Бъртрис Смол
Адора (15)

Глава 14

Императрицата на Византия бе бясна.

— Да не си загубил и малкото мозък, който имаш? — запита тя съпруга си. — Господ да се смили над нас! Същият си като баща си — с една разлика. При него поне баща ми управляваше империята.

Императорът не се разтревожи особено.

— Доколкото си спомням, не беше доволна, когато баща ти управляваше нашата империя. Едва дочака да го свалиш от трона.

Тя пренебрегна забележката му.

— Рискуваш градът да бъде нападнат, глупако. Ако султан Мурад поиска Теадора, ще я има, макар че не мога да разбера защо се интересува от тази мършава кучка. А ти, глупако, се осмели да я омъжиш за владетеля на Месемврия!

— Мурад няма да воюва заради жена, Елена. Това е Константинопол, не Троя. Сестра ти е била изключително смела и находчива при бягството си. Той няма законно право над нея, а аз не съм я насилвал да сключва този брак. Двамата с Александър дойдоха при мен. Да, дадох им благословията си! Теа има право на малко щастие. Само бог знае, че не е била щастлива с Орхан. Баща ти я пожертва, за да узурпира трона ми. Надявам се винаги да е щастлива. Заслужава го.

— Тя ни вкарва в опасност дори със самото си присъствие тук. Какво ще стане с дъщеря ни, сама в тази враждебна земя, на милостта на турците? Помисли ли за Алексис, глупако?

— След няколко месеца сестра ти ще се върне със съпруга си в Месемврия. Не смятам, че тя представлява някаква опасност. Колкото до Алексис, султан Мурад е благороден мъж и ме увери, че Алексис е добре и в безопасност в „Св. Ана“.

Елена вдигна ръце с погнуса. Той отказваше да разбере. Или — мисълта се защура из мозъка й — нарочно се правеше на тъп, за да я ядоса. Йоан Палеолог бе глупак и винаги бе бил. Не можеше да разбере, че като дразни сюзерена си, султана, на практика подтиква Мурад да атакува града. Заради тази глупост тя щеше да загуби трона си.

Византия бе сама — слаба светлинка християнство на ръба на тъмния свят на неверника. Владетелите от Европа само на думи защитаваха империята. Това се дължеше на разправиите заради религията.

Всъщност през 1203 година, Четвъртият кръстоносен поход, имащ за цел да завземе Ерусалим от сарацинските мюсюлмани, се насочи към Константинопол. Тази промяна бе организирана от венецианците и от техния отмъстителен дож Енрико Дандуло, ослепен трийсет години по-рано като пленник на гърците в Константинопол.

Била му дадена свобода да се разхожда из града срещу думата му, че няма да се опитва да избяга. Бягството било последното нещо, за което мислел Дандуло. Син на благородна търговска фамилия, той бил много по-заинтересован да придума чуждите търговски къщи, които били силата на Византийската империя, да се насочат към Венеция.

Освен това Дандуло развил нездравословно любопитство към отбраната на Константинопол. Когато двете му простъпки били открити, бил наказан — прекалено любопитните му очи били изложени на слънчево отражение във вдлъбнато огледало. Ослепен, бил върнат във Венеция, където прекарал години в преодоляване на неизгодното си положение и в мечти за мъст. В крайна сметка, бил избран на висока длъжност, което му дало възможността да си отмъсти.

Освен поради лични мотиви, старият дож искал унищожението на Константинопол поради икономическите предимства, които това разрушение би предложило на неговия град.

Извинението за подобно предателство на християнски град от християни било възстановяването на свален император. Той бил Алексий IV, макар че кръстоносците знаели, че той е мъртъв. Бил удушен от Алексий V, който избягал от града заради приближаващата европейска армия, оставяйки хората си на ужасната им съдба. Константинопол бил превзет през 1204 година и безмилостно плячкосан от войници, свещенослужители и благородници. Нито един град на неверника не е страдал под ръцете на християнските нашественици така, както Константинопол, столицата на източното християнство.

Онова, което не било разрушено от огъня и вандализма, било отнесено. Злато, сребро, сервизи, коприни, кожи, скулптури, хора — всичко, което имало някаква стойност и можело да се движи или да бъде превозено. Градът никога не се бе възстановил и Елена бе ужасена, тъй като следващото нашествие щеше да е последно.

Страховете й чувствително нараснаха, когато султан Мурад и малка, но страховита армия се появи пред градските стени.

— В името на бога, върни Теа на султана — помоли Елена съпруга си.

— Мислиш ли, че Мурад ще си тръгне, ако го направя? — изсмя се Йоан Палеолог. — За бога, Елена, не бъди по-голяма глупачка, отколкото си! Последните думи на Орхан към синовете му са били да превземат Константинопол. Той не е дошъл за Теадора, а за моя град. Аз обаче няма да му позволя да го има.

Елена не знаеше какво да прави, даже и към кого да се обърне. Сестра й и новият й годеник бяха любимците на града. Историята на бягството на Теа се пееше в песни по улиците.

Изведнъж стана ясно, че молбите й ще бъдат чути.

При нея се яви висок мъж и тихо се представи:

— Аз съм Али Яхия, Ваше Величество, управител на султанското домакинство. Желая да видя принцеса Теадора и се надявам, че ще можете да го уредите.

— Сестра ми няма да се срещне с вас, Али Яхия. Тя се омъжи наскоро за владетеля на Месемврия. В момента е на меден месец в малка вила на морето.

— Колко жалко, мадам.

Елена не можа да устои на изкушението:

— Наистина ли султанът иска сестра ми в харема си?

— Той иска принцесата обратно при семейството й и онези, които я обичат.

Сините очи на Елена се свиха.

— Вероятно — каза тя — това може да се уреди. Но ще трябва да стане както кажа аз.

— Слушам ви, Ваше Величество.

— Понеже баща ми и брат ми вече не водят светски живот, аз съм глава на фамилията Кантакузин. Аз съм отговорна за съдбата на членовете на семейството. Ще продам сестра си на султан Мурад за десет хиляди златни венециански дуката и сто от най-хубавите източни перли. Перлите трябва да са големи между един и два сантиметра. Цената е окончателна. Няма да се пазаря.

— А какво ще стане с новия съпруг на Нейно Височество, Ваше Величество? Нашите закони забраняват вземането на жена от жив съпруг.

— Ще се погрижа сестра ми скоро да овдовее. Съпругът й ме обиди. Той е нагъл човек, който не уважава империята.

Онова, което Елена не каза, беше, че Александър от Месемврия я бе обидил непростимо, като бе отказал да легне с нея, когато тя му се бе предложила. Никой мъж не й бе отказвал. Обикновено бяха поласкани от честта. Александър обаче бе погледнал Елена и бе отказал студено:

— Аз сам си избирам курвите, госпожо. Не те мен. — След това си бе тръгнал.

Евнухът подозираше нещо такова и съжаляваше и Теадора, и съпруга й. После сви рамене. Не беше негова работа да чувства каквото и да е. Първото му задължение бе към господаря му, султан Мурад, а той го бе изпратил за Теадора. При новите обстоятелства Али Яхия не бе сигурен дали Мурад все още ще я иска. Ще трябва да спечели малко време, докато се убеди във волята на султана.

— Вие, разбира се, ще ни снабдите с необходимите документи, удостоверяващи тази продажба — каза той равно.

— Естествено — отвърна Елена спокойно. — Ще уредя да я превозите от града, преди съпругът ми да открие, че я няма.

— Макар че съм натоварен от султана да направя всички нужни неща, за да осигуря връщането на принцесата, това е необичайна ситуация, Ваше Величество, и трябва да говоря с господаря си.

Елена кимна.

— Ще ти дам два дни, Али Яхия. Ела при мен по същото време. Напомни на господаря си, че колкото повече забавя решението си, толкова повече обектът на похотта му лежи в ръцете на друг мъж. — Елена се засмя жестоко. — Съпругът на сестра ми е доста красив. Глупачките от двора го сравняват с гръцки бог.

Евнухът се оттегли от личните покои на императрицата. Два дни по-късно той отново беше там.

— Е? — запита тя нетърпеливо.

Той бръкна в робата си и извади две кадифени торбички. Отвори едната и изсипа част от съдържанието й в плоска чиния. Очите на Елена се разшириха в лакомо удоволствие при вида на съвършените перли. Али Яхия отвори и другата торбичка и извади кюлче злато.

— Претеглете го, Ваше Величество. Стойността му е на десет хиляди дуката.

За негово огромно удивление тя отиде право до един шкаф и извади везни. Претегли златото и каза:

— Малко горница. Султанът е повече от честен.

Прибра везните в шкафа и извади сгънат пергамент.

— Тези документи дават на господаря ти, султана, пълна опека и законно притежание на робиня, на име Теадора от Месемврия. Тя и мъжът й са още във вилата недалеч от града. Обаче не можеш да отидеш там, без да хвърлиш съмнение върху господаря си, което съм сигурна, че той не желае. Изпълнението на моя план ще отнеме време. Ако действаме прибързано, рискуваме въпроси, които господарят ти със сигурност не желае. Не, по-добре ще е, ако сестра ми овдовее в Месемврия. Сам разбираш, че там никой не ще помисли да навреди на Александър. Всички го обичат. Поради тази причина смъртта му ще изглежда напълно естествена. Когато след няколко месеца умре, ще помоля сестра си да се върне у дома. Ще я настаня кралски в двореца Буколеан, който е разположен точно до имперския пристан. Ти и аз ще уговорим времето, а аз ще се погрижа в уречения ден във виното й да има приспивателно. Тогава ти и хората ти ще я пренесете през таен коридор, който води до пристанището. Пазачите ще бъдат подкупени. Ще ви пуснат, без да задават въпроси.

Али Яхия се поклони, изпълнен с неохотно възхищение. Императрицата бе зла жена, но това му позволяваше да изпълни мисията си. Нямаше да има кръв по неговите ръце.

— Какво ще използвате, за да я приспите?

Тя отиде още веднъж до шкафа, извади малко шишенце и му го подаде. Той го отпуши, помириса го и й го върна удовлетворен.

— Няма нужда да ти казвам какво ще ти се случи, ако се опиташ да ме измамиш или да навредиш на принцесата — каза той.

Тя се усмихна злобно.

— Няма да й причиня нищо лошо. А и няма защо. Много повече ще бъда доволна, като знам, че е робиня. Ще трябва да се подчинява на съпруга и господаря си или ще я наказват. Ако се подчинява, ще страда, защото знам, че е студена жена. Но ако откаже, ще бъде бита. Не знам кое ми доставя повече удоволствие — мисълта за Теа, гола и подложена на султанските ласки, или Теа, бита с камшик.

— Защо толкова я мразите? — Али Яхия бе неспособен да сдържа любопитството си повече.

За момент Елена не отговори. След това каза.

— Аз съм по-голямата, но родителите ми винаги са предпочитали Теа. Никога не са го казвали, но аз знаех. Когато майка ми умираше, аз се грижех за нея, а знаеш ли какви бяха последните й думи? Ще ти кажа, Али Яхия. Последните й думи към мене бяха: „Теадора, моя най-любима! Вече никога няма да те видя!“ Нито дума за мен! Аз също я обичах! Винаги беше Теа! После и баща ми, който винаги говореше за нейната интелигентност и как тя е трябвало да бъде неговият наследник. Каква глупост! Какво е спечелила тя с чудесния си ум? Нищо! Нищо! Сега поставя в опасност моя град, а съпругът ми защитава всяка нейна стъпка и се размеква само при споменаването на името й. Искам да изчезне от живота ми. Сега! Завинаги!

— Постигнахте желанията на сърцето си, Ваше Величество. След няколко кратки месеца сестра ви ще е на път за Бурса. — Евнухът стана и се поклони. — Как да позная дока в имперския пристан?

— Има кей, украсен със статуи на лъвове и други животни. Нека галерата ви чака там в уречения ден. Тайният проход е само на няколко стъпки от кея. — Тя бръкна в робата си и извади медальон от червена коприна с имперския двуглав орел, извезан върху него.

— Окачете това на главната мачта и никой няма да ви закачи нито на идване, нито на отиване.

 

 

До края на деня Елена едва сдържаше възбудата си. Най-накрая щеше да се отърве от Теа. Никога повече нямаше да се страхува от заплахата на сестра си, изречена преди толкова време… заплахата, че някой ден ще се върне на страната на султана, за да изтръгне града от Елена! Най-после Теа щеше да е безсилна! Робиня! Когато омръзне на султан Мурад, той може да я продаде още по на изток. Елена се засмя от радост. Отмъщението й щеше да бъде пълно.

През нощта императрицата изпрати да й доведат един от най-уважаваните лекари в империята. Юлиян Цимиске най-накрая щеше да се наслади на вниманието на Елена. Тя го очакваше в широка роба от воал в най-бледо тюркоазеносиньо, през който сочното й тяло блестеше като седеф. Зърната й бяха боядисани в яркочервено и предизвикателно се виждаха през коприната. До нея имаше малко момиченце, русо като Елена и със сини очи. То беше облечено като императрицата и дори мъничките пъпки на неоформените му гърди бяха боядисани яркочервени. Перверзията на Цимиске бяха децата.

Елена се усмихна лукаво и каза:

— Скъпи приятелю, трябва ми специална отрова. Трябва да убива бързо, да поразява само назначената жертва и да не оставя следа.

— Искате твърде много, Ваше Величество.

Елена отново се усмихна.

— Харесва ли ти моята малка Юлия? Грузинка е и е само на десет годинки. Толкова е сладка! — Императрицата целуна детето по розовите устенца.

Юлиян Цимиске се размърда нервно, местейки очи от неоформеното тяло на детето към големите, блестящи зърна на императрицата. Елена се отпусна на леглото, придърпа детето и бавно погали тялото на малката робиня.

— Имам нещо ново от Италия — каза Цимиске малко задъхано. — Жертвата мъж ли е, или жена? — Бе започнал да се поти под робата и чувстваше как се втвърдява с всяка изминала минута.

— Мъж.

— Може да бъде поставена във водата във ваната му.

— Не! Може да се къпе с жена си, а аз не искам тя да пострада. Всъщност жизненоважно е тя да не пострада.

— Тогава може да се сложи във водата му за бръснене. Ще трябват няколко дена, докато отровата се абсорбира през кожата. Няма да има следи от болест, нищо, което да предизвика подозрение. Когато отровата се абсорбира, мъжът просто ще падне мъртъв. Това добре ли ще е?

— Да, Юлиян, така ще е добре.

Докторът не можеше да отдели очи от двете жени на дивана. Беше в ужасно затруднение, защото ги искаше и двете — първо детето, после жената. Императрицата се засмя. Знаеше вкусовете му.

— Ти много ми помагаш, приятелю, и затова ще бъдеш възнаграден. Можеш да имаш сладката ми Юлия. Но не трябва да свършваш, Юлиян. Това удоволствие ще запазиш за мен.

Докторът разтвори робата си и се хвърли върху детето, което, макар че знаеше какво да очаква, закрещя в агония, когато мъжът проникна в него. Писъците продължиха няколко минути и заглъхнаха, превръщайки се в стонове.

До тях Елена се сви — очите й блестяха, а устните й бяха влажни и отпуснати:

— Да, Юлиян! Да! Да! Нарани я! Нарани я!

Детето бе припаднало, а страстта на Цимиске бе достигнала върха си. Елена задъхано разтвори робата си и легна с разтворени крака. Изблъсквайки детето, мъжът покри нетърпеливото женско тяло със своето. Те се заизвиваха в жестока, почти смъртоносна битка, докато изведнъж, с вик, императрицата свърши. Партньорът й бързо я последва.

Няколко минути по-късно, след като се поуспокоиха, Елена каза:

— Ще ми донесеш отровата утре вечер, Юлиян! Не се проваляй!

— Да, Ваше Величество. Ще я донеса. Кълна се!

— Добре — измърка императрицата, — и когато врагът ми умре, ще ти дам още един подарък, скъпи Юлиян. Малката Юлия има брат-близнак. Пазя го за теб.

Скоро след това докторът напусна двореца през дискретна странична врата и една носилка го пренесе през тихите улици до собствения му дом. Когато пристигна, той влезе в лабораторията си и затършува в един шкаф. Извади шишенцето и го огледа на светлината. Блестеше със зъл жълто-зелен цвят. Постави го внимателно на масата и наля вода от каната в малък леген. След това отвори шишенцето и капна няколко капки във водата. Цветът изчезна веднага щом докосна водата. Тя остана безцветна и без мирис.

Юлиян Цимиске запуши шишенцето и внимателно изля съдържанието на легена. Отиде до прозореца на лабораторията си и погледна навън. Небето бе сиво и се развиделяваше. Запита се коя ли бедна душа бе наранила толкова дълбоко Елена. Надали щеше някога да разбере, а и така бе по-добре. Не изпитваше вина, че помага за убиването на човек без лице и име. Въздъхвайки, той напусна лабораторията и си легна.

По това време Александър и Теадора се събудиха в спалнята на вилата, където прекарваха медения си месец, блажени и неподозиращи съдбата, която им готвеше императрицата. Адора никога не се бе чувствала по-щастлива. За няколкото кратки дни на брака си, тя бе намерила изключителен душевен мир. В живота й повече нямаше конфликти. Александър я обичаше заради самата нея и тя много скоро разбра, че също го обича. Не беше както с Мурад — той все пак бе първата й любов.

Не, животът с Александър бе изпълнен със спокойна, сладка любов, удоволствие и без конфликти. С него винаги щеше да е добре. Бе мил с нея, макар и повелителен. Окуражаваше остроумието и интелекта й, дори й предложи да създаде училище за обучение на жени. Колко добре Александър разбираше жена си! Да, онова, което бе започнало като брак за удобство, се бе превърнало в любовна връзка.

Сега, в ранното утро, господарят на Месемврия се обърна в леглото към жена си. За момент се вгледа в лицето й. След това се наведе и я целуна нежно. Виолетовите й очи бавно се отвориха и тя му се усмихна.

— Хайде да отидем до морето и да поздравим изгрева — каза той, стана и я задърпа след себе си. Тя се пресегна да вземе една прозрачна розова роба, за да прикрие голотата си. — Не, красавице. Ще отидем, както сме.

— Някой може да ни види — запротестира срамежливо тя.

— Никой няма да ни види — отвърна той. Взе ръката й и я изведе на терасата. Продължиха през малката градина и се спуснаха по лек склон, водещ към ивицата пясък, която им служеше за плаж. Вгледаха се в зелените хълмове на Азия отвъд Босфора. Зад тях перленосивото небе започваше да просветлява и да се изпълва с цвят. Розово и мораво се смесваха с оранжево, виолетово и златно.

Двамата стояха тихо, голи и съвършени, като прекрасни статуи. Лекият вятър си играеше по телата им. Всичко около тях бе тихо. Само от време на време някоя птица нарушаваше тишината.

Александър бавно обърна Адора с лице към себе си, погледна я и тихо каза:

— Никога не съм бил толкова щастлив, колкото тези няколко дни с теб. Ти си съвършена, красавице, и аз много те обичам.

Безмълвно, тя обви ръце около врата му и наведе главата му, така че да могат да се целунат. Желанието им един за друг нарастваше и онова, което бе започнало като нежност, скоро се разгоря в страст. Не след дълго вече не можеха да я сдържат. Тя почувства твърдостта му върху бедрото си и изстена.

Преплетените им тела бавно се свлякоха на пясъка и краката й нетърпеливо се разтвориха. Той бавно проникна в нея. Лицето й сияеше от любов. Очите им се впиха едни в други и Теадора почувства как душата й се откъсва от тялото й, за да се срещне с неговата на някакво изпълнено със звезди място, далеч над света на смъртните. Носеха се заедно, докато изведнъж всичко стана прекалено сладко, прекалено силно. Страстта им се извиси и се пръсна над тях както вълните върху пясъка.

Когато се успокоиха, тя го попита:

— Ами ако някой ни е видял?

Той се засмя.

— Тогава ще кажат, че господарят на Месемврия обслужва добре красивата си съпруга. — Той се изправи, като хвана и нея. — Хайде, ела да се изкъпем в морето, красавице. Плажът е много романтично място, но имам пясък на най-невероятни места.

Те се засмяха и се хвърлиха във водата. И когато по-късно слугите ги видяха да се връщат голи през градините, не казаха нищо, защото бяха очаровани от любовта между господаря и господарката си.

Александър имаше амбиции за града и планираше да го възстанови. Първоначално Месемврия била колонизирана от йонийските гърци от Коринт и Спарта, а по-късно завладяна от римските легиони. Новият й владетел сподели с жена си плановете си да павира отново големите улици, да реставрира обществените сгради и след като събори градските коптори, да издигне прилични домове за бедните.

— Улиците трябва да бъдат оградени с тополи — каза Теадора. — А господарката на града ще посади цветя около фонтаните за радост на хората.

Той се усмихна, поласкан от ентусиазма й.

— Искам да направя Месемврия толкова красива, че Константинопол никога да не ти липсва. Искам да е щастливо място за теб и за народа ни.

— Но, любов моя, това ще струва много пари!

— Не бих могъл да похарча всичките си пари дори ако живея сто години, красавице. Преди да се върнем в Константинопол, трябва да ти кажа къде съм скрил богатствата си, така че, ако някога се случи нещо с мен, да не зависиш от никого.

— Съпруже мой, ти си млад. Съвсем наскоро се оженихме. Нищо няма да ти се случи.

— Не — отвърна той. — И аз не очаквам това да стане. Но въпреки всичко, онова, което е мое, красавице, е и твое.

 

 

Месемврия ликуваше заради брака на Александър с Теадора Кантакузина. Фамилията му бе управлявала града в продължение на над петстотин години и бе обичана от поданиците си. В добри и лоши дни, във война и мир, семейството на Александър винаги бе поставяло благосъстоянието на народа си над тяхното собствено. Наградата им беше изключителна лоялност, на която не можеше да се радва никой друг град и владетел.

Месемврия бе разположена на брега на Черно море върху малък полуостров на северния край на Бургаския залив. Бе свързана със сушата чрез тесен провлак, подсилен с наблюдателници, разположени в стените на всеки двайсет и пет стъпки. В края на провлака откъм сушата имаше арка с огромни бронзови врати, които се отваряха всеки ден при изгрев и се затваряха при залез-слънце, а по време на война оставаха затворени. Подобна порта в градската част на провлака превръщаше града в естествена крепост.

Основан от траките, градът бил колонизиран през шести век преди новата ера от група йонийски гърци от градовете Спарта и Коринт. Под техните напътствия малкото пазарно градче се превърнало в културен град, който по-късно станал скъпоценен камък в короната на Византийската империя. През 812 година след новата ера, българите успели да завземат за кратко Месемврия, плячкосвайки огромното й богатство от злато и сребро, и което било по-важно, от запасите й от гръцки огън. Цялото семейство на тогавашния владетел било избито и когато най-после жителите на Месемврия успели да се отърват от варварските нашественици, избрали за свой господар най-известния си генерал — Константин Херакъл. Той бил праотец на Александър. Оттогава фамилията на Херакъл владеела Месемврия. Сега, след брака на Александър, населението на града очакваше с нетърпение завръщането на своя принц. Веднага се впуснаха да строят нов дворец, достоен за Александър и Теадора. Предишният кралски дом бе разположен на един хълм над града. Тъй като знаеха за любовта на господаря си към морето и понеже вярваха, че издигането на новия дворец на старото място ще донесе лош късмет, те го разположиха в новосъздаден парк до водата.

Сградата бе почти в гръцки стил, изградена от бледозлатист мрамор, а колоните на входа — от оранжево-червен мрамор с жилки. Не бе голяма — щеше да има само една обширна приемна зала, където господарят на Месемврия да дава приеми и да провежда публични съдебни процеси. Останалата част от двореца щеше да е за лични нужди и бе отделена от приемната зала с дълга, открита галерия с колони.

Пред двореца, в средата на елипсовидна ливада, бе построен голям овален басейн. В центъра му имаше делфин от чисто злато, а по гърба му лудуваше древният бог на морето — Тритон. От двете страни на овала имаше венци от златни черупки, събиращи се в средата, точно над делфина.

Зад двореца се намираше красива градина, простираща се до покрита с пясък тераса, надвиснала над брега. При прилив вълните пръскаха мраморната балюстрада.

Всички в Месемврия, от най-добрите занаятчии до простото население, работеха неуморно и завършиха двореца в главозамайващо краткия срок от три месеца. Дори децата помагаха — носеха разни дреболии, храна и напитки на работниците, изпълняваха поръчки. Жените също взеха участие в усилията на града да върне по-бързо господарите си у дома. Работеха рамо до рамо — девойка до матрона, жена на рибар до благородничка. Внимателно рисуваха фрески по стените, тъчаха завивки и драперии от бурсенска коприна и фина вълна и шиеха гоблени да красят стените.

Александър и Теадора отплаваха за Месемврия след по-малко от два месеца от сватбата си. Малката вила на Босфора бе затворена, а слугите изпратени по суша към Месемврия. Само семейството, което им служеше като камериери, щеше да ги придружава на кораба. Макар че Айрис й липсваше, за щастие на Адора там беше Анна — огромна, блага жена, почти шест стъпки висока, която се отнасяше с господарката си с любов и огромно уважение. Никой не можеше да се грижи за господарката й като нея. Съпругът й, Зино, слаб и едва пет стъпки и половина висок мъж, несъмнено я обожаваше. Анна го командваше с безмилостна желязна ръка.

Елена знаеше всичко това, както и всичко, което евентуално би й било от полза. Тъй като деспотът на Месемврия и съпругата му нямаше да се връщат в Константинопол, а щяха да отплават направо от вилата си на Босфора, императорът и жена му им доставиха удоволствието да отидат там и лично да им пожелаят сбогом. Гледайки сестра си, Елена изпадаше в бяс, редуващ се с тайно задоволство. Изпитваше огромно удоволствие, като знаеше, че след няколко месеца ще разруши щастието на сестра си.

Докато се облягаше на едно канапе в предоставените й прекрасни стаи на вилата, Елена заповяда на личния си евнух:

— Намери прислужника на Александър, Зино, и ми го доведи. Никой не трябва да ви види. Не искам въпроси.

Очите й заблестяха и прислужникът потръпна вътрешно. Бе служил на императрицата пет години и познаваше настроенията й. Страхуваше се от нея — особено когато очите й светеха със злобен блясък. Неведнъж бе стоял тихо до нея и бе наблюдавал как измъчват, често до смърт, някоя нещастна душа, само за забавление на Елена. Евнухът бе оцелял само благодарение на незабавното си подчинение: вършеше си добре работата и не изказваше мнение. Заведе Зино при господарката си и бързо излезе, благодарен, че бе успял да избяга.

Зино коленичи ужасен пред императрицата, доволен, че не трябва да стои прав. Не вярваше, че краката му ще го удържат. Бе навел глава и свел поглед. Сърцето му блъскаше до полуда в тясната си клетка от ребра. Стаята бе мъртвешки тиха. Елена стана от канапето и бавно се приближи до отчаяния мъж. Ако се бе осмелил да вдигне поглед, щеше да види невероятна красота — императрицата бе облечена в бурсенска коприна в меки тюркоазени цветове и под прозрачните ръкави на роклята й, добре оформените й ръце сияеха като полиран мрамор. На врата си носеше дълъг наниз от перли, между които имаше кръгли златни мъниста. Но всичко, което Зино можа да види, бе подгъвът на роклята й и блясъкът на бродираните й със злато и сребро обувки.

Тя застана зад него и заговори нежно, сладко, но думите, които каза, не бяха такива:

— Знаеш ли, приятелю Зино, какво е наказанието за убийство в империята ни?

— В-ваше Величество? — Гърлото му се бе свило от ужас и това бе единственото, което успя да продума.

— Наказанието за убийство — продължи Елена меко, — като това, което извърши Анна, жена ти. На колко години бе дъщеря ти, Зино? На десет? На единайсет?

Сега и последната капка самообладание, която бе останала на слугата, изчезна. Никой никога не бе подозирал, че Анна бе удушила Мари. Детето умираше от болест на кръвта. Докторите бяха казали, че няма надежда. Ден след ден то се бе стопявало пред измъчените им погледи. Най-накрая, когато една вечер Мари бе полузаспала, полу в делириум, Анна безмълвно бе сложила възглавница върху лицето на детето. Когато я вдигна, Мари бе мъртва, а мъничкото й личице бе огряно от сладка усмивка. Съпрузите се бяха погледнали с пълно разбиране и после никога не отвориха дума за това. Не можеше да разбере как този дявол в женски образ бе разкрил тайната им.

— Наказанието за убийство, Зино, е смърт чрез публична екзекуция. Не е хубав начин да умреш, особено за жена. Нека ти разясня какво я очаква Анна. В нощта преди определения ден тъмничарят и хората му, както и неговите любимци сред затворниците, ще се редуват да използват жена ти. От време на време гледам такъв спорт, макар че се съмнявам, че за теб ще е забавно. На сутринта ще й обръснат главата. Ще я вържат зад каруцата, в която са мъчителите й и палачът, и ще бъде принудена да върви зад нея до мястото на екзекуцията, боса и гола, под ударите на камшици. Тълпите обичат хубавите представления, ще я замерят с всякакви боклуци и ще я заплюват…

— Милост, Ваше Величество!

Елена застана пред него и продължи:

— Естествено, на Анна ще й бъдат отказани последните церемонии на нашата църква, тъй като божиите заповеди забраняват убийството. Убийството на дете пък е достатъчно ужасно престъпление, за да осигури вечно проклятие. — Зино изхлипа и императрицата се усмихна презрително на себе си. Всички плебеи бяха толкова слаби. Тя продължи: — Анна ще бъде прикована със завързани ръце и крака върху диба. Гърдите й ще бъдат откъснати, утробата й разпрана, а ръцете и краката й — отсечени. Ще бъде ослепена с живи въглени. Накрая ще бъде обесена и ще остане да виси, докато птиците изкълват месото й. След това костите й ще бъдат смлени на прах и хвърлени в четирите посоки.

Най-после Зино се осмели да вдигне очи към императрицата.

— Защо? Защо ми казвате това, Ваше Величество? Ако искате смъртта на скъпата ми Анна, защо измъчвате мен?

Елена се усмихна със сладката си усмивка и Зино се удиви. Как може жена, която се усмихва толкова сладко, да е толкова жестока? И тогава видя очите й. В тях нямаше усмивка. Бяха като полирани сини камъни.

— Това, което ти казах, може да не се случи и жена ти може да живее с теб до дълбоки старини, ако се съгласиш да ми свършиш една малка услуга.

— Каквато и да е!

Елена отново се усмихна, като този път разкри малките си бели зъби.

— Ще ти дам кутийка с малко шишенце течност. След няколко месеца — ти сам внимателно ще избереш подходящото време, ще отвориш шишенцето и ще започнеш всеки ден да сипваш по няколко капки във водата за бръснене на Александър. Само във водата му за бръснене. Намажи ръцете си с ароматизирано масло, така че, ако случайно върху кожата ти попадне от тази вода, да не ти навреди. Веднага след това ги измий внимателно. Когато изпразниш шишенцето, го изхвърли в морето. Това е всичко, което искам от теб, Зино. Толкова е малко. Направи го и неблагоразумието на жена ти ще бъде забравено.

— Отрова ли е, Ваше Величество?

— Ще ми се подчиниш ли? — Той кимна безмълвно. — Много добре тогава, Зино. Свободен си. Гледай да не те види някой, като излизаш оттук. — Той бавно се изправи и се запъти към вратата. — Помни, Зино — предупреди го тя, — че Месемврия е все още част от империята и ръката ми е дълга. Имам шпиони навсякъде. — Вратата се затвори.

Отново сама, Елена се засмя. Бе победила. Слугата бе ужасен и щеше да се подчини. По-късно ще се отърве и от него.

На другия ден Елена застана до съпруга си и пожела на Теадора и Александър сбогом. Бе спокойна и изглеждаше много любвеобилна. Когато останаха сами, Адора изрази вечното си съмнение към сестра си, но Александър се разсмя.

— Ще бъдеш далеч от Константинопол и ще се освободиш от страховете си от императрицата кавгаджийка. Скоро нещо друго ще хване окото й — въображаема обида или млад мъж с красиви бедра.

Сега тя се засмя. Преценката му за характера на Елена я направи толкова незначителна, че страховете й напълно изчезнаха. Той обви ръка около талията й и безмълвно започнаха да наблюдават как малката им вила се отдалечава, докато стана колкото играчка. Пред тях Босфорът се разшири, когато достигнаха Черно море. Адора почувства как сърцето й започва да бие по-бързо при вида на огромната шир тъмносиня вода. Почувствал това, Александър обърна лицето й към себе си.

— Не се плаши, красавице. Величествено и страховито е и не се виждат никакви малки островчета, даващи удобството на твърдата земя. Не е като нашето тюркоазено Егейско море. Това велико море може да бъде коварно и зло, но може да бъде и добър приятел. Важното е да не го приемаш еднозначно, като жена от улицата. Но този път няма да рискуваме да навлизаме навътре в него. Ще се движим покрай брега.

— Този път, Александре? Значи не мислиш да се откажеш от морето?

— То е линията на живота за Месемврия, красавице. Не можем да живеем вечно от облагите на Фокея. През Черно море има три търговски пътя, като най-важният от тях е от града на майка ми до Трибезонд. Ако предложа на търговците по-добра цена за стоките им, отколкото Константинопол, и по-кратък път до печалбата, те ще дойдат при мен. После ще закараме тези стоки в Константинопол и те ще трябва да ни платят на нашите цени, тъй като няма да имат друг избор.

Очите на Адора се разшириха от изненада и възхищение.

— Това ли са нещата, които един лоялен поданик би трябвало да върши?

— Първо трябва да съм лоялен към Месемврия, красавице. Твърде дълго Константинопол е изсмуквал васалните си градове, а в замяна е давал твърде малко. Младият император Йоан има достатъчно грижи на главата си в спора с турците. Когато Константинопол разбере какво съм сторил, вече ще е твърде късно да се направи каквото и да е.

— Ти си безмилостен, Александре — усмихна се тя. — Не бях го разбрала досега.

— Неслучайно станах пиратски крал във Фокея, красавице. За да оцелее, човек трябва да разбере, че в по-голямата си част този свят е населен с безмилостни хора. И трябва да мисли като тях, ако не иска да бъде изяден жив. — Той докосна с пръст копринената й рокля и гласът му омекна. — Достатъчно по този въпрос, Адора. Все още сме в медения си месец корабът има добър капитан. Нека се позабавляваме в каютата ни, тъй като тук само пречим.

— Корабните каюти са малки, съпруже мой, а леглата едва ли са подходящи за забавлението, което предлагаш. Все пак този път си лишен от привилегията да ползваш капитанската каюта.

— Да, красавице, лишен съм. Но имам привилегията да ползвам каютата на принца!

Той я задърпа по няколкото стъпала към горната палуба. По нея имаше само около шест стъпки свободно пространство, тъй като останалата част бе заета от каютата. Две малки врати от резбован и позлатен дъб представляваха входа. Той завъртя златните дръжки и я въведе в невероятно разкошна стая. Таванът бе покрит с морскосиня коприна с извезани златни и сребърни звезди, което му придаваше вид на палатка. Лампите, висящи на тънки златни вериги, бяха от венецианско стъкло с цвят на светъл кехлибар. Издаденият прозорец — също от венецианско стъкло, красеше стената срещу вратата и им предлагаше интимна гледка към морето. В прозоречната ниша имаше вградено огромно легло, покрито с кувертюра, на която със злато и сребро бяха извезани образите на Нептун и целия му двор. Имаше нимфи, яздещи водни кончета, морски сирени, решещи дългите си коси, скачащи делфини и летящи риби, весело лудуващи по тъмносиньото кадифе. Под краката им целият под бе застлан с меко бяло руно от млади агнета. На Адора й се струваше, че стои сред водовъртеж от морска пяна.

Пред леглото бяха сложени два пъна от ароматен кедър, покрити с полиран месинг. Върху всеки от тях имаше златна емблема на династията на Месемврия. Под едната бе написано — „Александър, Деспот“, а под другата — „Теадора, Деспотеса“. До стената срещу леглото имаше дълга правоъгълна маса от полиран абанос, краката й бяха красиво резбовани. В средата й бе поставена голяма сребърна купа, пълна с едри портокали, смокини и бледозелени чепки грозде, украсена с изпъкнали релефни изображения на Парис, трите богини и златната ябълка. От двете страни на масата стояха кресла с възглавнички от златисто кадифе.

Стаята бе изключителна и когато погледът на Адора се плъзна наоколо, очите й се разшириха и тя извика от радост, тъй като до стената вляво от вратата имаше тоалетка — най-красивата, която някога бе виждала. Бе допряна до стената и представляваше златна раковина. Огледалото монтирано в горната половина на раковината, бе от излъскано сребро. Основата му в долната й половина представляваше изкусно вградени седефени плочки. Седалката представляваше по-малка раковина с копринена възглавничка с цвят на корал, пълна с лавандула.

— Подарък от народа ти, красавице. Чух, че са направили две — една за кораба и една със златно огледало за стаята ти в двореца. Те вече те обичат, тъй като ще бъдеш майката в дома на владетеля им. — Дълбокият му глас трепереше от страст и тя почувства как прималява от копнеж, който бе започнала да разбира толкова добре.

Аквамаринените му очи я омаяха и тя не чу затварянето на вратата на малкия им свят. Той се пресегна и я притегли в обятията си, а тя положи глава на рамото му. Дишаше бавно, но дъхът й се учести, когато той започна нежно да я съблича. Накрая остана пред него гола. Той се отдръпнала я огледа — бе красива в свенливостта си. Между тях нямаше нищо друго. Единствените звуци бяха от далечните гласове и движението на онези, които водеха кораба, от плисъка на вълните и от тихия шепот на килватера зад тях.

Тя пристъпи напред и започна да сваля неговите дрехи. Той стоеше тихо, нежно усмихнат и с озарен поглед. Но когато остана гол и тя се смъкна на колене и се наведе, за да целуне ходилата му, той заговори:

— Не, красавице! — Издърпа я да се изправи. — Ти не си ми робиня. Ти си моята любима съпруга, моята кралица. Ние сме двете равностойни части на едно цяло.

— Обичам те, Александре, макар че думите са слаби да изразят чувствата ми.

— Глупавата ми Адора — каза той нежно. — Какво те кара да мислиш, че не зная как се чувстваш? Когато телата ни се слеят и аз погледна в красивите ти очи, виждам цялата любов и чувам със сърцето си всичките думи, за които няма слова. Знам тези неща, защото и с мен е същото.

Устните им се срещнаха и те заедно се устремиха към безредния свят, където допускат само влюбени. С все още свързани устни, той я вдигна и я отнесе до леглото. Задържа я с една ръка, а с другата отметна покривката на леглото, после я положи върху снежнобелите чаршафи.

Тя остави нежните си ръце вдигнати към него и той усети, че в гърдите му се надига желание при вида на красивото й тяло. Махагоновата й коса се разпиля по дебелите възглавници като прилив върху брега. Той легна върху нея — дългите му крака се изпънаха от двете й страни. Ръцете му си играеха с красивите й гърди, като докосваха само с връхчетата на чувствителните пръсти, гладката топла кожа, която сякаш вибрираше под него. Тя положи ръце върху гърдите му, като го галеше с леки кръгови движения.

Очите му се притвориха и той я сгълча през смях:

— Адора! Адора! Ти си толкова нетърпелива малка лисичка!

Тя се изчерви от яд, но когато се опита да извърне лице, той го хвана между дланите си. С плавно движение проникна в нея.

— О, Александре! — въздъхна тя. — Толкова съм безсрамна с теб! — А той се засмя щастливо.

— Така е, красавице, но аз съм нетърпелив да те подчиня, колкото и да си непослушна.

Виолетовите й очи се затвориха и тя остави страстите й да я ръководят, изпращайки я в свят на жадни звуци, въздишки и наслади.

Дълбоко в нея се таеше ужасното чувство, че нищо от случващото се не е истина — че всичко е фантастичен сън, от който скоро ще се събуди. Извика името му и се притисна към него, отчаяно търсеща успокоение. Той й го даде.

— Красавице, моя любима красавице! — промълви той в ухото й и тя въздъхна успокоена. Когато накрая заспа, той прекоси стаята. Отвори един шкаф до масата, извади гарафа с червено вино и сребърен бокал. Отпиваше замислено, докато наблюдаваше Теадора.

Първата му жена бе мъртва от толкова отдавна, че едва си я спомняше. Но, във всеки случай, това бе романс от детството.

Харемът му, зарязан далеч във Фокея, бе нещо друго. Бе омъжил всичките си жени за най-заслужилите си лейтенанти, преди да завещае града на двамата си най-големи, почти зрели синове. От нощта, в която бе прелъстил Теадора, не бе получавал удоволствие от нежните момичета в харема си. Бе решил някой ден да направи Адора своя жена, но никога не би й казал, че странният сън, който бе сънувала във Фокея, е бил истина.

 

 

Ветровете останаха попътни и свежи и няколко дни по-късно кралският кораб влезе в ограденото със стени пристанище на Месемврия под приветствията на радостното население. Хората стояха на брега, размахвайки цветни кърпички, а една малка флота от рибарски лодки се събра около големия съд. Застанала на перилата, Адора за пръв път видя града… нейния нов дом.

Бе странно, но макар че бе по-стар, градът й напомняше за Константинопол. Бе град с крепостни стени, град от мрамор и камък тя успя да различи няколко църкви, обществени сгради и хиподрум.

— Александре! — посочи тя.

Той й се усмихна и погледна, накъдето тя сочеше. Преглътна с мъка и едва удържа сълзите си. Когато напусна Месемврия, черните руини на стария дворец се извисяваха злобно на върха на най-високия градски хълм. Сега този хълм бе украсен с корона от красив, висок мраморен кръст, богато орнаментиран със злато. Извисяваше се като блестяща дан към паметта на семейството на Херакъл.

Капитанът на кораба каза:

— Градът искаше да ви изненада, господарю. Кръстът е разположен в нов парк, който с ваше позволение, ще бъде отворен за хората, за да могат да се молят за душите на хората от вашето семейство.

Завладян, Александър кимна. В този момент Адора за пръв път реагира като кралица на Месемврия.

— Хората имат разрешението ни, капитане. Ще ги осведомим и публично ще изразим благодарността си.

Капитанът се поклони. Страховете му за града и за господаря му изчезнаха. Теадора бе нежна и състрадателна жена. Щеше да управлява добре.

Баржата пристигна и нежно се блъсна в кораба. Хващайки се за едно въже, Александър се прехвърли върху нея. За Адора обаче бе нагласен стол и деспотесата на Месемврия бе нежно спусната от кораба в ръцете на съпруга й. Макар че лицето му бе мрачно, очите му бяха пълни с удоволствие и тя положи доста усилия, за да не се разсмее. Всички около тях бяха толкова сериозни, толкова внимателно любезни.

Кралската баржа бе елегантна, макар и семпла на външен вид. Два малки позлатени трона бяха поставени под платнен навес на сини и сребристи райета. На баржата имаше само още един човек и Александър го представи като Базил, дворцовият камерхер на Месемврия. Базил беше старец с изискани обноски, чиято бяла коса му придаваше патриаршески вид.

Владетелите на града заеха местата си. Прав, камерхерът даде знак и баржата се отправи към брега.

— Винаги ли ще е толкова официално? — попита Адора отчаяно.

Александър се засмя.

— Трябва да разбереш, красавице, че посрещането на новата кралица на града — принцеса на Византия, дъщеря на император и сестра на императрица — действа много опияняващо на народа ни. Сигурен съм, че са ужасени, да не би да те разочароват и да си създадеш лошо впечатление. Не съм ли прав, Базил?

— Така е, Ваше Величество. Много искат принцеса Теадора да хареса и тях, и новия си дом.

Отново настана тишина и Александър забеляза, че веждите на Теадора са свити в размисъл. Зачуди се за какво ли мисли в момента, но преди да успее да запита, баржата пристигна на кея. Той скочи на стъпалата и помогна на красивата си съпруга да се изкачи по тях. Богато украсен бял жребец, нетърпеливо риещ земята, очакваше деспота, а за Адора имаше карета, драпирана с коприна и покрита с цветя. На другия край на кея ги очакваше част от смълчаните тълпи.

Той се обърна да й подаде ръка, за да се качи в каретата, но тя поклати глава:

— Не, съпруже, нека се поразходим сред хората ни.

Одобрителната му усмивка я стопли.

— Ти си най-умната жена, която някога съм срещал, Адора. Хората ще те приемат веднага в сърцата си. — Той хвана ръката й и тръгнаха напред.

Сред тълпите, застанали от двете страни на основната улица на Месемврия, Пътят на завоевателя, започваше да се надига нетърпеливо жужене. Водени от отряд от кралската охрана, Александър и Теадора се запътиха към двореца си. Красива млада жена държеше пухкаво, червенобузо бебе и размахваше ръчичката му към двойката. Адора взе детето от изненаданата му майка.

— Как се казва? — попита тя.

— Зое, Ваше Височество.

— И майка ми се казваше така! Дано твоята Зое да порасне и да е добра и обичаща като майка ми. — Адора целуна мъхестата главичка на бебето. — Бог да те благослови, малка Зое! — Тя подаде детето на слисаната майка.

Владетелите продължиха да обикалят града на път за двореца си край морето. Много пъти спираха, за да говорят с гражданите. Александър бе удивен, когато видя Адора да бърка в джобовете си и да раздава захаросани бадеми на малчуганите. Имаше беззъби старци, усмихнати широко, които им пожелаваха дълъг живот и много деца. Мазолести ръце на работници и гладки ръце на млади матрони се протягаха, за да ги докоснат.

След час капитанът на охраната ги убеди да се качат на каретата. Шествието бе почти спряло. Сега повече хора можеха да ги виждат и аплодисментите станаха по-силни. Бяха изключително красива двойка: русият, синеок Александър, облечен в сребърните и сини цветове на своята фамилия, окачил на врата си огромния сапфирен печат на Месемврия, Адора — облечена в снежнобяло кадифе и злато, с малка корона върху главата си, косата й пусната, а очите й блестяха.

Най-после стигнаха вратите на новия дворец, където бяха приветствани от Базил, представители на благородническите фамилии на Месемврия и членове на градските гилдии. Кралската двойка слезе от каретата и камерхерът тържествено им предаде златните ключове.

— Дворецът на смеещия се делфин, господарю. От обичащите ви и лоялни жители на града. Желаем на вас и на вашата кралица дълъг живот, добро здраве, много силни синове и красиви дъщери. Дано наследниците на Александър и Теадора да ни управляват хиляда години! — извика той и хората се разшумяха одобрително.

Александър сведе глава към представителите.

— Благодарим на всички ви — каза той. — Нека се извести в града, че сме поласкани и че винаги ще бъдем благодарни за щедростта на онези, които управляваме. Ще покажем благодарността си, като възвърнем на града предишното му величие. Повече никой в Месемврия няма да ходи гладен или бездомен. Данъците се отменят за срок от една година. Училищата ще бъдат отворени за всички деца — дори за момичетата! Този град отново ще процъфти. Имате кралската ни дума!

Зад него вратите на двореца се отвориха и Теадора извика:

— Елате! Елате и споделете чаша вино с мен и моя съпруг. Празнувайте с нас новия златен век на Месемврия!

Тя отново почувства неговото одобрение. Ръка за ръка, те поведоха гостите си през залите на двореца, към градинската тераса. Веднага бяха разпънати маси, до които слугите чакаха с храни и напитки. През целия следобед се вдигаха тост след тост, докато най-накрая и последният гост се оттегли.

Невярващи, че наистина са сами, двамата се вгледаха щастливо един в друг.

— Ще бъдеш ли щастлива тук? — запита я той.

— Да! — отвърна тя меко. — Щастлива съм, където и да съм, когато съм с теб.

— Искам да те любя — каза той равно. След това, оглеждайки се безпомощно, добави: — Но не знам къде е спалнята ни!

Тя се разсмя. Той се присъедини към нея — екотът на смеха му се изви над нейното камбанено веселие.

— Анна — задъха се тя. — Анна! — И когато прислужницата се появи, Теадора едва успя да каже: — Спалнята ни? Къде е?

Черните очи на прислужницата светнаха от радостно разбиране.

— Елате — каза тя. — Тъкмо идвах да ви взема и двамата. Банята ви е готова, принцесо, а Зино очаква, вас, господарю.

Тръгнаха след нея през коридор, украсен с живописи на древногръцки игри. Гредите на тавана бяха резбовани и позлатени, мраморните подове — покрити с дебели червени и сини персийски килими. В края на коридора имаше двойна врата, върху която бе разположен гербът на Месемврия — Нептун с корона и тризъбец в ръка излиза от вълните на фона на раковина. Анна забави стъпката си и войниците, стоящи на пост от двете страни на вратата, я отвориха.

Анна каза:

— Покоите на господаря са вдясно. Сигурна съм, че ще иска да измие солта и вятъра от кожата си след морското пътуване. Покоите на господарката са тук и я очаква маслена вана.

Адора прехапа устни, за да не се разсмее, и погледна безпомощно съпруга си. Той сви рамене, хвана ръката й и я целуна.

— До скоро, красавице — прошепна.

Тя кимна и последва Анна.

Покоите на Теадора включваха слънчева дневна с голяма мраморна камина, чиито странични колони бяха статуи на голи млади богини. Игривите пламъци хвърляха червени и златни отблясъци по тях и им придаваха съблазнителен вид. Стените на дневната бяха украсени с най-красивите копринени гоблени, които Теадора бе виждала. Бяха дванайсет, като всеки описваше случка от живота на Венера. Мраморните подове бяха покрити с дебели килими. Прозорците бяха закрити с копринени драперии, а мебелировката бе смес от византийски и източни стилове. Цветовете на тази стая бяха предимно лазурносиньо и златно.

Спалнята на Адора бе в коралово розово и бяло с леко златисто. Тоалетката от кораба бе вече там, както бе обещал Александър. За нейна радост голямото легло бе също с формата на раковина. Краката му представляваха четири делфина, изправени на опашките си, крепящи черупката на носовете си. Над леглото имаше венче с прозрачни копринени драперии в коралово розово. Приказната стая гледаше към морето. Почувства, че се изчервява, като си представи как с Александър правят любов в това великолепно легло в тази чудесна стая.

— Банята ви е тук, принцесо. — Тя подскочи.

Влязоха в стая, облицована в сини плочки, с вкопан басейн, до който чакаха няколко прислужници. След около час тя бе изкъпана и кожата и косата й — измити от солта. След като надяна широк кафтан от коприна с цвят на праскови, тя се върна отново в дневната и откри до прозореца маса за вечеря. Небето бе започнало да потъмнява и луната изгряваше, отразена от спокойното море.

Александър я очакваше, облечен в бял копринен кафтан. Слугите бяха изчезнали като от магия.

— Имаш ли против да играеш ролята на слугиня, любима?

— Не. Искам да съм сама с теб. От часове сме все с някого. — Тя му наля чаша кипърско вино и след това, кискайки се, напълни чинията му със сурови стриди, гърди от капон и черни маслини. — На готвача ни му липсва изтънченост. Дори десертът е направен от яйца!

Той се засмя и после й напомни:

— Месемврия се нуждае от наследник, Адора, Аз съм последния от фамилията. След мен няма никой, никой, който да управлява, ако умра. Огънят, който уби братята ми и семействата им, отне живота и на много от чичовците ми, всички роднини на баща ми. Те са били там през онази нощ, празнували са рождения ден на най-големия ми брат. Докато не ни се роди син, аз съм последния от рода Херакъл.

Тя застана до него и придърпа главата му към ароматната мекота на гърдите си.

— Ще имаме син, съпруже мой. Обещавам ти!

Той се взря в очите й и видя много по-големи обещания — за много щастливи години, за голямо семейство, което да замести онова, което бе изгубил, хиляда нощи на удоволствие, последвани от още десет пъти по хиляда. Той се изправи и държейки я леко за раменете, погледна лицето й.

— Храната ще почака, любима — каза той. И като вдигна жена си на ръце, я отнесе до голямото легло.