Барбара Делински
Докато сестра ми спи (4)

Трета глава

Едноетажната къща на Моли беше с южно изложение и слънцето огряваше таванското помещение целогодишно, а боровете в задния двор хвърляха гъста сянка в спалните и изпълваха въздуха с тръпчивия си аромат. Моли бе научила за къщата случайно — собственикът й, който се местеше от Ню Хемпшър във Флорида, беше дошъл в разсадника да предложи за продан дузина саксии с растения. Сега същият този собственик беше решил да направи ремонт и да продаде къщата, затова Моли и Робин трябваше да се изнесат.

Моли харесваше кухнята в стил 50-те. Също и пода от дъбови дъски, и старомодните прозорци с панти. Робин се оплакваше, че мястото е ветровито, а стаите тъмни, макар че всъщност й беше все едно къде живее. Почти не се задържаше у дома — пътуваше до Денвър, Атланта, Лондон, Лос Анджелис. Ако не участваше в маратон, половин маратон или 10 К^[1], тренираше ученици или присъстваше на благотворителни прояви. Повечето от кашоните в дневната бяха на Моли. Сестра й нямаше много багаж.

Робин се радваше на преместването. Моли — не, но щеше да го направи, само Робин да се оправи по-скоро.

Очаквайки обаждане от майка си, тя заспа с телефона в ръка. Сънят й беше неспокоен. Постоянно се събуждаше с ужасното чувство, че се е случило нещо лошо, без да си спомня какво точно. Но скоро се сещаше и оставаше да лежи будна и изплашена. Къщата изглеждаше призрачно тиха без обичайните ставания на Робин, за да слага лед върху една или друга част на тялото си.

В шест часа сутринта, закопняла за компания, Моли се огледа за котката. Животинчето беше изяло храната и бе използвало тоалетната, но не се виждаше никъде, макар че Моли бе претърсила къщата по-старателно от предната вечер. Тогава се бе забавила нарочно, защото искаше Робин поне веднъж да я почака. Колко дребнаво се бе държала. Мозъчното увреждане беше на светлинни години от травма на глезена или коляното.

Разбира се, Робин може би вече се бе събудила. Но на кого да се обади? Моли се боеше да се свърже с майка си, не искаше да буди баща си, а да се обади на Крис беше безполезно. От интензивното щяха да й дадат само официалната информация за пациентката. Критично състояние? Не искаше да чува това.

Затова поля и подряза филодендрона на тавана, почисти изсъхналите листа на един болен фикус, напръска възстановяващата се папрат и през цялото време й шепнеше мили безсмислици, докато запасът й от приятни думи се изчерпа. Тогава нахлузи джинсите и потегли към болницата. Разсеяно пое право към интензивното, като тайно се надяваше, че напук на всички очаквания Робин е отворила очи. Когато разбра, че това не се е случило, сърцето й се сви. Респираторът свистеше, апаратите проблясваха. Почти нищо не се беше променило, откакто си бе тръгнала оттук предната вечер.

Катрин спеше в един стол до леглото, опряла глава на ръката на Робин. Размърда се при появата на Моли и сънливо погледа часовника си. Произнесе уморено:

— Мислех, че вече си в разсадника.

Погледът на Моли остана прикован върху сестра й.

— Как е тя?

— Все така.

— Събуди ли се изобщо?

— Не, но аз й говорех — отвърна Катрин. — Зная, че ме чува. Не помръдва, защото още е травмирана. Но ние работим по въпроса, нали, Робин? — тя погали Робин по лицето с опакото на дланта си. — Просто ни е нужно малко време.

Моли си спомни какво беше казал лекарят за липсата на реакция. Лош знак.

— Направиха ли изследване с магнитен резонанс?

— Не. Неврологът ще дойде след един час.

Благодарна, че майка й не се оплаква от чакането, Моли стисна страничната облегалка на леглото. Събуди се, Робин, подкани сестра си мислено и се вгледа за движение под клепачите й. Сънуването щеше да е добър знак.

Но клепачите й бяха неподвижни. Или спеше дълбоко, или наистина бе изпаднала в кома. Хайде, Робин, събуди се, опита да й внуши този път по-настойчиво.

— Бягането й е вървяло добре до припадъка — отбеляза Катрин и вдигна ръката на Робин към брадичката си. — Пак ще бягаш, миличка — изведнъж затаи дъх.

Мислейки, че майка й е видяла нещо, Моли се вгледа по-внимателно.

Но Катрин продължи в същия дух:

— Ох, Робин. За малко да забравя. Днес следобед имаш среща с момичетата от „Конкорд“. Ще трябва да я отложим — вдигна очи и прибра косата зад ушите си. — Моли, ще се обадиш ли? Утре сестра ти има среща в Хановер с група ученици от шести клас. Кажи им, че е болна.

„Болна е много меко казано“, помисли си Моли. А и как да не си болен на това място — с проблясващите светлини, пиукането на апарати и ритмичното свистене на респиратора, което постоянно напомняше, че пациентката не може да диша сама.

Моли се беше откъснала за малко от болничната атмосфера, но Катрин — не.

— Изглеждаш изтощена, мамо. Трябва да поспиш.

— И това ще стане.

— Кога? — попита тя, ала Катрин не отговори. — Искаш ли да хапнеш нещо?

— Една от сестрите ми донесе сок. Каза, че най-важното сега е да говорим на сестра ти.

— Аз ще й говоря — предложи Моли, изпълнена с отчаяно желание да помогне. — Можеш да вземеш моята кола и да се прибереш вкъщи да се преоблечеш. С Робин имаме да обсъждаме доста неща. Трябва да ми каже какво да правя с кутиите с маратонки в дрешника й.

Катрин я погледна бързо.

— Не ги пипай.

— Знаеш ли колко стари са някои от тях?

— Моли…!

Моли не обърна внимание на предупреждението. Спорът щеше да им подейства успокояващо.

— Трябва да се изнесем до седмица, мамо. Маратонките не могат да останат там.

— Тогава ги опаковай и ги донеси у дома заедно с твоите неща. Щом намериш друго място, ще ги откараме там. Трябва да се погрижим и за колата й, паркирана е отстрани на пътя между болницата и Норуич. Ще изпратя Крис да я прибере. Още не мога да повярвам, че не си я карала с твоята кола.

Моли също не можеше, но сега не й се мислеше за това. Робин не даваше признаци, че чува разговора им. Внезапно Моли осъзна, че приказките за стари маратонки не помагат. Да говорят за износени маратонки, когато собственичката им е на изкуствено дишане!

Със сърце в гърлото тя впи поглед в лицето на Робин. Като дете Моли често беше чакала сестра й да се събуди. Спомняше си с каква надежда посрещаше всяко вдишване и как се отчайваше, когато издишаше. Сега Моли би била благодарна и на най-слабото движение.

— Ако имаш нужда от помощ при преместването, помоли Жоакин — предложи Катрин. — Провери графика му, когато идеш в „Сноу Хил“.

— Искам да остана тук — отвърна Моли.

— Сега не е важно какво искаш ти, Моли, а какво е най-доброто за всички. Някой трябва да е в „Сноу Хил“.

— Крис ще бъде там.

— Крис не може да общува с хората. Ти можеш.

Моли усети как очите й се навлажняват.

— Аз отговарям за растенията, мамо. Общувам с растенията. А тук лежи моята сестра. Как мога да работя?

— Робин би искала да работиш.

Робин би искала? Моли едва се сдържа да не реагира.

Робин никога не беше работила на пълна работна седмица. Бягаше, тренираше ученици, поздравяваше, усмихваше се — когато тя реши. Имаше офис в разсадника и уж отговаряше за специалните прояви, но на практика не вършеше почти нищо. Много често в деня на проявата отсъстваше. Беше атлет, а не специалист по бонзай, както неведнъж бе заявявала на Моли.

Но да го припомни на Катрин сега, щеше да е не по-малко жестоко, отколкото и да я попита какво ще стане, ако Робин никога не се събуди.

 

 

„Сноу Хил“ беше семейно начинание от момента на създаването му преди трийсет години. Разположен на повече от сто и петдесет декара първокласна земя на границата между Ню Хампшир и Върмонт, разсадникът беше прочут с дърветата и храстите си, както и с градинските си принадлежности. Но бисерът в короната му бе оранжерията, оборудвана със слънчеви панели, складиращи лятната топлина за зимата, с механизъм за рециклиране на дъждовната вода и с компютърен контрол на влажността. Царството на Моли.

Дори и след като се отби да види Робин, тя пристигна в „Сноу Хил“ първа. Оранжерията беше убежището на Моли в моменти на стрес и макар вече да не се криеше по ъглите или под пейките, тя намираше, че мястото има терапевтичен ефект. Въпреки цялото това модерно оборудване си оставаше градина.

Котките я поздравиха с мяукане и се отъркаха в краката й. Тя преброи шест, докато ги гладеше по главите и гръбчетата, после разви маркучите и се зае да полива растенията. Докато котките играеха наоколо, тя се местеше от място на място. Някои растения се нуждаеха от ежедневно поливане, други предпочитаха да са на сухо. Моли се погрижи за всички.

Една поставка с катурнати саксии й подсказа, че през нощта е имало посещение на зайци, най-вероятно подгонени от котките, които бяха отлични, макар и не дотам внимателни пазачи. Като остави маркуча, Моли изправи саксиите, отъпка почвата, отстрани наранените листа и помете. След като изсипа и последната пръст в канавката, отново се зае с поливането.

Слънцето още не се бе издигнало на небосклона, но в оранжерията беше светло. Именно този ранен час, преди да стане топло, беше времето за поливане. Моли му се наслаждаваше не по-малко от растенията. Когато капките вода заблестяваха под косите лъчи на слънцето, а почвата станеше влажна и ухаеща, оранжерията се успокояваше. Беше предсказуема.

Днес Моли се нуждаеше тъкмо от това. Не можеше да прогони Робин от съзнанието си за повече от минута. Нужни й бяха постоянни усилия.

Нави маркуча, прибра го на място, където клиентите нямаше да се спъват в него, и заскита из алеите. Провери за листни въшки една нова пратка хризантеми и внимателно подряза кафявите връхчета на бостънската папрат. Навлизайки все по-навътре между сенчестите пейки, заговори тихо на пеперомията, сингониума и спатифилума. Те не блестяха с особена красота и определено не приличаха на бромелията, но бяха надеждни и непретенциозни. Внимателно провери колко са влажни. Регулираният от компютърна програма сенник щеше да се спусне по-късно, за да ги защити от ярката светлина, която не понасяха, но горещниците вече бяха отминали.

Африканските й виолетки бяха очаровани от това. Те упорито спираха да цъфтят в знак на протест срещу жегата и по тази причина Моли отглеждаше по-малко през юли и август. Току-що беше презаредила и сега размести саксиите, за да се видят по-добре цветовете им.

Вдигна няколко табелки от земята, отбеляза си, че една от пейките се нуждае от поправка, и спря за миг да се полюбува на своето царство. Топлият влажен въздух и богатата миризма на пръст й действаха успокояващо.

После видя Крис, който никога не идваше толкова рано. Стоеше под арката, отделяща оранжерията от щандовете за продажба, и изглеждаше притеснен.

Моли го приближи с разтуптяно сърце.

— Случило ли се е нещо?

Той поклати глава.

— Беше ли в болницата?

— Не. Татко е там. Само поговорих с него.

— Знаят ли нещо повече?

— Не.

— Мама добре ли е?

Крис сви рамене.

Свиването на рамене не й вършеше работа. Тя се нуждаеше от отговори. Нуждаеше се от уверение, че всичко ще се оправи.

— Как е възможно? — избухна тя, давайки израз на насъбралия се страх. — Робин е напълно здрава. Би трябвало вече да се е събудила, нали? Може би няма нищо страшно, че остана известно време в безсъзнание, но толкова дълго? Ами ако не се събуди, Крис? Ако наистина мозъкът й е увреден? Ако не се събуди никога?

Той изглеждаше разтревожен, но не каза нищо и в момента, когато Моли бе готова да закрещи от безсилие, ги приближи Тами Фицджералд. Тами се грижеше за магазина за градински принадлежности. Тя също рядко идваше толкова рано, но походката й бе делова.

Моли не беше в настроение за проблеми с доставките. Не сега.

Нито пък Тами.

— Чух, че Робин е в болницата — каза загрижено. — Как е тя?

Всъщност Моли би предпочела проблем с доставките. Хората в „Сноу Хил“ бяха като семейство. Какво да им каже? Тъй като не беше обсъдила това с Катрин и Чарли, обърна се за помощ към Крис, но лицето му не изразяваше нищо. Попита любопитно Тами:

— Откъде разбра?

— Зет ми работи в Спешна помощ. Спомена нещо за сърцето й.

Дотук с обяснението, че Робин е „болна“.

Моли отново погледна към Крис, но той продължаваше да мълчи. А някой все пак трябваше да каже нещо. Накрая Моли рече:

— Не знаем много. Някакъв проблем със сърцето. Правят й изследвания.

— Сериозно ли е?

Какво да й отговори? Ако кажеше повече от това, Катрин щеше да се ядоса.

— Не знам. Чакаме резултатите.

— Нали ще ми кажеш, щом разберете повече? Не мога да си представя Робин болна.

— Така е — съгласи се Моли и добави: — Сигурна съм, че ще се оправи.

— Радвам се. Робин е върхът. Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.

Моли изчака Тами да изчезне в градинския център и се обърна гневно към Крис.

— Не знаех какво да обяснявам! Защо не ми помогна?

— Справи се чудесно.

— Ами ако не е истина? Ако тя не се оправи?

Той пъхна ръцете си в джобовете.

— Снощи, когато се обадиха от болницата — започна бързо Моли, нуждаейки се да сподели, — си помислих, че е нещо дребно. Сестрата ми каза да тръгна веднага, но не ми се искаше да чакам Робин, затова реших да свърша едно друго. Тя е била в кома, а аз си взимах душ, за да изглеждам добре.

Той доби смутено изражение, но продължаваше да мълчи.

— Тя трябва да се събуди — умолително произнесе Моли. — Робин е гръбнакът на семейството. Какво ще прави мама, ако не се събуди? — когато Крис отново вдигна рамене, тя извика: — Кажи нещо, за бога!

— Какво искаш да ти кажа! — попита той. — Нямам отговор.

Моли погледна часовника си. Беше минал повече от час, откакто бе напуснала болницата.

— Може би мама има. Връщам се в болницата.

 

 

Катрин стоеше между съпруга си и невролога и разглеждаше снимките на мозъка от изследването с магнитен резонанс. Докторът обясни, че са на Робин, и наистина, Робин беше изведена на носилка от интензивното и я нямаше в посоченото време. Но от казаното от лекаря за сянката и очертанията на мъртвата тъкан Катрин съдеше, че тези снимки не бе възможно да са на Робин. Според снимките увреждането беше твърде голямо.

Катрин беше изплашена както никога досега и ръката на Чарли върху рамото й не й помагаше много. Тя погледна към завеждащия интензивното отделение с надеждата, че той би могъл да внесе повече яснота, но той слушаше невролога.

„Ще поискаме друг специалист — помисли тя. — Двама специалисти, две мнения“.

Но върху снимките ясно беше написано името на Робин. И това голямо тъмно петно, което означаваше, че липсва приток на кръв… Тук нямаше нищо двусмислено.

Неврологът продължаваше да обяснява. Катрин се опитваше да слуша, но й беше трудно да го чуе заради бученето в ушите й. Накрая лекарят млъкна. Мина минута, преди Катрин да осъзнае, че е неин ред.

— Добре — каза тя, опитвайки се да мисли. — Добре. Как ще я лекуваме?

— Никак — отвърна неврологът със съчувствие в гласа. — Мъртвата мозъчна тъкан не може да се възстанови.

Хвърляйки поглед към Робин, Катрин му прошепна да говори по-тихо. Последното нещо, от което се нуждаеше Робин, бе да й казват, че нещо не може да се възстанови. Продължи тихо:

— Сигурно има начин да се лекува.

— Боя се, че няма, госпожо Сноу. Дъщеря ви е останала без кислород твърде дълго.

— Защото човекът, която я е намерил, е чакал прекалено дълго, преди да й окаже първа помощ.

— Вината не е негова — обади се Чарли.

Завеждащият интензивното отделение пристъпи напред.

— Той е защитен от закона, защото според него се е държал като самарянин. Дъщеря ви е получила инфаркт. Това е причинило мозъчното увреждане. На тези снимки се вижда, че…

— Снимките не могат да покажат всичко — избухна Катрин. — Знам, че Робин е с нас. Може би магнитният резонанс не е достатъчен. А може би апаратът е повреден — тя се обърна умоляващо към Чарли: — Нуждаем се от друг апарат, от друга болница, от нещо друго.

Катрин се беше влюбила в Чарли най-вече заради мълчанието му. Неговата тиха подкрепа беше перфектната обвивка на нейния собствен по-шумен живот. Нямаше нужда да говори, за да й покаже какво чувства. Очите му бяха изразителни. И в момента излъчваха дълбока тъга.

— Мозъчното увреждане означава ли мозъчна смърт? — попита с уплашен шепот, но той не отговори. — Мозъчната смърт означава, че си е отишла, Чарли! — когато той се опита да я прегърне, тя се отдръпна. — Робин не е получила мозъчна смърт.