Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Az (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013 г.)

Издание:

Бъртрис Смол. Адора

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, Габрово, 1999

Редактор: Мария Дъбравова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

ISBN: 954-19-0049-6

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Мурад бе очарован от срещата си с Теадора. Макар че бе вече достатъчно зрял и опитен в любовното изкуство, сладостта й и непорочната й чистота го омагьосаха.

По закон тя бе третата жена на баща му, но смяташе, че нямаше почти никакъв шанс султан Орхан да я заведе в двореца, още по-малко — в леглото си. Малката принцеса бе само политически залог и Мурад не чувстваше угризения, че бе флиртувал с нея. Бе почтен и нямаше намерение да я прелъстява.

Мурад бей бе най-младият от синовете на султана. Имаше двама братя — Сюлейман и Ибрахим. Майката на Ибрахим — Анастасия — бе дъщеря на византийски благородник, далечен роднина на Теадора, и се отнасяше с надменно презрение към майката на Мурад, която бе дъщеря на грузински хетман. Анастасия бе първата жена на султана, но любимата му съпруга бе майката на Мурад — Нилюфер той обичаше нейните синове най-много.

Ибрахим, завареният брат на Мурад, бе най-големият от тримата, но като бебе го бяха изпуснали и той бе паднал на главата си — оттогава не бе наред. Живееше в собствен дворец, под нежните грижи на робите и жените си, които до една бяха стерилни. Животът на принц Ибрахим бе низ от периоди на спокойствие и дива лудост. Въпреки това майка му се надяваше той да наследи баща си като султан и тайно работеше за постигането на тази цел.

Принц Сюлейман също имаше собствен дворец, но бе баща на двама синове и няколко дъщери. Мурад нямаше наследници — по негово желание жените му не можеха да имат деца. Най-младият син на Орхан знаеше, че избраният за наследник на султана е Сюлейман.

Макар че обичаше брат си, Мурад имаше намерение да воюва с него за империята, когато баща им умре. Но винаги щеше да съществува риск да я загуби, а това би означавало не само неговата смърт, но и на цялото му семейство. Затова Мурад бе решил да няма деца, докато не стане султан и синовете му да могат да се родят в относителна безопасност. Чиста случайност го бе довела този следобед край манастира „Св. Катерина“. Бе гостувал на една обаятелна и възхитителна вдовица живееща наблизо, и бе минал през манастира точно навреме, за да хване Адора. „Какъв дявол! — помисли с усмивка. — Бе искала праскови и бе последвала желанието си. Каква скъпоценна съпруга би била за всеки мъж.“ Спря и усмивката отново озари лицето му. Според мюсюлманския закон, синът можеше да вземе, която и да е съпруга на починалия си баща, при положение че нямаше да се извърши кръвосмешение. Колко ли още щеше да живее Орхан?

Момичето бе на сигурно място и бе малко вероятно да бъде извикано да служи на мъжа си. Теадора Кантакузина бе забравена. „Така е по-добре“ — помисли си Мурад навъсено, защото през последните няколко години се носеха слухове за сексуалната поквара на баща му в опитите си да запази потентността си.

Мурад се чудеше, дали Адора щеше да се появи на другата вечер. Беше му се скарала, когато я целуна. Но след това се бе поддала и той бе усетил смущението, завладяло я, преди да избяга.

Следващият ден му се стори безкрайно дълъг — нямаше търпение да се срещне с нея.

Тъй като бе средата на лятото, манастирското училище бе затворено и дъщерите на заможните християни в Бурса се бяха оттеглили със семействата си в крайбрежните си вили. Никой не се бе сетил да покани императорската дъщеря. Тези, които й съчувстваха, се колебаеха заради положението й. Другите я смятаха за пропаднала заради брака й, но никога не биха изразили мислите си публично. По този начин Теадора бе принудена да е сама, точно когато най-много се нуждаеше от приятели.

Любознателна по природа, тя четеше всичко, което й попадне. Но бе обезпокоена от копнеж, който не можеше нито да назове, нито да разбере. Нямаше никой, на когото да се довери. Както винаги бе сама. Съученичките й бяха мили с нея, но тя никога не беше достатъчно дълго с тях, за да може да завърже истинско приятелство. Слугите й, дворцови роби, бяха сменяни три пъти в годината, защото прислугването на султанската съпруга, още дете, се смяташе за скучно занимание. По тази причина тя бе много по-незапозната със света и мъжете, отколкото всяко друго момиче на нейната възраст и затова нямаше търпение да се впусне в авантюри.

Към края на горещия следобед Теадора посети вечернята в манастирската църква. Като се върна вкъщи, тя хапна малко капон[1], салата от пресни марули и за десерт — от своите крадени праскови. Пи и леко кипърско бяло вино.

С помощта на робите се изкъпа със слабо ароматизирана топла вода, която я разхлади, и навлече къса бяла копринена дреха. Косата й бе пусната и добре разресана.

Изчакваше времето между залез-слънце и здрачаване, за да може незабелязано да се промъкне в прасковената градина. Вече имаше ключ, който смело бе поискала от преподобната майка — и, за своя приятна изненада, бе получила.

— Жегата ме прави неспокойна — каза тя на монахинята. — Ако овощните градини са отворени, ще имам повече място да се разхождам. Може ли да ям праскови?

— Разбира се, дете мое. Което е наше, принадлежи и на Ваше Кралско Височество.

Сега манастирът бе тих. Кварталът наоколо — също. Само малките нощни създания цвъртяха и писукаха и нарушаваха вечерната тишина. Теадора стана и наметна лека тъмна пелерина върху нощницата си. Напусна приземната спалня през прозореца и забърза по чакълестия път. Меките й чехли не вдигаха никакъв шум. Влажната й длан стискаше здраво малкото ключе. За нейно облекчение вратичката на градината се отвори безшумно. След като я затвори внимателно зад себе си, тя се облегна на нея, премаляла от вълнение. Беше успяла!

— Ти дойде! — Тихият, дълбок глас наруши тишината.

Тя се втрещи.

— Ка-какво правиш тук? — попита възмутена тя.

— Не се ли разбрахме вчера да се срещнем тук тази вечер? — Тя усети смеха в гласа му.

„О, Света Теодосийо! Кой знае за каква развратница ме смята!“ — помисли си тя. Събра всичкото достойнство, което имаше, и каза грубо:

— Дойдох само за да ти кажа, да не опетняваш храма на тази църква, част от която са и овощните градини! — Сърцето й биеше лудо.

— Разбирам — отвърна той печално. — Мислех, че си дошла по-рано, за да се скриеш и да видиш дали ще дойда. — Последвалата тишина изглеждаше безкрайна. — Ти се смути — каза й закачливо той.

— От откъде си толкова сигурен?

Ръката му нежно докосна лицето й и тя отскочи назад.

— Страните ти горят!

Отново се засмя меко. Хвана ръката й и каза властно:

— Ела! Открил съм едно идеално място — в средата на овощната градина, под дърветата. Там никой няма да ни види. — Той я задърпа, пъхна се под разперените клони на дърветата и притегли и нея. — Ето ни и нас — на сигурно и уединено място.

За негова изненада тя избухна в сълзи. Учуден, той обви ръце около нея.

— Адора, скъпа, какво има?

— С-с-страх ме е! — заекна тя, хълцайки.

— От какво, гълъбице?

— От теб! — Тя изстена.

Тогава той разбра колко непорочна бе тя. Внимателно я притегли да седне върху пелерината си, постлана на тревата.

— Не се страхувай, Адора! Няма да ти сторя нищо лошо!

Нежно я притисна до гърдите си и ризата му се намокри от сълзите й.

— Н-никога не съм била с мъж — призна тя малко поуспокоена. — Не знам какво да правя, а не искам да ме сметнеш за невежа.

Той преглътна смеха си и каза мрачно:

— Адора, мисля, че ще е добре да знаеш кой съм — както аз знам коя си. Ваше Височество! — Чу тихото й ахване. — Аз съм принц Мурад, третия син на султан Орхан. Слуховете сигурно са те накарали да повярваш, че съм развратник. Но аз се подчинявам на Корана и със сигурност няма да прелъстя съпругата на баща си, дори и тя да е много съблазнителна. И да е само политически залог.

За момент тя остана мълчалива. След това попита:

— Знаеше ли в началото коя съм?

— Почти. Когато се срещнахме се връщах в двореца след гостуване на един приятел, който живее наблизо. Няма друг път, освен този покрай „Света Катерина“. Когато ми каза името си, внезапно осъзнах, че ти си тази Теадора.

— И макар че знаеше коя съм, все пак ме целуна? И си уреди тайна среща с мен? Ти си нищожество, принц Мурад!

— Ти дойде, Адора — тихо й напомни той.

— Само за да ти кажа да не идваш повече тук.

— Не, защото беше любопитна, гълъбче. Признай си!

— Не е вярно!

Той заговори още по-нежно.

— Любопитството не е грях, скъпа. Естествено е младо момиче като теб да се интересува от мъже. Още повече — самотно момиче като теб. Кажи ми кога за последен път си срещала мъж?

— Отец Бесарион ме изповядва веднъж седмично — каза тя надуто.

Той се засмя гърлено.

— Казах мъж, не съсухрената черупка на одъртял свещеник.

— Не съм срещала мъж, откакто дойдох в „Света Катерина“. Другите ученици не живеят тук и никой не ми идва на гости — прозвуча просто отговорът й.

Той се пресегна и покри малката й ръка със своята — голяма и четвъртита. Дланта му бе топла. Усети как Теадора се отпусна.

— Много ли си самотна, Адора?

— Имам си уроците, принц Мурад — отвърна момичето.

— Нямаш ли приятели? Бедната малка принцеса!

Тя отдръпна ръката си.

— Не се нуждая от ничие съжаление. Най-малко пък от вашето!

Луната бе изгряла. Бе много голяма и почти пълна, ярката й светлина хвърляше сребърни отблясъци върху едрите златисти праскови, висящи от големите клони. Те докоснаха и бледото лице на Теадора Кантакузина и Мурад видя гордия й поглед и борбата й да спре сълзите, които напираха в аметистовите й очи.

— Не те съжалявам, гълъбице — каза той. — Неприятно е, че момиче като теб трябва да се омъжи за старец и да бъде затворено в манастир. Ти си създадена за страстните прегръдки на млад мъж.

— Аз съм византийска принцеса — каза студено тя. — Родена съм с тази титла, дори преди баща ми да стане император. Дълг на всяка принцеса е да се омъжи там, където е най-изгодно за семейството й. Желанието на баща ми — императорът — бе да се омъжа за султана. Като добра християнска дъщеря нямах право да оспорвам.

— Предаността към баща ти заслужава похвала, Адора, но говориш като дете, каквото всъщност си. Ако някога беше срещнала любовта, сега нямаше да си толкова упорита и неподатлива.

— Семейството ми ме обича! — отвърна му тя убедено.

— Така ли? Баща ти направи размяна — омъжи те за човек, достатъчно стар, за да ти бъде дядо, само за да може да разчита, че султанските армии ще му помогнат да запази откраднатия от него трон — каза Мурад. — Даде сестра ти за жена на врага си — младия император. Тя поне има съпруг само три години по-стар от нея. И ако случайно младият Йоан победи стария, животът на баща ти все още ще е в безопасност, защото тогава дъщеря му ще бъде императрица. А ти? Знаеш ли, че сестра ти Елена наскоро роди син? Тя проповядва свещена война срещу „неверника“. Явно „много“ те обича. В начинанието й се е включила и доведената ти сестра — София, чиято благочестивост отстъпва само пред сексуалните й изпълнения, които са най-скандалното нещо в Константинопол. Кога за последен път някоя от тях е разговаряла с теб? А брат ти, Матей, който сега ще става монах? Писал ли ти е изобщо? Това ли са хората, които те обичат?

— Баща ми направи най-доброто за империята — каза ядосано тя. — Що се отнася до сестрите ми, София бе станала жена, когато аз бях още дете. Слабо я познавам. С Елена винаги сме били врагове. Тя може да говори за свещени войни, но това никога няма да стане. — Гласът й изразяваше презрение. — Империята едва защитава себе си, камо ли да влиза във война със султана. — Трезвото й схващане на политическата истина го впечатли. — Майка ми — продължи тя — ме информира подробно. Макар че не сме се виждали, откакто напуснах Константинопол, ми пише всяка седмица. А съпругът ми, Орхан, е назначил специален вестоносец, само за мен, който ми носи писмата направо от брега и се връща с отговорите ми. Доведеният ми брат Йоан бе убит в сражение и тя ме уведоми незабавно за смъртта му, за да мога да се помоля за душата му. Майка ми не може да ме посещава. Сигурно знаеш, че е опасно да пътува. Съпругата на византийския император би представлявала чудесна плячка за пирати и разбойници. Но аз наистина съм много обичана, принц Мурад. Наистина!

— Ти нищо не разбираш от любов! — каза грубо той, като я придърпа в обятията си и здраво я прегърна. — Помниш само смътната обич на детето към семейството му. Никой никога не те е докосвал истински, не е възбуждал гордостта ти, малка коравосърдечнице. Но аз ще го направя, Адора! Ще те накарам да погледнеш към живота… към любовта… към себе си.

— Нямаш право! — изсъска тя, като се опитваше да се освободи от прегръдката му. — Аз съм съпруга на баща ти! Така ли почиташ Корана? Какво стана с обещанието ти да не ме прелъстяваш?

Той се усмихна тъжно.

— Ще спазя обещанието си, моя малка непорочна девице. Има стотици начини да ти доставя удоволствие, без да отнемам девствеността ти. Ще започнем уроците веднага.

Но щом се наведе към нея, тя сложи ръце на гърдите му, за да го задържи на разстояние.

— Баща ти…

— Баща ми — каза той, докато разхлабваше връзките на пелерината й — никога няма да те извика при себе си. Когато умре, Адора, и аз стана султан, ще уредя с императора на Византия, който и да е той, да ми станеш жена. Дотогава ще те обучавам в изкуството на любовта.

И преди тя да успее да протестира повече, запуши устата й с целувка. Адора не можеше да се съпротивлява, тъй като Мурад я държеше здраво. Едва дишаше. Сърцето й препускаше бясно. Под затиснатите си от тялото му длани тя успя да почувства и неговото, биещо със същия ритъм. Опита се да извърне глава, но той уви уханната й, разрошена коса около ръката си. Притисна я силно към себе си.

Устните върху нейните бяха топли и плътни, учудващо нежни. Тази целувка бе по-удивителна и от предната. За пореден път Теадора усети как съпротивата й отслабва. Когато се отпусна, целувката му се задълбочи и тя почувства, че прималява. Младите й гърди се втвърдиха и зърната й щръкнаха.

Прегръдката му се охлаби и той освободи устните й от сладкия им плен. Тя бе загубила дар слово и лежеше в обятията му, без да се съпротивлява. Погледна я усмихнато и прокара пръст по бузата й. Устата й пресъхна. Сърцето й препусна отново. Главата й бе замаяна, но тя успя да промълви:

— Защо го правиш?

— Защото те желая — отвърна тихо той и тя потрепери от силата в гласа му. Устните му отново се впиха в нейните, но този път не целуваха само тях, а и очите, носа, бузите, челото и брадичката й. Изведнъж тялото й бе залято от горещи и студени вълни, предизвикани от тези нежни целувки. Тя въздъхна с нескрито удоволствие. Черните му очи проблеснаха.

— Харесва ти! — Той нежно се усмихна. — Харесва ти да те целуват!

— Не! — О, господи, къде си бе загубила ума, за да се държи така? Опита отново да се освободи от прегръдката му, но той отново я целуна и тя усети, че този път прекарва нежно езика си по плътно затворените й устни. Опитвайки се да разтвори упорито стиснатите й зъби, Мурад прошепна:

— Отвори се за мен, Адора! Не можеш да откажеш нито на мен, скъпа, нито на себе си.

Устните й се разтвориха и езикът му се стрелна в устата й. Целуваше я и я галеше, докато ласките му я докараха почти до припадък. Чувството се усили и тя потрепери.

Той отдели устни от нейните и я прегърна нежно, като я гледаше с притворени очи. Младите й гърди се вдигаха и спускаха бързо под тънката копринена дреха. Зърната й, приличащи на малки хълмчета, изпъкваха ясно. Сърцето му биеше неудържимо от възбуда, каквато не бе изпитвал никога преди. Копнееше да докосне тези съблазнителни малки връхчета, но се въздържа. Бе твърде рано да я подчинява повече на собствената й сексуална природа.

Никога не бе предполагал, че може да съществува такава непорочност. В неговия свят жената отиваше при мъжа напълно обучена как да му доставя удоволствие. Можеше и да е девица, но знаеше как да дарява любовни мигове и как да ги получава. А това прекрасно създание не бе докосвано нито от мъж, нито от жена. Щеше да бъде негова. Не би позволил никой никога да я притежава. Щеше да я моделира, да я научи да му доставя удоволствие. Никога никой, освен него, нямаше да вкуси от сладостта й.

Тя отвори очи и го погледна. Лицето й бе много бледо — красивите й очи приличаха на големи теменужки върху сняг.

— Всичко е наред, скъпа моя — каза нежно той. — За тази вечер приключихме урока. — След това я подразни: — Радвам се, че ти харесват целувките ми.

— Напротив — изсъска тя. — Мразя те! Нямаш право да постъпваш така с мен.

Той додаде, сякаш не бе проговаряла:

— Утре вечер ще продължим нататък. Обучението ти като жена едва сега започва.

Теадора се изправи.

— Утре вечер? Ти да не си луд? Няма да има никакво утре вечер! Повече никога няма да се срещнем! Никога!

— Ще се срещаме в тази градина, докато на мен ми е приятно, Адора! Иначе ще дойда пред вратите на манастира и ще настоявам да те видя.

— Няма да посмееш! — отвърна, но очите й бяха изпълнени със съмнение.

— Ще посмея да направя всичко, за да те видя. — Той стана и я издърпа със себе си. Внимателно я загърна с пелерината й и тръгна с нея към вратата. — До утре вечер, Адора! Сънувай ме! — После прескочи стената и изчезна в нощта.

С треперещи пръсти, тя отключи и после заключи вратата след себе си и хукна през градините към дома си. В уединението на спалнята си съживи сцената в градината. Осъзна, че макар да я бе целувал, не бе я докосвал другаде. Но въпреки това изпитваше болка. Цялото й тяло я болеше от желание, което не можеше да разбере. Гърдите й бяха набъбнали, зърната й бяха болезнено чувствителни. Коремът й се бе свил, а тайнственото място между краката й пулсираше. Ако това значеше да бъдеш жена, не бе сигурна, че й харесва.

По-големият проблем обаче бе заплахата на Мурад да се яви пред манастирските врати. Монахините щяха да се покорят пред сана му. Защо да отказват разрешение на сина на султана да посети мащехата си? Можеха дори да помислят, че самият султан го е изпратил. Когато истината излезеше наяве, невинната религиозна общност щеше да бъде наказана и опозорена.

Ако откажеше да се срещне с принца и кажеше истината на майка Мария-Жозефа, Мурад можеше да бъде наказан, дори убит за дързостта си. Теадора не смяташе, че може да живее с тежаща на съвестта й смърт. Тя бе в капан. Щеше да се срещне на другата вечер с него.

Докато лежеше в целомъдреното си легло обаче, тя си спомни думите му:

„Баща ми никога няма да те извика при себе си. Когато той умре и аз стана султан, ще уредя да ми станеш жена.“

Тя потрепери: „Мъжете винаги ли са толкова емоционални?“

Беше ли възможно някой ден да й стане съпруг? Това бе мъчителна мисъл.

Той бе много красив — със смолисточерните си очи, тъмната чуплива коса, загорялото лице и белите си зъби, бляскащи зад дръзката му усмивка.

Тя потръпна отново. Самата мисъл за целувките му я замайваше, а това бе лошо! Много лошо! Дори ако султан Орхан не я повикаше никога при себе си, все още щеше да е негова съпруга.

Не можа да спи и на сутринта бе раздразнителна. Не можеше да се съсредоточи над книгата си. Оплете конците на бродерията си и ядосано я хвърли на пода. Робите й я изгледаха смаяно и когато една по-възрастна жена я заразпитва, опасявайки се да не е болна, Теадора й удари плесница и се разрида.

Айрис, една от робините, постъпи мъдро и не продължи да разпитва. По-късно принцесата през сълзи й довери, че не бе спала добре. Жената незабавно приготви топла вана за младата си повереница и след като Теадора бе изкъпана и масажирана, тя й помогна да си легне. След това й даде чаша топло ароматизирано вино, в което бе сложила малка доза приспивателно. Когато Адора се събуди, последните слънчеви лъчи обагряха небето на запад, лилавите планини около града бяха закичени с корона от бледи сребърни звезди.

Айрис занесе на принцесата печен гълъб — кожата му бе златиста и хрупкава. На подноса имаше още две пресни марули, медена пита и гарафа бяло вино. Теадора яде бавно, като подреждаше мислите си.

Принцът бе дал думата си да не нарушава девствеността й. И ако казваше истината, бе малко вероятно тя да се срещне някога със султана. Бе напълно възможно някой ден принц Мурад да бъде нейния законен съпруг.

Стъмни се. Привършила с храненето, тя изми ръцете си в сребърен леген, пълен с розова вода. След съня доброто й настроение се бе върнало. Освободи слугите за вечерта — за разлика от повечето жени от нейния ранг, можеше да се облича и съблича сама. Презираше ужасното невежество и безделието, които се срещаха у повечето жени с положение.

Облече кафтан от виолетова коприна с перлени копчета. Цветът бе специално избран, за да е в тон с аметистовите й очи все пак достатъчно тъмен, за да не изисква пелерина. Тъмната й коса падаше свободно по гърба й, прихваната само с тясна лента.

Промъкна се тихо в градината и се отправи към дървото, под което се бяха прислонили предишната вечер. Той не бе там. Преди обаче да успее да реши дали да го чака, или да се върне вкъщи, тежките, отрупани с плод клони се разтвориха и той се показа.

— Адора! — Той плъзна ръка около тънкото й кръстче и я целуна. За първи път тя отвърна на целувката му. Меките й устни се разтвориха с желание, а езикът й заигра като пламък в устата му. За нейно удивление той потрепери и Теадора се изпълни с тържествуващо благоговение, че тя, неопитната девица, е успяла да възбуди този чувствен, опитен в любовта мъж. За съвсем кратко тя бе тази, която диктуваше нещата.

Той я прегърна с една ръка, а с другата разкопча най-горните копчета на кафтана й. Бръкна вътре, за да погали гърдата й. Тя изстена и хвана ръката му.

Той тихо се засмя.

— Урок номер две, гълъбице моя. — Отблъсна ръката й. Тя трепереше със смесица от страх и удоволствие, макар че отначало не успя да усети второто чувство. Ръката му бе нежна и галеше внимателно меката кожа.

— Моля те! О, моля те! — прошепна тя. — Моля те, спри!

Вместо това, той потри чувствителното зърно с палеца си и Адора почти припадна от залялото я удоволствие. Когато устните му отново покриха нейните, тя помисли, че ще умре под сладостта им.

— Никога не забравяй, моя малка девице, че аз съм господарят! — Той я гледаше нежно.

— Защо? — успя да промълви тя, макар че гласът й бе несигурен. — Бог е дал на жената привилегията да ражда деца. Защо тогава сме подчинени на мъжете?

Той се разтревожи. Тя не бе нежната и самодоволна жена, за която я мислеше, а онова толкова рядко срещано и интригуващо създание — жена с мозък. Мурад не бе сигурен, че одобрява това. „Но — помисли той — поне няма да ми досажда. А и какви синове може да ми роди!“

— Не създаде ли аллах жената втора — от мъжко ребро? — запита припряно той. — Първо се е появил мъжът. Значи сигурно мъжът е трябвало да бъде висшестоящия, господар на жената, иначе тя щеше да бъде създадена първа.

— Не е непременно задължително, господарю — отвърна тя безразлично.

— Искаш ли ти да ми станеш господар и да ме командваш? — Той се развесели.

— Не се осмелявай да ми се надсмиваш! — изфуча тя.

— Не ти се присмивам, скъпа, нито пък искам да обсъждам превъзходството на мъжа над жената. Искам да се любим. — Почувства потрепването й, когато отново започна да гали гърдите й.

Ръката му внимателно разкопча и останалите копчета на кафтана й и я разголи.

После се спусна надолу, за да докосне малкото хълмче на корема й. Кожата й бе като най-фината коприна, хладна и гладка, но тренираните му пръсти усетиха напрежението на мускулите й. Това допълнително доказателство за непорочността й поласка суетата му.

Плъзна дългия си, тънък пръст надолу с намерението да я докосне още по-интимно. И тогава, за миг, погледите им се срещнаха и той видя открития ужас в очите й. Спря и ръката му нежно докосна бузата й.

— Не се страхувай от мен!

— Не искам да се страхувам — каза тя с треперещ глас. — Знам, че не е редно, обаче аз искам да ме докосваш. Но когато го правиш, ме е страх.

— Разкажи ми — помоли я той.

— Чувствам, че губя контрол над себе си. Не искам да спираш, макар да знам, че трябва. — Преглътна с мъка и продължи: — Искам да знам всичко за това, какво значи да бъдеш жена. Омъжена съм, но не за теб. Това, което вършим, е грешно.

— Не — каза той бясно. — Не правим нищо нередно. Никога няма да отидеш при баща ми. За него ти не си нищо друго, освен политически залог.

— Но когато овдовея, може и с теб да не съм. Ако принадлежа на някого, то е на Византийската империя. Когато баща ти умре, и другият ми брак ще бъде уреден, както беше този.

— Ти принадлежиш на мен — отвърна той тихо, — сега и завинаги.

Теадора разбра, че каквото и да се случеше, бе загубена. Тя го обичаше.

— Да — промълви, смаяна от собствените си думи. — Да, аз наистина принадлежа на теб, Мурад.

И когато устните му грубо се впиха в нейните, тя почувства, че я облива дива радост. Вече не се страхуваше. Ръцете му я галеха страстно и младото тяло се изви, нетърпеливо да посрещне докосването му. Само веднъж извика — когато пръстите му потънаха в сладката й сърцевина. Но той заглуши протестите й с устни, под които почувства бесния й пулс.

— Не, гълъбице — прошепна жадно, — нека пръстите ми продължат започнатото. Това ще бъде сладост, любов моя, само сладост, обещавам ти.

Почувства как тя бавно се отпусна в ръцете му. Усмихна се и започна да гали чувствителната плът, докато момичето под него изстена тихо. Бедрата й се заизвиваха. Накрая, доволен, че е готова, той внимателно вкара пръста си в нея.

Адора изстена, но преди да успее да протестира, потъна във вълната на удоволствието, което изцяло я бе обзело. Тя се изви, за да посрещне ръката му. Имаше чувството, че е в безтегловност. Накрая нещо в нея се пръсна, като огледало в дъга от блестящи светлинки.

Най-после отвори аметистовите си очи и тихо, с глас, пълен с удивление, го запита.

— Как може да съществува такава сладост, господарю мой?

Той й се усмихна.

— Това е вкусът на удоволствието, гълъбице моя. Просто вкусът на нещата, които тепърва ще се случат.

Бележки

[1] Капон — скопен петел, охранван специално за готвене — Б.пр.