Нора Робъртс
Верният път (2)

Втора глава

Слънцето беше като светеща бяла топка, но грееше приятно, без да прежуря. Блестящи зайчета подскачаха и се гонеха по водната повърхност. От лекото поклащане на яхтата Морган беше полузадрямала.

Възможно ли е огрятият от луната бряг и мургавият мъж да са били сън, чудеше се тя унесено. Ножове, груби ръце и неочаквани пламенни целувки от непознати нямаха място в реалния живот. Те принадлежаха на онези странни, полузабравени мечти, на които Морган се отдаваше, когато напрежението от работата и припряността на големия град заплашваха да й дойдат в повече. Винаги ги бе смятала за неин личен предпазен клапан. Безобидни и съвършено секретни — нещо, което не бе и помисляла да сподели с Джек или някой от колегите си.

Ако не беше липсата на медальона й и леките следи от охлузване по ръцете й, тя щеше да повярва, че цялата случка е била плод на развинтеното й въображение.

Морган въздъхна и се завъртя по корем, за да си изложи гърба на слънцето и подпря глава на ръцете си. Кожата й, хлъзгава от намазания зехтин, блестеше. Защо не разказа цялата тази щура история на Лиз и Алекс? Тя нацупи устни. Те щяха да бъдат ужасени, ако им кажеше, че е била нападната. И не би изтърпяла Алекс да предприеме мерки за нейната сигурност, като я постави под въоръжена охрана за останалия й престой на Лесбос. Той щеше непременно да предизвика разследване — забъркано, отнемащо време и по всяка вероятност безрезултатно. С голямо неудоволствие у Морган се породи убеждението, че непознатият е бил прав, като й намекна за усложненията.

И какво, ако тя все пак реши да се извърши това разследване и се обърне към полицията? Какво щеше да им каже? Не беше наранена, нямаше и сексуални посегателства. Не й бяха отправяни заплахи, които би могла да формулира и изложи, нито пък съществуваше и най-малък мотив за това, което се случи. А какво всъщност се беше случило, запита се сама. Някакъв мъж я завлече в храстите, държа я там по неизвестна причина, после я пусна да си върви, без да й причини някакво зло.

Гръцката полиция едва ли щеше да разглежда целувката като обида и криминално престъпление. Не беше ограбена. По никой начин не можеше да докаже, че непознатият бе взел медальона й. И, по дяволите, добави Морган мислено и въздъхна, колкото и да й се искаше да му припише всички зли качества, той просто не се вместваше в ролята на дребен крадец. Всякакъв друг, ала не и дребен, помисли си неохотно. Бе някак уверена, че каквото и да правеше непознатият, то беше значително и го правеше добре…

И така, как да постъпи? Вярно, че той я уплаши и вбеси — второто беше вероятно пряк резултат от първото, но какво друго беше станало?

Когато и ако изобщо го хванат, ще разполагат само с неговата дума срещу нейната. Струваше й се, необяснимо защо, че неговата щеше да е с по-голяма тежест.

Значи така, разкърши рамене тя и обърна глава на другата страна. Бях изплашена и гордостта ми бе накърнена. С това не си заслужава да безпокоя Лиз и Алекс. Среднощна лудост, поредното удивително приключение в житието и битието на Морган Джеймс. Пришива го в архива и забравя за него.

Тя чу стъпките на Алекс по стълбата към обляната в слънце палуба и го посрещна с усмивка, опряла брадичка на ръцете си. На шезлонга редом с нея Лиз се размърда и продължи да спи.

— Значи слънцето я приспа — изкачи Алекс последното стъпало и се разположи в стола до жена си.

— И аз самата почти задрямах — прозя се Морган и се протегна блажено, преди да се извърти и да нагласи шезлонга в седящо положение. — Ала не ми се искаше да пропусна нещо.

Тя зарея поглед над водата, взирайки се в парчето земя в далечината. Островът сякаш плуваше, нематериален като мираж.

— Хиос — обади се Алекс, проследил погледа й. — А онова — протегна той ръка и я изчака да погледне в сочената посока — е брегът на Турция.

— Толкова близо! — възкликна Морган. — Изглежда така, сякаш може да се доплува до там.

— По вода разстоянието е измамно. — Алекс щракна запалката и я поднесе към върха на тънка кафява цигара. Разнесе се екзотичен, леко сладникав аромат. — Човек трябва да е опитен и издръжлив плувец. С лодка е доста по-лесно. Някои намират тази близост за изгодна. — Недоумяващият поглед на Морган го разсмя. — Контрабанда, душице праведна. Твърде разпространено явление, макар жестоко да се наказва.

— Контрабанда, значи — промърмори тя заинтригувана.

Думата отново насочи мисълта й към пирати и любопитното й изражение се превърна в начумерена гримаса.

Гадна работа, рече си, и съвсем не романтична.

— Бреговата линия — посочи отново той, като държеше елегантната цигара между двата си дълги пръста, — е осеяна с множество заливчета и полуострови, близки до сушата малки острови и проливи. Това прави лесен достъпа от морето към вътрешността.

Морган кимна. Да, противна работа. Явно съвсем не става дума за френски коняк или испанска дантела.

— Опиум?

— Покрай другите неща.

Безгрижното му отношение я накара да се намръщи още повече. Алекс сякаш спокойно приемаше положението. Но що се отнасяше до нея, след като веднъж го беше определила, собственото й разбиране за добро и зло не признаваше междинни нюанси.

— Но, Алекс, нима това не те тревожи?

— Да ме тревожи? — повтори той и дръпна бавно и продължително от цигарата. — Защо?

Смутена от въпроса, тя седна изправена.

— Не те ли засяга, че подобно нещо се върши така близо до собствения ти дом?

— Морган — разпери ръце Алекс, сякаш примирен със съдбата. Масивното злато на лявото му кутре проблесна на слънчевите лъчи. — Моята загриженост едва ли ще спре това, което се върши от векове.

— И все пак, става дума за престъпление, което става на практика в собствения ти двор… — Тя млъкна, сетила се за улиците на Манхатън. Май излиза, че се бе присмял хърбел на щърбел. — Просто предположих, че това може да ти е неприятно — довърши.

В очите му светнаха закачливи пламъчета и той вдигна рамене.

— Оставям положението и неприятностите на морските патрули и на властите. По-добре ми кажи харесва ли ти досега прекарването тук?

Морган понечи пак да заговори, после размисли и съзнателно прогони намръщения си израз. Алекс беше достатъчно изискан и може би старомоден, за да не желае да обсъжда с гостите си лошите страни на нещата.

— Тук е прекрасно, Алекс. Разбирам защо Лиз е влюбена в това място.

Той й отправи сияйна усмивка, преди да дръпне пак от силния тютюн.

— Нали знаеш, че тя иска да те задържи тук, да те накара да останеш. Беше й мъчно за теб и виждах, че й липсваш. Понякога се чувствам много виновен, че не те навестяваме в Америка по-често.

— Няма защо да се чувстваш виновен, Алекс. — Морган си сложи черните очила и отново се изтегна удобно. В края на краищата, помисли си, нея какво я засягаше контрабандата. — Лиз е щастлива — добави.

— С теб ще бъде още по-щастлива.

— Алекс — усмихна се тя на откровения му стремеж да угоди на жена си, — аз не мога просто да изпълнявам ролята на компаньонка, независимо колко и двамата с теб обичаме Лиз.

— Все така си изцяло посветена на Обединените нации?

Тонът му се беше изменил почти незабележимо, ала Морган долови промяната. Ставаше дума за бизнес и бяха се появили делови нотки.

— Това ми е работата. Върша я добре, а и имам нужда от нещо интересно и стимулиращо.

— Аз съм щедър работодател, Морган, особено към хора с твоите способности. — Той отново дръпна дълбоко, като изпитателно се взираше в нея през цигарения дим. — Преди три години ти предложих да дойдеш да работиш за мен. Ако не ми беше… — Алекс погледна надолу към спящата Лиз. — Отвлечено вниманието — продължи с блага усмивка, — щях да употребя повече сили и време, за да те убедя да приемеш.

— Отвлечено ти било вниманието, значи? — вдигна слънчевите очила на челото си Лиз и го прониза с поглед.

— Подслушвачка! — изсумтя Морган. Униформен стюард остави на масичката три ледени чаши. Тя взе едната и отпи. — Маниерите ти винаги са били безподобни.

— Имаш още достатъчно време да помислиш върху предложението, Морган. — Неотстъпчивата упоритост, скрита под спокойния и любезен начин на изразяване, беше една от най-успешните делови тактики на Алекс. — Но те предупреждавам, че Лиз ще бъде далеч по-настоятелна по отношение на другото си решение. — Той вдигна рамене и се пресегна за питието. — А и трябва да се съглася, че една жена има нужда от съпруг за по-голяма сигурност.

— Съвсем по гръцки — отбеляза сдържано Морган.

Алекс се усмихна без всякакво разкаяние.

— Боя се, че единият от кандидатите, които е подбрала Лиз, ще закъснее. Дориан ще може да се присъедини към нас едва утре. С него пристига и братовчедка ми Йона.

— Страхотно! — обади се Лиз. Възклицанието преливаше от сарказъм.

Алекс се намръщи насреща й.

— Лиз не харесва особено Йона, ала тя е член на семейството. Аз имам отговорности.

Бързият поглед, който отправи към жена си, подсказа на Морган, че въпросът е бил обсъждан и преди.

Лиз взе чашата си с въздишка на примирение. Докосна леко ръката му.

— Ние имаме отговорности — поправи го. — Йона е добре дошла.

Смръщеният му израз така бързо се смени с преливащ от любов поглед, че Морган извъртя нагоре очи и изохка подигравателно.

— Вие двамата никога ли не се карате, не спорите ли? Искам да кажа, не мислите ли, че не е много здравословно да сте чак толкова уравновесени и сговорчиви?

Очите на Лиз палаво заиграха над ръба на чашата.

— Защо пък, и ние си имаме такива моменти. Миналата седмица например аз му бях сърдита най-малко… Ъ-ъ, петнайсет минути.

— Е, това вече е ужасно — отсече категорично Морган.

— Значи — рече замислено Алекс, — ти смяташ, че един мъж и една жена трябва да се карат, за да бъдат отношенията им… Стабилни?

Морган отметна назад глава и се разсмя от все сърце.

— Морган, ти изобщо не споменаваш за Джек. Има ли някакви проблеми?

— Лиз!

Неодобрението на Алекс прозвуча ясно.

— Не, няма нищо, Алекс. — Морган стана с чашата в ръка и се доближи до перилата на палубата. — Това не е проблем — каза бавно. — Във всеки случай, надявам се, че не е. — Тя се взря намръщено в питието, сякаш не бе сигурна какво бе съдържанието на чашата. — Вече съм вървяла по този път — един много прав, много ясно очертан път. Мога да го мина със завързани очи. — Морган се изсмя кратко, облегната на перилата, и подложи лице на бриза, който заигра в косите й. — Но внезапно открих, че това не е път, а коловоз, по който с всяка крачка затъваш все повече. Реших да сменя курса, преди да се е превърнал в трап.

— Винаги си предпочитала трудните маршрути, с повечко препятствия — промърмори Лиз, ала беше доволна, че на Джек са му духнали под опашката и не си направи труда да го скрие.

Морето се пенеше в бяла диря след лодката. Морган откъсна очи от водата.

— Нямам намерение да падам в краката на Дориан, Лиз, или на който и да било друг, когото си си наумила, само защото аз и Джек сме се разделили.

— Надявам се, че не — отвърна Лиз игриво. — Това ще отнеме целия чар на занятието.

Морган изпухтя с подчертана досада, обърна й гръб и отново се облегна на перилата.

Островърхите планини на Лесбос се издигаха от морето. Назъбени, диви, вечни. Морган успя да забележи чисто белия, изискан силует на вилата на Алекс. Помисли си, че изглежда като девица, която поднасят в дар на боговете — свежа, изящна, неоспоримо женствена. По-нагоре от нея имаше несиметрична сива къща, която изглеждаше сякаш издялана от самата скала. Гледаше към морето, всъщност беше надвиснала над него. Прилепнала до стръмната скала над урвата, тя като че ли предизвикваше Посейдон да предяви правата си върху нея. Морган я оприличи на суров, самонадеян мъж. Цъфтящите лозя, които я опасваха, не смекчаваха вида й, а му добавяха някаква призрачна красота.

Наоколо имаше и други постройки — белеещото се село, сгушени малки къщурки, една-две други къщи с по-натруфени линии, но двете големи вили се открояваха сред останалите. Едната беше елегантна, другата дива.

— На кого принадлежи онази къща? — попита през рамо Морган. — Невероятна е.

Проследявайки погледа й, Лиз се усмихна, стана и отиде при нея.

— Трябваше да се сетя, че ще ти направи впечатление. Понякога бих се заклела, че е жива. Николас Грегорас, производство на зехтин, а понастоящем и внос-износ. — Тя се обърна и изгледа приятелката си. — Може би ще го включа в списъка за вечеря утре, ако е свободен, макар и да не мисля, че е твой тип.

Морган й хвърли ироничен поглед.

— Тъй ли? А какъв е моят тип, ако си така любезна да ме осведомиш?

— Някой, който ще ти предостави достатъчно материал за караници. И който ще те поведе по пътя с многото препятствия и премеждия.

— Хм. Май добре ме познаваш.

— Що се отнася до Ник, той е мил, любезен и безспорно чаровен. — В размисъл Лиз почукваше с нокът по парапета. — Не е така очебийно красив като Дориан, а притежава по-скоро една притегателна сила, има някакво изначално мъжко излъчване. Грубовато и първично, ала все пак… — Тя млъкна, присви очи и се опита да го определи по-точно. — С други думи, той е странен тип. Мисля, че тъкмо тази къща много му приляга. На възраст е малко над трийсетте. Преди близо десетина година наследил зехтиновата империя, по-късно я разширил с нови клонове, захванал се и с внос и износ. Явно има нюх и способности. Алекс много го харесва, защото двамата си припомнят момчешките години, прекарани заедно.

— Лиз, исках само да разбера чия е къщата. Не те питах за биографията и родословието.

— Тези факти са част от обслужването. — Лиз сви длани около запалката, за да я предпази от вятъра и запали цигара. — Искам да ти дам ясна представа за избора, с който разполагаш.

— А да имаш някой козар под ръка? — поинтересува се Морган. — По ми се нрави идеята за малка бяла къщурка и домашен черен хляб.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса.

— Предполагам, на вас двамата с Алекс не ви и минава през ум, че може да съм доволна и да ми е добре така — съвременна, способна жена, предоставена сама на себе си. Умея да боравя с отвертка, зная как да сменя бушон…

— „Чини ми се твърде тя се дърпа“ — изрецитира Лиз.

— Лиз…

— Обичам те, Морган.

Морган въздъхна смутена и надигна чашата.

— По дяволите, Лиз — измърмори.

— Добре де, остави ме да се позабавлявам — реши Лиз да я склони по друг начин и приятелски я потупа по бузата. — Нали ти самата каза, че така или инак всичко е съдба.

— Да ме хванеш в собствената ми клопка! Тъй да бъде, давай ги тук твоите Дориан, Ник и Лисандър.

— Какъв Лисандър?

— Не е ли подходящо име за един козар?

Лиз се изсмя и хвърли угарката в пенещата се вода.

— Само почакай да видиш, ако не ти намеря и такъв.

— Лиз… — поколеба се за миг Морган, после попита уж нехайно: — Много хора ли използват плажа, където плувахме с теб вчера?

— Какво? А-а! Не бих казала. Ходим предимно ние и от вилата на Грегорас. Трябва да питам Алекс чия собственост е земята, никога не съм се замисляла за това. Заливът е изолиран, брегът е стръмен и единственият лесен достъп до морето е по каменните стъпала, които разделят отделните частни владения. — Лиз приглади светлорус кичур зад ухото си. — Ах, да — спомни си тя. — Ник има една малка къщичка, която дава под наем от време на време. Сега там живее някакъв американец. Стивънс… Не — поправи се Лиз. — Стивънсън. Ендрю Стивънсън — поет или художник, нещо такова. Още не сме се запознали. — Лиз най-сетне млъкна и се ококори насреща й с интерес. — Защо питаш? Възнамеряваш да придобиеш цялостен тен ли?

— Просто любопитствам. — Морган подреждаше мислите си. Ако наистина имаше намерение да не споменава за случката и да я забрави, то не трябваше да й позволява отново да се връща в ума й. — Би ми се искало да погледна по-отблизо онази къща — посочи тя към сивата вила. — Струва ми се, че архитектът й е бил малко откачен. Изглежда направо неправдоподобна.

— Приложи известно обаяние върху Ник, за да получиш покана — предложи Лиз.

— Точно това и ще направя — отвърна Морган, като гледаше замислено вилата. Чудеше се дали Ник Грегорас беше човекът, чийто стъпки беше чула, когато я държаха в храстите. — Да, точно така — повтори.

 

 

Тази вечер Морган остави вратата на балкона широко отворена. Искаше да усеща топлината и уханията на нощта. Къщата бе потънала в тишина. Само веднъж се разнесе единичният удар на часовника. Втора нощ подред сънят бягаше от очите й. Дали хората изобщо спят, когато са в отпуск? Каква загуба на време!

Та седеше на малкото бюро от розово дърво в стаята си и пишеше писмо. Отнякъде между вилата и морето два пъти изкрещя сова. Морган спря и се заслуша, но птицата не се обади повече. Цареше тишина. Как би могла да опише гледката на Олимп, издигащ се от морето? Нима бе възможно да се опише вечността, могъществото, почти плашещата красота?

Тя въздъхна и се постара все пак да обясни с думи чувствата си. Писмото беше до баща й. Той ще разбере, помисли си. Кой друг би могъл по-добре да разбере нейните понякога доста странни фантазии, ако не човекът, от когото ги беше наследила? Този полет на въображението и детинската склонност към небивалици. А как би се посмял на твърдата решимост на Лиз да я омъжи и да я задържи в Гърция, подсмихна се Морган.

Стана и се протегна блажено. После се обърна… И се сблъска в нечии твърди гърди. Ръката, която запуши устата й, този път беше по-нежна, а блестящите черни очи й се усмихваха. Сърцето й подскочи, сетне се провали надолу, сякаш го повдигаха и спускаха с въженце.

— Калиспера, Афродита. Дай дума, че няма да викаш и ще получиш свободата си.

Тя инстинктивно опита да се откопчи, ала той я държеше без усилие и само иронично повдигна вежда. Явно знаеше чия дума може да приеме и в чия да се усъмни.

Морган направи още един кратък опит да се измъкне, но очевидното неравенство на силите я накара да кимне неохотно. Мъжът я пусна веднага.

Тя си пое дъх да извика, но само издиша с ядно пухтене. Обещанието си бе обещание, дори да бе дадено на дявола.

— Как влезе тук? — попита.

— Лозата под твоя балкон е жилава.

— Покатерил си се? — Недоверчивостта в гласа й бе по-малка от неволното възхищение. Стените бяха гладки, а височината главозамайваща. — Ти си луд!

— Това също не е изключено — отвърна й с нехайна усмивка.

Катеренето не му се бе отразило ни най-малко. Не беше запъхтян или уморен. Косата му бе разрошена, ала и Морган не я беше виждала инак. По лицето му имаше набола брада. В очите му светеше пламъчето на приключенски дух, което много й допадна, въпреки усилията й да му устои. На светлината на настолната лампа можеше да го разгледа по-добре, отколкото предишната нощ. Чертите му не бяха тъй сурови, както й се бе сторило. Нито пък устата жестока, напротив, тя всъщност беше доста красива, реши Морган в пристъп на раздразнение.

— Какво искаш?

Той се усмихна отново и бавно я измери с поглед отгоре до долу. С безочлива дързост, която се усещаше, че не бе престорена, а му бе присъща. Морган беше облечена само с една тънка туника в канелен цвят, дълбоко изрязана на деколтето и твърде къса, за да покрие бедрата й. Тя забеляза погледа му и това, че мъжът стоеше точно между нея и тоалетката, където бе оставила халата си върху облегалката на стола. Неблагоприятната позиция не й попречи да вирне брадичка.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Такава ми е работата, да научавам туй-онуй — отвърна той. За себе си отбеляза с одобрение не само формите й, но също, и дори в по-голяма степен, смелостта и самообладанието й. — Морган Джеймс — взе да изрежда. — На гости при приятелката си Елизабет Теохарис. Американка, живееща в Ню Йорк. Неомъжена. На служба в Организацията на обединените нации като преводачка. Говори гръцки, английски, френски, италиански и руски.

Тя се постара да не зяпа с отворена уста, докато непознатият небрежно излагаше подробностите от биографията й.

— Доста спретнато описание — каза сковано.

— Благодаря. Старая се да съм кратък.

— И какво те засяга което и да е било от така изреденото?

— Това тепърва ще се изясни. — Мъжът я наблюдаваше и мислеше. Кой знае, може би не бе изключено да използва способностите и положението й за своите цели. Външната опаковка бе добра, много добра. И, което бе по-важно в случая, умът. — Приятно ли прекарваш на острова?

Морган го изгледа втренчено, после бавно поклати глава. Не, не беше главорез и изнасилвач. В това поне бе сигурна. Ако ли пък бе крадец, за което тя все още се въздържаше да съди, то трябва да бе доста необичаен. Изразяваше се твърде добре, държеше се учтиво. Притежаваше някакъв особен чар, обаяние, на което бе трудно да се устои, а също удивителна самоувереност. При други обстоятелства навярно дори би го харесала.

— Не е за вярване колко си нагъл — забеляза.

— Продължаваш да ме ласкаеш.

— Значи така — стисна устни тя, отправи се към балконската врата и красноречиво посочи навън. — Обещах ти да не викам и сдържах думата си. Ала не възнамерявам да стоя тук и да водя празни приказки с някакъв откачен. Изчезвай!

С все още извити в усмивка устни той седна на ръба на леглото и спокойно я съзерцаваше.

— Възхищавам се от жена, която държи на думата си. — Мъжът изпъна обутите си в прилепнали джинси крака и кръстоса глезени. — Изобщо, откривам много неща у теб, Морган, достойни за възхищение. Миналата нощ ти прояви благоразумие и смелост — черти, които рядко се срещат заедно.

— Прости ми, че не съм впечатлена.

Нямаше как да не долови иронията, но по-важното беше, че забеляза промяната в очите й. Не беше толкова ядосана, колкото искаше да покаже.

— Аз ти се извиних — напомни й с усмивка.

Тя изпусна дълбока, сякаш дълго и мъчително сдържана въздишка. Доядя я, че вместо да е бясна, я беше напушил смях от него. Кой беше той, по дяволите? Не е нито някой луд изнасилвач, за какъвто го беше помислила отначало, нито обикновен крадец. Тогава кой и какъв бе в крайна сметка? Морган прехапа език, за да не се изкуши да попита. По-добре да си остане в неведение.

— Не ми прозвуча много като извинение.

— Ако направя един по-откровен опит — подзе мъжът с такава мила и подкупваща искреност, че устните й трепнаха, — ще го приемеш ли?

С твърда решителност тя потуши порива да му се усмихне в отговор.

— Ако го приема, ще се махнеш ли?

— Толкова ми е приятно в твоята компания.

В очите й блесна присмехулно пламъче.

— Разправяй ми ти!

— Афродита, ти ме обиждаш.

— По-скоро ми се иска да те разкъсам на части. Няма ли да изчезваш?

— Ей сега — усмихна се той и стана.

Какъв аромат се носи от нея, зачуди се. Не беше нито много сладникав, нито много тръпчив. Жасмин, сети се. Див жасмин. Подхождаше й. Приближи до тоалетката и взе да върти из ръцете си малкото огледалце.

— Утре ще се запознаеш с Дориан Зулас и Йона Теохарис — каза неочаквано. Този път Морган наистина зяпна. — Малко са нещата на острова, които да не са ми известни — поясни мъжът спокойно.

— Очевидно — не оспори тя.

Сега долови в гласа й нотки на любопитство. Именно на това разчиташе.

— Може би някой друг път ще споделиш с мен впечатлението си от тях.

Морган поклати глава. Очите й се разшириха повече от смайване, отколкото от обида.

— И през ум не ми минава да има някой друг път! Още по-малко да си шушукам и клюкарствам с теб. И изобщо не разбирам защо…

— А защо не? — прекъсна я той.

— Аз не те познавам — натърти тя, ала се почувства объркана. — Не ги познавам и тези Дориан и Йона. И не разбирам как си въобразяваш, че…

— Вярно — съгласи се мъжът с леко кимване. — А Алекс добре ли го познаваш?

Морган прекара нервно ръка през косата си. Какво става, запита се. Стоя тук едва ли не гола и си бърборя с някакъв лунатик, който се катери по прозорците на третия етаж.

— Виж какво, няма да обсъждам с теб Алекс, някой друг или каквото и да е било. Изчезвай!

— Тогава това също ще го оставим за по-късно — каза той кротко и прекоси делящото ги разстояние. — Имам нещо за теб. — Бръкна в джоба си, отвори длан и провеси верижка с малък сребърен медальон на нея.

— Ах, значи наистина си го взел! — посегна тя, но мъжът отдръпна ръката си.

Погледът му се изпълни с гняв.

— Вече ти казах веднъж, че не съм крадец. — Промяната в гласа и израза на лицето му беше рязка и видима. Морган неволно направи крачка назад. Той сви устни при движението й, после продължи с по-овладян тон: — Върнах се и го намерих в една цепнатина между скалите. Боя се, че верижката има нужда от поправка.

Като я гледаше в очите, непознатият й я подаде отново. Тя я взе и си я сложи на шията.

— За бандит си много мил.

— Да не мислиш, че ми беше много драго да ти причиня това изживяване?

Както закопчаваше медальона, ръцете й замръзнаха на врата. В тона му нямаше подигравателни нотки, нито насмешка в погледа. Сега й заприлича на мъжа, когото видя за първи път в мрака между дърветата. От него лъхаше сила и избухливост, сдържаното раздразнение правеше гласа му ожесточен, а очите му добиха антрацитен блясък. Морган се втренчи в него и си остана с вдигнати ръце.

— Или че ми беше забавно да те изплаша до припадък, като си мислеше, че ще те убия? Не си въобразяваш, надявам се, че ми доставя удоволствие да виждам синините по ръцете ти и да зная, че аз съм ги направил? — Той се обърна и закрачи нервно из стаята. — Нямам навика да малтретирам жени.

— Аз откъде можех да знам — отвърна тя невъзмутимо.

Мъжът спря и я изгледа. По дяволите, помисли, колко е дръзка и хладнокръвна. И хубава. Достатъчно хубава, за да му разсее вниманието, а точно сега той не можеше да си позволи подобно нещо.

— Не зная кой си и в какво си се забъркал — продължи Морган. Пръстите й трепереха леко, докато най-сетне закопча верижката, ала говореше спокойно и отмерено. — Честно казано, не ме и интересува, стига да ме оставиш на мира. При други обстоятелства бих ти благодарила, че ми върна това, което си е мое, но в случая не се чувствам длъжна да го направя. Можеш да си отидеш по същия начин, по който си дошъл.

Идеше му да я сграбчи и да я удуши. Не му се беше случвало полугола жена да го гони от спалнята си три пъти за една вечер. Можеше да намери тази ситуация за забавна, ако не му се налагаше с усилие да потиска изневиделица връхлетялото го най-чисто и просто желание.

А защо да го потискам, дявол да го вземе, реши внезапно. Жена, която така предизвикателно си вири брадичката, заслужава да й бъде отговорено подобаващо и да си поеме последствията.

— Смелостта ти отива, Морган — каза спокойно. — Двамата можем добре да се погодим.

Протегна ръка, хвана медальона и го загледа навъсено. Изруга тихо, стисна верижката в шепа и вдигна поглед към очите й.

Не видя страх в тези ясни сини езера, а надменност и леко, вбесяващо презрение. Такава жена може да подлуди един мъж, помисли си. Може да го накара да се мъчи и страда. Ала за жена като нея би си заслужавало.

— Казах ти да си вървиш — обади се с леден тон тя, без да обръща внимание на ускорилите се удари на сърцето й. Не беше от страх, него вече бе преодоляла. Но не беше и от гняв, както погрешно си мислеше.

— Така и ще направя — промърмори мъжът и пусна верижката. — Междувременно, след като ти не ми предлагаш, аз сам ще си взема.

За пореден път Морган се озова в ръцете му. Ала целувката не беше шеговита и закачливо прелъстяваща като миналата нощ. Сега той жадно я поглъщаше. Никой не я бе целувал по този начин преди. Мъжът сякаш знаеше всички нейни скрити тайни, знаеше къде и как иска да бъде докосвана.

Приливът на горещо, настойчиво желание, който я заля, беше твърде смайващ, за да му се противопостави, твърде силен, за да разсъждава. Но как е възможно да го желае, обади се здравият разум. Как може да иска такъв тип да я докосва? Устата й обаче не задаваше въпроси, а отговаряше на целувката му. Езикът й с наслада се преплиташе с неговия. Ръцете й се опряха в раменете му, ала не за да го отблъснат.

— Устните ти са медени, Морган — прошепна той. — Човек не може да се откъсне от тях.

Ръката му бавно се спусна по гърба й, като притискаше коприната до кожата й. Стигнаха до края на късата дреха и тя усети силните му, грапави пръсти. Те обаче бяха умели като на музикант. Без да съзнава и без да я е грижа какво прави, Морган взе лицето му в длани, после ги зарови в косата му. Мъжът я притегни плътно до себе си, а прошепнатите на гръцки думи, които чу, не бяха любовни, а проклятие.

Чувстваше цялото му тяло. Дълго и кораво, със стегнати, твърди мускули. Можеше да долови, едва ли не да вкуси мириса на море, докато устата му алчно продължаваше да хапе устните й.

Целувката стана дълбока и безпаметна и Морган изстена. От страха пред непознатото, от насладата на познанието. Беше забравила коя бе тя и кой бе той. Имаше само удоволствие, загадъчно, мрачно, всепоглъщащо удоволствие. През замаяните си усещания Морган почувства напрежението — като надигаща се буря. Непознатият я откъсна от себе си и се вторачи в лицето й.

Не беше доволен от неравните удари на сърцето си. Нито от въртящите се в главата му, замъглени от страст мисли. Не беше време за подобни усложнения. И това не беше жена, с която да се поема такъв риск. Той с усилие отпусна ръце.

— По-задоволително е от едно „благодаря“ — каза безгрижно и посочи с усмихнати очи леглото. — Ще ме поканиш ли да остана?

Тя се отдръпна рязко. Сигурно я бе хипнотизирал! Нямаше друго обяснение.

— Някой друг път, може би — опита да му отговори в тон.

Лицето му се озари весело. Хвана ръката й и официално я целуна.

— Ще го очаквам с нетърпение, Афродита.

После излезе на балкона и преди да започне да се спуска надолу, й хвърли кратка усмивка. Морган не бе в състояние да се сдържи и изтича да погледне.

Мъжът се движеше като котка, уверено, гъвкаво, без страх. Сянка, пълзяща по гладката бяла стена. Гърлото й се бе свило на топка, докато го наблюдаваше. Той скочи на земята и се стопи в мрака между покрова на дърветата, без да се обърне назад. Тя влезе и затвори балконската врата. После превъртя ключа.