Бъртрис Смол
Адора (23)

Глава 22

Много скоро след първата й нощ със султана Тамара разбра, че е бременна. Но дори и с това не можа да стане център на вниманието, защото Адора също очакваше дете. Това напомни на Тамара, че тя е просто една от жените в харема. Мразеше останалите. В началото жените го отдаваха на нервността й, но по-късно разбраха, че наистина ги ненавижда. Дори тези, които се опитаха да се сприятелят с нея, също се оттеглиха. Тамара остана сама.

Адора разбираше очевидното отчаяние на момичето, защото тя също бе изпадала в подобно положение. Помоли Мурад да даде на Тамара „Покоите на сините делфини“. Това бяха най-малките покои в сарая, но пък щяха да бъдат само на Тамара. Може би този знак на уважение щеше да я накара да се чувства по-добре. Адора си спомняше своето собствено пребиваване в палата в Бурса и ужасната Анастасия, която я преследваше непрекъснато, опитвайки се да направи така, че да пометне. Тогава се чувстваше толкова изплашена и нещастна, колкото изглеждаше и младата Тамара.

На показаното благоволение обаче Тамара отвърна с гневен изблик:

— Опитваш се да ме изолираш, така ли? — озъби се тя.

— Просто смятах, че ще ти хареса да имаш собствени покои, както ми харесва и на мен — отвърна Адора. — Но ако предпочиташ да останеш в апартамента си в харема, аз няма да имам нищо против.

— Не е било необходимо да си правиш труда да говориш с господаря Мурад от мое име, но ако това наистина са мои покои, тогава изчезвай! Не те искам тук! Ако това е мое, не е необходимо да те търпя и тук! Изчезвай!

Присъстващите на сцената робини бяха изненадани. Чакаха, изплашени, да видят какво ще стане. Но Адора ги отпрати с едно махване на ръката, после се обърна с лице към Тамара.

— Седни, Тамара — заповяда тя.

— Предпочитам да остана права — промърмори момичето.

— Седни! — Като видя гневното изражение на лицето на Адора, Тамара се подчини. — А сега, Тамара, е време да обсъдим положението. От мига, в който влезе в дома на нашия господар Мурад, аз се отнасям добре с теб. Предложих ти приятелството си. Може би у мен има нещо, което ни пречи да станем приятелки, но за твоята враждебност и грубост наистина не съществува извинение. Кажи ми какво те тревожи! Може би двете заедно ще успеем да намерим цяр за мъката ти.

— Ти няма да ме разбереш.

— Няма как да го узнаеш, преди да си ми казала — усмихна се окуражително Адора.

Тамара й хвърли един гневен поглед и от устата й рукна порой от думи:

— Отгледана съм и съм възпитана да стана съпруга на християнски владетел. Да го обичам. Да го подкрепям във всичко. Да му раждам деца. Да бъда единствената му жена. А вместо това ме изпратиха в харема на един езичник. Е, добре, казах си, такава е волята божия и ще я приема покорно като добра християнка. Но това, което не мога да приема, е, че през първата ми брачна нощ, в разгара на нашата страст, Мурад викаше твоето име! И не само веднъж! Никога няма да простя и на двамата! Никога!

„О, боже!“ — помисли си Адора и сърцето й болезнено се сви. Тамара е била толкова безпричинно наранена. А Мурад явно все още мисли за нейната собствена девственост — че й бе отнета от друг мъж. Това може би още го нараняваше. Тя докосна ръката на момичето. С изпълнени със сълзи очи, Тамара я погледна гневно.

— Няма да помогне — каза тихо Адора, — но наистина съжалявам, че си била наранена по този начин. Но ти трябва да простиш на Мурад, Тамара. Той е обсебен от мисълта за нещо, което не може да бъде променено, но иначе е добър човек и много ще се натъжи, когато разбере, че те е наранил.

— Права си — отвърна горчиво Тамара. — Думите ти не ми помагат. Мога да разбера, че те обича. Ти си толкова красива, толкова спокойна. Но защо да не може да обича и мен поне мъничко? — проплака тя. — Аз също нося неговото дете!

— Може би ако спреш да се сопваш на всички, той ще те обикне. Дай му време, Тамара. Познавам господаря Мурад много отдавна. Тогава бях по-млада дори и от теб. Бях последната и най-младата от съпругите на баща му. Напуснах Византия още като малко момиче. Омъжих се за султан Орхан чрез представителство в Константинопол. Също като теб, не ме накараха да сменя религията си. А докато порасна достатъчно, за да мога да вляза в леглото на султана, живеех в манастира „Света Катерина“ в Бурса. По-малкият брат на Мурад, принц Халил, е мой син. След като султан Орхан умря се омъжих повторно за владетеля на Месемврия, а когато и той умря, султан Мурад ми предложи благоволението си.

— Станала си държанка, след като си била съпруга? — Тамара не можа да сдържи учудването си.

— Да.

— Но защо? Сигурна съм, че ако император Йоан бе настоял, султан Мурад щеше да се ожени за теб.

Адора се засмя.

— Не, Тамара, нямаше да го направи. Не му се налагаше, разбираш ли? В началото турците са се женели законно за дъщерите на християнските благородници, защото това е било необходимо на каузата им. А сега Отоманската империя е по-силна от християните, които я заобикалят, и въпреки че султанът може и да взема дъщерите на християните в леглото си, защото те му ги предлагат като подкуп, вече не е необходимо да се жени официално за тях. Зет ми, император Йоан, е също така васал на господаря Мурад, както и баща ти, цар Иван.

Тамара, изглежда, разбра.

— А ти как успя да се примириш с това положение? — попита тя.

— Първо — отвърна Адора, — аз обичам господаря Мурад. Второ, продължавам да се моля на своя бог всеки ден, което ми дава сили. Приемам факта, че съм просто една жена, а мъжете са тези, които управляват този свят. Не мисля, че господ ще ни държи отговорни за положението, в което са ни поставили семействата ни. Като им се подчиняваме, ние просто се държим като добри християнки. Ако това, което са направили е грешно, те са тези, които ще страдат, не ние.

— Но редно ли е да се наслаждаваме на положението си, Адора?

— Не виждам причина да не го правим, Тамара. В крайна сметка, ако не сме приятни и любящи, ние ще разочароваме султана, който е много умен мъж. Това ще го направи нещастен, което ще се отрази лошо на отношението му към семействата ни, които са ни изпратили тук, за да му доставяме удоволствие. Наше задължение е да се наслаждаваме на живота в дома на господаря Мурад.

Ако султанът бе чул разговора между Адора и Тамара, той сигурно първо щеше да се посмее, а след това щеше да я обвини, че е една лицемерна гъркиня. Ако имаше нещо, което Адора не приемаше, то беше подчиненото положение на жените.

Въпреки че Мурад не чу разговора, той все пак имаше полза от него. Тамара бе взела думите на Адора много присърце и младата българка започна да се държи по съвсем различен начин.

Поначало беше по-умна от красавиците в харема, но не беше хитра, а така ставаше лесна плячка за умния Мурад. Той се забавляваше, като я дразнеше леко, само колкото бузите й да порозовеят от притеснение. Тя започна да се отнася към султана като с някакъв полубог. Това отношение харесваше на Мурад, но Адора започна да се ядосва, особено когато Мурад започна да говори за Тамара като за своето „котенце“, а за Адора — като за „тигрица“.

Освен това, с напредването на бременността Адора едрееше, докато на Тамара почти не й личеше.

— Изглежда така, сякаш е глътнала маслина — каза недоволно веднъж Адора на сина си Халил, — докато аз сякаш съм погълнала цяла диня!

Той се засмя.

— В такъв случай, мисля, че времето не е най-подходящо да ти съобщя, че скоро ще станеш баба.

— Халил! Как можа? Та ти си само на шестнайсет!

— Но Алексис е почти на осемнайсет, майко, и много иска да се оженим. Тя е толкова любвеобилно създание, че просто не можех да й откажа. Освен това — очите му заблестяха, — честно казано, много ми хареса да изпълня молбата й. — Той се изкикоти, когато тя го плесна по рамото.

— А когато ти беше на осемнайсет, аз бях на възрастта на Баязид.

Теадора се намръщи.

— Опитай се — каза тя през стиснати зъби — да не казваш на полубрата си за състоянието на жена ти. Твоето положение в живота все още частично зависи от благоволението на Мурад спрямо мен. И без това ми е достатъчно трудно да се справям с онова глупаво шестнайсетгодишно момиче, без господарят ми да знае, че ще ставам баба! За бога, Халил! Та аз нямам още трийсет! Малките ми синове са на пет и три и половина години. Слава на небесата, че си в Никея, а не тук, в Адрианопол. Най-малкото, нямам нужда ежедневно да ми се напомня за вероломството ти. — Когато видя нещастното изражение, което се изписа на лицето на сина й, тя добави: — О, хайде, Халил! Кога трябва да се появи детето?

— След седем месеца, майко.

— Добре! Дотогава вече ще съм родила моето. Ще кажа на господаря за твоето дете, докато кърмя. Тогава сигурно няма да е толкова зле.

Халил отново се засмя.

— Значи пак ще имаш момче, така ли?

— Да! Аз раждам само синове — отвърна гордо тя.

Но този път не беше права. Една необичайно студена лятна утрин Адора роди момиче. И което беше още по-лошо, детето не бе обърнато с главата надолу и само умението на Фатима мавърката, спаси майката и детето. На раждането, както обикновено, присъстваха всички жени от харема. Когато най-после обявиха пола на детето, Тамара се усмихна победоносно и сложи ръце на корема си. Въпреки слабостта й, на Адора й се прииска да стане от леглото и да забие ноктите си в лицето й.

След това я завиха и й дадоха дъщерята, но тя не искаше и да погледне новороденото.

— Намерете й дойка — заповяда тя. — Аз кърмя само принцове, не някакви си женски отрочета!

Бебето проплака, сякаш усетило неблагосклонността на майка си. Чертите на Теадора омекнаха. Тя бавно надигна одеялцето и погледна лицето на дъщеря си. Беше гладко, с форма на сърце, с огромни красиви сини очи, обградени от гъсти мигли. Детето имаше кичур тъмнокафяви къдрици, устни като розова пъпка и високо на лявата му буза имаше необикновен рожден белег — мъничък тъмен полумесец под малка звездичка.

Айрис, Фатима и останалите робини наблюдаваха Адора в очакване.

— Може и да ни създаде малко неприятности при раждането — каза тихо акушерката, — но тя е най-прекрасното бебе, което съм виждала от много години насам, господарке. Трите ти момчета много ще я глезят.

— Както и гордият й баща. — Мурад бе влязъл в стаята, без никой да го забележи. Наведе се и целуна Адора. — Ти отново направи това, което ще ми достави най-голямо удоволствие. Аз исках дъщеря!

— Но аз исках да ти родя син — отвърна тихо тя.

— Ти вече ми роди трима, гълъбче. Исках нещо от теб и сега го получих. Дъщеря ми ще се казва Янфеда. Само най-благородният мюсюлмански принц ще е достатъчно добър за нея, когато все пак се реша да я задомя, а това няма да е скоро.

— Значи все пак не се сърдиш?

— Не, гълъбче. Много съм доволен.

Когато той излезе, тя се разплака от облекчение. В крайна сметка, не потърсиха дойка за бебето. Теадора го кърми сама, както бе правила и с тримата си синове.

Три месеца по-късно Тамара роди син, когото кръстиха Якуб. Повикана от леглото на султана, за да присъства на раждането, Адора успя да отмъсти на съперницата си. Тялото й бе възвърнало младежките си форми и тя беше по-красива от всякога. Аметистовите й очи бяха огромни, устните й — зачервени от целувките на Мурад. Нищо от това не убягна на жените от харема.

Раждането на Тамара не беше леко. Беше дребна, а бебето — голямо. Беше се отказала от услугите на Фатима мавърката, защото тя обслужваше Теадора. Тамара твърдеше, че не би могла да се чувства в безопасност при подобни обстоятелства. Това беше нечувана обида и Мурад се разгневи, но Адора само сви рамене и въздъхна.

— Тя излага на опасност не само себе си, но и детето, господарю, но ако насила й наложиш Фатима, резултатът от страха й може да бъде още по-лош. Тя е млада и здрава. Ще се справи.

Теадора не си помисли и за миг, че Тамара се страхува от нея. Това може би беше началото на някаква акция от страна на българите.

Резултатът от опърничавостта на Тамара в крайна сметка бе, че пак извикаха Фатима, за да спаси и майката, и детето. Акушерката извади бебето от тялото на изтощеното момиче, но резултатът от забавянето беше, че Тамара повече никога нямаше да има деца. Имаше лоши разкъсвания и само опитната намеса на Фатима предотврати смъртта й от настъпилата кръвозагуба.

След раждането „Покоите на сините делфини“ се превърнаха в нещо като военен лагер, влизането, в който беше почти невъзможно. Тамара бе използвала част от парите, с които разполагаше, за да си купи две дузини въоръжени евнуси, които позволяваха само на султана достъп до българката. Прислужниците на Тамара или бяха дошли с нея от България, или бяха купени наскоро тук и не им се позволяваха никакви контакти с останалите обитатели на султанския дворец. Храната за нейните покои се купуваше ежедневно от една стара вещица, която някога й е била дойка.

Три дни след раждането Адора дойде в „Покоите на сините делфини“, натоварена с подаръци за майката и детето й. На входа й взеха подаръците, но тя самата не бе допусната вътре. Побесняла от гняв, тя потърси Мурад.

— Тя се опитва да изкара нещата така, сякаш аз искам да сторя зло на нея или детето й — каза му Адора. — Да хвърля такива подозрения върху доброто ми име е ужасна обида!

Султанът се съгласи с нея. В дома му цареше мир до момента, в който дойде Тамара. Сега вече съжаляваше, че бе позволил на страстта да го заслепи. Нямаше никакво намерение да й позволи да навреди на Адора по този начин. Хванал ръката на любимката си, той отиде с нея в „Покоите на сините делфини“. Евнусите бързо отвориха вратите, за да го пуснат вътре.

Намериха Тамара удобно настанена на един диван в градината си. Бебето лежеше в люлката си до нея. Радостното й изражение при вида на Мурад бързо изчезна, когато забеляза Адора.

— Как смееш да не позволяваш на жената, която управлява харема, да влиза тук? — прогърмя гласът на султана.

— Аз също съм твоя кадъна. — Гласът на Тамара потрепери. — И това са моите покои.

— Не, ти не си кадъна. Не съм те удостоил с тази чест. Аз съм господарят на този дом и аз съм направил Адора господарка. Тя беше повече от любезна с теб, дори измоли тези покои за теб, а в отговор ти й отправяш незаслужени обвинения.

— Не са незаслужени! Заради нея няма да мога да имам други деца. Нейната злобна мавърка се погрижи за това! Не се и съмнявам, че дъртата вещица щеше да удуши сина ми, ако целият харем не беше там!

— Мили боже! — Теадора пребледня. — Ти си луда, Тамара! Раждането й е отнело разсъдъка, Мурад.

— Не — каза султанът и тъмните му очи се присвиха. — Тя много добре знае какво говори. А сега ме чуй, Тамара! Твоята собствена глупост и инат те докараха до положението, никога повече да не можеш да имаш деца. Беше истинско чудо, че не уби детето. Фатима ти спаси живота. Твоето дете е четвъртия син, който съм признал. Възможността той някога да управлява е много малка. Адора няма причина да се страхува от теб или от единственото ти дете. Тя не представлява опасност нито за теб, нито за него. Да внушаваш такива неща е непростимо. А ако възнамеряваш да продължаваш да разиграваш този театър, ще ти взема Якуб. На кадъната ми винаги ще се позволява незабавно да влезе в тези покои, ако го поиска. Разбираш ли ме?

— Да… господарю.

— Добре — каза строго Мурад. — Ела, Адора. Да оставим Тамара да си почива.

Но войната бе обявена и сега Адора имаше двама врагове в къщата — Тамара и злобния принц Кунтуз. Засега остави българката на мира. Надяваше се, че малко спокойствие ще уталожи страха на Тамара. Българката не беше двуличница, следователно страхът й беше истински, макар и неоснователен.

Принц Кунтуз обаче беше съвсем друго нещо. Той се научи да чете и пише в дворцовото училище, но по-сериозните науки не му се удаваха. Единственото нещо, което бе наследил от баща си, беше умението му да борави с оръжия. Бързо стана много добър с ножа и камата, с меча и ятагана, с лъка и стрелата. Плуваше и се бореше добре, а също така беше отличен ездач. Само че липсата на интелект щеше да му попречи да стане добър командир, защото въобще не можеше да проумее обучението по тактика. Това беше още една причина Кунтуз да не се чувства добре.

Въпреки че с него се отнасяха като с принц, въпреки че всъщност беше най-възрастния от синовете на Мурад, репутацията на майка му, му пречеше да заеме подобаващо място в историята. Или поне той така смяташе. Ако четиримата му по-малки братя изчезнеха, баща му щеше да се обърне към него. Просто нямаше да има друг избор.

Кунтуз се опита да се сприятели със синовете на Адора, които вече бяха съответно на десет и на девет години.

Благосклонно се съгласи да обучава по-малките си братя на езда и боравене с оръжия. Адора нервно наблюдаваше Баязид, Осман и Орхан, защото някакъв вътрешен инстинкт я караше да внимава с Кунтуз. Но тъй като нямаше никакво доказателство за страховете си, тя се стараеше да не мисли за това. Синовете й бяха толкова красиви — високи, стройни, с тъмни коси, светла кожа и черни очи като на Мурад. Само ако не бяха така омагьосани от този Кунтуз! Но тъй като нищо конкретно не потвърждаваше подозренията й, тя нямаше право да разрушава приятелството им. Мурад беше доволен, че Кунтуз най-после започна да се чувства като у дома си. Султанът дори започна да го вика на семейни вечери.

Това беше единствения въпрос, по който Тамара и Адора бяха на едно мнение — и двете не харесваха Кунтуз. Веднъж, когато бяха извикали Мурад спешно да се види с някакъв пратеник, Адора се бе обърнала в слабо осветения коридор, за да открие Кунтуз, който й препречваше пътя. Когато той не понечи да й направи път, тя каза тихо:

— Искам да мина, Кунтуз.

— Трябва да ми платиш за това — ухили се той в отговор.

Адора усети гнева, който се надигна в гърдите й.

— Направи ми път! — изсъска тя.

Той вдигна ръка й хвана дясната й гърда. Стисна я толкова силно, че тя потрепери от болка. Очите й опасно се присвиха.

— Свали си ръката от мен — каза тя студено, полагайки неимоверни усилия да запази спокойствие, — в противен случай ще разкажа на баща ти за всичко това.

— На сестра ти, Елена, й харесваше, когато правех така — прошепна той съвсем тихо. — Всъщност харесваше й, когато аз… — Кунтуз започна да изрежда куп извращения — толкова ужасни, че Адора за малко не припадна. Но все пак успя да запази самообладание. Когато Кунтуз свърши, попита похотливо: — Ти не би ли искала да изпиташ подобни удоволствия?

Тя само го изгледа студено.

За момент погледите им останаха впити един в друг. След това Кунтуз я пусна.

— Няма да кажеш на баща ми — каза й той. — Ако го направиш, ще отрека и ще кажа, че се опитваш да ме дискредитираш.

— Можеш да си сигурен, Кунтуз — отвърна спокойно тя, — че ако кажа на господаря Мурад, той ще ми повярва.

Тя го заобиколи. Зад гърба й очите му блеснаха, изпълнени с омраза, но тя не видя нищо.

Един следобед, няколко дни по-късно, Адора потърси синовете си. Казаха й, че са отишли да яздят с Кунтуз. Изпълни я лошо предчувствие и побърза да открие Али Яхия. След принцовете бе изпратен отряд еничари. Откриха Кунтуз час по-късно на хълмовете. Принцът им каза, че са били нападнати от бандити. Тримата му по-малки полубратя били взети за заложници, но той успял да избяга. Следата била съвсем ясна, затова поиска да се върне в двореца, за да повика помощ. Тъй като нямаха причина да не му вярват, еничарите го пуснаха.

Следата наистина беше ясна и тъй като бе късна пролет, бе все още светло. Еничарите така и не откриха следи от повече от четири коня, а след като намериха и трите коня на младите принцове, започнаха да подозират нещо.

— Мислиш ли, че ги е убил? — попита заместник-командирът.

— Най-вероятно — отвърна мрачно капитанът, — но така или иначе трябва да ги открием, преди да се върнем. Не можем да се върнем без телата за доказателство.

Бе започнало да се стъмва и отрядът спря, за да си направят факли да продължат по следата. Най-накрая стигнаха до един малък хълм и малък отвор в скалата. Там откриха трите момчета. Бяха голи, завързани за колове. А нощта беше студена. Бяха бичувани с камшик с метален връх и телата им бяха целите в кръв, която неминуемо щеше да привлече вълци, ако не ги бяха открили. Бяха поливани със студена вода от близкия поток.

Малкият Осман беше мъртъв. Орхан, близнакът му, беше в безсъзнание. Но Баязид беше в съзнание и трепереше, изпълнен с гняв към себе си, че е позволил на по-възрастния си полубрат да го измами.

Еничарите накладоха голям огън и след като откриха дрехите на момчетата, ги облякоха. Занесоха ги до огъня и започнаха да разтриват крайниците им, за да възстановят кръвообращението. Орхан не дойде в съзнание въпреки усилията им, но Баязид не спираше да говори и когато един от еничарите отбеляза, че мъртвият принц има синина на главата, момчето избухна:

— Кунтуз го ритна, когато Осман го напсува за това, което ни правеше. Брат ми повече не проговори. Това проклето копеле на гръцка курва се хвалеше, че след като умрем, той ще отрови малкия Якуб и ще се погрижи да бъде обвинена майка ни! Каза, че баща ни няма да има друг избор, освен да обяви него за свой наследник. Трябва незабавно да се върнем в двореца!

— Можем ли да движим принц Орхан, принце? — попита капитанът на еничарите.

— Трябва! И без това не е възможно да го стоплите тук. Той има нужда от майка ни!

Минаваше полунощ, когато се върнаха в двореца. Петгодишният принц Якуб беше невредим — принц Кунтуз така и не се бе върнал, за да осъществи намеренията си. Мъката на Адора по мъртвото й дете трябваше да почака, докато се погрижи за близнака му. На зазоряване Орхан отвори очи, усмихна се на родителите си и на Баязид и каза:

— Трябва да вървя, майко. Осман ме вика.

Преди някой да е успял да отрони и дума, момчето издъхна.

За миг настана пълна тишина и тогава Адора започна да плаче. Прегърнала телата на мъртвите си синове, тя хълцаше като обезумяла. Мурад никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен. Те бяха и негови синове, но не бяха расли в тялото му.

— Ще отмъстя за тях, кълна се — обеща й той.

— Да — проплака Адора, — отмъсти. Това няма да върне дечицата ми, но отмъсти за тях!

Когато султанът излезе, Адора извика единственото си оцеляло момче.

— Чуй ме, Баязид. Тази трагедия може да окуражи Тамара да предприеме нещо срещу теб, но аз ще се погрижа за безопасността ти. Някой ден ти ще станеш султан и когато това време дойде, няма да позволяваш на чувствата да вземат връх над разума. Ти ще унищожаваш съперниците си веднага, независимо кои са. Разбираш ли ме, Баязид? Ти никога повече не бива да бъдеш заплашван!

— Разбирам, майко. В деня, в който стана султан, Якуб ще умре, преди да е успял да ми направи нещо. Тази империя никога няма да бъде разделена!

Теадора прегърна сина си и отново се разрида. Баязид гледаше мрачно телата на мъртвите си братя над рамото й. Бавно, тихо се стичаха сълзите по бузите на момчето. Не, закле се той пред себе си, никога нямаше да забрави.