Барбара Делински
Докато сестра ми спи (8)

Седма глава

Моли се разкъсваше от колебания дали да каже на Ник за ЕЕГ изследването. Докато се връщаше от посещението при баба си, тя се двоумеше и ту отваряше, ту затваряше капачето на мобилния си телефон, преди да признае истината. Да, тя му вярваше… но не напълно. Диагнозата „мозъчна смърт“ звучеше зловещо, а Ник беше от пресата.

Но също така беше нещо като местна знаменитост — всичко го познаваха, беше един от най-желаните ергени, притежаваше най-невероятните сини очи — и ценеше приятелството й. Робин твърдеше, че той използва Моли, но за какво? Моли и Ник се бяха сприятелили, преди той и Робин да станат гаджета. Моли беше тази, която ги запозна.

Но тя уважаваше желанието на майка си да бъде оставена на спокойствие. Затова се отказа от обаждането.

Заета с мисли за Робин се върна в „Дикенсън-Мей“. На една от пейките до входната врата тя видя Добрия самарянин. Вратовръзката му я нямаше, ризата му беше измъкната от колана. Седеше с лакти, опрени на коленете, но щом я видя, изправи гръб и впери в нея въпросителен поглед.

Тя се усмихна тъжно.

— Не е добре.

Той отпусна рамене.

— Съжалявам.

Припомняйки си ясно хапливите думи на майка си, Моли се запита дали Катрин знае, че е тук.

— Бяхте ли горе?

— Само колкото да видя, че ви няма. Не исках да разстройвам майка ви. И без това трябваше да се видя с един човек.

— Тук, в болницата?

— Да. Приятел на приятел. Нуждая се от информация за анорексията. Една от ученичките ми има проблем.

Моли оцени възможността да смени темата за мозъчната смърт с по-безопасна и седна до него на пейката.

— На кой клас преподавате?

— Осми. Тринайсет-четиринайсетгодишните. — Когато тя сви вежди многозначително, той провлече: — М-м-м, да. Трудна възраст. Най-големите в прогимназията и затова се държат нафукано. Много тормоз, и то не само на по-малките. Малтретират се взаимно. Момичетата са напълно развити и се мислят за големи. Ходят по купони. Обличат се предизвикателно. Половината момчета са влезли в пубертета, останалата половина не са. Онези, които не са, са уязвими.

— Коя е анорексичката?

— Едно от моите момичета. Балерина, много е талантлива и е изключително скромна. Не е купонджийка, защото прекарва всяка свободна минута в балетната школа. Но и да е навлязла в пубертета, няма как да се разбере. Слаба е като тръстика.

— Родителите й сигурно са наясно с проблема.

— Би трябвало, но се съмнявам. Те са прекалено амбициозни. Майката е адвокатка. Бащата работи в образованието. Съмнявам се, че искат да го видят.

— Говорихте ли с тях?

— Не е толкова лесно. Бащата е директор на училището и мой шеф. Гордее се с децата си. Отличници са и печелят всички местни награди. Няма да му хареса, ако му кажа, че дъщеря му има някакъв недостатък.

— Анорексията не е недостатък. Тя е болест.

— В случая с дъщеря му е недостатък, който ще рефлектира върху него и жена му, затова въпросът е деликатен.

— Но вие сте загрижен — тя го четеше в очите му.

— Да, но дали трябва да си пъхам носа, където не ми е работа? Те сигурно знаят, че нещо не е наред. Вероятно други хора са им обърнали внимание. Аз съм просто един обикновен учител по история.

— Може би ви е грижа повече от останалите.

— А може би действам необмислено. Преди няколко години — в друг град и друго училище — докладвах за измама. Беше много явна. Наистина нямах избор. Но ученикът беше син на приятели на моите родители. Двете семейства още не си говорят. Родителите ми така и не ми простиха.

— Но ако това момиче е болно…

— Затова се колебая — отвърна той. — Понякога действията могат да имат обратен резултат. Както стана със сестра ви. Ако е изпаднала в мозъчна смърт, значи изобщо не съм й помогнал. Само съм удължил агонията.

— Невъзможно е било да знаете как ще се развият нещата. Не бива да се обвинявате.

— И вашите родители ли мислят така? — попита той и продължи, преди Моли да успее да намери някакъв по-дипломатичен отговор. — Понякога човек е потърпевш и в двата случая. Кое е по-доброто — да стоиш със скръстени ръце или да предприемеш нещо?

Моли не знаеше отговора. Самата тя се разкъсваше от терзания. Ами ако бе закарала Робин и бе седяла с водата за пиене на пет минути път от нея? Навярно щеше да чака безгрижно, слушайки радио, докато мозъкът на Робин умира.

— Важното е, че сте опитали — отвърна тя. — Намеренията ви са били добри. Действали сте според съвестта си.

— Но в това има известна ирония. Станах учител, защото се надявах, че ще мога да живея спокойно, в мир със себе си и със света. Семейството ми е в издателския бизнес, и то на най-високо ниво. Непрекъснато е в устата на хората, за добро или за лошо. Затова исках да остана далеч от прожекторите. Не си струва усилията. Аз съм най-малкото дете и никога не съм се набивал на очи. Така ми харесва.

Моли го разбираше напълно. Тя също беше най-малката и най-невидимата.

— Не звучи зле.

— Измама, анорексия, проблеми със сърцето — не съм искал да се намесвам.

В това също бяха сродни души и Моли го хареса още повече. Той би разбрал нежеланието й да бъде говорител на семейството.

Но кой друг щеше да се наеме? Обстоятелствата бяха ужасни.

— Невинаги е възможно да останеш в сянка — изтъкна тя.

— Говорите като баща ми. Според него да си деен и смел е едно и също, и донякъде съм съгласен с него. Вероятно затова казах на шефа за дъщеря му — зарея поглед към паркинга, после изведнъж се върна към настоящето. — Съжалявам. Не спирам да говоря за себе си, а вие сте тази, която преживява криза.

Тя се усмихна.

— Хубаво е да мисля за нещо друго. Освен това намирам връзка с въпросите, които си задавам. Да действаме ли, или не? Да знаем, че сме направили всичко възможно, или да умрем, съжалявайки, че не сме опитали?

— Именно, да умрем — каза той мрачно. — Тази мисъл не ми дава мира. Вижте сестра си. Знае ли някой кога може да го сполети нещо подобно? — той поклати глава. — Разсъждавам много егоистично.

— Но това е реалност — каза бързо Моли. — Имам предвид, че всички сме смъртни — предположи, че е малко над трийсетте и тези мисли бяха нови за него, също както и за нея. — Имате ли завещание? — попита направо.

Той не трепна.

— Нямам нито съпруга; нито семейство — не ми е необходимо.

— На Робин също не й беше необходимо.

— Точно това имам предвид. Никой не очаква подобно нещо.

— Но след като се е случило, не можем да стоим със скръстени ръце — каза Моли, изричайки на глас собствените си опасения. — Само че как да разберем какво иска някой, след като не може да говори, нито да мисли?

— Сестра ви има ли завещание?

— Не, доколкото ми е известно.

— А направила ли е пълномощно в случай на злополука?

Моли поклати глава.

— Критикувах я за това, но и аз не съм направила. Арогантност? Прекалена самоувереност?

— Страх. Не искаме да допуснем, че може да ни се случи нещо такова.

Е, вече знаеше, че може.

— Ще ми кажете ли името си? — попита импулсивно и веднага би отбой. — Не сте длъжен да го правите. Няма да кажа на родителите си — особено на майка си. Макар че Катрин вече не изпадаше в истерия, все още вярваше, че Добрия самарянин не е направил необходимото. — Просто ми се щеше да го знам.

— Казвам се Дейвид — отвърна той. — Дейвид Харис. Ще ви дам и телефонния си номер — той извади една визитка от джоба си, написа нещо на гърба й и я подаде на Моли. — Това е мобилният ми телефон. Не се чувствайте задължена да се обадите. Аз ще продължа да се интересувам за състоянието на сестра ви. Но ако мога да направя нещо или просто искате да поговорите с някого…

Моли не знаеше дали ще поиска, но беше мило от негова страна да й го предложи. Прибра визитката в джоба си и се изправи.

— Мисля, че трябва да кажете на бащата на вашата ученичка, че се безпокоите за нея. В случая мълчанието ми се струва по-лошо. Ако си затраете и се случи нещо, няма да си го простите — поне така се чувстваше Моли. Трябваше да чака Робин на онзи път, вместо да полива цветята у дома.

Чувствайки нужда от опрощение, се качи в стаята на Робин.

— Някаква промяна? — попита.

Катрин поклати глава.

— Не знаех, че ще идваш тази вечер.

— Не съм сигурна дали ще мога да заспя.

— Ще заспиш.

Моли би могла да възрази. Странно нещо бе диагнозата „мозъчна смърт“. Действаше на нервите дори когато не мислиш за нея.

Но тя не беше дошла да спори.

— Какво мога да направя, мамо? Кажи ми. Наистина искам да помогна.

Катрин се усмихна тъжно.

— Точно сега не можеш да направиш много. Тя спи спокойно.

— Може да остана тук, или да идеш да поспиш.

— Не, благодаря ти, миличка.

— Сигурна ли си?

Катрин кимна.

— Да.

Благодарна и на това, че Катрин не й се развика, Моли взе асансьора до приземния етаж. Паркингът се беше поизпразнил, но тя бе разсеяна, а и беше тъмно. Когато мъжът, подпрян на колата й се изправи, Моли извика уплашено.

— Ник! Не те видях. Защо се спотайваш тук?

— Не се спотайвам — отвърна той спокойно. — Чакам те. Не ми каза много по телефона. Какво става, Моли? И кой беше онзи мъж, с когото разговаряше преди това?

— Преди кое?

— Преди да влезеш вътре. Седяхте на онази пейка, до табелата.

Значи Ник беше тук от доста време. Това говореше добре за него като приятел. Но Дейвид беше сродна душа и тя реши да не го намесва.

— Запознахме се в болницата.

— В болницата?

— Когато човек идва често, вижда все едни и същи лица.

— Изглежда ми познат. Как се казва?

Тя изпита вина, че не се доверява на Ник. Можеше да му каже поне малкото име.

— Дейвид.

— Дейвид кой?

— Не знам — излъга тя. — Тук, в болницата, щом срещнеш някого, само кимаш, усмихваш се и питаш при кого отива. Не навлизаш в подробности.

— Той попита ли за Робин?

— Да. Човекът е възпитан.

— Да не би да си му казала повече, отколкото на мен?

Тя наведе глава, после я вдигна.

— О, Ник, няма нищо за казване.

— Това изобщо не е вярно. Като за начало — Робин ще се оправи ли?

— Не знам. Чакаме още изследвания.

— Имала ли е проблеми със сърцето досега?

— Не — отвърна Моли и осъзна, че потвърждавайки наличието на сърдечен проблем, е попаднала в капана му. Раздразнена от подвеждането, тя добави: — Ами ти?

— Аз не съм в интензивното на „Дикенсън-Мей“. Каква е прогнозата?

Тя се нуждаеше от съчувствие, а не от въпроси — няколко окуражителни думи, може би нещо, което той бе научил от свой източник, нещо, което би облекчило чувството й за тотална загуба. Ала той просто стоеше, явно сърдит, че не му съобщава подробностите, които иска.

— Много съм уморена — каза тя тихо.

— Това означава ли, че положението е лошо?

— Означава, че днешният ден беше много дълъг.

— Хората ме питат, Моли, а аз не знам какво да им отговоря. Представят си най-лошото и не мога да го отрека. Помогни ми, Моли.

— За вестника ли?

Той замълча, после каза нетърпеливо:

— Ти можеш да спреш слуховете. Робин би искала това.

Уцели болното й място.

— Откъде знаеш какво би искала Робин? — попита остро. Майка й не знаеше. Баща й не знаеше. Крис не знаеше. Тя не знаеше. Защо Ник си въобразяваше, че знае?

След кратка пауза последва загриженото:

— Не приличаш на себе си. Какво е станало с приятелката, на която можех да разчитам?

„Сблъска се със смъртта“, помисли си Моли, но не го изрече на глас.

— Нещата май не са добри — реши Ник, когато тя не отговори. — За масивен инфаркт ли става дума?

Тя потри чело, после отпусна ръка.

— Доста е сериозно.

— Това означава ли, че тя няма да се възстанови? За трайно увреждане ли става дума? Не може ли да се излекува?

Тъмнината смекчаваше острия му поглед, но въпреки това Моли потрепери.

— Не ме разпитвай, Ник. Поставяш ме в трудно положение.

— Защото не желаеш да признаеш колко е зле?

— Защото майка ми не ти вярва. Ще побеснее, ако разбере, че сме говорили.

— Просто искам да знам.

— Ние също. Но не знаем. Не още.

Тя извади ключовете за колата си, но той не се предаде.

— Хайде, Моли — настоя. — Не може лекарите да не са ви казали повече. Или дават надежда, или не. Хей, аз работя с тези хора. Имам списък с имена, на които мога да се обадя, когато се нуждая от експертно мнение. Сигурно и лекарите на Робин са в него; не съм се обадил от уважение към майка ти. Но ти не ми помагаш. Да, знам, че първите няколко дни са критични, но увреждането може да е леко и не толкова леко. Какво по-точно е нейното?

— Аз не ти помагам, така ли? — не се сдържа Моли. — Ами ти? Защо ти не се опиташ да разбереш какво преживява семейството ми в момента? Това не е разходка в парка.

Той не обърна внимание на думите й.

— Да не би част от шока да се дължи на това, че Робин е име в маратона? Няма да може да бяга повече, така ли?

— Не знам.

— Какво казва тя?

— Нищо.

В продължение на няколко секунди единственият звук беше песента на щурците в близката гора. После дойде смаяната реакция:

— Тя не говори? Да не е упоена? В безсъзнание ли е? В кома?

— В състояние на мозъчна смърт! — не издържа Моли. Очите й се навлажниха. — Сега доволен ли си? Това ли искаше да чуеш?

Ник не помръдна. Не отговори.

— А аз току-що отново я предадох — ужасена, Моли го сграбчи за ръката. — Не го публикувай, Ник. Умолявам те. В момента съм много емоционална и не съм надежден източник. Беше ужасен ден, а те наистина… правят… изследвания. Ще имаме окончателен отговор след двайсет и четири часа.

— Мозъчна смърт? — повтори Ник. Изглеждаше поразен и сякаш забрави за Моли. Ръката й увисна, когато той се обърна и се отдалечи мълчаливо.

— Моля те, Ник! — извика тя през тъмния паркинг, но той не отговори. Тя обви тяло с ръце, докато го гледаше как се качва в спортната си черна кола. Моторът заработи. Той зави по улицата, караше бавно и тя се запита дали вече не се обаждаше по телефона.

Помисли си, че може би трябва да се върне и да каже на майка си за Ник. Но преди това имаше нужда да свърши нещо полезно, затова пое към вкъщи.

 

 

Диагнозата „мозъчна смърт“ не я напускаше през целия път до вкъщи. Не разбираше как е възможно Робин да е получила мозъчна смърт и затова, когато стигна у дома, към страха й се бе прибавило и объркване. Мозъчната смърт беше нещо необратимо. Щеше да промени целия им живот.

Къщата беше тъмна, но излъчваше спокойствие. Моли си спомни, че разполага само с още пет дни да се изнесе.

Неспособна да се справи с това, включи осветлението и отиде право при телефона. Забрави за преместването, докато преглеждаше лавината от обаждания от приятелите на Робин. Повечето бяха маратонци, неколцина се обаждаха чак от Европа — доказателство за сплотеността на спортната им общност. Как го беше обяснила Робин? „Ставате близки, докато бягате. Като терапевтичен сеанс е. Не се гледате в очите. Безопасно е да споделяте“.

Моли се запита дали, ако това е вярно, Робин бе споделила с други за уголеменото си сърце. И по-важното — дали в някакъв момент на откровение не е казала какво би искала да се направи, ако някога се превърне в инвалид.

Само че как да разпитва приятелите на Робин за нещо, което собственото й семейство би трябвало да знае?

Ник нямаше представа за уголеменото сърце. Това поне бе нещо.

Моли се нуждаеше от информация. Какво точно бе знаела Робин и кога го беше научила?

Докато вървеше към кабинета, чу дращене по пода. Вдигна поглед и мерна крайчеца на жълтеникава опашка, която изчезна в нейната стая.

Котката. Моли я беше забравила. Последва я виновно, но тя отново се беше скрила. Моли заговори гальовно, искаше да чува гласа й, докато се погрижи за тоалетната и водата й. Реши да й прави компания още няколко минути, седна на пода, отпусна глава на седалката на фотьойла и затвори очи.

Когато ги отвори отново, беше изминал цял час. Стресната, тя се изправи рязко и видя котката, която седеше в коридора и я наблюдаваше от най-далечната възможна точка. Обзета от отчаяно желание да докосне нещо топло и меко, Моли се наведе и протегна ръка:

— Ела тук, котенце — примоли се. — Не се бой. Няма да ти сторя нищо — котката не помръдна. Но и не избяга, докато тя не запълзя към нея. Тогава изчезна за част от секундата.

Отчаяна, Моли седна на петите си, мислейки едновременно и за котката, и за Робин. Опитваше се да реши дали да пробва да улови животинчето, или да се върне в болницата, когато червата й закъркориха. Отиде в кухнята. Един поглед обаче беше достатъчен да почувства познатото раздразнение. Робин беше мърла.

Тя виновно пропъди тази мисъл. Робин не беше тук — да се защити. Сега изобщо не беше време за дребнави определения.

Но Робин наистина беше мърла. Кухнята изглеждаше така, както я бе оставила, преди да излезе за вчерашната си тренировка. Върху плота, до мръсните чаши се търкаляха използвани торбички чай. Наполовина изпита енергийна напитка стоеше до отворената кутия с мюсли, трохи лежаха до опаковките на три енергийни десертчета. Други две десертчета се подаваха от кутията, толкова често прибирана от Моли в шкафа, съдържащ още десет подобни кутии.

Робин беше маниак на тема здравословно хранене. Иронията не убягна на Моли.

Катрин може би щеше да иска нещата й да останат, където са. Но това беше зловещо. А и Моли също живееше тук. И винаги почистваше след Робин. Затова го направи и сега.

Когато червата й отново закъркориха, тя отвори хладилника. Вътре имаше още енергийни напитки, малко тофу и кофичка кисело мляко. Имаше и шоколадова торта — принос на Моли в хранителните запаси. Тя я извади с намерението да си отреже парче, но изведнъж осъзна, че не е в настроение да яде торта. Беше й забавно да си хапва шоколадова торта — или кексче с глазура, или хрупкави маслени бисквити — само когато Робин я гледаше с неодобрение. Щом Робин я няма, какъв бе смисълът?

Моли хвърли тортата в кофата за боклук и почувства огромно облекчение. После затопли един пуешки кренвирш, пъхна го в питка, сложи му горчица и го изгълта точно за две секунди. Допи й се нещо топло, затова взе пакетче горещ шоколад от своята част на шкафа. Подобно на тортата обаче, и то не я привлече. Затова си запари чаша от женшеновия чай на Робин и я отнесе в кабинета.

Той представляваше малка стая, достатъчно голяма да побере няколко библиотечни лавици и едно бюро. Моли вече беше опаковала книгите от своите рафтове, но тези на Робин още бяха пълни. Върху най-горния имаше спретната редичка от маратонки, едни от други по-износени. На този под него — случайно подбрани книги, а на най-ниския — нехайно нахвърляни папки с документи.

Седнала на пода, тя разгърна една от тях. Беше натъпкана с домашни работи, тестове и учебни записки отпреди десет години. Моли върна папката обратно и взе друга. Тя беше пълна с формуляри за участие в състезания, чернови на речи, които бе държала Робин, и вестникарски изрезки за нейни победи, успехи на нейни приятели, както и статии върху всички аспекти на маратона. Вътре бяха пъхнати дори няколко спортни списания на тази тема. Нищо не бе подредено хронологично.

Разтвори още няколко папки със сходно съдържание, след което бе ред на квитанциите — за електричество, газ, наем. До преместването им тук Робин беше живяла в два други апартамента. Моли намери и договорите й за наем. Откри извлечения от кредитни карти, сметки за зъболекар, както и медицински сметки от безкрайните дребни контузии на Робин; но сърцето й не се споменаваше никъде. Моли започна да си мисли, че Джени Фиск навярно бъркаше, тълкувайки погрешно нещо, казано от Робин, когато откри плик с името на личната лекарка на Робин. Беше пъхнат в самия край на папката. Моли щеше да го пропусне, ако не беше вдигнала папката на скута си, за да върне обратно квитанциите.

„Скъпа Робин, бих искала да се присъединя към оптимизма на твоя кардиолог. Колкото и плашеща да изглежда диагнозата «кардиомегалия», понеже при теб липсват симптоми, прогнозите са добри. Ти си една от малкото щастливки, предупредени, че имат наследствена обремененост. Ако баща ти не ти беше казал за проблема, може би нямаше да обърнеш внимание на симптомите. Осведомеността е своего рода оръжие. Кардиологът е обсъдил лечението с теб. Може да продължиш с бягането, но е важно веднага да дойдеш на преглед, усетиш ли някои от симптомите, които ти описахме. Ако всичко е наред, ще се видим на редовния профилактичен преглед.“

Датата на писмото беше отпреди осемнайсет месеца. Но Моли не разбираше нищо. Чарли беше отрекъл да има сърдечен проблем. Или той лъжеше, или Робин.

Като остави писмото на пода, тя се изправи с мъка и отиде в банята. Беше отстъпила на Робин шкафчето за лекарства и изобщо не знаеше какво има вътре. Огледа го и видя някои лекарства, продавани без рецепта, и едно-единствено шишенце с обезболяващи. Не беше чудно, че е почти пълно. Робин мразеше да взима друго, освен витамини.

Запъти се към кухнята, за да прегледа запасите на Робин от витамини, допускайки, че сестра й може да е държала при тях лекарството за сърце като нещо безобидно, което взема всеки ден. Шишенцата обаче не съдържаха друго, освен витамини. Мина обратно по коридора и зарови в нощното шкафче на Робин, после в нейните чекмеджета в скрина. Никакви хапчета.

Разбира се, обсъждането на лечение със специалист не означаваше задължително да се подложиш на такова, особено когато ставаше дума за Робин.

След като не успя да открие нищо, Моли се върна в кабинета. Прибра сметките в папката и я остави на лавицата. Отново прочете писмото на лекарката, преди да го пъхне обратно в плика. Жената практикуваше извън Конкорд. Би могла да се свърже с нея.

„Сега да те видя, Моли!“ Ако целта бе да помогне на майка си, обвинението в лъжа към Чарли или Робин нямаше да помогне. Освен това сърдечното увреждане вече беше факт.

Моли не можеше да си обясни как така не е разбрала. Дори ако Робин е искала да го скрие от нея, все би се издала по някакъв начин. Тя прерови паметта си, опитвайки се да си спомни и най-дребната подробност. Да, напоследък Робин изглеждаше напрегната, когато ставаше въпрос за болести и болни хора, но това беше разбираемо. Залозите в последните състезания бяха по-високи от когато и да било досега.

Объркана, Моли пъхна писмото в джоба си и включи компютъра. Тук определено имаше какво да свърши. Толкова много писма от загрижени приятели в пощата на Робин и в нейната, мили писма от хора, които се безпокояха за сестра й — всички заслужаваха отговор. Тя им изпрати кратки съобщения, за да им благодари за вниманието, без да споменава подробности за състоянието на сестра си. Изпрати есемеси с подобно съдържание и на част от приятелите, оставили съобщения на телефонния секретар.

Когато приключи, вече минаваше полунощ. Напълно будна заради писмото, което пареше като горещ камък в джоба й, тя отиде в стаята на Робин. Беше разхвърляна, както винаги. И тук вероятно Катрин би искала нещата да останат както са. Но Моли разтребваше след Робин, откакто живееха заедно, и Робин не възразяваше. Тя обичаше да я глезят. Разтребването на стаята щеше да е нещо, което тя би искала. И най-малкото, което Моли можеше да направи.

Намирайки в това някаква утеха, тя внимателно оправи леглото на Робин, окачи една нощница, пъхна дрехите за пране в коша зад вратата. Прибра две чантички, взе книгата, която лежеше разтворена с корицата нагоре на леглото, и я затвори, използвайки обложката като разделител. Беше книга за самомотивацията. Отваряйки я отново на страницата, която бе чела Робин, Моли внезапно чу гласа на сестра си, по-плътен от нейния, зареден със спортна страст. Най-трудни са тренировките. Не всеки може да ги издържи. Не е лесно да бягаш на дълги разстояния без почивки за вода, без телевизионни екипи и тълпи, които да те аплодират. Но тъкмо в това е смисълът. Тежките тренировки развиват моралната издръжливост, необходима на един маратонец. Именно така се учиш да се справяш.

Осъзнавайки, че може би сега Робин бе на своето последно бягане, Моли се разплака, но заедно със сълзите дойде и искрица надежда. Ако някой притежаваше морална издръжливост, това беше Робин. Ако някой можеше да се възстанови след случилото се, това бе тя.

„Вярвайте в себе си — повтаряше Робин на групите от маратонци — и ще постигнете каквото желаете“.

Моли избърса очи, взе един голям сак и започна да го пълни. Ето я снимката на Робин с лавров венец в Бостън, статията, публикувана в „Пийпъл“. Ето я книгата за бягането на дълги разстояния, на която сестра й беше съавтор, забодените на корковото табло и изпълнени с възхищение писма от бъдещи маратонци. Ето я шапката, която Робин беше носила по време на маратона в Лондон, и екипа, с който бе облечена на маратона в Ню Йорк. Ето я и лентата за ръка, която й носеше късмет. И любимите маратонки. И дневника й.

Моли измъкна дневника от дрешника, където цареше истински хаос. Тесен, но дълбок, той беше натъпкан с всичко, което Робин не искаше да вижда ежедневно. И затова твърдеше, че в него има мишки. Моли мразеше мишките и това бе една от причините за съществуването на малкото котешко царство в „Сноу Хил“ и желанието й да отглеждат котка в жилището — но и без тях този дрешник беше същински кошмар. Вътре бяха нахвърляни компактдискове, слушалки с оплетени кабели, МР3 плейъри и всякакви поколения айподи. Тук бяха и тениските с имената на състезанията, навитите на руло плакати и други сувенири. Имаше и още дневници, някои от детските години на Робин. На всички пишеше „Моят дневник“ и Моли отдавна ги беше изчела с напразната надежда да открие някоя тъмна тайна на сестра си. В гимназията Робин вече ги пълнеше с подробности за състезанията, в които участваше. Щом завърши колежа, престана да пише.

Моли взе последния от дневниците. Беше само за състезанията. Но бягането беше най-важното нещо за Робин. Ако тези тетрадки можеха да помогнат за превръщането на болничната й стая в лично пространство, ако някакви излъчвани от тях флуиди можеха да върнат сестра й към съзнание, значи те трябваше да бъдат там.

 

 

Крис не можеше да заспи. Не разбираше как може човек да е жив и здрав преди минути и мъртъв в следващия миг. Обстоятелството, че сърцето на Робин все още бие, не означаваше нищо. Робин си беше отишла.

Той знаеше, че подобни неща се случват. Помнеше атаките от Единайсети септември. Помнеше стрелбата в Техническия университет във Вирджиния. Просто не познаваше лично никого, който да е умрял по такъв начин.

В тъмното прозвуча гласът на Ерин.

— Жалко, че не опознах Робин. Все си мислех, че ще дойде време, когато тя няма да е толкова заета, може би ще има бебе и тогава ще станем по-близки — явно мислите на Ерин се движеха в същата посока: — Смяташ ли, че утрешното изследване ще е по-различно?

— Не.

— Какво ще прави майка ти?

Крис нямаше представа. Не се бяха сблъсквали с нищо подобно.

— Апаратите могат да поддържат Робин жива безкрайно — отбеляза Ерин. — Дали болницата ще го позволи?

— Ако здравната осигуровка е достатъчна.

— А тя достатъчна ли е?

— Още не мога да говоря за това, Ерин.

— Защо? — попита тя. — Сестра ти е в мозъчна смърт.

Би могъл да й отвърне рязко, ако самата тя не звучеше разстроено. Освен това беше права. Дали днес или утре — все някога трябваше да вземат решение. Застраховката може би щеше да стигне. Но ако Робин беше в състояние на мозъчна смърт, какъв беше смисълът?

Той се измъкна от леглото и тръгна по коридора към стаята на Клоуи. Вгледа се в нея под бледата жълта светлина на нощната лампа. Тя лежеше по гръб, ръцете й бяха вдигнати край главичката, устата й смучеше въображаем биберон. Дори заспала беше сладка.

Той не би могъл да си представи живота без нея, но невинаги бе така. Когато се ожени за Ерин, не беше готов за деца и се бе съгласил само защото Ерин отчаяно искаше бебе. Беше се надявал, че това ще отнеме известно време, но им бяха достатъчни само два месеца. И дори тогава той не мислеше за себе си като за бъдещ баща. Едва когато видеозонът показа нещо подобно на човешко същество, чувствата му се промениха. Следващият видеозон ги засили, а после, щом Ерин наедря и бебето започна да мърда под ръката му, вече бе напълно спечелен. Обожаваше Клоуи от мига, в който се роди.

— Съжалявам — каза Ерин от вратата. — Не исках да ти причинявам болка. Добре ли си?

Той кимна.

Тя приближи и застана до него. След минута вече посягаше към креватчето и галеше русата коса на бебето.

— Не мога да си представя…

— И аз…

— Не знаех какво да кажа на майка ти.

— Какво има за казване? Няма решение.

— Може би не става въпрос за решение, а как да помогна на Катрин.

Изведнъж Крис се изпълни с необясним гняв.

— Може би Робин е трябвало да помисли по-сериозно за това. Защо изобщо е продължила да се състезава, знаейки, че има проблем със сърцето? Трябвало е да помисли на какво ще ни подложи, на какво ще подложи мама, ако й се случи нещо. Но Робин си беше Робин. Всичко се въртеше около нея.

— Ние сме тези, които я поставяха на пиедестал.

— Не и аз — възрази Крис.

— Е, добре, аз. Мислех, че е невероятна. Изпълваше ме със страхопочитание.

— С повечето хора беше така.

— Чувствам Моли по-близка.

— Моли е обикновено момиче.

— Това не е много мило.

— Но е вярно.

— Робин е в състояние на мозъчна смърт.

— Знам, Ерин. Тя ми е сестра. Да не мислиш, че не страдам?

Ерин го погледна в тъмното.

— Може би ако поговорим за това…

— Виж, в момента ми е трудно.

— Сестрата спомена социалните служби. Може би трябва да говорим с тях.

— Не разговарям с непознати.

— Те имат нужната квалификация. Знаят какво преживяваме.

— Не могат да излекуват Робин.

— Вече не става въпрос за Робин.

Една част от Крис го знаеше. Но му беше трудно да приеме думите й.

— Напротив, точно за Робин става въпрос. Нали не си забравила, че сърцето й още бие?