Барбара Делински
Докато сестра ми спи (7)

Шеста глава

Приятелите във фоайето се оказаха състезателки по маратон, които бяха насядали около ниска масичка, върху която бяха струпали раниците си. Моли ги позна — бяха студентките от Дартмътския университет, с които Робин работеше често. Нямаха връзка с Джени Фиск.

Ако Моли беше разбрала кои са, нямаше да бърза да слиза. Но вече беше късно. Наобиколиха я, преди да успее да се измъкне.

— Снощи братовчедка ми е била в спешното заради момченцето си — обясни една от студентките. — Как е Робин?

— Ъ-ъ-ъ, не сме сигурни — успя да каже Моли.

— Срещнах я преди три дни и изглеждаше страхотно — обади се друга.

И трета:

— Вчера разговаряхме в книжарницата.

— Чух го от Ник Дюке — добави четвърта.

— Ник?

— Журналиста. Видял го в полицейските сводки тази сутрин. Знае, че познавам Робин. Каза, че е в критично състояние.

Моли се изненада неприятно. Ник твърдеше, че са добри приятели, но ако е така, защо не се е обадил първо на нея? Изведнъж се сети, че бе оставила мобилния си на режим „вибрация“ и в разсеяността си бе възможно да е пропуснала позвъняването.

Извади телефона и провери обажданията. Да. Ето го. Пропуснато обаждане от Ник. Без съобщение.

Ник беше журналист в най-големия вестник на щата. Когато се запознаха с Моли, бе обикновен репортер, но вече отговаряше за местните новини. П ритежаваше нюх за сензационните истории и това навярно щеше да му осигури шефското място в разследващия отдел при следващата промяна в ръководството. Подобно на Робин и той щеше да стане звезда в своята област. При това го искаше силно. Имаше пронизващи, но чаровни сини очи и ги използваше добре. Ако беше станал адвокат, сигурно щеше да търчи подир линейките. Толкова бе запален по сензационните новини.

Моли се възхищаваше от неговата настойчивост, но това си имаше и недостатъци. Каквото научаваше Ник, скоро го знаеха всички.

Катрин щеше да се ужаси и със сигурност да обвини Моли. Налагаше се да говори с него.

Но първо тези състезателки. Да крие официалното състояние на Робин би било нелепо. Въпросът беше колко точно да каже, при това да го каже спокойно. Фоайето не беше празно. На едно канапе дремеха майка и дъщеря, на друго седеше семейство.

Моли направи знак на студентките да дойдат по-близо.

— Положението й все още е критично — обясни тя, защото всеки, обадил се в болницата, би получил тази информация. — Чакаме следващите изследвания.

— Кола ли я е блъснала?

— Не. Вътрешен проблем.

— Вътрешен? Имате предвид органи!

Моли кимна леко.

— Ще се оправи ли?

— Надяваме се.

Настъпи тишина, после всички заговориха едновременно.

— Можем ли да помогнем с нещо?

— Може ли да се обаждаме по телефона?

— Робин има ли нужда от нещо?

— От позитивни мисли — отвърна Моли и се стресна, когато едно от момичетата я прегърна. Изненада се още повече, когато усети, че й се ще да задържи топлината от жеста, щом момичето се отдръпна. Неспособна да говори, тя махна с ръка в знак на благодарност и с мобилния в ръка излезе през вратата.

В коридора досами фоайето, стърчащ с половин глава над Моли, стоеше Добрия самарянин. Вратовръзката му беше разхлабена, яката — разкопчана. Изглеждаше видимо облекчен, когато тя спря. И как би могла да не спре след спомена от последната сцена? Първата й мисъл беше да се извини за възмутителното поведение на майка си, но мъжът заговори пръв:

— Как е тя?

Моли поклати глава.

Той изпусна отчаяна въздишка.

— Знаех, че е зле. Беше потна и студена. Почувствах се ужасно. Веднага щом се появиха хората от Бърза помощ, я оставих на тях — изглеждаше измъчен. — Направо превъртях. Името й беше на табелката на крака и щом го прочетох, я познах. Тя е идол на всички маратонци, а се наложи аз да й давам първа помощ. Провалих се, нали?

Моли се поколеба, после поклати глава.

— Мозъчна смърт? — прошепна той.

Тя сви рамене — не можеше да го отрече пред този човек, който явно беше наясно. Той изглеждаше съкрушен.

— Все си мисля, че ако бях бягал по-бързо, щях да стигна до нея по-скоро.

Моли обви тялото си с ръце.

— А ако бяхте бягали по друг маршрут, изобщо нямаше да я видите.

— Щях да остана, дори да се кача в линейката, но тя не ме познава. Не можех да се представя дори като неин приятел.

— Аз съм й сестра — не се сдържа Моли — и трябваше да я придружавам на това бягане, но имах друга работа. Знаете ли колко виновна се чувствам аз?

Той не мигна.

— Да, знам. В мига, щом се появи линейката, се обърнах и хукнах към вкъщи да си взема душ, за да ида в училище и да се опитвам да убеждавам родителите, че съм добър, отговорен човек, който има необходимите качества да учи децата им. Сякаш изобщо бе възможно да се съсредоточа върху работата си.

„Точно както се чувствам аз“, помисли Моли. Не я свърташе в офиса. Не можеше да работи, докато сестра й е на командно дишане.

Ник обаче работеше и тя трябваше да се свърже с него. Махна към стаята на Робин и каза:

— Трябва да се обадя по телефона — тръгна, после спря и се обърна. Наистина се радваше да го види. — Благодаря ви.

— Съжалявам, че не сторих достатъчно.

— Тя дишаше. Направили сте всичко възможно. Жива е благодарение на вас — виждайки измъчения му поглед, Моли се усмихна окуражително. — Не обръщайте внимание на майка ми. Има нужда да обвини някого. Ще дойде ден, когато сама ще ви благодари.

Този път се отдалечи, без да спира, подмина стаята на Робин и откри място край прозореца, където имаше добър обхват.

— Аз съм — каза, когато Ник вдигна.

След няколко секунди мълчание, през които се чуваше бръмченето в нюзрума, дойде развълнуваното:

— Господи, Моли! Цял ден се опитвам да се свържа с теб. Защо чак сега отговаряш на обаждането ми?

— Беше доста напрегнато, Ник.

— Как е тя?

— Държи се.

— Какво искаш да кажеш? Будна ли е? Говори ли? Може ли да се движи? Сама ли диша? Стабилизирали ли са я?

Моли почти усещаше пронизващите му сини очи. Не беше сигурна дали разпитът й харесва.

— По-късно ще направят още изследвания.

— Наистина ли е сърдечен удар?

— Опитват се да разберат какво точно става.

— Но първоначалният проблем? Сърцето е, нали? Имала ли е сърдечни оплаквания и преди? Да не би да е клапа? Могат ли да го оправят?

Моли започна да се тревожи.

— Материал ли ще пишеш?

— Моли! — Ник изглеждаше засегнат. — Аз искам да знам. Бяхме гаджета с Робин. И ако не се лъжа, съм приятел на сестра й.

Моли се смути.

— Съжалявам. Просто звучиш като репортер — освен това помнеше случая с Андрея Уелкър. Бяха я изследвали за наркотици — нещо, което Робин бе доверила на Ник, а после новината се появи във вестника. Ник се кълнеше, че е получил информацията от независим източник, но нито Робин, нито Катрин приеха обяснението му за чиста монета. „Не бива да вярваш на думите му“, често повтаряше Робин на Моли и да не би да забрави, от време на време й го напомняше и Катрин. Но Моли харесваше Ник. Беше забавен и знаеше толкова много. Ласкаеше я мисълта, че иска да си останат приятели, дори след като сестра й го бе зарязала.

— Не, аз съжалявам — отвърна той помирително. — Ако ми се беше обадила снощи, сега нямаше да водим този разговор. След като не ми отговори тази сутрин, започнах да звъня на други хора. Рисковете на професията.

— Точно от това ме е страх. Ник, нуждая се от помощта ти. Би ли могъл да не публикуваш нищо засега?

Последва кратка пауза, после изненаданото:

— Но как да стане? Това е новина.

— Ти имаш авторитет в редакцията. Накарай ги да изчакат. Хората ще започнат да ни се обаждат отвсякъде, а все още не можем да им кажем нищо определено.

— Какво знаете досега?

Моли се беше надявала на обещание. Разочарована, замълча.

— Нали сме приятели — натърти той. — Приятелите трябва да си имат доверие.

„Приятелите също така се обаждат повече от веднъж, преди да звънят на други хора“, помисли Моли. Но си даде сметка, че в момента е прекалено чувствителна.

Ала не и глупава.

— Просто семейството ми се нуждае от спокойствие — обясни тя. — А и няма кой знае какво за казване. Робин е получила сърдечен пристъп, но жизнените й показатели са добри — не беше изцяло лъжа.

— Под сърдечен пристъп имаш предвид инфаркт?

— В момента за мен това са само думи. Още съм в шок. Всички сме в шок. Казвам ти какво знаем със сигурност — това също не беше съвсем лъжа.

— Добре. Хубаво. Ще ми се обадиш ли, щом научите повече?

Тя обеща да го направи, но разговорът остави в нея неприятно чувство. Мина минута, преди да осъзнае защо. При всичките си въпроси той не беше попитал как тя се справя с всичко това. Нормално е хората, които твърдят, че са ти приятели, да проявят загриженост.

Казвайки си, че това е просто недоглеждане от негова страна — със сигурност знаеше, че е разстроена, затова бе излишно да пита — тя затвори телефона и тръгна обратно по коридора. Почти беше стигнала до вратата на Робин, когато отвътре излезе баща й. Той също беше извадил телефона си.

— Майка ти се съгласи да направят ЕЕГ изследване. Искаш ли да останеш с нея, докато се обадя на Крис?

 

 

Направиха ЕЕГ изследването чак привечер, в присъствието на невролога, който трябваше да анализира резултатите. Апаратът бе докаран в стаята на Робин. Тъй като беше необходима тишина за по-точното отчитане, от семейството единствено Катрин остана при дъщеря си.

Беше благодарна, че сестрите разбират нуждата й да остане, но ако се бе надявала присъствието й да донесе късмет на Робин, това не се случи. Поощрявала я беше мислено. Повтаряла бе наум всички насърчителни думи, които беше казвала на Робин преди. Разчитала бе на мозъчните си вълни да се свържат с тези на Робин.

Но новините не бяха добри. След близо час драскане на писеца върху хартията Катрин можеше да го види сама — само равни линии, една след друга, при всичките дванайсет отчитания.

Какво би могъл да каже неврологът? Плачейки тихо, Катрин не се сещаше за нови въпроси, а когато той си тръгна, сестрата остана още малко, но не толкова заради Робин, колкото заради нея, което я накара да се почувства още по-зле. Дали не желае да говори със социалните? Не. Може би със свещеник? Не.

— Искам и онова второ изследване — успя да каже накрая. Сестрата кимна и отговори, че това е задължителна процедура, но думите й не я успокоиха. Катрин не искаше процедура. Искаше дъщеря си.

След като сестрата излезе, Катрин задържа ръката на Робин по-дълго от всеки друг път. Изучаваше лицето й, опитвайки се да свърже резултатите от изследването с дъщеря си, която бе правила странично премятаме на тригодишна възраст. Чарли беше зад нея заедно с Крис и Ерин. Моли се беше облегнала на стената. Никой не говореше и това също не й помагаше. Не беше честно изобщо. Нито тяхното мълчание, нито болката й, нито съдбата на Робин.

Тя се нахвърли върху семейството си:

— Нали всички искахте ЕЕГ. Е, сега ще можем ли да й помогнем?

Чарли изглеждаше смазан. Крис стискаше ръката на Ерин. Моли плачеше.

— Казах ви, че е още рано — натърти Катрин също през сълзи. Чарли й подаде кърпичка и я прегърна, за да я успокои. — На някои пациенти им е нужно повече време. Така каза докторът. Ще продължавам да й говоря. Тя ме чува. Знам, че е така — обърна се решително към Робин. — А мен ме бива да те поощрявам, нали, миличка. Сега ще ти кажа нещо много, много важно — тя се наведе и заговори бавно: — Чуваш ли ме, Робин? Искам да ме чуеш. И преди сме имали трудни моменти. Ти се състезаваше срещу едни от най-добрите маратонци в света и излизаше начело. Точно това ще направим и сега. Ще изненадаме всички. Ще победим болестта.

Моли застана до нея.

— Мамо? — прошепна по детски неуверено.

Катрин омекна от тона й. Моли рядко показваше слабост. Това й напомни думите на Чарли.

— Какво, скъпа?

— Може би трябва да кажем на Нана.

Катрин мислеше, че нищо не е в състояние да увеличи болката й, но думите на Моли успяха. Затвори плътно очи, за да се пребори с истерията. Не беше сигурна колко може да понесе човек, но усещаше, че е на границата.

Отвори очи и каза:

— Тя не е на себе си.

— Има и моменти на прояснение.

— Не може да си спомни дори имената ни. Тя вече не е предишната, Моли. Освен това — обърна се към Робин с последна искрица надежда — ще е жестоко да съобщим на жена на нейната възраст нещо, което не знаем със сигурност. Това беше само първото изследване. Сигурно има причина да искат две. Не ме е грижа какво казват лекарите, не вярвам и думичка, докато не мине и второто изследване.

 

 

Моли оценяваше несъгласията с майка си по специална десетстепенна скала; спорът за баба й беше от осма степен. Това беше една от причините, които я накараха да отиде от болницата право в дома за стари хора. Когато пристигна, времето за посещения бе изтекло, но персоналът бе свикнал с необичайните й появявания. Тя се усмихна на жената на рецепцията, която й махна да се качва. След като изкачи тичешком стълбите до третия етаж обаче, Моли се поколеба.

— Сама ли е? — попита в сестринската стая. Нямаше нищо против, че баба й си има приятел. Персоналът твърдеше, че двамата не спят заедно, но Моли не искаше да рискува.

Сестрата се усмихна.

— Томас е в стаята си. Настинал е.

Благодарна, Моли се мушна в една стая по средата на коридора, затвори вратата и се обърна към фигурата в креслото. Марджъри Уебър беше на седемдесет и осем. Преди пет години й бяха поставили диагноза „алцхаймер“ и през първите две от тях за нея се грижеше съпругът й. После здравето му се влоши, а нейното вече бе достигнало етапа, в който се нуждаеше от постоянно внимание. Настаняването й в дом за стари хора беше най-правилното решение.

Моли трябваше да признае, че Катрин взе това решение много трудно. Всички се бяха съгласили, че преместването на Марджъри при Катрин и Чарли е непрактично заради всичките тези стълби. Освен това Марджъри се нуждаеше от постоянно наблюдение, а Катрин рядко се задържаше у дома. Само специализирано заведение можеше да й осигури максимална безопасност и грижи. Бяха разгледали много домове, преди да се спрат на този. Разположен в голяма сграда във викториански стил, с няколко преустроени за целта крила, той излъчваше уют, който липсваше на останалите. Освен това се намираше близо до дома на семейство Сноу.

Катрин често водеше баща си на посещение, а след като той почина, идваше сама. После Марджъри се запозна с Томас и Катрин побесня. Въпреки че Джордж беше мъртъв, тя прие връзката на майка си като лична обида и престана да я посещава. Катрин твърдеше, че майка й без друго не разбира дали идва, или не, а Моли нямаше доказателство за обратното. Самата тя винаги бе обожавала баба си. Дори в сегашното си състояние Марджъри й действаше успокоително.

Тази вечер не беше изключение. Стаята й беше пълна с неща, напомнящи за миналото — семейни снимки в рамка, платнена торба, пълна с прежда, ратанова кошница, в която Моли бе поставила саксийки със сциндапсус, бегония и бръшлян. Сред тази приятна обстановка Марджъри изглеждаше много сладка и по ирония на съдбата десет години по-млада. Косата й беше сива, но гъста и прибрана на кок, също като този на Катрин. Човек на светлите, нежни тонове, тя бе облечена в розов пеньоар и четеше книга — гледка, която лесно би могла да накара Моли да си представи, че баба й наистина се наслаждава на четенето.

— Пана — прошепна тя и приклекна до фотьойла.

Марджъри вдигна поглед от книгата и я изгледа въпросително. Макар да ги бяха предупредили, че ще загуби изразителността на чертите си, това още не се бе случило. Баба й изглеждаше съвсем нормално, от което понякога поведението й изглеждаше още по-жестоко.

— Аз съм, Моли — каза тя, преди Марджъри да успее да я нарече другояче. Да, разбираше как се чувства Катрин. Марджъри не го правеше нарочно, но това не го правеше по-малко болезнено. — Какво четеш?

Марджъри погледна към книгата и се оживи:

— „Малки жени“ — отвърна. — Внучките ми много я харесваха. Ти имаш ли деца?

Моли усети как в гърлото й засяда буца — баба й не я беше познала като една от тези внучки. Преглътна и поклати глава.

— Ще имаш, хубаво момиче като теб… — Марджъри затвори книгата и приглади корицата. Изобщо не беше „Малки жени“, а книга с плетки. Моли я беше донесла предната седмица, надявайки се илюстрациите да освежат паметта на баба й, която от време на време продължаваше да плете. Но друг път гледаше шишовете с празни очи.

Сега се обърна към Моли:

— Познавам ли те?

Би трябвало. На нощното шкафче и на скрина имаше снимки, други бяха окачени нагъсто на стената. Някои бяха правени на празници, някои по време на ваканции. Всички те имаха за цел да освежават паметта й.

— Аз съм Моли и ти много ми липсваш, Нана.

Марджъри се усмихна.

— Така ме наричаха моите внучки. Като голямото куче, което се грижи за децата в „Питър Пан“. Всъщност кучетата са три и всички искат да минат по моста, за да стигнат до ливадата — тя снижи глас. — Но един трол владее моста.

— Робин е болна, Нана. Мозъчна смърт.

— Робин? — баба й свъси вежди. — Познавам една Робин. Майка й я кръсти така заради пословицата.

— Каква пословица?

— Нали се сещаш — отвърна с леко раздразнение Марджъри. — Пословицата. За ранното пиле, което изхвръква рано.

Моли не я поправи.

— И каква връзка има това с Робин?

— Робин^[1] е птичка. Те идват рано.

„И си отиват рано“, помисли Моли. Внезапно изпита благодарност, че баба й е изгубила чувство за реалност. Не й се налагаше да мисли върху думи като „мозъчна смърт“, не й се налагаше да чувства болката от случващото се с Робин. Дори не усещаше болка заради собственото си състояние, макар че невинаги бе така. В началото Нана знаеше какво се случва. Държеше се странно на моменти, но все още съзнаваше достатъчно, за да се разстрои, когато научи диагнозата. В някои отношения скоростта, с която се развиваше болестта й, беше като благословия. Тя бе присъствала на погребението на съпруга си, без да разбира напълно кой е починал.

Седемдесет и осем години не бяха много за жена в отлично физическо здраве. Ако не беше умът й, би могла да живее до сто. И все още можеше. „Ще е жестоко, ако Нана трябва да живее толкова години откъсната от реалността — реши Моли, — но все пак не толкова жестоко, колкото случващото се с Робин на трийсет и две“.

Моли се запита дали Робин е знаела какво се случва с нея там, на пътя. Мисълта, че сестра й може би е почувствала болка в гърдите, че е усещала какво става и е съзнавала, че е съвсем сама, накара Моли да потрепери. А после е дошъл припадъкът — изчезването на светлината, пълната тъмнина. Мозъчна смърт. Не можеше да го понесе.

Чувствайки нужда да се изповяда пред добросърдечната си баба, тя каза:

— Толкова съм лоша! Предадох сестра си и сега тя умира.

Марджъри леко наклони глава.

— Напомняш ми на някого.

— Аз съм виновна, Марджъри. И не само за понеделник. Имаше моменти, когато нарочно пропусках състезанията й. Понякога наистина се надявах да не спечели. Дали това не е вследствие на желанието ми?

Марджъри доби замислен вид. Накрая попита с любопитство в гласа:

— Познаваме ли се?

— А и това с Ник — продължи Моли. — Харесваше ми да я дразня, затова продължавах да поддържам приятелството си с него. Ако бях добра сестра, щях да се откажа. Само че не съм и мама никога няма да ми прости, макар да не излизам от оранжерията. Всъщност обичам работата си. Но я обичам и защото знам, че е нещо, което мама харесва.

Марджъри наклони леко глава. Слушаше я.

— Дали това не е заради мама? — не спираше Моли. — Дали не съм само нейна дъщеря и нищо друго? Приятелите ми не могат да повярват, че влязох в семейния бизнес. Мислят, че би трябвало да ида някъде другаде, и има моменти, когато ми се иска да го направя. Била съм на интервюта и другаде, Нана. Имах предложение от една огромна оранжерия край Бостън — и то миналата седмица — но го отказах. Обичам „Сноу Хил“. Мама е толкова умна — Марджъри бе започнала да се мръщи, затова Моли добави: — Не й казвай за предложението за работа. Ще ме убие, ако разбере. Непочтено е дори да си го помисля. Заради мама ли е всичко? Коя съм аз всъщност?

— Ъ-ъ-ъ, не съм сигурна — отвърна Марджъри. Моли знаеше, че е нелепо да обсъжда тези въпроси с човек, който бе загубил усещане за собствената си идентичност, но думите идваха сами.

— Понякога съм един човек, а понякога — друг. Ту обичам сестра си, ту я мразя. Ту обичам майка си, ту я мразя. Ту обичам „Сноу Хил“, ту го мразя. Коя съм аз?

Марджъри изглеждаше разстроена.

— Познаваме ли се?

— Нана, аз съм, Моли — наблегна на името си тя. — И не знам как да помогна на мама. Моля те, кажи ми какво да правя.

Гънката между веждите на Марджъри стана още по-дълбока.

— Не знаеш ли?

— Винаги казвам не каквото трябва.

— Но ти трябва да говориш — извика обезпокоено Марджъри и добави: — Мисля, че те познавам.

— Така е — прошепна Моли и опря буза в коляното на баба си. Мина минута, преди ръката на Марджъри да докосне главата на Моли, и още една, преди да започне да я гали по косите, но жестът беше успокоителен. За миг изразът „мозъчна смърт“ загуби остротата си и Моли се озова на място, където житейските несгоди се разрешаваха с една милувка.

Когато Нана спря да я гали, Моли погледна нагоре. Очите на баба й бяха вперени във вратата, а на лицето й се беше изписала радост.

Там стоеше Томас, със зачервен нос, разрошена бяла коса и увиснал на една страна халат.

— Здравейте! — кимна малко объркано, но доволно Марджъри. — Познавам ли ви?

Той не отвърна. Доколкото бе известно на Моли, Томас говореше рядко. Трудно би могло да се каже дали нарочно е излязъл от стаята си, за да дойде тук, или е действал подсъзнателно. Но безпокойството, което Моли бе усетила в гласа на баба си преди миг, бе изчезнало. „Дори това е достатъчна причина Катрин да благодари на съдбата за Томас“, помисли си тя.

Марджъри беше изпълнявала дълга си в живота. Посветила се бе на семейството си, трудила се бе здраво и едва ли заслужаваше тази болест. Въпреки това алцхаймерът бе отнел идентичността й, изтривайки почти осемдесет години живот. Но нали баба й все още можеше да изпитва мигове на радост, какво лошо имаше в това? Озовала се бе в непознат свят, но в него съпрузите не умираха, дъщерите не спираха да я посещават, а внучките не завършваха на командно дишане. Една мъничка част от Моли й завиждаше за това.