му грейна в момчешка усмивка и Морган усети, че я бодна жалост. — Изборът на подходящ момент е съществен фактор в любовта, Морган.

Тя гледаше след него, докато прекоси пясъчната ивица и се качи по стъпалата към брега. После се върна в морето.