Бъртрис Смол
Адора (2)

Глава 1

Манастирът „Св. Катерина“ в Бурса беше малък, но богат и известен.

Настоящия си просперитет дължеше на присъствието на една от съпругите на султана. Зад стените му живееше византийската принцеса Теадора Кантакузина.

Тя бе вече на тринайсет години и напълно способна да ражда. Султан Орхан обаче бе на шейсет и две и притежаваше харем, пълен с жени на възраст за женене — и опитни, и непорочни. Малката християнска девица бе, в края на краищата, само политически залог. И така, Теадора остана в манастира, забравена от отоманския си съпруг.

Но дори преситеният Орхан не би могъл да я пренебрегне, ако я бе видял. Бе пораснала висока, имаше дълги и красиви ръце и крака, стройно тяло, големи и твърди конусообразни гърди с щръкнали розови зърна и красиво сърцевидно лице. Кожата й бе като сметана, защото макар че обичаше да излиза на открито, никога не хващаше загар. Тъмната й коса бе с цвят на махагон, със златисти отблясъци — спускаше се право надолу по гърба й, като достигаше малко над нежната извивка на приятно закръглените й задни части. Виолетовите й очи, както винаги, бяха ясни и преми. Носът й бе малък и прав, а устните й бяха големи и сочни.

Тя имаше своя собствена къща, състояща се от преддверие за посрещане на гости — макар че никой не я посещаваше — трапезария, кухня, две спални, баня и помещения за слугите. Живееше в изолация и разкош, нищо не й липсваше. Бе хранена добре, пазена старателно и много отегчена. Рядко й позволяваха да напуска манастирските земи, а когато го правеше, бе плътно покрита с воал и придружавана от поне половин дузина строги монахини.

През лятото на тринайсетата й година животът на Теадора внезапно се промени. Бе горещ следобед и всички слуги дремеха, налегнати от лепкавата жега.

Бе сама, защото дори монахините спяха. Както се разхождаше из опасаната със стени манастирска градина, лекият бриз довя до нея аромата на зреещи праскови, но вратата към овощната градина бе заключена. Теадора се ядоса и тъй като желанието й да хапне праскови надделя, потърси друг начин да влезе в градината. Скоро го откри.

Там, където градинската стена се свързваше със стената на овощната градина откъм уличната страна на манастирската собственост, растеше дебела, крива лоза. Теадора запретна семплата зелена туника и с мъка се изкачи до върха.

Усмихна се ликуващо и внимателно тръгна по стената, като търсеше друга лоза, по която да слезе в овощната градина. Когато я откри, тя се спусна, откъсна няколко от най-едрите плодове и ги натъпка в джобовете си. След това се качи обратно на стената.

Тя обаче бе стара и напукана на няколко места. От дълги години само градските котки се катереха по нея, за да стигнат до уединението на манастирските градини. Опиянена от успеха, Теадора не гледаше къде стъпва. Изведнъж усети, че пада, но за своя изненада не падна на земята. Вместо това се озова с писъци в обятията на усмихнат млад мъж, който я разлюля на силните си ръце — нежно, но сигурно — и който сякаш не бързаше да я пусне. Смолисточерните му очи я огледаха изпитателно и с удивление.

— Крадеш ли? Или си просто малка и невъзпитана монахиня? — попита той.

— Нито едното, нито другото! — учуди се тя, че все още може да говори. — Моля ви, господине, пуснете ме на земята.

— Не, преди да ми кажеш коя си. Не си забулена, значи не си туркиня. Коя си ти?

Никога преди Теадора не бе била толкова близо до някой мъж, освен до баща си. Не бе неприятно. Гърдите на този бяха силни, някак си вдъхващи увереност.

— Езика ли си глътна, дребосъче? — запита той меко.

Теадора се изчерви и прехапа раздразнено устни. Имаше чувството, че той знае какво си мисли тя.

— Уча в манастира. Моля ви, сър, бихте ли ми помогнали да се кача обратно на стената. Ако открият, че ме няма, ще ми се карат.

Той я пусна, качи се бързо на стената и като се наведе, я изтегли горе.

След това скочи леко в градината и й протегна ръце.

— Скачай, теменужке. — Хвана я с лекота и я пусна на земята. — Сега няма да ти се карат — усмихна се той. — Какво, за бога, те накара да се качиш на стената?

Почувствала се вече в безопасност, тя го погледна палаво. Бръкна в един от джобовете си и извади една праскова.

— Исках една — каза просто тя й захапа плода. Сокът протече по брадичката й. — Вратата беше заключена, затова се качих на стената.

— Винаги ли получаваш онова, което поискаш?

— Да, но обикновено не искам много.

Той се засмя:

— Казвам се Мурад, а ти?

— Теадора.

— Много е официално. Ще те наричам Адора, защото си възхитително създание.

Тя се изчерви, след което ахна от изненада, тъй като той се наведе и я целуна.

— О! Как можахте! Да не сте посмели повече! Аз съм омъжена жена.

Черните му очи проблеснаха.

— Все пак, Адора, обзалагам се, че това бе първата ти целувка. — Тя отново се изчерви и се опита да му обърне гръб, но той нежно хвана брадичката й с два пръста. — А също така — продължи той — ще се обзаложа, че си омъжена за старец. Нито един млад мъж не би те оставил да вехнеш в манастир. Ти си направо прелестна.

Тя вдигна поглед към него и с удивление откри, че на слънцето очите му блестяха с цвета на аметист.

— Вярно е, че не съм виждала съпруга си от няколко години, но не бива да говорите така. Той е добър човек. Моля ви, идете си сега, господине. Ако ви хванат тук, ще имате неприятности.

Той не помръдна.

— Утре вечер започва седмицата на пълнолунието. Ще те чакам в овощната градина.

— Със сигурност няма да дойда.

— Страх ли те е от мен, Адора? — подигра я той.

— Не.

— Тогава го докажи и ела.

Притегли я към себе си и я целуна бавно, с нежна, овладяна страст. За миг тя се поддаде и си спомни всичко, което бе обсъждала с връстничките си за целуването. Тогава разбра, че са били далеч от истината. Това бе невероятна сладост, екстаз, надминаващ и най-смелите й представи. Сладък огън, излят в слабините й, който я накара да прималее.

Той отдели устни от нейните и нежно я притисна към себе си. За миг очите им се срещнаха някак съучастнически. Тогава, внезапно ужасена от отговора си, Теадора се отскубна и побягна по чакълестата пътека. Закачливият му смях я последва и тя чу гласа му:

— До утре, Адора.

Добирайки се първо до параклиса в дома си и после до спалнята, Теадора се срина върху леглото. Трепереше цялата, прасковите се изсипаха от джобовете й и се пръснаха по пода, но тя не им обърна внимание.

Не бе предполагала, че целувката може да е толкова — тя търсеше точната дума — толкова могъща. Толкова съкровена. Точно това беше. Съкровена. Посегателство върху личността й. И все пак — лека усмивка се плъзна по устните й — все пак й бе харесало.

Мурад правилно бе схванал, че тя никога не бе целувана. Всъщност Теадора изобщо не знаеше какво ставаше между мъж и жена, тъй като, с изключение на четири години, бе прекарала младия си живот зад манастирски стени. Когато Теадора бе омъжена, Зое предвидливо се бе въздържала да обсъжда с дете, което имаше още доста време дори до пубертета, какво става в брачното легло. Като резултат от това, най-младата съпруга на султана бе напълно неопитна.

Сега тя мислеше за красивия млад мъж, чиито силни ръце я бяха предпазили от сериозно нараняване. Той бе висок и загорял, но Теадора знаеше, че кожата му е светла като нейната, защото там, където черната му коса бе подстригана скоро, тя бе доста светла. Смолисточерните му очи бяха гальовни и топли, а усмивката му, разкриваща равни бели зъби, бе дръзка.

Разбира се, нямаше да се срещне вече с него. Бе просто немислимо. Но все пак се чудеше, дали той наистина щеше да се появи на другата вечер. Дали щеше да бъде достатъчно смел, за да прескочи отново стената на манастирската градина. Имаше само един начин да провери. Трябваше да се скрие, преди да се е мръкнало, и да наблюдава. Когато той дойде — ако дойде — тя няма да се показва. Ще стои скрита, докато си тръгне. Но поне любопитството й щеше да бъде задоволено.

Тя се изкиска, представяйки си разочарованието му. Той явно се мислеше за неотразим, ако очакваше уважавано момиче да излезе тайно и да се срещне с него. Скоро щеше да се научи да мисли по друг начин.