Барбара Делински
Докато сестра ми спи (16)

Петнадесета глава

Моли наду радиото по пътя към вкъщи, като пееше с него и се заглеждаше през прозореца в абсолютно всичко, за да откъсне мислите си от онова, което смяташе да направи. На Катрин нямаше да й хареса, но Моли мислеше за Робин. По отношение на Питър желанията на сестра й бяха ясни.

Моли паркира под дъба, влезе в къщата и отиде право в кухнята. Блекберито на Робин се намираше на плота до телефона — точно където го беше оставила, когато бе излязла за тренировката в понеделник. Батерията му беше паднала. Естествено. Но зарядното устройство беше наблизо. След няколко минути Моли го зареди достатъчно, за да види номера на Питър.

На Западното крайбрежие беше предобед. Тя се опита да си го представи. Телефонът иззвъня два пъти, преди да чуе задъханото:

— Санторъм слуша.

„Затвори, Моли! Направиш ли го, няма връщане назад. На майка ти няма да й хареса“.

Но Робин би го одобрила. Моли вярваше в това. Затова, пренебрегвайки колебанията си, каза:

— Аз съм Моли Сноу. Сестрата на Робин.

От другата страна последва кратка пауза, после любопитното:

— Сестрата на Робин? Как сте?

— Не съм добре — не знаейки точно как да започне, тя бързо изстреля думите: — Нямаше да ви се обаждам, ако случаят не беше спешен. Робин претърпя инцидент. Много е зле.

Изминаха няколко мига.

— Какъв инцидент?

— Масивен инфаркт. Проблемът, за който сте я уведомили. В понеделник вечерта е колабирала по време на тренировка. Един мъж я открил и й оказал първа помощ, но не знаем колко време преди това е припаднала. Не дойде в съзнание.

— Какво означава „много зле“?

— Тя е в състояние на мозъчна смърт.

Той изохка, явно разстроен. Гласът му стана дрезгав.

— О, боже! Опасявах се… предчувствах го. Отишла ли е на лекар, след като й се обадих?

— Да. Казали й, че има това заболяване, но че е в лека форма. Никой не й е казал, че не бива да бяга.

— Мозъчна смърт — повтори съкрушено той. — Изчакайте за минутка. В момента съм върху бягащата пътека. Трябва да я изключа. Не мога да мисля тук.

Тя чуваше гласове, звукът от някакъв апарат, после настъпи тишина.

— Така е по-добре — каза той. — Никаква надежда ли няма?

— Направиха всички изследвания. Жива е само благодарение на системите. Не можете да помогнете с нищо, ако дойдете, но се опитвам да си представя какво би искала тя. Единственото, което научих, е, че е искала да се срещне с вас.

— На командно дишане ли е?

— Да.

— Колко ще продължи? Какво смята да прави семейството ви?

— Не знам. Изминали са само ден и половина от последното изследване. Съкрушени сме.

— Съкрушени сте и не сте в състояние да вземете решение? — попита той за първи път по-грубо. — Ако очаквате да наклоня везните, отказвам. Не съм бил част от живота на Робин. Не искам да се произнасям за смъртта й.

Моли чу само първите му думи. Изобщо не й беше хрумвало, че той би могъл да участва във вземането на решение. И че самият той би могъл да отсъди. Това щеше да е истински кошмар, да не говорим, че Катрин нямаше да й прости никога. Почуди се дали не бе направила огромна грешка, когато той каза:

— Няма да взема отношение. Разговарял съм с Робин само веднъж. Тя така й не ми се обади. Това ми говори нещо.

Този път Моли го чу, но остана предпазлива. Не познаваше този човек, нямаше представа дали мисли каквото говори и дали няма да се обади на адвокат в мига, щом затвори телефона. Тя искаше да му стане ясно, че го чака сериозна битка, ако го стори.

Стараейки се да звучи досущ като Катрин, каза:

— Никой не иска от вас да вземате отношение. Ние ще решим какво да правим. Семейството ми е много задружно. Винаги постигаме съгласие и винаги правим най-доброто за Робин — връщайки се към последните му думи, добави по-меко: — А Робин е искала да ви се обади. Но се е бояла.

— От мен? Не съм я молил за нищо. Внимавах много за това.

— Бояла се е да не нарани мама. Аз също се боя, защото това обаждане може да я разстрои.

— Което повдига интересен въпрос. Защо не ми се обади лично тя?

— Защото не е видяла дневника на Робин. Аз го прочетох. Робин не е знаела на какво да вярва, след като сте се обадили. Искала е да си мисли, че сте съчинили всичко, но е проверила информацията и това със сърцето се е оказало вярно. Мама нямаше представа, че Робин е знаела за вас. Робин не й е казала и за сърцето.

Последва пауза.

— Това ме изненадва. Мислех, че са много близки.

— Бяха. Но това е различно — опита се да обясни Моли, без да злепоставя Катрин. — Мисля, че когато Робин е научила за вас, тя е решила, че не контролира напълно живота си. Възнамерявала е да промени това.

Затова се обаждаше сега Моли, затова — действайки от името на Робин — имаше готов отговор, когато той попита тихо:

— Какво очаквате от мен?

— Да дойдете да я видите. Тя е искала да се срещне с вас.

— А майка ви иска ли го?

— Не знам. Но Робин го е желала. Само това има значение.

 

 

В мига, когато Моли затвори телефона, я изпълни несигурност. От всички импулсивни неща, които бе правила в живота си, това можеше да доведе до най-голямата катастрофа. О, тя не се съмняваше, че Робин го иска. Но Катрин може би нямаше да й прости никога.

Питър щеше да вземе първия полет от Западното крайбрежие и да пристигне на другия ден призори. Вече имаше запазено място.

Търсейки уверение, че е постъпила правилно, тя отиде в спалнята на Робин. Стаята изглеждаше някак гола, но леглото беше непокътнато, а котката се бе разположила върху кувертюрата и вдигна глава, щом Моли приближи. Гледа я втренчено в продължение на минута, после отново отпусна глава. Беше решила да й се довери. Моли го прие като знак.

— Добрата фея — промърмори. Определено беше знак. Това, че се обади на Питър, бе правилно. Но какво да прави сега? Можеше да каже на Катрин или да не й казва. Можеше да каже на Чарли или да не му казва. Можеше да съчини някаква леко налудничава история за това как Питър имал предчувствие и сам се обадил. А можеше и да не казва нищо.

Нуждаеше се от обективно мнение, но единственият човек, за когото се сещаше, беше Дейвид. Затова изрови картичката му и набра номера му. Неговото „ало“ беше приглушено.

— О, боже — осъзна тя. — Ти си в час.

— Наред ли е всичко? — гласът му остана тих, но в него се прокрадна тревожна нотка.

— Все същото. Ще ти се обадя по-късно.

— Не, аз ще ти се обадя. Дай ми две минути — каза той и действително се обади точно след две минути. Сега гласът му беше ясен, освежаващо успокоителен. — Часът свърши — обясни. — Трябваше да им дам домашното. Обикновено не държа телефона си включен, но нали има проблем с Алексис…

— Как е тя?

— Ще ти обясня по-късно. Питала е за мен, затова отивам в болницата. Ти къде си?

— Вкъщи, но бих искала да се посъветвам с теб за нещо. Може ли да се срещнем там?

Уговориха точен час, в който щяха да се видят. Доволна, тя затвори телефона и отиде в кабинета. След няколко минути беше запаметила файловете на Робин на собствения си компютър, а също и на нов CD.

Той беше за Катрин. Моли искаше оригиналния диск за себе си. Вярваше, че сестра й беше оставила тези файлове за нея, и понеже не можеше да ги скрие от Катрин, майка й трябваше да се задоволи с копие.

 

 

Срещнаха се на паркинга. Дейвид приличаше на истински прогимназиален учител — с риза, вратовръзка и джинси, с кожена раница, която бе оставил на земята. Топлата му усмивка говореше, че е била права да му се обади. Канеше се да му повери лична информация. Не знаеше защо — може би защото той не беше свързан със „Сноу Хил“ и не познаваше приятелите на семейство Сноу или може би защото майка й го беше нападнала, а той не падна духом. Но Моли чувстваше, че може да му се довери.

Докато стоеше на паркинга, облегната на логото на „Сноу Хил“, изписано на, вратата на джипа й, тя му разказа за Питър.

— Невероятно — отбеляза той, когато тя свърши. — И си нямала представа за това?

— Никаква. Всъщност спомням си разни дребни неща, които е споделяла с мен. Когато една от приятелките й си осинови бебе, тя се чудеше как би се чувствал такъв родител, ако след време детето поиска да узнае кои са биологичните му родители. Освен това ми каза, че трябва да опитам да играя тенис и да се запиша за една седмица в някоя наистина добра тенис школа. Но как бих могла да знам защо говори всички тези неща? Ако Робин ми го беше сервирала миналата седмица, щях да й кажа, че сигурно е превъртяла. Още не мога да повярвам, че му се обадих — коя съм аз да го правя?

— Ти си сестрата на Робин, а нейните желания са ясни.

— Но какво да правя сега? Той вече лети насам. Ако го бях помолила да изчака, сигурно щеше да го стори. Той иска да дойде. Обади ми се пет минути по-късно да ме уведоми за полета си. Май отидох твърде далеч.

Дейвид се замисли за миг.

— Аз бих постъпил като теб.

Може би това бе причината Моли да потърси именно него. Той беше съюзник в момент, когато тя имаше нужда от подкрепа.

— Дали семейството ми ще е доволно? Майка ми?

— Вероятно не веднага. Но след време — да. Робин го иска.

— Робин е тук само като дух. Майка ми е тук от плът и кръв. Трябва ли да й кажа?

— Ти каза, че споменаването на името му я е извело от вцепенението. Това не е лошо, нали?

— Споменаването на името му е едно, а влизането му през вратата — друго.

— Долови ли враждебност към него?

Моли се замисли.

— Не. Но мама пази в тайна състоянието на Робин. В стаята могат да влизат само членовете на семейството. Нейна изрична заповед. Не позволява дори на най-близките приятели да идват в болницата. Може би смята, че той няма право да е тук.

— Дискът на Робин е у теб. Какво по-голямо доказателство от това?

Въпреки това Моли бе изпълнена със съмнения.

— Мама ще е бясна, че съм се обадила на Питър, без да я попитам.

Дейвид се усмихна тъжно.

— Това е дилемата със семейството. В очите на нашите родители ние винаги си оставаме деца. В кой момент порастваме? Те ни учат да се справяме в живота, но кога ни позволяват да действаме независимо?

— Никога — отвърна Моли. — Трябва да го направим сами. Ала как да разберем, че постъпваме правилно?

— Когато фактите говорят. Дневникът на Робин е достатъчно красноречив.

— Наистина би направил същото? — попита тя, нуждаейки се от потвърждението му.

— Да. Не че аз съм някакъв авторитет. Семейството ми не одобряваше постъпките ми. И макар че съпрузите Акерман едва ли са променили мнението си за мен, аз продължавам да мисля, че постъпих правилно.

Моли не усети инат. Не долови гордост. Това, което чу, бе убеденост, каквато изпитваше и тя по отношение на Питър.

— Мама може да откаже да го пусне при Робин.

— Би ли го направила, ако той вече е тук?

— Вероятно не. Но би могла да откаже да остане в стаята с него.

— И какво от това? Става въпрос за Питър и Робин. Погледнато по този начин, звучеше логично.

— Мислиш ли, че трябва да й кажа?

Той впери поглед в земята, после вдигна очи.

— Аз бих. Тя е преживяла толкова много. Редно е да е подготвена за това.

Моли се трогна.

— Невероятно е, че го казваш, като се има предвид как се отнесе тя с теб.

— Беше разстроена — той издаде неопределен звук. — Естествено, не бих искал да се повтори.

Мори долови някакво движение наблизо и се изправи.

— О, не — майка й се приближаваше към тях. Изглеждаше изтощена, походката й не беше решителна, както преди. Но очите й не трепваха.

С приближаването й Моли отново се превърна в плахата и неуверена дъщеря.

— Мамо, нали помниш Дейвид. Той е учител. Една от ученичките му е тук.

Катрин кимна, но не каза нищо.

— Госпожо Сноу — поздрави Дейвид почтително, но малко нервно, и се обърна към Моли: — По-добре да тръгвам.

Щом се отдалечи достатъчно, Катрин каза:

— Нашият Добър самарянин.

Както в походката, така й в гласа й липсваше нещо. В настъпилата пауза Моли успя да събере достатъчно смелост. Минало беше времето на полуистините.

Моли улови майка си за лакътя и я поведе към колата на Катрин.

— Загрижен е. Постоянно пита как е Робин.

— Можел е да се появи там по-рано.

— Не — изтъкна Моли, решавайки да не натяква на Катрин за предишната й тирада, — направил й е сърдечен масаж и е повикал помощ. Робин е можело да остане там с часове. Можело е да бъде ударена от кола в тъмното. Повярвай ми. Той страда, че не е могъл да стори повече.

Изведнъж Катрин спря.

— Двамата с него май доста разговаряте?

— Да, разговаряме — Моли я накара да тръгне отново. — Той е добър човек. Казах ти, че е учител.

Катрин сякаш се затвори в себе си. Когато стигнаха до колата й, тя попита:

— Наистина ли се отнасях по-специално към Робин?

— Да.

— Не е било нарочно. Просто бягането й отнемаше много време. Но ти си човекът, на когото разчитам. Гордея се с теб.

Моли не беше убедена, особено като се има предвид какво се канеше да каже:

— Обадих се на Питър.

Катрин се стресна.

— Какво си направила?

— Той пътува насам. Прочетох по-голямата част от дневника на Робин — заяви тя и извади диска от чантата си. — Наистина е искала да се срещне с него.

Катрин сякаш се парализира. Втренчи се ужасено в диска.

— Прочети го, мамо — настоя Моли. — Някои неща няма да ти харесат, но ако търсим знаци, оставени от Робин…

Катрин вдигна очи.

— Помолила си Питър да дойде? — когато Моли не отрече, тя извика: — Как си могла? Винаги съм се старала да осигуря на Робин пълноценен и смислен живот без него. Той няма право да я вижда в това състояние.

— Искала е да се срещне с него, мамо.

— Не е вярно.

— Прочети какво пише в диска.

Катрин затвори очи и отпусна глава. Когато отново я вдигна, постави ръка на врата си.

— Кога идва?

— Утре сутринта.

— Можеш ли да го спреш? Да му обясниш, че сега не е време за посещение.

— Ако не сега, кога? Това е последният му шанс. Освен това е нещо, което Робин е искала.

— Тя не е предвиждала това — укори я Катрин. — О, Моли. Имаш ли представа как ще се почувствам, когато той се появи? Не помисли ли за това? Или как ще се почувства баща ти? Той е единственият баща, когото Робин е познавала. Идването на Питър тук за него е равносилно на плесница в лицето. Ами Крис?

— Крис ще се справи. Ако ли не, време му е да порасне. Толкова малко можем да направим за Робин. Трябва ли да й отнемем и това?

— Тя не е искала да се види с Питър. Щеше да ми каже, ако е било така.

— Както ти каза за сърцето? — попита Моли и виждайки покрусения поглед на Катрин, омекна: — Прочети дневника й, мамо — примоли се тя. — Робин е имала мисли и чувства, за които не сме предполагали, но нито ти, нито аз имаме вина. Правехме всичко по силите си, за да й помагаме. Но тя не е била само Сноу. Била е себе си.

— Не искам да го виждам — каза Катрин, но Моли си помисли, че в това има нещо успокояващо.

— Не е нужно. Той може да дойде, когато не си тук.

— Не искам Робин да остава насаме с него.

— Аз ще бъда с нея през цялото време.

— Ами ако той реши да остане? Ако предяви бащински права и иска да участва в решенията?

— Няма. Заяви го категорично. Каза, че не е бил част от живота на Робин. И не е молил да идва тук. Аз го помолих, защото това би искала Робин. Права си, че тя може да не разбере, но ние ще знаем. Когато всичко свърши, искам да знам, че съм направила необходимото. Докато още диша.

Майка й зарови в чантата си и извади ключовете.

— Ти не го ли искаш?

Катрин влезе в колата, но когато се опита да затвори вратата, Моли я задържа.

— Отговори ми, мамо.

— Какво да ти кажа? Беше мъчителна седмица, а най-лошото тепърва предстои.

Тя я изгледа толкова тревожно, че Моли пусна вратата. Щом отстъпи, изведнъж осъзна, че майка й, която се справяше толкова добре в живота, сега беше изгубила контрол над нещата и това я ужасяваше.