Бъртрис Смол
Адора (13)

Глава 12

Теадора блуждаеше в света на сенките — полубудна, полузаспала. Чуваше далечния звук на тичащи нозе и трясъка на врати. След това Айрис разтърси рамото й. Теадора не й обърна внимание, но Айрис не се отказа.

— Господарке, събудете се! Трябва!

Мъглите бавно се разсеяха и тя бе почти будна.

— Какво има, Айрис?

— Али Яхия ме праща, принцесо. Султанът е много болен. Али Яхия мисли, макар че докторите не са го казали, че султан Орхан умира.

Теадора вече бе напълно будна. Тя се изправи и попита:

— Изпратил ли е някого да ме заведе?

— Не, господарке, но ще бъде най-добре да сте готова, ако стане нужда.

С помощта на Айрис, Теадора се облече бързо. Бе все още тъмно, когато тръгна неспокойно из преддверието. След като робите запалиха камината, тя ги изпрати обратно в леглата им. Теадора предпочиташе да е сама в бдението си. Най-накрая Али Яхия дойде за нея и като взе едно наметало от червена коприна, поръбено със самурова кожа, тя го последва тихо в покоите на султана.

Стаята бе пълна с доктори, молли, правителствени и военни служители. Тя застана тиха и хвана ръката на Нилюфер, майката на Мурад, в опит да я успокои.

Нилюфер, съпруга на султана през всичките тези години, бе обичала Орхан истински.

Анастасия, прегърбена и съкрушена от смъртта на Ибрахим преди няколко седмици, стоеше сама и гледаше с празен поглед. Двамата принцове стояха до леглото на баща си — Мурад бе преметнал ръка през раменете на младия Халил.

Жените бяха отведени до леглото. Султанът лежеше тихо, явно натъпкан с успокоителни и обезболяващи.

Някога силният Орхан, син на Осман, се бе смалил до крехко подобие на предишната си същност. Само черните му очи бяха живи и се местеха от един на друг. Той се взря в Анастасия и прошепна:

— Някой скоро ще се присъедини към мен в смъртта. — Погледът му се премести към другите две жени. — Ти беше радостта в младостта ми, Нилюфер. А ти, Адора, радостта в старостта ми. — Очите му блеснаха към Мурад: — Пази момчето! Не е опасно за теб и скоро ще ти е от полза!

— Кълна се, татко! — каза Мурад.

Орхан се насили да се изправи. Робите подложиха възглавници зад него. Задави се от пристъп на кашлица и гласът му беше чувствително по-слаб, когато каза:

— Не спирайте, докато не превземете Константинопол! Той е ключът към всичко! Без него няма да можете да задържите останалите успешно. Гъвкавият ум на Халил ще ти помага. Нали, момчето ми?

— Да, татко! Ще бъда дясната ръка на Мурад… както и очите и ушите му — заяви момчето.

Подобие на усмивка озари устните на Орхан. След това очите му се преместиха към другия край на стаята.

— Не още, приятелю — каза той толкова тихо, че Теадора не бе сигурна дали изобщо го е чула. Лампите потрепнаха зловещо и се разнесе ароматът на мускус — любимият аромат на Орхан.

Главният молла се отправи към султанското легло.

— Още не сте потвърдили наследника си, най-велики. Не е правилно да ни напуснете, без да го сторите.

— Мурад! Мурад е моят наследник — задъха се Орхан и нов пристъп на кашлица разтърси немощното му тяло.

Главният молла се обърна към присъстващите и като вдигна ръце с дланите нагоре и навън, каза:

— Султан Орхан, син на Осман, султан на Гаците, Гаци син на Гаци, обяви сина си Мурад за свой наследник.

— Мурад! — извикаха и другите в отговор. После като по команда всички се изнизаха тихо от стаята, оставяйки умиращия мъж със съпругите и синовете му. Тишината беше плашеща. За да успокои нервите си, Теадора се огледа със сведени очи. Горката Анастасия стоеше и гледаше с празен поглед. Нилюфер, християнка по рождение, се молеше тихо за мъжа, когото бе обичала. Халил пристъпваше нервно от крак на крак.

Премести поглед към Мурад и се олюля, като откри, че се е взрял право в нея. Лицето й се обля в червенина, сърцето й шумно заби в ушите й, но въпреки това не можеше да откъсне очите си от лицето му и подигравателната му усмивка.

Внезапното помръдване на султана прекъсна напрежението помежду им. Орхан се изправи в леглото и извика:

— Азраел, идвам! — след което падна обратно с безжизнен поглед.

Мурад се пресегна и нежно затвори очите на баща си. Нилюфер прегърна Анастасия и я изведе от стаята.

Младият Халил коленичи пред брат си, сложи малките си ръчички в неговите и каза:

— Аз, Халил бей, син на Орхан и Теадора, съм ваш васал, султан Мурад. Заклевам се в пълна вярност.

Новият султан изправи брат си и като го целуна по челото в знак на мир, го освободи. След това се обърна към Теадора, която потрепери под изгарящия му поглед.

— Имате един месец да жалите съпруга си, мадам. След това ще се присъедините към харема ми.

Тя бе поразена от дързостта му. Баща му току-що бе починал и той вече я бе пожелал.

— Аз съм свободна жена! Аз съм принцеса на Византия! Не можеш да ме заставиш да бъда твоя жена и аз със сигурност няма да стана.

— Както добре знаеш, не ми трябва твоето съгласие. И не съм искал да ми ставаш жена. Казах само, че ще се присъединиш към харема ми. Императорът няма да се осмели да ми се противопостави. Знаеш и това.

— Не съм робиня, която да ти бъде раболепно благодарна за вниманието — настоя тя.

— Не. Не си. Робинята има някаква цена. Досега не си ми доказала стойността си.

За момент тя остана без думи. Той я бе обичал. Беше сигурна в това. А сега изглеждаше, че иска само да я нарани. Грубите му нападки бяха насочени към сърцето и гордостта й.

Тя с тъга разбра, че против всякакъв здрав разум, той я държеше отговорна за случилото се между нея и Орхан.

Искаше да бъде нежна и вежлива, а същевременно да не се подчинява на баща му. Наистина ли не разбираше, че не й бяха дали никаква възможност да избира?

Не искаше да се разкъсва в чувствата си. Имаше намерение да се омъжи отново, но за човек, който ще я обича и ще й даде още деца. Нямаше да прекара остатъка от живота си в битки с призраците на Мурад. Тя втренчи аметистовите си очи в него и каза тихо, с достойнство:

— Някога ме нарече византийска уличница, но аз не съм такава, както добре знаеш, и не бих ти позволила да се отнасяш с мен като с такава, султан Мурад. Обиди ме с думите си да се присъединя към харема ти. Няма да го направя — дори като твоя съпруга. Насочваш гнева си към мен заради нещо, което не можех да предотвратя. — След това добави злобно: — Ще бъдеш по-щастлив, ако напълниш харема си само с недокосвани девици.

— Мислиш ли, че някога ще мога да те забравя, вещице с виолетови очи? — изсъска той, пристъпи напред и я сграбчи. Пръстите му се впиха в меката плът на ръката й.

Тя потръпна от болка. Почти се разплака, но не му достави това удоволствие.

— Лежала съм гола в ръцете на баща ти! — подигра го тя жестоко. — Той опозна напълно тялото ми по различни начини — така, както никой друг! Беше негово право като мой съпруг!

Внезапно той се пресегна и уви около ръката си дебел кичур от косата й. След това диво я целуна. Устните му се впиха в нейните до болка. Теадора бясно вдигна ръце и издра лицето му с нокти. Разбра грешката си твърде късно. Гневът в очите му беше ужасен. Тя се обърна да избяга, но ръката, държаща косата й, я върна обратно. Очите им се впиха в безсловесна битка. Той изглеждаше полудял от гняв. Започна да я притиска назад и накрая тя усети дивана зад себе си. Тя се задъха, ужасена от намерението му.

— Господи, Мурад! Не тук! За бога!

— Взе те от мен и ти бе негова, докато беше жив! Нека сега види как аз ще те взема, в тази стая, преди още тялото му да е изстинало!

Тя се съпротивляваше с всички сили, но напразно. Усети роклята си да се усуква около талията й, а след това изгаряща болка от бруталния тласък в сухото й, неподготвено тяло.

— Не! Не! Не! — хлипаше тя, но той не чуваше. След това почувства познатото напрежение, зараждащо се в нея, и ужасена, поднови борбата си с него.

Не можеше да го направи! Не и при такова жестоко насилие. Но безпомощна срещу собственото си тяло, накрая тя се поддаде на заливащия я екстаз и извика, когато взаимно се освободиха. Той я пусна и с жестока усмивка на задоволство я изправи, заведе я до вратата и като я изблъска през нея, каза:

— Един месец, Адора!

Вратата на стаята, в която лежеше мъртвият Орхан, се затвори зад нея и тя остана сама и трепереща в студения коридор. Бавно се запрепъва към покоите си и изтощено се свлече в един стол пред догарящия огън.

Имаше един месец. Един месец, през който да избяга от него. Не знаеше как ще го направи, но щеше да измисли. Трябваше да изостави сина си, но тази мисъл не я притесняваше. Халил прекарваше по-голямата част от времето си в собствения си двор в Никея и беше в безопасност, защото Мурад го обичаше.

Трябва да се върне в Константинопол. Йоан Палеолог щеше да я приюти, макар че Елена щеше да беснее. Въпреки че шуреят й беше васал на отоманския владетел, щеше да я брани.

Мурад нямаше да стори нищо, поне не открито. Турската му гордост нямаше да му позволи да влезе във война заради жена, а ако настоява твърде много, можеше да се разчуе. Султан Мурад щеше да стане за смях, че е преследвал вдовицата на баща си, когато можеше да има всяка друга жена.

Не успя да устои на мисълта да го надхитри и се засмя тихо. Естествено, той не би го очаквал от нея. Винаги бе подценявал интелигентността й. Знаеше, че след обладаването той е сигурен, че тя седи безпомощно и очаква да я повика в леглото си. За момент отрезня. Дори сега, след снощната случка, го обичаше. Винаги го бе обичала. Овдовяла, най-накрая беше свободна да бъде с него, да му принадлежи, да му роди деца. Защо трябваше да бяга от него? Тя го обичаше!

Въздъхна дълбоко. Той беше груб, твърдоглав… и не можеше да й прости за това, че не е девица. Така че не можеше да остане с него, защото щеше само да я наранява.

Тя щеше да роптае срещу всяка разцъфнала фурия, която погледне Мурад. Не, много по-добре щеше да е да се върне в Константинопол.

Върна се в леглото и заспа. Събуди се с план за действие — толкова прост, че се чудеше как не се е сетила веднага. На другия ден, след като Орхан бе погребан, Теадора посети манастира „Св. Катерина“, за да се помоли за него.

Носилката й се движеше свободно по улиците на Бурса — незабелязана и без охрана. Всеки следващ ден Теадора прекарваше част от времето си в манастирската църква. Два пъти изпрати носилката в двореца и се прибра пеша, плътно забулена като другите почтени жени в града. Влизаше през малко използвана градинска порта.

Беше права: султанът смяташе, че тя ще се подчини на заповедта му. А и в момента бе прекалено зает при поемане на управлението, за да се занимава с нея.

Теадора изпрати Айрис в Никея, за да се грижи за благополучието на малката принцеса Алексис. Вече нямаше кой да си вре носа в работите й и тя реши, че ако избяга, ще мине най-малко едно денонощие, преди някой да я потърси.

 

 

Една вечер, почти месец след смъртта на Орхан, тя пристигна в манастира и изпрати носилката обратно, като каза на началника:

— Ще прекарам нощта тук. Елате да ме вземете утре следобед. Вече съм информирала Али Яхия за намеренията си.

Носилката се отдалечи по тясната уличка, а Теадора бе въведена в манастира. Но вместо да отиде в църквата, принцесата се отправи към малката си къщичка, която бе винаги поддържана за нея.

Тихо влезе в старата си спалня и като отвори един малък куфар, който измъкна изпод леглото, извади дрехи на селянка. Двата пъти, когато беше изпращала носилката в двореца, беше ходила до близкия пазар и бе купила дрехите и някои други дребни неща, от които щеше да се нуждае при бягството. Тя бързо свали своите дрехи, сгъна ги внимателно, сложи ги в куфара и ги покри с одеяло.

Отвори едно малко гърне и намаза голото си тяло с орехова боя, като внимаваше дори ушите и пръстите на краката й да са добре покрити. Успя да намаже гърба и раменете си, като използва четка с дълга дръжка, увита с парче шамоа. Постоя няколко минути, потръпвайки от студения въздух, докато боята изсъхне.

Когато реши, че е достатъчно, навлече новите си дрехи и сплете косата си на две дълги плитки. Уви в кърпа другите неща, от които се нуждаеше, и ги сложи в покрита кошница.

Измъкна се от къщата. Наоколо нямаше никой, тъй като в момента монахините се молеха в църквата. На входа възрастният каруцар тъкмо отключваше портата, за да изкара каруцата.

— Нека да помогна — каза тя и се втурна към него. Хвана юздите на коня и го изведе на улицата, докато старецът затваряше вратата зад тях.

— Благодаря ти, моме — каза той, като отиде при нея. — Откъде се появи?

— От там — каза тя, като посочи към манастира. — Бях на гости на сестра си — сестра Лусия. Тя е монахиня тук.

— Е, благодаря ти отново. Казвам се Базил и съм рибарят на манастира. Ако мога да ти помогна…

— Можеш. Сестра ми каза да попитам дали ще ме вземеш до брега. Мога да ти платя.

Старецът я погледна подозрително.

— Защо ще ходиш там?

— Аз съм от града. Казвам се Зое и съм дъщеря на ковача Констанс, чиято ковачница е отвъд портата на „Св. Роман“. Наскоро овдовях и дойдох да видя сестра си и да се помоля. Получих вест, че синовете ми са болни, и не мога да чакам за удобен керван. Ако пътувам с теб, ще мога да хвана лодката и да се прибера при синовете си по-бързо. — Лицето й изразяваше безпокойство и прямота.

— Ела тогава, Зое, дъще на Констанс. Базил, рибарят, никога няма да остави майка в беда.

Беше толкова лесно! Толкова невероятно лесно!

Старият Базил и жена му настояха Теадора да остане с тях вечерта, тъй като, когато стигнаха крайбрежното селище, отдавна се беше стъмнило. На другата сутрин я заведоха до лодката, която бързо прекоси Мраморно море и влезе в пристанището Елефтериус. Тя потрепери от радост, когато видя отново града, в който се беше родила и който не беше виждала, откакто го напусна, за да стане жена на султан Орхан. Константинопол! Самото име предизвикваше вълнение. Беше се върнала у дома.

Не съзнаваше, че се усмихва, докато един глас каза:

— Всеки истински мъж би убил заради усмивката ти, красавице. Имаш ли време за чаша вино с един моряк?

Теадора се засмя радостно.

— За съжаление, трябва да бързам — каза тя на диалекта на града. — Трябва да се прибера у дома. Синовете ми са болни.

Морякът се усмихна със съжаление.

— Някой друг път — каза той, помогна й да мине по пасарела и й подаде кошницата.

„Може би“ — отвърна тя и като му се усмихна, забързано изчезна сред тълпата. Докато вървеше се оглеждаше и най-накрая откри това, което търсеше. Застана пред един императорски войник и му каза:

— Аз съм сестрата на императрицата, принцеса Теадора. Току-що избягах от Бурса. Намерете ми ескорт и ме отведете при императора — незабавно!

Войникът погледна към селянката и вдигна ръце да я изблъска.

— Само ме докосни и ще умреш! Глупак! Колко селяни говорят езика на висшата класа на града? Заведи ме при императора или ще заповядам да ти одерат кожата и да я хвърлят на кучетата!

Войникът вдигна рамене. Нека началникът му се оправя с тази луда жена. Направи знак на Теадора да го последва и я поведе към близкото караулно помещение. Влезе и извика на капитана си:

— Една луда твърди, че е сестра на императрицата, капитан Диметрий.

— Аз съм принцеса Теадора, капитане. Ако накарате някого да ми донесе леген с топла вода, ще ви го докажа.

Капитанът, възрастен мъж, бе заинтригуван от загорялата селянка, която говореше елегантния гръцки на градската висша класа и се държеше толкова високомерно.

— Донесете вода! — заповяда той и когато заповедта му бе изпълнена, Теадора изми боята от лицето и ръцете си.

— Както виждате, капитане, аз не съм селянка — каза тя и протегна гладките си бели ръце към него. След това се пресегна към вързопа, който носеше, и извади красив кръст със скъпоценни камъни. — На гърба му има надпис. Можете ли да четете?

— Да — каза капитанът и взе накита.

— Баща ми ми го даде, когато се омъжих за султан Орхан.

— „На дъщеря ми, Теадора, от баща й“ — прочете той. — Интересно е, но не доказва, че сте принцеса.

— Няма значение — отвърна Теадора. — Смятам, че е достатъчно, за да ме заведете при императора. Или вероятно при вас всеки ден идват селянки, мият боя от телата си, показват ви скъпи бижута и настояват да се срещнат с императора?

Капитанът се засмя.

— Със сигурност звучиш като стария Йоан Кантакузин. Добре, ще те заведа в двореца, но преди това ще трябва да те претърся. Може да си убийца! — но забелязвайки бесния поглед на Теадора, добави: — Жена ми ще го направи!

Теадора бе отведена в малка стая, където се появи едно красиво момиче и каза:

— Диметрий каза да се съблечете напълно, за да съм сигурна, че не криете оръжие.

Тя се подчини. Когато момичето свърши се отдръпна задоволено и й върна дрехите. Докато Теадора се обличаше, момичето провери кошницата й. След това двете се върнаха при капитана.

— Няма оръжие, Диметрий — каза момичето, — и знаеш ли какво? Няма косми по тялото си. Не е ли странно?

Капитанът погледна Теадора и каза:

— Добре дошли у дома, Ваше Височество!

— Благодаря ви, капитане — отвърна тихо тя. — Можем ли вече да тръгваме?

— Разбира се. Съжалявам обаче, че ще трябва да ви взема пред мен на седлото, тъй като нямам на разположение носилка.

— Не съм се качвала на кон от дете — каза Теадора, когато напуснаха караулното.

Войникът, който бе завел Теадора при капитана, погледна жена му и каза:

— Той я нарече „Ваше Височество“! Кое го убеди, че тя казва истината?

Момичето се засмя.

— Само жените от висшата класа обезкосмяват венерините си хълмове, а само турските жени нямат косми по цялото тяло. Това плюс езика и накита вероятно са го убедили.

Капитан Диметрий вдигна Теадора пред себе си на седлото и препуснаха през града към двореца Бланкерне, където в момента живееше императорското семейство. Теадора забеляза, че макар градът да беше изпълнен с хора, много от тях, изглежда, нямаха по-добро занимание от това да се скитат по улиците. Забеляза също, че повечето от магазините бяха със спуснати кепенци. Тя въздъхна. Онова, което беше казала на Елена преди няколко седмици, беше вярно. Константинопол беше един умиращ старец.

Влязоха в двора на Бланкерне, без никой да ги спре. Капитанът слезе от коня и учтиво помогна на спътницата си. Тя го последва при капитана на охраната. Двамата мъже се поздравиха сърдечно.

— Капитан Беласарий — каза Диметрий, — имам честта да ви представя принцеса Теадора Кантакузина. Пристигна в това странно облекло тази сутрин.

Капитан Беласарий се поклони.

— При сестра ви ли искате да ви заведа, принцесо?

— Не. При императора.

— Веднага, Ваше Височество. Моля, последвайте ме.

Теадора се обърна към капитан Диметрий.

— Благодаря ви — каза просто тя и докосна ръката му. След това последва придворния войник.

Когато стигнаха до приемната, им беше съобщено, че императорът е с главния прелат на Константинопол, неговите помощници — по-низши духовници и други църковни служители.

— Трябва да се срещна с императора незабавно — каза Теадора. Знаеше, че може би в този момент сестра й получава известието за пристигането й в двореца. — Обявете незабавно присъствието ми.

Майордомът сви рамене. С кралските особи всичко бе повелително. Той отвори вратите на приемната зала и каза високо:

— Принцеса Теадора Кантакузина!

Теадора се втурна към трона на шурея си и като коленичи, протегна умолително ръце:

— Убежище, Ваше Величество! Моля за вашето и на Светата църква убежище!

Йоан Палеолог скочи на крака.

— Мили боже, Теа! Какво правиш тук?

— Търся убежище, Йоан!

— Да! Да! Разбира се! Ще го имаш! — Той й помогна да се изправи и даде знак да й донесат стол. — Как попадна тук?

Теадора се огледа.

— Може ли да говорим насаме, Йоан?

Младият император погледна главния прелат.

— Епископ Атанасий, изглежда имаме доста деликатен и спешен семеен проблем. Бихте ли ни извинили?

Старият епископ кимна съчувствено и се оттегли, като изведе и хората си.

— Никой — нареди императорът на майордома, — никой, дори императрицата — особено императрицата — да не ме безпокои, докато не ти разреша. Ако се провалиш, ще загубиш живота си. Използвай всякакви начини, дори физическа сила, но не искам да ме безпокоят.

Вратата се затвори зад майордома. Йоан Палеолог се върна на трона си и като погледна балдъза си, каза:

— Добре, Теа, кажи защо си тук.

— Орхан е мъртъв — започна тя.

— Чухме слухове, но засега нямаме официална вест.

— Почина преди около месец. Мурад бе обявен за негов наследник и сега е султан. Бях принудена да избягам от Бурса, защото султан Мурад иска да се присъединя към домакинството му.

— Като негова жена?

— Не — промълви тя и две сълзи се търкулнаха по бузите й. — Просто като част от харема му. Йоан, трябва да съм честна с теб, защото да ми дадеш убежище, значи да проявиш неподчинение към своя сюзерен. Преди да бъда отведена в двореца в Бурса, за да стана жена на Орхан, случайно срещнах Мурад. Доста седмици се срещахме тайно в манастирската градина. Влюбихме се и бяхме сигурни, че никога няма да бъда повикана в леглото на съпруга ми. Всъщност имахме намерение да се оженим, когато Орхан умре… Но тогава татко потърси военна помощ от султана, за да държи теб и Елена в шах, а Орхан поиска Цимпе. Така че брачният договор трябваше да бъде изпълнен… което значеше, че трябва да родя дете на съпруга си. Бях преместена от манастира „Св. Катерина“ без предупреждение и незабавно заведена в леглото на Орхан. Оттогава с Мурад сме на нож. Смята, че съм можела някак си да избегна съдбата си и да му остана вярна. Това, разбира се, не бе възможно. Бях безпомощна. Той е глупак!

Тя се разхлипа, а императорът стана от трона и я прегърна. Колко бе страдала! И е била сама в страданието си. Според него беше чудо, че е оцеляла.

— О, Йоан! Издържах, без да полудея, само защото в сърцето и ума си поддържах жива нашата любов. Имаш ли представа какъв ад бе за мен да уважавам Орхан, а да обичам сина му.

— Тогава защо избяга от него, Теа? Сигурен съм, че грешно си го разбрала. Трябва да те е искал за жена.

— Не, Йоан, той бе наранен и сега иска да си върне и да ме нарани. Аз го обичам. Винаги съм го обичала. Защо трябва насила да приема тази болка? Няма да го направя. Нека да остана засега тук, докато реша какво да правя. Ако сме дискретни, дори на Мурад ще му трябва известно време, докато ме открие.

— Няма значение дали ще разбере, че си тук — каза императорът. — Аз ще те браня. Стените ни ще те бранят. Кажи ми обаче, понеже горя от любопитство… как дойде до тук?

Теадора се разсмя и му разказа. Императорът сърдечно се засмя.

— Каква гениална малка вещица си, сестричке! Мозък като твоя принадлежи или на Златния век на Атина, или някъде в бъдещето.

— Може би съм била там и може би ще се преродя в по-просветена епоха. Но засега съм тук.

Йоан Палеолог се усмихна.

— Ще ти доставя всичко необходимо, Теа. Щастлив съм, че дойде първо при мен. Предполагам, че ще искаш да се изкъпеш. Ще наредя на прислугата да ти намери по-удобни дрехи, скъпа.

— Господи, да! Благословена да е прозорливостта ти, Йоан!

Императорът стана и като хвана ръката на Теадора, каза с усмивка:

— Да видим дали ще можем да държим Елена настрана. Изглеждаш твърде уморена, за да се занимаваш сега с нея. Аз ще се заема с Нейно Величество императрицата.