Барбара Делински
Докато сестра ми спи (10)

Девета глава

Бяха изминали дванайсет часа от срещата с Моли, но Ник още не можеше да дойде на себе си. Знаеше от самото начало, че състоянието на Робин е сериозно. Неговият човек в полицията го беше осведомил. Но той бе очаквал нещо от рода на операция или медикаментозно лечение. Не го беше грижа дали Робин ще се откаже от бягането. Това можеше да заработи в негова полза. Ако тя спреше да се състезава, нямаше да пътува толкова, което би увеличило шансовете на един местен журналист.

Не че той възнамеряваше да остане такъв задълго. Нямаше да направи същата грешка като родителите си. Те бяха блестящи и съвършено неизвестни — Хенри Дюке, писател, Дениз Дюке, поетеса. Всеки път, когато Ник четеше творбите им, се чудеше как така светът не ги е подкрепил или забелязал. На Хенри му се бе наложило да работи в пътното управление, за да издържа семейството си, но никога не се беше оплаквал. Казваше, че черпи идеите си от срещите с местните хора. Ник не виждаше смисъл в идеи, които не водят доникъде.

Закле се да промени това, щом си създаде име.

Работата във вестника беше на една стъпка от издателската дейност, а в тази дейност беше важно кого познаваш. След време той щеше да публикува творбите на родителите си.

Въпросът не опираше до пари. По-големият му брат беше забогатял на Уолстрийт и след като се погрижи за семейството си, успя да осигури финансово и родителите си. Беше им купил апартамент недалеч от щатския колеж в Плимът, където Дениз преподаваше поезия, и бе внесъл достатъчно на тяхно име, за да живеят охолно от лихвите. Но Хенри не искаше да чуе за пенсиониране. Твърдеше, че се чувства млад и иска да е сред хората. Ник нямаше нищо против да го вижда навън сред хората, но като писател, който раздава автографи. Точно това щеше да се случи, ако зависеше от Ник.

Преди това обаче щеше да каже сбогом на Ню Хемпшър. Знаеше, че този момент ще дойде скоро. Щом поеме разследващия отдел, щеше да има достъп до по-влиятелни хора и пред него щяха да се отворят нови врати. Само от това се нуждаеше. Знаеше какви неща искат да чуят хората. Знаеше и как да напише материал — вече имаше признание на национално ниво за една поредица върху президентската кампания. Бъдещето изглеждаше обещаващо.

Робин трябваше да е част от него. Тя беше толкова популярна, че Ник се влюби в нея още преди да се запознаят. А след това? Бяха страхотна двойка. Фактът, че тя иска да стане състезател от световен мащаб, не го обезкуражи. Робин наближаваше най-високата точка в кариерата си. Щом се добереше до олимпийското злато, щеше да приключи със състезателната дейност. Беше домашарка по душа. Той се надяваше, че ако продължава да се върти около нея, ще постигне своето.

А сега това. Ник не знаеше доколко може да се вярва на Моли. Тя не беше особено надежден източник, сама го заяви. Приемаше нещата прекалено емоционално.

Той също в случая. Но освен това беше и професионалист. Знаеше как да се сдобие с информация. За целта трябваше да пообиколи наоколо.

Излезе от вцепенението, в което бе изпаднал през последните дванайсет часа, и се запъти навън. Главният редактор го забеляза и го повика по име от другия край на помещението.

— Къде отиваш?

— В болницата. Искам да разбера какво става с Робин Сноу.

— Ще произнасят присъдата на О’Нийл в два.

Ник не беше забравил. Благодарение на неговото проучване щатът най-после можеше да заведе дело за електорална измама. Ник им беше предоставил доказателствата.

— Ще бъда там — извика в движение и като докосна калъфчето на бедрото си, за да се увери, че телефонът му е там, излезе от редакцията.

Не видя колата на Моли на паркинга в болницата, което беше добре. Тя се намираше в деликатно положение. Той трябваше да получи информацията си от другаде.

Започвайки от кафенето, Ник се залепи за шефа на кардиологията, но човекът не се поддаде на обаянието му. Нито най-добрият невролог в болницата, макар че в миналото беше сътрудничил на Ник.

— Поверително е — промърмори той.

— Чух, че е изпаднала в състояние на мозъчна смърт — каза заговорнически Ник. — Но навярно преувеличават.

Лекарят му хвърли бърз поглед.

— Откъде го чу?

Ник огледа многозначително пълното с хора кафене. Формулата „разделяй и владей“ често вършеше работа. Щом един е проговорил, значи може да се разприказва и друг.

— Да го приема ли за вярно?

— Дори и да знаех, а в случая не е така — отвърна непоклатимият невролог, — не бих го потвърдил или отрекъл.

— Разбрах, че се обсъжда трансплантация — естествено, не беше така. Нуждаеше се само от едно изпуснато „не още“ за потвърждение.

Но лекарят му хвърли присмехулен поглед, махна с ръка и се отдалечи, оставяйки Ник да търси любимата си сестра информаторка. Петнайсет години по-възрастна от него, тя го бе обикнала, след като бе написал благоприятна статия за бизнеса на съпруга й преди време.

Но сега сестрата твърдеше, че не знае нищо. И макар че Ник не спираше да задава въпроси, не успя да изкопчи нищо. Когато попита дали не би могла да получи информация, тя изрази съжаление.

Той реши, че всичко изглежда прекалено оптимистично, за да му повярва, и взе асансьора за интензивното отделение. Тъй като не можеше да влезе в самото отделение, отиде в чакалнята. Не видя никакви познати. Уверен, че това ще се промени, ако почака достатъчно, се отпусна на канапето. Мислеше си, че Моли сигурно греши — че Робин изобщо не е изпаднала в мозъчна смърт, просто е в безсъзнание — когато осъзна, че едно момиче и майка му, седнали на съседното канапе, говорят за Робин.

Опрял лакти на коленете, той попита нехайно:

— За Робин Сноу ли става въпрос?

Момичето кимна. Беше около тринайсетгодишно.

— Приятели на семейството ли сте? — обърна се Ник към майката.

— Не, но Робин беше причината Кейтлин да започне да тренира маратон.

— Дойде да говори в училище — обясни момичето. — А когато й писах, ми отговори. Днес имам час при лекаря и мама ми позволи да изляза по-рано от часовете.

— Какви са новините около нея? — попита Ник майката.

— Казват само, че е в критично състояние. Вие знаете ли нещо повече?

— Не — отвърна той. Тъкмо когато си мислеше, че провалът му тук е наказание, задето използва Моли, видя в коридора Чарли Сноу. Без да каже дума, стана и тръгна към него. Настигна го при асансьора. Човекът беше потънал в мисли.

— Господин Сноу? — Чарли вдигна поглед. — Как е тя?

— О, Ник. Здравей.

— Толкова ли е зле, колкото казва Моли?

— Какво ти каза Моли?

— Че още е в безсъзнание — разбира се, Моли беше споделила повече, но Ник не намираше сили да го изрече. Освен това изпитваше угризения по отношение на Моли. Поставил я беше в деликатно положение.

— Така е — потвърди Чарли. — Остава да чакаме.

Ник имаше доста въпроси, но не зададе нито един.

Асансьорът дойде и преди да се усети, остана сам. Дълго време не помръдна, чудейки се какво му има. Би могъл да попита всеки за всичко; веднъж дори бе попитал една майка, която гледаше как подводничари претърсват реката за тялото на сина й, как се чувства. Това беше начинът един репортер да се добере до отговорите. Деликатните репортери не получаваха нищо.

Той не беше деликатен, просто се чувстваше близък на семейство Сноу. По дяволите, та той беше почти един от тях. Поне така се виждаше.

Обезкуражен, взе следващия асансьор надолу и се върна в редакцията, за да проследи половин дузина дребни новини. Беше се надявал, че това ще го разсее, но не се получи. Продължаваше да мисли за Робин. Последния път, когато я бе видял, тя вечеряше с приятели в местен ресторант и изглеждаше фантастично.

„Обади се на Моли — нареди си той. — Може да каже, че не е истина“. Но Моли имаше проблеми със сестра си и неговите въпроси само щяха да влошат нещата.

Би могъл да се върне в болницата и просто да се помотае там. Ако Моли го види и се заприказват, би могла да изпусне нещо, без да иска. Другата вероятност беше да попадне на мъжа, с когото тя бе разговаряла. Дейвид. Онзи, който му изглеждаше познат. Ник се чудеше дали той не знае нещо повече за състоянието на Робин.

Чудейки се какво да предприеме, той се облегна назад и притисна очите си с длани. Дейвид, който му изглеждаше познат. Дейвид.

Той отвори очи и прелисти разпечатките от последните новини. Прегледа куп снимки, но не спираше да мисли откъде би могъл да познава Дейвид. Отново се облегна назад. В неделя вечерта се беше отбил в местен бар, след като беше откарал Моли до вкъщи. Може да го е видял там.

Над предната преграда на кабинката му се появи една глава.

— Искаш ли да дойда с теб в съда?

Ник хвърли поглед на часовника си. Докато отговаряше на Адам Пикънс, фотографа, с когото предпочиташе да работи, очите му се плъзнаха по „стената на идолите“. Там беше окачил фотоси с Рупърт Мърдок, Бърнард Ридъл и Уилям Рандолф Хърст. Имаше снимки на Боб Удуърд и Карл Бърнстайн, но друга фотография привлече погледа му. Беше снимка на Оливър Харис, собственик на третата по големина вестникарска верига, на кабелна мрежа и няколко спортни отбора.

Дейвид му беше одрал кожата.

Ник забрави всичко друго и потърси Оливър Харис в „Гугъл“. Откри огромния брой материали за бизнеса му, попадна и на кратка информация за семейството на Харис. Човекът беше женен за Джоун и имаше четири деца, три, от които работеха в неговата корпорация. Най-младият от синовете му се казваше Дейвид.

Вероятно беше съвпадение. Дейвид бе едно от най-често срещаните имена. Но съществуваше и физическа прилика.

Той потърси Дейвид Харис в „Гугъл“, ала с това име се появиха много страници. За да ограничи търсенето, Ник написа: „син на Оливър“. Секунди по-късно намери каквото искаше.

Облегна се доволно назад. Това, че синът на Оливър Харис преподаваше в града, си беше чист късмет. Човекът още не го знаеше, но скоро щеше да се срещне с най-добрия си приятел. Е, не толкова скоро. Нужен беше подход. Първо трябваше да обработи Моли.

Той се наведе отново, намери адреса на електронната й поща, но под него видя и този на Робин. При мисълта за Робин стомахът му се сви. Затова й написа писмо. Не беше дълго. Писмата, които й изпращаше, винаги бяха кратки. Просто искаше да знае, че има причина да се възстанови.

Изпълнен с дълбока тъга, изпрати съобщението. После написа на Моли:

„След като се видяхме снощи, се опитах да спра съобщението за Робин, но броят вече беше даден за печат. Няма да кажа на никого онова, което сподели с мен, и няма да има друго съобщение, докато не ми дадеш зелена улица. Можеш да ми имаш доверие. Все още съм шокиран от случилото се с Робин, но на теб сигурно ти е още по-трудно. Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.“

 

 

Дейвид Харис нямаше нужда да чете от учебника. Опрян на ръба на бюрото си, той се беше обърнал към своите осмокласници.

— „Преди осемдесет и седем години бащите основатели създадоха на този континент нова нация…“

Той продължи да рецитира, доволен от вниманието на учениците.

— Помислете върху тези думи — каза той и повтори някои изрази от речта, която винаги го караше да се вълнува. Завърши с кулминацията: И сме твърдо решени, че тези жертви не са напразни.

Историята на Гражданската война беше любимата му тема. Посетил бе местата на всички по-големи битки, знаеше, че със своите 620 000 жертви Гражданската война бе най-кървавата война в американската история и че в боевете са участвали 200 000 момчета под шестнайсетгодишна възраст. Освен това знаеше, че Юлисис Грант е бил алкохолик, преди да застане начело на армията на Съюза, и че легендарният генерал Стоунуол Джаксън е умрял от раните, нанесени от собствените му войници. От всички подробности в Гражданската война тези му допадаха най-много. Те предлагаха уроци за превратностите в живота и за сладостта на изкуплението.

Дейвид се идентифицираше и с двамата. „Животът ти може да се промени неочаквано — обичаше да казва баща му. — Важното е в каква посока ще поемеш след това“. Оливър Харис се гордееше от направеното след подобни повратни моменти в живота си. Дългият му списък от успехи засенчваше малкото провали, които бе имал.

Дейвид нямаше списък, който да крие. Беше само на трийсет и една. В живота му всичко бе на показ.

Мислеше си за това, докато описваше създаването на Конфедералните американски щати и говореше за встъпването в длъжност на президента Линкълн и изстрелите във Форт Съмтър; но погледът му постоянно се връщаше към Алексис Акерман. С опъната назад тъмна коса и блузата с двуцветни ръкави тя изглеждаше по-слаба и бледа от обикновено.

Звънецът би прекалено рано. Той едва успя да даде темата за домашното, и беше удавен в шумоленето на раниците и трополенето на излизащите от стаята ученици. Обърнат към бюрото си, той внезапно чу изплашени викове.

Алексис лежеше на пода до чина си и стискаше стола. Той изтича бързо по пътеката между чиновете.

— Вървете си — обърна се към другите деца и коленичи до момичето.

— Не знам какво ми стана — рече тя немощно. — Просто краката ми отказаха.

— Вие ли ти се свят?

— Не. Не припаднах. Вече съм добре — макар и бледа, тя се надигна.

Той стана, за да й направи място, но когато каза: „Ще те изпратя до кабинета на сестрата“, видя как очите й се разшириха от уплаха.

— Не, добре съм. Наистина. Просто трябва да хапна нещо — събра си нещата.

Дейвид си помисли, че в стола тя ще си вземе само салата от маруля.

— Отслабнала си още повече, Алексис.

— Не, килограмите ми са същите.

— Същите? — недоверчиво попита той.

— Просто в тези дрехи изглеждам по-слаба — в гласа й прозвучаха отбранителни нотки. Мина край него и щом стигна до вратата, се обърна назад с извинителна усмивка. — Наистина съм добре, господин Харис. Не знам какво ми стана — след тези думи изчезна в коридора.

Дейвид също имаше нужда да хапне. Но вместо да се отправи към стола, слезе по стъпалата на прогимназията и се запъти към сградата на администрацията отсреща. Кабинетът на директора се намираше на втория етаж. Шефът му разговаряше по телефона, когато Дейвид се качи, но вратата беше отворена. Махна на Дейвид да изчака.

Вече нямаше връщане назад. Ако вратата на кабинета не бе отворена и му се наложеше да чака, Дейвид би могъл да изгуби кураж. Не беше от смелчаците, а и обикновено намесата му само влошаваше нещата. Сентенцията на баща му за промените в живота си я биваше, но при Оливър всичко се свеждаше до бизнеса. Не се отнасяше за ситуации на живот и смърт, какъвто бе случаят на пътя за Норуич в понеделник вечер. Моли беше права — Дейвид не би могъл да съживи Робин. И въпреки това майка й го беше обвинила.

Сега и тази история с Алексис. Родителите й не бяха слепи.

Но родителите виждаха онова, което искаха да видят. Собственият му брат се беше пристрастил към обезболяващите на майка му, но семейството научи за това от учителя по математика, и то само защото човекът бе разпознал признаците. Набързо потулиха нещата. От този брат, вече четиридесет и две годишен, се очакваше да поеме издателския бизнес на баща им след неговото оттегляне. Джоун Харис бе много бдителна и грижовна майка и въпреки това не беше забелязала, че обезболяващите й изчезват.

— Влизай, Дейвид — извика Уейн Акерман от бюрото си, но когато Дейвид понечи да затвори вратата, го спря: — Остави я. Климатикът не работи. По-добре да влиза въздух. Какво мога да направя за теб?

Уейн беше прям мъж със склонност към тъмни ризи и вратовръзки. Кабинетът му, облицован в тъмна ламперия, бе пълен със семейни снимки в шоколадовокафяви рамки. Уейн и жена му имаха пет деца; лицата им бяха навсякъде в кабинета, както и навсякъде в града. Но Уейн не беше само добър баща. Гордееше се, че познава всеки учител в своето училище, което всъщност не беше чак толкова голямо. Но той наистина умееше да поддържа контакт с подчинените си. Дейвид беше посещавал кабинета му нееднократно.

Сега за първи път идваше по свое желание. Решен да доведе нещата докрай, той седна и каза бързо:

— Безпокоя се за Алексис.

— Моята Алексис?

— Току-що й прилоша в час. Не припадна, но едва се държи на крака. Исках да я отведа при сестрата, но ми отказа. Безпокоя се, доктор Акерман. Много е слаба.

— Тя е балерина — отвърна Уейн. — Балерините трябва да са слаби — изведнъж се оживи. — Виждал ли си я как танцува? Дали са й самостоятелна роля.

— Не съм я виждал лично, но съм чувал, че е невероятна. Съжалявам. Балерините често страдат от хранителни разстройства.

Уейн махна пренебрежително с ръка.

— Ако имаше проблем, учителката и по балет щеше да ни каже.

— Дори ако прекалената слабост е част от изискванията? Говорих със специалист снощи…

— За дъщеря ми? — прекъсна го Уейн.

— Не, по принцип. Попитах за симптомите на анорексията. Алекс има много от тях.

— Говори за днес, Дейвид. Не ти ли мина през ума, че може да е грип?

— Не е грип.

— Сигурен ли си?

— Не — отстъпи Дейвид. — Но се безпокоя, доктор Акерман. Преподавам на Алексис втора година. И преди беше слаба, но през лятото е отслабнала ужасно. Гласът й е отпаднал. Изолира се от съучениците си. Сяда сама в стола.

— Защото учи в почивката — обясни Уейн. — Така може да тренира през останалата част от деня. Тя е много упорита. Не виждам нищо лошо в това, Дейвид. И грешиш, че Алексис няма приятелки. Нейните приятелки са балерини. Идват от целия щат да тренират в академията. Вижда се с тях всеки следобед — той се намръщи. — Другите учители говорят ли за това?

— Не знам. Не съм го обсъждал с тях.

— Добре. Не го прави. Здравето на дъщеря ми е моя грижа, не твоя — заяви Уейн и изведнъж доброто му настроение се изпари. — Не ми харесва, че един млад учител без деца смята, че познава собствената ми дъщеря. Отгледал съм пет деца и смятам, че съм се справил много добре. Децата ми не употребяват наркотици. Не шофират в пияно състояние. Синовете ми уважават жените, а дъщеря ми я очаква голямо бъдеще. Не искам да тръгнат слухове само защото един учител е решил, че е видял нещо обезпокоително.

Телефонът му иззвъня. Той сложи ръка на слушалката и погледна Дейвид подканящо.

Отпратен по този начин, Дейвид напусна кабинета, слезе по стълбите и се озова навън под ярките слънчеви лъчи, но не изпита удоволствие от прекрасния ден. Стоеше на тротоара с ръце на хълбоците, ядосан на себе си, че е повдигнал въпроса. Направил беше благороден жест… и какво постигна?

Баща му щеше да направи благороден жест и в резултат да прибави още един вестник към пресгрупата си. Братята му щяха да направят благороден жест и да си спечелят повишение. Дори майка му правеше благородни жестове, вярно, обикновено благотворителни, но също имаха ефект. Тя получаваше похвали за всичко, което върши.

Дейвид не искаше похвали. Мразеше да е под светлината на прожекторите. Но обичаше да преподава, особено в прогимназията, където децата бяха уязвими и объркани и един погрешен ход можеше да има сериозни последици. „Животът може да се промени неочаквано. Важно е в каква посока ще поемеш след това“. Дейвид го знаеше. Но когато се опитваше да направи нещо добро, в резултат се получаваше нещо лошо.

Ето го и идеалният пример за това. Уейн Акерман се появи зад гърба му и го подмина, без да каже дума. Докато гледаше как се отдалечава, Дейвид се зачуди дали Алексис ще получи помощ и ако това все пак стане, дали той ще е тук следващата година, за да може да го види.