Нора Робъртс
Верният път (5)

Пета глава

Когато се прибра във вилата на Теохарис, Морган беше в същото противно разположение на духа, както и Ник. По обратния път на връщане тя си даде сметка, че това, което чувстваше, съвсем не бе яд. Не беше и страх, нито дори негодувание. За няколко дни Ник бе успял да направи нещо, което Джек не можа през всичките месеци на познанството им. Беше я накарал да страда. Нарани я.

Това нямаше нищо общо със синините по ръцете й, които вече избледняваха. Болката беше по-дълбока и сякаш започнала, преди да го срещне, зародила се още когато бе избрал живота, който водеше.

Това не ме засяга. Нямам нищо общо, повтаряше си Морган отново и отново и се опитваше да бъде спокойна. Но затръшна външната врата с трясък и влезе в прохладното преддверие. Намерението й незабавно да се качи в стаята си, преди да се бе озъбила на някого в пристъп на противното си настроение, беше пратено по дяволите от Дориан, който я повика и махна с ръка:

— Хей, Морган, ела при нас.

Тя прикачи една горе-долу приветлива усмивка на лицето си и се отправи към терасата. Там се оказа и Йона, изтегнала се върху шезлонг, в яркорозов костюм, който откриваше дългите й, добре оформени крака, ала с дълъг ръкав и бял дантелен маншет на китките. Йона я поздрави вяло и отново насочи морен поглед към залива. Беше, както винаги, намусена. Морган почувства тегнещото във въздуха напрежение и се зачуди дали си бе било там и преди нейното появяване, или го бе донесла със себе си.

— Алекс води презокеански разговор по телефона — каза Дориан и й поднесе стол. — А Лиз оправя някаква домакинска неразбория в кухнята.

— Без преводач? — пошегува се Морган.

Усмихна се и си рече, че Ник не бе в състояние да й развали чак дотам настроението, за да я накара да се муси като братовчедката на Алекс.

— Това е смешно — обади се Йона и направи жест на Дориан да й запали цигарата. — Лиз трябва просто да изхвърли този човек. Американците имат нелепата привичка да се държат свойски със слугите.

— Така ли? — Морган усети, че се стяга и изпъва гръб при тази злобничка забележка по адрес на приятелката й и нейната националност. — Не знаех.

Йона я стрелна кратко с поглед.

— Не вярвам да имате кой знае какво вземане-даване със слуги.

Преди да й отвърне, Дориан се намеси умиротворяващо.

— Кажи ми, Морган, какво ти е впечатлението от съкровищницата на Ник?

Очите му ясно я молеха да не обръща внимание на лошото държане на Йона. Подсказаха й също и нещо, за което тя бе започнала да се досеща още предната вечер. Влюбен е в нея, помисли Морган и й дожаля за него. Направи усилие да се поотпусне и да поддържа непринуден разговор.

— Къщата му е чудесна, същински музей, ала без да е студено скована или прекомерно подредена и скучна. Сигурно му е отнело години да събере всички тези неща.

— Ник си е бизнесмен — заяви Дориан и двамата отново си размениха поглед. Сега тя видя в него благодарност. — И, естествено, използва познанията и положението си, за да се сдобие и задели за себе си най-доброто.

— Имаше една шведска музикална кутия — спомни си Морган. — Каза ми, че е на повече от сто години. Свиреше „Фюр Елизе“. Бих убила човек за нея — въздъхна тя. Отново се чувстваше леко и непринудено.

— Ник е щедър, когато човек има към него нужния подход — обади се Йона. Усмивката й беше остра като кинжал. Морган обърна глава и спокойно изгледа острието.

— Това също не ми беше известно — каза хладно и с преднамерена подчертаност се извърна отново към Дориан. — Тази сутрин се запознах с братовчеда на Ник.

— Ах, да, младият стихоплетец от Америка.

— Каза, че е пребродил цялата отсамна част на острова. Замислила съм и аз да го направя. Толкова е красива природата тук, такова тихо и спокойно място. Мисля, затова така се изненадах, когато Алекс спомена, че съществува проблем с контрабандата.

Дориан просто се усмихна, сякаш забележката му се стори забавна. Йона видимо се напрегна. Морган видя как цветът се оттегли от лицето й, то се вкамени, стана студено и вече далеч не красиво. Учудена от тази реакция, Морган продължи да я наблюдава внимателно. Ами да, сигурно се страхува, мина й през ума. Това пък защо би могло да бъде?

— Опасно занимание — отбеляза с небрежен тон Дориан. Погледът му беше насочен към Морган и промяната у Йона остана за него незабелязана. — Но е доста обичайно, всъщност традиционно.

— Странна традиция — промърмори Морган.

— Чувал съм, че патрулната мрежа е широка и доста гъста. Доколкото си спомням, пет души бяха убити миналата година долу, към турския бряг. — Той си запали цигара. — Властите конфискуваха едва ли не цял склад с опиум.

— Ужасно — впечатли се Морган.

Забеляза също, че Йона пребледня още повече.

— Селяни и рибари — сви рамене Дориан като пояснение. — Нямат достатъчно интелект, за да организират сериозна трафикантска мрежа. Носят се обаче слухове, че водачът им е много ловък и безскрупулен. Изглежда, че дори и неговите хора не знаят кой е той всъщност. Може дори да е жена. — Дориан блесна в усмивка при тази мисъл. — Предполагам, че това добавя романтичен елемент в цялата история.

Йона се изправи и прекоси терасата.

— Трябва да й простиш — въздъхна той, като я проследи с поглед. — Тя е създание с много променливо настроение.

— Изглежда разстроена.

— Йона лесно се разстройва — каза унило Дориан. — Нервите й…

— Май проявяваш голям интерес към нея. — Той извърна отново очи и прикова поглед в Морган, после стана и отиде до перилата на терасата. — Извинявай, Дориан — побърза да каже тя. — Съвсем не исках да си пъхам носа, където не ми е работа.

— Не, ти ме извини — върна се той обратно. Слънцето огряваше лицето му, подчертаваше бронзовия тен и хвърляше светли отблясъци в изрусялата му златиста коса. Същински Адонис, рече си пак Морган и за втори път, откакто беше пристигнала на Лесбос, съжали, че не може да рисува. — Чувствата ми към Йона са доста… трудни и, както мислех, по-умело прикрити.

— Извинявай — повтори Морган безпомощно.

— Тя е разглезена и своенравна — засмя се Дориан и тръсна глава. — Каква е причината, кажи ми, един човек да си загуби ума и сърцето по друг?

Морган отмести поглед.

— Не зная. А бих искала.

— Сега пък аз те натъжих — седна до нея той и хвана ръцете й. — Не ме съжалявай. Рано или късно това, което е между нас с Йона, ще бъде изяснено. Аз съм търпелив човек. — Дориан се усмихна, в очите му се появи увереност. — А сега ще си говорим за нещо друго. Трябва да призная, че съм запленен от тези легенди за морски разбойници и контрабандисти.

— Да, интересно е. Значи носят се, както казваш, слухове, че никой, дори тези, които работят за него, не знаят кой ги предвожда.

— Така разправят. Всеки път, когато съм на острова, се надявам да попадна на някоя диря, която да го издаде и разкрие.

Морган промърмори нещо неясно. Мисълта й тревожно се бе насочила към Ник.

— И все пак не изглеждаш особено угрижен за самото наличие на трафикантска дейност.

— Ха — повдигна рамене Дориан. — Има си власти, които да се тревожат за това. Аз ти говоря за друго, Морган, за вълнението от преследването — заблестяха очите му, когато ги отмести от нея и зарея към морската шир. — Тръпката на лова.

— Няма да повярвате! — втурна се на терасата Лиз и рухна в един стол. — Половин час разправия с темпераментен гръцки готвач. По-охотно бих се изправила срещу стрелбата на цял взвод. Дай ми цигара, Дориан. — Усмивката й и делничните дреболии направиха наченатата тема за наркотрафикантство да изглежда неуместна. — И така, кажи ми сега Морган, хареса ли ти къщата на Ник?

 

 

Розовите отблясъци на зората съединиха небето и морето. Въздухът бе топъл и влажен. Едно добро начало на деня след неспокойна и почти безсънна нощ.

Морган крачеше по ръба на водата, където морето гальовно милваше пясъка, заслушана в ранната птича серенада. Точно така си беше представяла почивката — да върви край брега, да посреща изгрева, да се отпусне и разтовари от напрежението. Нали именно с това й бяха надули главата баща й и Лиз.

„Почини си, Морган. Остави за малко това бъхтене. Никога не си даваш и минута покой.“ Стана й смешно. Голям покой, няма що. Особено ако разчиташ за това на Николас Грегорас. Ала кой би могъл да предположи?

Той беше загадка, а тя не разполагаше с ключа към нея. Замесването й в контрабандна афера беше като късче от мозайка, на което не можеше да намери мястото. А Морган не можеше да търпи недовършени неща и неразгадани гатанки. Тя зарови с крак пясъка. Не можеше да напъха Ник в някакво точно определение. От друга страна ужасно й се щеше да се избави от необходимостта да го прави.

Също и Йона. Там Морган също съзираше загадка. Почти винаги мрачната и кисела братовчедка на Алекс не беше просто жена с нетърпим характер. Зад вечното й раздразнение се спотайваше едно вътрешно безпокойство, нещо по-дълбоко и здраво вкоренено. Алекс знае нещо за това, реши тя. Дориан също, ако не се лъжеше. Но какво? Какво можеше да бъде това, което негласно се премълчаваше? Реакцията на Йона при зачекване на темата за контрабандната дейност беше пълна противоположност с тази на Алекс и Дориан. Двамата приемаха положението с примирение, то дори като че ги забавляваше. Докато Йона бе уплашена. От какво? От разкриване? Та това е абсурдно.

Морган тръсна глава, за да прогони всички терзаещи я мисли. Тази сутрин ще прави само това, за което беше дошла в Гърция. Тоест нищо. Поне нищо уморително. Ето, ще събира например мидени черупки. Тя нави крачолите на джинсите си и зацапа в плитките води.

Имаше ги навсякъде. Крайбрежната ивица пясък и дъното на тясното заливче бяха осеяни и блестяха от мидени черупки. Някои бяха счупени и назъбени под нечии стъпки или от леките удари на прибоя, ала имаше и множество непокътнати. Наведена, Морган захвана да избира най-красивите от тях, като ги пъхаше в джобовете на якето.

Забеляза угарка от тъмнокафява цигара, полузаровена в пясъка. Значи Алекс е минавал оттук, помисли с усмивка. Сякаш ги виждаше как двамата с Лиз вървят през плитчината, хванати за ръка.

Слънцето вече се бе издигнало, а тя все повече се увличаше от заниманието си. Само да бях взела плик, рече си, но после й хрумна друго и Морган започна да трупа събраните мидички в купчини, които щеше да прибере по-късно. Ще ги сложи в стъклен съд върху перваза на прозореца у дома. И когато е затворена вътре в студеното и дъждовно време, ще ги поглежда и ще си спомня за гръцкото слънце.

Имаше безброй чайки. Те прелитаха край нея, кръжаха отгоре, грачеха. Пронизителният им, дрезгав крясък й се струваше най-подходящият акомпанимент за едно прекарвано в уединение утро. Постепенно я завладя онзи вътрешен покой, който за толкова кратко й се удаде да почувства през първата нощ на огрятия от луната бряг.

Времето напредваше, а настървеният улов я беше отвел доста далеч. Изправи се, за да разкърши гръб, огледа се и забеляза в скалите отвора на пещера. Беше неширок и почти скрит от погледа. Обзе я радостно вълнение. Щеше да я изследва. Почти тутакси се намръщи, сетила се за белите си джинси. Реши само да надникне вътре и да се върне след това с по-подходящо облекло. Тръгна нататък, като газеше до коляно във водата. Наведе се и вдигна още една мидичка, надничаща от пясъчното си ложе на дъното. Погледът й отскочи към входа на пещерата и ръката й замръзна във въздуха.

Под прозрачната вода лъщеше и гледаше право в нея бяло лице с черни, широко отворени очи. Викът заседна в гърлото й, неспособен да се изтръгне от ужас. Никога преди не бе виждала смъртта, още по-малко такава неукрасена, втренчена в очите й смърт. Морган трепереща заотстъпва назад. Препъна се в камък и едва запази равновесие, а стомахът й се повдигаше нагоре заедно с напиращия писък. Гадеше й се, през сковалия я ужас усети, че краката й омаляват. Само да не припадне, не и тук, на една крачка от това нещо. Тя се обърна и побягна.

Катереше се по скалите, затъваше в пясъка, падаше и лазеше, обхваната от една-единствена мисъл — да се махне, да избяга. Запъхтяна, останала без дъх, Морган се измъкна от укритието на малкото заливче. Едва стъпила върху пясъчната ивица, обрамчваща широката дъга на брега, две ръце я сграбчиха отзад. Тя сляпо започна да се бори, обзета от примитивния страх, че онова нещо е станало от водата и я е догонило.

— Престани! По дяволите, Морган, стига! Престани, инак пак ще ти направя синини. Какво ти става?

Тя почувства, че я разтърсват грубо. Гласът бавно проникваше до съзнанието й през пелената на безумния ужас. Спря да се дърпа и различи пред себе си лицето на Ник.

— Николас?

Пристъпът на гадене се върна, главата й се замая, а краката й отново се подкосиха и Морган увисна в ръцете му. Цялата трепереше, не можеше да спре това треперене, ала знаеше, че сега бе в безопасност. Тук беше той.

— Николас — успя да прошепне пак, сякаш самото му име бе достатъчно да я защити.

Ник я хвана по-здраво и пак я раздруса. Лицето й беше бледо като на смъртник, кожата й студена и влажна. Той добре знаеше какво е страх, за да го разпознае сега в очите й. Можеше всеки момент да припадне или да я обземе истерия. Не биваше да го допуска.

— Какво се е случило? — попита с тон, който изискваше отговор.

Морган отвори уста, но можа само да поклати глава. Зарови лице на гърдите му и стисна очи, сякаш да прогони, да заличи видяното. Дишането й още бе тежко, разкъсвано от сухо хлипане, което пречеше на думите да излязат. Сега съм в безопасност, повтаряше си, като се мъчеше да преодолее изживяния ужас. Той ще ме защити.

— Стегни се, Морган! — заповяда остро Ник. — И ми кажи какво е станало.

— Н-не мога… — сгуши се тя още повече в него.

Той бързо я отдръпна и я разтърси за раменете.

— Казвай.

Гласът му бе студен и безизразен. Знаеше само един начин да се справи с истерията.

Морган продължаваше да диша тежко и накъсано, ала като че ли се постресна от тона му и опита да проговори. Но внезапно отново се вкопчи в него, дочула звука от приближаващи стъпки.

— Здрасти! Преча ли? — Позна жизнерадостния глас на Ендрю зад гърба си, ала не се обърна. Защо Ник й се сърди? Защо не й помогне? О, Господи, има нужда от помощта му. — Нещо случило ли се е? — попита Ендрю със загриженост и известно любопитство, като видя застиналия израз на Ник и нестихващото треперене на Морган.

— И аз не знам — отвърна кратко Ник, възпрял се да не изругае появилия се братовчед. — Морган тичаше през глава. Досега нищо не можах да изкопча от нея. — Той я отдръпна от себе си и се наложи грубо да впие пръсти в раменете й, защото тя здраво се бе вкопчила в него. — Хайде, Морган, казвай какво има! — прозвучаха металически нотки в гласа му.

— Там — затракаха зъбите й. Тя ги стисна и го погледна умоляващо. Очите му бяха твърди и безжалостни. — В заливчето — отрони и сякаш от усилието на двете изречени думи й се зави свят. Олюля се към него. — Николас, моля те…

— Ще ида да видя — хвана я той и я отстрани за сетен път от себе си. Щеше му се да не бе виждал това, за което го молеше погледът й — знаеше, че не може да й го даде.

— Не си отивай, моля те! — сграбчи го отчаяно за ръката Морган, но Ник грубо я отблъсна в ръцете на Ендрю.

— По дяволите, успокой я някак — процеди той гневно.

Тя нямаше право, никакво право да го моли за неща, които не бе в състояние да й даде. Ник изруга тихо и изразително и закрачи в посоката, от която бе дошла.

— Николас! — задърпа се Морган от ръцете на Ендрю, ала Ник бързо се отдалечаваше.

Тя затисна устата си с ръка, за да не го повика пак. Той не се обърна нито веднъж. Две ръце я прегръщаха. Не бяха на Ник.

— Спокойно, няма нищо — погали я по главата Ендрю. — Надявах се да те държа в обятията си при по-различни обстоятелства.

— Ох, Ендрю… — Благите думи и нежната милувка стопиха ужаса, сковал се в буца лед, и го превърнаха в сълзи. — Беше толкова кошмарно.

— Разкажи ми какво се случи, Морган. Изречи го бързо. Така ще ти е по-лесно.

Той галеше косата й, а тонът му беше ласкав и търпелив.

Тя въздъхна на пресекулки.

— Има труп на входа на пещерата.

— Труп! — Ендрю я отдръпна леко, за да я погледне в очите. — Боже мили! Сигурна ли си?

— Да, аз го видях, бях… — Морган закри лицето си с ръце, без да е в състояние да продължи.

— Няма нищо, успокой се — прошепна той — разкажи го, за да се освободиш.

— Събирах миди в заливчето. Видях пещерата и реших да надникна вътре. Тогава… — Тя потрепери, но продължи: — Тогава видях лицето му… Под водата.

— Ах, Морган!

Ендрю я прегърна силно и не каза нищо повече, ала мълчанието му й даде всичко, от което се нуждаеше. Притискаше я нежно до себе си, докато сълзите й спряха.

Ник бързо крачеше през пясъка. Лицето му стана още по-мрачно, като забеляза Морган, сгушена в ръцете на братовчед му. Ендрю се наведе и я целуна по косата. Гневно пламъче припламна заплашително, но Ник бързо го потуши.

— Заведи я във вилата на Теохарис и телефонирай в полицията — нареди той, когато се приближи. — С един от местните селяни е станала злополука.

Ендрю кимна и продължи да я гали по косата.

— Да, тя ми каза. Колко ужасно, че се е натъкнала на него. — Той с труд преглътна, сякаш му се повдигаше. — Ти ще дойдеш ли?

Ник я погледна. Морган бе вдигнала лице към него. Безжизненият й измъчен поглед го накара да се почувства отвратително. Нямаше лесно да му прости това.

— Не, ще остана тук и ще се погрижа някой друг също да не попадне на него. Морган… — Той я докосна по рамото, като се ненавиждаше. Не получи отговор. Очите й бяха сухи и безизразни. — Всичко е наред, ще се оправиш. Ендрю ще те заведе у дома.

Без да каже дума, тя извърна лице.

Ник хвърли остър поглед на Ендрю и усети, че започват да го хващат дяволите.

— Погрижи се за нея — процеди.

— Разбира се — отвърна Ендрю, озадачен от тона. — Хайде, Морган, облегни се на мен.

Ник ги наблюдаваше, докато се изкачваха по каменните стъпала към брега. Когато се скриха от поглед, той се върна да огледа трупа.

 

 

Седнала в гостната и попритъпила ужаса с помощта на най-хубавия коняк на Алекс, Морган оглеждаше капитан Триполос от полицейското управление в Милитини. Беше нисък, с яко телосложение, чиито обтекаеми форми спираха малко преди да изглежда дебел. Сивата му коса беше изкусно загладена, за да прикрива прозиращата плешивина. Очите му бяха тъмни и проницателни. Въпреки замаяната си от коняка и преживяния шок глава, тя разпозна у него упоритостта и захапката на булдог.

— Госпожице Джеймс… — Капитанът произнасяше английските думи отривисто и насечено. — Надявам се, разбирате, че трябва да ви задам няколко въпроса. Такава е практиката.

— Това не може ли да почака? — намеси се Ендрю, който се бе разположил на дивана до нея. Докато говореше, преметна ръка през раменете й. — Госпожица Джеймс преживя тежко премеждие.

— Няма нищо, Ендрю, всичко е наред — постави длан върху ръката му Морган. — Предпочитам да приключим с това. Разбирам ви, капитане. — Тя го погледна твърдо, с което заслужи уважението му. — Ще ви отговоря на всичко, което мога.

— Ефхаристо — благодари учтиво Триполос. Облиза върха на молива си, понамести се върху стола и се усмихна само с устни. — Като начало може би ще ми разкажете какво точно се случи тази сутрин от момента, в който станахте от сън.

Морган започна да си припомня утрото колкото можеше по-сбито и стегнато. Говореше механично, с отпуснати в скута й неподвижни ръце. Гласът й трепна веднъж-дваж, ала Триполос отбеляза, че не отмества очи от неговите. Бива си я, помисли с облекчение, че не го поставя в неудобно положение, като рони сълзи или се тресе в нервен припадък.

— После го видях да лежи на дъното, под водата. — Тя с признателност прие жеста на Ендрю, поставил ръка върху нейната. — И хукнах да бягам.

Триполос кимна.

— Станали сте много рано. Това навик ли ви е?

— Не. Но се събудих и ми се прииска да се разходя край морето.

— Видяхте ли някого?

— Не. — Морган потръпна неволно, ала погледът й остана твърд. Спечели още една точка на уважение в очите на Триполос. — Само Николас и Ендрю.

— Николас? А-а, господин Грегорас. — Той измести поглед към Ник, който седеше отсреща заедно с Алекс и Лиз. — Виждали ли сте някога… Покойника?

— Не. — Пръстите й конвулсивно стиснаха ръката на Ендрю. Бялото лице отново изплува пред погледа й. С върховно усилие на волята успя да прогони видението. — Тук съм само от няколко дни и не съм ходила другаде, освен на плажа долу.

— От Америка ли идвате?

— Да.

Той цъкна съчувствено.

— Колко жалко, един убиец да помрачи почивката ви.

— Убиец? — повтори тя. Думата проехтя в съзнанието й и Морган се втренчи в спокойните очи на Триполос. — Аз си мислех… Не е ли нещастен случай?

— Не. — Полицейският капитан разсеяно се взираше в бележника си. — Не е. Жертвата е била намушкана отзад — добави неприязнено, сякаш смяташе, че да убиеш е едно нещо, но да забиеш нож в гърба — съвсем друго. — Надявам се да не ви безпокоя отново, госпожице Джеймс — стана той и се приведе над ръката й. — Намерихте ли много миди тази заран? — добави нехайно.

— Да… Събрах доста. — Тя като омагьосана посегна към джоба на сакото си и извади няколко. — Аз… Сториха ми се красиви.

— Да, наистина — усмихна се Триполос, после се обърна към останалите. — Извинете, ала се налага да разпитаме всеки един от вас къде е бил и какво е правил от снощи до тази сутрин. Разбира се — сви той рамене, — ще изясним, несъмнено, че убийството е резултат на някоя свада в селото, но тъй като трупът е намерен толкова близо до двете вили… — Капитанът замълча и прибра молива и бележника в джоба си. — Възможно е някой от вас да си припомни някакъв дребен инцидент, който ще ни помогне да установим случая.

Да установят случая, не можа да повярва Морган и почувства, че отново се разтреперва. Случая. Та човекът е мъртъв! Не, аз сънувам, рече си. Това е някакъв кошмар.

— Спокойно, Морган — прошепна на ухото й Ендрю. — Пийни си още. — Той нежно повдигна чашата към устните й.

— Разчитайте на пълното ни съдействие, капитане — заяви Алекс и се изправи. — Всички сме разтревожени, че подобно нещо се е случило тъй близо до дома ни. Особено неприятно е, че моята гостенка е открила човека.

— Разбирам ви — кимна уморено Триполос и потърка квадратната си брадичка. — Ще е по-удобно за вас да разговарям с всеки поотделно. Вероятно може да използваме кабинета ви?

— Ще ви заведа — направи жест към вратата Алекс. — Може да говорите първо с мен, ако желаете.

— Благодаря.

Триполос направи лек поклон към всички в салона и се упъти след Алекс. Морган наблюдаваше бавната му, отмерена походка. Би преследвал човека до гроб, помисли си и колебливо допи остатъка от коняка.

— Имам нужда от едно питие — обяви Лиз и се отправи към барчето. — Двойно. Някой друг да иска?

Ник хвърли поглед към Морган.

— Каквото и на теб — каза и направи жест с очи на Лиз отново да й допълни чашата.

— Не разбирам защо трябва да ни разпитва — отиде и Йона до шкафа с напитките, като нямаше търпение да дочака Лиз да й налее. — Това е нелепо. Алекс трябваше да откаже. Има достатъчно голямо влияние, за да избегне всичко това.

Тя си сипа някакъв концентрат във висока чаша и я преполови наведнъж.

— Алекс няма причини да избягва каквото и да е било. — Лиз връчи на Ник питието, преди да долее щедра доза коняк в чашата на Морган. — Нямаме нищо за криене. На теб какво да ти предложа, Дориан?

— За криене? Нищо подобно не съм казала — отвърна Йона и тръгна да обикаля из стаята. — Не искам да отговарям на тъпите въпроси на този полицай само защото тя — наблегна и махна с ръка към Морган, — е имала глупостта да попадне на трупа на някакъв селянин.

— Чашка узо ще ми дойде добре — намеси се Дориан, преди наежилата се Лиз да изстреля отговора. Погледът му кацна върху Йона. — Едва ли можем да обвиняваме Морган, Йона. Щяха да ни разпитват така или инак. А пък виждаш, тя самата трябва да понесе както намирането на трупа, така и въпросите. Благодаря ти, Лиз — добави, когато тя постави в ръката му чашата и му отправи мрачна усмивка.

— Не мога да остана в тази къща повече — прекоси Йона стаята. Движенията й бяха резки и нервни като пръст на спусъка. — Ники, хайде да излезем с твоята яхта — спря тя до фотьойла му й се отпусна на страничната облегалка.

— Моментът е неподходящ, Йона. Когато свършим тук, имам да работя по едни документи вкъщи.

Той отпи глътка и я потупа по ръката. Мярна само за миг погледа на Морган, ала не пропусна да забележи укора в него. Дяволите да те вземат, помисли ядосано. Нямаш никакво право да ме караш да се чувствам виновен, че правя това, което съм длъжен да направя.

— Ох, Ники — плъзна Йона пръсти нагоре по ръката му. — Ще полудея, ако стоя тук. Моля те, само някой и друг час в морето?

Ник въздъхна и се предаде, а вътрешно се гневеше и бунтуваше срещу оковите, които му бе невъзможно да разкъса. Имаше причина да се съгласи и не можеше да позволи на Морган да го отклони от пътя, по който вече беше поел.

— Е добре, някъде по-късно следобед.

Йона се усмихна, навела поглед към чашата си.

Разпитът се точеше безкрайно. След като Алекс се върна, от стаята излезе Лиз. И чакането продължи. Разговорът се подновяваше и замираше, воден с приглушен тон. Когато Ендрю на свой ред излезе, Ник се приближи до стоящата край прозореца Морган.

— Искам да говоря с теб.

Каза го спокойно, но с познатите металически нотки.

— Аз не искам да разговарям с теб.

Той бавно пъхна ръце в джобовете си. Тя все още изглеждаше бледа. Конякът я беше посъвзел, ала без да върне цвета върху лицето й.

— Необходимо е, Морган. В момента нямам възможност да споря.

— Проблемът си е твой.

— Ще излезем за малко с колата, когато капитанът приключи. Имаш нужда да се откъснеш оттук за известно време.

— Никъде няма да ходя с теб. И не ми казвай от какво се нуждая. — Тя бе стиснала устни и говореше без видимо вълнение. — Имах нужда от теб тогава.

— По дяволите, Морган.

Изреченото с полушепот проклятие съдържаше силата на гръмогласен вик. Тя не отместваше твърд поглед от градината навън. Някои рози са прецъфтели вече, помисли безстрастно. Ръцете в джобовете му се свиха безсилно в юмруци.

— Мислиш ли, че не го зная? Мислиш ли, че аз… — Ник се спря, преди да изгуби самообладание. — Не можех да ти дам това, от което се нуждаеше… Не и тогава. Недей да правиш нещата по-непоносими за мен, отколкото са и без това.

Морган се извърна и посрещна гнева му ледено.

— Нямам и намерение. — Говореше тихо като него, но без вибриращите развълнувани нотки. — Аз чисто и просто не искам нищо от теб. Както и не желая да правя каквото и да било заедно с теб.

— Морган… — В очите му се появи нещо, което тя не очакваше да види и което заплашваше решителността й да се изпари. Извинение, разкаяние, молба да го разбере. — Моля те, нужно ми е…

— Не ме интересува какво ти е нужно — прекъсна го Морган бързо, преди да се бе размекнала отново. — Просто стой далеч от мен. Изчезни напълно от погледа ми.

— Тази вечер — започна той, ала ледената ярост в очите й го спря.

— Стой далеч — повтори Морган.

Обърна му гръб и прекоси стаята, за да отиде при Дориан. Ник остана сам с мрачните си мисли и неспособността да се справи с тях.