Бъртрис Смол
Адора (16)

Глава 15

Теадора се влюби в Месемврия доста лесно. Но както бе казал Александър, градът се нуждаеше от ремонт. Бе на хиляда и деветстотин години. Владетелите му решиха, че преди да бъдат възстановени обществените сгради, трябва да бъде решен въпросът с жилищата за бедните. Имаше три района с дървени жилища, където постоянно избухваха пожари, които можеха сериозно да навредят на града.

Александър заповяда да му заведат собствениците на тези сгради и им обясни какво има предвид.

Съществуващите дървени сгради ще бъдат съборени и на тяхно място ще бъдат построени тухлени. Собствениците имаха право на избор. Можеха да му продадат дървените сгради, но на цена, която той определи, или можеха да поемат половината от разходите по построяването на новите къщи. Онези, които запазят сградите си и работят с Александър, ще бъдат освободени от данъци за следващите пет години.

Само трима избраха да продават. Собствеността им бързо бе купена, но не от Александър, а от техни колеги.

Районите щяха да се ремонтират един по един, като хората от ремонтирания район щяха да бъдат настанени в палатки.

После щяха да бъдат възобновени общинските сгради и парковете.

През това време плановете на Александър за превръщането на Месемврия в търговски център също щяха да се развиват. Той вече планираше пътуване до Трибезонд, за да постигне споразумение. Трибезонд, единият край на сухоземния път от богатия Далечен изток, беше желано място.

Вече имаше установен търговски маршрут от Севера: от Скандинавия през Балтийско море във Финландския залив, след това по суша до езерото Ладога, Новгород, надолу до Смоленск, където се срещаше с друг маршрут, идващ през Балтийско море в залива на Рига и продължаващ по суша. Внимателно следвайки бреговата линия, търговските флоти спираха в Тирас и Месемврия да вземат вода, преди да продължат за Константинопол.

Тази година, когато флотите пристигнаха в Месемврия, собствениците им бяха канени да вечерят с новия владетел. Тъй като Александър не беше някой излъскан византийски царедворец, който се занимава със словесни игрички, винаги говореше направо.

— Кажете ми — помоли той тихо — колко ще вземете за товарите си в Константинопол?

Един от търговците, по-изкусен от останалите, съобщи цифра, която беше двойно по-висока от действителната. Александър се засмя.

— Намали на половина цената си, лаком приятелю, и добави двайсет и пет процента. Това е моето предложение. Мога да ви платя в злато или в стоки, или по малко и от двете. Мога да ви предложа същото качество търговия като константинополската и с по-малко разходи от ваша страна.

За момент търговците останаха смълчани. След това един запита:

— Защо предлагаш да купиш стоките ни на цени, които ще бъде глупаво да откажем? Не само че ще се върнем вкъщи с добри стоки за продан, но и за пръв път от години ще имаме злато в джобовете си.

— Искам да възстановя града си, приятели — отвърна Александър. — Твърде дълго Константинопол вземаше от нас, без да ни дава нищо в замяна. С вашето съдействие ще превърна Месемврия в голям търговски център. Скоро заминавам за Трибезонд, родното място на майка ми. Ще говоря с чичо си, тамошния император. Пратениците му вече ме увериха в интереса му към плана ми. Когато догодина дойдете отново, богатствата на Далечния Изток — коприни, скъпоценни камъни, подправки — ще ви чакат, тъй като Трибезонд ще прави първо с мен търговия. Фамилията Комени не обича много Палеологите.

— Нека видим качеството на стоките ти, господарю — каза говорителят на търговците и Александър разбра, че е спечелил първия рунд. Плесна с ръце и изпрати един слуга да доведе Базил.

— Моят камерхер ще ви заведе. Съзнавам, че присъствието ми може да ви притесни. Говорете свободно помежду си. Когато видите стоките ми, ще говорим отново.

Търговците излязоха, а Александър се върна на стола си, отпивайки замислено вино от чаша от венециански кристал, украсена със сребро и тюркоази. Търговците трябваше да са глупаци, за да отхвърлят предложението му. А когато видеха стоките му, щяха да са повече от нетърпеливи да отидат в Месемврия, отколкото в Константинопол. Пътят до Месемврия бе по-кратък, но истинското пестене на време идваше от това, че Александър щеше да изкупува целите им товари. Вече нямаше да се мотаят в пазарлъци с константинополските търговци за това или онова от товарите. Нямаше да има пристанищни такси, данъци за слизане на сушата или разрешителни за търговия. Нямаше да има и чиновници, чакащи подкупи. А и Месемврия предлагаше същите развлечения като Константинопол.

При връщането си, търговците не можаха да скрият ентусиазма си. Сделката бе сключена бързо. Принцът лично щеше да инспектира товарите им и след това да им плаща. Александър тържествуваше. Мечтите му започваха да се сбъдват.

Адора се трудеше здраво, за да изпълни мечтата си за образование на всички младежи в града. Училищата предлагаха класическо и практическо образование. Новата кралица бе заповядала всички деца от града да се научат да четат и пишат. От шест до дванайсетгодишна възраст трябваше да посещават училище по шест месеца в годината. Но и хора на всякаква възраст бяха добре дошли.

Дори малките момиченца трябваше да ходят на училище. Когато отначало се надигна ропот срещу глупостта жените също да се образоват, Адора напомни на родителите от Месемврия гордия им гръцки произход. Момичетата на древна Гърция са се учили заедно с братята си. След това Теадора предложи всяка година да осигурява зестра за десетте най-добри ученички, като по този начин повдигна много стойността на образованата жена.

Дните минаваха бързо в мъгла от усилена работа, тъй като нито Теадора, нито Александър седяха бездейни. Нощите бяха бавни моменти на плътски удоволствия. Съпрузите се мъчеха да основат нова династия за Месемврия, но Теадора не зачеваше.

Две нощи, преди да тръгне за Трибезонд, Александър изненада съпругата си, като я назначи за свой регент по време на отсъствието си. Адора беше бясна.

— Аз искам да дойда с теб! Няма да понеса раздялата!

Той се засмя и като я придърпа в обятията си, целуна жадните й устни.

— Аз също не мога да понасям да съм разделен от теб, красавице. Но трябва да отида, а не бива и двамата да сме далеч от града по едно и също време.

Виолетовите й очи се разбунтуваха:

— Защо не?

— Ами ако си бременна? Какво ще стане, ако дойдеш с мен и корабът потъне? Месемврия ще остане без никого от фамилията Херакъл за пръв път от пет века.

— Месемврия, признавам — отвърна тя, — че ще бъде нещастна без фамилията Херакъл. Но ще оцелее. И освен това, току-що ми свърши менструацията, така че не съм бременна, както всъщност добре знаеш.

— Ах, красавице, пред нас са тази нощ и утре. — И наистина ръцете му се движеха предизвикателно.

— Не! — скочи тя от скута му. — Аз не съм кобила за разплод. Мястото на съпругата е до мъжа й. Бих дошла с теб и ще го направя.

Той въздъхна:

— Държиш се като дете, Адора!

— А ти, съпруже мой, с всичките си приказки за династии звучиш все повече като надуто магаре. Не съм бременна и вероятността това да стане през следващите два дена е нищожна! Обаче ако ми позволиш да дойда с теб, можем да се върнем от Трибезонд не само с търговско споразумение, но и с надеждата за наследник. Или си имаш някое любезно малко създание, което с нетърпение очаква пристигането ти в Трибезонд?

— Теадора!

— Александър!

Страстният й порив и решителността й я правеха да изглежда по-красива и той почти се поддаде. Но все пак мъжът трябва да е господарят в къщата. С изненадваща бързина той я хвана и като я просна върху коляното си, запретна полите й и я напляска. Тя закрещя повече от обида, отколкото от болка.

— Щом се държиш като дете, трябва да се отнасят с теб като с такова — каза той строго и я изправи.

— Никога няма да ти простя това — изхлипа тя.

— Напротив — отвърна той с вбесяващо спокойствие и устните му се изкривиха в палава усмивка, когато се наведе да я целуне. Тя плътно стисна устни. Смеейки се, той продължи да хапе устните й, докато очите й не го стрелнаха с гневен поглед. Тогава спря и каза тихо: — Теадора, моя сладка Адора! Обичам те!

— Проклет да си, Александре — отвърна тя дрезгаво и ръцете й се обвиха около врата му. — Първо ме биеш, а после искаш да ме любиш. Чувала съм за мъже като теб, но не съм сигурна, че ги харесвам!

Той се засмя.

— Къде, за бога, си научила тези неща, Адора?

— Жените в харема на Орхан може и да са затворени като в манастир, но са твърде начетени, а единственото нещо, което се прави там е да се говори.

— Задължение на съпруга е да поправя и наказва съпругата си — подразни я той.

— Не точно, преди да пожелае да прави любов с нея — върна му го тя.

Тази нощ той я люби бавно и с толкова овладяна страст, че няколко пъти тя му изкрещя да я вземе сега! Никога не беше го виждала толкова предпазлив. Използваше тялото й, както би използвал някой скъп инструмент — с огромна нежност и с вещина, която я остави бездиханна и молеща за още.

Главата му се спусна по тялото й, като го покриваше с нежни целувки, докато достигна тайното място. Той я близна и тя изстена, като мяташе диво глава.

— Помниш ли първия път, красавице? Първия път, когато те любих така?

— Да!

Той нежно й се усмихна.

— Вече ти харесва, нали?

— Да!

— Ти си като хубаво сладко вино — каза той хрипкаво и се метна върху нея. Тя се заизвива, очите й го гледаха умолително и той внимателно проникна в нея.

— О, Александре — въздъхна тя, нетърпелива да го приеме. За пръв път използва древно любовно изкуство, което бе научила в харема на първия си съпруг. Вагиналните й мускули се стегнаха до него, отначало малко, после с нарастващ натиск, когато темпото се увеличи. Той изстена от удоволствие и й прошепна:

— Господи! Вещица такава! Ах, спри — иначе няма да имаш време да достигнеш върха на собственото си удоволствие.

Сега тя бе на власт и чувството за мощ бе страхотно.

— Само веднъж ли ще ме любиш тази нощ, съпруже? — Тя го стисна плътно, почти до болка. Той извика и хълцайки от облекчение, освободи изтерзаното си семе.

— Любима! — прошепна и нежно притисна глава до гърдите й.

Лежаха известно време притихнали и изведнъж тя почувства върху крака си твърдостта му.

— Сега, красавице, ще получа сладкото си отмъщение.

Започна толкова бързо да се движи в нея, че тя не можеше да го прегърне. Удоволствието започна да я залива — вълна след вълна. После започна да се изкачва с него към върха на планината, която и двамата познаваха толкова добре. Нищо друго нямаше значение — само сладката изгаряща енергия между тях. Тя не можеше да продължи, но той я водеше напред, докато накрая внезапно се пренесе в мек и съвършен покой. Когато най-после възвърна сетивата си, се намери в топлите, сигурни прегръдки на Александър. Повдигна глава и се вгледа в красивите му аквамаринени очи. Той се усмихна.

— Любихме се добре, нали, красавице.

— Да. Както винаги!

— Както ти обещах — подразни я той.

— Паун — отвърна вяло тя. После, с по-сериозен тон, добави просто: — Никога не съм познавала подобно щастие, Александре. Толкова те обичам!

— И аз те обичам, красавице! Без теб за мен нямаше да има място на тази земя. Ти си моя пулс, въздухът, който дишам. — Въздъхвайки щастливо, тя се настани в извивката на ръката му и заспа.

Александър се усмихна. Тя бе толкова красива, че сърцето му се сви при мисълта какво трябваше да направи. Очите му бавно се затвориха и той заспа.

 

 

Когато няколко часа по-късно Адора се събуди, зората вече изпълваше спалнята й. Александър го нямаше. Той често ставаше преди нея. Извика Анна и заръча да й приготвят банята, след което спокойно прекара един час в нея. После, докато Анна й помагаше с роклята, Адора запита:

— Съпругът ми ще наруши ли постенето си заради мен?

— Не, господарке. — Слугинята бързо се извърна.

— Анна? Какво има?

— Какво да има, господарке? — Жената бе уклончива.

— Къде е Александър? — попита тя равно.

Анна въздъхна. Хвана господарката си за ръка, изведе я на терасата и посочи към морето.

— Онази точка ей там, принцесо, е корабът на Александър. Отплува преди зазоряване.

— Господи! — извика Адора ядосано. — Как е могъл? Обеща ми да ме вземе!

— Така ли? — Анна бе смаяна.

— Ами — заусуква го Адора, — смятах, че сме се разбрали.

— Остави това за вас, принцесо.

Адора сграбчи навития пергамент. Счупи печата и зачете:

„Красавице, прости ми, но още една нощ като последната — и нямаше да мога никога да те оставя. Тогава какво щеше да стане с нашия красив град? Ще се върна до два месеца. Всяка минута без теб ще е ден, а всеки ден — вечност. Това е много по-голямо наказание от онова, което би ми наложила за измамата ми. Управлявай добре, докато ме няма. И никога не забравяй, моя Адора, че те обичам.

Александър!“

Свитъкът увисна в ръката й. Внезапно тя се разсмя. После също толкова внезапно се разрида и започна да го проклина. Уловила страха по лицето на Анна, тя й обясни:

— Не се бой, Анна, не съм полудяла. Добре съм. Просто съпругът ми ме надигра този път на шах. Трябва да го приема смирено, макар че по-скоро бих взела един кораб и бих тръгнала след него.

 

 

Измина месец, после втори и дойде време Александър да се върне. Един следобед пристигна известие, че галерата на принца е била видяна на няколко мили от брега. Адора заповяда да приготвят баржата й. Облечена в рокля от светлосиня коприна, със завързана със златни панделки коса и навита около ушите й, тя тръгна да посрещне съпруга си.

Хората на Александър видяха малката баржа да се приближава към тях и поздравиха кралицата си. Когато двата съда се срещнаха, владетелят на Месемврия се прехвърли от палубата на големия си кораб върху палубата на по-малката лодка. С плавно движение придърпа красивата си съпруга в обятията си. Устните им жадно се срещнаха. На Адора й прималя от щастие. Най-накрая той я пусна.

— Не минутите, а секундите без теб бяха като дни. Минутите бяха като месеци.

— И за мен — отвърна тя нежно, — но ти бе прав.

— Прав? За какво?

— За възможността да зачена. — Великолепните му очи се разшириха и тя се засмя при радостта, която прочете в тях. — Ако някоя буря те бе отнесла, Александре, Месемврия пак щеше да има владетел от твоя род.

— Ти си бременна?

— Да. Бременна съм — отвърна гордо тя.

Баржата се наклони от вълните и Александър бързо я дръпна на възглавниците.

— Седни, красавице. Не искам нито ти, нито синът ни да пострада.

— Толкова ли си сигурен, че е син?

— Никога не съм имал дъщери — каза той замислено, — но ако е твоя, лесно бих я обикнал. — Той обви ръка около нея. — Дъщеря с твоите виолетови очи, красавице.

— И твоята златна коса — отвърна тя.

— Ще бъде като древна морска нимфа и ще я наречем Ариадна.

— Или — отвърна Адора — ще го наречем Александър. — Те щастливо се засмяха. Изведнъж тя възкликна: — Толкова бях заета с моите новини, че забравих да попитам за твоите. Успешно ли бе пътуването ти до Трибезонд? Ще изпратят ли Комените търговските си съдове при нас?

— Да, красавице, ще ги изпратят. Чичо ми Ксенос е доволен от възможността да работи с Месемврия. Ако си спомняш, той изцяло отговаря за търговските връзки на Трибезонд. Брат му, императорът, му се доверява във всичко. Донесох подписано споразумение между Трибезонд и Месемврия, което до две години ще гарантира надмощието ни над Константинопол. Градът ни скоро ще стане сила, с която ще трябва да се съобразяват, красавице. Децата ни няма да наследят само празна яйчена черупка.

— Деца, а? — подразни го тя. — Значи ли, че един син не ти е достатъчен, о, велики и ненаситни деспоте на Месемврия?

Той се засмя.

— Изглежда, децата са естествен продукт от правенето на любов, красавице. И тъй като винаги ще искам да те любя, предполагам, че семейството ни ще е голямо.

Адора въздъхна. Обичаше и бе обичана. А сега щеше да има дете. Бе се колебала, но сега, когато този нов живот растеше в нея, тя разбра колко много бе го искала. Усмихна се на себе си и се запита защо това доказателство за любов, детето, е толкова важно за жената.

 

 

Дойде есента. И както плодовете в овощните градини зрееха, така и кралицата на Месемврия растеше с дете. Народът на малкия град държава ликуваше.

Но в Константинопол императрицата се топеше от яд. Защо този изплашен глупак, Зино, не бе унищожил Александър? Сега Теадора бе бременна и ако Мурад загубеше страстта си към нея, отмъщението на Елена щеше да бъде загубено. Тя изпрати шпионин да разпита и допълнително да тормози слугата на принца. Шпионинът докладва, че според Зино било още рано. Нека принцът и принцесата се почувстват в пълна безопасност, иначе заговорът ще бъде разкрит. Императрицата бе принудена да чака благоприятен случай. Тя изпрати тайна вест на Али Яхия, с която обещаваше, че в най-скоро време сестра й ще бъде предадена на султана.

Али Яхия получи съобщението в Бурса, но реагира много скептично. Собствените му шпиони му бяха донесли, че Теадора е щастлива и скоро ще роди дете на съпруга си. Въпреки това се надяваше тя да се върне в Бурса, тъй като Мурад копнееше толкова отчаяно за нея, че не можеше да бъде с никоя друга жена. Отоманската империя оставаше без наследници, докато принц Халил и жена му не пораснат, за да консумират брака си.

През януари на следващата година — с два месеца по-рано — Теадора роди близнаци — момче и момиче. Момченцето — Александър-Константин почина след седмица.

Момиченцето оцеля. Двете деца изцяло приличаха на баща си, но с течение на времето очите на малката Ариадна придобиха великолепния аметистов цвят на очите на майка й. Обожавана от двамата си родители, тя растеше под грижите само на ревнивата си майка, тъй като Теадора не можеше да издържи, когато детето не бе пред очите й. С течение на времето обаче и с порастването на Ариадна, Адора стана по-малко покровителствена.

Един следобед през ранната есен, когато малката принцеса бе на осем месеца, семейството седеше на меката морава в дворцовата градина и гледаше как детето пълзи по земята. То запляска с ръчички и загука радостно при вида на прелитащите пеперуди. Накрая заспа с палец в устата и показалец увит около нослето си.

— Да беше оживяло и момчето — каза Адора тъжно. Винаги го наричаше „момчето“. Не можеше да мисли за него като за Александър.

— Това бе волята божия, красавице. Не я разбирам, но трябва да я приема.

Тя искаше да му изкрещи „защо?“, но само каза:

— Вярата ти е по-силна от моята.

— Още ли тъжиш за него, красавице?

— Тъжа за онова, което можеше да бъде. Но никога не го опознах. Вероятно това е причината за тъгата ми. Ариадна вече расте, а нашият беден, малък син винаги ще остане в спомените ми като дете, на което едва са му стигнали силите да заплаче.

— Ще имаш и други синове, красавице.

Тя хвана ръката му и я задържа до сърцето си.

— Аз съм егоистка, скъпи, защото той беше и твой син. Да! Ще имаме и други синове! Силни синове! И сме благословени да имаме изключително красива дъщеря.

— Ако ще имаме синове — каза той сериозно, — ще трябва да спреш да кърмиш дъщеря ни, красавице.

Адора изглеждаше унила.

— Тя е твърде малка, за да бъде отбита.

— Тогава й намери дойка. Ако търсиш внимателно, ще намериш здрава, млада жена със силно и свежо мляко. Ти разглезваш Ариадна. А — добави той тъжно — бих желал и мен да глезиш.

Адора се засмя. Но като разбра искреността му, обеща:

— Когато се завърнеш от Трибезонд, Ариадна ще има дойка, а ти ще си върнеш съпругата. Защо трябва пак да заминаваш, Александре?

— Защото, красавице — обясни той търпеливо, — в последното съобщение от чичо ми се казва, че последните кервани от Изтока са пристигнали и се товарят на корабите. Трябва да отида в Трибезонд като акт на внимание и лично да придружа корабите обратно до Месемврия. Помисли, Адора! Всички онези скъпи товари са наши! Коприни! Подправки! Скъпоценни камъни! Роби! Редки и екзотични животни! Константинопол ще плати прескъпо за тези неща. Но и този път ще трябва да отида, иначе търговците ще си помислят, че не ги уважавам.

— Върви тогава — въздъхна тя примирено, — но се върни бързо.

— Няма да се бавя колкото последния път, красавице. Просто отивам до Трибезонд, срещам се с търговците и се връщам в Месемврия. Най-много месец при попътни ветрове.

— Вземи Зино с теб, Александре. Откакто откриха бедното слугинче до задната врата на двореца жестоко убито, той е много нервен. Може морското пътуване да го успокои.

Александър кимна.

— Не мога да разбера, защо някой би направил нещо толкова жестоко с незначителен човек. Убийството е едно, но ужасният начин, по който момичето е било осакатено и ослепено — съвсем друго. Направо ми прилоша. Мисля, че онова, което е изплашило Зино толкова много, е фактът, че момичето се е казвало Анна — като жена му. Ще го взема с мен. Вероятно докато се върнем, нервите му ще са се отпуснали.

Тази нощ те се любиха бавно и нежно. На сутринта Адора и съпругът й отидоха в детската стая, за да може Александър да целуне дъщеря им за сбогом. Игриво погъделичка пръстчетата на краката на детето и то се разсмя радостно. Той я взе на ръце и запита:

— Какво да донесе на най-красивото същество, неговата принцеса Ариадна, могъщият деспот на Месемврия? Може би порцеланова купа от Китай, пълна с редки персийски лалета с цвета на очите ти? Или гравирана златна чаша, поръбена с индийски перли, които да подхождат на кожата ти?

Бебето изкрещя победоносно. След това загука нежно на баща си. Сърцето на Адора се сви при вида на еднаквите златокоси глави, притиснати една към друга. Единствената прилика с нея и Ариадна бе цветът на очите на детето. Всичко друго, включително изражението на тези очи, бе на Александър.

Александър целуна нежно дъщеря си и я оставиха на бавачката й. Съпруг и съпруга се отправиха към мястото, където ги очакваше баржата.

— Кажи ми довиждане тук, красавице. Ако дойдеш с мен до кораба, няма да искам да те оставя.

— Нека да дойда този път! — замоли изведнъж страстно тя. — Ако не се върнем, Месемврия пак ще има владетел.

— Владетелка, красавице, не владетел. Трябва да останеш и да пазиш дъщеря ни. Ако не се върна, ще повериш ли съдбата й на непознати?

— Не — отвърна тъжно тя, — но ми обещай, че след това пътуване никога повече няма да ме напускаш.

— Обещавам, красавице — отвърна той. Наведе се и я целуна. Ръцете й се плъзнаха около врата му и тя притисна тялото му до своето. Докато се целуваха, тя усети неканени сълзи да напират в затворените й очи. Той целуна клепачите й. — Не, красавице, не плачи. Ще се върна, преди да разбереш, че съм заминал.

Обърна се и скочи в баржата, която се оттласна от дворцовия кей и се отправи към очакващата я в пристанището галера.

Следобед Ариадна стана плачлива и изпадна в треска. Адора, Анна и бавачката се редуваха да стоят цяла нощ край люлката й. На другата сутрин лицето и тялото на малката принцеса бяха покрити с множество червени петна и тя жално стенеше. Малките й юмручета покриваха очичките й, за да ги предпазят от слънчевата светлина. Пристигнаха доктори, за да я прегледат и изследват урината й.

— Вариола? — прошепна ужасена Адора.

— Не, милейди. Не е вариола, може да спите спокойно. Лейди Ариадна несъмнено ще се възстанови.

— Несъмнено? Не сте сигурни?

— Ваше Височество, от време на време децата умират от такава петниста треска, но това са деца на бедняци, не като бебето, за което са се грижили толкова внимателно. Много рядко дете от висшето общество умира от тази болест. Пазете стаята тъмна, тъй като при тази болест светлината дразни очите. Нека принцесата приема много течности. След няколко дена всичко ще бъде наред.

Но имаше нещо смущаващо и Ариадна не се поддаваше на предписаното лечение. Отслабна много и не можеше да суче и Адора изцеждаше мляко от гърдите си, за да я храни с лъжичка. Част от него влизаше в гърлото на Ариадна, но повечето се процеждаше през ъгълчетата на устата й. Адора нито за миг не се отдели от дъщеря си. Най-накрая Ариадна показа малко подобрение и Анна успя да накара Адора да си почине. Изтощена, тя спа двайсет и четири часа. Адора се хвърли в яростна работа. Но независимо от претоварената й програма, която си бе съставила, все още й бе трудно да спи нощем. Чувстваше се самотна без Александър в голямото легло.

Мина седмица. На осмия ден след заминаването на Александър за Трибезонд зората изгря и разкри кралския кораб, влизащ в дворцовото пристанище.

Анна разтърси господарката си да се събуди.

— Принцесо! Принцесо! Корабът на принца се завърна!

Адора на момента се събуди и скочи от леглото, като едва дочака Анна да й помогне да се облече. Боса, с разпуснати тъмни коси тя претича през градината към брега точно навреме, за да посрещне малката корабна лодка. В нея имаше трима души: гребец, капитанът на кораба и Зино. Лодката се плъзна на брега.

— Какво става? — попита Адора. — Къде е Александър? Защо се връщате?

Капитанът и Зино слязоха от лодката. Зино бе блед и прегърбен. Изглеждаше жълт и много болен. Капитанът бе мрачен. Адора започваше да се плаши:

— Къде е Александър? — повтори тя.

Зино започна да плаче и падна на колене в краката й. Адора почувства, че й се завива свят. Погледна капитана. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Александър…? — прошепна.

— Мъртъв! — думата бе студена и тежка. — Господи, принцесо! По-скоро аз бих умрял, отколкото да ви съобщя това.

Теадора го погледна твърдо и очите й бавно се изпълниха с ужасното разбиране. Зино хленчеше в краката й.

— Мъртъв? — каза тя. Бавно се обърна и се свлече на брега. — Не! Не мъртъв! Не мъртъв!

Почувствал се много по-стар, отколкото бе всъщност, капитанът я вдигна. Тя бе в безсъзнание. Понесе я към двореца, където съобщи трагичната новина на камериера и на обезумелите слуги.

Базил незабавно свика кралския съвет. Потресените съветници решиха да попитат кралицата си, когато се съвземе, дали ще остане техен владетел. Теадора Кантакузина бе показала на жителите на Месемврия, че тя наистина е една от тях, а те предпочитаха познат владетел, макар и жена, пред непознат чуждестранен принц.

Кралицата на Месемврия лежеше в безсъзнание в голямото легло, наглеждана от слугините си. Сигурна, че Адора няма скоро да се събуди, Анна излезе от стаята, за да се срещне със съпруга си. В цялата работа имаше нещо повече, отколкото на пръв поглед изглеждаше. Тя познаваше добре Зино. Тъгата му бе повече от нормална. Лежеше в леглото в стаята им, вперил невиждащ поглед в тавана. Тя затвори плътно вратата, седна до него и заговори.

— Какво си направил, съпруже? — попита го тихо тя.

— Трябваше, Анна! Тя знаеше за Мари. Каза, че ще заповяда да те екзекутират и описа как ще го направят. Не можех да позволя това да се случи. Трябваше да го убия!

— Заради кого, съпруже? Заради кого извърши това ужасно дело?

— Императрица Елена.

— Разкажи ми всичко, Зино, любов моя. Всичко и сега.

Тя се заслуша в историята на съпруга си.

Когато той свърши, тя тъжно поклати глава.

— О, Зино, толкова незначителни сме ние. Незначими в очите на бог и на ближния. Принц Александър бе велик човек. По-добре ние да бяхме умрели. И всичко заради завистта на една зла жена. Дано бог ти прости, Зино, защото аз няма.

— Направих го, за да те спася, Анна!

— Да ме спасиш!? От какво? От смърт? Всички трябва някога да умрем, Зино. Не ме е страх от смъртта. Много повече ме е страх да живея до принцесата, като знам какво правя. О, съпруже мой! Само ако се бе сетил да кажеш на принца, когато това зло същество те е доближило! Той щеше да ни защитава и да бъде нащрек спрямо нея. Сега той е ненужно мъртъв, а кой ще те предпази от убиеца, изпратен от императрицата? Тя трябва да се отърве от теб, тъй като си единствената връзка между нея и това ужасно дело. — Анна се изправи. — Трябва да се върна при принцесата. Тя все още е в безсъзнание. — И без дори да погледне съпруга си, тя излезе.

Няколко часа по-късно, слугата на принца, Зино, бе намерен обесен на едно дърво в градината.

— Той дълбоко обичаше господаря си — обяви вдовицата му. — Избрал е да го последва и в смъртта, вместо да остане без него. Аз бих направила същото за принцесата.

Теадора лежа в безсъзнание два дена. През това време кралският съвет планираше погребението. Страхуваха се, че ще се наложи да погребат Александър без нея, но в следобеда на втория ден тя се събуди, погледна изтормозената Анна и прошепна:

— Вярно ли е?

— Да, принцесо.

— Откога съм така?

— От два дена.

— Какво е свършено през това време?

— Съветът подготви държавно погребение. За утре. Избраха ви и за техен владетел. — Анна спря. Нямаше как по-деликатно да й каже ужасното нещо, което още не знаеше, така че Анна просто се взря в очите на принцесата и каза: — Бих желала да ви кажа каквото й да е, само не и това, принцесо. Не и това.

— Не! Ариадна! — промълви Адора, чувствайки се странно вцепенена.

Анна кимна.

— Стана внезапно, в момента, в който корабът се показа на хоризонта.

Адора кимна, вече изцяло лишена от чувства.

— Разбирам. Благодаря ти, Анна. — Миг по-късно запита: — Къде е съпругът ми?

— Ковчегът му е в приемната зала на палата. Хората идват на поклонение от вчера.

— Изпразнете залата. Искам да прекарам няколко минути насаме със съпруга ми.

Анна кимна и тихо излезе. Бе разтревожена от странното спокойствие на Теадора. Още не бе проляла сълза. Това не беше нормално.

Тя бързо откри Базил.

— Принцесата се върна в съзнание. Желае да изпразним приемната зала, за да може да остане насаме с принца.

Камериерът кимна.

— Ще бъде изпълнено незабавно.

Малко след това Теадора влезе сама в залата, където беше ковчегът на съпруга й. Не видя никого, даже стражите се бяха оттеглили. Тя блъсна вратите и влезе в залата. Ковчегът на Александър бе поставен в средата. Залата бе пълна с високи восъчни свещи, блещукащи по странно весел начин. Бе студено.

Адора бавно се приближи до ковчега и се вгледа в тялото. Беше облечен в лазурносиня кадифена роба, на чиято предница със златен конец бяха извезани гербовете на Месемврия, краищата на ръкавите и около врата бяха поръбени с хермелинови кожи. Върху меката му, руса коса беше поставена короната на деспот на Месемврия. На гърдите му имаше златна верига и сапфирения печат на града. Венчалният пръстен бе на ръката му. Бе обут в ботуши от мека кожа.

Адора огледа тялото от всички страни, обикаляйки бавно около ковчега. Онова, което видя я убеди окончателно в съществуването на душа: макар че тялото бе негово, това не беше истинският Александър. Без искрицата живот бе просто празна черупка, пашкул без пеперуда.

Коленичи до молитвеника пред ковчега, но не се помоли. Заговори тихо:

— Искам да съм с теб. Непосилно е бремето само за мен. Нямам дори успокоението на нашето дете.

— Не е било писано, красавице — дойде отговорът му. — Съдбата ти е друга. Вече го знам.

— Не! — извика тя. — Няма да приема тази съдба.

— Ех, красавице — скара й се той, — защо винаги се противиш на съдбата си? Каквото е писано, ще стане. Логиката на гръцките ни предци би трябвало да ти го покаже.

Изведнъж тя заплака.

— Не ме изоставяй, Александре! Моля те, не ме изоставяй!

— Красавице, би ли ме държала в плен между двата свята? Не мога да си отида, ако не ме пуснеш. Освободи ме от тази земя, от която вече не съм част.

— Не! Не!

— Обичам те, красавице, и ако и ти ме обичаш, ще ме пуснеш. Каквото е било между нас, не може да бъде отнето. Историята ни е дълбоко врязана в страниците на световната история. Винаги ще имаш спомените си.

— Александре! — това бе изтерзан вопъл.

— Адора, моля те!

Тя разбра молбата му. Сълзи се стекоха по лицето й, но не ги почувства. Сърцето я заболя толкова силно, че помисли, че ще се пръсне. Гласът й заседна в гърлото, но успя да промълви:

— Сбогом, Александре. Сбогом, любими съпруже!

— Сбогом, красавице! — чу гласа му.

— Александре! — изкрещя тя, но стаята остана тиха.

— Александре! — върна се обезумялото, подигравателно ехо.

Тя бавно се изправи.

На другия ден щяха да предадат на бог душата на последния Херакъл, властвал над Месемврия, и тогава тя щеше да основе нова династия, чийто пръв син, закле се тя, ще се казва Александър.

На следващия ден валеше силно, но улиците на Месемврия бяха пълни с опечалени. Те черпеха сила от своята кралица. Тя седеше изправена на белия кон. Роклята й беше от черно кадифе, с дълги ръкави, обикновена, без украси. Не носеше бижута, освен брачната халка, а на разпуснатата си тъмна коса — малка, златна коронка. Патриархът на Месемврия въведе погребалното шествие в катедралата „Св. Арон“, която била построена около 400 години от предците на Александър. След това опечалените се отправиха към мемориалния парк на града, където бе погребано семейството на Александър. Тук ковчегът му бе поставен в мраморен гроб, гледащ към морето. Малкият ковчег на Ариадна бе поставен до този на баща й.

Адора изпълни задълженията си в мълчание. В палата отговори грубо на Анна, когато я заразпитва:

— Жалей съпруга си, както искаш! И аз ще жалея моя, както искам, а също и детето си. Александър ми остави пълното си доверие и ако прекарвам времето си в бездеен плач, ще го разочаровам. А аз никога няма да го направя.

Но в тихите, студени часове преди разсъмване тя тайно си поплака. Тъгата й бе лична и нямаше нужда да я споделя с никого. От този момент нататък Теадора отказваше да се раздели с чувствата си към Александър и Ариадна. Онова, което чувстваше от загубата на двамата най-близки до сърцето й, бе нещо, което не сподели с никого — чак до края на живота си.

Всеки ден председателстваше съвета, следвайки намеренията за обновление на града, раздаваше правосъдие, работеше с градските търговци. Един ден пристигна делегация от Константинопол, водена от благородника Титус Тимонидес. Адора знаеше, че той е един от случайните любовници на Елена. Той носеше две съобщения. Първото, от Елена за сестра й, бе изпълнено с неискрено съчувствие, което Адора разпозна незабавно. Захвърли настрана обидния пергамент и отвори другото писмо. То беше имперски указ, подписан от императрицата, който назначаваше Тимонидес за управител на Месемврия. Адора безмълвно подаде документа на Базил. Той го прегледа набързо, след което каза високо на събралия се съвет.

— Императрицата иска да назначи този човек за наш управител.

— Не! — дойде колективният отговор.

Базил се обърна към Тимонидес:

— Виждате как е, милорд. Те не ви искат. Но което е по-важно, императрицата няма законно право да прави такова назначение. Нашият закон, стар като този град и по-стар дори и от Константинопол, ни дава право сами да си избираме водачите. Избрахме принцеса Теадора да ни ръководи.

— Но тя е жена — бе непринуденият отговор.

— Да, милорд — отвърна старецът. — Колко умно, че го забелязахте. Тя е жена! Красива жена! Но е способна владетелка. Тя е изборът на Месемврия. Нашият владетел не зависи от желанието на вашата императрица.

— Но тя иска сестра й да се върне вкъщи. В дълбоката си тъга тя се нуждае от утехата на семейството си.

Адора ядосано се изсмя.

— Елена никога не е проявявала към мен нещо друго, освен изключителна враждебност, Титус Тимонидес. Ти знаеш това. Любимият ми Александър ми остави града в знак на доверие, а добрите хора от съвета потвърдиха това доверие. От дете не съм живяла в Константинопол. Без родителите ми градът не ме привлича. Месемврия е истинския ми дом и аз ще остана тук. Върни се при сестра ми и й предай думите ми. Кажи й също, че ако още един път се опита да се меси в нашите дела, ще предприемем съответните действия.

— Ще съжалявате за това, принцесо — изръмжа Тимонидес.

— Осмеляваш се да заплашваш кралицата на Месемврия? — прогърмя гласът на Базил. Тимонидес видя, че ръцете на съветниците са се озовали върху дръжките на мечовете им. Мрачните им погледи показваха, че е отишъл твърде далеч. Тези мъже нямаше да се поколебаят да го убият. — Върни се при господарката си, византиецо, и й предай думите ни. Нека не се меси в делата на Месемврия.

Титус Тимонидес не чака втора покана. Събра свитата си от случайни придворни и се върна на кораба. Когато стигнаха в Константинопол, той поиска незабавна среща с императрицата. Елена го посрещна в спалнята си. Изглеждаше зашеметяваща в нощницата си от черна коприна със златни рисунки. Дългата й руса коса падаше свободно върху раменете й. Облягайки се на лакът, тя позволи да бъдат видени изкусителните извивки на гърда, хълбок, бедро и крак. Тимонидес изпита чувство на безсилна сласт, защото, облегнат до Елена се усмихваше настоящият капитан на охраната й. Докато Тимонидес излагаше доклада си, красивият млад мъж, гол, ако не се броеше бандажа на слабините му, милваше едрите гърди на императрицата. По едно време дори мушна ръка между меките й бедра и остана там.

— Защо си тук, а не в Месемврия? И къде е сестра ми? — запита Елена.

— Според техния закон те сами си избират господар. Избрали са сестра ви. Надяват се някога пак да се омъжи и да им създаде нов род.

— С други думи, Титус, те те изгониха. Това е много лошо, Титус. Знаеш как мразя провалите. Паулус, твърде е хубаво. — Тя помилва войника по бузата. — Както и да е, Титус. Ще ти дам шанс да се реваншираш. Ще занесеш съобщение до българския пълководец Симеон-Асен. Той ще се погрижи за тази неприятност, а сестра ми ще се върне в Константинопол. Сега си върви и си почини. Ще трябва да тръгнеш сам.

Титус Тимонидес излезе, благодарен, че е още жив. Елена наистина мразеше провалите.

В кралската спалня Паулус понечи да обладае господарката си, но тя го отблъсна. Стана и започна да се разхожда из стаята.

— Ще трябва да отплаваш за Месемврия и да освободиш Теадора.

— Да я освободя? — Той изглеждаше объркан.

— Да, да я освободиш. В съобщението, което Титус ще занесе на нашия приятел Симеон-Асен, му предлагаме Месемврия. Българите са превземали града преди повече от 500 години, но са го задържали само за малко. Винаги са го желали. Посланието ми ще обясни на царя, че може да притежава града и хората в него. Искам само сестра ми да бъде върната читава при мен. Разбира се, ако първо иска за известно време да се позабавлява с нея, преди да ми я върне, това не мога да го предотвратя. Твоята работа, смели ми Паулус, ще бъде да закараш кораба си в имперското пристанище и да избавиш Теа от опасността. Не ме разочаровай, Паулус.

— Ще бъде извършено, както заповядате, императрице моя — усмихна се красивият войник. Дръпна Елена обратно на леглото и като разтвори робата й, зарови лице в гърдите й. — Ами Тимонидес? Той не е глупак и бързо ще направи връзката между неговото съобщение и нападането на Месемврия.

Червените зърна на императрицата се втвърдиха.

— Горкият Титус няма да се завърне при нас. Посланието ми също моли притежателят да бъде екзекутиран. Не трябва да има връзка между Асен и мен. Паулус, скъпи! О, да!

Императрицата лежеше по гръб и стенеше от удоволствие под устните на любовника си, движещи се по тялото й.

— Колко умно момиче си, красивата ми Елена — шепнеше Паулус, след което потънаха в плътски удоволствия.

 

 

Адора, съветът й и работниците се трудеха здраво. Седмиците отминаваха и плановете на Александър за града започнаха да се осъществяват. Трите района, които бяха с дървени постройки, бяха изцяло подновени. Сега наред бяха публичните сгради, като първо щяха да реконструират хиподрума.

Но изведнъж, една нощ земите около Месемврия избухнаха в пламъци. От високите градски стени се виждаха горящи села и полета. На следващия ден вратите на Месемврия останаха затворени, а Адора застана с войниците си на стените, загледана в притихналата земя. Нищо не се движеше, ни човек, ни звяр. Дори птиците бяха притихнали. В града хората вършеха тихо и нервно работата си. Кралицата им отказваше да напусне стените и остана там. Вятърът довя ужасяващия тътен на бойни барабани и равномерния тропот на маршируващи отряди.

Бум! Екотът на барабаните отекна в града.

— Българи! Господи! Българи! — извика Базил.

— Война? — запита Адора.

— Не знам. Ваше Височество, но не ме е страх. Не са опитвали да превземат града от 812 г., а тогава не е бил укрепен както сега. А и морето ни пази. Българите не са моряци.

— Какво да правим, Базил?

— Ще чакаме. Мисля обаче, че в двореца ще сте на по-сигурно място. Ваше Височество, не спорете с един старец. Вие сте надеждата на Месемврия и трябва да ви опазим на всяка цена.

Теадора го потупа по бузата.

— Базил, ако беше достатъчно млад, за да ми дадеш синове, щях да те обявя за свой съпруг.

Той се усмихна.

— Не, Ваше Височество, не бих се справил. Нуждаете се от силна ръка, а моята е слаба.

Тя се засмя. Изпрати му въздушна целувка и се върна в двореца. Почти веднага след нея дойде и пребледнелият Базил.

— Какво се е случило?

— Не мога да обясня, Ваше Височество. Българите пристигнаха при външните порти. Не изпратиха вестоносци с послания, дори не стреляха по нас. Естествено и нашите стрелци задържаха стрелите си. Един странен дребосък с жълта кожа бе доведен до портите. Не можехме да видим какво прави, той започна да се отдалечава, като размотаваше след себе си някакво меко въже. После до въжето доближиха факла и… експлозията беше ужасна. Когато пушекът се разсея, големите бронзови врати бяха отворени. За щастие бях на горните стени, скочих на коня и препуснах насам. Каквато и магия да са използвали да влязат през външните порти, ще я използват и за вътрешните. Трябва да бягате, принцесо. Морето е най-добрият ви път.

В този момент друга експлозия разтърси града и те чуха ликуващите гласове на нашествениците и виковете и писъците на изплашените хора. Лумнаха огньове, чиито пламъци сочеха към двореца.

Адора поклати глава.

— Няма да изоставя народа си, Базил. Българите няма да ми сторят нищо лошо. Аз съм владетелката на този град и сестра на императрицата. Искат само да грабят и плячкосват. Ще им платим, колкото поискат, и ще си отидат.

— Не, принцесо. Те искат града, а без Александър го смятат за лесна плячка. Не знам с каква магия успяха да влязат през бронзовите врати, но е по-силна от нашата. Трябва да бягате.

Те заспориха, без дори да чуват наближаващите българи, докато писъците на жените в предната стая не ги стресна. Анна се втурна през вратата и закри Теадора с масивното си тяло. Между високата Анна и Базил, Теадора не виждаше нищо, но чуваше писъците и стоновете на изнасилените жени и грубите изблици смях от нападащите ги българи. После, като ударени от ръката на самия бог, Анна и Базил се свлякоха на пода, оставяйки Адора незащитена.

Тя ужасена се вгледа в труповете на приятелите си. Убийците им безцеремонно изтриваха окървавените си мечове в полите на Анна. Сетивата на Адора се възвърнаха при появата на огромен мъжага. Беше висок близо седем стъпки, а ръцете и краката му бяха като стволове. Имаше огромна глава, тъмночервена коса и гъста червена брада.

— Принцеса Теадора? — каза груб глас. — Аз съм Симеон-Асен.

Тя не знаеше откъде се появи собственият й глас.

— Защо нападнахте града ми?

— Вашият град? Не, принцесо, моят град. Но смятам, че ще е по-лесно да подчиня хората ви, ако сте на моя страна, затова нека приемем, че съм дошъл да ви ухажвам.

Той кимна почти незабележимо към хората си. Преди да разбере какво става, робата й бе разпрана. След секунди бе гола, а когато опита да се прикрие, ръцете й бяха брутално извити. Погледът в очите на Асен я ужаси и тя за малко да припадне.

— Господи! — каза българинът. — Дори и гола се познава, че е принцеса. Каква кожа! — Той се пресегна и стисна едната й гърда. Тя се задърпа, което послужи само за забавление на мъжете. Асен облиза устни. — Вижте дали можете да намерите жив свещеник в града. Ще ни венчае утре сутрин. И разкарайте тези трупове оттук. Смущават бъдещата ми булка.

Двамата мъже освободиха ръцете й и извлякоха Анна и Базил от стаята. Адора остана сама с похитителите си.

Тя заотстъпва заднишком и той се засмя.

— Няма къде да избягаш, Теадора. Но с право се боиш от мен. Не съм лесен за задоволяване. Но някак си — гласът му омекна — смятам, че ще ме задоволяваш. Ела и ме целуни. Ще трябва да се погрижа за хората си, преди да се оттеглим на спокойствие. Кой ще ни критикува, ако отпразнуваме брачната нощ преди сватбата? Все пак владетелите определят традицията.

Тя безмълвно поклати глава и Асен се засмя.

— Срамежлива вдовица? Говори добре добродетелността ти, а това също ме радва.

Той се пресегна и придърпа съпротивляващото се тяло към себе си. Ризницата му одраска гърдите й и тя изви. Той не й обърна внимание, а притисна отворената си уста към устните й и пъхна език. Тя се скова при вкуса на кисело вино и чесън. Устата му бе влажна и лигава, а устните му бързо се насочиха към смалилите й се гърди. С ръка около кръста й, той я навеждаше насам-натам, докато друга му ръка стискаше хълбока й, като го мачкаше все по-обезумяло с нарастването на възбудата му. Тя се задърпа още по-яростно, но за неин най-голям ужас усети мъжествеността му да нараства, притисната в бедрото й. Той се засмя дрезгаво.

— Де да можех веднага да забия гигантското си копие теб, Теадора. Но, уви, първо задълженията. Това е причината да съм добър пълководец. — Той я пусна толкова внезапно, че тя падна на килима. — Да — промълви той, — там е мястото на жената — в краката на мъжа. Ще се върна скоро, годенице моя. Не бъди твърде нетърпелива. — Той се изсмя оглушително, докато напускаше стаята.

Не знаеше колко е лежала там, но изведнъж почувства по рамото нежно докосване. Вдигна поглед и срещна сините очи византийски капитан. Той сложи пръст на устните си, да й покаже, че трябва да мълчи и й помогна да се изправи. Бързо уви около нея тъмна пелерина и я поведе през вратите на терасата. Побягнаха през градините, слязоха по стъпалата на терасата и прибягаха по брега, къде капитанът я вдигна в чакащата ги лодка.

Загреба в пълна тишина и Теадора видя в тъмнина силуета на кораб. По него нямаше светлини. Малката лодка се удари леко в борда на кораба и капитанът без шум вдигна гребла. Посочи към въжена стълба, висяща кораба. Теадора тихо се изкачи, следвана от спасителя си. Той я хвана за ръка и я въведе в голяма каюта. Увери се, амбразурата е плътно затворена, и запали малка лампа.

— Добре дошла на борда, принцеса Теадора. Капитан Паулус Тимонидес на вашите услуги.

Студеният нощен въздух бе избистрил разсъдъка и тя се бе успокоила.

— Как дойдохте тук, капитане, и при това навреме, за да ме спасите? Не вярвам в такива съвпадения.

Капитанът се засмя. Господи, колко бе красива. Дори повече от Елена. А и умна.

— Императрицата бе информирана от приятел, който шпионира варварите, за предстоящото нападение на града от Симеон-Асен. Знаеше, че с него имало велик магьосник от Китай, който можел да отваря и огромни бронзови врати — като тази на вашия град. Тя ме изпрати веднага да ви помогна, ако имате нужда. Съжалявам, че не дойдох по-рано, Ваше Височество. Когато пристигнах, Асен бе вече в стаята ви. Трябваше да чакам, докато се уверя, че си е тръгнал.

Теадора кимна.

— Нямам дрехи, нито дори обувки.

— В куфара, принцесо. Императрицата бе много предвидлива.

— Елена винаги е много предвидлива, капитане — отвърна сухо Теадора.

Капитанът се поклони и като излезе, се усмихна. Принцесата бе и съобразителна, освен че бе красива и умна. Щеше да се опита да й стане любовник. Ако беше страстна, без задръжки и изобретателна като Елена, тогава бог е сътворил идеалната жена.

Месемврия бе в пламъци. Изправен до перилата, Паулус гледаше удивен. Омразата на императрицата към една жена бе унищожила цял град, а принцесата даже и не подозираше това. Зачуди се каква ли съдба Елена е отредила на сестра си, но сви рамене. Не беше негова работа. Беше изпълнил нарежданията и императрицата щеше да е доволна. Особено като й каже за намерението на Асен да се ожени за принцесата. Бе я спасил точно навреме.

 

 

Когато няколко дни по-късно корабът хвърли котва в пристанището на Буколеанския дворец, Елена го посрещна нетърпеливо. Непосветените наблюдатели приписваха възбудата й на облекчението и радостта от успешното бягство на сестра й от превзетия град. Истината бе друга. „Скоро… скоро… — мислеше си Елена, ликуваща. — Скоро ще се отърва от нея завинаги.“

Притискайки Теадора в обятията си, императрицата каза:

— Благодаря на бог и света Мария, че си невредима!

Теадора се отдръпна от сестра си. Повдигна вежда каза спокойно:

— Стига, Елена. Мисля, че се страхувам повече от твоята загриженост, отколкото от гнева ти.

Елена се засмя пресилено. Понякога острият език на Теадора я забавляваше.

— Може да не сме се харесвали винаги, но ти си ми сестра.

— И след като вече съм в безопасност, какво следва по-нататък?

— От теб зависи. Всичките ти съпрузи умират рано. Вероятно ще е по-добре да си починеш известно време, преди да се омъжиш отново.

— Никога няма да се омъжа, Елена.

— Значи ще имаш любовници.

— Не, сестро, няма да имам. Никой мъж няма да ме притежава вече. След като си почина, смятам да вляза манастира „Са. Варвара“. Без Александър за мен няма живот.

Елена едва сдържа радостта си. Нещата се развивах по-добре, отколкото се бе надявала. В харема на Мурад, Теадора щеше да страда като в ад. Бе просто твърде хубаво. Елена кимна сериозно.

— Аз мислех, че все още ще си съкрушена, Теа, и реших, че ще е по-добре за теб, ако останеш тук, в двореца Буколеан, отколкото да се върнеш с мен у дома, Бланкерне. Това задоволява ли те, или предпочиташ Бланкерне?

Адора бе изненадана от вежливостта на Елена.

— Не, предпочитам да остана тук, Елена. Тормози ме не само смъртта на Александър, но и превземането на Месемврия от българите. Стана толкова бързо. Бе толкова ужасно! За няколко часа разрушиха всичко, което бяхме създали за обновлението на града. Месеци работа!

— Сестро, не искам да ти причинявам болка, но как точно умря Александър? Единственото съобщение, което получихме от вашия съвет бе, че той е мъртъв.

Дори сега Адора почувства, че не трябва да казва на Елена за пътуването на Александър до Трибезонд.

— Докторите — каза тя — мислеха, че е имал слабо сърце. Слугата му отишъл да го събуди, а той бил мъртъв. Горкият Зино. Толкова беше потресен, че се обеси.

— Добре! — помисли Елена. — Жена му не беше ли твоя слугиня?

— Анна? Да, българите я убиха.

„Отлично! Кълбото няма отпуснати краища.“

— Е, сестро, със сигурност си преживяла трагедии, достатъчни за целия ти живот. Почивай тук. След няколко дена ще дойда да видя как си.

Още веднъж сестрите се прегърнаха публично, след което се разделиха. Елена се качи на баржата си, за да се прибере в двореца, а Теадора бе заведена в покоите си.

Няколко дни Адора се отдаде на пълна почивка. Спеше. Къпеше се. Ядеше. Приемаше само слугите. Не говореше с никого, освен да помоли за нещо. Постепенно мозъкът й се проясни.

Преди няколко месеца Теадора бе изпълнена с екстаз булка, кралица на красив и древен град. След всичките тези години, отново бе станала майка. После изведнъж бе загубила съпруга и детето си. Но поне тогава бе погледнала бъдещето като владетел на Месемврия. После изведнъж всичко ценно в живота й изчезна. Всичко.

 

 

Императрицата отпусна на по-малката си сестра една седмица почивка. Два пъти изпрати на Адора малки подаръци, първия път — сребърен поднос с подсладени с мед фурми и смокини, а после — кристален флакон с парфюм. Адора го помириса само веднъж и със смях го захвърли.

Като паяк Елена плетеше подлата си мрежа около нищо неподозиращата си сестра. Тайно бе повикан Али Яхия и бе договорено времето за похищението.

— Не е бременна, нали? Ако този принц е такъв жребец, какъвто го описвате, тя като нищо може да е — каза евнухът.

— Не, благодаря на бога. Иначе трябваше да уреждам и аборт. Не, бъди спокоен. Току-що й свърши цикъла — отвърна императрицата.

Два часа след пладне на уречения ден, Елена, Али Яхия и двама други евнуси влязоха в кралската спалня на Буколеанския дворец. Откриха Теадора да спи кротко на леглото. Внимателно вързаха глезените и китките й с копринено въже. Завързаха устата й с мека, дантелена кърпичка. После я обвиха с голяма, тъмна пелерина с качулка.

Императрицата отвори тайния коридор. Воден от единия евнух и следван от другия, Али Яхия вдигна Теадора и тръгна по коридора. Озоваха се на няколко ярда от галерата. Бързо се качиха на кораба, началникът на гребците отмери такта, определящ ритъма на гребането и не след дълго напуснаха малкото пристанище и навлязох в Мраморно море. Свежият бриз изпълни платната им и скоро след това се озоваха в безопасност на другия бряг, обратно на турска територия.

Все още в безсъзнание, принцесата бе внимателно настанена в покрита с платнища каруца, за да бъде откаран в Бурса. Не бе мръкнало съвсем и Али Яхия не бе много изненадан да види отряд имперски еничари да се приближава, за да ги придружи. Капитанът им се обърна към него:

— Султанът лагерува наблизо. Трябва да ви заведем там.

Евнухът се начумери. Да бъде проклета похотта на Мурад! Толкова бе нетърпелив, че щеше да развали всичко. Али Яхия не знаеше, че султанът се бе върнал, зарязвайки обсадата на Константинопол. Бе се надявал да заведе Теадора в Бурса, където да успокои страховете й, да се оправи с гнева й и да се разбере с нея. С времето би могъл да я убеди в огромните възможности, отварящи се пред нея. Ако родеше син на Мурад, момчето можеше да стане следващият султан! Но опечалената принцеса щеше да се събуди и да се окаже в присъствието на човек, от когото бе избягала. Аллах! Имаше моменти, когато Али Яхия благославяше милостта на съдбата, лишила го от мъжка страст. Знаеше, че няма да може да задържи задълго Мурад далеч от принцесата. Но ако можеше да разкаже на султана дори накратко за сексуалния живот на принцесата с Орхан, тогава може би Мурад би проявил състрадание, за да облекчи страховете на Теадора. Откакто Теадора бе избягала, Али Яхия не бе имал възможност да обясни подробно нещата на Мурад.

Твърде скоро навлязоха в султанския стан и Али Яхия погледна безпомощната пленница. Макар че все още спеше, сънят й не бе дълбок. Скоро щеше да се събуди. Той имаше малко време. Каруцата спря и преди да успее да помръдне, завесите нетърпеливо се разтвориха и султанът се качи.

— Добре ли е? Защо е толкова неподвижна? Разбира ли ситуацията?

— Моля ви, господарю, нека да отидем в палатката ви. Принцесата е добре, но е още под влиянието на приспивателното, което й даде императрицата. Не искам да се събуди преждевременно. Изобщо не знае какво се е случило. Ще бъде ужасен шок за нея, особено факта, че сестра й я е продала в робство. — Той се обърна към двамата евнуси, които го придружаваха. — Отнесете принцеса Теадора в палатката й. И оставете някой на пост. Извикайте ме, когато започне да се събужда.

Султанът скочи от каруцата и помогна на Али Яхия. После заедно отидоха в неговата голяма, разкошна палатка и се настаниха около кафеника. Евнухът бръкна в широката си роба и извади навит пергамент. Подаде го на султана.

Той счупи червения восъчен печат и зачете. Усмивка озари лицето му.

— Сега тя е моя! — каза развълнувано той. — Принадлежи само на мен! Никой мъж, освен мен няма да я притежава!

Али Яхия изглеждаше объркан и очите на султана се впиха в него.

— Чудиш се дали съм луд, нали, о, пазителю на имперските тайни? Е, ще ти кажа друга тайна, с която да се запасиш. Един ден, преди много години, докато минавах покрай манастира „Св. Катерина“, чух вик. Погледнах нагоре и видях едно момиче да пада от стената. Това бе принцесата, която бе ходила в овощната градина, за да си открадне праскови. Хванах я и я качих обратно на стената. В онези дни тя бе самотна, без приятели. Станахме приятели и, нека аллах да е милостив, се влюбихме един в друг. Осмелихме се да си помислим, че баща ми с огромния си харем я е забравил и ще умре, като я остави девствена вдовица. След това имах намерение да я направя своя жена. Но Орхан не я беше забравил и тя бързо се поддаде на желанията му и му роди син. Когато баща ми умря й казах, че й давам един месец да го жалее и после ще я взема в харема си. Вместо това тя избяга от мен и прибързано се омъжи за гръцки благородник. Как бих могъл да й простя, макар че още я обичам и желая? Не мога! Но ще я имам, Али Яхия! Тя ще принадлежи на мен, ще ми доставя удоволствие и ако е волята на аллаха, ще ми роди синове. Тя е моя и винаги ще бъде!

За пръв път в своя четирийсетгодишен живот Али Яхия бе истински изненадан. Тези нови факти му изясниха много неща, които по-рано го смущаваха. Сега трябваше да каже на султана за брачната нощ на принцесата с Орхан, за да попречи на Мурад да я изнасили в гневната си страст. Трябваше да му каже как невинното момиче бе третирано от преситения си съпруг. Всичко, което се бе случило тогава, не бе по нейна вина. Не можеше да бъде обвинявана, че мрази отоманците и че е избягала от тях. Очевидно Теадора би била твърде горда, за да каже на Мурад истината за брака й с Орхан. Дори най-умната жена от време на време проявяваше глупост.

— Падишахе мой — започна той, — има нещо, което трябва да знаете — но бе прекъснат от един от низшите евнуси, който пристигна, за да извести, че принцесата се събужда.

Султан Мурад скочи и Али Яхия, забравяйки сана му и дворцовия протокол, извика:

— Господарю! Нека пръв отида при нея, умолявам те! Шокът ще е ужасен! Простете ми, че ви го казвам, но ако види първо вас… — Той остави недоизречените думи да увиснат помежду им.

Мурад спря.

— Колко време? — запита той.

— Още съвсем малко, господарю — каза Али Яхия и забърза към покоите на Теадора.

Бяха я сложили на широк диван. Сега тя неспокойно се въртеше. Али Яхия придърпа един стол и седна до нея. Виолетовите очи бавно се отвориха. С натежали клепачи, тя бавно се огледа. Очевидно бе, че е объркана. После внезапно ужасът запълзя по лицето й.

— Али Яхия?

— Да, Ваше Височество, аз съм.

— Къде съм, Али Яхия? Спомням си, че последно бях на гости у сестра ми. После ми се доспа.

— Това бе преди няколко часа, Ваше Височество. Сега лагеруваме на пътя за Бурса. Султанът е тук и желае да ви види.

— Не!

— Не можете да му откажете, Ваше Височество.

— Мога! Не искам никога да го виждам! — Тя стана от дивана и започна да се разхожда напред-назад. — О, Али Яхия? Защо ме върнахте? Исках да остана в Константинопол! Тук нямам нищо!

— Султанът ви обича, Ваше Височество.

— Султанът просто ме желае — изстена тя безпомощно. — Защо не позволи на друга жена да задоволява похотта му?

— Султанът ви обича, принцесо, и винаги ви е обичал, от самото начало. — Тя го погледна остро, учудена откъде знае. Той продължи: — Той ви обича достатъчно, за да заплаши Константинопол и да ви върне обратно.

— Ако любимият ми Александър не беше умрял, щях да съм в безопасност в Месемврия. — Тя въздъхна. После в очите й заблестя странен поглед. — Как ме върна Мурад, Али Яхия? Не ме е предал скъпият ми зет, Йоан, нали?

— Не, госпожо.

— Любимата ми сестра, Елена — каза Теадора тихо. Евнухът кимна. — Каква отстъпка изтръгна от султана? Какво бе толкова важно за нея, че ме предаде по такъв начин? Убеди ли го да вдигне обсадата си? Да върне дъщеря й? Какво, Али Яхия? Какво спечели сестра ми от това?

Това бе момента, от който той се боеше, моментът, в който трябваше да й каже истината. Нямаше начин да омекоти удара, който щеше да се стовари върху гордия й дух.

— Ваше Височество — започна той, — признавате ли, че сестра ви е настоящата глава на фамилията Кантакузин, тъй като баща ви и брат ви са се отказали от мирския живот?

Тя кимна объркана.

— Тогава трябва да ви кажа — продължи той колебливо, поемайки си дълбоко дъх, — трябва да ви кажа, че в ролята си на глава на вашето семейство, императрицата ви продаде в робство за 10000 златни венециански дуката и за сто идеално подбрани индийски перли. Сега по закона сте робиня на султан Мурад.

Тя само го погледна. Уплашен за разсъдъка й, той се пресегна и нежно я докосна. Тя потръпна и обърна красивите си очи към него.

— Сестра ми ме е продала в робство?

— Да, Ваше Височество. Всичко е… напълно законно.

— Никога не съм мислила, че ме мрази толкова. Мислех си — тя ми е сестра, плът от плътта ми, имаме обща майка и баща. Да ме продаде в робство… — Тя се разтресе в жесток спазъм и обърна ужасеното си лице към евнуха. — Дай ми кинжал, приятелю. И малко повече опиум! — Тя се молеше отчаяно. — Не ме оставяй да живея в срам. Обичах Александър. Никога не мога да обичам Мурад като него. Той ме мрази. Мрази ме заради нещо, което не можех да предотвратя. Помогни ми, Али Яхия! Моля те!

Но той остана твърд. Тя бе в шок. Когато се успокоеше, щеше да приеме положението и да се възползва от предоставената й възможност. Може и да е обичала гръцкия благородник, за когото е била омъжена, но той знаеше, че противно на твърденията й, обичаше и младия султан. Ако Мурад я успокоеше — а Али Яхия щеше да се погрижи за това, всичко между двамата щеше да е наред.

— Няма нищо срамно — каза той — в това да бъдеш любимка на султана.

— Луд ли си? — Тя се разхлипа. — Аз бях жена на султан. Бях жена и на владетеля на Месемврия. Няма да бъда курвата на султан Мурад.

— Ще бъдеш каквато искам и заповядам — разнесе се гласът на Мурад от входа. — Остави ни, Али Яхия!

— Не!

Той жестоко се засмя.

— Може да си родена принцеса Адора, но сега си моя робиня. Време е да започнеш да се държиш като такава. Ще ми достави голямо удоволствие да те обуча правилно. Никой от съпрузите ти не го направи. Те те глезеха, но аз няма да го направя. — Той отново се обърна към евнуха. Али Яхия се поклони и се оттегли.

За момент се погледнаха, изучавайки се. Сърцето й биеше бясно. Тя го погледна настойчиво, опитвайки се да открие някакъв знак от нежния млад мъж, който някога я бе обичал. Бе по-красив от всякога. Годините, които бе прекарал като воин, бяха стегнали тялото му. В косата му нямаше нито един сив косъм.

Черните му очи я изплашиха. В тях нямаше топлина. Гледаха я студено, както биха гледали всяка друга вещ. И внезапно я порази мисълта, че тя бе точно това — негова собственост. Потръпна.

Той се засмя. Звукът бе тъжен.

— Довечера ще дойда при теб — каза той тихо.

— Не! — Едва говореше. Гласът й бе по-скоро шепот.

— Ела тук при мен! — заповяда й той студено.

— Не! — Тя не му се подчини. Изведнъж той се разсмя нежно.

— В края на краищата — каза той меко, — ще трябва да ми се подчиниш, гълъбице. Знаеш, че мога да те накарам.

Виолетовите й очи бяха потъмнели от ужас, но въпреки всичко тя мълчаливо се бореше с него. Мурад бе доволен и се забавляваше. Каквото и да се случеше между тях, той не искаше да пречупва духа й. Но тя щеше да му се подчини. Нежеланието й го изненада. Тя не бе девствена. А той не подозираше, че тя бе обичала и двамата си съпрузи. Защо трябваше да се прави на сдържана вдовица?

Впил очи в нейните, както вълк в агне, той бавно се приближи към нея. Тя не можеше да се помръдне. Краката й се бяха парализирали. Той се пресегна и обви ръка около нея. С другата властно повдигна брадичката й. Устните му се впиха в нейните.

Дълбоко в нея звънна позната струна. Неспособна, или вероятно нежелаеща да се бори, тя му позволи за момент да придобие власт над душата й. Отначало устните му бяха топли и изненадващо нежни, но после целувката му се задълбочи, стана настойчива, почти брутална. С внезапен вик тя се опита да се освободи от него и когато го одра, той гневно я наруга:

— Малка кучка! Сега ми принадлежиш. Скоро ще го разбереш, Адора! Ти си моя! Моя! — Той бясно се обърна и напусна палатката.

Тя падна на колене, треперейки неудържимо. Не знаеше колко дълго е стояла така, превита, хлипаща от съжаление за Александър. После две силни ръце я изправиха. Видя голямо буково корито, пълно с гореща вода и ароматни масла. Съблякоха я и я вдигнаха в коритото. Всичките робини, които й прислужваха, бяха по-стари от нея. Отнасяха се нежно, изтривайки праха от пътуването от тялото и косите й. После я сложиха да седне и втриха в косата и окосмените й места розова паста, миришеща на рози. Дългата й черна коса бе първо подсушена с ленена хавлия, а после с копринена и заблестя със златисточервен цвят.

Депилаторната паста бе измита от тялото й, косата й бе хваната с фиби на темето й, след което я обляха с хладка вода. Обвиха я с топла хавлия. Внимателно я подсушиха, след което я заведоха до една пейка, сложиха я да легне и я масажираха с бледозелен крем, ухаещ на лимон.

Теадора бе омаломощена от шока и нежните грижи на слугините, когато Али Яхия влезе в палатката с дрехите й. Тя се изчерви под внимателния му преглед. Макар че отдавна трябваше да е свикнала тези немъжествени мъже да оглеждат голотата й, тя не беше. По знак на евнуха робините бързо се оттеглиха.

Али Яхия поклати глава невярващо, докато нежно прокарваше ръка по тялото й.

— Вие сте съвършена, Ваше Височество. Тялото ви е идеално. Великолепно! Султанът ще бъде много доволен. — Той се наведе и закопча тънка златна верижка около кръста й, точно над извивката на хълбоците й. На нея окачи два прозрачни розови воала, дълги до глезените, изпъстрени с шарени конци. Единият покриваше задните й части, а другият — долната част на корема и бедрата. Евнухът коленичи и наниза около глезените й няколко златни гривни. После стана и кимна доволно.

— Султанът веднага ще се присъедини към вас, Ваше Височество — каза той официално. После, понижил гласа си, добави припряно: — Това нямаше да се случи, ако не беше писано! Приемете го и достигнете величието!

— В леглото на султана? — попита тя презрително.

— Така е, откакто свят светува. Да не сте нещо повече или по-малко от другите жени?

— Имам мозък, Али Яхия. В Гърция умните жени са били търсени, ценени. Тук жената е само тяло, с което мъжът може да задоволи похотта си. Аз няма да бъда просто тяло.

— Още сте твърде млада, принцесо — усмихна се евнухът. — Какво значение има кой път ще поемеш, ако стигнеш невредим, закъдето си тръгнал? Казваш, че не искаш да си просто тяло, какво искаш тогава да бъдеш? Първо спечели с красивото си тяло султана. После използвай ума си да постигнеш целта, която искаш — ако знаеш каква е целта ти.

После той рязко се обърна и я остави да смели думите му.

 

 

— Изглеждаш готова за битка, Адора.

Тя се извъртя, забравила, че гърдите й са голи. Очите му бързо погалиха нежните хълмчета и я накараха да се изчерви. Той се засмя.

— Как ще се сражаваш с мен, Адора? — каза той подигравателно.

— Какъв човек си ти? — изсъска тя. — Знаеш, че те мразя, но въпреки всичко ме желаеш?

— Да, гълъбице. — Равните му бели зъби проблеснаха на фона на бронзовото му лице. Той съблече робата си, като разкри също толкова загорял гръден кош. Под робата носеше меки вълнени панталони и тъмни кожени ботуши. Седна на стола и й заповяда:

— Свали ми ботушите!

Тя бе шокирана.

— Извикай някоя робиня да го направи. Аз не знам как.

— Ти си моята робиня! — каза той с равен глас. — Ще ти покажа как. — Той изпъна крака си. — Обърни се с гръб към мен и хвани крака ми между бедрата си. После просто издърпай ботуша.

Тя колебливо се подчини и за нейно тайно задоволство ботушът лесно се изхлузи. Тя уверено хвана другия ботуш и задърпа, но този път султанът закачливо сложи крака си върху красивия й задник и я тласна, изпращайки я в камарата от възглавници. Тя нямаше време да изрази гнева си, защото, смеейки се, той се хвърли върху нея. Бързо я обърна и я зацелува бавно и целенасочено, докато тя успя да се изправи на крака с разширени от гняв и ужас очи.

Отстъпи от него. Черните му очи заплашително се свиха. Той стана и започна да се приближава към нея. Ситуацията бе нелепа. Тя нямаше къде да избяга. Хлипайки несъзнателно, стоеше в очакване той да я достигне. Извиси се над нея и я загледа втренчено. Протегна ръка и скъса златната верижка над хълбоците й. Воалите се свлякоха на пода. Тя бе напълно гола. Голямата му ръка се вдигна, измъкна фибите от косата й и тя се разпиля около нея, достигайки кръста й.

Вдигайки я на ръце, той тръгна през палатката и я остави на леглото.

— Ако направиш само още едно движение в опит да ми избягаш, Адора, лично ще те набия. — Той започна да съблича панталоните си.

— Това искаш, нали? Търсиш си извинение да ме набиеш!

Той се наведе и внимателно погали заобления й задник.

— Изкусителен е, признавам, гълъбице. Но има други неща, за които чакам от десет години. Неща, които предпочитам.

— Няма да изпиташ никаква радост от мен, невернико — изсъска тя.

— Напротив — възрази той. Вече гол, той застана над нея, с подигравателна усмивка на красивото си лице.

Тя го огледа безсрамно, както и той нея. Господи, той бе великолепен! Нямаше тлъстини по високото, добре оформено тяло. Краката му бяха стройни, с красиво оформени бедра, тънки хълбоци, плосък корем, а в тъмния триъгълник се гушеше мъжествеността му. Както бе подозирала, дори в спокойно състояние членът му бе голям. Възбуден щеше да е огромен, като на проклет жребец. Тя се изчерви и султанът, прочел мислите й, се засмя.

Легна до нея и я придърпа в обятията си. Тя се вцепени, но той не направи нищо друго. Това само усили подозренията й. После изведнъж ръката му започна нежно да я гали, отмивайки напрежението от гърба и задника й. Тя бе объркана. Той би трябвало да я опустошава. Очите й потърсиха неговите с ням въпрос.

— Веднъж, много отдавна — каза той тихо, — в огряна от луната овощна градина, се влюбих в невинна девица. Веднъж ми бе отнета, а после я загубих за втори път. Но сега е отново в ръцете ми. Този път никой няма да ми я отнеме.

Тя преглътна бучката, надигаща се в гърлото й.

— Вече не съм невинна девица, милорд — прошепна тя. Защо постъпваше така с нея?

— Не, Адора, ти не си невинна в истинския смисъл на думата. Девствеността ти бе брутално отнета. Живя като съпруга на баща ми и му роди син. Що се отнася до гръцкия лорд, той не би могъл да те обича колкото мен. Вярвам, че в сърцето си си още девица.

— Откъде знаеш тези неща? — попита тя развълнувано. „Не му казвай нищо за Александър“ — предупреди я вътрешният глас.

— Не съм ли прав, гълъбице? — Когато тя не му отговори, той продължи: — Аз съм глупак, Адора! При положение, че те познавам, как съм могъл да повярвам, че си предала любовта ни? И все пак го направих. Смятах те за амбициозна и когато си помислех как се любиш с онзи гнусен старец, направо полудявах. Но не можех да направя нищо.

— Аз също не можех да направя нищо, милорд — отвърна тя.

Полежаха тихо още няколко минути и сърцето й запя от радост. Всичко щеше да е наред. Тя знаеше причината за промяната в отношението му към нея. Али Яхия очевидно му е казал онова, което тя бе твърде горда да сподели. Разбирайки истината за брака й с Орхан, Мурад бе уталожил гнева си. Сега щеше да бъде негова съпруга! Тя срамежливо го погледна.

— Когато се върнем в Бурса ли ще се венчаем, или вече си се омъжил за мен? — запита тя.

Почувства как той трепна.

— Няма да си вземам жена нито в християнския, нито в мюсюлманския смисъл на думата. Отнася се и за наследниците ми. Отоманците стават с всеки изминал ден по-силни и вече не се нуждаят от политически съюзи, скрепени с брак. Ще си вземам кадъни, както това са правели предците ми.

Ядосана, разочарована и наранена, тя се отдръпна от него.

— Двама мъже ме желаеха достатъчно, за да се оженят за мен, господарю Мурад! Няма да бъда твоя курва!

— Ще бъдеш това, което искам да бъдеш! Адора, Адора, сладката ми, малка любима! Защо отричаш истината за чувствата си към мен? Ще променят ли чувствата ти някакви думи, измърморени над нас от някой свещеник?

— Аз не съм някоя незабележима селянка, дарена с вниманието ти — побесня тя. — Аз съм Теадора Кантакузина, принцеса от Византия.

Той се засмя.

— Ти си преди всичко жена, Адора. И второ, гълъбице, макар че още не си свикнала с това, ти си по закон моя робиня. Твое задължение е — подразни я той — да ми доставяш удоволствие. Той я дръпна отново в обятията си и я целуна. Но сякаш целуваше кукла, тъй като тя се стегна и стисна плътно устни.

Той нежно заля лицето й с целувки, надявайки се да отслаби съпротивата й. Тя вложи всичката си сила на волята да остане спокойна под меките устни, които нежно докосваха затворените й клепачи, челото, връхчето на носа, ъгълчетата на устата, упоритата й брадичка. Ядосано извърна глава, като по този начин непредпазливо изложи тънката си, бяла шия на устните му и той бързо се възползва от предложената му възможност. Дълбоко в себе си тя почувства зараждането на тръпката, когато устните му бързо се придвижиха надолу към ухото й, а после още по-надолу към гърдите. Тя успя да се пребори с трепета, но мястото му бързо зае паника и ръцете й се опитаха да го отблъснат.

— Не! Не! — Гласът й трепереше. — Не! Няма да ти позволя да направиш това!

Той вдигна глава и черните му очи се впиха в нейните.

— Ти ми принадлежиш — каза той тихо. — Не се нуждая от документи за притежание, за да го знам. Ти копнееш да ми се отдадеш, както аз копнея да те имам. Защо се съпротивляваш, глупачето ми? Вече трепериш от желание и скоро ще излееш удоволствието си във викове при сладостта, която ще създадем помежду си.

Главата му отново се спусна надолу и устните му се сключиха около едното й зърно, като нежно го засмукаха. Това изтръгна несъзнателен стон от нея. Съпротивата й отслабна, той удвои усилията си, разтвори бедрата й толкова бързо, че тя нямаше време да реагира, и коленичи между тях.

Наведе се и отново потърси устните й. Този път сладката й уста бе нежна под неговата, а устните й — отворени. Езиците им се замятаха, докато накрая тя извърна глава със стон, който показваше страстта й, и желанието му за нея се усили още повече.

Докато устните му отново дразнеха гърдите й, тя почувства огромната му мъжественост да нараства. Неспособна да се въздържи, тя се пресегна и я хвана с ръка. Стон на агонизиращо удоволствие излетя от него, когато тя го погали. Почувства как пръстите му я търсят, той въздъхна от нетърпение да я открие готова да го поеме.

Не можеше да чака повече. Пъхна ръце под хълбоците й и проникна в нея — отново и отново — докато накрая тя извика:

— Предавам се, господарю!

Чак тогава той се очисти от жестокостта, поникнала в него. Сега тя чувстваше члена му нежно да я гали, движейки се със сладострастно увлечение, носещо пълна наслада.

— Не спирай! Моля те, не спирай! — Тя се ужаси, като се чу да го моли. Собственото й тяло не й се подчиняваше. Движеше се бясно, мъчейки се да го погълне. Бе толкова хубаво, толкова силно! — Господи! Господи! — извика тя. — Ще ме убиеш с това, Мурад!

— Не, ненаситна моя — чу го тя да прошепва дрезгаво, — с това само те любя!

Знаеше, че трябва да се съпротивлява, защото той безсрамно я използваше. И все пак не можеше. Повече не можеше да сдържа желанието, течащо във вените й, и с отчаян хлип му се предаде напълно.

Чу го да вика името й през мъглата на полусъзнание. Бавно отвори очи. Той я гледаше страстно. Лицето й почервеня.

— Никога няма да ти простя това, нито ще простя на себе си — прошепна побесняла, с очи, изпълнени със сълзи.

— Кое? Това, че те накарах да признаеш истината пред себе си. Че си красива, желана и макар че го отричаш, че ме обичаш.

— Че ме направи твоя курва.

— Аллах, Адора! Защо отказваш да разбереш? Ти си моята любимка. Роди ми син и ще те направя моя кадъна. Ще те поставя над всички жени в моето кралство.

— Не! — Тя стана от леглото.

— Спри! — Странно, но тя се подчини на ядосания му глас. — Сега, робиньо, ела при господаря си! — За момент тя се вцепени и гласът му повтори: — При господаря си, робиньо! — Тя с неохота се обърна към него. — Сега, робиньо, падни на колене и ме моли за прошка!

— Никога! Никога!

Той бързо я придърпа в силните си ръце и я зацелува страстно. Тя бясно се задърпа и той се засмя.

— Ще продължавам да те целувам като наказание, докато ми се подчиниш.

— Извинявам се!

— Казах да коленичиш и да молиш за прошка.

Тя го погледна ядосано.

— По-скоро бих коленичила, развратнико, отколкото да изтърпя целувките ти. — Тя се отскубна от прегръдката му и падайки на колене, се престори на най-смирена робиня: — Простете ми, господарю!

— Господарю и повелителю, Адора.

Тя скръцна със зъби от яд.

— Господарю и повелителю — успя най-после да каже.

Той я дръпна и отново я целуна.

— Ти ми обеща! — извика тя, побесняла, че толкова бързо е нарушил обещанието си. — Обеща повече да не ме целуваш.

— Не съм — усмихна се той, доволен, че бе успял да я накара да му се подчини. — Казах, че няма да те целувам като наказание. Сега те целувам като награда за доброто ти поведение.

— Мразя те!

— Така ли? — Очите му светнаха злобно. — Побесняваш, само защото преди малко ме моли да не спирам да те любя. Малка глупачка! Тази вечер е само началото за нас, Адора.

Устните му се впиха в нейните и когато тя погледна в тъмните му, страстни очи, разбра, че е загубена. Чудото от краткия й брак с Александър си бе отишло завинаги. Това бе нов живот и тя нямаше друг избор, освен да го приеме.