Нора Робъртс
Верният път (3)

Трета глава

Морган въртеше в ръце чашата си с местно вино, но пиеше малко. Лекият му плодов вкус беше приятен, ала тя бе твърде вглъбена в мислите си, за да го оцени по достойнство, както и да се любува на разкриващата се прекрасна гледка. Терасата се издигаше над залива, в чиито яркосини води бяха разхвърляни малки островчета. С едва забележимо движение по повърхността се плъзгаха лодки, които изглеждаха като ситни точици. Морган почти не забелязваше обкръжаващото я вълшебство. Раздвояваше се между опита да вникне в загадъчните думи на своя късен нощен посетител и да следи водещия се край нея разговор.

Дориан Зулас отговаряше досущ на описанието, което Лиз му беше направила — класическа красота, бронзов тен, изисканост. В бледокремавия си костюм наподобяваше Адонис на двадесетия век. Интелигентността и изтънчените му обноски се допълваха от златиста хубост, която при все това му придаваше мъжественост. Науменото от Лиз щеше да я принуди да се отнася към него с вежлива сдържаност, ако не бе забелязала насмешливите пламъчета в очите му. Не бе трудно да разбере, че той не само се досещаше за посоката, в която действаше мисълта на домакинята, но беше решил да се включи в играта. Веселото предизвикателство на погледа му я накара да се отпусне. Можеше непринудено и без неудобство да се забавлява с безобидно флиртуване.

Йона, братовчедката на Алекс, беше, според Морган, по-малко привлекателна. Мургавата й, знойна външност беше едновременно смайваща и тревожеща. Бляскавото съчетание на красота и богатство не заглаждаше впечатлението за рязкост и острота, които можеха да са вследствие на тежък характер или нервност. В екзотичните й бадемови очи нямаше усмивка. Устата й бе нацупена. Морган я оприличи на дремещ вулкан, готов да изригне. Горещ, димящ, застрашителен.

Тези определения отново я върнаха към нощния й посетител. Защото му подхождаха така добре, както и на Йона Теохарис. И все пак… Странно, Морган осъзна, че й харесваха по отношение на мъжа, а в жената ги намираше за неприемливи и някак обезпокояващи. С двойна мярка ли съдя, запита се, после тръсна глава. Не, спотаената в Йона енергия изглеждаше разрушителна. А силата на мъжа беше покоряваща. Ядосана на себе си, Морган откъсна поглед от залива и прогони смущаващите я мисли.

Насочи цялото си внимание към Дориан. Само с усмивка той даваше да се разбере, че за него на терасата присъства една-единствена жена — похват, който на Морган й се стори приятен.

— Островът е великолепно място, потънало в спокойствие. Ала аз лично вирея по-добре сред хаос и врява. Тъй като живеете в Ню Йорк, сигурен съм, че ме разбирате.

— Да, но за мен в момента спокойствието е много благодатно — облегна се на перилата Морган и изложи гърба си на топлите слънчеви лъчи. — Откакто съм дошла, само мързелувам. Дори не съм събрала сили да се поразходя и разгледам.

— Местният колорит е впечатляващ, ако това имате предвид.

Дориан извади тънка златна табакера от джоба си и й предложи цигара. Тя поклати глава. Той запали и се облегна назад по начин, който беше странно съчетание между вяла отпуснатост и бдително внимание.

— Скали и проливи, маслинови горички, малки стопанства с птици и добитък — продължи Дориан. — Селото е много старомодно и непокварено.

— Точно от каквото имам нужда — кимна Морган и сръбна от чашата си. — Ала смятам да поемам нещата бавно и на порции. Ще събирам мидени черупки и ще намеря селянин, който да ми позволи да доя козата му.

— Ужасяващи желания — подсмихна се Дориан.

— Лиз може да потвърди, че винаги съм била неустрашима.

— С радост бих ви помагал при събирането на мидени черупки — усмихна се той по-широко, а очите му се плъзнаха одобрително по лицето й, което тя не пропусна да отбележи. — Колкото до козата, обаче…

— Учудва ме, че се задоволявате с толкова незначителни развлечения — намеси се в разговора дрезгавият глас на Йона.

Морган отмести поглед към нея и усети, че й струваше немалко усилия да изобрази усмивка.

— За мен самият остров е достатъчно развлечение. Не забравяйте, че съм турист. Винаги съм смятала, че почивка, по време на която препускаш от едно място на друго, не е никаква отмора.

— Морган мързелува вече цели два дни — засмя се Лиз. — Постави нов рекорд.

Морган й хвърли бърз поглед, а в ума й изникнаха бурните нощни премеждия.

— Настроила съм се за две седмици мирно лентяйство — измърмори. Като започвам от днес, добави наум.

— Лесбос е идеалното място да се отдаде човек на леност и бездействие — отбеляза Дориан и бавно издуха ароматна струя дим. — Първобитно и спокойно.

— Може би това островче не е толкова тихо, колкото изглежда на пръв поглед — обади се Йона и прокара лакирания си нокът по ръба на чашата.

Морган видя как веждите на Дориан подскочиха нагоре, сякаш учудено, докато пък Алекс ги свъси неодобрително.

— Най-добре ще направим, ако поддържаме спокойствието му, докато Морган ни е на гости — рече умиротворяващо Лиз. — Тя рядко стои кротка дълго време и щом сега е решила да го стори, трябва да се погрижим и да й осигурим приятна и безметежна почивка.

Морган издаде някакъв звук на съгласие и сведе глава над чашата, за да не се разсмее. Безметежна! Само ако знаеше за последните й преживявания.

— Искате ли още вино? — стана Дориан и се приближи до нея с бутилката.

Йона захвана да барабани с пръсти по страничната облегалка на стола от ковано желязо.

— Някои хора намират скуката за приятна — подметна.

— Почивката — заяви Алекс с едва забележима остра интонация, — има различни проявления.

— А и работата на Морган — продължи Лиз, като прокара гальовно ръка по гърба на съпруга си, — е твърде отговорна. С всички тези чуждестранни величия, протоколни изисквания, политика.

Дориан отправи на Морган разбираща усмивка и й наля още вино.

— Убеден съм, че човек със способностите и опита на Морган има много увлекателни истории за разказване.

Морган изви вежда. От дълго време не беше получавала мъжка усмивка, съдържаща само чист възторг — не задължаваща и топла, без да е изпитателно преценяваща.

— Разполагам с някоя и друга за разказване — отвърна тя.

 

 

Слънцето потъваше в морето. Розовите отблясъци струяха през отворените врати на балкона и заливаха стаята. Червен залез, помисли Морган. Не означаваше ли това попътен вятър? Реши, че може да го сметне за добра поличба.

Първите й два дни на Лесбос далеч не бяха безметежни, както поетично се изрази Лиз, но сега това беше останало зад гърба й. С повечко късмет и бдителност няма да се натъкне отново на онзи безумец с пленителна външност.

Тя прихвана в огледалото отражението на собствената си малко отнесена усмивка и припряно смени изражението си. Като се върне в Ню Йорк, няма да е зле да посети психиатър. Когато ти харесват откачени типове, не е чудно сам да си на път да превъртиш. Има по-важни неща, които предстоеше да обмисли. Като например какво да облече за вечеря.

След кратко колебание избра свободно падаща бяла рокля — богати дипли тънка китайска коприна, с дължина до глезените и дълъг ръкав. Дориан я беше вдъхновил да изложи на показ своята женственост и да се поперчи малко с нея. Джек, спомни си във връзка с това Морган, предпочиташе да я вижда в по-семпло и непретенциозно облекло. Често и без да го питат беше изказвал суровото си мнение относно нейния гардероб, като намираше вкуса й за непоследователен, противоречив и неуравновесен. Шарена пола в ярки цветове можеше да виси редом със строг делови костюм. Той така и не проумя, че и двете подхождаха на нейната същност. Още едно значително различие помежду им, отбеляза наум Морган и закопча около врата си колие от малки перли.

Тази вечер смяташе да се позабавлява. Отдавна не й се бе случвало да флиртува. За кой ли път мисълта й отново скочи към черноокия мургав мъж с разрошена коса и набола брада. Задръж, Морган, предупреди се сама. Онова едва ли има нещо общо с флиртуването. Тя отиде да затвори балконската врата и кимна доволно, когато превъртя ключа и той щракна в бравата. Това, рече си, ще свърши работа.

 

 

Лиз се носеше плавно из салона. Беше доволна, че Морган още не бе слязла долу. Щеше да й устрои тържествено представяне. Независимо от крехкия си вид, Лиз беше решителна жена. Предаността беше нейната най-изявена отличителна черта. Когато обичаше, то бе непоколебимо. Искаше Морган да е щастлива. Собственият й брак бе сполучлив и беше й донесъл само щастие. Ако оставеха нещата в нейни ръце, приятелката й щеше да се сдобие със същото.

С усмивка на задоволство тя огледа салона. Светлините бяха приглушени, създаваха уют и задушевност. Нощното ухание на цветя и зеленина, което нахлуваше през отворените прозорци, беше осезателно и придаваше на атмосферата потайна романтичност. За нея щяха да допринесат и отбраните вина, които беше поръчала към вечерята. Сега оставаше само Морган да й съдейства…

— Ник, толкова се радвам, че намери възможност да дойдеш — тръгна към него Лиз с протегнати ръце. — Чудесно е как по изключение всички сме се събрали в едно и също време на острова.

— За мен винаги е било удоволствие да те видя, Лиз — отвърна й той с топла, обаятелна усмивка. — Истинско облекчение е да се измъкнеш от навалицата в Атина за някоя и друга седмица. — Ник стисна леко ръцете й, после вдигна едната към устните си. Черните му очи ласкаво се плъзнаха по лицето й. — Кълна се, че ставаш все по-прекрасна с всеки следващ път, щом те видя.

Лиз го хвана със смях под ръка.

— Трябва по-често да идваш на вечеря у нас. Благодарих ли ти подобаващо за онази великолепна индийска ракла, която ми намери? — Като продължаваше да се усмихва, тя го поведе към бара. — Обожавам я.

Той я потупа леко по ръката.

— Няма нужда от специални благодарности. Радвам се, че можах да ти намеря точно това, което искаше.

— Ти винаги успяваш да откриеш най-прекрасната вещ. Алекс няма понятие от тия неща. Боя се, че не може да различи един „Хеплуайт“ от индийски слон.

Ник се разсмя.

— Всеки си има своите дарби.

— Ала твоята работа трябва да е крайно занимателна — изгледа го Лиз с грейнали в усмивка очи и започна да му приготвя питие. — Всички тези съкровища и екзотични места, които посещаваш.

— Понякога е по-вълнуващо просто да си у дома.

Тя го стрелна под око.

— Кой ще ти повярва, след като толкова рядко се появяваш тук? Къде беше миналият месец? Венеция?

— Красив град — изплъзна се той ловко, без да отговори на въпроса.

— Иска ми се да го видя. Ако мога само да откъсна Алекс от неговите кораби… — Лиз зашари с поглед из помещението. — О, Господи, изглежда Йона пак му досажда. — Тя си пое дълбоко дъх, върна погледа си върху Ник и се усмихна с печална примиреност, зърнала разбиране в очите му. — Пак ще ми се наложи да играя ролята на дипломат.

— Тези ти умения са безспорни и очарователни, Лиз. Алекс е голям късметлия.

— Напомняй му го от време на време. Не ми се нрави да ме смята за в кърпа вързана. А, ето я и Морган. Тя ще те забавлява, докато аз изпълнявам дълга си.

Ник проследи погледа й и закова очи в появилата се на вратата Морган.

— Несъмнено — промърмори в отговор.

Хареса му роклята, с която беше облечена — ефирната невинна белота бе същевременно и прелъстителна. Беше оставила косата си спусната и тя падаше върху раменете й, сякаш току-що беше станала от възглавницата. Много е хубава, помисли с вълнение. Красотата винаги бе била негова слабост.

— Морган — хвана я Лиз за ръката, преди тя да успее да стори друго, освен да се усмихне за поздрав на Дориан.

— Ще правиш за малко компания на Ник, докато аз свърша тук една работа. Морган Джеймс, Николас Грегорас — представи ги бързо един на друг Лиз и докато се опомнят, вече беше прекосила салона.

Морган мълчеше смаяна. Ник повдигна отпусната й ръка към устните си.

— Вие? — прошепна тя задавено.

— Афродита, ти си прелестна. Дори и напълно облечена.

Без да откъсва устни от дланта й, той се взря в очите й. Погледът му беше загадъчно дълбок и доволен. Дошла на себе си, Морган направи опит да издърпа ръката си. Ник не промени изражението си, но я стисна по-силно и я задържа.

— Бъди предпазлива, Морган — каза благо. — Лиз и гостите й ще се учудят на държането ти. А обяснението — засмя се той по познатия й начин, — ще ги накара да се запитат за душевното ти здраве.

— Пуснете ме — каза тя тихо и старателно разтегли устните си в усмивка. — Или, кълна се, ще си изпатите.

— Ти си великолепна — поклони се Ник леко и освободи ръката й. — Знаеш ли, че очите ти буквално хвърлят стрели, когато си ядосана?

— В такъв случай ме радва мисълта, че мога да ви направя на решето — отвърна му. — Доставете ми удоволствието да ме уведомите, когато някоя ви улучи в сърцето, господин Грегорас.

— О, наричай ме Ник, моля — поправи я със светска галантност. — Официалностите едва ли са уместни, след като ние с теб… Преживяхме някои неща заедно.

Морган му се усмихна бляскаво.

— Така да бъде, Ник, ти — звяр противен. Жалко, че моментът не е подходящ да ти обясня колко си непоносим.

Той наклони глава.

— Ще уредим някоя по-добра възможност. Скоро — добави с едва доловими металически нотки. — А сега ми позволи да ти донеса едно питие.

Лиз изпърха наблизо, доволна от усмивките, които видя, че двамата си разменят.

— Май се спогодихте като стари приятели.

— Тъкмо казвах на господин Грегорас колко вълшебна изглежда къщата му откъм морето — отвърна й Морган, като му хвърли незабелязано бърз, ала унищожителен поглед.

— Наистина, Морган беше направо запленена — потвърди Лиз. — Тя винаги е предпочитала необикновените неща, които не се вместват в общоприетите представи, ако разбираш какво искам да кажа.

— Напълно.

Ник задържа очи върху лицето на Морган. Човек може да потъне в тези очи, ако не внимава, помисли си. Много да внимава.

— Госпожица Джеймс беше така любезна да се съгласи на екскурзията, която й предложих за утре следобед — усмихна се той, като наблюдаваше как изражението й се сменя от смаяно до яростно, докато успя да го овладее.

— Чудесно! — грейна насреща им доволна Лиз. — Ник притежава толкова много съкровища от цял свят. Домът му е като пещерата на Аладин.

Морган се усмихна, а наум й дойдоха три зловещи желания спрямо предполагаемия й утрешен домакин.

— Нямам търпение да видя.

 

 

По време на вечерята Морган го наблюдаваше отначало с объркване, после с любопитство. Беше заинтригувана от държането му. Това като че ли бе съвсем друг човек. Уравновесен, изискан. Изчезнали бяха напрегнатостта и грубоватата суровост, заменени от непринуденост и обаяние.

„Николас Грегорас — зехтин, внос-износ“, спомни си тя думите на Лиз. Да, можеха да бъдат забелязани следите на богатството, успеха… И властта. Но тази негова властност, която тя бе усетила от самото начало, сега изглеждаше по друг начин — без оттенъка на буйство и невъздържаност.

Той седеше непринудено на пищната трапеза, смееше се и разказваше на Лиз и Алекс за някаква случка на острова, а в ръката му проблясваше изящна кристална чаша. Опушено сивият костюм беше с безупречна кройка и му стоеше така добре и естествено, както и черният потник и джинсите, с които го видя за първи път. Неговата самоувереност бе придобила сега по-изтънчена отсянка. Всичките му остри ръбове и чепатости бяха загладени.

Ник изглеждаше спокоен и отпуснат, сякаш си бе вкъщи, без онази напираща, застрашителна енергия. Как можеше това да е същият мъж, който размахваше нож и се катереше по отвесната стена до балкона й?

Той й подаде чаша с вино и Морган се намръщи. Да не забравя, че все пак това е същият човек, напомни си сама. Ала каква ли игра въртеше? Тя вдигна очи и срещна погледа му. Пръстите й стиснаха чашата. Макар за кратко, пак зърна предишния мъж. Спотаената сила беше там, в този твърд, но бързо потулен поглед. Ако играеше някаква игра, помисли Морган и отпи от виното, за да успокои внезапно появилата се нервност, то едва ли бе почтена. А тя не искаше да участва в нея… И с него.

Обърна се към Дориан, като остави Ник на Йона. Интелигентен, духовит и без смущаваща загадъчност, Дориан беше по-приятен сътрапезник. Разговориха се непринудено и Морган опита да се отпусне.

— Кажете ми, Морган, не намирате ли, че всички тези думи от толкова различни езици създават голяма навалица в ума ви?

Тя побутваше мусаката в чинията си, без да е в състояние да преглътне и хапка. Струваше й се, че от нерви стомахът й се е свил и нямаше да понесе пикантното ястие. Проклет да е този тип, който й разваля дори апетита!

— Мисля само на този, на който говоря в момента — отвърна.

— Прекалено лесно представяте нещата — настояваше Дориан. — Такава вещина и умение са достойни за гордост. Дори за власт.

— Власт? — свъси за миг вежди Морган, после лицето й се проясни в усмивка. — Може и така да е, ала никога не ми е хрумвала подобна мисъл. Просто ми се струваше твърде ограничено човек да е в състояние да общува само на един език, затова започнах и, както изглежда, вече не мога да спра.

— Знаейки езика, вие сте като у дома си в различни страни.

— Да, мисля, че именно това е причината да се чувствам така… добре и непринудено тук.

— Алекс ми каза, че се опитва да ви примами в своята фирма — усмихна се Дориан и вдигна чашата си да се чукне с Морган. — Сериозно съм намислил да му съдействам. Ако работите при нас, това несъмнено ще е от голяма полза за фирмата.

Над масата се разнесе гръмкият смях на Йона.

— Ох, Ники, ще ме умориш от смях. Така забавно разказваш.

Ники, изсумтя мислено Морган. Ще припадна!

— Положително ще е удоволствие да се работи с вас — дари тя Дориан с най-лъчезарната си усмивка.

— Вземи ме утре на разходка с твоята яхта, Ники. Просто трябва да се разсея малко.

— Извинявай, Йона, но утре няма да стане. Може би някой ден през седмицата.

Той смекчи отказа си, като леко погали ръката й. Йона нацупи устни.

— Аз ще умра от скука някой ден през седмицата.

Морган чу как Дориан въздъхна тихо. Вдигна очи и улови бързия, раздразнен поглед, който й хвърли.

— Йона ми каза, че наскоро е срещнала Мария Попагос в Атина — обади се той с равен глас. Погледът му вече бе спокоен. — Тя сега колко, пет деца ли има, а, Йона?

Отнасят се с нея като с дете, помисли с неудоволствие Морган. А и тя се държи така — като вироглаво, разглезено и непослушно дете.

През останалата част на вечерята, както и по време на кафето в гостната, Морган наблюдаваше как настроението на Йона се мени от мрачно и начумерено до необуздано буйно. Явно свикнал с това или поради добрите си обноски, Дориан се правеше, че не забелязва драстичните промени. И макар хич да не й се искаше да му го признае, ала видя, че Ник постъпва по същия начин. Морган с известно съчувствие забеляза също, че с напредването на вечерта Алекс ставаше все по-разсеян. Тихо каза нещо на братовчедка си, когато тя си наля още бренди. В отговор Йона тръсна яростно глава, преди да гаврътне чашата и му обърна гръб.

Когато Ник стана, за да си върви, Йона настоя да отиде с него до колата му. На излизане от гостната, хванала го подръка, тя хвърли победоносен поглед през рамо. Това пък за кого ли беше предназначено, зачуди се Морган. Вдигна рамене и отново се извърна към Дориан. Поне ще прекара остатъка от вечерта спокойно. Имаше време да размисли върху всичко, когато остане насаме в стаята си.

 

 

Тя се унесе в сънища. Виното бързо я бе приспало. За безопасност бе затворила и заключила балконската врата, но нощният бриз нахлуваше през прозорците. Морган въздъхна и се размърда, усетила нежната му ласка върху кожата си. Беше като докосване от крилата на пеперуда. Повея над лицето й, после се върна с по-топъл полъх върху устните й. Тя се протегна от удоволствие. Тялото й бе гъвкаво и податливо. Целувката на видението в съня стана по-осезателна и Морган разтвори устни. Протегна ръце и го привлече към себе си.

Желанието спеше. Усещанията бяха почти безплътни, леки и омайни като виното, което още замъгляваше съзнанието й. Тя въздъхна морно и лениво заплува на вълните на удоволствието. Ръцете й се обвиха около въображаемия любим, който нямаше образ — дух, призрак… Или пират. Той шепнеше името й и все по-силно притискаше с целувка устните й, а ръцете му се спуснаха надолу по чаршафа, който ги разделяше. Корави, познати пръсти се плъзнаха по кожата й. Тялото, прекалено твърдо, прекалено мускулесто, за да е сън, тежеше върху й. Сънените видения станаха по-материални и духът придоби форма и облик. Тъмна коса, черни очи, уста, които бяха зловещо красиви и толкова изкусни…

Топлината се превърна в огън. Морган изстена и се остави желанието да я завладее. Милувките по тялото й станаха по-настоятелни, усетили нейната отзивчивост. Устата й бе искаща и лакома. После чу гальовни думи, прошепнати на гръцки до ухото й.

Внезапно плътната завеса на съня се вдигна. Тежестта на тялото върху нея беше реална, болезнено реална и позната. Тя объркано идваше на себе си. Помъчи се да се освободи.

— Богинята се събужда. Колко жалко.

Различи лицето му в снопа лунна светлина. Тялото й още тръпнеше от възбуда. Слисването й се превърна в отчайващо смущение, щом разбра кой бе причината.

— Какво правиш! — възкликна, ала вместо възмутен, гласът й прозвуча хрипливо. Дишаше тежко и накъсано. Още чувстваше вкуса на устните му върху своите. И ръцете му… — Това прехвърли всички граници! Ако си въобразяваш дори за миг, че ще гледам спокойно как се промъкваш в леглото ми, докато спя…

— Беше твърде сговорчива преди малко.

— Гледай ти какъв позор!

— Много си отзивчива — прошепна Ник и прокара пръст зад ухото й. Усети ударите на сърцето й. Съзнаваше, че и неговото бие забързано и полаганите усилия да го укроти не помагаха. — Стори ми се, че ти е приятно да те докосват — продължи. — И на мен това ми достави удоволствие.

Гласът му бе станал дълбок и завладяващ, както той умееше и както Морган добре си спомняше. Почувства, че тялото й се отпуска и омеква в изнемога.

— Махни се от мен! — заповяда в опит за отбрана.

— Сладката ми Морган — захапа Ник леко долната й устна. Усети тръпките, които преминаха през нея, усети бързия прилив на възбуда. Толкова лесно би било да я склони и толкова… Рисковано. Дружелюбната усмивка му костваше усилие. — Ти само отлагаш неизбежното.

Тя се постара да го гледа равнодушно, докато се мъчеше да успокои дишането си. Нещо й подсказваше, че дори всичко останало, което беше изрекъл, да бе лъжа, то последното бе самата истина.

— Този път не съм обещала да не викам.

Веждата му отскочи нагоре, като че тази възможност му се беше сторила прелюбопитна.

— Ще бъде интересно да обясниш… Тази ситуация на Лиз и Алекс. Ще твърдя, че съм бил заслепен до умопомрачение от твоята красота и ще прозвучи искрено и правдоподобно. Но ти все едно няма да се развикаш.

— Какво те кара да си толкова сигурен, ако смея да попитам?

— Защото ако наистина искаше, досега да си ме изгонила или поне да си се опитала.

Той се претърколи настрани и се излегна най-спокойно.

Морган седна на леглото и прокара ръка през косата си. „Нима винаги ще е прав“, помисли мрачно.

— Сега какво искаш? И как, по дяволите, влезе този път? Бях заключила…

Тя млъкна, забелязала, че балконската врата бе широко отворена.

— Да не мислиш, че една ключалка може да ме спре? — засмя се Ник и закачливо я тупна по носа. — Има още много неща да видиш.

— Така, а сега ме чуй… — подзе тя.

— Не, запази обвиненията за после. Те, така или иначе, са ми ясни. — Той разсеяно хвана и започна да върти между пръстите си кичур от косата й. — Върнах се, за да се уверя, че не те е нападнало някакво внезапно и оправдателно главоболие, което да ти попречи да ми дойдеш на гости утре. Има едно-две неща, които искам да обсъдя с теб.

— Аз пък имам не едно, а пълен кош с неща, които трябва да обсъдя с теб — изсъска ядосано Морган. — Първо, какво точно правеше онази нощ край морето? И кой…

— По-късно, Афродита. В момента съм разсеян. Този твой парфюм, който използваш, например. Много е… — Ник я погледна в очите. — Съблазнителен.

— Престани!

Тя не му вярваше, когато й говореше с този подкупващ тон. Не му вярваше изобщо, поправи се мислено. Изгледа го безразлично, с неподозирано самообладание.

— Каква е целта на този цирк, който разиграваш в момента?

— Цирк? — ококори той сполучливо очи. — Морган, скъпа, не разбирам за какво говориш. Всичко е съвсем истинско.

— Върви по дяволите с твоята истина!

— Няма нужда да ме ругаеш — каза Ник кротко.

— Има, и още как! — отвърна тя. Как успява да е така обаятелен в подобна нелепа ситуация? — Тази вечер ти беше изряден гост — продължи Морган, като отблъсна ръката му, която беше започнала да си играе с края на тънката й копринена нощница. — Любезен, очарователен…

— Благодаря.

— И неискрен — присви тя очи.

— Само не и неискрен — възпротиви се той. — Просто вежлив и реагиращ подходящо, според случая.

— Е, да, предполагам, че щеше да изглежда малко неуместно, ако беше извадил нож от джоба си.

Пръстите му се стегнаха слабо, после отново се отпуснаха. Морган не възнамеряваше да го остави на мира така лесно и да му прости, че я беше докарал до припадък от страх предната нощ, проснал я на земята и притиснал под себе си.

— Не са много хората, които са ме виждали по-различен от това, което бях тази вечер — каза Ник тихо и отново започна да върти кичура й в ръката си. — Твой лош късмет е, че спадаш към тях.

— Отсега нататък не желая да те виждам в нито един твой облик.

В очите му светна весело пламъче. Погледна я.

— Заблуждаваш се. Ще те взема утре в един.

Тя подхвърли една фраза, често чувана в недотам елитното италианско общество. Той се разсмя доволно.

— Скъпа, длъжен съм да те предупредя, че работата ми е налагала да посещавам някои бордеи в Италия.

— Чудесно, значи не се нуждаеш от превод.

— Имай готовност за утре. — Ник я изгледа от горе до долу. — Може да ти се стори по-лесно и приемливо да общуваш с мен на дневна светлина и… Когато си по-подходящо облечена.

— Не възнамерявам да общувам с теб когато и да е било повече — подхвана раздразнено Морган, ала в полушепот, без да повишава глас. — Както и да идвам утре с теб и да продължавам тази абсурдна нелепост.

— О, мисля, че ще ти се наложи. — Усмивката му беше самоуверена и вбесяваща. — Инак ще ти е крайно трудно да обясниш на Лиз защо не си дошла, след като вече си проявила такъв интерес към къщата ми. Кажи, между другото, какво толкова ти хареса в нея?

— Безумието на архитектурата.

Той отново се засмя и я хвана за ръката.

— Още един комплимент. Обожавам те, Афродита. Хайде, целуни ме за лека нощ.

Тя се дръпна и се озъби.

— И през ум не ми минава!

— Напротив. — С ловко движение Ник отново я беше приковал под себе си. Морган го проклинаше, а той се усмихваше с предишната безочлива дързост. — Магьосница — прошепна. — Кой смъртен може да устои на една вълшебница?

Устата му бързо се впи в нейната и остана там, докато Морган спря да се дърпа и извива под него. Принудата постепенно изчезна от целувката и остана само силата на желанието. То преливаше в нея и тя не бе сигурна дали бе нейното, или неговото. После дойде страстта — чиста, гореща и безпаметна. Със стон Морган я прие. Него също.

Почувствал промяната, Ник се отпусна и просто се остави на приятното усещане.

Нейният вкус го беше преследвал дълго след първата им среща. Всеки път, когато я докосваше, знаеше, че трябва да получи всичко. Но не сега. Тя представляваше опасност, а залогът беше твърде голям. И така вече беше поел прекален риск с нея. Ала този неин вкус…

Престана да я целува, макар желанието да го бе сграбчило и да го раздираше с нокти. Знаеше колко бе опасно дори за миг да се окаже уязвим. Ако вземе и си загуби ума по нея… Само да не се бе озовала на брега онази нощ! И да не трябваше да се разкрива пред нея. Щяха ли тогава нещата да са по-различни, отколкото бяха сега, запита се. Щеше ли да е в състояние с малко находчивост и изкусни думи да я примами в обятията си, в леглото си? Ако се бяха запознали току-що и сегашната вечер бе първата им среща, щеше ли тъй скоро и безумно да я пожелае?

Усети се, че бе заровил ръце в косите й, а устните му блуждаеха по шията й. Там уханието й сякаш се долавяше най-силно, а вкусът на кожата й бе подлудяващ и опасен. Но той живееше с опасността и й се наслаждаваше, живееше според както му диктуваше разумът и печелеше. Ала тази жена, чувството, което събуждаше у него, таеше заплаха, която Ник не можеше да прецени. Нищо обаче нямаше да го отклони от поетия път. Нито дори нейната неочаквана намеса.

Искаше му се да я докосне навсякъде, да разкъса това парче коприна, което я покриваше, и да почувства топлата й плът под пръстите си. Но не смееше. Познаваше добре предела на силите си, собствените си слабости. Не бе във възторг от това, че Морган Джеймс се превърна в негова слабост, и то в момент, когато най-малко можеше да си го позволи.

Тя прошепна името му, пъхна ръце под фланелата му и ги плъзна по мускулестите плещи. Той усети желанието да го пробожда като копие, като нажежена стомана да се забива в слабините му. Със сетно усилие на волята се опита да се пребори с него, да го овладее, докато остана само тъпа болка, с която можеше да се справи. Повдигна глава и изчака светлосините й, премрежени очи да се прояснят. Нещо убиваше в дланта му. Отвори ръка и видя, че без да съзнава, бе стискал медальона й. Сподави дошлото на устата му проклятие. — Приятни сънища, Афродита — каза след малко, когато бе в състояние да говори спокойно. — До утре — усмихна й се нехайно.

— Ти…

Морган млъкна задъхана. Бореше се с желанието да се нахвърли с най-обидни думи върху му. Идеше й да го убие.

— До утре — повтори Ник и повдигна ръката й към устните си.

Тя го наблюдаваше как прекоси стаята и излезе на балкона, прехвърли се през перилата и изчезна от поглед. Лежеше съвършено неподвижна, втренчила очи в празното пространство, и се чудеше в какво се бе забъркала.