Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (6)

5

„Мила Шарлът,

Защо, за бога, ти е притрябвало да знаеш за лорд Норкорт? Моля ти се, кажи ми, че не си се поддала на обаянието му. След това, което ти разказах за неговите партита, смятах, че си неуязвима за превъзнасяния му талант да прелъстява вдовици.

Твой притеснен братовчед,

Майкъл“

 

 

Антъни крачеше из преддверието, а гневът му растеше. Слугата го беше уверил, че мис Прескот ще дойде скоро, но ето че вече сума време я чакаше пред нейната класна стая. Преди десет минути цял рояк кикотещи се девойки беше измарширувал покрай него на идване от закуска. От време на време някоя надничаше през вратата и се връщаше при другите да си шушукат. Антъни се чувстваше като циркова атракция.

Чумата да я тръшне мис Прескот — тя без съмнение го караше да чака по някакви свои нечестни подбуди. А той мразеше да го правят на глупак.

Възможно ли беше да е възникнало недоразумение? Тя определено не очакваше той да води сам тези глупави уроци. Все още не бе сигурен какво да каже на ученичките.

Тъкмо реши да отиде в кабинета на мисис Харис и чу някакво топуркане по стълбите. Завъртя се и видя как мис Прескот прескочи парапета и замръзна, щом го зърна.

Великолепната й коса беше разрошена и се стелеше по рамената, а бузите й имаха цвета на яркочервената рокля. Дишаше накъсано.

— Л-лорд… Н-Норкорт — заекна тя, напразно мъчейки се да овладее дъха си. — Д-добро… утро.

Раздразнението му се стопи и на негово място възникна дяволско задоволство. Нямаше недоразумение. Просто тя беше закъсняла.

Охо, думите бяха бедни да опишат ситуацията. Антъни бе обезщетен за безбожно ранното ставане, за неистовото темпо, което беше наложил на коня си, дори за пропуснатото развратничене със Стоунвил.

Той едва удържаше веселието си.

— Мис Прескот — проточи. — Ние ви чакахме — извади джобния си часовник и го загледа с подчертан интерес. — Казахте осем часа, нали?

Тя вдигна косата си, както беше прилично, и бързо се отправи към него.

— Бих се заклел, че така беше — Антъни разклати часовника и пак го погледна. — Или часовникът ми е счупен, или вие сте ужасно…

— … точна — довърши тя през стиснати зъби и спря на няколко крачки от него. — Браво, лорд Норкорт. Доказахте, че познавате часовника.

Без да прикрива усмивката си, Антъни прибра часовника си.

— А вие, мис Прескот, доказахте, че не го познавате.

Ако очите можеха да убиват, той щеше да се простре мъртъв на пода. Ала дори огненият й взор не можа да му развали удоволствието. Влезе след нея в класната стая в далеч по-добро разположение на духа.

Ученичките се затичаха да поздравят мис Прескот.

— Добре ли сте, госпожице? — попита едно момиче.

— Нямаше ви на закуска — отбеляза друго с разтревожено изражение.

Маделин ги погледна с обич.

— Уверявам ви, че съм добре.

— Нали баща ви пак не е болен?

Веселието на Антъни понамаля. Възможно ли беше интересът й към азотния окис да е свързан със здравето на баща й?

Ако вече беше започнала статия по темата, вероятно беше наясно, че газът не притежава целебни свойства. Още: ако това е била целта й, защо просто не му го каза?

С потаен поглед към него тя съобщи:

— Папа е добре. Просто се успах. Грубо беше от моя страна и аз се извинявам, че съм ви притеснила — искрена усмивка озари лицето й. — Оценявам вашата загриженост.

Антъни се възхити на отношението й към ученичките, което нямаше нищо общо с отношението, което той получаваше на тяхната възраст. Това вероятно обясняваше защо те са толкова внимателни с нея.

Маделин плесна с ръце.

— Хайде, момичета, по местата. Тази сутрин имаме специален гостенин, затова очаквам да се държите подобаващо.

Тридесет чифта очи любопитно се извърнаха към него, но девойките се подчиниха, без да се помайват. Антъни неохотно призна, че мис Прескот, изглежда, си разбира от работата. Още една причина да се бори Теса да бъде записана тук, ако и останалите учителки са компетентни като тази.

— Госпожици — рече тя, когато всички се настаниха, — удостоени сме с честта днес наш гост да е виконт Норкорт. Племенницата на лорд Норкорт в скоро време ще се запише тук, затова той бе тъй любезен да предложи… как да го кажа… момичета, той ще ви разкрие…

Антъни се смили над поруменялата мис Прескот и пристъпи напред.

— Ще ви преподавам уроци за мъжете.

Това привлече вниманието на девойчетата. Те изправиха гърбове и си размениха многозначителни погледи. Антъни за пореден път се зачуди какво, по дяволите, ще им каже.

Мис Прескот му отправи благодарна усмивка.

— Лорд Норкорт ще разкрие каквото е научил от богатите си преживелици в обществото. Уроците му ще се фокусират върху разпознаването на неподходящите мъже.

— Тъй че натъкнете ли се на такива — добави Антъни, — да знаете как да се отървете от тях.

В дъното се вдигна една ръка. Антъни се озърна за мис Прескот, но тя му отстъпи подиума. Проклятие! Беше се надявал, че първия път тя ще му посредничи. Сподави раздразнението си и се усмихна на девойката с вдигната ръка.

— Да?

Младата дама се изправи.

— Аз съм Лусинда Сетън — тя вирна носле. — Баща ми е полковник. Той казва, че ако войник или който и да е друг мъж се опита да ме докосне, трябва да го шамаросам и да му кажа, че татко ще го застреля призори, ако той дръзне да повтори.

Стонът на мис Прескот му подсказа, че мис Сетън не за пръв път споделя този съвет. Нищо чудно, че искаше момичетата да взимат уроци.

— И тази стратегия проработи ли?

Мис Сетън замига на парцали.

— Аз… не зная. Още не съм имала случай да я изпробвам.

— Толкова много нахални войници е имало около теб, а никой не се е престрашил? — Антъни я измери с поглед. — Или се е престрашил някой, който ти е приятен?

Девойката се изчерви и седна. Другите момичета се разкикотиха, а мис Сетън съвсем поаленя и затова Антъни добави:

— Само че баща ти е прав. Неговата тактика ще подейства на определен тип мъже.

Той закрачи из стаята и въодушевено заговори:

— Добре си отворете ушите, госпожички. Има три вида мъже: зверове, джентълмени и зверове, маскирани като джентълмени. Противно на онова, което ще кажат родителите ви, нито парите, нито връзките, нито рангът на даден мъж няма да ви помогнат да различите единия от другия. Веднъж видях как един ковач даде връхната си дреха на една зъзнеща просякиня, друг път как изискан граф грубо изхвърли една вдовица от каретата си, понеже кашляла. Мъжете са трудна работа, независимо от своя ранг. Не се заблуждавайте, че е иначе.

Той се спря да погледне една от наострилите уши млади девойки и го обзе непозната паника при мисълта, че е отговорен за оформянето на мнение у тези момичета. После разплаканото лице на Теса от погребението изникна пред мисления му взор и Антъни прецени какво би казал на нея. Паниката моментално го напусна.

— Точно там е проблемът. Звярът е лесен за забелязване. Той ви зяпа похотливо или гледа да ви опипа, когато танцувате с него. Хваща ви, когато останете насаме, и се опитва да си изкопчи целувка даже когато не сте съгласни — Антъни се усмихна на мис Сетън. — Тук е напълно подходящо да го шамаросате и да го заплашите с гнева на баща си. Не е зле също така да разбиете някоя саксия в главата му.

Момичетата се засмяха. Даже мис Прескот се поусмихна.

— Обаче женкарите, негодниците, сладурите — наречете ги както искате, това са зверовете, маскирани като джентълмени — имат нещо общо помежду си. Те не са лесни за разпознаване. Те не носят табели с надпис „Дошъл съм да те изкуша по пътя на порока“. Не, те се усмихват и с чар си спечелват вашето благоразположение. Чак после ви изкушават по пътя на порока.

Скептичните лица на девойките го накараха да се зачуди дали често не са слушали същото от мисис Харис и нейните учителки, вероятно примесено със здравословна доза скучни морални назидания. А кои момичета биха искали да повярват, че мъжете не са ослепителните същества, за които те копнеят да се венчаят? Особено, при положение че тези ослепителни същества разтапят женските сърца и ускоряват девичия пулс?

Тези момичета се нуждаеха от по-силно средство за убеждение. Антъни изчака кикота им да замре.

— Преди да продължа, бих искал да науча нещо повече за вас — той посочи една грозновата девойка с очила от предната редица. — Защо не започнем с вас, мис…

— Банкрофт — предпазливо рече тя. — Елинор Банкрофт.

— Прекрасно име — освен това познато. Къде го беше чувал? — Подхожда на девойка с вашата елегантност.

Няколко момичета се захилиха и Елинор ги сряза с поглед.

— Благодаря, сър.

— А откъде сте родом, мис Банкрофт?

— От Йоркшир, сър.

Сега Антъни се сети. Тя минаваше за най-богатата наследница в Северна Англия.

— А, да, веднага разбрах. Притежавате онзи самоуверен израз, който характеризира повечето йоркширци. Това е от ободряващия северен въздух, който укрепва здравето и издръжливостта на организма — Антъни се присламчи близо до нейния чин и се усмихна. — Вероятно той е допринесъл и за прекрасния ви тен.

Девойката поруменя и се изпъчи.

— Благодаря, сър.

Той взе книгата от чина й и хвърли поглед на заглавието.

— Четете сонетите на Шекспир?

— Те са ми любими — призна Елинор.

— И на мен. Как беше онзи стих: „Една роза би ухала все тъй сладко и под всяко друго име…“?

— Не, господине — поправи го момичето, — това е от пиесите му. От „Ромео и Жулиета“.

Антъни си придаде огорчен вид.

— Права сте — той сведе глава. — Не ме бива да запаметявам сонети, мис Банкрофт. Вечно се излагам пред хората. Сигурно ме мислите за пълен глупак.

— О, не, напротив — припряно го увери тя.

— О, сигурен съм, че е точно така. Умна девойка като вас…

— Сър, всеки може да се научи да рецитира поезия, ако вложи достатъчно труд.

— Де да беше вярно. Клетата ми сляпа майчица все ме моли да й декламирам, а аз все не мога да й угодя, освен ако наблизо няма библиотека. Толкова ми е противно, че често съм принуден да я разочаровам.

— Ако желаете, бих могла да ви науча на един лесен трик за запаметяване.

— Настина ли? — Антъни я стисна за ръката. — Това ще бъде такъв жест за майка ми.

Девойката пламна като божур.

— За мен ще е чест да ви помогна.

Антъни стисна дланта й.

— Няма да забравя обещанието ви, мис Банкрофт.

— Разбира се, сър.

Тя се опита да издърпа ръката си, но Антъни обърна дланта и се зае да я разглежда.

— Изцапали сте си пръстите с мастило. Навярно освен другото и пишете поезия?

Ръката й се отпусна в неговата.

— Да, така е.

— Някой път ще ми разрешите ли да прочета нещо ваше? — Антъни си играеше с пръстите й, а останалите момичета се протягаха да видят какво става. — Страшно обичам хубавите стихове.

— Ако ви е угодно, утре ще ви дам няколко мои стихотворения.

— Много бих се радвал — той се намръщи. — Ах, само че забравих — няма да съм тук. Не бихте ли се качили в стаята си след часа, за да ми ги донесете сега? Бихме могли да се срещнем в библиотеката.

Девойката примигна объркано.

Антъни пусна ръката й, отдръпна се и застана с лице към момичетата, които го наблюдаваха с потрес.

— Това, госпожици, е звяр, маскиран като джентълмен.

Погледна към мис Прескот и установи, че тя се мъчи да прикрие усмивката си. Намигна й и тя поклати глава. Само че хубавите очи шареха и Антъни бе пронизан от остър порив да я сграбчи; порив, на който не обърна внимание.

За нещастие, когато се обърна обратно към ученичките, мис Банкрофт изглеждаше съкрушена.

— Трябваше да се сетя, че не ме намирате за елегантна — тихо пророни тя. — Никой не ме намира за елегантна.

Нараненият й тон го проряза. Въпреки богатството си тя му напомняше за окаяната Теса.

— Аз не ви познавам, мис Банкрофт — нежно рече той, — тъй че не бих могъл да имам мнение за вашата елегантност и изтънченост. Но от нашия разговор разбрах едно. Вие имате добро сърце. А за мъжа това е по-важно, отколкото всякаква елегантност.

Девойката го удостои с признателен поглед и Антъни се обърна към останалите:

— За съжаление, момичетата с добри сърца са отлична плячка за негодниците. Такива типове непременно ще кажат нещо, с което да ви убедят да излезете насаме с тях. Ще ви разкажат за клетите си болни майчици, ако така ще си спечелят симпатиите ви. Ще ви разкажат с привидна скромност, че са ги ранили във Франция, ако така ще ви размекнат — той се взря в дъното и извика: — Мис Сетън, ако с вас бяхме провели същия разговор и ако бях уловил ръката ви по същия начин, щяхте ли да ме шамаросате и да ме заплашите с баща си?

Мис Сетън задъвка долната си устна, очевидно в спор със себе си дали да каже истината. Най-накрая тя въздъхна:

— Ами не — замисли се още за миг, след което го изгледа преценяващо. — Само че вие сте по-добра партия от повечето войници и папа едва ли би се възпротивил много, ако ви насърча.

Антъни се засмя.

— Зависи доколко баща ви е наясно с репутацията ми.

Едно момиче на предните чинове измърмори:

— Аз никога не бих се вързала на подобни глупости.

— Може би — обърна се прямо към нея Антъни, — но аз говорех неща, каквито смятах, че ще минат пред мис Банкрофт. Женкарят, опитващ се да прелъсти теб, ще нагоди другояче лъжите си. Колкото е по-умен той, толкова по не му личи какъв е. Комплиментите му ще бъдат фини, на каквито много би ти се искало да повярваш.

Той прикова мис Банкрофт с поглед.

— Какво първо ви накара да се размекнете към мен, госпожице?

Девойката поруменя и се заозърта из стаята.

— Обичта ви към поезията. Сигурно и това сте си съчинили?

— Всъщност не. Но любимите ми стихове не стават за ушите на дами.

От Мис Прескот долетя странен звук. Тя се мъчеше да сподави смеха си.

— А вие имате ли нещо да добавите, мис Прескот? — подразни я той.

— Не, лорд Норкорт — тя примигна. — Продължете, моля ви.

Антъни посочи книгата на мис Банкрофт.

— Казах, че обичам поезия, защото по очилата и по сборника събрани стихове заключих, че вие я обичате — той отново закрачи. — Помнете, дами, че женкарят ще се възползва от всяка нишка, за да завърже по-дълбоко познанство. Ако носите кошница с набрани цветя и кожата ви е загоряла, той ще заяви, че обожава градините. Ако фамилията ви е Макбрайд и панделките ви са карирани, той ще превъзнася хубостите на Шотландия. Ще каже това, което според него ще ви предразположи.

Едно момиче вдигна ръка и Антъни му кимна.

— Ами ако джентълменът действително има сляпа майка, сър? Ако наистина обича поезията и тем подобни? Не е ли грубо от самото начало да допускаме, че е негодник?

— Не допускайте, че е негодник. Приемете, че е непознат. Защото той е точно това, докато не го опознаете. Един джентълмен не би счел за нужно да ви натрапва вниманието си. Той би оставил приятелството да се развие от само себе си. Ще проявява търпение и ще ви остави да научите нещо за характера му, като ви представи на приятелите и семейството си, преди да се опита да се усамоти с вас в библиотеката.

— Мисис Харис твърди, че ако мъжът е джентълмен — намеси се мис Сетън, — изобщо няма да се опита да остава насаме с нас.

— Даже истинският джентълмен иска да се усамоти с жената, която ухажва. Това не означава, че вие трябва да му позволите. Но той ще се опита.

— И защо му е да се опитва? — ококори се мис Сетън.

— Всички мъже го правят.

— Но…

— Лорд Норкорт се мъчи да ви обясни — прекъсна ги Маделин, — че всеки, мъж или жена, негодник или джентълмен, е роден с животинския инстинкт да се чифтосва.

Инстинкт да се чифтосва ли? Антъни й хвърли един кос поглед и се усмихна.

— Личи си, че тук говори естественичката.

Но тя не беше свършила:

— Разликата между хората и животните е, че хората могат да усмирят тези инстинкти, ако решат.

Зависеше колко силен е инстинктът и колко твърд е конкретният човек. Антъни успяваше да сдържа ненаситния си апетит, като периодично освобождаваше звяра на много контролирани места. Но бог да му е на помощ, когато напълно премахнеше задръжките си. Кой знае на какво беше способен.

Разбира се, тя нямаше предвид него. Говореше за обикновения човек.

— Мис Прескот има право. Истинският джентълмен ще предпочете да управлява желанията си. Ако откажете да се усамотите с него, той ще приеме вашето решение. А ако по една случайност се озовете сами, въпреки това ще сте в безопасност, защото той съобразява поведението си с обществените норми — Антъни несъзнателно се намръщи. — Но звярът пет пари не дава за тях. Той ще се опитва да се усамоти с вас, докато не успее. А успее ли, контролът му ще рухне. Трябва да се научите на разликата между джентълмена и звяра. Това е единственият сигурен начин да се предпазвате.

Незнайно защо, момичетата си зашушнаха възбудено. След като беше сръчкана няколко пъти, мис Сетън за пореден път вдигна ръка.

— Да, мис Сетън?

Тя се надигна със сериозно изражение.

— Сър, чудехме се… ами… изглеждате страшно искрен, освен това сте много вещ в тия работи и… — тя погледна приятелките си, колебаейки се.

— Задайте си въпроса, мис Сетън. Обещавам, че не хапя.

Разнесоха се кискания и девойката го погледна прямо.

— Бихме желали да узнаем кой сте вие, сър. Джентълмен? Или звяр, маскиран като джентълмен?