Барбара Делински
Докато сестра ми спи (19)

Осемнадесета глава

На Катрин й бе нужна минута да се съсредоточи върху нея. И преди беше виждала шофьорската книжка на Робин. Озадачена, погледна Моли, която посочи малкия знак. Сърцето на Катрин заби учестено, когато осъзна значението му.

Необяснимо изплашена, тя попита:

— Ти знаеше ли за това?

— Разбрах едва днес. Извадих книжката, защото си помислих, че Питър може да иска някакъв спомен от Робин. Тогава видях знака.

Катрин отново го разгледа.

— Още нещо, което не знаех — измърмори и вдигна очи: — Не е ли трябвало да говори със семейството си, преди да подпише?

— Това е нещо обичайно, мамо. Приятелите й сигурно са направили същото.

— А ти? — попита Катрин.

— Не, но аз не съм на кисело мляко и билков чай — отвърна тихо Моли. — Това е добра практика, като протестите срещу използването на кожи от животни или отказването от телешко. Аз съм природозащитник, що се отнася до растенията, но не и за останалото. Не ме питай защо.

Отговорът беше очевиден за Катрин.

— Отказваш да го правиш, защото го прави Робин — тя отново се вгледа в знака. — Искаше ми се да ми беше казала.

— Сигурно е мислела, че ще те надживее.

— И аз мислех така — промълви Катрин и отново я прониза чувство за несправедливост. В гнева си каза: — Наистина ли си смятала да дадеш това на Питър?

— На Робин вече няма да й трябва, мамо.

— Но това не значи, че можеш да раздаваш нещата й.

— Той е тук сега. Изминал е целия този път. И няма да остане дълго.

— Той ли ти го каза?

— Не. Но знае, че не е желан.

— Не че не е желан — отвърна Катрин, опитвайки се да формулира точно какво изпитва. — Радвам се, че дойде. Беше права да го повикаш. Робин го е искала. Освен това така кръгът се затвори. Просто не искам още емоции — очите й отново се върнаха на знака, после се преместиха на Робин. Все още диша. Все още е жива. Все още е тук — нейната дъщеря, нейното дете. Как да сложи край? — Не знам какво да правя.

— Може би трябва да научим повече за това. Искаш ли да се поинтересувам?

Катрин бързо вдигна глава.

— За какво?

— Донорството на органи. Да разбера в какво се изразява.

— Още е твърде рано.

— Не да го направим, мамо. Само да попитаме.

— Никой няма да може да използва сърцето й.

— Има и други органи. По-добре да проучим вариантите.

Но всеки вариант означаваше изключване на командното дишане. Катрин пое дъх с усилие.

— Трудно ми е да мисля за това.

Моли видимо се притесни.

— Съжалявам. Мислех, че може да помогне.

— Защото ни казва какво иска Робин?

— Защото това ще е нещо добро.

Но Катрин се ужасяваше да не направи грешка.

— Ами ако Робин е имала нещо съвсем друго предвид, когато е подписала да стане донор на органи? Ами ако е мислела за внезапен инцидент от рода на автомобилна катастрофа, когато човек си отива за миг? Или, не дай, боже, убийство? — въздъхна Катрин уморено. — Само ме чуй: „Не дай, боже, убийство?“ Като че ли автомобилната катастрофа не е достатъчно лоша. Всяка майка се бои от това, особено когато нейното дете шофира за първи път. Но убийството е най-големият кошмар за една майка. Или поне тя мисли така — Катрин погледна Моли. — Ала това е дори по-лошо. Това решение. Как може да го понесе една майка? — тя не очакваше Моли да знае отговора, но се изненада от нейното мълчание. — Няма ли да кажеш нещо? — попита с тъжна усмивка. — Къде остана желанието ти да спориш?

— Трудно е да се спори за това.

— Да не е от роклята? Изглеждаш много зряла.

— Чувствам се много зряла. Когато се случи нещо подобно, всички се чувстват възрастни. Съгласна съм с теб, мамо. Това е по-лошо. Просто се опитвам да помогна.

Катрин се вгледа в най-малкото си дете — тревожни кафяви очи, пясъчноруса коса, измъкнала се от шнолата, широка тъжна уста. Тя беше не по-малко привлекателна от Робин, но по свой начин. Въпреки меките си черти Моли имаше доста остър език, което я правеше доста различна от Робин. Но Катрин не се оплакваше. Тя взе ръката на Моли и каза:

— Помагаш ми. Ти и Робин сте като двете страни на една и съща монета. Тя ми казва каквото искам да чуя, а ти — каквото не искам. И от двата вида отношение има нужда. Може би просто е било по-лесно да слушам нея.

— Трябва да се науча да се владея. Понякога говоря, без да мисля.

— Но казваш верни и мъдри неща. Като това за баба ти — Катрин постави ръката на Моли върху бедрото си и изпъна назад глава. Колкото й да болеше, трябваше да бъде изречено. — Имаш право. Просто не мога да се заема с това сега.

— Мислех си, че ако подновиш връзката си с Нана, това ще ти помогне да се справиш със загубата.

— В моето съзнание баба ти също олицетворява загубата.

— И все пак ми действа успокояващо.

— Тя? Или спомените за нея?

— Утехата си е утеха.

— Същото е и с Робин — изтъкна Катрин. Тя затвори очи и опря буза в ръката на Робин. Припомни си миризмите, които свързваше с детето си — следи от масажен крем или потни ръкавици, мирис на сандвичи с фъстъчено масло, които Робин отдавна бе престанала да обича. Радвайки се на възможността да намери убежище, Катрин се отдаде на спомените за катерушки и люлки.

 

 

Крис беше на детската площадка с Ерин и Клоуи. Често идваха тук през уикендите, защото Клоуи обожаваше да гледа децата. В този съботен следобед площадката бе пълна с играещи малчугани. Клоуи беше заинтригувана. Докато Крис я люшкаше в бебешката люлка, погледът й се местеше напред-назад, следвайки едно момиченце в не толкова бебешката люлка до нея.

Ерин дойде по-близо и каза тихо:

— Разкажи ми повече за него.

Крис не искаше да обсъжда Питър. Не искаше изобщо да мисли за Робин. Беше се надявал да си отдъхне на детската площадка.

Но Ерин беше попитала. А него го обвиняваха, че не иска да говори. Затова каза:

— Изглежда свестен.

Тя го смени на люлката.

— Странно ли беше да го видиш до майка ти?

— Само когато се замислях за това.

— Тя по-различно ли се държеше с него?

— Например да му пъхне любовна бележка в ръката?

Когато Ерин замълча, той й хвърли бърз поглед. Беше се намръщила.

— Нямах това предвид — обясни едва чуто. — Чудя се как се е почувствала, когато го е видяла за първи път след толкова години.

— Не каза. Поне не на мен. Може би е споделила с Моли. Двамата с татко се бяхме отделили в коридора.

— Не мога да си представя, че е възможно да живееш с подобна тайна и със страха, че може да бъде разкрита.

— Баща ми е знаел.

— Но Робин не е. Как мислиш, че се е почувствала, когато е получила това телефонно обаждане?

— Изненадана?

— Ти беше изненадан. Тя сигурно се е почувствала… ами шокирана, изплашена, дори разгневена. Не мога да си представя да крия нещо подобно от Клоуи.

— Ти не си майка ми. Не си била на нейно място. Понякога обстоятелствата ни заставят да вършим неща, които бихме предпочели да не правим. — Колко вярно беше това.

— Какво развитие на нещата само! — възкликна Ерин и отново засили люлката. — Как ли се е почувствал баща ти, когато го е видял тук? Искам да кажа, едно е да срещнеш човек, когото жена ти е познавала, но мъж, с когото е имала връзка? Сигурно е унизително.

Крис й хвърли неспокоен поглед. От приказките й реши, че тя знае за Лиз и сега го предизвиква да изплюе камъчето.

— Какво? — попита тя невинно. Той поклати глава и спря люлката.

— Време е за пясъчника — каза на Клоуи, докато я вдигаше от седалката.

Ерин повтори:

— Какъв беше този поглед?

Той отнесе Клоуи до пясъчника, пусна я долу, отмъкна една кофичка, сложи ръчичката на детето около лопатката и му помогна да загребе от пясъка.

— Кажи ми, Крис — настоя Ерин.

— Тук е детска площадка. Не е място за сериозни разговори.

— Аз не критикувам майка ти. Просто се опитвам да разбера. Сигурно не ви е лесно.

— Не знаеш и половината — измърмори той.

— Ами кажи ми тогава — подкани го Ерин. Като отъпка пясъка, той го изравни и каза:

— Гледай как го правя, Клоуи. Гледай какво прави татко — бързо обърна кофичката и я повдигна по-бавно, но пясъкът беше твърде сух, за да издържи. — Опа-а-а! Трябва ни вода — погледна към близката чешма.

— Коя половина не знам? — попита Ерин, но той взе кофичката и отиде при чешмата. Секунди по-късно се върна и посипа с вода срутилата се купчинка пясък.

В следващия миг видя как Ерин става и се отдалечава. Не си помисли нищо, докато тя не подмина детската количка, излезе от вратата на площадката и пое по улицата.

Смаян, той пусна кофичката и грабна Клоуи, която моментално започна да плаче. Опита се да я успокои, докато я слагаше да седне в количката. Когато нежните думички не помогнаха, той измъкна отзад една бутилка. После забута количката колкото може по-бързо. Ерин се беше отдалечила доста по улицата и вече завиваше зад ъгъла, когато я настигна.

— Какво ти става? — попита, щом най-сетне се изравни с нея.

Тя се обърна и го изгледа гневно. Той вдигна ръка, сякаш да предотврати гнева й, но бързо я свали. Тя не беше виновна в случая.

— Имам проблем — промълви.

— Не ми казваш нищо ново.

— Познавах Лиз Токи, когато бях в колежа.

Ерин се сви.

— Какво означава това?

— Познавах я.

Тя пребледня.

— Искаш да кажеш, че… че си имал връзка с нея?

— Продължи само няколко седмици и приключи, когато с теб започнахме да се срещаме. Но имаше малко застъпване в началото.

— Спал си и с двете?

— Не. Скъсах с нея, преди да спя с теб.

Ерин преглътна.

— Никога не си ми го казвал.

— Какво има за казване? Минала работа.

— Лиз Токи? Тя може да ти бъде майка!

— Само десет години е по-голяма от мен.

— И си намирал това за страхотно?

Той посегна да я улови за ръката, но тя я издърпа рязко. Не без известно отвращение към себе си Крис продължи:

— Беше забавно. Бях поласкан. Бях последна година студент и ми се лудуваше. Не се гордея с постъпката си, Ерин. Затова и не ти казах.

— Но си я довел в „Сноу Хил“.

— Не, не съм. Тя искаше да напусне големия град. Чула от един от доставчиците ни, че търсим дизайнер озеленител. Обади ми се. Уредих да се срещне с майка ми. Това е всичко.

— Но си казал добра дума за нея.

— Не съм. Тя сама получи работата. Имаше хубави препоръки.

— Как си могъл да работиш с нея? — възкликна Ерин изумено.

Крис бе постъпил съвършено наивно или просто безотговорно. И двете обяснения бяха жалки, затова не желаеше да ги обсъжда с човек, на когото държеше толкова много; но нали баща му го беше предупредил, че не е лесно да споделяш чувствата си? „Ако някой не е съгласен е теб, ти се чувстваш обиден, особено ако този някой е човекът, когото обичаш. Но това не означава, че трябва да се затвориш в черупката си“.

Затова той преглътна неохотата си:

— Честно, помислих си: „Това е някой, когото познавам — стара приятелка, и ако може да върши работата, защо не?“. Никога не е имало нещо между нас, след като скъсахме. Просто не съм мислил за нея по този начин.

— Какъв е проблемът тогава?

Крис се наведе напред. Клоуи беше заспала, а наполовина изпитата бутилка се търкаляше в скута й. Той се изправи и погледна жена си.

— Проблемът е, че Моли я уволни и тя търси отмъщение. Казва, че ако не я върнем обратно на работа, ще използва връзката ни.

— И как точно ще я използва?

— Ще ме скара с теб. Ще ти покаже снимка от тогава и една от тазгодишната конференция по озеленяване и ще намекне, че сме били заедно.

— Снимка от тазгодишната конференция?

— „Сноу Хил“ имаше павилион там, а аз съм Сноу. Направиха снимки с мен, Тами, Диърдри, също и с Гери. По дяволите, всичките са окачени на таблото до офиса на мама, а тази с Лиз е като всички останали. Не съм бил с нея, Ерин. Ти си моята жена. Избрах те, защото те обичам. Обичам Клоуи. Обичам живота си. Лиз Токи е неудовлетворен човек. Явно животът й не е потръгнал както е очаквала.

Ерин го изгледа — продължително и изпитателно. Накрая застана зад количката и я забута. Крачката й беше отмерена.

— Е? — попита той, влизайки в ритъма й.

— Какво „е“?

— Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре — отвърна тя сърдито. — Да не си очаквал, че ще правя сцени и ще искам развод само защото си бил с някоя друга преди мен? Ядосана съм, че ти е трябвало толкова време да ми кажеш, това е всичко. Толкова ли беше трудно?

— Да. Чувствам се мръсник.

— И с право. Сбъркал си. Но аз не съм неразумен човек, Крис. Ако ми беше казал за нея, когато се запознахме, сега нямаше да се превръща в драма.

Ерин забута количката по-бързо. Той също ускори крачка. Тя изглеждаше ядосана. Това го изнерви. След малко жена му позабави темпото. Той продължаваше да я поглежда.

— Лиз не означава нищо за мен — когато Ерин кимна, каза: — Вярваш ли ми?

— Като се има предвид проблемът ни с общуването и това, което току-що събра сили да ми кажеш, да, вярвам ти — тя му хвърли остър поглед, но пъхна ръката си под неговата.

Почувства се достатъчно облекчен, за да сподели още:

— Ти беше права. Нещата се промениха, след като се оженихме. Но също и проблемите — продължиха да вървят. Мълчанието й го подканяше да говори. — Аз съм добър счетоводител и мислех, че общувам както татко вкъщи. Изглежда не съм знаел как се държи той — ръката й се уви по-плътно около неговата, но тя продължаваше да мълчи. Затова той каза: — Излиза, че с мама са разговаряли, когато са сами. Откъде можех да знам? Дипломата по финанси не включва курсове по това как да общуваш с жена си. Не че не искам да знаеш нещата, Ерин. Просто не обичам да говоря.

— А не се ли чувстваш по-добре, когато го правиш?

Чувстваше се. Като спря количката, той привлече жена си към себе си и я прегърна силно.

— Кажи го — подкани го тя.

Но облекчението от разрешения проблем с Лиз отприщи други чувства:

— Сестра ми умира. Не знам какво да правя.

Ерин потърка гърба му.

— Тя беше добра сестра — продължи той. — Не харесвах всичко, което прави, но тя ни обичаше. Помниш ли тоста, който вдигна на сватбата ни? Помниш ли как прекъсна пътуването си, когато се роди Клоуи? Клоуи дори няма да я познава — гърлото му се сви. Известно време остана безмълвен. Ерин, изглежда, го разбра. Продължи да го държи в прегръдките си, независимо че бяха застанали по средата на тротоара. Той не се сещаше да се отмести.

— Мисля, че трябва да изключат апаратите. Но може би греша. Ако Клоуи лежеше така, бих искал да я задържа колкото може по-дълго.

— Ако не страда.

— Робин не страда. Добре е. Знам, че звучи ужасно, но това ни дава нещо. Ако всичко беше свършило миналия понеделник, нямаше да знаем за Питър, Моли нямаше да е толкова стресирана, че да уволни Лиз, Лиз нямаше да ме заплаши и двамата с теб нямаше да разговаряме — като се отдръпна от нея, той измърмори: — Не знам какво да правя.

— Тук си. В „Сноу Хил“. Това е достатъчно.

Той вдигна глава.

— И ти си в „Сноу Хил“. Татко иска да започнеш работа при нас.

— А ти?

— Ако това е, което искаш.

— А ти искаш ли ме там?

— Ти искаш ли да си там?

— Крис.

— Да, искам те там. Това е семеен бизнес, а ти си от семейството. И си добра.

— В какво?

— Във всичко, което е свързано с дипломация. Тактична си.

Ерин се прокашля.

— Невинаги. Поздравих Моли, когато уволни Лиз. Какво ще правиш с нея, Крис?

— Ще й се обадя. Обсъдих го с татко. Не я искаме обратно. Ще й предложа щедро обезщетение.

— Може би не бива ти да се обаждаш?

Крис със сигурност не искаше. Но беше съгласен с баща си.

— Аз оплесках нещата. Аз трябва да ги оправя. Това е мое решение. И тя трябва да го знае.

 

 

След като се прибраха у дома, Крис намери номера й в указателя на компанията и се обади.

— Много се забави — заяви Лиз, когато чу гласа му. — Дано чакането да си е струвало. Знаеш ли, че сестра ти е сменила бравата на офиса ми? Бях там рано сутринта и не можах да вляза! Искам нов ключ.

Дори Крис да не бе обсъждал ситуацията с Моли, Чарли, а сега и с Ерин, арогантността в гласа на Лиз щеше да реши въпроса.

— Никакъв ключ, Лиз. Никакво връщане на работа.

— Моля? — възкликна тя със същия надменен тон.

— Ще ти дадем заплатата за един месец и ще платим здравната ти осигуровка за два месеца.

— Вие ще ми дадете това? — тя се изсмя. — Явно не си ме разбрал. Мога да те унищожа, Крис.

— Не можеш да го направиш — Крис изпита удоволствие да го каже. — Цялото ми семейство знае, че с теб сме имали връзка. Също и жена ми. И, честно казано, на никого не му пука. Заплата за един месец и два месеца здравна осигуровка.

Последва мълчание.

— Готов ли си да видиш снимките във вестника?

Той отдръпна слушалката от устата си.

— Снимки във вестника? — повтори високо, за да го чуе Ерин. — От конференцията по озеленяване в Конкорд? — започваше да се забавлява. — Това ще е добра реклама за „Сноу Хил“, не мислиш ли? — отново заговори в слушалката. — Страхотна идея, Лиз. В момента жена ми замества татко — знаеше ли, че тя има диплома за пиар? Ще дадем историята на вестника в понеделник сутринта заедно с още няколко снимки. Тях може да не ги публикуват. Но идеята е добра. Благодаря ти за предложението.

 

 

Телефонът на Дейвид иззвъня. Беше се облякъл за джогинг, но се помайваше. Не беше излизал да тича от понеделник вечерта.

— Ало?

— Уейн Акерман е. Там ли си?

— Ъ-ъ-ъ, разбира се, доктор Акерман. Алексис добре ли е?

— Точно за това искам да поговорим. Идвам след десет минути — той затвори, преди Дейвид да може да му обясни къде живее. Разбира се, домашният му адрес беше в училищната картотека.

Апартаментът му бе малък и разхвърлян. Съзнавайки, че не може да направи кой знае какво за десетина минути, той отвори вратата, слезе по стълбите и се запъти към паркинга. Беше там, когато чу звука на BMW-то по улицата.

Акерман паркира и излезе от колата. Носеше кафяв панталон и черна риза.

— Благодаря. Знам, че е събота.

Дейвид махна с ръка.

— Как е Алексис?

— Била е изтощена, оттам и припадъкът. Вече се чувства значително по-добре. Има някои проблеми, които ще трябва да решим, но се надявам да ни помогнеш.

— Ще направя каквото е необходимо. Алексис е страхотно момиче.

— Искаме да намалим максимално стреса, а точно сега тя се безпокои най-вече какво говорят хората. Официалната диагноза е изтощение. Товарила се е повече, отколкото може да издържи. Ще отсъства от училище седмица-две, да си почине и възстанови. Нали нямаш нищо против да питаш колегите за домашните и да ми ги предаваш в офиса в края на всеки ден? Или още по-добре — да ги носиш вкъщи, когато тя се прибере? За нея ще е добре да поддържа връзка е някого от училището.

Дейвид знаеше, че всъщност онова, което Акерман цели, е училището да знае, че негов представител посещава Алексис. Това освобождаваше всички останали от необходимостта да идват и може би да разберат истината. С Дейвид, като единствения посветен, щеше да се неутрализира и малкото информация, която би могла да изтече навън.

На него не му харесваше да бъде използван по този начин. Това го поставяше в ужасна ситуация. Но имаше ли избор?

— Мога да го направя — съгласи се любезно.

— Ти ще си нашият говорител. Хората ще се обръщат към теб, ако искат да разберат как е.

— Аха.

— Ако имаш някакви въпроси, просто ми се обади. Целта е да мислим в аванс и да направим връщането на Алексис в училище колкото може по-безболезнено.

— Добра цел — отбеляза Дейвид. Отстъпи назад и изчака, докато директорът потегли. А после отиде да тича. Бягаше бързо и без почивка, сякаш се самонаказваше, че е бил такъв страхливец; но когато се върна на паркинга, вече беше претеглил фактите. Едно влошаване на отношенията с доктор Акерман щеше да се отрази на Алексис. Тя осъзнаваше, че Дейвид знае истината. В по-късен момент може би щеше да я сподели и със съучениците си. Засега обаче той щеше да играе по правилата.

Вече бе пред вратата, все още погълнат от мисли за Алексис, когато чу звука от автомобилен клаксон. Беше Ник Дюке, който не разполагаше с училищната картотека, за да види домашния му адрес, но все пак го беше научил.

Потен и мрачен, Дейвид застана с ръце на хълбоците и изчака Дюке да се приближи. Журналистът държеше голям кафяв плик.

— Ръкописът, който обещах — обясни, подавайки плика на Дейвид.

— Много сте бърз.

— Пиша го вече година. Не е пълен. Но ще ви даде представа какво правя — гласът му се сниши. — Някакви новини за Робин?

Дейвид поклати глава.

— Още ли е на командно дишане?

— Доколкото ми е известно. Вижте, не знам дали мога да направя нещо за вас. Нямам решаващ глас в семейния бизнес.

— Някой друг посещава ли Робин — приятели, други състезатели?

— Не знам.

— А вие посетихте ли я?

— Не. Защо питате? — Дейвид нямаше намерение да го улеснява.

Ник впери поглед в чакъла, после в дърветата.

— Не мога да ям, да спя, да работя… — вдигна очи към Дейвид. — Обичали ли сте някога?

— Не, поне в този смисъл.

— Ужасно е — произнесе с болка, която придаваше искреност на думите му. — Как си представяте да мислите за някого през цялото време? И да ме убият, не мога да спра да мисля за нея. Гадното в случая е, че май не бяхме един за друг. И двамата обичаме да побеждаваме. Смъртоносна комбинация, ако се бяхме събрали. Но се надявах, че щом спре да се състезава, всичко ще е наред. И изведнъж — мозъчна смърт. Не мога да го преживея.

Ник изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче. Дейвид не искаше да присъства на това. Всъщност не можеше да повярва, че човекът е искрен.

Но Ник Дюке, застанал до него и борещ се с емоциите си, наистина изглеждаше откровен.

Омеквайки малко, Дейвид отвърна:

— Вижте, ще прочета какво сте написали. Мога ли да ви се обадя?

Ник сякаш дори не се зарадва. Остана погълнат от мъката си.

— Разбира се. Номерът ми е вътре — погледна към дърветата, после отново към Дейвид. — Няма причина да ме харесвате. Няма причина да ми се доверите. Познавате вестникарите. Но това не е за вестника. Не съм бил в редакцията от два дни. Дори не знам дали ще се върна. Все ми е едно. Само ви умолявам, ако чуете нещо за Робин — ако настъпи някаква промяна, да ми се обадите. Ще го направите, нали?

Дейвид кимна утвърдително.