Нора Робъртс
Верният път (8)

Осма глава

Слънчева светлина, която се лееше през прозорците и отворената балконска врата пулсираше в главата й. Морган изпъшка и се преобърна, като се надяваше отново да потъне в забрава, бързо и безболезнено. Туптенето само се усили. Тя се раздвижи предпазливо и се помъчи да заеме седнало положение. Отвори бавно очи и изстена. Блясъкът на ярките сутрешни лъчи я прониза до болка. Затвори ги отново, после внимателно, стиснала зъби за смелост, пак повдигна клепачи.

Замайването, което бе забавно миналата нощ, сега предизвика само страдалческо охкане. С присвиващ я стомах и парещи очи Морган седеше в средата на леглото и чакаше мозъкът й да се проясни дотолкова, че да има сили да се движи. Като се стараеше да не мърда главата си, тя спусна крака на пода.

Стъпвайки внимателно, прекрачи захвърлената рокля и отиде до гардероба да си облече нещо. Всичко, за което можеше да мисли в момента, беше кубчета лед и кафе. Много кафе.

И тогава си спомни. Внезапно, заслепяващо. Извърна се и се вторачи в леглото. Нямаше никой. Може би бе сънувала. Беше си го въобразила. Закри лицето си с ръце. Не е било сън. Всичко, което помнеше, е било истина. А Морган си спомняше… Гневните му очи, своя замъглен ум, насмешливата си предизвикателност. Начинът, по който той жадно се впиваше в устните й, нейната всеотдайна, разюздана отзивчивост.

И страстта — така, както си я бе представяла. Непоносима, възхитителна, поглъщаща. Ник я проклинаше. Можеше дори да си спомни думите му. После разпали в нея желания, за каквито не бе имала и представа. Тя му даде всичко, а после безразсъдно го предизвикваше да вземе още. И сега продължаваше да усеща твърдите, стегнати мускули на гърба му, чуваше накъсаното му, учестено дишане в ухото си.

Беше я обладал яростно, но това й хареса. После беше утихнал, а Морган заспа, обвила ръце около него. Сега го нямаше. Беше си отишъл.

Тя изстена и отпусна ръце. Естествено, че ще си отиде. Какво друго очакваше? Случилото се през нощта не означаваше нищо за него. По-малко и от нищо дори. Само ако не беше пила толкова…

Да бе, удобно извинение, възнегодува Морган сама срещу себе си. Ала все още й бе останала достатъчно гордост, за да не се утешава с това. Нямаше защо да се оправдава по този начин и да обвинява узото. Тя отиде до леглото и вдигна разкъсаните останки от комбинезона си. Желаеше го. Господ да й е на помощ, желаеше го, и то много. Не, нямаше защо да обвинява узото. Трябваше да вини само себе си. Смачка на топка раздраните парчета плат и ги мушна в дъното на гардероба. Затръшна силно вратата.

Край, рече си твърдо. Свършено е. Не биваше да придава по-голямо значение на случилото си, отколкото означаваше то за Ник. За секунда Морган опря чело на гладката дървена плоскост и едва се пребори с желанието си да заридае. Не, няма да лее сълзи заради него. Никога няма да плаче за него. Тя вдигна глава и изправи рамене. Каза си, че навярно от главоболието се чувства тъй отмаляла и я избива на рев. В края на краищата, беше зряла жена, беше свободна да се отдава и да притежава мъж, когато и където си поиска. Първо да слезе долу да пие кафе и тогава вече ще е в състояние да гледа на нещата трезво.

Морган преглътна наканилите се отново да рукнат сълзи и се отправи към вратата.

— Добро утро, госпожо. — Слабичкото девойче я поздрави с усмивка. — Желаете ли да ви донеса закуската в стаята?

— Не, само кафе. — Миризмата на храна нямаше да понесе нито на стомаха й, нито на душевното й състояние. — Ще го пия долу.

— Днес денят е хубав.

— Да, хубав е.

Морган стисна зъби и забърза по коридора.

Трясъкът от счупени чинии и остър писък я накараха да се облегне на стената. Притисна с ръка челото си и изпъшка. Точно тази сутрин ли трябваше момичето да бъде непохватно!

Но когато писъците продължиха, тя се обърна. Девойката беше коленичила вътре, точно пред вратата. Строшени чинии и чаши лежаха разпилени върху пода, храната се беше размазала по килима.

— Престани! — наведе се Морган, хвана Зена за раменете и я раздруса. — Никой няма да те уволни за няколко счупени чинии.

Момичето поклати глава и посочи с треперещ пръст към леглото. После се отскубна от ръцете й и избяга.

Морган се изправи и усети как стаята се завърта пред очите й. Пипалата на нов кошмар се преплетоха с предишния. Тя се хвана за дръжката на вратата и се втренчи безмълвно.

Слънчев сноп падаше върху Йона, просната по гръб напреки на леглото. Главата й висеше от края му, косата й се спускаше почти до пода. Отърсила се от първоначалния шок и световъртежа, Морган прекрачи напред. Макар че пръстите й силно трепереха, тя ги притисна до шията на Йона. Усети туптене. Беше много слабо, ала се усещаше. Дъхът й, който несъзнателно бе сдържала, излезе шумно в изблик на облекчение. Морган инстинктивно придърпа безжизненото тяло на Йона, докато го положи изцяло върху леглото.

Чак тогава видя спринцовката сред смачканите чаршафи.

— О, боже мой!

Това обясняваше много. Обтегнатите нерви и променливи настроения на Йона, мрачната й потиснатост или прекомерна възбуда, раздразнителността. Как е била толкова глупава, рече си Морган, та да не заподозре досега, че причината бяха наркотици?

Предозирала се е, реши с обхванал я внезапен ужас. Какво да правя? Трябва да има нещо, което бих могла да направя.

— Морган… Мили боже!

Морган извърна само глава и видя Дориан, който стоеше вцепенен и пребледнял на вратата.

— Не е мъртва — осведоми го бързо. — Мисля, че е взела свръхдоза… Повикай лекар… Линейка.

— Не е ли мъртва?

Чу безизразния му глас, чу го да се приближава. Не беше време да се занимава с неговите чувства и да го утешава.

— Побързай! — заповяда му. — Има пулс, но е слаб.

— Сега пък какви ги е забъркала Йона? — попита Алекс с тон на сдържано раздразнение. — Прислужничката долу е изпаднала в истерия и… О, мили боже!

— Линейка! — повтори рязко Морган, като още държеше пръстите си върху пулса на Йона. Може би докато ги държеше там, той щеше да продължава да бие. — По-бързо, за бога!

Обърна се и видя, че Алекс се втурва навън, а Дориан стои като замръзнал.

— Има спринцовка — каза тя с принудено спокойствие. Очите му се преместиха върху нея. Бяха празни и безчувствени. Не искаше да му причинява болка, но продължи: — Сигурно се е предозирала. Знаеше ли, че Йона взема наркотици, Дориан?

— Хероин. Мислех, че е спряла. Сигурна ли си, че тя…

Стори й се, че целия го разтърсиха тръпки.

— Жива е.

Той се приближи до леглото и Морган посегна към ръката му. Заля я вълна на съжаление — към Йона, към него.

— Жива е, Дориан. Скоро ще доведем помощ.

Дориан така силно стисна ръката й, с която го бе хванала, че й се наложи да изроптае.

— Бедната Йона — промълви той. — Толкова красива… Толкова изгубена.

— Не е изгубена, все още не! — отвърна ядосано Морган. — Ако знаеш как, моли се, че я открихме навреме.

Очите му се върнаха отново на нея — пусти, безизразни. Морган го гледаше и си мислеше, че никога не бе виждала нищо по-празно.

— Да се моля — каза Дориан тихо. — Да, нищо друго не може да се направи.

 

 

Стори й се, че бяха изминали часове. Ала когато Морган изпроводи с поглед вертолета, отлитащ на запад, денят все още беше в началото си. Йона, все така в безсъзнание, беше откарана в Атина. Дориан замина с нея и доктора, а Алекс и Лиз започнаха бързо да се приготовляват, за да летят отделно, след тях.

С боси крака и по халат Морган гледаше вертолета, докато изчезна от поглед. Докато е жива, помисли си, няма да забрави това бледо, вкаменено изражение върху лицето на Дориан… Както и безжизнената хубост на Йона. Тя потръпна и се извърна. Видя стоящия на вратата Алекс.

— Триполос — каза той тихо. — В гостната е.

— О не, само не сега, Алекс! — Обладана от жалост, Морган простря ръце към него и се приближи. — И това ли ще трябва да понесеш?

— Налага се. — Гласът му бе напрегнат от усилие да се владее. — Извинявам се за всичко, което ти се струпа, Морган…

— Недей! — прекъсна го тя и стисна ръцете му. — Не се отнасяй с мен по този начин, Алекс. Нали сме приятели.

— По дяволите — промърмори той. — Какви приятели само имаш. Прости ми.

— При условие, че престанеш да се държиш с мен така, като че ли съм чужд човек.

Алекс въздъхна и я прегърна през рамо.

— Хайде, ела да се срещнем с капитана.

Морган се чудеше дали изобщо някога ще влезе в гостната, без там вече да седи капитан Триполос, разположил се удобно в широкото кресло с висока облегалка. Самата тя седна на дивана, както и преди, с лице към него, и зачака въпросите му.

— Моментът е тежък за вас — обади се Триполос след известно мълчание. — За всички вас. — Погледът му обходи присъстващите в стаята, от Морган до Алекс и Лиз. — Ще бъдем колкото е възможно по-дискретни, господин Теохарис. Ще направя каквото мога, за да бъде избегната пресата, макар опит за самоубийство в такова знатно семейство като вашето… — Той не се доизказа.

— Самоубийство — повтори тихо Алекс. Очите му бяха безизразни, сякаш смисълът на думата не беше стигнал до съзнанието му.

— Както личи от предварителния рапорт, братовчедка ви сама си е сложила свръхдоза. Хероин. Но се въздържам да бъда по-конкретен, преди разследването да приключи. Такава е процедурата, нали разбирате.

— Да, процедурата…

— Госпожице Джеймс, вие ли открихте госпожица Теохарис?

Морган трепна при споменаването на името й, ала се овладя и отвърна спокойно:

— Всъщност, не, прислужницата я намери. Аз отидох да разбера какво става, защото Зена пищеше. Беше изтървала подноса, който носеше и… Когато влязох, видях Йона.

— И извикахте линейка?

— Не — поклати тя глава с досада. Капитанът прекрасно знаеше, че Алекс бе повикал линейката, но искаше да измъкне историята от нея късче по късче. Едва ли обаче имаше смисъл да му противоречи, затова Морган продължи примирено: — Отначало помислих, че е умряла… После напипах пулса й. Качих я обратно на леглото.

— Обратно на леглото ли?

Тонът му беше станал съвсем малко по-рязък, едва-едва, ала Морган долови разликата.

— Да, тя се беше полуизхлузила от него, висеше почти до пода. Исках да я сложа да легне. — Морган разпери безпомощно ръце. — Честно казано, не зная какво исках да направя, това просто ми се стори правилно.

— Ясно. И после намерихте това? — Той протегна напред спринцовката, която сега бе опакована в чист найлонов плик.

— Да.

— Знаехте ли, че братовчедка ви употребява хероин, господин Теохарис?

При отправения му въпрос Алекс се изопна сковано. Морган забеляза как Лиз посегна и хвана ръката му.

— Знаех, че Йона има проблем… С наркотиците. Преди две години тя реши да постъпи в една клиника за помощ. Мислех, че нещата са се оправили. Ако знаех, че все още е… болна — изрече със запъване, — нямаше да я доведа в своя дом при съпругата ми и нашата гостенка.

— Госпожо Теохарис, вие бяхте ли наясно с проблема на госпожица Теохарис?

Морган чу как Алекс изсумтя през зъби, но Лиз бързо отговори:

— Съвсем наясно. — Алекс извъртя рязко глава, ала тя продължи спокойно: — Искам да кажа, знаех, че преди две години съпругът ми уреди Йона да се лекува, макар той самият да не ми го каза, за да ме пощади.

Без да го поглежда, Лиз сложи и другата си ръка върху сплетените им пръсти.

— Имате ли представа, господин Теохарис, откъде братовчедка ви се е снабдявала?

— Никаква.

— Ясно. Е, след като тя живее в Атина, вероятно ще е най-добре да се обърна към тамошната полиция, за да проучат близките й приятели и познати.

— Постъпете както е необходимо — рече безучастно Алекс. — Единствено ви моля да спестите на семейството ми колкото е възможно повече.

— Разбира се. А сега ще ви оставя. Още веднъж моите извинения за безпокойството.

— Трябва да позвъня на роднините си — произнесе мрачно Алекс, щом вратата се затвори зад Триполос.

Сякаш търсейки утеха, той протегна ръка и погали Лиз по косата. После стана и излезе, без да каже нищо повече.

— Лиз — започна Морган, — зная, че думите са излишни, но ако има нещо, което бих могла да направя…

Лиз поклати глава. Извърна очи от вратата и погледна приятелката си.

— Всичко това направо не е за вярване. Тя лежеше там почти умряла. И, което е най-лошото, аз никога не съм я харесвала. Не го и криех, ала сега… — Лиз се изправи и отиде до прозореца. — Тя е роднина на Алекс и той дълбоко го преживява. Чувства се отговорен за това, което й се случи. А пък аз не мога да се отърся от мисълта колко студено се държах с нея.

— Алекс ще има нужда от теб — промълви Морган, отиде при нея и сложи ръка на рамото й. — Не бива да се виниш, че не я харесваш, Лиз. Йона не е човек, който лесно би се харесал.

— Права си, разбира се. — Лиз се обърна с тежка въздишка и се усмихна слабо. — Страхотна почивка ти осигурихме, няма що! Не, не казвай нищо — стисна тя ръката й. — Ще ида да видя дали не му трябвам на Алекс за нещо. Има да се правят някои приготовления и да се уреди туй-онуй, преди да заминем.

Морган се качи да се преоблече. Къщата беше утихнала. Тя застана до балконската врата и се загледа навън — в морето, горичките, планината. От градината долу се донасяше свежото ухание на цветя. Как можаха толкова страшни събития да се струпат за тъй кратко време? Една смърт и за малко още една. На такова място при това. Но дори и раят си има своята цена, помисли си.

На вратата тихо се почука. Морган се обърна.

— Да, влез!

— Морган, безпокоя ли те?

— О, Алекс… — Сърцето й се преизпълни със съчувствие, като зърна посърналото му лице. Скръб и сякаш безгранична умора се бяха отпечатали върху него. — Зная колко ужасно е всичко това за теб — каза му. — Не искам да съм ти в тежест и да ти създавам допълнителни проблеми. По-добре е, навярно, да се върна в Ню Йорк.

Той се приближи и хвана ръцете й.

— Морган… — поколеба се за миг Алекс, — зная, че това, за което ще те помоля, е много, ала го правя не за себе си, а за Лиз. Ще останеш ли заради нея? Твоето присъствие е всичко, което бих могъл да й дам в момента.

Той пусна ръцете й и взе неспокойно да крачи из стаята.

— Трябва да отлетим за Атина. Не зная за колко време. Докато Йона се оправи или… — Алекс млъкна, като че още не бе готов да изрече страшната дума. — Ще трябва да постоя няколко дни при роднините си. Леля ми ще има нужда от мен. Ако мога да изпратя Лиз обратно тук, като знам, че ти ще си заедно с нея, би ми било много по-лесно.

— Разбира се, Алекс. Можеш да разчиташ на мен.

Той се обърна и се усмихна едва-едва.

— Ти си добър приятел, Морган. Ще те оставим сама най-много за един ден и една нощ. После изпращам Лиз обратно. Щом си тук, мога да бъда сигурен, че тя ще си тръгне от Атина. — Алекс въздъхна и разсеяно взе ръката й. — Дориан може да реши също да остане в Атина. Мисля, че той… питае известни чувства към Йона. Не го бях забелязал преди. Ще помоля Ник да те наглежда, докато нас ни няма.

— Не! — възрази Морган припряно и прехапа език. — Наистина няма нужда, Алекс. Ще се оправя. А и няма да съм сама, нали има прислуга във вилата. Кога тръгвате?

— След час.

— Алекс, сигурна съм, че е било нещастен случай.

— Ще ми се наложи да убедя леля си в това. Макар аз лично да съм уверен, че… — Той сведе очи и, когато ги вдигна, отново погледът му бе станал суров. — Йона сама си търси белята. И причинява само мъка и страдания. Ще ти кажа сега на теб, защото не ми е възможно да говоря за това свободно с никой друг. Дори и с Лиз. — Лицето му се бе превърнало в застинала безжалостна маска. Изплю думите, сякаш бяха отрова. — Аз я презирам. Смъртта й само би била като благословия за всеки, който я обича.

 

 

Когато Алекс, Лиз и Дориан заминаха, Морган излезе от вилата. Имаше нужда да повърви, да се разходи на чист въздух. Този път съзнателно избегна обичайния си маршрут по крайбрежната ивица. Съвсем не бе в състояние за това. Пое към високите скали, привлечена от дивата им, предизвикателна красота.

Колко ободряващ беше въздухът! Сега не й се искаше аромата на градински цветя, а резкия, тръпчив мирис на морето. Вървеше без определена цел. Нагоре и само нагоре, като че ли щеше да избяга от всичко, стига да се изкачи колкото можеше по-високо. Ако някога боговете са живели тук, мислеше си, те сигурно са стояли върху тези зъбери и са съзерцавали как морето се удря в скалите, вдишвали са свежото му ухание.

Тя въздъхна и седна върху една скала, издаваща се напред, високо над водата. С изненада забеляза сините листенца на крехки цветя, чиито тънки стръкчета си проправяха път към слънцето от пукнатини не по-широки от нокът. Докосна ги, но не й даваше сърце да ги откъсне. Навсякъде има живот, рече си, стига да искаш да го видиш.

— Морган…

Пръстите й конвулсивно стиснаха цветето при звука на гласа му. Бавно ги разтвори и обърна глава. Ник стоеше съвсем наблизо. Лекият бриз рошеше косата му. Беше с джинси и тениска, небръснат и й приличаше повече на мъжа, когото беше срещнала първия път. Дързък. Непокорен. Безжалостен. Сърцето й подскочи и заудря бързо. Тя си наложи да го укроти.

Изправи се, без да каже дума и, обърнала му гръб, се загледа надолу по склона.

— Морган — посегна той и я извъртя към себе си с нежност, каквато не бе очаквала от него. Погледът й беше студен, но под леда Ник видя тревогата. — Чух за Йона.

— Сигурно, нали веднъж сам ми каза, че знаеш едва ли не всичко, което става на острова.

Бездушният й тон сякаш го шибна, ала ръцете му останаха върху раменете й.

— Ти си я намерила.

Морган не смяташе да позволи тази неприсъща загриженост в гласа му да срути защитните й сили. Тя можеше и щеше да бъде хладнокръвна и непреклонна като него.

— Добре си осведомен, Николас.

Лицето й бе хладно и непроницаемо и той не знаеше какво да каже, как да започне. Би му било по-лесно, ако Морган се отпуснеше безпомощно в прегръдката му. Но сега нямаше вид на жена, която търси подкрепа. От когото и да било.

— Трябва да е било голямо изпитание за теб.

Тя повдигна насмешливо вежда.

— По-лесно е да намериш някого жив, отколкото мъртъв.

Ник премига, по-скоро по лицето му премина бърза тръпка, после отпусна ръце. Веднъж го бе молила за утеха, а сега, когато той искаше да й я даде, когато имаше нужда да й я даде, беше твърде късно.

— Ще поседнем ли?

— Не, тук вече не е тъй спокойно, както беше.

— Престани да се подиграваш с мен! — избухна Ник и отново я сграбчи.

— Пусни ме.

Слабото потрепване в гласа й му каза неща, които думите се опитваха да прикрият. Морган беше по-близо до предела на силите си, отколкото сама съзнаваше.

— Чудесно, само ако дойдеш с мен до вкъщи.

— Не.

— Да. — Хванал я за ръка, той тръгна нагоре по неравната пътека. — Ще се поразходим.

Тя дръпна ръката си, ала хватката му бе здрава. Теглеше я нагоре по стръмнината, без да я поглежда.

— Какво искаш, Николас? Повече подробности ли?

Той стисна устни.

— Виж какво, можеш да ми разкажеш за Йона, само ако желаеш.

— Не желая — тросна се тя. Вече бяха стигнали каменните стъпала пред къщата му. Морган не знаеше, че е бил толкова близо. Кой дявол я подтикна да тръгне по този път към скалите? — Също и не искам да идвам с теб — добави.

— Че от кога се вълнувам какво искаш? — рече Ник горчиво и я побутна през входната врата. — Кафе — нареди на Стефанос, който се появи във вестибюла.

— Е, добре, ще ти предам подробностите — изстреля гневно тя, спряла пред вратата на гостната, където бяха влезли. — След което, за бога, ме оставяш на мира! Намерих Йона в безсъзнание, едва жива. В леглото до нея имаше спринцовка. Вероятно е била пристрастена наркоманка. — Морган млъкна. Беше започнала да диша тежко, но изглежда не го съзнаваше. — Това, последното, обаче ти е известно, нали Николас? Запознат си добре с тия неща.

Тя беше силно пребледняла, лицето й бе загубило всякакъв цвят. Точно както на морския бряг, когато тичаше обезумяла и падна в ръцете му. В душата му трепна болка и угризение. Той посегна към нея.

— Не ме докосвай! — Ник отметна глава назад, сякаш го беше ударила. Морган закри устата си с две ръце и се извърна. — Не ме докосвай — повтори пак, без да вика.

— И с пръст няма да те пипна — успя да каже той и отпусна непроизволно свилите се в юмруци ръце. — Седни, Морган, преди да си се катурнала.

— Не ми казвай какво да правя. — Гласът й трепереше и тя се ненавиждаше за това. С усилие се обърна и го погледна в лицето. — Нямаш право да ми нареждаш какво да правя.

Влезе Стефанос, мълчалив, наблюдателен. Остави подноса с кафето и вдигна поглед към Морган. Зърна в очите й това, което Ник не бе видял — цялото й сърце.

— Пийнете си кафе, госпожице — каза благо.

— Не, аз…

— Трябва да поседнете. — Преди да се опомни и възрази, Стефанос я беше настанил в едно кресло. — Кафето е силно. — Докато Стефанос се въртеше като квачка край нея, Ник стоеше и се ядосваше на собственото си безсилие. — Изпийте го чисто — говореше й Стефанос. — Така по-бързо действа, ще пообагри бузите ви.

Морган взе предложената й чашка и се вторачи в нея.

— Благодаря.

Стефанос хвърли на Ник продължителен и загадъчен поглед, после излезе и ги остави.

— Хайде, изпий го — обади се повелително Ник, бесен, че възрастният човек бе успял да сломи съпротивата й, а той самият се чувстваше излишен. — Няма полза само да си стои така в чашата.

Морган имаше нужда да почерпи сили отнякъде, затова го гаврътна бързо.

— Още нещо да искаш?

— По дяволите, Морган! Не съм те довел тук, за да те въртя на шиш и да ми разказваш за Йона.

— Нима не за това? Учудваш ме. — Почувствала се поукрепнала, тя остави чашата и се изправи. — Макар да не разбирам защо трябва да ме учудва която и да е твоя постъпка.

— Има ли някоя злина, която не би ми приписала? — Без да бе докоснал кафето, Ник отиде до шкафа с напитките. — Вероятно си мислиш, че аз съм убил Стевос и съм оставил тялото специално, за да го намериш ти.

— Не, не мисля — каза Морган спокойно. — Той беше наръган в гърба.

— Е, и?

— Ти би стоял с лице към човека, когато го убиваш. — Ник се извърна с все още празна чаша в ръка. Очите му бяха съвсем черни сега. Никога не ги бе виждала тъй тъмни и дълбоки. Не беше сигурна какво различава в тях. Учудване? Потиснат гняв? Или…

— Морган, миналата нощ…

— Няма да обсъждам с теб миналата нощ.

Тонът й беше студен и категоричен. Преряза го по-остро от кинжал.

— Добре, нека да я забравим. — Този път той си наля. Беше си давал сметка, че ще му се наложи да заплати, ала някак не бе допускал, че цената ще е толкова висока. — Искаш ли извинение? — попита я.

— За какво?

Ник се изсмя късо, а пръстите му стиснаха силно чашата. Гаврътна я наведнъж.

— Господи, не съм забелязал, че си такава буца лед.

— Точно ти недей да ми говориш за лед, Николас — повиши тя глас, въпреки че си бе обещала да не го прави, и не само защото не искаше да издава вълнението си, а да не се вълнува изобщо. — Седиш си тук в своя богат и наследен от предците дом и разиграваш като на шахматна дъска живота на хората. Но аз няма да бъда една от твоите пешки. Жената бере душа в болницата в Атина. Трупаш пари от нейното нещастие. Мислиш ли, че не можеш да бъдеш обвинен, само защото прекосяваш пролива в среднощната тъмнина като самонадеян и дързък пират?

Много внимателно той остави чашата на барчето и се извърна.

— Аз знам кой съм.

Морган го гледаше втренчено, докато усети, че очите й се пълнят.

— Аз също знам — прошепна. — Господ да ми е на помощ.

Обърна се и излезе. Ник не тръгна след нея. След малко в стаята отново влезе Стефанос.

— Младата дама е разстроена — каза меко.

Ник му обърна гръб и отново си напълни чашата.

— Известно ми е какво й е на младата дама.

— Последните два дни бяха тежки за нея — цъкна с език Стефанос. — За да я утешиш ли дойде при теб?

Ник се извъртя бързо, ала успя да преглътне думите. Стефанос го гледаше кротко.

— Не е дошла при мен. Би отишла по-скоро при сатаната, отколкото да стъпи пак тук. — Той с мъка овладя гнева и тона си. — И толкова по-добре. Не мога да й позволя да се меси точно сега. Както стоят нещата, само ще ни се пречка.

Стефанос поглади своя изумителен мустак и подсвирна през зъби.

— Може, току-виж, да си замине за Америка.

— И колкото по-скоро, толкова по-добре — измърмори Ник и пресуши питието. На външната врата се почука и той изруга. — Иди виж кого са домъкнали дяволите и се отърви от него, ако можеш.

— Капитан Триполос — извести Стефанос няколко секунди по-късно. Преди да се оттегли, в очите му проблесна пламъче.

— Капитане — пребори Ник желанието си да изругае пак. — Ще се присъедините ли към мен за кафето?

— Благодаря.

С пъшкане и пухтене Триполос се разположи в креслото до масичката. Ник седна срещу него.

— Мис Джеймс ли зърнах да слиза по пътеката към скалите?

— Да. — Ник с усилие отпусна пръстите си, вкопчили се в дръжката на каничката. — Току-що беше тук.

Двамата се взираха един в друг, на пръв поглед с непринудено любопитство. Единият — приличен на пантера, според Морган, другият — на хитър мечок.

— Значи ви е казала за госпожица Теохарис.

— Да — подаде му Ник сметаната. — Неприятна история, капитане. Възнамерявах да позвъня по-късно в Атина, за да разбера какви са новините. Състоянието на Йона ли е причина за посещението ви?

— Да. Много любезно от ваша страна да ме приемете, господин Грегорас. Зная, че сте твърде зает човек.

— Мой дълг е да съдействам на полицията, капитане — отвърна Ник и се облегна назад с кафето в ръце. — Но не виждам с какво мога да ви помогна в случая.

— Тъй като сте били с госпожица Теохарис целия следобед вчера, надявах се да хвърлите някаква светлина върху нейното разположение на духа.

— О, да, разбирам. — Ник отпи от кафето и трескаво обмисляше какво да отговори. — Капитане, не зная, наистина, дали ще ви бъда полезен. Естествено, Йона беше разстроена, че човекът е бил убит едва ли не на техния праг. Беше неспокойна и изнервена… Ала тя често е в подобно състояние. Не бих казал, че съм забелязал нещо по-особено в нея.

— Навярно можете да ми кажете какво сте правили по време на разходката с вашата яхта? — попита Триполос. — Дали госпожица Теохарис е споменала нещо, което да сочи, че е мислила за самоубийство?

Ник повдигна вежда.

— Не бяхме погълнати изцяло от разговор.

— Естествено.

Ник се чудеше колко дълго още двамата ще продължават да размахват саби. Реши да предприеме няколко по-резки вклинявания.

— Мога да кажа, че Йона изглеждаше малко раздразнителна. Но това, както споменах, не е необичайно за нея. Ще видите, че хората, които я познават, биха я определили като… Опърничава жена. Мога напълно искрено да заявя, че никога и през ум не ми и минавало, че тя може да мисли за самоубийство. Дори сега, да бъда честен, намирам предположението за невероятно.

Триполос се размърда и се облегна удобно.

— Защо?

Общи приказки ще му бъдат достатъчни, реши Ник.

— Йона твърде много обича себе си, за да търси смъртта. Красива жена е, капитане, и е ненаситна за удоволствията в живота. Това е просто едно мнение, нали разбирате. Вие знаете много повече за тези неща — повдигна той рамене. — Според мен е било нещастен случай.

— Не прилича на нещастен случай, господин Грегорас. — Триполос мяташе въдица, за да улови някоя реакция и Ник му подхвърли ново озадачено повдигане на веждата си. — Имало е твърде голямо количество хероин у нея, каквото никой, освен аматьор не би могъл да вземе по погрешка — отбеляза капитанът. — А госпожица Теохарис не е чужда на хероина. Следите от убождания говорят за една тъжна история.

— Да, разбирам.

— Имахте ли представа, че госпожица Теохарис е пристрастена наркоманка?

— Не познавах Йона много добре, капитане. Искам да кажа, по-отблизо, извън обичайното светско познанство като братовчедка на мой приятел — една красива жена, в чието присъствие човек се чувства малко притеснен.

— При все това сте прекарали целия следобед вчера с нея.

— Тя е една красива жена — повтори Ник с усмивка. — Извинете, че не мога да съм ви от помощ.

— Навярно ще ви е любопитно да узнаете моята версия?

Ник не вярваше на любезния му тон, на тези кротки очи, ала продължи да се усмихва.

— Разбира се.

— Видите ли, господин Грегорас — продължи Триполос, — ако предположението ви е вярно и това наистина е бил нещастен случай, то има само едно обяснение.

— Едно обяснение? — повтори Ник и преднамерено бавно промени изражението си. — Да не искате да кажете, че някой се е опитал да убие Йона…

— Аз съм един обикновен полицай, господин Грегорас. — Капитанът придоби скромен и смирен вид. — Присъщо ми е да гледам на подобни случаи откъм подозрителната им страна. Може ли да бъда откровен?

— Във всички случаи — отвърна Ник, като се възхищаваше на ловките му ходове.

Откровен, как ли не, помисли. Иска да ми подхвърли примката, която сам да надена на шията си.

— Озадачен съм и бих искал да чуя вашето мнение като човек, който добре познава семейство Теохарис.

— Всичко, което мога да направя.

Триполос кимна.

— Ще ви кажа първо… Разбирате, естествено, че това не може да напуска тази стая?

Ник само наклони глава и сръбна от кафето.

— Ще ви кажа, че Антъни Стевос беше брънка от трафикантска мрежа, действаща на Лесбос.

— Трябва да призная, че подобна мисъл ми е минавала през ум.

Развеселен, Ник извади кутия цигари и предложи една на Триполос.

— Не е тайна, че група контрабандисти използва близостта на острова до Турция, за да прекарват опиум през пролива.

Триполос с наслаждение помириса ароматния тютюн, после се наведе към Ник за огънче.

— Смятате, че Стевос е бил убит от някой от своите съучастници?

— Такава е моята версия. — Триполос с удоволствие дръпна от цигарата. — Основната ми грижа е водачът на групата. Много ловък човек, принуден съм да призная. — На лицето му неохотно се изписа уважение. — Много е хитър и находчив и досега се е изплъзвал от всички капани, които сме му поставяли, за да го заловим. Говори се, че рядко сам участва в плаванията. Когато го прави, е маскиран.

— Чувал съм слуховете, естествено. — Ник усилено мислеше зад облака цигарен дим. — Голяма част от тях отдавам на селските клюки и романтичната страна на нещата. Човек с маска, контрабанда — измислици на въображението.

— Той съществува, господин Грегорас, а и няма нищо романтично в едно убийство с нож в гърба.

— Така е, напълно прав сте.

— Стевос не беше умен човек. Наблюдавахме го с надеждата да ни отведе до този, когото търсим. Но…

Както му беше обичай, Триполос остави изречението недовършено.

— Трябва да попитам, капитане, защо ми разказвате това, което си е работа на полицията?

— Като виден и уважаван човек от нашето общество — отговори почтително Триполос, — смятам, че мога да ви се доверя и да споделя с вас.

Старата му лисица, помисли Ник и се усмихна.

— Оценявам това. Смятате ли, че този маскиран контрабандист е местен човек?

— Във всеки случай е човек, който познава острова — мрачно се усмихна Триполос в отговор. — Ала не вярвам да е рибар.

— Някой от моите работници в маслиновата плантация? — подметна невъзмутимо Ник и издиша струйка дим.

— Всъщност не, едва ли.

— Струва ми се — продължи Триполос, — изхождайки от сведенията, които получих за действията на госпожица Теохарис в Атина, че тя има представа кой е човекът, когото издирваме.

Ник наостри внимание.

— Мислите, че Йона знае?

— На мнение съм, че госпожица Теохарис е дълбоко замесена в трафикантските операции. Дотолкова дълбоко, че това застрашава безопасността й. Ако… Когато — поправи се, — излезе от кома, ще бъде разпитана.

— Трудно ми е да повярвам, че братовчедката на Алекс може да е свързана с нещо подобно. — Твърде близко се е добрал, рече си Ник и прокле мислено липсата на достатъчно време. — Йона е малко дива — продължи той, — но контрабанда и убийство… Не ми се вярва.

— Сериозно се опасявам, че някой се е опитал да убие госпожица Теохарис, именно защото е знаела прекалено много. Ще ви попитам, господин Грегорас, като неин познат, колко далеч би стигнала госпожица Теохарис от любов или… заради пари?

Ник се забави с отговора, като че ли внимателно преценяваше, докато умът му трескаво правеше промени във вече изготвения план.

— От любов, капитане, Йона би сторила не много. Но за пари… — Той вдигна поглед. — За пари тя би се съгласила на всичко.

— Откровен сте — кимна Триполос. — Признателен съм ви. Може би ще ми разрешите да разговарям с вас отново по този въпрос. Длъжен съм да призная — усмихна се той смутено, ала погледът му остана забит в очите на събеседника, — че ми бе от голяма полза да обсъдя проблемите си с човек като вас. Това ще ми помогне да сложа в ред мислите си.

Ник му се усмихна непринудено.

— Капитане, радвам се да ви окажа някаква помощ, стига да мога, разбира се.

Известно време, след като Триполос си беше тръгнал, Ник остана да седи в креслото. Бърчеше чело срещу скулптурата на Роден в другия край на стаята и премисляше възможностите.

— Действаме тази нощ — заяви при появата на Стефанос.

— Твърде рано е. Нещата все още не са сигурни. Рисковано е.

— Тази нощ — повтори Ник и измести поглед. — Обади се в Атина и съобщи за промяната в плана. Виж дали не могат да нагласят нещо, за да откачат от гърба ми този Триполос за някой и друг час. — Той преплете пръсти и се намръщи. — Провесил е примамката и се надява като едното нищо да я налапам.

— Довечера е твърде опасно — настоя Стефанос. — След няколко дни ще има друга пратка.

— След няколко дни Триполос ще е надушил вече прекалено много. Точно сега не можем да допуснем нещата да се усложнят от намесата на тукашната полиция. А аз трябва да играя на сигурно. — Ник присви очи. Устните му се превърнаха в тясна ивица. — Не съм минал през всичко това, за да се издъня накрая. Смятам да пришпоря нещата, преди Триполос да е започнал да диша във врата не на когото трябва.