Бъртрис Смол
Адора (24)

Глава 23

Принц Кунтуз избяга в Константинопол, където помоли за убежище императрицата. Студените й сини очи огледаха момчето, което някога за кратко й беше любовник. Вече бе станал мъж и сигурно беше научил още някой интересен номер. Турците се славеха с разпуснатите си нрави.

— Защо да те вземам под покровителството си? — попита го тя.

— Защото направих нещо, което би трябвало да те зарадва неимоверно.

— И какво е то? — Тя въобще не беше заинтригувана.

— Убих синовете на сестра ти.

— Лъжеш! Наистина ли го направи? Как си успял?

Той й разказа и Елена се намръщи.

— Султанът със сигурност ще поиска да те върнем.

— Но ти няма да ме дадеш — каза той, нежно галейки вътрешната страна на ръката й. — Ти ще ме скриеш и ще ме защитаваш.

— И защо, за бога, да го правя, Кунтуз?

— Защото мога да правя разни неща, които никой друг мъж не може. Знаеш го прекрасно, проклета византийска кучко. Нали?

— Разкажи ми — усмихна се предизвикателно тя и той го направи.

След това тя се съгласи да го скрие. Йоан Палеолог беше бесен. Но за първи път Елена бе схванала правилно положението.

— Султанът има по-важни неща, с които да се занимава, отколкото да обсажда Константинопол, за да си върне сина — каза тя. — Кунтуз се е държал лошо, но майка му ми е приятелка, а Мурад ще бъде излишно строг към момчето.

Императорът почервеня от гняв и се задави.

— Или аз съм полудял — каза той, — или ти! Кунтуз се е държал лошо, така ли? Та Кунтуз е отговорен за бруталното, предумишлено убийство на две деветгодишни момчета и в опит за убийство на едно десетгодишно дете! Неговите собствени братя! Ако Мара е права относно бащинството на сина си.

— Не са ли всички мъртви?

— Не, скъпа моя, Баязид, най-големият, е оживял. И сега е обзет от желание за отмъщение, също като баща си. Кунтуз не е в безопасност дори и зад стените на този град. А аз съвсем сигурно няма да го защитавам от Мурад. Къде е той?

— Под покровителството на Църквата — отвърна мазно тя. — Никога не се е отказвал от религията си, а дядо му и баба му са го отгледали в православната вяра. Не можеш да нарушиш законите за убежището, Йоан.

Притиснат от Църквата, императорът написа писмо на суверена си, изпълнено с личното му съчувствие, обясняващо трудното положение, в което се намира самият той. Мурад в отговор прости на васала си, но го предупреди да държи Кунтуз под постоянно наблюдение и да не му позволява да напусне Константинопол. Отхвърленият принц се чувстваше в безопасност и отново се отдаде на разгулен живот с приятеля си — принц Андроник.

Мурад започна ново настъпление на север и бащата на Тамара, цар Иван, се съюзи със сърбите, атакува турците и претърпя поражение при Самоков. Иван избяга в планините, оставяйки пътя към Софийското поле открит за турците. А нещастната му дъщеря, Тамара, изпадна в немилост пред господаря си.

Мурад не бързаше да превзема София. Той вече не беше предводител на племе, което прави бързи набези и граби плячка. Беше родоначалник на империя и като такъв възнамеряваше първо да осигури левия си фланг. Поречията на Струма и Вардар трябваше да бъдат завладени за възможно най-кратко време.

Поречието на река Струма беше част от Сърбия. Поречието на Вардар — в Македония. И двете държави бяха разкъсвани от вътрешни противоречия, както България. Сръбската армия се придвижи до река Марица, за да се срещне с отоманските сили, но в битката при Черномен беше разгромена, а трима от принцовете — убити.

Така и сърбите паднаха под турско владичество. Двата главни града — Серес и Драма бързо бяха колонизирани, църквите — превърнати в джамии. По-малките градове и селца в поречието на Струма приеха и признаха суверенитета на султана. Балканските вождове станаха васали на Мурад.

На следващата година турските армии пресякоха река Вардар и превзеха източния край на долината. Сега Мурад сложи край на настъплението си на запад и обърна очи обратно към Анадола.

Йоан Палеолог вече бе решил, че е дошло време да потърси помощ от Западна Европа. Мурад беше прекалено зает, за да забелязва учения си баджанак, така че Йоан незабелязано успя да отиде до Италия, за да предупреди за нарастващата мощ на Турция.

Императорът само веднъж преди бе искал помощ от западните си съседи. Беше направил едно тайно посещение в Унгария преди две години и като бе признал господството на Католическата над Православната църква, бе получил обещание за помощ срещу турците. Но на връщане българите го плениха. Те смятаха, че е извършил предателство. Това даде прекрасно извинение на братовчеда на Йоан — Амедео Савойски — да нападне Галиполи. След като го завладя, той успя да освободи Йоан.

Освободен, византийският император се отправи към Константинопол. Когато братовчед му настоя да приеме върховенството на Рим, Йоан отказа. Разгневен, Амедео започна война с гърците.

Сега Йоан отново се осмеляваше да отиде в Рим, за да признае върховенството на Католическата над Православната църква. В замяна щеше да получи военна помощ от владетелите на католическите държави. Тъй като помощта така и не дойде, Йоан бе принуден отново да се върне вкъщи. Във Венеция обаче го задържаха заради „дългове“ и го принудиха да изпрати съобщение на сина си да плати откупа. Андроник изпълняваше задълженията на регент в отсъствието на баща си.

Елена видя в това възможност да се освободи от съпруга си, а Андроник — възможност да стане император. Той отказа да помогне на баща си, но Мануил, по-малкият син на Йоан, прецени, че ще спечели благоволението на баща си и така ще измести по-възрастния си брат. Мануил плати откупа и лично върна баща си в Константинопол.

Йоан Палеолог трябваше да се изправи лице в лице с горчивата истина — градът на прадедите му беше обречен да падне в ръцете на турците. Може би не днес или утре, но в съвсем близко бъдеше градът щеше да смени господарите си. Последователите на Православната църква бяха малцинство и нямаше да получат помощ от братята си — католици.

По-мъдър и по-разтревожен от когато и да било, императорът на Византия отново се закле във васална вярност на султана. Никога повече нямаше да търси помощ срещу турците, които бяха по-добри приятели от християните.

Въпреки че папата и западните християнски владетели не го осъзнаваха, лошото им отношение към византийския император един ден щеше да рефлектира върху самите тях. Това означаваше, че всички източноевропейски народи — гърци, сърби или българи — ще предпочетат управлението на турците мюсюлмани, които им предлагаха религиозна свобода, пред това на западноевропейските католици, които се опитваха насила да им наложат своята църква.

Йоан Палеолог реши да продължи мирно и тихо съществуването си. Жена му, забъркана както винаги в множество любовни връзки, вече бе станала дискретна и не му създаваше главоболия. По-големият му син, Андроник, беше в пълна немилост и прекарваше почти цялото си време заедно с принц Кунтуз. Мануил беше издигнат до положението на помощник на императора, заради помощта, която му оказа. Йоан Палеолог знаеше какви са мотивите на Мануил, но момчето поне беше умно, наистина обичаше баща си и искаше да научи изкуството да се управлява. За разлика от Андроник, Мануил разбираше, че освен привилегия, управлението означава и отговорност.

За известно време във Византийската империя царуваше затишие. И тогава, един ден императорът и по-малкият му син с изненада откриха, че Андроник и Кунтуз кроят бунт срещу бащите си. Откъде бяха намерили пари за такова начинание, беше загадка за всички, освен за императора.

Шпионите бързо разкриха всичко. Първоначалният източник на парите беше папството, което бе обложило източноевропейски владетели с данък заради намесата им. През унгарците парите бяха стигнали до двамата принцове, които се бяха отказали от родната си църква в полза на католическата и се бяха заклели да принудят и поданиците си да направят същото, след като веднъж се наложат над бащите си.

Нито Мурад, нито Йоан Палеолог вярваха, че западните владетели наистина очакват двама глупаци като Андроник и Кунтуз да направят това, което бяха обещали. Истинската причина, поради която ги бяха подтикнали към бунт, беше може би надеждата, че това ще навреди на разбирателството между Константинопол и султана.

Ответната реакция на Мурад спрямо заговора беше бърза. Характерно за него.

Той заклещи принцовете и армията им в Демотика. Жителите на града едва ли бяха очаровани от факта, че се озоваха по средата на тази обсада. Нямаха интерес от бунта, затова изпратиха съобщение на султана, отхвърляйки всяка отговорност за заговора и молейки Мурад да ги освободи от Андроник и Кунтуз.

Султанът бързо откликна на молбата на верните си поданици — превзе града с възможно най-малко кръвопролитие и жертви. Гръцките бунтовници, които бяха помогнали на Андроник и Кунтуз, бяха вързани един за друг и хвърлени от крепостните стени във водите на Марица. Султанът заповяда младите турци, участвали във въстанието, да бъдат посечени от бащите си.

Сега вече беше време двамата владетели да се разправят със собствените си деца. Гледайки с презрение Кунтуз, Мурад му каза:

— Не за първи път си навличаш гнева ми. Последния път предпочете да избягаш, вместо да понесеш последствията от ужасното си престъпление. Но сега няма да ми избягаш, Кунтуз. Ако зависеше от мен, знам какво наказание да ти наложа, но присъдата ти ще издаде майката на мъртвите ми синове и на живия ми наследник.

Кунтуз се изплаши. Можеше да се изтърпи една бърза смърт, но отмъщението на една майка за убийството на децата й беше нещо страшно. А византийците бяха известни с изисканите си мъчения.

Иззад трона на султана излязоха Теадора и Баязид. Момчето беше порасло през последните четири години. Вече беше почти мъж и се говореше, че е сключен договор за брак между него и гермиянската принцеса. Изведнъж прогърмя гласът на султана:

— Теадора Византийска, каква присъда ще произнесеш за този човек, убил синовете ти Орхан и Осман?

— Смърт, господарю, предшествана от ослепяване — беше отговорът.

— Така да бъде — съгласи се султанът. — Произнасям смъртна присъда чрез обезглавяване за теб, Кунтуз от Галиполи, заради бунта ти срещу мен. Но първо ще ти бъдат отрязани ръцете и ще бъдеш ослепен заради братоубийството. Това е моята присъда.

— Имам една молба, господарю.

— Да, Теадора?

— Аз ще го ослепя, а синът ми, Баязид, сам ще му отсече главата.

— Законът забранява брат да отнема живота на брата си.

— А нима пророците не са казали: „Око за око, зъб за зъб“, господарю? Освен това, майката на този човек е известна блудница. Кадиите забраниха включването му в списъка на законните ти наследници. Не виждам никое от качествата ти у него и не го признавам нито за твой син, нито за полубрат на Баязид. Ако по някаква случайност твоята кръв тече във вените му, то тогава братоубийството и бунтът му срещу султана прекъсват всяка връзка между него и теб. В такъв, случай синът ми няма да наруши закона.

По устните на султана се плъзна тънка усмивка и той се наведе към баджанака си.

— Нали говори като истински византийски адвокат? — каза му тихо той.

— Тя е истинска дъщеря на баща си — отвърна Йоан. — Знае кога да притисне и кога да се отдръпне.

Мурад отново се обърна към любимката си.

— Ще стане така, както ти искаш, Адора. Но сигурна ли си, че искаш да ослепиш това нищожество собственоръчно?

Аметистовите й очи потъмняха и в тях проблесна решителност.

— От четири години насам децата ми викат от гробовете си и ме зоват да отмъстя за тях. И няма да почиват в мир, докато не го направя… Нито пък аз. За мен не е достатъчно някой друг да го извърши. Баязид и аз трябва да го направим сами, в противен случай ще обречем Осман и Орхан на вечно скитане между живите и мъртвите.

— Тогава така да бъде — каза Мурад и кадиите, които седяха по турски в залата, кимнаха в знак на съгласие.

Отмъщението беше нещо, което те добре разбираха, и одобряваха, че Теадора и синът й искат сами да отмъстят за роднините си. Баязид вече беше доказал смелостта си, помагайки на баща си срещу бунтовниците. Хубаво беше, че майка му, макар и жена, също беше смела.

Сега всички очи се обърнаха към императора на Византия, за да разберат каква присъда ще издаде той на сина си. Йоан не можеше да направи нещо по-различно и омилостивяващо от суверена си и също обяви ослепяване, осакатяване и смърт. Но Андроник трябваше първо да наблюдава смъртта на приятеля си.

Един роб донесе малък мангал, пълен с червена жарава. При вида му Кунтуз внезапно осъзна положението, в което се намира и се опита да избяга. Двама млади еничари го настигнаха и го довлякоха обратно. Той се изтръгна от тях с нечовешката сила, която идва на отчаяните, и се хвърли в краката на Адора.

— Милост, господарке — избъбри той. — Вземете живота ми, но не ме ослепявайте.

Тя се дръпна назад, сякаш самото му докосване щеше да я омърси. Гласът й беше леден, безчувствен:

— А ти беше ли милостив с децата ми, когато жестоко ги уби? Те ти вярваха, обожаваха те и ти вярваха, а те бяха само две впечатлителни малки момчета. Ако зависеше от мен, Кунтуз от Галиполи, щях да заповядам да те одерат жив и да те хвърлят на кучетата.

Двама роби донесоха един дръвник и казан с врящ катран. Крещящият Кунтуз бе завлечен от еничарите до мангала. Сложиха ръцете му на дръвника и преди да е успял да извика отново ги отсякоха с бърз удар на ятагана. Пъхнаха обезобразените чуканчета в горещия катран, за да спрат кървенето. Обезумял от болка, Кунтуз се взираше с ужас в ръцете си. Сега го дръпнаха отново назад и един як еничарин стисна здраво главата му в ръце.

Един роб подаде на Адора нещо като щипци. Султанът видя, че ръцете й треперят, затова отиде при нея.

— Не е необходимо да го правиш сама — каза тихо той.

Лицето й беше пребледняло.

Тя вдигна поглед. Виолетовите й очи бяха пълни със сълзи.

— Когато е убил децата ми, той не се е задоволил просто да ги остави да умрат в планината. Разкървавил е телата им, за да привлече дивите зверове. Ако еничарите не бяха пристигнали навреме, щяха да намерят синовете ми, разкъсани на парчета. Каква ужасна смърт, за който и да е човек, а да не говорим за малки момчета! Но не се е задоволил и с това, ами ги залял и с ледена вода от потока, за да измръзнат в студената нощ. Баязид все още не се е възстановил напълно от онова измръзване. Господарю Мурад, потрепервам при мисълта да причиня някому болка, но ще си отмъстя! Децата ми — мъртвите и живите — искат отмъщение!

И преди някой да е разбрал какво става, Адора хвана един жив въглен с щипците и го допря до дясното око на Кунтуз. Той не извика, защото вече беше припаднал. Тя повтори същото и с лявото му око.

Не се чу никакъв звук, само принц Андроник простена съчувствено. Адора остави внимателно щипците до мангала. Без да го е грижа, че стаята е пълна с хора, Мурад я прегърна и я заведе до една табуретка.

— Ти си много смела жена — каза й тихо той.

— Направих това, което трябваше да бъде направено — отвърна тя и добави съвсем тихо: — Отмени смъртното наказание и осакатяването на племенника ми, господарю. Заповядай да го ослепят с врящ оцет, така след време зрението му отново ще се възстанови.

— Защо?

— Защото така Андроник ще продължи да създава интриги срещу баща си и брат си. А това ще ги държи в постоянно напрежение и Византия няма повече да ни създава проблеми. В случая ти си отмъсти за смъртта на синовете си на Кунтуз, но смъртта на един незначителен принц не ти е необходима. Тя не решава нищо.

Мурад кимна.

— Много добре, но няма да съобщя за решението си, преди принц Андроник да види как обезглавяват приятеля му. Нека първо научи урока си. — Султанът се изправи. — Свестете заговорника Кунтуз и го подгответе за екзекуцията. Донесете няколко добре наточени ятагана за принц Баязид, както и една кошница. Не искам подът да се изцапа с кръв.

Вече дошъл в съзнание, Кунтуз плачеше със слепите си очи, чувайки как около него се извършват приготовленията за екзекуцията му. Султанът се обърна към племенника на Адора:

— Принц Андроник! Ти ще държиш кошницата и ще хванеш главата.

Преди ужасеният младеж да е успял да протестира го дръпнаха напред, бутнаха го на колене и сложиха в ръцете му кошницата.

Доведоха слепеца. Черните празни дупки на очите му се взираха право в Андроник.

— Ще те чакам в ада, приятелю — злобно каза той.

— Не ми говори! — отвърна истерично Андроник. — Всичко стана по твоя вина! Всичко, което трябваше да направя, бе да чакам баща ми да остарее и да умре, но ти искаше парите, които тези проклети унгарци ни предложиха. Дори не можахме да ги похарчим! Мразя те!

— Страхливец — озъби се Кунтуз, но млъкна, когато чу стъпки зад себе си. — Баязид? Там ли си, момче?

— Да, Кунтуз.

— Не забравяй на какво съм те учил. Избери лек, но остър ятаган. И удряй бързо.

Баязид тъжно се засмя.

— Не се страхувай, куче! Ще направя точно каквото трябва. Превий врата си, за да виждам целта. — После добави високомерно: — А ти, мой смели византийски братовчеде, вдигни високо кошницата, освен ако не искаш главата на приятеля ти да падне в скута ти. — Баязид вдигна ятагана и извика: — Сбогом, куче! — Замахна бързо и главата на Кунтуз се търкулна в кошницата с лицето нагоре.

Принц Андроник погледна лицето на приятеля си и повърна, преди да изпусне кошницата и да припадне. Баязид подаде ятагана си на един еничарин и погледна с отвращение братовчед си.

— И това е организирало заговор срещу теб? — обърна се той към баща си.

Мурад кимна.

— Никога не подценявай, нито пък надценявай враговете си, синко. Дори и най-големият страхливец понякога става смел. — Обърна се към императора: — Не е необходимо синът ти да умира, Йоан. Смъртта му би била безсмислена. Ослепи го с врящ оцет, а това, което ще стане след това, само аллах го знае.

Разбирайки прекрасно, защо на сина му се оказва такава милост, Йоан коленичи и целуна ръката на Мурад. После се изправи и вземайки легена с горещия оцет, застана пред сина си.

— Подариха ти живота. Наказанието ти ще ти даде време да осъзнаеш греховете си и да се поправиш — каза строго той и плисна съдържанието на купата в лицето на сина си.

Андроник изпищя и се опита да се прикрие, но двама еничари здраво държаха раменете му.

— Татко! Татко? Къде си? Не ме оставяй! Не оставяй твоя Дрони!

— Няма да те оставя, синко — отвърна тъжно императорът, а кадиите, изпълнили стаята, кимнаха, чудейки се на справедливостта на султана.