Барбара Делински
Докато сестра ми спи (20)

Деветнадесета глава

Моли следеше редовно откритията в градинарството. Винаги имаше нови болести, ново лечение. Тя вярваше, че осведомеността й ще й помогне, ако растенията й се разболеят.

Сега се чувстваше по същия начин по отношение на донорството на органи. Запознаването й с процеса щеше да улесни нещата. Катрин не беше в състояние да мисли още за това; но когато настъпеше моментът, Моли трябваше да е готова да помогне.

Ако не беше събота, щеше да се обади на жената от социалната служба, която бе присъствала на срещата в четвъртък. Вторият човек, на когото се спря, бе една от медицинските сестри, които се грижеха за сестра й, нейна любимка. Жената беше приятно закръглена и излъчваше топлота и сигурност. Когато Моли попита дали може да поговорят, сестрата я отведе в една празна стая.

— Интересува ме донорството на органи — обясни й Моли, но побърза да я предупреди: — Моля ви, не го споменавайте пред майка ми. Още не е готова за това. Минаха само два дни, откакто стана дума за този вариант — тя погледна колебливо сестрата. — Колко време отнема обикновено?

— Зависи от човека. Майка ти и сестра ти са били изключително близки.

Моли кимна в знак на съгласие. „Изключително близки“ беше меко казано.

— Майка ти не е пожелала да се види със свещеник — отбеляза сестрата.

— Колебанията й не са от религиозно естество. А лични. Не е готова да се раздели със сестра ми. Не че аз съм — добави Моли бързо, — но Робин е подписала съгласие за донорство. Можете ли да ми кажете как става това?

— Разбира се. Всъщност е много лесно. Щом моментът настъпи, вие ни уведомявате. Ние се свързваме с банката за органи в Нова Англия, която изпраща свои представители за среща с вас. Те ви обясняват процедурата и получават съгласието ви. Имат опит в това, Моли. И дават съвети на семейството как да се справи с емоциите си.

— От какъв характер?

— Ох — въздъхна жената, — от всякакъв. Понякога членовете на семейството се гневят; не желаят да правят това. Понякога страдат, че друг ще живее, а техният любим човек си е отишъл. Повечето просто са съкрушени от загубата на близките си. Донорството на органи може да им донесе утеха. Някои хора искат да знаят всичко за приемника, други не желаят да научават нищо.

Моли беше самото любопитство.

— А ще ни дадат ли имена?

— Не. Нарушава се правото за неприкосновеност на личността.

— Но аз съм виждала клипове по телевизията за приемници, които се срещат със семейството на донора.

— Ако приемникът поиска да благодари на семейството на донора, банката за органи може да ги свърже, но само при положение, че и семейството на донора е съгласно. Представителите от банката за органи могат да кажат единствено: „Имаме седмина пациенти в Бостън, чакащи за сърце, шестима, чакащи за бъбрек“ и така нататък, но не дават подробности.

— Значи приемниците ще са от Нова Англия?

— Не е задължително. Местната банка е включена в националната мрежа за доставяне на органи на най-подходящите приемници. Ако те са от Западното крайбрежие, органът отива там.

— Имаме ли право да определим приемника? — попита Моли, защото си помисли, че ако Катрин чуе историите и види хората, чакащи за трансплантация, това би могло да я подтикне в тази посока.

Но сестрата се усмихна едва забележимо.

— С изключение на случаите, в които донорът и приемникът имат родствена връзка, това не се прави. Можеш ли да си представиш каква каша ще се забърка — обвинения в лични предпочитания, съдебни дела за дискриминация? Понякога чуваш как известна личност минава най-отгоре в списъка, но обикновено това са само слухове. Банките за органи спазват съвестно правилата.

Всъщност така беше добре, реши Моли. Робин би искала нейните органи да направят възможно най-голямо добро.

— Колко скоро след смъртта на донора се прави това? — поиска да знае тя, преминавайки за първи път отвъд границата на възможното решение. Беше длъжна да попита и все пак въпросът я накара да потръпне.

Сигурно неохотата й бе проличала, защото сестрата я прегърна през раменете.

— Веднага щом е възможно. В случаи като този със сестра ти, щом се вземе решението да се изключат апаратите, колелото започва да се върти. Уточняват се приемниците и се хоспитализират, преди да бъде изключено командното дишане. Щом смъртта се потвърди, лекар изпълнява процедурата. Представителите на банката за органи веднага отнасят органа при приемника.

Всичко беше ясно и добре организирано — но не и когато се отнасяше до Робин.

— Щом изключат апаратите, колко време ще мине, преди…

— Преди сърцето й да спре? — довърши сестрата с разбиране в гласа. — Без мозъчна дейност? Не много.

— Ще страда ли?

— Не. Тя не усеща нищо.

Моли преглътна. Краят изглеждаше толкова близо.

— Значи, щом се случи… щом сърцето й спре… ще бъде изнесена от стаята.

— И вкарана в операционна.

— А след това? Искам да кажа, например по време на бдението, ще видим ли нещо?

— Имаш предвид следите от хирургичната намеса? — попита проницателно сестрата. Или беше свикнала е този въпрос, или просто прочете мислите на Моли. — Не. Работи се много внимателно. Любимият човек трябва да изглежда непокътнат.

Моли кимна. Очите й срещнаха тези на сестрата.

— Щом на мен ми е трудно да разговарям за това, представям си как ще се почувства майка ми.

— Тя е силна жена. Просто трябва да стигне до това по свой начин.

 

 

Катрин знаеше, че няма много време. Нищо, абсолютно нищо в състоянието на Робин не се беше променило и все пак дъщеря й си отиваше. Тя среса с пръсти кестенявата коса на Робин и това възстанови донякъде дейния й вид на атлет, но челото на Робин беше твърде хладно, клепачите й — гладки. С всеки изминал ден тя все по-малко приличаше на онази Робин, която Катрин бе отгледала.

А може би промяната беше в главата на Катрин. Опитваше се да го приеме. Част от нея се боеше от това. Облягайки лакти на леглото, тя взе ръката на Робин в дланите си и като я целуна, се взря в лицето на дъщеря си.

— Обичам те — прошепна. Искаше да каже още нещо, но гърлото й се сви. Мислеше, че вече е изплакала всичките си сълзи, но очите й се напълниха отново.

Чарли я докосна по ръката.

— Хайде да се поразходим — предложи нежно.

Катрин продължаваше да гледа Робин. Не й говореше. Робин вече не я чуваше. Майка й приемаше това, макар че мисълта предизвика нови сълзи. Тя ги попи и се изправи. Ръката на Чарли й беше солидна опора, докато вървяха по коридора.

Повеждайки я към фоайето, той посочи навън. Далече вляво беше реката, но по-близо, на една поляна, се виждаше плакат: „Молим се за теб, Робин“. До плаката група приятели на Робин бяха насядали в кръг.

— И други нейни приятели са тук — обясни той, — но това е групата, която е избрала най-доброто място. Връщам обажданията от пресата. Засега успявам да удържа нещата.

Молим се за теб, Робин. Катрин отново се разплака. Притисна лице към ръката на Чарли и остана така, докато се успокои.

— Това ми е толкова неприсъщо — прошепна накрая.

— Да плачеш? — попита той и я прегърна.

— Да се предавам.

— Държиш се, както би се държала всяка майка. И си напълно изтощена.

— Съсипана съм. Финалът никога не е бил толкова близък, както е сега. Какво да правя, Чарли?

— О, скъпа. Не мога да реша вместо теб.

Тя изведнъж осъзна, че това не е честно.

— Началото на живота, краят на живота — защо винаги трябва да е избор на майката? Когато забременях за първи път, се налагаше да реша дали да бъда самотна майка, или да абортирам. Питър не изказа мнение. Изборът беше мой.

— Поне си имала такъв.

— И двете възможности бяха плашещи. Да избереш да абортираш е болезнено, дори когато го правиш с добри намерения. Щях да страдам с години и никога нямаше да познавам Робин. Този избор е дори по-лош.

— Това е цената да имаш живот, който си заслужава. Изборът е лесен, когато нямаш какво да губиш. Би ли предпочела да водиш друг начин на живот? — Тя се чувстваше достатъчно наранена да каже „да“, когато той добави: — Не би могла да направиш това, Катрин. Не е в природата ти. Винаги съм харесвал твоята решимост — отдадеността, с която вършиш всичко.

— Но сега се предавам — в гласа й прозвуча самобичуване. Това беше плашещата част от приемането на случилото се. Предаването беше предателство.

Чарли реагира с изненадваща страст:

— Не, Катрин. Ако някой се е борил през тези няколко дни, това си ти. Не става въпрос за предаване — гласът му омекна, — а да я оставиш да си отиде. И го казвам в най-положителния смисъл. В един момент ще решиш, че няма какво друго да се направи. Забавянето носи само още сълзи.

— Ти стигнал ли си този момент? — попита Катрин.

Той замълча, очите му бяха тревожни.

— Искам да започна да си спомням Робин такава, каквато беше преди. А то може да стане само когато се сложи край.

— Това ли е единствената причина да спрат командното дишане?

— Не само. Не.

— Коя причина би била достатъчна? — тя се огледа за нещо. Нещо конкретно. Причина, която да й дава утеха в бъдеще.

— Да се примириш със ситуацията.

Това не беше конкретно, реши тя. Беше мъгляво. Ала казано от Чарли, я накара да се замисли.

— Но тя не изпитва болка — изтъкна отчаяно. — Не страда. Сигурно има причина за това, че можем да оставим сърцето й да бие безкрайно дори когато мозъкът й е мъртъв.

— Някои хора го правят, за да спечелят време, докато се открие чудодейно лекарство.

— Ти вярваш в чудеса — напомни му тя, питайки се дали някаква частица от него не иска да чака. Би могла да се улови за това.

— Разумни чудеса — каза той. — Когато нещо се случи въпреки обективните обстоятелства, ние го наричаме чудо. Но в този случай не е така. Порових се в интернет, Кат. Говорих с приятели, които познават лекари. Никой от медиците не смята, че с резултати като нейните има шанс за възстановяване. Да, печелим време, но това е заради нас, не заради Робин.

— Заради мен — измърмори Катрин. — Робин беше най-важната част от живота ми. Не мога да си го представя без нея. Щом това… това бдеше свърши, щом престана да идвам тук всеки ден, в живота ми ще се отвори огромна празнота.

— Ще се затвори. Ще я запълниш с други неща.

Тя не можеше да мисли за това. Умът й отказваше да работи.

Слънцето вече слизаше ниско над реката, но приятелите на Робин си оставаха там.

— Някой трябва да им благодари.

— Моли е при тях.

Катрин опита да я види, но очите й бяха твърде уморени.

— Тя настоява за даряване на органи.

— Не настоява — поправи я нежно Чарли. — Просто казва, че Робин е проявявала интерес.

А това Катрин не можеше да пренебрегне. Ако беше научила нещо за отношенията с дъщеря си през тези няколко дни, то беше, че им е липсвала честност. А това беше честност. Тя не можеше да отрече знака върху шофьорската книжка, както не можеше да отрече съдържанието на дневника на Робин.

— Онова, което каза преди малко — обърна се тя към Чарли, — да си я представяме каквато е била… Ще можеш ли да го направиш, ако вземат част от нея?

— Разбира се, че ще мога — отвърна той уверено. — Нали помниш майка ми — колко страдаше, преди да умре, колко слаба и посивяла изглеждаше след толкова операции? Вече не я виждам така. Представям си я каквато беше, преди да се разболее. И с Робин ще стане така. Колкото до органите й, истината е, че ако ги запази, скоро ще се превърнат в прах. А ако се използват от други хора, ще удължат живота им — това беше утешителна мисъл.

— Значи си за даряването на органите й?

— Да. Но това може да се направи следващата седмица или следващия месец. Не е нужно да стане днес.

Катрин се загледа в брезовата горичка отвъд поляните, която вече бе започнала да жълтее, и прошепна:

— Все се надявам — знам, че звучи ужасно — надявам се някой от апаратите да се повреди, звънецът да не се задейства и никой да не се втурне в стаята; и тогава решението няма да зависи от мен. Означава ли, че съм ужасна майка?

— Не, скъпа. Ти си човек. Изборът е труден.

Тя искаше да попита кога ще стане по-лесно, но той вече й беше отговорил. Ще стане по-лесно, когато се примири със ситуацията. Вече се приближаваше към това. Но колкото повече се приближаваше, толкова повече се страхуваше.

Припомни си ясно онзи момент, в началото на бременността с Робин, когато бе осъзнала, че всъщност бебето ще трябва да премине през невъзможно малък отвор. Часове преди Робин да се появи на бял свят, тя беше усетила същата неистова паника.

Сега, с приближаването на смъртта, изпита същото.

 

 

Моли не беше планирала да седи с приятелите на Робин. Беше скитала по поляните, за да убие времето до пристигането на Дейвид, и изведнъж ги видя да й махат. Докато се усети, вече я прегръщаха и я караха да седне при тях. Когато се приготви за неминуемите въпроси, не последваха такива. Тези приятели знаеха положението.

Вместо това се фокусираха върху спомените, а те бяха добри. Моли дори се смя с тях, докато разказваха разни истории.

Но когато видя Дейвид във вътрешния двор, тя побърза да си тръгне. Имаше задача.

— Това сигурно ти действа добре — каза той, поглеждайки към плаката.

— Така е. Успя ли да се свържеш с твоя приятел?

Като направи знак е брадичка към сградата и я докосна леко по ръката, той я насочи обратно към болницата. Етаж нагоре и после по коридора към кабинетите, където я запозна с Джон Хардиган. Лекар в администрацията, Джон беше около четиридесетгодишен. Дейвид бе преподавал на сина му преди две години. Двамата мъже си бяха допаднали и понякога ходеха да тичат заедно.

Джон ги поведе към малка приемна. Когато вратата зад тях се затвори, той предупреди:

— Донорството на органи е много личен въпрос. Какво по-точно искате да знаете?

— Всичко, което можете да ни кажете — отвърна Моли.

Докторът хвърли поглед към Дейвид.

— Всичко — настоя Моли. — Моля ви.

Това бе достатъчно за мъжа, за да разбере, че намеренията й са сериозни.

— Донорството на органи е онова, което дава плът на мечтите — започна той. — В буквалния смисъл. В една година може да има 4000 души, чакащи за 2000 дарени сърца, и 4000 души, чакащи за 1000 дарени бели дробове. Черен дроб? Вероятно 18 000 души чакат, 6000 ще получат, а други 2000 ще починат, докато чакат. Бройката е още по-голяма, когато става дума за бъбреци — 60 000 души чакат, 15 000 получават, 4000 умират, докато чакат. Впрочем степента на оцеляване след трансплантация е внушителна, често достига 85 процента.

Моли не каза нищо. Не можеше да обсъжда цифри като тези.

— Точно сега в „Дикенсън-Мей“ — продължи той имаме жена с белодробна фиброза, вероятно резултат от възпаление. Тя е на тридесет и пет — млада за подобно заболяване, и има две деца. При белодробната фиброза в алвеолите се образува съединителна тъкан и затруднява дишането. Това обрича пациентката на заседнал живот, което пък ще доведе до други проблеми по-нататък. Един бял дроб ще й донесе нов живот. В момента имаме и още един пациент, двайсетгодишен мъж, заразен с хепатит при кръвопреливане още докато е бил дете. Има хронично възпаление на черния дроб, което изисква хоспитализация няколко пъти в годината, но въпреки това успя да завърши Дартмътския университет миналия юни. Мечтае да се занимава с медицински изследвания. Нуждае се само от половин черен дроб. Друг пациент може да използва втората половина и така и двамата ще оцелеят.

— Половин черен дроб? — смая се Моли.

— Само половин — потвърди лекарят. — Черният дроб е щедър орган. Горе има деца, сред които и седемгодишно момиченце, което страда от кистозни бъбреци. Няма нужда да ви обяснявам какво означава един бъбрек за него — лекарят продължи да говори за случаи, при които даряването на сърце, панкреас и дори на черва бе спасило нечий живот. Разказа за донори и семейства на донори и за тестването на нови възможности.

Когато свърши, Моли вече бе чула достатъчно, за да разбере защо Робин се е регистрирала като донор. После Дейвид й каза за Дилан Монро.

— Страхотно дете — увери я той. Вече бяха във вътрешния двор на болницата и довършваха вечерята си. Часовете за посещение почти бяха минали и имаше съвсем малко посетители. — Музикален гений — може да изсвири една песен само по слух. Вярно, че другите предмети му куцат. Малко трудно усвоява, но с повечко труд се справя. Същото е и със спорта. Доста е тромав. Причината е в зрението му, затова е толкова музикален. Ушите му служат по-добре от очите. Носи очила с голям диоптър, но заради състоянието на роговицата вижда нещата като в мъгла. Когато порасне достатъчно, ще му направят трансплантация. Дотогава трябва да се труди двойно повече от останалите деца. Не е въпрос на живот и смърт. Дори не е трансплантиране на орган, защото роговицата е само тъкан. Но ако можеше да видиш как това малко момче се старае да е като приятелите си, това щеше да ти сломи сърцето.

— Майка ми сигурно би се трогнала — отбеляза Моли.

— Можеш ли да й кажеш?

— Не. Но ще се наложи. Никой друг няма да го направи — като избута остатъка от пилето настрана, тя остави вилицата. — Странно — колкото Робин бе себична по отношение на някои неща, толкова беше всеотдайна в други. Обичаше да ръководи тренировки, обичаше да работи с хлапета, които имат нужда от допълнителна помощ. А даряването на органи? Прав си. Нуждата на момчето от трансплантация на роговица може да не е въпрос на живот и смърт, но тя би му съчувствала.

Дейвид се облегна назад в стола и се усмихна.

— Какво? — вдигна вежди тя.

— Помниш ли четвъртъка, когато ти помогнах да опаковаш багажа и ти ме попита какво съм разбрал за Робин? Всъщност научих повече за теб. Това, което току-що сподели, го доказва. Ти си обичала сестра си. Виждала си недостатъците й, но си се възхищавала на упоритостта й. Всичко, което стори тази седмица, доказва любовта ти.

— След като я изоставих — напомни му Моли. — Никога няма да си го простя.

— Ще си простиш — увери я Дейвид и взе таблата й, за да я отнесе заедно със своята до контейнера.

— Защо си толкова сигурен? — попита тя, когато Дейвид се върна.

— Защото си практична.

— Практична? — тръгнаха обратно към болницата. — Аз? Аз съм емоционална. Губя контрол. Действам, без да мисля.

— Но щом се успокоиш и си дадеш сметка какво си направила, ставаш практична. Заемаш се е нещата, с които другите в семейството не желаят да се нагърбят, но все някой трябва да ги свърши. Ти ще кажеш на майка си какво научи за трансплантацията, защото това ще й помогне да вземе правилно решение. Ще си простиш, че не си придружила Робин на онази тренировка, защото тя щеше да получи инфаркт, независимо дали си била там, или не — както щеше да се случи дори да се бях появил по-рано — той отвори вратата.

Моли мина през нея.

— Значи ли това, че си си простил?

— На ниво логика — да. Но на ниво чувства — още не.

Очите му срещнаха нейните.

— Горе ли се връщаш?

Моли кимна.

— Трябва да говоря с мама — тя влезе в асансьора. — Ти прибираш ли се?

Той погледна часовника си и влезе при нея.

— Има още пет минути, преди да свърши времето за посещения. Искам да мина покрай стаята на Алекс. Ако родителите й са там, ще продължа по коридора. Не съм мазохист — той натисна копчето за етажа, на който Моли трябваше да слезе, а после и за етажа, където беше стаята на Алекс. Вратата се затвори.

— Благодаря — каза Моли тихо.

— Асансьорите са лесни.

— Не. Благодаря ти, че ме свърза с твоя приятел. Благодаря ти, че изслуша хленченето ми и ми помогна да опаковам багажа и да си върна самочувствието. Ти беше моят светъл лъч в тази мрачна седмица — което беше меко казано.

— Чувството е взаимно — отвърна той и разтвори ръце.

Да прегърне Дейвид за Моли беше толкова естествено, колкото да се събуди под лъчите на слънцето, да полива растенията, да гали котките. Вече не мислеше за него като за Добрия самарянин, който беше намерил Робин. Двамата преживяха толкова много заедно. В един невероятно кратък и напрегнат период той се беше превърнал в най-близкия й приятел. Това я караше да се чувства добре, наистина добре.

Асансьорът спря. Вратата се отвори с плъзгане.

— Моят етаж — обяви той.

Тя го гледаше усмихната, докато вратата се затвори. Когато се отвори отново, на етажа на Робин, усмивката й беше изчезнала.

 

 

Дейвид наистина мислеше онова, което каза на Моли. Вървеше по коридора, готов да подмине стаята на Алексис, ако родителите на момичето са вътре. Едва когато се увери, че е сама, влезе и се изправи до вратата. Тя вдигна поглед и устните й се разтвориха в усмивка.

— Здравейте, господин Харис. Влизайте — надигна се на възглавниците. — Последна възможност. Утре сутринта се прибирам вкъщи.

— Така ли? — попита той, докато приближаваше леглото. — Това е страхотна новина. Как се чувстваш?

— Дебела — отвърна тя, потупвайки се по корема. — Карат ме да поглъщам огромни количества храна. Но това ще свърши веднага щом се прибера у дома. Просто съм имала нужда от малко почивка. Лекарите искат да си почивам и вкъщи. Настояват да не започвам с балета веднага. Но родителите ми не мислят като тях.

Точно от това се опасяваше Дейвид. Но дори и да пренебрегнеше факта чия дъщеря беше Алекс, той бе достатъчно добър педагог, за да знае, че трябва да избягва противопоставянето между родител и дете.

— Наистина се радвам за теб, Алексис. Ще те уведомявам за домашните, а ако има още нещо, което мога да направя…

— Кажете на всички колко добре изглеждам. Нали изглеждам добре?

Той се вгледа в лицето й. Сенките под очите й бяха един тон по-светли.

— Мисля, че изглеждаш отпочинала — отвърна.

— О, изглеждам много по-здрава. Моля ви, кажете на децата. Лекарите смятат, че съм напълно здрава. Това беше съвсем излишна тревога. Но аз не ви виня, господин Харис. Сестрата беше тази, която ме прати тук. Тя се престара.

Дейвид би могъл да изтъкне, че лекарите я бяха приели в болницата за два дни. Но не го направи.

— Винаги е добре човек да си направи изследвания — отбеляза той. — Нали ще ми кажеш, ако имаш нужда от нещо?

Тя се усмихна и кимна.

— Благодаря ви, господин Харис. Оценявам помощта ви.

Дейвид се почувства зле, напускайки стаята на Алексис. После забеляза Дона Акерман. Беше се облегнала на стената недалече от вратата на дъщеря си, със стиснати устни и ръце в джобовете. От начина, по който се изправи, му стана ясно, че го е чакала.

Когато я приближи достатъчно, тя попита:

— Каза ли ви, че утре се прибира вкъщи?

— Да. Това е добра новина, госпожо Акерман.

Но жената поклати глава.

— Отива в специализиран център.

Дейвид скри изненадата си.

— Тя сподели, че лекарите са казали хубави неща.

— Не са. Чува каквото й се ще да чуе. Вие знаете, че има проблем.

Той се поколеба. Но изглежда Дона очакваше истината. Затова каза тихо:

— Да.

— Благодаря ви. Много сте тактичен. Едва ли ви е било лесно — това беше най-голямата критика, която можеше да си позволи по адрес на съпруга си. — Този проблем не може да се реши бързо. Алексис вероятно ще остане в центъра няколко седмици, а терапията ще продължи и след това. Но тя ви харесва, Дейвид. Вие сте нейната връзка е училището. Ще има нужда от помощта ви.

— Разчитайте на мен — кимна Дейвид.

— Добре. Защото аз не знам как да й съобщя новината — каза направо жената. — Отгледала съм четири момчета. Никога не съм имала подобен проблем. Вие умеете да разговаряте с тийнейджъри. Тя не знае какво я чака.

— Може и да знае — отвърна предпазливо Дейвид. — Онова, което ми каза, може да е просто за заблуда. На тази възраст децата са прозорливи. Чувал съм Алексис да използва думата анорексия доста често. Ще бъда откровен е нея. Твърде умна е, за да я заблуждавам.

Дона замълча. После въздъхна.

— Боях се, че ще го кажете — промълви и като сви отново устни, отиде да види дъщеря си.

 

 

В мига, щом Моли влезе в стаята на Робин, знаеше, че няма да отвори дума за даряването на органи. Катрин явно беше разстроена. Гледаше Робин от прозореца, с ръце, вкопчени в перваза зад нея. Премести невиждащ поглед върху Моли. Свали едната ръка, но бързо я върна, сякаш се нуждаеше от опора. Очите й се насочиха към леглото.

Изплашена, Моли също погледна натам.

— Случило ли се е нещо?

— Не — отвърна пресипнало Катрин и се прокашля. — Не. Няма промяна.

— Зле ли ти е, мамо?

Катрин премести ръцете си отпред и ги скръсти плътно пред гърдите си.

— Не, скъпа.

Беше плакала. Моли виждаше ясно следите. Със зачервените си очи и следите от умора по лицето майка й изглеждаше много крехка.

— Не биваше да викам Питър — съжали Моли. — Това те натовари.

— Не е той, друго е — отвърна Катрин, без да вдигне поглед. — В един момент съм добре, а в следващия ме изпълва паника. Сякаш времето изтича.

— Никой няма да спира апаратите…

— Времето изтича — повтори Катрин. Моли се разтревожи.

— Къде е татко?

— Изпратих го у дома. Беше изтощен.

— И ти си изтощена. Защо не се прибереш, мамо? Утре сутринта всичко ще е същото.

— Всяка нощ е ценна.

Моли опита друг подход.

— Робин живееше ли при теб? Не, не искаше да спи под носа ти. Може би и сега иска да спи сама.

Очите на Катрин се просълзиха.

— Престани с това какво би искала Робин — извика тя и притисна пръст към устните си. След миг отпусна ръце. — Аз искам да остана, Моли. Освен това — добави тя — не мисля, че съм в състояние да шофирам.

— Аз ще те откарам — предложи Моли. В този момент мислеше повече за майка си, отколкото за Робин. — Татко ще те върне утре сутринта.

За миг Моли видя как майка й омеква и си помисли, че е спечелила битката. Но Катрин само поклати глава.

— Не. Никъде не искам да ходя.

 

 

Минути след като Моли излезе от стаята, Катрин промени решението си. „Не е вярно, че не искам да ходя никъде — помисли тя. — Искам да отида при майка си“.

Мисълта я стресна, но не можеше да я пропъди. Нуждаеше се от Марджъри — искаше да си излее сърцето и да поплаче в обятията й. Нямаше значение колко голяма или колко независима бе Катрин. Тя се нуждаеше от майка си.

Взе чантата си от стола и зарови за ключовете. Гребенът й падна на земята. Докато го вдигаше, се препъна в стойката на системата. Сграбчи я, за да се задържи на крака, и, слава богу, системата продължи да капе.

Най-сетне с ключовете в ръка, целуна Робин по бузата.

— Ще се върна скоро. Само отивам да видя Нана — беше й позволено да направи това.

Отби се в сестринската стая, за да ги предупреди, че Робин е сама. Може би щяха да я наглеждат по-често. Докато слизаше надолу с асансьора, си мислеше, че е добре в стаята да има видеокамери. Доколкото й бе известно, май вече никой не влизаше. Можеха да следят апаратурата от стаята си.

Вратата на асансьора се отвори. Вече се канеше да натисне копчето и да се върне обратно, когато отново си помисли за Марджъри. Нуждаеше се от майка си. Това, разбира се, беше почти ирационална потребност. Марджъри нямаше да й каже нищо, което да й помогне. Нямаше да разбере за какво говори Катрин. Нямаше дори да я разпознае.

Въпреки това Катрин продължи към паркинга. Вече беше тъмно, но големите лампи над главата й осветяваха колите. Отне й минута да си спомни къде я бе оставила сутринта. Зарови в чантата, но изпусна ключовете и се наведе да ги вдигне. Най-сетне отвори вратата и когато влезе в колата, усети как се задушава. Не й достигаше въздух.

Беше разстроена. Беше уморена. Беше изплашена.

Свали прозореца, пое си дълбоко дъх и запали мотора. Даде заден и излезе от паркинга. Пътят беше тъмен. Едва когато една кола изсвири остро и отмина, оставяйки я в тъмнина, тя осъзна, че не е включила светлините.

Пропускът я разтърси. Майка й имаше алцхаймер. Ами ако това бе ранен признак, че и тя е болна от същото? Не, не можеше да бъде, не и след всичко, което се случи тази седмица. Господ не би могъл да е толкова жесток.

Изтощена, тя се разплака. Когато зрението й се замъгли, намали скоростта, стиснала здраво кормилото, но въпреки това се озова на сантиметри от голяма пощенска кутия с формата на цвете. „Отбий и спри“, посъветва я вътрешният й глас, но тя зави твърде бързо и рязко. Колата излезе от пътя и заора в меката пръст. Все още с крак на газта, Катрин се опита да поправи грешката. Вместо това напълно загуби контрол и се удари в едно дърво.

 

 

Катрин се задушаваше. Мина минута, преди да вдигне глава, и още една, преди да раздвижи крайниците си. Никъде не я болеше.

Колата обаче не бе имала такъв късмет, съдейки по шума, който издаваше. В желанието си да спре звука тя изключи двигателя, но когато се опита отново да запали, моторът отказа да работи.

Единият от фаровете все още светеше. Тя се измъкна изпод ниските клони и използва светлината му, за да види какво бе направила. Врязаната в дървото предница се беше нагънала в странни чупки. Нямаше пушек, само смесена сладникава миризма на антифриз и трева.

Изведнъж коленете й омекнаха. Върна се с несигурни крачки при колата и поседя минута, за да дойде на себе си. Бедата можеше да е много по-голяма — за нея, за колата, да не говорим, ако имаше и пътник — но тя някак си не можеше да се почувства благодарна. Просто го възприемаше като капак на всичко останало.

„И каква е великата причина за тази катастрофа, Чарли? — попита се тя. — Или може би е твоята фея, мамо?“

Поне не плачеше. Това беше нещо.

Тъкмо вадеше мобилния си телефон, когато видя една кола да профучава, без да спре, и осъзна, че е нормално: намираше се поне на шест метра от пътя, а оцелелият фар светеше в обратна посока. Преминаващите шофьори не можеха да я забележат. Огледа се наоколо, но от мястото, където се намираше, не видя никакви къщи. Спомни си обаче за пощенската кутия с формата на цвете.

Някой трябваше да я измъкне оттук. На кого да се обади? Никой не беше пострадал, друга кола не беше замесена. Но ако дойдеше полицията, щяха да задават въпроси, а тя не беше в настроение да отговаря. Понечи да се обади на Чарли, но не й се обясняваше и на него. Осъзна, че единственият човек, когото иска в момента, е Моли. Момичето вдигна още при първото позвъняване.

— Мамо?

— Къде си?

— Току-що се прибрах вкъщи. Случило ли се е нещо?

Катрин беше на косъм да се изсмее истерично. Откъде да започне?

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

— Разбира се.

— Не съм в болницата. Стана лека катастрофа. Ще трябва да се оглеждаш за колата.

— Катастрофа? — възкликна тревожно Моли.

— Добре съм. Ударих се в едно дърво.

— Мамо!

— Добре съм, Моли. Наистина. Мога да ходя. Нищо не ме боли.

В настъпилото кратко мълчание тя си представи как Моли опитва да се успокои.

— Кажи ми къде си — гласът й звучеше на пресекулки, изглежда вече се беше запътила навън.

— Намирам се на Саут Стрийт, на около четири минути път от болницата. Знаеш ли онази пощенска кутия с формата на цвете?

— Да.

— Подминах я точно преди да изляза от пътя. Единият от фаровете още свети. Паркирай отстрани на шосето и ще ме видиш.

— Вече се качвам в колата. Сигурна ли си, че си добре? Обади ли се на полицията?

— И да започнат да ме разпитват?

— Добре — отвърна Моли. Двигателят й заработи. — Обади ли се на татко?

— Не. Той сигурно спи. Мисли си, че съм в болницата.

Докато Чарли успееше да дойде от вкъщи, Моли вече щеше да е тук. Освен това тя се нуждаеше от Моли.

Катрин обаче не каза на дъщеря си какво иска — не и докато Моли не прегледа колата й, не изключи единствения светещ фар и не помогна на Катрин да се качи в джипа. Едва тогава Катрин попита направо:

— Ще ме откараш ли в старческия дом да видя Нана?

Тъмнината не успя да скрие изненадата на Моли.

— Сега?

— Нали искаше да ида?

— Да, но през деня. Вече е почти единайсет часа.

— Мислиш, че може да е в леглото с онзи мъж? — предположи Катрин.

— Безпокоя се, че може да е заспала — отвърна Моли простичко. — Ще идем там рано сутринта. Тя наистина спи сама, мамо. Томас си има собствена стая в другия край на коридора.

Думите й подействаха успокояващо на Катрин.

— Просто ми е много трудно да разбера.

— Знам, мамо. Сигурно и неговото семейство се тревожи. Но те са просто две деца, които се срещат за първи път всеки ден. Не си спомнят какво е било преди и няма „после“. Живеят тук и сега.

— Тя се радва много, като го види — отбеляза Катрин. Благодарение на тъмнината й беше някак по-лесно да обсъжда това. Или може би беше заради удара в дървото, който отприщи дълго трупани емоции.

— Така изразява удоволствието си. Дали е той, аз, ти, сандвич към чая — за нея е без значение. Тя не знае защо нещо я кара да се усмихва.

Отново бе казано просто и ясно. Катрин се замисли върху това, когато Моли рече:

— Искаш ли да те закарам у дома.

— Не. Не у дома — тя беше напуснала болницата, защото се нуждаеше от майка си, но щом това трябваше да почака, й се искаше да направи нещо друго. Да действа беше в природата й. Цяла седмица се беше чувствала прекалено безпомощна.

— Тогава ела при мен — предложи Моли. — В къщата на Робин.

Къщата на Робин звучеше добре. Като кимна в знак на съгласие, Катрин се облегна назад в седалката. След минута започна да се отпуска. Хубаво беше някой да те вози, хубаво беше някой да поеме отговорността вместо теб за известно време.

Но въпреки че беше много уморена, не заспа. Вдигна глава, щом отбиха от шосето. Алеята към къщата беше тъмна, но тя можеше да помирише дърветата, цветята, сочната пръст. Точно от такива успокоителни се нуждаеше.

 

 

Моли все още мислеше къщата за такава, каквато беше, преди да започне да събира багажа — обзаведена просто, уютно и удобно. Виждайки я сега, докато отваряше входната врата, започна да се извинява:

— Съжалявам за бъркотията.

Катрин сякаш изобщо не я забеляза. Разгледа стаята, докосна перваза на прозореца, една лавица за книги, канапето. Моли я наблюдаваше изплашена. Беше усетила, че майка й трепери, докато й помагаше да се качи в джипа. Сега изглеждаше по-стабилна, но това не означаваше, че е добре. Възможно бе да е получила мозъчно сътресение. Възможно бе да има вътрешно увреждане. Можеше да се свлече и да си отиде за секунди.

След Робин всичко изглеждаше възможно.

Но Катрин не изглеждаше наранена. Подскочи изненадана, когато котката на Моли напусна убежището си зад кашоните и хукна по коридора.

— Същото ли е, за което си мисля?

— Да — Моли побърза да обясни: — Била е малтретирана. Аз я спасих.

— Но ти се изнасяш в понеделник — изтъкна майка й, звучейки съвсем като предишната Катрин.

— Не съм виновна, мамо. Ветеринарят ме помоли да я взема. Животинчето се нуждае от тихо място без други домашни любимци, а това беше единственото, за което се сетих.

Катрин се вгледа в нея.

— Защо ми се струва, че ветеринарят не е трябвало да те моли дълго? — изрече накрая по-скоро уморено, отколкото с упрек. — Сестра ти не ми каза, че имаш котка.

— Тя не знаеше. Взех я в понеделник. Затова се прибрах по-късно вкъщи. Клетото създание е живяло в ад. Много е наплашено.

— Това никак не е добре. Може никога да не се оправи.

— Ще се оправи. Виждам го. Вече не се крие толкова, колкото в началото. И обича леглото на Робин.

Катрин се прокашля.

— Ами след другия понеделник?

— Няма да е проблем, мамо. Вече съм го измислила. На котките не им трябва много пространство. Ще живее в стаята ми, докато намеря друго място.

— Може да не стане скоро.

Изведнъж Моли осъзна, че ще търси без Робин.

— Не — отвърна тъжно. — Само аз съм. Лесно ще намеря по-малка къща — но тя нямаше да има очарованието на сегашния им дом. — Все се надявам, че господин Филд ще се смили — Катрин не я слушаше. — Сигурна ли си, че нищо не те боли, мамо?

— Сигурна съм.

— Какво ще кажеш за една топла вана?

— Не. Бе само един малък инцидент. Просто не гледах къде карам.

Моли си помисли, че е било повече от това. Изглежда, че чувствата все пак бяха надделели. Това, че майка й искаше да види Марджъри, говореше достатъчно.

— По-добре да се обадя на татко и да му кажа, че си тук, преди някой да намери колата и да съобщи, че липсваш.

Катрин не я спря и тя се обади. Чарли звучеше много уморено, докато не чу думите „ударила колата“.

— Дай ми майка ти — нареди изплашено.

Катрин махна с ръка, че не иска да говори, но Моли настоя, знаейки, че баща й няма да се успокои, докато не чуе гласа на Катрин.

— Ето — пошегува се тя, когато родителите й свършиха разговора. — Видя ли, че не е толкова страшно — когато Катрин я погледна, тя предложи да направи чай.

Катрин се канеше да откаже, но спря.

— Това е добра идея.

Моли й посочи един стол, ала когато тръгна към кухнята, Катрин я последва. Поне тук нямаше кашони, което означаваше, че щеше да опакова до късно през нощта в понеделник. Засега обаче кутиите с чай на Робин все още стояха нахвърляни безразборно в шкафа.

Катрин се усмихна тъжно.

— Сестра ти обичаше чай.

— Имам най-различни, все се надявах, че мога да я стигна — след като огледа кутиите, Моли взе една. — Ще ти направя чай от жасмин и лайка. Пие се при стрес.

— Аз не се чувствам стресирана.

— Стресирана си.

— Не и в момента. Ти няма ли да пиеш?

Моли сложи вода в чайника.

— Не. Опитвах, мамо, но чаят не ми е по вкуса. Не съм Робин.

— Няма нужда да си Робин.

— Но ти я обичаш.

— Обичам и теб.

— Не както обичаш Робин.

— Вярно е — призна Катрин, без да трепне. — Никоя майка не обича децата си по един и същи начин. Всяко е различно.

— Робин има толкова много плюсове.

— Имаше — поправи я тихо Катрин.

Това беше отрезвяващ момент за Моли, знак колко далече е стигнала майка й. Употребата на минало време от Катрин беше признаване на реалността. Една мъничка част от Моли се канеше да се възпротиви, ако Катрин не беше продължила:

— И ти имаш своите плюсове.

— Мислиш ли? — в един момент Моли го вярваше, в друг — не.

— Робин виждаше силните ти страни. Завиждаше ти. Нали видя какво е написала?

Моли беше прочела „Защо сестра ми греши“ много пъти. Не беше онова, което бе очаквала да намери в дневника на Робин, и беше безкрайно тъжна, че Робин я няма, за да спори с нея.

Тя пусна пакетчето чай в голяма чаша, но когато го заля с врящата вода, Катрин се беше отдалечила. Моли чу слаб, неясен звук. Тръгна към стаята на Робин, където завари Катрин да хлипа със затисната уста. Моли я прегърна.

— Кой би могъл да помисли… — преглътна Катрин между две хлипания.

Моли изчака майка си да се успокои. Тя си пое дъх и едва сега забеляза котката, която стоеше с наострени уши в средата на леглото и я наблюдаваше предпазливо.

Катрин също я загледа.

— Тази котка има ли си име?

— Не. Нарекох я Фея.

— Нали знаеш, че щом й дадеш име, вече е твоя?

Моли знаеше.

Но тази котка и без друго беше нейна. Дойде при нея вечерта, когато Робин я напусна — може би дори в същата минута, макар че Моли никога нямаше да разбере със сигурност. Знаеше обаче, че няма да се откаже от животинчето.

Катрин не беше луда по котки; но понеже в стаята беше останало само леглото, трябваше да се примири.

Моли натрупа възглавници и я настани удобно. Котката не помръдна.

После реши, че трябва да остави Катрин за малко насаме със спомените за Робин, и си намери занимание в кухнята. След известно време се върна и седна със скръстени крака върху кувертюрата.

— Добре ли си? — попита тя, докато гледаше как Катрин отпива от чая.

— По-добре. Странно. Не усещам присъствието на Робин тук. Това е нейното легло и нейната стая, но къщата е твоя.

— Винаги е била.

— Съжалявам, че трябва да се местиш. Искаш ли да се обадя на господин Филд вместо теб?

Заедно с много други възможности за отлагане на местенето Моли бе обсъдила и тази, но я беше отхвърлила.

— Няма смисъл — отвърна тя. Въпреки че беше отчаяна, се опитваше да бъде реалист. — Той има сериозни причини да я продаде. И без друго трябва да се преместя. С Робин си деляхме наема. Не мога да се справя сама.

— Аз ще ти помогна.

— Не. Той е решил да я продава, а аз искам всичко да свърши по-скоро. Няма да ми бъде по-лесно след шест месеца или една година.

Катрин подви нозе странично върху леглото и се огледа.

— Това място ти подхожда. Също като „Сноу Хил“ — тя се замисли и отпи от чая си. — „Сноу Хил“ не успя да направи Робин щастлива.

Моли го знаеше, ала се изненада от признанието на майка си.

— А кое би могло?

— Преди седмица бих казала, че ще се състезава още няколко години, а после ще стане треньор.

— Като Питър? Мислеше ли за него?

— Подсъзнателно.

— Той е свестен човек, мамо. Самотен.

— Никой не му е виновен.

— И все пак е самотен. Мисля, че идването тук го разтърси.

Катрин замълча.

— Да — произнесе накрая. — И аз мисля така. Сигурно е изпитвал нужда да се срещне с Робин. А след твоето обаждане най-после се е решил. Мъжете са странни създания.

— В какъв смисъл?

— Трудно се справят с емоциите. Предпочитат да избягват трудните ситуации.

— Татко не е такъв.

— Той е изключение.

— И Дейвид Харисън не е. Можел е да подмине Робин и просто да се обади за помощ. Още ли ти се иска да го бе сторил?

Мина минута, преди Катрин да отговори.

— Не. Опитал се е да й помогне. Ако състоянието на Робин не е било толкова тежко, щял е да я спаси. Откъде да знае колко е била зле.

— Той е свестен човек. Много честен. И разумен.

— За разлика от Ник.

— О, Ник е толкова влюбен в Робин, че не си дава сметка за нещата.

— Защитаваш ли го? — попита Катрин.

— По-скоро се опитвам да го разбера — отбеляза Моли. — Но може и да го защитавам. Позволих му да ме използва.

Катрин се намести по-удобно върху възглавниците и остави чашата върху корема си.

— Ти не искаше да излезеш от сянката на Робин. Мислеше, че тя е по-добрата.

— Знаеше ли, че той още е влюбен в нея?

— Досещах се.

— Но си знаела, че любовта му е несподелена. Сестра ми не го искаше.

— Да — потвърди Катрин. — Сега вече го знам — тя довърши чая си, сложи чашата на нощната масичка и се плъзна по-надолу, за да прегърне Моли.

Моли искаше да помисли върху това признание и за другите неща, които майка й каза. Но сгушена в обятията й, предпочете да се наслаждава на топлината и спокойствието. Беше дъщеря на Катрин и винаги щеше да бъде. Почувства се по-добре.

Не чу нищо повече до сутринта. Катрин заспа. Благодарна, че е успяла да даде на майка си малко спокойствие, Моли се измъкна безшумно от стаята.

 

 

Катрин не беше ходила в старческия дом от шест седмици. Докато пътуваха нататък, тя си повтаряше, че Марджъри едва ли е забелязала; ала когато викторианската сграда изникна пред тях, почувства непоносима вина. И страх. Искаше й се майка й да е отново човекът, когото познаваше. Нуждаеше се от нея.

Лицето на дежурната сестра светна, засилвайки вината й.

— Радвам се да ви видя, госпожо Сноу. От доста време не сте идвали. Обедът в неделя винаги е специален. Нали ще останете?

— О, едва ли — отвърна Катрин. Не беше сигурна как ще се почувства, като види майка си, а и не спираше да мисли за Робин. Чарли сигурно вече беше при нея, но и Катрин трябваше да отиде в болницата. За първи път се откъсваше толкова дълго от леглото на Робин.

Разбира се, Робин нямаше да усети. Просто Катрин искаше да бъде с дъщеря си през малкото време, което им оставаше.

— Качвайте се тогава — усмихна се сестрата. — Тя е във всекидневната.

Докато вървеше след Моли по стълбите, Катрин се почувства скована. Явно бе резултат от седмицата, прекарана без движение, а за капак и удар в дърво. Повдигаше крака с усилие на волята.

По средата на стълбите спря. Последния път, когато дойде тук, се беше почувствала много зле. Сега всичко се върна — тъгата, болката, чувството за огромна загуба.

— Мамо? — обади се Моли предпазливо от горното стъпало.

— Не мога да го направя — прошепна Катрин и се вкопчи в парапета.

Моли тутакси се озова до нея.

— Можеш. Тя ти е майка. Ти я обичаш.

— Не е каквато беше.

— Нито пък ти. Нито аз. Нито Робин. Всички се променяме, мамо.

Катрин я погледна умоляващо.

— Но дали ще ме познае?

— Какво значение има?

Желязна логика. Как да спори? Любовта си е любов. Катрин обичаше Робин, макар мозъкът й да бе престанал да функционира. Със своята окончателност този факт сякаш бе по-лесен за възприемане. Марджъри можеше да я познае. Или да не я познае. Но си оставаше нейната майка.

Черпейки сили от Моли, Катрин тръгна отново. В мига, щом се озоваха във всекидневната, тя забеляза Марджъри — изглеждаше толкова красива и толкова спокойна, че Катрин за миг си помисли, че мястото й не е тук. Майка й седеше сама на канапе за двама и слушаше тиха църковна музика с притворени очи. Сивата й коса блестеше, прибрана зад едното ухо, и разкриваше красива перлена обица. Носеше пуловер в небесносиньо и бял панталон. В ъгълчетата на устата й играеше усмивка.

С размекнато сърце Катрин прекоси стаята и като коленичи, взе ръката й:

— Мамо?

Марджъри отвори очи. За един кратък миг те заблестяха от удоволствие.

— Здравей.

На Катрин й се искаше да вярва, че тя се радва, защото я е познала, но си спомни какво беше казала Моли. Всеки нов човек можеше да предизвика този блясък. Беше дълбоко вкоренено желание за общуване.

— Аз съм, мамо. Катрин.

Марджъри й се усмихна озадачено. Така правеха бебетата, осъзна Катрин. Подсъзнателно желаеха да ти угодят. Робин беше правила така. И Катрин я бе обичала заради усилията й.

Затова в този миг тя обичаше майка си.

— Изглеждаш много добре, мамо — отбеляза. — Харесва ли ти неделната музика?

Лицето на Марджъри остана безизразно.

— Неделната?

— Църквата, нали помниш? Посещавахме я често — ти, аз, татко. Помниш ли музиката в нея?

Марджъри се замисли, преди да отговори:

— Аз пея.

— Точно така — поощри я Катрин, сякаш говореше на дете. Връщането дори на най-малкия спомен бе окуражаващо. — Ти беше в хора известно време. Обичаше да пееш.

— Не знаех, че Нана е пеела в хора — учуди се Моли.

— О, да. Дълго време. Двамата с баща ми обичахме да я гледаме.

— Защо е престанала?

Катрин се поколеба. Не беше обсъждала това с майка си в продължение на години, но то би могло да предизвика някаква реакция. Като гледаше Марджъри право в очите, тя каза:

— Аз забременях.

— Но вече си била с татко. Никой не е знаел.

— Мама знаеше. И това я измъчваше.

— Но тя обичаше Робин.

— Обикна я постепенно — сега и Катрин започна да си припомня. — Имаше един много тежък момент точно преди да се омъжа. Помниш ли, мамо? Аз бързах да си събера багажа, защото с Чарли щяхме да се местим. Сутрин ми се гадеше и се боях от сватбата, боях се да имам бебе, боях се да напусна дома си — Марджъри сякаш се заслуша. „Може би гласът ми й звучи познато“, помисли Катрин с надежда. — Толкова много промени за толкова кратко време. Обвинявах те, че не ме искаш вкъщи. Ти каза, че греша, че искаш да остана, че не желаеш тази промяна в живота ни.

Марджъри се усмихна, но не каза нищо. Дали я разпозна? Нямаше как да разбере.

— Ти какво й отвърна? — попита Моли.

— Не спирахме да се караме и всяка от нас казваше неща, които изглеждаха все по-глупави.

— Например?

Катрин не беше мислила за това от години и все пак си спомни думите съвсем ясно:

— Тя ме упрекна, че не виждам колко много се гордее с мен. Аз я упрекнах, че не вижда колко много я обичам. Тя каза, че съм лекомислена. Аз й казах, че е старомодна. Глупави неща, но си изляхме всичко. После се успокоихме. Просто седяхме и се гледахме, усещайки връзка, която не би могла да се опише — всъщност имаше и още нещо, осъзна Катрин. Когато нещата се бяха уталожили, двете си бяха поговорили за неизбежността на промяната, за това, че трябва да се примирят с миналото и да приемат настоящето.

Катрин си помисли за Робин и стомахът й се сви. В следващия миг обаче се отпусна. Примири се с онова, което е било… приеми настоящето!

Тя притисна ръката на Марджъри към гърлото си.

— Ти спа в моето легло онази вечер — точно както направи Моли с мен снощи. Помниш ли, мамо? — лицето на Марджъри остана безизразно, но беше толкова мило и толкова познато, сякаш бе нейното собствено. — Не си спомняш — продължи тя тихо. — Трябва да приема това. Толкова много неща ми се наложи да приема тази седмица — Катрин се вгледа в ръката на майка си, в познатите нежни пръсти. — Моли ти е казала за Робин. Как майка да погребе детето си? — тя вдигна умоляващо очи. — Как, мамо? Кажи ми, моля те. Имам нужда от помощ.

— Аз… аз… — заекна Марджъри разстроена и явно неразбираща защо.

Моли докосна баба си по рамото, но това изобщо не успокои възрастната жена, която я погледна обезпокоено.

— Познавам ли те?

— Аз съм Моли.

Очите на Марджъри се върнаха на Катрин.

— Коя си ти?

— Катрин. Дъщеря ти. Майката на Моли — когато Марджъри не реагира, Катрин каза: — Аз отглеждам растения. Някога ти носех купища вкъщи. Бяха от „Сноу Хил“ — вече поуспокоена, Марджъри се заслуша, което бе напълно достатъчна причина да продължи: — Трябва да видиш „Сноу Хил“, мамо. Станал е много по-голям, откакто го видя последния път. Бизнесът ни се развива много успешно и купихме нова земя. Изобщо не съм предполагала някога, че ще ни трябва. Безкрайни редици е дървета и растения.

— Растения? — попита Марджъри.

— С това се занимаваме, отглеждаме растения. С тях сме едно цяло. Бива ме да ги отглеждам. Но Моли я бива още повече. Явно тя е моят безспорен наследник.

— Поради липса на по-добър — измърмори Моли.

Катрин вдигна стреснато очи.

— Защо го каза?

— Робин беше твоят безспорен наследник.

— Не и когато става дума за „Сноу Хил“. „Сноу Хил“ винаги е бил твой — тя се намръщи, когато видя изненадата на Моли. — Не го ли знаеше?

— Не.

— Растения? — отново попита Марджъри.

— И дървета — добави нежно Катрин. — Продаваме бор и клен. И плачещи върби, черешови дръвчета и дъбове.

— Аз съм човекът в сянка — възрази тихо Моли. — Работя зад кулисите. Не мога да ръководя „Сноу Хил“ като теб.

— Промяната е хубаво нещо — отвърна Катрин. Това беше урокът на деня, не по-лош, от която и да е неделна проповед.

— Ти каза, че никога няма да се оттеглиш.

— Може да съм бъркала.

— Какво би правила без „Сноу Хил“?

— Не знам — тя не беше мислила за това досега. Колкото и да бе съсипана обаче, идеята не й се стори толкова лоша. Какво беше написала Робин в „Коя съм аз?“ за Марджъри, която я подканя просто да се отпусне? Това също беше урок.

— Не казвам, че ще стане веднага. Но ти и Чарли се справихте много добре без мен тази седмица. Ако Ерин поеме част от работата на баща ти, двамата с него ще можем да пътуваме. Да спим до късно. Може да насочим усилията си към създаването на уебсайт на „Сноу Хил“. Кой знае.

— Върби? — попита Марджъри, връщайки Катрин към предишните й думи.

— Красиви дървета са, мамо. Обичат водата. Виж! — тя посочи с ръка: — Ето една отсреща, при рекичката. Виждаш ли как клоните са надвиснали над водата, а когато ги залюлее вятърът…

 

 

Разговорът вървеше леко и любопитството на майка й беше толкова невинно, че Катрин почувства ново спокойствие. Зародило се през нощта в къщата на Моли, то ставаше все по-осезателно в присъствието на Марджъри такава, каквато бе сега. Спокойствието беше добре дошло. Някои битки не можеха да бъдат спечелени.

Тя отново си помисли за Робин. Ако изобщо имаше битка, която не можеше да бъде спечелена, то тя бе в онази болнична стая. Нейната Робин вече я нямаше там. Да приеме това — да се отдаде на мъката и да се премести на място, където спомените са добри — изведнъж й се стори по-разумно. Чарли знаеше това. Моли и Крис също. Дори Марджъри го знаеше, независимо дали си спомняше, или не. Робин винаги е била кълбо от енергия. Не би искала да лежи в някакво легло и да не прави нищо.

Катрин поговори тихо с майка си още няколко минути. Без да знае, Марджъри й помогна. Но Робин беше дете на Катрин и тя трябваше да вземе окончателното решение. Независимо от факта, че бе проклинала тази необходимост през последните няколко дни, сега гледаше на нея с други очи. Вече ставаше въпрос за освобождаването на Робин. Това беше дар.

Не каза нищо на тръгване. Скоро щеше да дойде пак, много скоро. Преди това обаче трябваше да се изправи срещу нещо, което не можеше да отлага повече. Изчака да излязат на пътя и помоли Моли да й разкаже всичко, което е научила за донорството на органи.

 

 

След близо седмица безкрайно чакане едно-единствено телефонно обаждане задвижи нещата бързо и необратимо. Представители на банката за органи пристигнаха в болницата за часове и макар наистина да се оказаха точно толкова внимателни, колкото очакваше Моли, срещата с тях не беше от лесните. Родителите й, Крис и дори Ерин изглеждаха силни. Самата тя се чувстваше слаба.

„Последното решение е на семейството“, повтаряха представителите. „Няма да ви пришпорваме“. Но как да не усещаш бързината в предстоящите действия? В мига, щом се подпишеха документите, даващи на тези хора достъп до медицинските изследвания на Робин, нямаше да има връщане назад.

Моли беше тази, която настояваше за даряване на органите, но имаше моменти, когато би дала всичко, за да забави нещата. Макар никой да не го споменаваше, всички знаеха, че щом механизмът се задейства, апаратурата, която поддържаше живота на Робин, щеше да бъде спряна.

Лекарите ги увериха, че смъртта ще настъпи бързо и безболезнено. Щом изключеха командното дишане, Робин щеше да си отиде. Въпреки всичките й нови прозрения, на Моли й бе трудно да го приеме.

Не и на Катрин. Спокойна, докато Моли беше в сълзи, тя слушаше мълчаливо всичко, което казваха представителите на банката. Задаваше въпроси, може би с леко треперещ глас, но нито за миг не изгуби контрол. Кимаше с разбиране, когато те говореха за чувствата, които може да изпита семейството, но отклони предложението им за консултации. Бе взела решение и не мислеше да се отмята.

Моли й завиждаше за това. Майка й бе извървяла дълъг път от онези първи ужасяващи часове. Моли също, но тя все още не беше стигнала до края на пътя. Стомахът й се свиваше, а краката й не я държаха — класически симптом за безсилие. Опита да използва мантрата на Робин, но не си я спомняше добре. Не отделяше очи от майка си.

Катрин взе писалката, забави се за миг, поглеждайки към Чарли, после към Крис и Моли, но решението й бе твърдо. Трябва да го направим. Твърде много обичаме Робин, за да не я оставим да си тръгне. Лицето й беше бледо и макар че в очите й се четеше агония, те бяха съвсем сухи. Накрая ги сведе и подписа документите.

Минути по-късно членовете на семейство Сноу останаха сами в заседателната зала. Сърцето на Моли се късаше. Въпреки всичките й приказки за приемане на неизбежното, не искаше сестра й да умре.

Крис проговори пръв. Гласът му беше тих.

— Кога ще го направят?

Катрин стисна устни, после кимна:

— По-късно днес. Когато сме готови — изглежда долови състоянието на Моли и я улови за ръката. Гласът й беше спокоен: — Могат да вземат всеки друг орган. Но няма да вземат сърцето й. То винаги ще си остане наше.

— Не искам да умира — прошепна Моли.

— Никой от нас не иска, но донорството е едно от малкото неща, за които Робин е заявила волята си. Тя би искала да знае, че е помогнала на други хора. Има огромна нужда от органи. Ти ми го каза. Как може да не го направим?

— Но това означава…

— Робин не може да се върне при нас — отвърна Катрин, разтърсвайки лекичко ръката на Моли. — Може само да лежи безчувствена в онази стая отсреща. Бях с нея цяла седмица, Моли. Говорех й, умолявах я, настоявах. Молих се на Бог. Но тя не реагира. И това не е честно.

— Тя не би искала да живее по този начин. И не би искала да ни принуждава да участваме в това безкрайно бдение. Би искала да се отдадем на работата си. Би искала да сме в „Сноу Хил“ — гласът й омекна. — Изключването на апаратите е техническа подробност. Мозъкът й вече е мъртъв. Духът й все още е тук, но е вързан за леглото й, защото ние сме край него. Ако искаме да се освободи, трябва да направим това за нея.

Моли си спомни думите на баща си и не видя несъответствие. Да, душата на Робин беше на небето. Духът й обаче беше нещо друго. Той беше онази част от нея, живееща във всички, които оставяше след себе си. Затова думите на Катрин имаха смисъл.

И все пак Моли не споделяше спокойствието на майка си. Когато Катрин стана, за да се върне в стаята на Робин, Моли взе асансьора до партера и извади мобилния си телефон.

Петнайсет минути по-късно Дейвид седеше до нея на една каменна пейка във вътрешния двор.

— Чувствам се отговорна — заяви тя, след като му разказа за документите, които Катрин бе подписала. — Аз бях тази, която настояваше да дарим органите. Кажи ми, че съм постъпила правилно.

Преди пет дни, които изглеждаха цяла вечност, Дейвид я бе попитал същото. Като взе ръката й, той й върна подкрепата.

— Постъпила си правилно. А и Робин го е искала. Просто си предала желанието й и си дала нужната информация на майка си. Последното решение е нейно.

— Но дали е правилно? — попита Моли. Никога нямаше да забрави мига, в който семейството внезапно остана само в заседателната зала — сякаш след подписването на онези документи Робин вече не беше тяхна.

— Единственият проблем е времето — отбеляза Дейвид с разбиране в гласа. — Щеше ли да се чувстваш по-добре, ако бяхте продължили да чакате?

„Да“, помисли си тя. Готова беше на всичко, за да задържи Робин.

Но, разбира се, това беше неправилно. Дейвид я беше нарекъл практична и когато си върна самообладанието, Моли го доказа:

— Като знам, че няма надежда? Не. Знаехме какво предстои още от момента, в който ни съобщиха, че е изпаднала в мозъчна смърт. Изключването на апаратите. Окончателният край. Защо ми е толкова трудно сега?

— Защото обичаш сестра си — отбеляза той.

Така беше. Не можеше да си спомни завистта, раздразнението, дори онова, което понякога бе определяла като омраза. Точно сега имаше само обич.

— Не си единствената — каза Дейвид. Той отвори раницата и измъкна отвътре сноп листи.

Ник. Моли го разбра още преди да е прочела заглавната страница.

„Сърце на победител: биография на Робин Сноу“

— Заглавието не е особено оригинално — отбеляза Дейвид, — а и това е само една малка част, но е написано прекрасно.

Моли се зачете в предговора.

„Славата може да бъде жестока. Светът на спорта е пълен с истории на звезди, които се издигат мълниеносно само за да угаснат в следващия миг. В някои случаи телата им ги предават и те биват забравени. В други угасването е ментално, а споменът за тях — помрачен.

Но има и такива като Робин Сноу. Тя участва в първото си състезание на пет, в първия си маратон — на петнайсет години, и винаги се стреми да е сред най-добрите. В някои моменти е толкова нервна преди състезание, че почти се разболява физически, друг път е с толкова сериозни травми, че я поддържа единствено спортният й дух.

Тя не се смята за най-добрата, а само за най-упоритата. И биографията й го потвърждава. В почти всеки маратон, който печели, е била втора предходната година. Винаги се връща по-силна, по-издръжлива, по-целеустремена.

Попитайте я за най-големите й постижения и тя ще изброи Сан Франциско, Бостън и Лос Анджелис. Попитайте я за най-удовлетворяващите и тя ще ви разкаже за младото момиче в Оклахома, което е тренирало само по селските пътища, докато Робин не започнала да бяга с него. Ще ви разкаже за тренировките, които е водила в спортния клуб в Ню Мексико, защото тамошната треньорка починала от рак на гърдата две седмици преди голямото състезание.

Робин Сноу вдъхновяваше хората…“

Моли пусна листа и избухна в сълзи.

Дейвид я притегли в обятията си и я остави да плаче, докато сълзите й намаляха, но дори тогава не проговори. Седнала до него на каменната пейка, тя започна да усеща как болката в сърцето й си отива. „Вдъхновение“ беше положителна дума.

Опитваше се да почерпи сила от нея, когато той измърмори:

— Майка ти идва насам.

Тя бързо се отдръпна от него, избърса очите си и вдигна глава. Катрин беше достатъчно близо, за да я е видяла в прегръдките на Дейвид.

Но когато се приближи, Катрин не изглеждаше разстроена. Седна на крайчеца на пейката и като протегна ръка през Моли към Дейвид, каза:

— Дължа ви извинение.

Моли си спомни ясно сцената във вторник сутринта.

— Съжалявам, госпожо Сноу — отвърна Дейвид. — Изживяхте трудна седмица, вие и семейството ви. Аз имам вина за това.

Катрин махна с ръка в знак на несъгласие.

— Тази седмица беше дар. Тя ни даде нещо, което иначе не бихме могли да имаме. Научихме много — един за друг и за Робин. Нуждаехме се от време, за да свикнем с мисълта за смъртта й. Вие ни го дадохте. Благодарностите са неуместни, но те са всичко, което мога да ви предложа.

За това, че прости на Дейвид — за това, че го прие — Моли никога не беше обичала майка си повече, отколкото в този момент. Възвърнала увереността си, тя й подаде ръкописа.

— Трябва да прочетеш това, мамо.

Катрин се намръщи, когато видя името на Ник.

— За вестника ли е?

— Не. Дал го е на Дейвид да го прочете. Дълга история — добави тя, виждайки объркването на Катрин. — Но казва нещо важно.

Като пое страниците, Катрин се зачете — отначало мълчаливо, а после тихо на глас:

„Робин Сноу беше вдъхновение за атлетите по света. С цената на много труд се бореше с все по-яростната конкуренция и огромното напрежение, характерни за елитните американски състезатели. С приближаването на олимпиадата — връх в кариерата й, тя сама изтъкваше многото си преимущества. Семейството й беше начело на списъка. Смяташе подкрепата му за толкова важна, че когато срещнеше талантлива състезателка без семейство до нея, тя се грижеше някой от спортната общност да й помага или сама се заемаше с това. Беше близка с десетина млади жени, чиито семейства заместваше.“

Катрин погледна към Моли.

— Вярно ли е?

Моли също беше изненадана като майка си.

— Сигурно — осъзна тя. — Някои от имейлите до нея са невероятни. Тези момичета са я боготворели.

— Искам да ги поканя на погребението — каза Катрин, като изхълца на последната сричка от думата.

Моли сигурно щеше да се разплаче отново, ако мислите й не бяха съсредоточени върху Ник.

— Представяш ли си колко я е обичал? В чувствата му има нещо трагично.

— При това са само първите страници — отбеляза Дейвид. — После описва състезания и прояви — подробно и точно. Проверих ги. Но когато пише за характера на Робин, от думите му буквално струи любов.

Катрин обръщаше страницата, когато спря.

— Защо Ник ти е дал това?

— Защото семейството ми е в издателския бизнес. Надява се да го свържа с тях.

— Мислех, че си учител.

— Наистина съм учител. Но семейството ми е известно в издателските среди. Ник е направил връзката.

— Той страда не по-малко от нас, но по свой начин — заключи Моли. Беше очарована от обичта, струяща от думите му. — Може би дори му е по-тежко. Чувствата му бяха несподелени. Но бяха истински. И всички тези надежди и мечти рухнаха изведнъж. Той имаше нужда да говори за Робин, а ние не искахме да го слушаме.

— А дали останалият свят ще иска? — попита Катрин. Когато погледна към Дейвид, той вдигна вежди.

— Човекът знае как да напише увлекателна история.

— И какво ще направи семейството ти с тази?

— Нищо, докато не бъде завършена цялата биография. Ако я харесат, ще купят откъси от нея — но само ако и вие сте съгласни.

— Имаме ли думата? — попита Катрин с примирение в гласа.

— Абсолютно.

— Нямам власт над семейството ти.

Дейвид се усмихна успокояващо.

— Аз имам. Майка ми може и да не фигурира във ведомостите на компанията, но всички се съобразяват с нея. Ако гласува против нещо, то не може да мине, а тя ще наложи вето върху всичко, с което не съм съгласен. Все още съм нейното бебче. Ще се възползвам от това на секундата, ако вие не дадете окончателното си съгласие за отпечатването на биографията.

Моли знаеше, че е още рано да обича Дейвид. Сега, когато бе загубила Робин, къщата и дори приятелството на Ник, сигурно би могла да се увлече по всекиго. Но Дейвид не приличаше на никого от хората, които бе срещала досега. Беше стойностен човек и вече беше приет от семейството й, а това означаваше много за нея. Семейството беше важно. Дори Робин го бе осъзнала.

 

 

Малко по-късно Моли и Катрин отново влязоха вътре. Бяха се хванали за ръце. В най-тъмния от всички мигове Моли всъщност се чувстваше спокойна.

— Благодаря ти — усмихна се на майка си. — Беше добра с него.

— Казах това, което мислех. Беше седмица, изпълнена с дарове.

— Не разбирам, защо го казваш?

Катрин я стисна за лакътя.

— Кой все повтаряше какво би искала Робин? Тя обичаше да прави подаръци. Впрочем Дейвид също е един от тях. Не само заради това, което направи, но и за това, което е. Беше до теб, както аз не успях да бъда.

В този миг Моли не би могла да обвини майка си в нищо.

— Ти беше заета с други неща.

— Това не е извинение. Аз разчитам на теб, Моли. Може и да не съм го показвала, може дори да не съм го осъзнавала. Но сега го знам.

— Чувстваш се самотна — изтъкна Моли. Сега тя беше нейната дъщеря. По липса на по-добра беше изразът, който й дойде наум, също както тази сутрин при Марджъри.

— Защото губя Робин? Не. Просто те смятах за даденост. Ти винаги си била моята опора в работата. И за Нана също. Ти беше при нея, когато аз не можех да понеса болката.

— За мен е по-лесно. Не съм й дъщеря.

— Държах се егоистично, Моли. Не беше заради Томас. А защото не можех да приема загубата. Тази седмица помъдрях. Ти също.

Моли се надяваше да е така. Вярата на майка й в нейните способности й даваше крила. Тя все още не беше сигурна дали би могла да застане начело на „Сноу Хил“, никога не се беше виждала като лидер. Ала щом Катрин смяташе, че може да го направи, навярно бе така. И все пак каза:

— Сигурно е от дрехите.

— Не, Моли. Не се подценявай. Важно е какво има отвътре — после Катрин добави тихо: — Това е още един дар от Робин.

— Израстването ми?

— Това, че го видях.

— Но и израстването ми също. Ти си права. С Робин имахме проблеми.

— Всички сестри имат проблеми.

— Но винаги съм я обичала.

Катрин стисна ръката й. Моли я погледна и видя, че очите й, вперени в цифрите на асансьора, бяха пълни със сълзи.

Моли прегърна Катрин през кръста и не отдръпна ръката си дори след като стигнаха етажа на Робин. Баща й, Крис и Ерин стояха в коридора близо до стаята й. Моли и Катрин тъкмо бяха стигнали до тях, когато отвътре излезе Питър Санторъм.

Моли ахна.

— Обадих му се — обясни тихо Катрин. — Беше редно да го направя.

Жестът изтри и последните остатъци от вина, която Моли все още изпитваше, задето го бе довела тук.

— Благодаря ти — прошепна. Не беше само заради Питър, а за всичко, което Катрин бе казала. Толкова добри промени насред един кошмар. Може би с всички кризи е така.

Катрин стисна силно ръката й, след това я пусна. Приближи Питър и го прегърна, а Моли мислено й благодари за това. Питър изглеждаше съсипан.

Дори и Катрин да му беше казала нещо, тя не го чу, защото беше неин ред да прегърне Питър, неин ред да го успокои. Нямаше значение дали щяха да го видят повече. В момента той беше част от живота им. Робин щеше да остане доволна.

 

 

В стаята беше тихо. Мониторът, който следеше работата на сърцето, още бипкаше, а респираторът издаваше свистящите си звуци, но Моли вече не ги чуваше. Сега усещаше спокойствието на майка си. „Ако я обичаме… ще я оставим да си иде“. Думите изпълваха съзнанието й. И все пак, когато Катрин приглади косата на Робин, откривайки челото й, когато я целуна по бузата и й каза много нежно: „Всички сме тук, ангелче мое — вече можеш да си идеш — всичко е наред“, Моли избухна в сълзи. Не беше единствената, която плачеше. Но хлипанията не успяха да заглушат звука от прекъсвача, когато Катрин го премести на „изключено“.

Щом притокът на въздух спря, лекарите и сестрите пристъпиха напред. Самата затаила дъх, Моли наблюдаваше Робин напрегнато. Бяха им казали, че може да си поеме въздух за миг, но тя не го стори. Сърцето й продължи да бие още минута, върху монитора се изписваха последните вълни, преди липсата на кислород да си каже думата. Бипкането премина в равномерно бръмчене, после на монитора се изписа права линия.

Моли се опитваше да потисне риданията си и гледаше как майка й се навежда напред и опира буза в бузата на Робин. Раменете й се затресоха. Чарли отиде до нея и я отведе настрани. Лекарят прослуша сърцето, изключи мониторите, внимателно отстрани тръбата за дишане. После медицинският екип напусна стаята, оставяйки Робин със семейството й.

Без прикрепената към устата й тръба тя приличаше повече на предишната Робин, но бе неестествено неподвижна, което бе съвършено нетипично за нея. Застанала край леглото, Моли взе ръката й. Беше още топла. Тя не знаеше колко дълго я е държала, но Чарли с мъка отдели пръстите й.

После я изведе, за да може Катрин да остане още малко насаме с Робин. След това всичко свърши.

Новината се разчу бързо. Когато Катрин и Чарли стигнаха у дома, вече ги чакаше малък кортеж от коли. След седмица на почти пълна изолация Катрин беше благодарна, че са тук. Така нямаше да мисли за процедурата, която се извършваше в операционната. В такъв момент предпочиташе да споделя спомените си за първородното си дете.

На Робин събирането щеше да й хареса много. Имаше храна в изобилие и предостатъчно помощници в кухнята, за да се весели колкото й душа иска. Катрин разговаряше любезно с приятелите, съседите и работещите в „Сноу Хил“. Някой доля кафе в чашата й, друг й подаде кексче. Свикнала да сервира, сега тя се остави на грижите на другите.

Присъствието на Питър беше утеха, тъй като допълваше семейството на Робин, макар и само в ума на Катрин. Тя го представи на останалите като стар приятел и кимването му показа, че е постъпила правилно. Тъй като нямаше какво да разкаже за Робин, той изглеждаше доволен да слуша. При толкова много хора, нуждаещи се от катарзиса на споделянето, се получи добре.

Крис и Ерин се бяха отбили вкъщи за Клоуи и Катрин подържа бебето известно време, докато влизаше от стая в стая. Клоуи олицетворяваше невинността и надеждата. Тя беше твърде малка, за да помни днешния ден, но докато растеше, Катрин щеше да й разказва за леля й Робин. Щеше да преразказва някои от историите, споделени днес, да показва снимки, дори да й чете на глас. „Тя участва в първото си състезание на пет, в първия си маратон — на петнайсет години, и винаги се стреми да е сред най-добрите. В някои моменти е толкова нервна преди състезание, че почти се разболява физически, друг път е с толкова сериозни травми, че я поддържа единствено спортният й дух.

Тя не се смята за най-добрата, а само за най-упоритата. И биографията й го потвърждава“.

Дневниците й, компютърните файлове, авторизирана биография — имаше начини да запази Робин жива. Катрин едва сега започваше да го осъзнава.

Когато бебето стана неспокойно, тя го върна на Крис. И тогава забеляза Дейвид. Моли го представяше на група служители от „Сноу Хил“, но Катрин искаше да го представи на друг, по-важен човек. Тя го улови за ръката и го поведе към Чарли.

Как да го представи? Дейвид Харис — Добрия самарянин — приятелят на Моли — нашият бъдещ зет? Тя не спомена последното, макар че вече се беше загнездило в главата й. Моли може и да го познаваше съвсем отскоро, но Катрин беше сигурна за Дейвид, както беше сигурна и за Чарли преди трийсет и две години. И тогава всичко се бе случило бързо и в трудни времена. Нещо повече — в появата на Чарли в началото на живота на Робин и в появата на Дейвид в самия му край имаше някаква символична симетрия.

Докато Чарли разговаряше с Дейвид, тя видя Ник, който влизаше през входната врата и изглеждаше съсипан. Бързо улови ръката на Чарли.

Чарли проследи погледа й.

— Искаш ли да говоря с него?

Не. Трябваше да го направи Катрин. Докато се провираше между групичките към вратата, тя си мислеше как Ник бе използвал семейството. Но сега, докато беше тук и я гледаше с пълни с болка очи, той приличаше повече на човек, който е загубил близко и скъпо същество. Тя реши да забрави миналото. Нали това беше урокът на седмицата? С гняв не се постига нищо. Отричането беше неуместно. Ник може и да не беше мъжът, когото Катрин бе искала за Робин, а и Робин не го беше обичала, но той наистина я бе обичал.

Тя застана пред него и се усмихна тъжно, преди да разтвори ръце. Той страдаше. Моли беше права за това. А дълг на всяка майка е да носи утеха.

Ник беше сложна и определено амбициозна личност. Но нима Робин не беше? Може и да повръщаше преди състезания, но бягаше, печелеше и го вършеше отново и отново. Искаше да е най-добрата. И това не я правеше лош човек.

Същото бе и с Ник.

— Съжалявам — каза той тихо.

Катрин предпочете да му повярва, и то не само заради смъртта на Робин.

— Видях част от онова, което си написал за Робин, Ник. Прекрасно е. Ще ни е нужен некролог. Може би ще ни помогнеш да го съчиним?

Не беше нужно да й отговаря с думи. Благодарността, изписана на лицето му, беше достатъчно красноречива.

 

 

Телефонът иззвъня. След като Чарли й направи знак, Катрин отиде да говори от кабинета. Обаждаха се от болницата, за да й кажат, че работата в операционната е приключила, органите вече са на път към своите приемници и семейството може да вземе Робин.

Тя изпита смесено чувство. Но когато остави слушалката, осъзна какво им предстои. Щеше да има среща в погребалния дом тази вечер, за да направят планове за следващите няколко дни. Катрин се боеше от това. Не искаше да приеме мисълта, че ще спуснат Робин в земята. И какво щеше да е бъдещето без нея? Не можеше да си го представи. Но това трябваше да се свърши.

Един поглед към Чарли, бог да го благослови, и той прочете мислите й. Направи й знак да дойде до бюрото и извади един плик от чекмеджето.

— Това пристигна в петък. Извлечение от банката. Винаги им се обаждам, за да избера най-добрата лихва за Робин, и сумата е доста добра. Включва част от спечеленото от нея през последните пет години. Хвърли един поглед.

Катрин извади извлечението от плика и възкликна:

— Толкова много?

— Има още в акции и облигации.

Но Катрин тутакси осъзна още нещо.

— Никога няма да може да ги използва.

— Не директно. Какво ще кажеш да учредим стипендия за състезателки по маратон на нейно име?

Минаха няколко секунди, преди Катрин да разбере. После се усмихна.

— На Робин би й харесало.

Чарли й направи знак да почака и излезе от кабинета. Върна се с Моли. Катрин й подаде банковото извлечение. Моли го прочете. Изглеждаше озадачена, което направи думите на Катрин още по-мили.

— Май видях Дори Маккей във всекидневната? — когато Моли я погледна объркано, Катрин я погали по лицето. Сладко в своята наивност, подценяващо качествата си, но стабилно и силно, най-малкото й дете заслужаваше това. — Подарък от сестра ти — каза нежно, напълно уверена, че постъпва правилно. — Толкова често през тази седмица ми казваше, че обичаш Робин. Е, има нещо, което Робин не може да ти каже в отговор, но аз го знам. Спомням си първия път, когато тя те видя. Двете е теб бяхме в болницата, ти беше едва на няколко часа, увита в бебешко одеялце, но Робин искаше да те види, така каза. Когато понечих да те развия, тя избута ръката ми и настоя да го направи сама. Благоговението върху лицето й бе нещо, което няма да забравя никога. Отваряше специален подарък, най-добрия, който бе имала — своята сестричка — Катрин повдигна брадичката й. — Тя те обичаше, Моли. Би искала да запазиш къщата си.

Очите на Моли се изпълниха със сълзи на радост и тъга. Катрин я притегли в обятията си и се усмихна. Ето един поглед в бъдещето, осезаем подарък, който тя щеше да вижда във всекидневното удоволствие на дъщеря си. Робин не само щеше да хареса това. Тя щеше да е щастлива.

Катрин също.

 

 

Моли остана известно време в кабинета. Някои от приятелите на Робин в другите стаи бяха облени в сълзи, но тя не можеше да овладее радостните си чувства. Катрин изчака с нея, докато Чарли се върне от разговора с агентката по недвижими имоти.

— Без обещания — обяви той. — Но тя си знае работата. Ще направи сметките и ще предложи честна оферта на Терънс Филд. Ако някой може да свърши работата, това е Дори. Тя умее да убеждава.

Моли не знаеше какво да каже.

— Толкова неща се случиха.

— Някои сравняват живота със скоростно влакче. Според мен е като да яхнеш вълна. В един момент си на сърфа и всичко е спокойно…

— Извинявай — прекъсна го тя, — но ти никога не си сърфирал.

— Напротив — отвърна той, самата невинност. — Е, не съм кой знае какъв сърфист, но съм го правил. Намираш се в огромния океан, яхнал тази дъска. Водата е гладка, но усещането е измамно. Знаеш, че вълните се движат, наблюдаваш и чакаш и изведнъж усещаш леко раздвижване отдолу. Изправяш се. Олюляваш се, но запазваш равновесие, после се отдаваш на нещо далеч по-голямо от теб. Нямаш контрол над него. Просто се носиш по вълната и потъваш под водата толкова бързо, че губиш дъха си. След това всичко свършва. Отново гладка вода.

Моли все още не беше убедена, че баща й е сърфирал, но аналогията избистри ума й. Океанът, както земята, действаше успокояващо.

Тя го прегърна.

— Обичам те! — Ръцете му отвърнаха на думите й. Накрая тя се отдръпна и си пое дълбоко дъх: — Аз… ще изляза за малко — каза, като посочи с брадичка към вратата, която водеше от кабинета към задния двор.

— Искаш ли компания?

Тя поклати глава и го целуна по бузата. После излезе. Нямаше нужда да ходи далече. Родителите й притежаваха доста земя и тук, но моравата не беше голяма. Тревата бе скрила следите от някогашната люлка. Но тя я видя ясно, окачена на стария клен, чийто ствол бяха дълбали за сок като деца. Спомни си как Робин бъркаше жалкото количество мъзга, което успяваха да съберат, докато се превърне в сироп. Сигурно Робин е била на не повече от десет, Крис — на седем, Моли — на пет. Моли винаги първа опитваше сладката гъста течност — облизваше я от голямата дървена лъжица, която сестра й й подаваше с гордост.

А люлката? Робин я люлееше в малката седалка, преди да порасне достатъчно за голямата. Робин я придържаше, докато се катереше по тънките железни стъпала на пързалката. Робин в подножието на пързалката, с протегнати ръце, в очакване да я улови…

Сироп, люлка, пързалка. Вази, шноли за коса, пуловери. Самоувереност. Къща за двете. Робин я беше обичала. Осъзнавайки това, Моли се просълзи.

Внезапно изпита нужда да е там, където се чувства най-силна, и извади ключовете от джоба си.

— Къде отиваш? — чу тих глас зад себе си. Тя се усмихна, без да се обръща. Дейвид.

— Нуждая се от малко „приземяване“ — отвърна.

— Би ли обяснила?

Тя се обърна.

— Днес не съм била в оранжерията. Сигурна съм, че всичко е наред, има кой да полее. Но се нуждая от растенията си.

— Да те закарам ли?

Тя му показа ключовете си.

— Имам си кола.

Но той поклати глава бързо и уверено.

— Не бива да си сама.

Тя нямаше да е сама. Растенията й щяха да бъдат там. Също и котките й.

Но си помисли, че ако оранжерията е това, което я крепи, Дейвид трябваше да я види.

 

 

Цареше тишина. Работното време бе свършило и служителите си бяха отишли. Моли отключи една странична врата и пусна Дейвид вътре. Въздухът вече беше по-хладен. След още няколко седмици по рамките на прозорците щеше да започне да се появява скреж. Слънцето щеше да го разтопява, но той щеше да става все по-дебел е намаляването на дните и охлаждането на въздуха. Ала промените щяха да бъдат по-големи от пожълтелите листа и обраните плодове. С края на всеки сезон идваше обещанието за следващия.

Подобно на баща си, който с готовност посрещаше всяка нова вълна, и Моли се подготвяше за промяната.

„Не бързай толкова“, спря я изплашено гласче. Затова извади една торба от ъгъла е градинските принадлежности и зарови ръце в пръстта. Не говореше, просто дълбаеше в хладната пръст. Без значение какво щеше да й донесе бъдещето, независимо дали Моли щеше да оглави „Сноу Хил“, или щеше да се заеме с нещо съвършено различно, това щеше да го има винаги.

Най-сетне се почувства по-добре и вдигна очи:

— Твърде много, твърде бързо. Нуждаех се от това. — Когато извади ръцете си, под ноктите й имаше пръст. — Ако си се надявал на изисканост, очаква те разочарование.

— Не съм разочарован.

Нито пък Моли. Темпераментът на Дейвид й помагаше. Тя го усети в мига, щом пристигнаха тук. Нищо в него не промени аурата на това място.

Окуражена, тя почисти пръстта от ръцете си и го разведе наоколо. Афеландрата грееше с жълти цветове, мадагаскарското цвете — е розови и бели. Продължи по алеята и му посочи яркооранжевите цветове на хибискуса.

— С подходяща температура и много любов ще продължи да цъфти още месец и нещо. — Показа му кактусовата си градина, разположена на мястото е най-много слънце. И, разбира се, сенколюбивите си растения. — Моите бебчета — обяви с доволна усмивка.

Чу се глух шум, последван от жалостиво мяукане, и край тях профучаха няколко пухкави тела. Когато се върна в ъгъла, Моли видя кипнатата торба и разпиляната пръст наоколо. Завари една от котките. Беше Сайръс — болен от артрит мейнски котарак, който сигурно бе решил, че няма шансове да избяга. Моли го отнесе до една от пейките, настани го в скута си и го погали по любимото място между ушите. Това старче живееше в разсадника още от времето, когато тя беше тийнейджър. Нямаше да останат още дълго заедно. Моли изведнъж осъзна, че за нея е важно той да се чувства добре. Би могъл да живее в по-тясно пространство и освен това беше достатъчно хрисим на тази достолепна възраст, за да приеме съжителството е една малка плашлива котка. В къщата й наистина можеше да му е добре.

Нейната къща. Щом мъката от следващите няколко дни отминеше, щом нещата на Робин бъдеха преместени у дома при Катрин — където им беше мястото — Моли щеше да се отдаде на радостта си. Щеше да разопакова своите неща, да пренареди мебелите, дори да направи някои от подобренията, които планираше Терънс Хил.

Знаейки, че спомените за Робин винаги ще бъдат там, тя се изпълни с дълбоко чувство за топлота.

Нов шум прекъсна мислите й. Дейвид беше намерил метла и събираше разпиляната пръст.

Трогната, тя каза бързо:

— Няма нужда да правиш това.

Той само се усмихна и продължи да мете.