Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (16)

15

„Мила Шарлът,

Да, момичетата могат да подложат търпението на изпитание. Затова се надявам, че знаеш какво вършиш, като каниш лорд Норкорт в училището си. От малкото, което съм чувал за него, се питам дали е способен да се държи прилично, около която и да е жена. Как се справи по време на разходката до менажерията?

Твой загрижен братовчед,

Майкъл“

 

 

Докато файтонът препускаше към Ричмонд, в гърдите на Антъни се насъбра сладостно предчувствие. Трите адски денонощия щяха да свършат. Беше се проявил като съвършения кавалер край Маделин, беше танцувал по свирката на мисис Харис, беше изнасял на момичетата урок след урок и беше уредил проклетото парти на Маделин. Сега му се полагаше награда.

Маделин. Най-сетне щеше да бъде негова.

Това бе обещала негласно при Годуин. Дори да дойдеше на партито, решена да му устои, това щеше да продължи, докато той не я целунеше насаме. Природната й чувственост щеше да я отведе право в леглото му.

Може би след това Антъни пак щеше да бъде себе си и да я вижда просто като любовница. Може би нямаше да жадува да я зърне и да се чуди как ли ще реагира тя на някой идиотски коментар на партито… нямаше да мисли дали тя ще одобри ремонта на родовото имение.

Божичко, звучеше като някой хлътнал до уши глупак. Но довечера това щеше да свърши. Трябваше.

Рязко дръпна завеската и огледа пътя до училището, където трябваше да се срещнат с Маделин. Маркировката бяха два дъба. Ето я и нея, появи се изпод заслона на дърветата.

Загърната в обемна черна пелерина, тя нервно го очакваше. Под пелерината надничаха налъми, нахлузени над вечерните пантофки. Само този бегъл поглед го накара да гадае каква ли е роклята, дали добре очертава извивките й… лесна ли е за сваляне.

Жалко, че нямаха време за наслади по пътя до имението на Стоунвил. Но довечера…

Антъни се ухили.

Даде знак на кочияша и изскочи, преди каретата да е спряла напълно.

— Може ли да ви предложа превоз, драга госпожо? — рече той и посочи каретата с претенциозен жест.

— Много смешно, няма що — Маделин крадешком огледа пътя и чевръсто изтича при каретата. — Бързо, преди някой да ме е видял.

— Ах, пак интрига. Сега на шпионка ли ще ми се правиш, миличка?

— Прекрасно знаеш, че съм длъжна да пазя доброто си име. Как мислиш, защо не исках да ме вземеш от къщи?

— Защото ти харесва да си мистериозна? — той й помогна да се качи и нареди на кочияша да тръгват.

— Харесва ми да съм предпазлива — тя се настани по средата на седалката с лице по посоката на движение.

Без да се впечатлява, Антъни я поизбута и седна до нея. Когато тя го удостои с поглед, от който хвърчаха искри, той просто сведе глава и я целуна. След първоначалната скованост Маделин омекна и се разтопи под устните му и отвори уста за набезите на езика му. Но щом той развърза наметалото й, тя се откъсна от него.

— Сега не можем да вършим подобни неща.

— Само исках да проверя с какво си облечена. Да се уверя, че е приемливо.

Макар че изглеждаше скептична, тя го остави да свали пелерината от раменете и фризурата й. Залязващото слънце се процеди през завеските и освети роклята от блещукащ златен атлаз с дълбоко деколте, което разкриваше изящните възвишения на гърдите й.

С гръмовен пулс Антъни отново се наведе да я целуне, но тя се дръпна.

— Вчерашната ти бележка гласеше, че в каретата ще науча какво да очаквам за довечера.

Проклятие! Тя бе права — имаше да й разкаже доста неща, за да я подготви. Със смутена въздишка той се облегна на седалката.

— Запътили сме се към имението на един приятел, маркиз Стоунвил.

— Лорд Стоунвил ли ни е домакин? — попита Маделин с паника в гласа.

— Познаваш ли го?

— Зная за него. Та кой не го знае? Той е дори по-скандален и от теб — устните й се изопнаха в тънка линия. — Ти обеща, че това няма да е от онези партита.

— Спокойно, не е. Само че единствено Стоунвил можах да изнудя да го организира за толкова кратко време — когато на лицето й се изписа още по-силна тревога, Антъни добави: — За бога, няма какво да се тормозиш. Няма да има леки жени.

Маделин изпитателно се взря в лицето му.

— Ако има, ще си изляза. Кълна се, че ще си изляза.

— Не ми ли вярваш? — весело попита той, въпреки че отговорът означаваше страшно много за него.

— А да ти вярвам ли?

Очите й така сияеха, че той би могъл да се изгуби в глъбините им. Това би било неразумно. Трябваше да устои на сладостта, с която го мамеха тези очи.

— Разбира се. Едва ли ще направя нещо, с което да ядосам единствения човек, който може да вкара Теса в училището на мисис Харис.

Болезнена усмивка трепна лицето й.

— Забравих.

— А аз не — само това го възпираше да не извади лошото си момче и да я обладае като разгонен бик. Първото трябваше да приключат със сделката, за да не го обвини Маделин в неизпълнение на поетите договорености. — Излишно се притесняваш за гостите. Стоунвил е поканил неколцина достолепни учени заедно с нашите обичайни приятели, които обичат да се напушват. Ще имаш сума ти образци за наблюдение.

Тя приглади пелерината си.

— А… такова… те какво ще знаят за мен? Сигурно не си дал на приятеля си да споменава моето име?

Очите му се присвиха.

— Защо? Да не те е страх, че то може да говори нещо на някой гостенин?

— Не! — тя го стрелна с поглед. — Спокойно мога да кажа, че никога не съм виждала твоите приятели. Само че не искам до мисис Харис да стигнат слухове…

— Естествено — Антъни се отпусна. — Не се безпокой. Казах на Стоунвил, че си моята начетена братовчедка, която иска да види малко от вълнуващия лондонски живот, докато е в столицата. Той мисли, че си омъжена за енорийски свещеник и си отседнала при приятели.

Тя се ококори насреща му озадачено.

— Защо ме ожени за свещеник?

— Предубеждения срещу свещениците ли имаш?

— Ех, чак пък… не, просто е странно — тя се замисли. — Имам ли си име?

— Не му дадох име, но мислех за Брейъм; моминското име на баба ми по майчина линия. Родът на майка ми не е много известен, така че братовчедка по тази линия е по-трудна за проследяване.

На лицето й се изписа любопитство.

— Никога не си отварял дума за майка си.

— Ти също не си отваряла дума за твоята.

— Тя почина преди две години от охтика.

Значи Фоксмур е бил прав.

— А моята почина, когато бях осемгодишен.

— Сигурно ти е било тежко — нежният й глас преливаше от съчувствие.

Една буца заседна в гърлото му. Тази стара колкото света мъка отдавна не се бе надигала у него. Смущаваше го, че Маделин е в състояние да я извика.

Опита се да си придаде небрежен тон.

— Навярно е по-мъчително да загубиш майка си, след като сте били заедно толкова години. Така тя ти липсва повече.

— Може би. Но едно осемгодишно момче има много по-голяма нужда от майка си, отколкото една жена — когато буцата в гърлото му стана толкова голяма, че не можеше да продума, Маделин каза: — Какво си спомняш от нея?

— Няколко неща. Уханието й — Антъни се усмихна. — Тя дъвчеше канелени пръчици за приятен дъх и този аромат ме обгръщаше, когато… — той млъкна, за да не издаде колко силна е горестта му.

— Когато? — подсказа му Маделин.

Ах, тази жена не се отказваше лесно!

— Когато ме прегръщаше. Татко все се мръщеше, че ме прегръщала твърде много и че така ме изнежва — той разсеяно потърка китката си. — Вуйна ми и вуйчо му пригласяха с всички сили.

— Не можеш да прегръщаш твърде много едно дете.

Яростният й тон го стресна и една болка, която от дълги години се бе стаила в него, сега отшумя. Проклятие, тя не биваше така да му влиза под кожата!

— Довечера май ще имаш нужда и от собствено име — малко троснато рече той от бързане да смени темата.

Тя го погледна нежно още веднъж и извърна лице към прозореца.

— Добре, тогава ще съм… Шери.

Антъни проследи погледа й до големите череши, под които минаваха.

— Слава богу, че не минавахме покрай някоя вишна. Трудно щях да те наричам Вишновка, без да се засмея — когато тя го изгледа накриво, той добави. — Никога не съм чувал за жена на име Шери.

— Не е по-зле от Кити — високомерно отвърна Маделин.

— Щом казваш — страшно му харесваше, че тя ревнува. Това показваше, че не е защитена от очарованието му, както се преструваше. — Но ако Стоунвил е принуден да те запознае с някого, ще се казваш мисис Джон Брейъм.

— А защо лорд Стоунвил ще ме представя на хората?

— Забрави ли, че аз трябва да се снижавам? Затова отиваме на партито рано. Няма да рискувам вуйчо ми да чуе за това и да го използва като доказателство, че съм същият пройдоха.

— Беше ми изскочило от ума. Значи лорд Стоунвил ще ме придружава на партито — изглежда, това я изпълваше с неловкост.

Антъни я разбираше.

— На мен също не ми харесва, но предупредих Стоунвил да се отнася към теб с уважението, полагащо се на моя братовчедка. Освен това не си негов тип. Той предпочита жени с по-малък ум и по-големи ци… — Антъни млъкна, проклинайки се за бързия си език.

— Цици — довърши Маделин. — Така е с много мъже. Сигурен ли си, че не споделяш предпочитанията му? — усмивката й бе закачлива. Погледът — не.

— Някога — да — той се втренчи в нея с настоятелност, която не оставяше съмнение за физическия му копнеж по тялото й. — Но хората се променят — хвана ръката й и залепи целувка по опакото на дланта.

Беше възнаграден с потрепването й, което го накара да целуне и дланта, а после и китката, ядосан, че ръкавица обгръща кожата до лакътя. Божичко, не можеше да дочака партито да свърши, за да я съблече.

Въпреки че дишането й се учести от целувките му, тя измъкна ръката си.

— Спомена, че приятелят ти можел да е „принуден“ да ме запознае с някого. Защо да не ме запознае?

— Казах му да избягва това. С колкото по-малко хора се запознаеш, толкова по-малка е вероятността мисис Харис да чуе, че си била на партито.

Маделин се опули насреща му.

— Но аз трябва да знам кои са присъстващите. Без това не мога да ги включа в студията си.

Гръбнакът му настръхна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако напиша научен труд и очаквам той да бъде издаден, научният редактор ще изиска подробности. Ще трябва да потвърди наблюденията ми. Ще се са нужни свидетели. И тъй като ти не можеш да бъдеш свидетел…

— Не бива да споменаваш името дори на един-единствен гост в проклетата си студия, разбираш ли? — при самата мисъл кръвта му се смразяваше.

Устните й се изопнаха.

— Защо, щом като това са учени?

— Би трябвало отлично да си даваш сметка, че напоследък подобни партита се считат за скандални, даже за смехотворни. Моите приятели вече са изтърпели достатъчно насмешки, задето употребяват този газ. Не искам да се изложат повече, като попаднат в студията ти — когато на лицето й се изписа непонятна паника, Антъни се усмихна неестествено. — Не можеш ли да ги кръстиш просто субекти А и Б?

— Все пак трябва да документирам някъде кои са субекти А и Б, така че да има кой да потвърди методите ми, ако някой се усъмни в направените заключения.

— Не е приемливо — рязко възрази Антъни. — Наблюдавай каквото си искаш, пиши каквото си искаш, само че бъди дискретна. Недей да се разхождаш на партито и да търсиш запознанства с гостите. Ако някой се разрови коя е „мисис Брейъм“, и двамата може да загазим. Ясно?

Ледена усмивка скова устните й.

— Определено, лорд Норкорт.

Лорд Норкорт, ха. „Определено“ бе нейният шифър за „ще правя каквото си поискам, а ти само опитай да ме спреш“. А той не можеше да я проконтролира, защото не трябваше да се показва на партито. Щеше да предупреди Стоунвил да я държи под око.

Въпреки че тази идея изобщо, ама изобщо не му се нравеше.

Съвсем не му се понрави, когато пристигнаха и лакеят свали пелерината й. Блестящият атлаз прилепваше по нея с всяка стъпка, дразнейки го с намеци за великолепните форми отдолу, а деликатните къдрици на тила й събуждаха у него порив да прокара език по сладкия хребет на гръбнака й. За жена с такъв дребен ръст и толкова малки възможности да си купува модно облекло тя притежаваше необикновената способност да изглежда фантастично.

А щом я зърнеше, Стоунвил щеше да поиска да провери колко е фантастична и в леглото. Когато ги въведоха в кабинета му, той се надигна с вълча усмивка. Антъни едва сдържаше яростната си гримаса, докато ги представяше.

Когато пристъпи напред, за да й целуне ръка, този негодник Стоунвил използва случая да провери колко е надарена. В миналото Антъни многократно бе прилагал тази техника, но сега буквално му идеше да хване Стоунвил за гушата.

Божичко, какво го прихващаше? Нали не ревнуваше? Допреди не се беше сблъсквал с тази емоция, но сега я разпозна. И тя не му хареса. Ама хич.

— Като описваше братовчедка си, Норкорт, ти каза, че я „бивало“ — проточи Стоунвил. — За кого? За цар? За император? За бог?

Преди Антъни да му каже какво точно да направи с ласкателството си, Маделин се засмя.

— Жените обикновено хващат ли се на подобни преувеличения, сър?

— Зависи колко вино са изпили — Стоунвил я удостои с патентования си зноен поглед и Антъни едва се удържа да не му фрасне един.

— Е — сладко пророни тя, — не зная дали защото не съм пила, или защото имам здрав разум, но съм открила, че мъжете, които сипят преувеличени комплименти, преувеличават в почти всичко останало. Като жена, занимаваща се с наука, предпочитам мъжете, които говорят голата истина.

Стоунвил замига на парцали, очевидно смаян, че такава хубава жена дава такъв смислен отговор.

— Тя май наистина е интелектуалка? — обърна се той към приятеля си.

— И моя братовчедка — натърти Антъни. — Това означава, че очаквам да се държиш прилично.

— Аз винаги се държа прилично — усмихна се хитро Стоунвил. — Но, разбира се, всеки схваща това „прилично“ по различен начин.

— Стоунвил… — предупредително започна Антъни.

— Не се коси, всичко ще бъде наред — глъчката навън накара Стоунвил да погледне часовника. — Трябва да посрещна гостите си. Тъй като не можеш да присъстваш, Норкорт, ще поседиш тук. Никой няма да влезе в личния ми кабинет, а освен това ще ти дам ключ да заключиш вратата. Знаеш къде е брендито, а ако ти се дочете, има книги. Това устройва ли те?

— Бива.

— Отлично. Тогава ще се върна да взема мисис Брейъм…

— Предпочитам да дойда с вас сега — Маделин бързо се доближи до него.

— Не може — намеси се Антъни, раздразнен от прозрачното й желание да бъде със Стоунвил, докато той поздравява гостите, за да им запомни имената. И то след като й го беше забранил изрично. — Единственият начин да запазиш анонимност е да слезеш при гостите, след като всички са пийнали. Ако стоиш редом със Стоунвил, докато гостите влизат, той ще трябва да те представи — както тя чудесно знаеше.

Стоунвил й предложи ръката си.

— Тогава ще я скрия в кухнята, за да си поговори с химика и да научи как нитратите на амоняка се превръщат в желания газ. След като повечето гости пристигнат, ще мина да я взема.

Разочарованието на лицето й бе толкова осезаемо, че Антъни разбра: правилно се беше досетил.

— Можеш да я вземеш оттук — изтъкна той.

— О, аз с удоволствие ще се запозная с химика — припряно рече Маделин. — Бих искала да видя как се приготвя азотния окис.

По-вероятно искаше да се изплъзне крадешком и да научи имената на приятелите им, а той не можеше да й попречи — особено когато Стоунвил пренебрегваше съветите му. Щеше да я накара да му покаже студията си, преди да я даде за публикация.

Стоунвил подаде ръка на Маделин и Антъни с мъка се удържа да не я грабне и да я замъкне във файтона, преди нещо да й се е случило. В края на краищата тя искаше партито. Би било глупаво той да й бере грижа.

Въпреки това, докато ги гледаше как тръгват, осъзна, че не може просто да си чете тук и да пие бренди.

Щеше да изчака забавлението да достигне разгара си, а после да се прокрадне долу и да я държи под око. Докато прислужниците сновяха, за да доставят нови торбички с азотен окис, никой нямаше да го забележи на лошото осветление и суматохата, която газът предизвикваше.

По-добре Стоунвил да не те вижда, защото ще те скъса от подигравки. Ще каже, че се държиш като ревнив съпруг, а не като братовчед.

Съпруг ли? Глупости.

Но докато чакаше, представата за Маделин като негова съпруга взе да го изкушава. Да, по неписан закон той трябваше да се ожени за някоя девственица от почтено семейство със съответния ранг, но кога ли бе съблюдавал неписаните правила? Маделин беше единствената жена, чиито начин на разсъждение бе сходен с неговия. Със сигурност нямаше да страдат от липса на интересни разговори.

Но да се ожени за нея? Защо точно за нея? Защо тя го изпълваше с копнеж да изостави ергенлъка? Не беше по-хубава от много други жени, не притежаваше повече обаяние или изтънченост. Но ето че нещо в особената й смесица от невинност и начетеност стимулираше тялото и ума му както никоя друга. Тъкмо почваше да я смята за много млада и наивна, и тя казваше нещо, с което показваше, че е умна не като за годините си. Това несъответствие абсолютно го пленяваше.

Това беше проблемът — нейната тайнственост го омагьосваше. Но след тази нощ повече нямаше да е така. Веднъж като преспеше с нея, веднъж като научеше тайните й, безразличието пак щеше да се настани в сърцето му.

Или поне така се залъгваше, докато чакаше гостите да се развихрят. Час по-късно, когато натрапчивите му мисли взеха да го дразнят, той реши да приведе плана си в действие.

Измъкна се навън и едва не се препъна в един човек, седнал по средата на коридора. Това бе неговият приятел доктор Питър Томпсън, чиито проект да групира думите според техния вид напоследък го поглъщаше изцяло. Антъни се опита да мине незабелязано, но не извади такъв късмет.

— Норкорт! — извика Томпсън, заваляйки думите, защото бе вдишал от съдържанието на копринената торбичка, която държеше. — Не знаех, че си тук.

— Не съм. Сънуваш.

— Аххх — изгъргори Роужей, като че ли това обясняваше всичко. — Ясно.

Докато вървеше нататък, Антъни чу Томпсън да си мърмори:

— Защо ми беше изтрябвало да сънувам Норкорт. По-добре да сънувам някоя хубава кобилка.

Макар да се съмняваше, че приятелят му ще си спомня инцидента по-късно, това му послужи като предупреждение да внимава. Също така остави лош вкус в устата му по други причини, които станаха очевидни, щом хубаво огледа първата зала, пълна с гости.

Обикновено по това време самият Антъни беше доста на градус. На него лично газът му оказваше меко и благотворно въздействие: приятно усещане за доволство, малко смях и мисли, които изглеждаха брилянтни, докато не се освестеше по-късно. Все пак изопачаваше възприятията му и той гледаше партито през същите розови очила като всички останали.

Сега розовите очила ги нямаше и сцената, кой знае защо, доста го разстрои. В смеха имаше нещо неестествено, а гледката на толкова много интелигентни господа — и дами — които се държаха глупашки, го накара да се запита как ли изглежда той, когато е напушен. Дали се кискаше идиотски като мъжа ей там, уважаван адвокат? Дали плетеше крака като изтъкнатия директор в ъгъла?

След като цяла седмица бе преподавал на момичета, Антъни особено се смути от поведението на директора. Ами ако учениците му го видеха да се излага така? С каква ли мъка щяха да го слушат как ги поучава да се пазят от злините на обществото?

За свой ужас Антъни се хвана, че иска да отиде при него и да му дръпне една лекция за отговорността; нещо, което никога не му се беше случвало цял живот. Може би Стоунвил имаше право. Може би беше станал порядъчен.

Това беше нелепица. Нали планираше прелъстяването на Маделин? Един порядъчен мъж не се държи така.

Само че докато търсеше нея и Стоунвил, не можа да се отърси от обзелата го неловкост. Когато ги намери, с облекчение видя, че приятелят му е трезв и я развежда из залата. Тя се намираше в безопасност.

Неочаквано изпита страстно желание да се присъедини към нея. Заедно щяха да се посмеят на другите и да си тръгнат, преди азотният окис да е изкушил и тях.

Той устоя на тази си приумица и то не защото Маделин щеше да му се разсърди, че е съкратил периода й на наблюдение. Устоя, защото това би било нагледно доказателство колко безусловно я желае.

Което бе недопустимо.