Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Right Path, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция
Еми (2012)
Форматиране
hrUssI (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Верния път

ИК „Арлекин-България“, София, 2000

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-732-026-2

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Нито едно облаче не нарушаваше лазурната синева на лятното небе. Бризът шепнеше сред розите в градината.

Планините бяха забулени в омара и очертанията им мъгляво се долавяха в далечината. Във въздуха се носеше уханието на цветя, море, млада трева. С доволна въздишка Морган се облегна на парапета на балкона и зарея поглед над залива.

Нима бе истина, че вчера сутринта от прозореца й все още се разкриваше железобетонният изглед на Ню Йорк? Че тичаше под ситния, студен априлски дъжд да хване такси до летището? Само едно денонощие. Изглеждаше невероятно само за ден да се пренесе от един свят в съвършено друг.

Но ето, че сега бе тук, на остров Лесбос, и стоеше на балкона на бялата, потънала в тишина вила. И вместо сивия дъждец я обливаше яркото гръцко слънце. Цареше дълбоко, всепоглъщащо спокойствие, в пълна противоположност със суматохата на нюйоркските улици.

Ако можех да рисувам, помисли тя, бих изобразила тази картина и щях да я нарека „Тишина“.

На вратата се почука.

— Влез — извика Морган и като вдиша дълбоко още веднъж, неохотно се обърна.

— А, вече си станала, дори облечена — плъзна се вътре Лиз, малка златиста фея, съпроводена от прислужница с поднос в ръцете.

— Обслужване по стаите — засмя се Морган, когато момичето остави подноса върху стъкления плот на масичката и махна салфетката. — Започвам да тъна в разкош и смятам да му се отдам всецяло от този момент нататък. — Подуши със задоволство закуската и попита: — Ще хапнеш ли с мен?

— Ще пия само кафе.

Лиз се разположи на стола, приглади полите на пеньоара си от коприна и дантели, после отправи продължителен, изпитателен поглед на жената срещу себе си.

Дълги, свободно пуснати къдрици с цвят от пепеляво русо до тъмен мед падаха меко по белите рамене. Бадемовите очи, може би твърде големи за слабото й лице, бяха почти прозрачно сини. Имаше прав тънък нос и изпъкнали скули, дълги тесни устни и едва забележима трапчинка на брадичката. Това беше лице на ангел, за което биха й завидели много фотомодели. Ще изглежда превъзходно на снимки, помисли Лиз, стига Морган да бе склонна да позира с часове пред обектива.

Само че тя не можеше да стои мирно на едно място и такава работа беше за всеки друг, ала не и за нея.

— Морган, изглеждаш великолепно — установи Лиз на глас. — Толкова се радвам, че най-сетне си тук.

— А като съм вече тук — отвърна Морган и обходи с очи гледката наоколо, — не мога да разбера защо толкова дълго отлагах идването си. Ефхаристо — благодари тя на гръцки, когато прислужничката й наля кафе.

— Фукла — подметна с насмешка Лиз. — Знаеш ли колко време ми беше нужно, докато успея да издокарам най-обикновеното „здрасти“ на гръцки или „как си“. Е, карай да върви.

Тя махна с ръка, преди Морган да успее да каже нещо. Изобилието от диаманти и сапфири на венчалния й пръстен проблесна, отразявайки слънчев лъч.

— Три години брак с Алекс, прекарани в Атина и на Лесбос, а аз още се запъвам с този език. Благодаря ти, Зена — добави на английски и се усмихна на момичето в знак, че е свободно.

Морган захапа възторжено препечената филийка. Откри, че бе не просто гладна, а обезумяла от вълчи апетит.

— Ти просто си решила да не го научиш — забеляза тя и преглътна с удоволствие. — Ако се отпуснеш, думите сами ще си улегнат в главата ти.

— Само да те слуша човек — сбърчи нос Лиз. — Лесно ти е, като говориш десетина езика.

— Пет.

— Което е с четири повече, отколкото му е нужно на един нормален човек.

— Но не и на един професионален преводач — възрази Морган и всеотдайно се зае с варените яйца. — Освен това, ако не говорех гръцки, нямаше да познавам Алекс и ти нямаше сега да си госпожа Елизабет Теохарис. Съдбата е странно и удивително явление — оповести тя с пълна уста.

— Философстване рано сутрин — промърмори Лиз и отпи от кафето. — Това е едно от нещата, които ми липсваха по отношение на теб. Всъщност не искам и да мисля какво щеше да стане, ако нямах престой тогава и не си бях вкъщи, когато Алекс се появи. Нямаше да ни запознаеш. — Тя взе една филийка и съвсем тъничко я намаза със сливов мармалад. — Още щях да сервирам миниатюрни бутилчици бърбън на десет хиляди метра височина.

Морган забоде вилицата си в дебел кренвирш.

— Лиз, скъпа, когато нещо има да става, то става. Ще ми се да си припиша заслугата за твоето брачно щастие, ала само едно бегло запознанство не беше причина за фойерверките, които последваха.

Тя вдигна поглед към хладната и изящна руса красавица насреща си и се усмихна.

— Как бих могла да предположа, че ще загубя съквартирантката си след по-малко от три седмици. Не бях виждала дотогава една двойка да се движи с такава скорост. Вие бързичко напреднахте.

— Бяхме решили да се опознаем след сватбата — стопли се в усмивка лицето на Лиз. — Така и направихме.

— Къде е Алекс тази заран?

— Долу, в кабинета — повдигна разсеяно рамене Лиз и остави недокосната половината филия. — Строи още някой кораб или кой знае какво.

Морган се разсмя искрено.

— Казваш го със същия тон, както ако си лепеше картонен модел или си играеше с електрическо влакче. Знаеш ли, че сега има опасност да станеш разглезена и превзета, като си омъжена за милионер, особено за милионер чужденец?

— Тъй ли? Е, ще я видим каква ще бъде — остави Лиз чашата с кафето. — През следващите няколко седмици той сигурно ще е страшно зает и това е още една причина да се радвам, че ти си тук.

— Нужен ти е партньор за карти, предполагам?

— Едва ли — помъчи се да прикрие усмивката си Лиз. — Ти си най-лошия играч, когото познавам.

— Брей, да му се не знае! — свъси вежди Морган.

— Може и да си ги понаучила — засмя се този път открито Лиз. — Както и да е — продължи тя, — нека да не прозвучи нелоялно към новата ми родина, но съм доволна, че най-добрата ми приятелка и една истинска американка е край мен в момента.

— Спасибо.

— Само на английски! — отсече Лиз. — Можах да схвана, че това дори не беше на гръцки. И да знаеш, че през следващите четири седмици не превеждаш надути правителствени речи пред Обединените нации. — Тя се наведе напред и опря лакти в масата. — Кажи ми честно, Морган, понякога не те ли е страх, че ще предадеш неправилно някой нюанс и ще предизвикаш трета световна война?

— Кой, аз? — отвори широко очи Морган. — Изключено! Във всеки случай, номерът е да мислиш на езика, от който превеждаш. Толкова е лесно.

— Да бе, нищо работа — облегна се назад Лиз. — Сега обаче си в отпуск и можеш да мислиш само на английски. Освен ако не искаш да се скараш на готвача.

— За нищо на света! — увери я Морган и захвана да бели второто яйце.

— Как е баща ти?

— Чудесно, както винаги.

Отпусната и доволна, Морган си наля още кафе. Кога ли е имала време сутрин да изпие втора чашка? Сега е на почивка, както беше казала Лиз. Е, какво пък, ще се постарае да я използва пълноценно и да й се наслади докрай.

— Праща ти поздрави и иска да му отнеса малко узо на връщане за Ню Йорк — добави тя.

— Нямам намерение да мисля за връщането ти — изправи се Лиз и закрачи по терасата. Дантеленият край на пеньоара й се влачеше по мозайката. — Смятам да ти намеря подходяща партия и да те задомя в Гърция.

— Не мога да ти опиша колко съм ти признателна за старанието да ми уредиш живота — отвърна с подигравателна благодарност Морган.

— Моля, няма защо, нали приятелите са за това — не обърна внимание Лиз на иронията и се облегна на парапета. — Дориан е един от възможните кандидати. Той е от доверените хора на Алекс и освен това е доста привлекателен. Рус, с бронзов тен и с профил, слязъл от древна монета. Утре ще те запозная с него.

— Да кажа ли на татко да стяга зестрата?

— Говоря най-сериозно — скръсти ръце Лиз и я загледа непреклонно, въпреки че Морган й се смееше широко насреща. — Няма да те пусна да си идеш без борба. Ще запълня дните ти с море, слънце и ухажваща те тълпа блестящи мъже. Ще забравиш дори за съществуването на Ню Йорк и Организацията на обединените нации.

— Вече ми изскочиха от ума… За през следващите четири седмици. — Морган отметна глава и косата й се разпиля по раменете. — Така значи, удоволствия и ухажване до пресита. Какво да се прави, аз съм твоя пленница и безропотно се оставям в ръцете ти. Днес ще ме заведеш ли на плажа? Да се изтягам на пясъка и да попивам слънчевите лъчи до придобиване на невероятен златист тен?

— Именно — кимна кратко Лиз и се отправи към вратата. — Преобличай се. Чакам те долу.

След половин час Морган беше вече на път да хареса заканата на приятелката си. Бял пясък, синя вода, пълна забрава. Обърна се по гръб и остави леките вълни нежно да я носят. „Прекалено си погълната от работата си.“ Така ли беше казал баща й? „Позволяваш тя да те ръководи, вместо да е обратното.“ Морган затвори очи. След напрежението от работата и досадното скъсване с Джек имам нужда от спокойствие и промяна, помисли си.

Джек вече принадлежеше на миналото. Беше принудена да признае, че в отношенията им нямаше страст и всичко се беше превърнало по-скоро в навик. Те бяха се нагодили един към друг — желанията, изискванията. На нея й трябваше интелигентен придружител от мъжки пол, а на него привлекателна жена, чиито маниери да са съответстващи и благоприятни за политическата му кариера.

Ако го обичаше, едва ли би мислила за него тъй безпристрастно, трезво и хладно… Нямаше болка, нито самота. Как да отрече, че изпитваше само облекчение. Ала наред с облекчението се беше появило и странното усещане за нестабилност и обърканост. Чувство, което й бе колкото неприсъщо, толкова и неприятно.

Поканата на Лиз беше дошла съвсем навреме. Морган отвори очи и се загледа в прекрасната небесна шир. Това е раят, помисли си. Слънце, пясък, скали, цветя — те нашепваха спомени за древни богове и богини. Тайнствената Турция беше близо, делеше ги само тесният пролив Едремит. Тя отново затвори очи и сигурно би задрямала така, ако не я стресна гласът на Лиз.

— Морган, някои се храним в определено време.

— Мислите само за стомаха си — викна й в отговор.

— И за твоята кожа — отвърна Лиз, която стоеше в края на брега до водата. — Ще се изпържиш. Можеш да гледаш с пренебрежение на обяда, но не и на изгарянето.

— Добре, мамче — доплува Морган до брега, излезе и се изтръска като мокро кутре. — Не мога да разбера как става така, че плуваш и се въргаляш в пясъка, а изглеждаш готова като за бал?

— Номерът е в дишането — заяви Лиз и й връчи леката плажна наметка. — Хайде, Алекс обикновено се откъсва от корабите си за обяд.

Ще навикна да се храня на открито, помисли си Морган, когато обедът приключи. Седяха на терасата и лениво отмаряха пред чаша изстудено кафе и плодове. Забеляза, че Александър Теохарис бе все така запленен от малката си златисторуса женичка, както и преди три години в Ню Йорк.

Макар и да бе отрекла пред Лиз заслугите си, тя беше в известна стенен горда, че двамата се бяха срещнали благодарение на нея. Подхождаха си идеално. Алекс притежаваше античен чар — мургав, живи черни очи с орлов поглед под тънкия бял белег над веждата. Беше малко над среден ръст, слаб, ала не жилав, с по-скоро аристократична стройност. Външността му чудесно допълваше изящната и искряща красота на Лиз.

— Не разбирам как изобщо можете да се откъснете от това място — обърна се към него Морган. — Ако това тук беше мое, нищо не би ме накарало да замина другаде.

Алекс проследи погледа й към блестящото на слънцето море и далечните планини.

— Но когато човек се върне, му се струва още по-великолепно. Както и жената — повдигна той ръката на Лиз, за да я целуне, — раят изисква непрекъснато възхищение.

— Моето го има — заяви Морган.

— Работя върху нея, Алекс — преплете пръсти с неговите Лиз. — Ще направя списък на всички подходящи мъже в радиус от сто и петдесет километра наоколо.

— Имаш ли брат, Алекс? — попита го Морган с усмивка.

— Само сестри. Моите извинения.

— Тогава зарежи тази работа, Лиз.

— Ако не успеем да те накараме да се омъжиш, Алекс ще трябва да ти предложи служба в атинската си кантора.

— Ще отмъкна Морган от ООН като едното нищо — повдигна рамене Алекс. — Само дето не можах да я съблазня преди три години, макар и да опитах.

— Този път имаме на разположение цял месец, за да я сломим.

Лиз хвърли към мъжа си бърз поглед.

— Хайде да я изведем утре на разходка с яхтата.

— Разбира се — съгласи се незабавно той. — Ще прекараме чудесно. Искаш ли, Морган?

— Е, какво пък, цял живот скитам с яхти по Егейско море — озариха се в усмивка езерно сините й очи, — ала щом Лиз желае, ще се постарая да не се отегча много.

— Нали е голяма сладурана — сподели Лиз с Алекс.

 

 

Беше малко след полунощ, когато Морган отново се отправи надолу към морето. Сънят отказваше да я споходи и това бе добре дошло като оправдание за късната й разходка в топлата пролетна нощ.

Навън беше ясно. Отрязаната наполовина луна хвърляше ярка бяла светлина. Кипарисите, ограждащи от двете страни каменните стъпала надолу към пясъчната ивица до морето, изглеждаха като посребрени. Уханието на цветя, наситено и остро през деня, бе станало по-тайнствено и екзотично на лунната светлина.

Някъде отдалеч се дочу приглушено ръмжене на мотор. Навярно са среднощни рибари, помисли си тя с усмивка. Сигурно е страхотно приключение да ловиш риба под луната.

Брегът се простираше в широк полукръг. Морган пусна хавлията и дрехата си на един камък и изтича към водата. Почувства я така приятно прохладна и копринено мека, че й хрумна мисълта дали да не свали и оскъдните бикини. Но се отказа и се засмя тихо. Няма смисъл да изкушава духовете на боговете.

После я поблазни идеята да изследва тесните протоци, заклинени между скалите, ала благоразумно потисна и този авантюристичен порив. Те ще си бъдат там и през деня. По-добре да го направи на светло. Тя лениво заплува в открития залив. Замахваше бавно и леко, колкото да се държи над водата. Не беше дошла на тренировка.

Дори когато започна да усеща студ, не ускори темпото. Обкръжаваше я само отразеният във водата блясък на звездите и тишината. Такава тишина. Странно, докато не я намери, Морган дори не знаеше, че я беше търсила.

Струваше й се, че от Ню Йорк я дели не един континент, а векове. В момента бе доволна от това. Тук можеше да даде воля на въображението си, което изглеждаше твърде не на място в суматохата на ежедневието. Тук бе позволено да вярва в древни богове, блестящи рицари и дръзки пирати. Тя се гмурна игриво и изплува с усмивка. Богове, рицари, пирати… Е, навярно би си взела пират, ако можеше да избира. Боговете бяха твърде кръвожадни, рицарите твърде галантни, но един пират…

Морган се изненада на чудатия обрат, който бяха взели мислите й. Сигурно беше под влиянието на Лиз, реши тя. За себе си знаеше, че не иска нито пират, нито какъвто и да било друг мъж. Жадуваше единствено за покой.

Въздъхна и се изправи до колене във водата. От тялото и косата й се стичаха струйки. Вече усещаше студ, ала той я ободряваше. Пренебрегна хавлията и седна направо на скалата. Извади гребен от джоба на дрехата и разсеяно го прокара през косите си. Луна, пясък, море. За какво друго би могла да мечтае? За миг се почувства в пълна хармония със себе си и с духа на природата.

Шокът дойде изневиделица. Една силна ръка запуши устата й. Морган се заизвива и замята, но друга ръка здраво я държеше през кръста — груб плат жулеше голата й кожа. Повлякоха я от скалата, притисната до нечии твърди, мускулести гърди.

Изнасилване, беше първата ясна мисъл, която й се мярна, преди да я обземе панически страх. Размахваше ръце и риташе слепешката, докато я мъкнеха под прикритието на дърветата. Там тъмнината беше по-гъста. Тя се бореше диво, дереше с нокти, където завари и изпитваше слабо задоволство от пресекливото дишане, което чуваше в ухото си.

— Нито звук! — заповядаха й кратко и дрезгаво на гръцки.

Приготвила се отново да се съпротивлява, Морган усети, че кръвта й се смрази. Проблесна острието на нож, отразило лунната светлина, и тя се озова простряна на земята под изопнато мъжко тяло.

— Дива котка — измърмори той. — Стой мирно и нищо няма да ти се случи. Разбра ли?

Вцепенена от ужас, Морган кимна. Лежеше напълно неподвижна с приковани в ножа очи. Сега не мога да се боря с него, помисли с мрачно примирение. Сега не, ала все някак си ще разбера кой е и тогава ще си плати.

Първият страх бе попреминал, но тя все още трепереше. Очакването й се стори цяла вечност, ала мъжът нито шаваше, нито издаваше звук. Беше толкова тихо, че се чуваше лекият плисък на вълните върху пясъка няколко метра по-нататък. Над главата й, между пролуките в дърветата, звездите все така светеха. Трябва да е някакъв кошмарен сън, рече си Морган. Не можеше да е наяве. Но когато се опита да помръдне, тежестта на тялото върху нея се оказа съвсем реална.

Ръката върху устата й спираше дъха и пред очите й започнаха да играят цветни кръгове. Тя ги стисна силно за миг, за да не й прилошее. Тогава го чу да казва на друг, когото не виждаше.

— Чуваш ли нещо?

— Още нищо… Засега. — Гласът, който отговори, беше груб и дрезгав. — Коя е тая, по дяволите?

— Няма значение. Ще се оправим с нея.

Бученето в ушите й пречеше да е сигурна, че добре разбира езика. Да се оправят ли, помисли, зашеметена отново от страх и недостиг на въздух.

Вторият мъж тихо и ядосано направи някаква забележка относно жените, после се изплю на земята.

— Само си дръж ушите нащрек — заповяда му другият, похитителят на Морган. — Жената остави на мен.

— Тихо, я чуй.

Тя го усети как се стегна, а очите й не изпускаха ножа. Беше го стиснал сега по-здраво, виждаше напрегнато свитите около дръжката пръсти.

Стъпки. Проехтяха върху каменните стъпала откъм брега долу. Като ги чу, Морган започна да се дърпа отново с ожесточената сила на страха и надеждата. Мъжът върху нея изруга сподавено и се отпусна с цялата си тежест. От него леко миришеше на море. Той се измести малко и тя успя бегло да зърне лицето му в промъкващите се сред сянката на дърветата лунни лъчи. Беше мургаво и кокалесто, с остри черти, сурови устни и присвити, черни очи. Те блестяха студено, бяха твърди и безпощадни. Това беше лице на човек, готов да убива. Но защо? Та Морган дори не го познаваше.

— Проследи го — нареди мъжът на съучастника си. Морган чу леко прошумоляване в мрака. — Аз ще се погрижа за жената.

Очите й се разшириха при резкия блясък на ножа. Усети в устата си горчив метален вкус, ала така и не разбра, че това бе вкусът на страха. Светът се завъртя и закръжи, докато стана малък като върха на карфичка и изчезна.

Небето беше обсипано със звезди — сребро, разпиляно върху черно кадифе. Морето нежно шепнеше. Пясъкът под гърба й беше едър и жулещ. Тя се приповдигна на лакът и се помъчи да избистри ума си. Да не би да беше припаднала? Боже мили, нима наистина бе припаднала? А може би просто бе заспала и бе сънувала всичко това? Морган потърка с пръсти слепоочията си. Чудеше се дали фантазиите й за пирати не бяха я докарали до халюцинации.

Тих звук я накара бързо да скочи на крака. Не, не е било сън. Ето го, че се връща. Тя се сви и зае отбранителна стойка при вида на приближаващата сянка. Веднъж вече беше приела безропотно неизбежността на смъртта. Този път той щеше да види голям зор, за да я докопа. Нямаше да му се даде току-тъй, без борба.

Морган замахна, чу приглушено изсумтяване, после се оказа отново притисната под него, а пясъкът болезнено се впиваше и драскаше гърба й.

— По дяволите! Стой мирно! — просъска похитителят вбесено на гръцки, когато тя се опита да го удари по лицето.

— Как не! — изстреля Морган не по-малко ядосано на английски.

Бореше се с всички сили, докато не я прикова на земята и я разпростря в пълен ръст под себе си. Останала без дъх и не изпитваща страх от ярост, тя го пронизваше с поглед.

Той намръщено я гледаше отгоре.

— Не си гъркиня. — Констатацията, направена с учуден шепот на английски, спря борбата й. — Коя си ти?

— Не е твоя работа! — помъчи се Морган да освободи китките си от здравата му хватка, но не успя.

— Престани да се гърчиш! — нареди мъжът грубо и я стисна още по-силно.

Не му минаваше през ум, че може да я заболи, тревожеше го само мисълта, че тя не бе просто едно местно момиче, оказало се на неподходящо място в неподходящо време. Професията му го бе научила да изисква отговори и да се справя с усложненията.

— Какво правиш на морето посред нощ?

— Плувах — сопна се Морган. — Всеки идиот би могъл и сам да се досети.

Той изруга и се помести, когато тя пак започна да се дърпа и извива под него.

— Стой кротко, дяволите да те вземат! — Веждите му се свъсиха, ала не ядосано, а като в размисъл. — Плува, значи — повтори мъжът и присви очи.

Беше я наблюдавал като излизаше от водата. Може пък нещата наистина да бяха съвсем невинни. Американка, помисли, без да обръща внимание на ударите й. Не чакаха ли семейство Теохарис гостенка от Америка? Възможно в най-неподходящия момент…

— Не си гъркиня — промърмори отново.

— Нито пък ти — процеди Морган през зъби.

— Наполовина.

Той мислено предприе опит бързо да пригоди нещата към създалото се положение. Американската гостенка на Теохарис плува нощем под луната. Ще трябва да действа много внимателно, инак скъпо ще си платят. Съвсем внезапно лицето му грейна насреща й в усмивка.

— Голям номер ми погоди. Мисля, че ме разбираш?

— Прекрасно разбирам — отвърна тя. — Но няма да ти е лесно да ме изнасилиш, като си без нож сега.

— Да те изнасиля? — вторачи се мъжът в нея, явно смаян. Смехът му беше неочакван като усмивката преди малко. — Не ми беше минавала през ум тази мисъл. Във всеки случай, Афродита, ножът не беше предназначен за теб.

— Тогава за какво ме нападна и довлече тук? Святкаше с ножа пред лицето ми и едва не ме задуши! — Ядът беше много по-задоволителен от страха и Морган продължи в същия дух: — Пусни ме! — бутна го тя с цяло тяло, ала не можа и да го помръдне.

— На секундата — отвърна той вежливо, но продължи да я държи. Луната хвърляше отблясъци по бялата й кожа и му беше приятно да я гледа. Невероятно лице, помисли си, успял сега да я разгледа. Трябва да е жена, свикнала на мъжкото възхищение. Може би пък, ако успее да я очарова, това ще разсее впечатлението й от твърде странния начин на тяхното запознанство. — Само мога да те уверя, че това, което направих, беше за твое добро, да те предпазя.

— Да бе, как ли пък не! — нахвърли се Морган пак върху него, като се мъчеше да отскубне ръцете си.

— Нямаше време за любезности, прекрасна госпожице. Моите извинения, ако… Ако похватите ми са били недотам изискани. — Тонът му предполагаше, че бе повече от сигурен в това, че тя го разбира. — Кажи ми, защо си излязла сама по това време и си седнала на скалата като Лорелай да разресваш косите си?

— Това не те засяга! — Гласът му се беше снишил, станал гальовно тих и прелъстителен. Черните му очи бяха нежни и изглеждаха бездънни. Още малко и Морган можеше да повярва, че никога не бе зървала безмилостния им блясък в мрака сред дърветата. Ала усещаше пулсирането в китката си там, където здраво я стискаха пръстите му. — Ако не ме пуснеш веднага, ще закрещя.

Тялото й наистина е съблазнително, каза си мъжът, след като я разгледа по-внимателно. Сви рамене и се изправи. Тази нощ предстоеше още работа за вършене.

— Извинявам се за създадените неудобства.

— Ха, и всичко е наред, а? — скочи на крака тя й взе да изтръсква прилепналия по кожата й пясък. — Имаш нахалството, след като ме завлече в храстите, почти ме задуши и размахва нож под носа ми, сега да ми се извиняваш, като че ли без да искаш си ме настъпил по пръста! — Усетила внезапно студ, Морган обви ръце около себе си. — Кой си ти изобщо и каква е цялата тази история?

— Дръж — наведе се той и й подаде хавлията, която беше изтървал, когато тя се бе нахвърлила отгоре му. — Носех я за теб, като идвах насам, преди да предприемеш атаката си. — Усмихна се и я загледа как прилежно се загръща. Беше жалко да се покрива това стройно, интригуващо тяло. — Кой съм е без значение в момента. Колкото до останалото — пак повдигна леко рамене, — не мога да ти го кажа.

— Така значи? — тръсна глава Морган, обърна се и тръгна. — Ще видим какво ще каже полицията по въпроса — подхвърли през рамо.

— На твое място не бих го правил.

Съветът бе изречен спокойно, но прозвуча като заповед. Тя се поколеба, извърна се в подножието на каменната стълба и продължително го изгледа. Не я заплашваше. Пък и Морган не почувства страх, а по-скоро усети властта му. Изведнъж забеляза, че бе доста висок, а лунната светлина си играеше с лицето му, като в един миг му придаваше почти жестоко изражение, а в следващия го превръщаше в мило и очарователно. В момента непознатият изглеждаше по-самоуверен от Луцифер, съвзел се след грехопадението.

Вперила поглед в него, тя сякаш усети отново твърдите му стегнати мускули, жилавото тяло, което я притискаше в земята. Сега стоеше спокойно отпуснат, с ръце в джобовете на джинсите. Властното излъчване напълно му прилягаше. Не го нарушаваше нито усмивката му, нито обикновената поза.

Проклети пирати, помисли Морган и потръпна. Само откачен би ги намирал за привлекателни. Понеже почувства слабостта си, вирна предизвикателно брадичка.

— Сериозно? — каза наперено и тръгна обратно към него.

— Да — отвърна й кротко. — Ала не е изключено, за разлика от мен, да ти харесват усложненията. Аз лично съм обикновен човек. — Той се взря в лицето й с дълъг, изучаващ поглед. Тя не бе обикновена жена, реши тутакси. Макар и да я проклинаше наум, продължи със спокоен тон: — Въпроси, попълване на формуляри, писмени обяснения, безброй пропилени часове. И освен това, дори да знаеш името ми — повдигна непознатият безгрижно рамене и отново се усмихна, — никой няма да ти повярва, Афродита. Никой.

Морган нямаше доверие на тази усмивка, нито на пламенния начин, по който я наричаше с името на богинята. Не се доверяваше и на внезапно кипналата си кръв, която я обля с гореща вълна.

— Аз не бих била толкова сигурна — подзе тя, но той бързо прекоси малкото делящо ги разстояние.

— А и не съм те изнасилил — прекъсна я, после бавно прекара ръце по косите й и ги спря върху раменете. Пръстите му не се впиваха сега в плътта й, а лениво я докосваха. Има очи на магьосница, помисли мъжът, и лице на богиня. Времето го припираше, ала моментът не беше за изпускане. — Досега не съм се поддал на желанието да го направя.

Устата му се затвори върху нейната, гореща и удивително омайна. Свари я неподготвена за подобно нещо. Морган се опъна назад, но това си беше чист рефлекс и жестът бе съвсем лишен от решителност. Този мъж познаваше женската слабост. Бавно я привлече към себе си, като не прилагаше сила, а по-скоро стил и умение.

Долавящото се от него ухание на море се усили и я погълна. И топлина — толкова силна, сякаш идваше едновременно отвън и отвътре. Едва ли не лениво, той я целуваше така, че сърцето й започна лудо да бие, притиснато в гърдите му, изпреварвайки техните равномерни, силни удари. Изкусните му ръце ловко се провряха под широките ръкави на хавлията й, чувствено се плъзнаха по извивката на раменете, тръгнаха ласкаво и гальовно надолу по цялата дължина на ръцете й.

Укротил кратката й съпротива, непознатият захапа леко устните й, сякаш да извлече още повече сладост. Бавно, без да бърза, едва-едва. Езикът му я примамваше, изкушаваше, открито я съблазняваше, после се отдръпна, за да се плъзне отново през разтворените й устни, за да я вкусва и изтезава. За миг Морган я хвана страх да не припадне пак, за втори път в ръцете му.

— Една целувка — прошепна той, почти без да отлепя устни, — едва ли е криминално деяние. — Тя се бе оказала по-сладка, отколкото си бе представял, и бе възбудила горещо, непоносимо желание. — Ще рискувам и ще си открадна още една.

— Не! — отдръпна се рязко Морган, дошла изведнъж на себе си. — Ти си луд. Още по-луд си, ако мислиш, че ще позволя това да продължи. Аз ще… — Тя млъкна, защото, вдигнала с нервен жест ръка към шията си, забеляза, че верижката, която винаги висеше там, сега липсваше. Погледна надолу, след това върна гневно блесналите си очи върху него. — Какво си направил с медальона ми? — попита. — Веднага ми го върни!

— Боя се, че не е у мен, Афродита.

— Искам си го обратно! — Този път наежеността й не беше поза. Действително беше разярена. Пристъпи напред и застана досами него. — За теб той няма никаква стойност — каза. — Ще получиш най-много няколко драхми за него.

Мъжът присви очи.

— Не съм вземал медальона ти. Аз не съм крадец. — Тонът му бе студен и сдържан. — Ако имах намерение да те обера, щях да намеря нещо по-интересно за отмъкване от един медальон.

Очите й блеснаха гневно и Морган замахна да му удари плесница, ала той хвана ръката й във въздуха, като добави объркване към яда й.

— Изглежда държиш на тази дрънкулка — каза меко, но пръстите му съвсем не бяха нежни. — Спомен от някой любовник?

— Подарък от човек, когото обичам — отвърна тя. — Не очаквам от тип като теб да разбере истинската му стойност. — Морган рязко издърпа китката си. — Няма да те забравя — обеща заплашително, после се врътна и полетя нагоре по стъпалата.

Мъжът гледаше подире й, докато тъмнината я погълна. След това отново обърна взор към морето.