Бъртрис Смол
Адора (27)

Глава 26

Принц Андроник беше заточен от няколко години в Мраморната кула в западния край на града. След временното му ослепяване го върнаха тук, за да изживее дните си. Жена му беше мъртва, а единственият му син, Йоан, растеше в двореца.

Андроник живееше добре — прислужниците му бяха приятни и не му се отказваше нищо… освен жени и свободата му. Целият му свят се свеждаше до стаите, в които живееше, въпреки че прозорците на кулата му позволяваха да гледа града и равнината отвъд него, както и Мраморно море.

Не му позволяваха да приема гости, защото се страхуваха, че отново ще започне да заговорничи. Така или иначе никой и не идваше, защото предишните му приятели не искаха да свързват имената им с това на един предател. Така Андроник остана доста изненадан, когато един следобед дойде майка му, завита добре в наметката си. Беше платила доста, за да подкупи охраната. Тя го прегърна развълнувано.

— Часът на избавлението ти наближава, скъпи синко — каза му тя. — Брат ти най-после се опозори! — Тя бързо му разказа за събитията през последните няколко месеца. — Глупавият ти баща изпрати Мануил в Бурса да моли за прошката на Мурад. И, разбира се, бедният Мануил няма да се върне жив. Тогава баща ти ще трябва да те освободи!

— Аз ще започна да управлявам заедно с него! — Очите на Андроник се присвиха. — А може би ще стана единствения император — добави тихо той.

— О, да, скъпи мой! — извика Елена. — Ще ти помогна да получиш всичко, което поискаш. Кълна се!

Но принц Мануил се върна от Бурса. Султанът беше простил грешката му и дори му беше дал съпруга, която вече беше бременна. Императорът посрещна с облекчение любимия си син, въпреки че в началото беше малко ядосан, че бащинските му права са иззети от Мурад. Но само след няколко дни сам се убеди, че изборът на султана е много добър. Момичето беше добро, послушно и силно влюбено в съпруга си. Мануил й отвръщаше със същото. Императорът не можеше да желае нищо повече за сина си.

Но императрицата не беше доволна. Не само защото Юлия беше всичко, което Елена не беше, но и защото освен всичко друго, момичето беше много красиво. Добра, но със силен характер, Юлия бързо зае празнината, останала от непрекъснатите отсъствия на императрицата. Императорът и по-младият му син изпитваха чувство за семеен уют, каквото не бяха изпитвали от години. Йоан беше решил да направи Юлия императрица с Елена, когато роди детето си.

Бебето беше момиче. Разочарование, което Мануил и баща му щяха да преодолеят много скоро, ако младата Юлия не се разболя и умря от млечна треска почти веднага след раждането. Сърцето на Мануил беше разбито. Нареди да пренесат новородената му дъщеричка в неговите покои, за да я наблюдава през нощта, и се закле никога повече да не се жени.

— Синът на Андроник, Йоан, може да ме наследи — каза тъжно той на баща си. — Той е добро момче и повече прилича на нас, отколкото на баща си.

Така въпросът беше решен, поне за момента. Кръстиха дъщерята на Юлия Теадора, на лелята на баща й. Императрицата, бабата на момичето, побесня от гняв.

Елена отново започна да крои интриги. Въпреки че красотата й беше позагрубяла, тя все още беше привлекателна, излъчваше някаква примитивна сексуалност, която привличаше мъжете.

Сега Елена реши да потърси подкрепа сред влиятелните си приятели за по-големия си син, Андроник. Той трябваше да стане император, не Мануил. Избра за свои съучастници генерал Джустин Дюка, един от най-добрите войници в империята; Базил Фока, известен търговец и лихвар и Алексий Коменус, един от най-личните благородници. Генералът щеше да й даде военна помощ, търговецът — финансова подкрепа. Коменус щеше да привлече благородниците, които винаги следваха примера му. Много често се говореше, че ако Алексий Коменус обръсне главата си и я боядиса в червено, същото щяха да направят и повечето от константинополските благородници.

Въпреки че Джустин Дюка можеше да осигури част от византийската армия, пак щяха да имат нужда от външна помощ. Парите на Базил Фока купиха генуезки и турски войски, които чакаха извън града Андроник да се присъедини към тях.

В Бурса Мурад се смееше от сърце на машинациите на Елена. Адора обаче се тревожеше за безопасността на Йоан и Мануил.

— Те няма да пострадат, гълъбче — увери я султанът. — Лихварят, Фока, ми е верен. Той ще се погрижи и Йоан, и Мануил да не пострадат.

Тя най-после разбра.

— Значи наистина ти даде пари за турските войски, които купи Елена?

— О, не! — усмихна се под мустак Мурад. — Фока плати, но турските войски не се бият, без да имат моето разрешение. Засега обаче смятам за необходимо да поддържам неразбирателство вътре във Византия. Така няма да заговорничат срещу мен, докато планирам новия си завоевателен поход.

— А Константинопол влиза ли в плановете? — попита го тя. — Не забравяй, че си ми го обещал.

— Някой ден — каза Мурад тихо и съвсем сериозно — ще управляваме империята си оттам. Но все още не му е дошло времето. Първо трябва да завладея цяла Анатолия, за да нямам никого в тила си. Емирът на Гермиян вече ни е роднина, но емиратите на Айдин и Карамания все още представляват заплаха. А и до нас има още един византийски град. Трябва да завзема Филаделфия.

— Не забравяй обаче — напомни му тя, — че когато отстраниш рода Палеолог от пътя си, ще останат Комени от Трибезонд. Те също са наследници на цезарите.

— Ако завладея цяла Анатолия, какви шансове има Трибезонд срещу мен? Ще бъде заобиколен от мюсюлмански свят от три страни и от мюсюлманско море от четвъртата.

Стратегията му се оказа правилна както винаги. Мурад спокойно организираше следващия си завоевателен поход, докато членовете на рода Палеолог се бореха помежду си за управлението на умиращата им империя.

Андроник избяга от Мраморната кула и се присъедини към войските зад стените на града. Жителите на Константинопол се чудеха към кого да се присъединят. Из града непрекъснато се носеха слухове. Избухналата чумна епидемия се смяташе за Божия намеса, която им показва, че Андроник е в правото си.

Генерал Дюка бързо осигури подкрепата на останалите военни отряди. Златната порта на града беше отворена рано една сутрин и Андроник влезе в града. Армията му премина през Константинопол, окуражавана от радостните възгласи на населението. Император Йоан и по-младият му син бяха пощадени само благодарение на намесата на Базил Фока, който заплаши, че ще отдръпне финансовата си подкрепа, ако им се случи нещо. И тъй като Андроник имаше непрекъсната нужда от пари, за да плаща на войската си, не му оставаше друг избор, освен да се съгласи.

Базил Фока си отдъхна облекчено. Богатството му в тези трудни времена се дължеше на обстоятелството, че керваните му пътуваха безопасно по пътищата на Азия. Дължеше го на връзките си със султана. В замяна — Фока работеше тайно за Мурад. Беше обещал на султана, че Йоан и Мануил няма да пострадат, но не беше предвидил злобата на императрицата. Елена искаше съпруга си и по-малкия си син мъртви.

За щастие, останалите по-важни участници в заговора се съгласиха с Фока. Йоан и Мануил бяха затворени в Мраморната кула. Базил Фока лично плати на турските войници, които охраняваха затворниците, както и на прислугата им. Беше им казано, че султан Мурад иска пленниците живи. Ако някой им предложеше подкуп, за да посети Йоан и Мануил, или за да ги отрови, те трябваше да приемат парите и незабавно да уведомят Фока.

Вдъхновена от успеха на Елена, Тамара реши и тя да опита. Започна тайни преговори със съпругата на смъртния враг на Мурад, емира на Айдин. Нейната цел, както винаги, беше да осигури царство за сина си, принц Якуб. Той, разбира се, не знаеше нищо за плана на майка си.

Четвъртата съпруга на емира беше наследница на Теке. Имаше само едно дете — тринайсетгодишна дъщеря. Това момиче, както и Теке, искаше Тамара за сина си. Дори любимият й Деметриос не знаеше нищо за плановете й и единствено случайността му помогна да научи за тях, преди да е станало късно.

Една нощ той се събуди и я чу как говори насън. Замисли се дали да не я събуди, но разбра, че ако го направи и по-късно плановете й се провалят, тя ще разбере кой е предателят.

Чул достатъчно, за да добие представа какви са намеренията й, той стана тихо и потърси малката кутийка от слонова кост и седеф, в която тя държеше кореспонденцията си. Там намери не само копия от писмата й, но също така и писмата от четвъртата съпруга на емира на Айдин. Той поклати глава — беше глупаво да се пазят такива компрометиращи документи — и излезе от стаята с кутията.

Когато Али Яхия прочете писмата, каза:

— Върни кутията на мястото й, Деметриос. Продължавай да служиш на господарката си, но не й казвай нищо.

Той даде на евнуха един пръстен с голям сапфир.

Деметриос сложи пръстена на ръката си и направи това, което му беше казано. Чудеше се как ли Али Яхия ще осуети плановете на Тамара, но не се наложи дълго да чака, за да разбере. Няколко седмици по-късно се разбра, че четвъртата съпруга на Айдин и дъщеря й са се удавили при нещастен случай с някаква лодка.

Въпреки че Тамара не казваше нищо, Деметриос знаеше причината за лошото й настроение и правеше всичко възможно да я разсее. Беше трогателно нежен и я разбра, когато един ден избухна в сълзи, без никаква видима причина.

Той освободи робините й и я прегърна.

— Защо плачеш, любима?

За негова изненада тя си призна.

— Трябва да намеря царство за Якуб! Той никога няма да наследи Мурад, докато е жив Баязид. И въпреки че брат му го обича, ще го убие, преди още тялото на баща им да е изстинало. Ако мога да му намеря друго царство, той няма да представлява заплаха за тях.

Деметриос се изпълни с тъга.

— О, скъпа моя — каза нежно той. — Ти не разбираш и не знам дали въобще някога ще разбереш. Няма друго царство за сина ти. Султанът иска да завладее цяла Азия и Европа. Може би турците няма да успеят да го направят, докато е жив султан Мурад, но със сигурност наследниците му ще го доживеят. Синът ти е прекалено добър човек и войник, за да остане жив, когато умре Мурад. Трябва да приемеш това, любима моя, макар че сърцето ти се къса. Ако принц Баязид не умре преди баща си, той ще наследи трона, а синът ти ще умре. Това е единствения начин Баязид да е в безопасност. Трябва да го приемеш.

— Не съм родила и отгледала сина си, за да бъде заколен като жертвено животно! — извика тя.

— Тихо, господарке — успокояваше я той. — Такъв е животът. Трябва да се вземеш в ръце. С божията воля може да изминат много години, преди да изгубиш сина си. Може дори да умре от естествена смърт.

Тя замълча, но изражението в очите й говореше, че няма да приеме съдбата на сина си без борба. Отсега нататък трябваше да я наблюдава внимателно. Какво ли щеше да направи?

Междувременно Андроник беше коронясан за четвърти император от династията Палеолог. В началото беше много популярен, защото говореше убедително за освобождаване от турското иго и възстановяване благоденствието на Византийската империя. Разбира се, не можеше да направи нито едно от двете. Скоро щеше да започне недоволството. Андроник въведе нови данъци.

Елена също беше разочарована от по-големия си син. Вече не получаваше дължимото уважение за положението си, както беше по време на царуването на съпруга й. Още по-лошо, вече не й плащаха издръжка. Когато настоя да разбере защо, новият ковчежник на императора й каза, че Андроник не е дал заповеди тя да получава пари.

Тя се ядоса и потърси сина си. Той, както винаги, беше обкръжен от куртизанки и всякаква измет.

— Можем ли да говорим насаме? — попита го Елена.

— Не крия нищо от приятелите си — отвърна грубо той.

Елена стисна зъби. Не можеше да направи нищо, освен да говори направо.

— Парите, необходими за домакинството ми, не ми бяха дадени и ковчежникът ти ми каза, че няма заповед да го прави.

— Имам нужда от всичките пари — отвърна Андроник.

— Императрицата винаги получава издръжка.

— Ти не си моя императрица, майко. Вземи пари от любовниците си. Или те вече не плащат за това, което е толкова употребявано?

Жените около Андроник се разкикотиха на гневното изражение на Елена, а мъжете само се подсмихнаха. Но тя не се предаваше лесно:

— Не мога да си представя, защо са ти необходими всичките пари, Андроник. Жените от улиците, като тези тук — тя махна към тях, — обикновено могат да се купят за няколко гроша. Или за къшей хляб. Или за нищо.

Тя се обърна и напусна величествено стаята, доволна от гневния шепот зад гърба си.

Елена вече бе започнала да разбира грешката си, предпочитайки по-големия си син пред Йоан и Мануил. Той не се интересуваше нито от града, нито от запазването на империята. Елена бе очаквала да получи достъп до властта, когато Андроник бъде коронясан, но сега положението й стана много по-лошо, отколкото беше преди.

Тя се върна в покоите си и откри, че ги претърсват. Прислугата й беше в паника. Един млад капитан бе взел кутиите й със скъпоценности.

— Какво става тук? — попита тя, опитвайки се да запази спокойствие.

— Заповед на императора — отвърна младият офицер. — Трябва да намерим и конфискуваме всички държавни скъпоценности, които се намират при теб.

Елена избухна в див смях и всички се стреснаха.

— Държавни скъпоценности? Това не са държавни скъпоценности, капитане! Държавните скъпоценности на Византия бяха продадени или откраднати по време на управлението на кръстоносците преди години. Бижутата, които нося в официални случаи, са чиста имитация!

— А какво е това, господарке? — Той й показа лакираните кутийки.

— Те са моя лична собственост, капитане. Всяко бижу в тези кутии ми е било подарено. Те са само мои.

— Трябва да ги взема всичките, господарке. В заповедта на императора не се споменаваше нищо подобно.

Елена се опули, докато гледаше как отнасят златните и сребърни прибори. Капитанът извърна поглед, притеснен.

— Доведи генерал Дюка — заповяда тя на една от прислужниците си.

Капитанът препречи пътя на жената.

— Никой няма да излиза или да влиза в този апартамент без писмено разрешение от императора — каза той. — В домашен арест сте, Ваше Величество.

— А как ще се снабдяваме с храна? — попита Елена със спокойствие, което въобще не изпитваше.

— Ще ви се носи два пъти дневно. — После, сякаш сетил се за нещо, капитанът добави: — Съжалявам, Ваше Величество.

Той направи знак на хората си и излезе от стаята.

Вечерята на арестуваната императрица беше някаква отвратителна смесица от грах, фасул и марули, самун твърд черен хляб и кана блудкаво вино. Елена и прислужниците й погледнаха с отвращение към подноса с храната. Не беше достатъчна за трима човека, а императрицата имаше четиринайсет прислужници. Тя гневно преобърна подноса, а малките й кученца се втурнаха към разпиляната храна. Умряха след няколко минути.

— Неблагодарно копеле — гневно викна императрицата, после по-спокойно добави: — Всички от вас, освен две, трябва да си отидат. Най-справедливо ще е да теглите жребий.

— Сара и аз ще останем, господарке — обади се камериерката Ирина. — Това е наше право, тъй като сме с теб от най-дълго време.

— Използвайте тайния проход — каза Елена. — Нямам нищо, с което да подкупя охраната, а така те няма и да разберат, че сте избягали. Една от вас ще ни носи храна и вода всеки ден.

— Ела с нас, господарке — примоли се главният й евнух.

— И да оставя сина си и приятелите му да управляват? Никога! Ти Констанца, иди при Базил Фока и му кажи какво става тук. Кажи му… кажи му… че съм допуснала грешка.

Прислужниците на императрицата се измъкнаха незабелязани и няколко дни по-късно Базил Фока пристигна през тайния проход. Сара и Ирина наблюдаваха, докато Елена и бившият й любовник разговаряха.

— Какво точно искаш да направя? — попита я лихварят.

— Йоан и Мануил трябва да се върнат на власт. Андроник е пълен некадърник.

— Ще е необходимо време, скъпа моя.

— Но може да бъде направено?

— Така мисля.

— Тогава, погрижи се! Не мога да остана затворена тук завинаги.

Лихварят се усмихна и си тръгна. Императрицата, затворничка в собствените си покои, чакаше ли, чакаше. Чакаше. След много месеци до нея стигна съобщение, че съпругът й и по-малкият й син са избягали и са при султан Мурад в Бурса.

Сега Мурад можеше да бъде сигурен, че ще продължи да ръководи и двете страни в борбата на династията Палеолог. Андроник беше детрониран, опростен и изпратен в Солун да управлява. Йоан и Мануил се върнаха в Константинопол. Но цената на всичко извършено беше висока — по-голям годишен данък, постоянен контингент от византийската армия на разположение на султана, както и град Филаделфия. Той беше последния останал бастион на Византия в Мала Азия.

Жителите на града обаче не искаха да се присъединят към Отоманската империя. Така Адора получи първата си възможност да отиде на военен поход. В този случай Мурад искаше лично да води армиите си. В редиците им бяха и двамата византийски императори, които вече открито управляваха само с милостта и благоволението на турския султан.

Отоманската армия тръгна от Бурса рано напролет и прекоси планините, чиито върхове все още бяха покрити със сняг. Адора нямаше намерение да бъде друсана до смърт в паланкин, затова си измисли един костюм, който беше едновременно практичен и скромен. Отначало Мурад беше възмутен само от мисълта, че жена му ще язди кон, но промени мнението си, когато тя му показа костюма.

Беше целият бял и се състоеше от широк вълнен панталон, копринена риза с висока яка и ръкави, стегнати на китките, копринен колан на кръста и бяла вълнена шапка, обточена с вълна, със закопчалка от злато и тюркоази. Носеше високи кожени ботуши с нисък ток и подходящи кафяви ръкавици за езда. Имаше също и малък тюрбан с висящи краища, по подобие на тези, които носеха хората от степите. Той можеше да скрие лицето й, когато бе необходимо.

— Одобряваш ли, господарю? — Тя се завъртя на пета. Беше толкова развълнувана, толкова развеселена от мисълта, че ще го придружава.

Той не можа да устои и й се усмихна. Наистина одобряваше избора й на дрехи за появата й на публично място. Всъщност той никога не я беше виждал толкова много облечена. От нея не се виждаше и сантиметър кожа. Ако беше по-млада, той не би й разрешил, но зрелостта й, й даваше достойнство. Хората му нямаше да се държат фамилиарно с нея.

— Одобрявам, гълъбче. Както винаги справила си се много добре с избора на дрехи. Разбрах от Али Яхия, че също така се учиш да яздиш. Имам една изненада за теб. Ела!

Той я поведе към прозорците, които гледаха към двора. Там стоеше една черна като нощта кобила със сребърна амуниция, седло и юзди. Адора изпищя от въодушевление.

— Моя ли е? О, Мурад! Толкова е красива! Как се казва?

— Песен на вятъра. Ако знаех, че такъв обикновен подарък ще ти достави такова удоволствие, щях да си спестя цяло състояние от бижута през всичките тези години.

Тя се обърна и един слънчев лъч докосна бузата й. Той затаи дъх, поразен от красотата й, удивен от това, колко прелестна е все още. Или това беше, само защото я обичаше толкова много? Ръцете й се плъзнаха около врата му, тя се надигна на пръсти и го целуна.

— Благодаря ти, господарю — каза просто и той усети някаква болка в стомаха, която не можеше да си обясни.

Когато тръгнаха на път, Адора яздеше до него. Песен на вятъра подхождаше на черния арабски жребец на Мурад, Айвъри. Не беше необичайно съпругата на султана да придружава мъжа си на поход, но беше невиждано досега да язди заедно с него. Адора се държеше непринудено и войниците бяха впечатлени от това, че майката на принц Баязид язди заедно с тях. Това издигна още повече в очите им наследника.

Когато стигнаха Филаделфия, тя наблюдава битката от един хълм. По право градът принадлежеше на Мурад, но жителите му бяха подтикнати да се бият от управителя му, който се страхуваше да не загуби положението си и мразеше султана. Народът не искаше да приеме новия си господар.

Император Йоан влезе в града и призова жителите да приемат султана. Ако го приемеха по своя воля, градът нямаше да бъде плячкосван. Просто щяха да бъдат третирани както всички останали християни, поданици на султана. Щяха да плащат годишен кръвен данък за Корпуса на еничарите. Като се изключи това, всичко щеше да си остане постарому. Можеха, разбира се, да приемат исляма… като така щяха да избегнат кръвния данък.

Управителят на града и духовенството се засегнаха, когато Йоан намекна, че се държат безотговорно с живота на жителите на Филаделфия.

— Не можете и да се надявате, че ще победите — каза им той. — Отвсякъде сте обкръжени от исляма. Казали ли сте истината на хората, или сте им напълнили главите с глупости за борба с езичниците? Мурад е щедър, но не е дошъл тук чак от Бурса, за да бъде отхвърлен. Ще превземе града.

— Само през труповете ни — високомерно заяви управителят.

— Не познавам някой управител, водил битка или загинал в сражение — каза саркастично императорът. — Имай предвид, че когато султанът превземе града, аз самият ще те потърся.

— Хората ни ще станат мъченици в свещената битка срещу езичниците — обади се патриархът на града.

Императорът изгледа свещеника със съжаление.

— Бедният ми народ ще трябва да страда заради суетата ти, отче. Не мисля, че бог ще те възнагради заради душите, които ще тежат на твоята съвест, когато битката свърши.

Но те не го послушаха и го принудиха да напусне града, без да е говорил с населението. Мурад беше разочарован. Беше се подготвил за мирно посрещане. Сега трябваше да даде пример с Филаделфия на другите градове, ако понечат да се възпротивят на турците.

За по-малко от седмица Филаделфия падна. Войниците на султана — християни и мюсюлмани — получиха обичайните три дни за плячкосване, преди отново да се възцари редът.

Жителите на града, които притежаваха оръжие, биваха незабавно посечени. Първата нощ се огласи от писъци, защото всяка жена, хваната от войниците на султана, биваше изнасилвана. Нито възрастта, нито общественото положение имаха значение. Малки шестгодишни момиченца, както и възрастни монахини задоволяваха страстите на войниците.

До сутринта на четвъртия ден в града не остана неизнасилена жена. После всички, заедно с децата и другите оцелели, бяха закарани на пазара, за да бъдат продадени в робство. От близо и далеч вече бяха пристигнали търговци на човешка плът.

Беше право на всеки войник да продаде всеки заловен от него пленник, освен ако той не приемеше доброволно исляма. Не всички пленници бяха продадени, тъй като много от войниците, пристигнали с Мурад, водеха и семействата си, за да се заселят тук. Щяха да са им необходими роби.

Част от всяка продажба отиваше в съкровищницата на султана. Всички скъпоценности намерени в града, също бяха конфискувани за хазната. Църквите бяха ограбени, пречистени и превърнати в джамии. Управителят и патриархът бяха обезглавени за това, че причиниха неприятности на Мурад, като настроиха неговия град към неподчинение. Така и последният останал християнски град в Мала Азия, с изключение на Трибезонд, падна в ръцете на турците.

Адора бе наблюдавала битката за Филаделфия и последвалото плячкосване със стоически интерес, който удиви Мурад. Най-накрая, неспособен повече да сдържа любопитството си, той я попита какво мисли за похода. Тя помълча доста дълго, преди да отговори:

— Беше повече от справедлив, господарю.

— Не изпитваш ли никакви чувства към народа си, майко? — попита я Баязид.

Мурад прикри една усмивка, когато Адора се намръщи, подразнена.

— Скъпи синко — каза тя с изпълнен със сарказъм глас, — въпреки че съм само едно невярно куче, и жена при това, аз пак съм поданичка на Отоманската империя. Чичо ти Йоан предаде Филаделфия на баща ти, но управителят й не се подчини на господаря си и подтикна народа към неподчинение. Просто пожънаха, каквото посяха. Ако ги бяхме оставили да правят това, което искат, докато не решат да спрат, щяхме да загубим много турски живота в бъдеще. Въпреки че не е така, все още много хора смятат, че да бъдеш милостив е признак на слабост — затова не можем да си позволяваме често този лукс. Запомни, Баязид, винаги удряй бързо, преди враговете ти да имат време да размислят, в противен случай ще те победят.

Мурад кимна. Адора беше научила много за военната стратегия от него самия. Беше изненадан и поласкан.

— Слушай майка си, синко — каза той, а очите му блестяха, — защото въпреки че е само една жена, тя е умна гъркиня, а и думите й са мъдри, защото много е живяла. — Той се засмя, когато тя се хвърли върху него.

Принц Баязид с ужас наблюдаваше как родителите му се борят из възглавниците. Беше голям мъж, жена му беше бременна и не смяташе, че майка му и баща му имат някаква физическа близост. Все пак, баща му имаше харем, а и майка му беше все още млада, но… те бяха негови родители!

— Негодник! — изсъска Адора и дръпна посребрялата коса на Мурад.

— Вещица — отвърна султанът. — Как все още можеш да ме възпламеняваш?

— Много съм живяла и съм се научила как да разгорещявам воднистата кръв на един старец!

Той отново се засмя. Намери устните й и я целуна, преди да се премести на по-интересни части от тялото й. Адора започна да издава тихи, доволни звуци. Почервенял, принц Баязид избяга от стаята. Родителите му така и не забелязаха.